Нора Робъртс
Падението на Шейн (4)

Трета глава

Това бе един от най-вълнуващите моменти в живота на Ребека — да стои и вдишва опияняващия въздух. Над главата й, докъдето й стигат очите, се простираше синьо небе. Пред нея се издигаше големият каменен дом. Можеше да почувства аромата на късните рози.

Бе слушала лекции по архитектура и бе разглеждала забележителните готически катедрали във Франция, романтичните селца в Италия и величествените антични руини в Гърция.

Но тази триетажна каменна постройка от местен камък и дърво, с елегантните си комини и проблясващи стъкла на прозорците, докосна дълбоко душата й. Подобно бе преживяването й при първата й среща с Нотр Дам в Париж.

Освен това тази къща беше обитавана.

Искаше й се да може да почувства душата й, да отвори сърцето и разума си за сенките и шепота на неспокойния дух. Тя вярваше. Посвещаването й на науката я бе научило, че в света има много необикновени неща. И като учен, щом чуеше за някакъв необясним феномен, веднага искаше да знае защо, как, къде, какво. Кой е видял, кой е чул, кой е почувствал. И дали тя самата може да чуе, види и почувства същото.

Ето и сега със старата къща на Барлоу, превърната в мотел „Макейд“. Ако не беше чула историите и ако не вярваше безрезервно на Рийгън, Ребека просто щеше да вижда само една красива къща с прекрасни балкони и очарователна градина. Щеше може би да се чуди как ли е обзаведена и какъв изглед се открива от прозорците й. Може би щеше да се замисли кой ли е живял тук, какви ли са били обитателите й и каква ли е била съдбата им.

Но това вече го знаеше. Беше прекарала доста време в търсене на истинските собственици и техните наследници.

И ето че сега беше тук и вървеше към приканващата входна порта с Рийгън. Сърцето й биеше като барабан в гърдите, готово да се пръсне от вълнение.

— Много е красива, Рийгън!

— Трябваше да я видиш преди — Рийгън обгърна с поглед, изпълнен с гордост, къщата. — Едно нещастно място с продънен покрив, счупени прозорци и изметнати от пантите врати. А вътре… — тя поклати глава. — Трябва да ти призная, че Рейф има истински талант да вижда в бъдещето. Представя си го и после го прави.

— Едва ли е направил всичко сам.

— Не, разбира се. И аз му помагах малко — Рийгън отвори вратата. — Сама ще видиш.

Малко му била помагала, помисли си Ребека. Дървените дъски на пода блестяха като златни на слънчевата светлина, стените бяха покрити с копринени тапети. Антикварни предмети, крехки и прекрасни, бяха разположени в идеална хармония с обстановката и изглеждаха точно на мястото си.

Ребека се упъти към салона, в който имаше овално канапе и камина. На облицованата с бор полица стояха две еднакви вази, в които се кипреха букети от люляк. До тях стояха няколко стари фотографии в сребърни рамки.

— Всеки миг очаквам да чуя шумоленето на кринолин — прошепна Ребека.

— Това бе идеята ни. Цялата мебелировка, дори цветовете, са от времето на Гражданската война. Дори баните и кухнята са обзаведени с мебели от онова време, макар че ги модернизирахме за повече удобство.

— Сигурно здравата сте се поизпотили.

— Така е. Но всъщност не мога да кажа, че беше точно работа. По същия начин се чувства човек при първия взрив на любовта, предполагам.

— Взрив! — усмихна се Ребека и се обърна. — Звучи страховито и… отчаяно.

— Така си е. Има много малко спокойствие преди или след бурята, когато си имаш работа с Макейд.

— Но на теб явно ти харесва. Явно да. Кой би си помислил? За да ти кажа истината, винаги съм си представяла, че ще се ожениш за някой амбициозен мъж, който играе скуош, за да поддържа формата си. Радвам се, че съм грешала.

— И аз — сърдечно отговори Рийгън и поклати глава. — Скуош, значи?

— Или поло. Или някой и друг сет тенис — Ребека се разсмя. — Е, Рийгън, ти винаги беше толкова… спретната, подредена и шик — тя направи красноречив жест, с който посочи идеалния и остър като бръснач ръб на тъмносините панталони и двуредия елегантен блейзър, които носеше приятелката й. — И все още си.

— Сигурна съм, че ме ласкаеш — рече Рийгън.

— Абсолютно. Обикновено си мислех, че ако можех да се облека с твоите дрехи и да среша косата си по начина, по който го правеше ти, нямаше да се чувствам като недодялана повлекана.

— Не беше недодялана повлекана. Стори ми се, че чух гласове.

Ребека погледна към стълбите и видя дребна, слабичка блондинка с бебе, което висеше в „кенгуруто“ на гърдите й. Първото впечатление бе излъчването на спокойствие и сигурност. Може би заради ръцете на жената. Едната лежеше върху полираното перило, а другата държеше бебето за дупенцето.

— Чудех се дали си горе — пристъпи към тях Рийгън и се наведе над спящото бебе. — Каси, трябва да му смениш памперса.

— Вече го направих. Но Али днес е неспокойна. Това сигурно е твоята приятелка?

— Да, Ребека Найт. Детето-чудо — рече Рийгън с апломб, който накара Ребека да се усмихне. — Касандра Макейд, незаменимият управител на мотел „Макейд“.

— Радвам се да се запознаем — Каси й подаде ръка.

— Очаквах идването си тук с нетърпение. Трябва да е много трудно да управлявате толкова много неща.

— Понякога. Сигурно искате да разгледате всичко.

— Умирам от нетърпение.

— Имам да довърша някои неща горе. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо. В кухнята ще намерите кафе и сладкиши.

Рийгън се разсмя и погали тъмната косичка на бебето.

— Почини малко, Каси. Ела с нас. Ребека иска да й разкажеш историите.

— Ами… — Каси погледна към горния етаж, явно притеснена за неоправените легла.

— Ще ви бъда искрено благодарна — добави и Ребека. — Рийгън ми каза, че сте имала някои преживявания, много ме заинтересуваха. Наистина ли сте видели духове?

— Аз… — започна нерешително Каси и почервеня. Това бяха неща, които не споделяше с всеки срещнат. Не само защото бе странно. Тя го чувстваше като нещо интимно.

— Надявам се да документирам и запиша епизодите, докато съм тук — окуражи я Ребека.

— Да, Рийгън ми спомена — Каси пое дълбоко дъх. — Видях мъжа, когото Абигейл Барлоу е обичала. Той говори с мен.

Супер! Удивително, мислеше си Ребека, докато обикаляше къщата, а Каси разказваше с тихия си спокоен глас историята. За разбити сърца и убийство, за загубена любов и пропилян живот. Усети, че настръхва при описанието на духовете. Но не се почувства свързана. Само интерес, смразяващо кръвта учудване и никакво чувство за близост. А се надяваше точно на това.

Можеше да си признае малко по-късно, когато се упъти към гората, че се надяваше на лично усещане. Искаше да й се случи и на нея онова, което разказваха другите. Да види или поне да почувства необяснимо събитие.

Интересът й към паранормалното през последните години нарасна, а заедно с него и разочарованието, че все още не бе влязла в контакт. Освен в сънищата, за които знаеше, че са продукт на подсъзнанието, изпълнени са със символика и са нещо така просто като мисленето, тя не беше имала контакт с отвъдното.

Въпреки че къщата бе безспорно очарователна и носеше в себе си ехото на отминалите дни, Ребека виждаше в нея само красотата. Това, което я населяваше, не й говореше.

Все още се надяваше. Апаратурата й щеше да пристигне към края на деня, а Каси я увери, че ще й даде стая, макар и само за няколко дни. Поради честването на годишника от битката, разиграла се на това място мотелът бе пълен. Всичко бе резервирано за седмици напред.

Но тя все още имаше малко време. Когато навлезе в гората, Ребека почувства хлад, но причината бяха дебелите сенки. Знаеше, че тук двете момчета са се срещнали, стреляли са и са се ранили взаимно. Много хора бяха усещали присъствието им, чували изстрелите, виковете на изненада и болка. Тя обаче бе все още глуха за това.

До слуха й стигаха само песента на птиците, хрупането на катеричките сред листака, жуженето на насекомите. Денят бе съвсем спокоен и тих. Дори листата не шумоляха. Бяха все още яркозелени, без никакъв намек за идещата есен.

Следвайки напътствията на Каси, Ребека намери каменната площадка, където съдбата бе срещнала двамата ефрейтори. Седна на един камък и започна да пише в бележника си това, което смяташе по-късно да въведе в компютъра.

„Владее ме само едно неясно и може би измислено от самата мен усещане за нещо вече видяно. Няма и следа от разтърсващото чувство, което ме обзе, когато зърнах покрива на Макейдовата ферма откъм пътя. Чудесно е да се срещна отново с Рийгън, да се убедя със собствените си очи в щастието и семейството й. Мисля, че има нещо вярно в твърдението, че всеки човек има своя съвършен партньор. Трябва само да го намери. Рийгън очевидно е намерила своя в лицето на Рейф Макейд. У него прозира сила, самоувереност, арогантност, скрита енергия. Неща, които сигурно силно въздействат върху жените. Така поне мисля. Това, което ги уравновесява, или може би засилва, е преданата му любов към децата и жена му, които не могат да останат скрити. Те са създали добро семейство и мотелът, който са направили, е плод на взаимните им усилия. Местоположението и историческите обстоятелства допринасят много за успеха, разбира се. Без съмнение изборът им на управител също е бил подсказан.

Мисля, че Каси Макейд е компетентна, организирана и делова, но не затворена. Тя е… Как да кажа, излъчва миловидност. Въпреки че вече е голяма жена, с три деца, отговорна работа и, както ми разказа Рийгън, нещастно минало. Може би думата сладка е по-точна. Във всеки случай много ми допадат непосредствеността й и се чувствам особено приятно и неангажиращо с нея. Това не е нещо, което обикновено чувствам към хората.

Искам да се запозная със съпруга й — Девин Макейд, който е и шерифът на Антиетам. Ще ми бъде интересно да видя доколко прилича на братята си не само физически, но и по онова объркано и в същото време особено силно изразено чувство за индивидуалност, което всеки от тях притежава.

Шейн Макейд има индивидуалност, която не може да бъде забравена. И арогантност, разбира се, може би малко по-нюансирана от тази на по-големия му брат Рейф. Мисля, че Шейн е този от братята, който има най-голям успех сред жените. Не само поради безспорно зашеметяващия си външен вид, но и заради огромното количество чаровност, която излъчва. А също така и досадната сексуалност, която не мога да не спомена. Той земен човек ли е? Чудя се. И ако е така, дали това не се дължи на професията, която си е избрал?

Струва ми се, че съм привлечена от него по начин, по който никога не съм предполагала. Все пак не е неприятно усещане, а нещо, за което вярвам, че ще бъде по-умно, ако запазя в тайна. Не мисля, че мъж като Шейн се нуждае от аванси.“

Ребека спря, намръщи се и тръсна глава. Бележките й бяха всичко друго, но не и научни. И освен това приличаха повече на личен дневник за едно приключение.

„Във всеки случай, не почувствах нищо необикновено по време на обиколката си из мотела «Макейд». Каси и Рийгън ми показаха сватбения апартамент, който някога е бил стаята на Абигейл Барлоу. Стаята, където е живяла в пълно уединение през последните години от живота си. Там, където е умряла, по мнението на Каси, от собствената си ръка. Минах през стаята на господаря, Чарли Барлоу, сетне през детската стая, които сега са очарователна спалня и всекидневна. Разгледах библиотеката, където Рийгън и Каси са имали най-силните си преживявания и контакти с паранормалното. Не се съмнявам в думите им, само им завиждам за възможността да осъществят този контакт.

Явно въпреки усилията ми, си оставам с корени, дълбоко впити в рационалното. Ето тук, сред дърветата, където са скрити векове памет, усещам само хладната тишина, виждам само дървета и скали. Може би техниката ще ми помогне. Ще видя, когато пристигне. Междувременно искам да разгледам фермата на Шейн Макейд. Не съм сигурна, че ще ми се зарадва. Впечатлението ми за него е, че е затворен и с предубеждение към паранормалното, докато аз съм точно обратното. Но добре дошла или не, ще мина през гората, както ме инструктира Каси. Ако не друго, поне ще ми бъде интересно да видя една истинска ферма отвътре и отвън.

И освен това няма да е лошо да зърна още веднъж фермера. Той е много хубав.“

Усмихвайки се, Ребека прибра бележника в чантата си. Помисли си, че Шейн сигурно ще се развесели, ако узнае, че го е определила като хубав. Той вероятно бе свикнал на суперлативи.

Зърна фермата от височината на едно жълто поле, което ухаеше силно на тор. Не й беше неприятно, напротив миризмата бе възбуждаща. Само дето трябваше да внимава къде върви.

Пейзажът беше пасторален — синьо небе, пухести бели облачета, стари превити върби, грациозно сведени край стръмните брегове на реката. Поне така си мислеше, че там има река, тъй като дочу шума на течаща вода. Видя ниви с жито, изправило се срещу небето като армия копиеносци. Цветът му бе почти златен. После видя голям обор, с онези странни прозорци, които приличаха на очи, и бледосиня кула, за която реши, че е силоз.

После още силози, навеси, заслони, дъсчени постройки. Крави със смешни ухилени физиономии, пасящи из зелените морави с разхвърляни сиви скали сред тях.

Отдалеч изглеждаше като пощенска картичка. Такова спокойствие и пасторална тишина, такава селска идилия — направо бе нереално. Измислено. Извън времето. И къщата в средата на всичко това.

Сърцето й лудо биеше. Спря и се опита да се успокои, докато я наблюдаваше.

Беше каменна, вероятно от същия материал, от който бе направен и мотелът. Но в тази сграда камъните изглеждаха по-елегантни, по-прости, по-топли. Прозорците бяха квадратни и еднакви и на двата етажа, а широката веранда бе от старо, потъмняло от времето дърво. Зачуди се дали има предна веранда, и реши, че сигурно има. Може би на нея имаше два люлеещи се стола. Сигурно имаше и навес, за да прави сянка и да пази от дъжд, на който човек да седи и да наблюдава как облаците минават над главата му.

Дочу лай на кучета, но поради силното си вълнение едва го осъзна. Гледаше комините, сивите кепенци, за които бе сигурна, че се използват, а не са само декоративни. Дори можеше да си представи как ги отваря или затваря заради нощния хлад, как разпалва огъня в камината и го разбърква с ръжена, така че да има въглени до сутринта.

За миг къщата й стана толкова близка, толкова позната със своите контури и цветове, изписана на фона на небето, сякаш беше снимка.

След това премига и си даде сметка, че въздъхна след дългия момент на съзерцание.

Да, точно това беше. Една снимка. Рийгън й я беше описала в детайли. Беше й разказала най-подробно всичко и затова си бе създала образ, който й се струваше като спомен. Памет за нещо вече видяно, нещо, което й е познато. Така естествено познато.

Ребека се засмя и продължи да върви. Поколеба се само когато две големи жълти кучета скочиха насреща й. Рийгън й бе споменала, че Шейн има кучета, родителите на собственото им ловджийско куче. Ребека не обичаше кучета и по принцип ги избягваше. Но тези явно нямаха намерение да стоят надалеч. Обикаляха я, лаеха с изплезени езици и размахваха опашки.

— Добри кучета — е, поне се надяваше, че са такива. Леко подаде ръка към муцуните им. Животните облизаха пръстите й, вместо да я заръфат, и тя се успокои. — О, добри кучета — повтори пак по-спокойно тя и се наведе да погали всяка една от жълтите глави. — Хубавите ми големи кучета. Фред и Етел, нали така се казвате?

В потвърждение на думите й те размахаха опашки, излаяха и затичаха към къщата. Приемайки това за покана. Ребека ги последва.

А, прасета, помисли си, като спря пред свинарника, за да ги разгледа. Не бяха толкова мръсни, колкото си бе представяла, че трябва да бъдат. Но определено бяха по големи, отколкото бе мислела. Когато загрухтяха и се заблъскаха в оградата, пред която стоеше, тя се усмихна. Протегна ръка, за да докосне гърба на най-близкото, но един глас я спря.

— Внимавай, хапят.

Издърпа ръката си като ужилена. На две крачки зад нея стоеше Шейн и държеше голям френски ключ.

Главата й се изпразни. Не от страх, макар че той изглеждаше доста страшен. Заради страхотното сексуално усещане, което я обзе. Но което щеше да осъзнае много по-късно.

Ръцете му миришеха на масло. Бяха мускулести и покрити с капчици пот. Ръцете му, помисли си тя, бяха най-цинично голи. Привлекателни. Неустоими. Той бе облечен с някаква тясна и доста мръсна фланелка, която някога може би е била бяла. Сега беше раздърпана и натикана небрежно в старите джинси, които отгоре на всички бяха скъсани на коленете. На челото си бе завързал синя кърпа, над която се къдреше невероятната му черна коса.

И отгоре на всичко се усмихваше. Една усмивка, за която Ребека бе сигурна, че отразява цялото му осъзнаване за въздействието, което имаше върху жените.

— Хапят — повтори тя, съпротивлявайки се срещу еротичните облаци, които я обгръщаха като мъгла.

— Точно така, сладурче — Шейн натика ключа в задния джоб на джинсите си и приближи. Изглежда много хубава, помисли си той, с този широк костюм и златни очи, греещи по-силно от слънцето. — Много са лакоми. Ако нямаш храна в ръката си, за да им дадеш, ще те захапят за пръстите — той взе ръката й и я разгледа. — Имаш хубави пръсти. Дълги и тънки.

— А твоите са мръсни — изненада се сама Ребека, когато думите излязоха от устата й.

— Работя.

— Виждам — успя да докара нещо като усмивка на устните си, докато издърпваше ръка. — Не искам да ти преча.

— Няма нищо — той отпъди кучетата, които веднага се завъртяха около тях в търсене на компания. — Покривът има нужда от малко ремонт.

— Ти наричаш тази кочина покрив?

— Нищо не разбираш, гражданко! — Шейн почервеня целият. — Ходи ли в мотела?

— Да. Видях се с Каси. Тя ми показа къщата. Искаше да ме върне обратно с Рийгън. Но тъй като вече бях тук… — тя се обърна и показа с ръка свинарника. — Досега не бях виждала живи прасета. Чудя се какво е усещането като ги докосне човек.

— Най-добри са, когато са на масата, в чиния — той се усмихна. — Бодливи са. Като четка. И не са много любвеобилни.

— О! — искаше да опита да ги докосне, но се страхуваше за пръстите си. Затова се обърна и огледа фермата. — Тук има много празно място. Защо не си посадил нищо?

— Защото земята се нуждае от почивка за един или два сезона — той също огледа празното поле в близост до гората. — Сигурен съм, че не искаш да ти изнасям лекция за периодичността на засяване на културите, нали?

— Може би искам — Ребека се усмихна. — Но не точно сега.

— Така — той сложи ръка върху оградата.

Хм, това си е чист флирт, помисли си Ребека и си каза, че всъщност е над тези неща.

— И какво по-точно искаш? — попита той.

— Да разгледам. Ако не ти се пречкам в краката — инстинктът я накара да се отдръпне, но не откъсна очи от неговите.

— Хубавите жени никога не ми се пречкат — той свали кърпата от челото си и избърса ръце, сетне я пъхна в джоба си.

— Ела.

Преди да успее да помисли или да се противопостави, я хвана за ръка. Неговата бе силна, корава, с много грапавини и мазоли. Заобиколиха навеса и тя видя голяма, доста грозна на вид машина с големи зъбци.

— Това е гребло — рече Шейн.

— Какво правиш с него?

— Поправям го.

Поведе я към хамбара. Повечето граждани, както знаеше, искаха да видят какво е това хамбар. Но когато минаха покрай кокошарника, тя спря.

— Ти отглеждаш и пилета? За яйца ли?

— И за яйца. Също и за ядене.

Лицето й леко посивя.

— Ядеш собствените си пилета?

— Сладурче, така поне знам какво ям. Защо трябва да ги купувам от пазара?

Ребека издаде някакъв неразбираем звук и погледна отново към свинарника. Понеже безпогрешно разбра какво си мисли, Шейн се усмихна.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Не, благодаря.

Но той не можеше да се възпре.

— Присъствала ли си някога на свинско погребение? Страхотно преживяване. Истинско събитие. Обикновено правим по едно на година, като го съчетаваме със събирането на помощи за пожарната. Свинско погребение и ядене на сладкиши на корем.

Ребека притисна с ръка корема си.

— Как можете!

— Като опиташ наденичките, тогава ще те питам!

— Мисля си дали да не стана вегетарианка — бързо отвърна тя и дръпна ръката си.

— Изглеждаш така, сякаш пресмяташ всяко кукуригане и кудкудякане, за да правиш статистика на американската ферма.

— Може и тъй да е — Ребека заслони очи с ръка, за да може да вижда лицето му. Той наистина бе изключителен мъжки екземпляр. — Интересуват ме всички подробности. Така пиша статиите си. Колкото повече детайли, толкова по-добра става. Една добра статия е равна на действителността.

— Аз пък си мисля, че педантичен човек, който събира подробности, записва и уточнява обстоятелствата, не може да бъде на „ти“ с духовете.

— Ако учените не се интересуваха от обяснение на необяснимото, все още щеше да обработваш земята с рало и каменна брадва и да правиш жертвоприношения на Бога на слънцето.

С тези думи Ребека влезе в обора. Ясли и бетонен под, който бе под наклон. Слама, прашинки във въздуха, които дразнеха носа й. Светлината бе мътна, а миризмата на животни — силна. Тя отиде до една ясла и бързо се отдръпна, защото пред носа й се показа огромна биволска глава.

— Има инфекция — обади се Шейн и потисна смеха си. — Трябваше да я отделя от останалите.

Сърцето й бавно слезе на мястото си.

— Господи, колко е голяма!

— Всъщност, тя все още е малка. Можеш да я погалиш. Тук, по главата — той взе ръката й и я сложи върху главата на кравата.

Трябваше да се замисли, преди да реши чие докосване я развълнува повече.

— Ще се оправи ли?

— Да, вече е на път.

— Сам ли се грижиш за добитъка? Не ползваш ли услугите на ветеринар?

— Да, но не за всяка дреболия — харесваше му да чувства ръката й в своята. Отначало бе стегната, после се отпусна. Пръстите й се свиха, а сетне погалиха нежно главата на кравата. — Ти нали не тичаш при доктора всеки път, когато ти протече носа или кихнеш?

— Не — тя се усмихна и се обърна към него. — Но не мога да си представя, че в аптеката продават антибиотици и за крави.

— В храната и смеските има всичко, което е необходимо — само че в момента изобщо не го интересуваше здравето на кравата, а начина, по който Ребека го гледаше. Особено, хладно, обективно. Беше едно предизвикателство, на което не можеше да устои. Той плъзна поглед върху устните й. — И какво правиш с всичките си научни степени, за които спомена Рийгън?

— Колекционирам ги — тя едва успя да запази гласа си спокоен под погледа му. — И ги използвам като трамплини към следващата степен.

— Защо?

— Защото знанието е сила — казвайки това, осъзна, че той й действа със сексуалното си привличане и успя да събере сили да се отдръпне. — Знаеш ли, интересувам се и от самата ферма. Когато имам време, надявам се, че ще ми покажеш повече от нея. Но сега искам да видя къщата и кухнята, където е умрял младия войник.

— Избърсахме кръвта много отдавна.

— Приятно ми е да го чуя — Ребека наклони глава. — Има ли някакъв проблем?

Ами да, и то не един. И първият бе, че тя се отнасяше с него като с досадна муха, летяща наоколо.

— Рийгън ме помоли да ти сътруднича. Затова ще го направя, но само заради нея. Не ми допада идеята да се мотаеш из дома ми и да ловиш духове.

— Едва ли се страхуваш от това, което мога да открия.

— Не се страхувам от нищо — с думите си бе докоснала оголен нерв. — Просто казах, че не ми харесва.

— Защо не влезем? Можеш да ми предложиш нещо разхладително и да обсъдим нещата. Да видим дали няма да постигнем някакъв компромис.

Трудно можеше да спори при подобен аргумент. Той хвана ръката й. Повече по навик, отколкото защото искаше да флиртува, обаче реши да продължи с флирта. Тази жена миришеше особено хубаво!

Въпреки че беше смахната учена глава.

Не беше целувал никога в живота си учена жена, подсмихна се той в себе си. Ако не се смята Бес Трулейн, медицинската сестра. Имаше чувството, че тази саркастична хладна уста ще бъде много приятна на вкус.

— Имам чай с лед — предложи Шейн.

— Чудесно — Ребека влезе и се огледа. Имаше нещо. Беше сигурна, че чувства нещо. Някакво усещане, което отчасти бе притъпено от невероятната аура на този привлекателен екземпляр от мъжки род. Шейн излъчва такива вълни, че затъмняват нещата, помисли си Ребека. А също и мозъка.

Но имаше нещо сред изтърканите тухли, блестящите лавици и старите, излъскани до блясък медни съдове. Кухнята беше голяма. Уютна, със старинен бюфет и витрини, излагащи на показ чинии и чаши. Точно така си бе представяла фамилната кухня — обширна, просторна, с голяма дървена маса и здрави столове с тръстикови седалки. Сутрешният вестник все още лежеше на масата, където е бил оставен след прочитането му по време на първото утринно кафе.

На прозореца бяха наредени саксийки със зелени стръкчета. Подуши въздуха и позна миризмата. Розмарин, босилек, ким. Един мъж, който отглежда подправки билки в кухнята си. Щеше да се разсмее, но се опита да отклони мисълта си от него и да се съсредоточи върху това, което кухнята носеше като емоционален заряд.

Шейн остави две чаши чай, който имаше цвят на старо шато. Погледна я внимателно и забеляза, че очите й са напрегнати като на кошута. Раменете й под огромното сако също бяха напрегнати.

Малко се ядоса, че разглежда така нагло вещите му и може би вижда нещо, което той не може.

— Ти какво, не си ли виждала досега кухня?

Ребека се обърна към него и по лицето й премина хладна усмивка. Искаше й се да остане сама. Само няколко минути и може би щеше да преодолее бариерата.

— Може да ти прозвучи тенденциозно, но не очаквах да видя такъв ред и организация в кухнята на един мъж, при това ерген. Знаеш ли, жизнерадостните ергени, които живеят сами, се развличат с леки жени, зарове и покер. Така поне си представях.

Този път той вдигна учудено вежди.

— Обикновено разделям забавленията си. Не ги консумирам едновременно — подаде й чашата чай. — Майка ми бе истинска маниачка на тема чистота. Особено в кухнята. Човек се храни тук, готви. Все едно да не си сигурен дали млекарското помещение е хигиенизирано.

— Млекарско помещение ли? Ще ми бъде интересно да го разгледам.

— Ела към шест часа сутринта и ще го видиш дори в действие. Защо не си свалиш сакото? Тук е доста топло — всъщност искаше да види какво се крие под него.

— Много добре се чувствам — тя се запъти към прозореца с изглед към задния двор. — Красива гледка, но всъщност от всички прозорци, от които погледнах, откак съм тук, се открива красива гледка. Ти свикнал ли си с това?

— Не — той прекара пръст по задната част на врата й и тя застина. — Имаш много хубава коса. Или поне това, което е останало от нея. Но така подстригана открива врата ти, а той също е много хубав. Дълъг, бял и нежен.

Ребека си каза наум първата колона от периодичната таблица на елементите, за да се успокои, преди да се обърне към него. Смятайки, че онова, което смята да направи, ще бъде по-скоро отбрана, а не предизвикателство, тя вдигна вежди и изви устни в усмивка.

— Ти какво, да не ме сваляш?

Дявол го взел! Щеше му се да изтръгне това, което правеше гласът й толкова студен и самодоволен.

— А ти?

— Просто съм любознателен — Шейн остави чашата на близкия рафт, сетне взе нейната и я сложи до своята. С плавно, добре отработено движение я заклещи между ръцете си.

— Ние, учените, обикновено сме любознателни.

Сега можеше да я вдъхне цялата. Ухаеше на сапун и на цитрусови плодове.

— Какво ще кажеш за един експеримент?

Ребека реши да не издава колко е объркана. Да не заеква нито да се изчервява, а да му покаже, че може да контролира положението.

— От какъв род?

— Ами например от този…