Нора Робъртс
Падението на Шейн (3)

Втора глава

През прозореца на магазина си Рийгън видя камиончето на Шейн, което спря до тротоара. Взе децата на ръце и излезе навън.

— Доктор Найт!

— Госпожо Макейд!

Ребека скочи от кабината и с вик на искрен възторг се спусна с разтворени ръце към приятелката си.

Къде изчезнаха хладнокръвието и резервираността й, зачуди се Шейн и загледа с усмивка двете жени, които бъбреха една през друга, възклицаваха и се прегръщаха. Имаше известни резерви към тази странна птица, доктор Найт, и част от тях запази за себе си. Но без съмнение в момента тя бе съвършено искрена.

— О, как ми липсваше! Знаеш ли колко ми липсваше! — повтаряше младата жена със сълзи на очи. — Рийгън, изглеждаш великолепно! А това са твоите бебета!

Ребека остави спокойно сълзите си да текат. В присъствието на Рийгън никога не се чувстваше глупаво или непохватно. Подсмърчайки, погали Нейт по бузката, сетне докосна меката косичка на бебето.

— Не съм те виждала само няколко години. И виж колко работа си свършила! Омъжила си се и вече имаш две деца. А аз нито едното, нито другото!

Нейт вдигна ръчички към нея.

— Ти сигурно приличаш на татко си — реши Ребека, очарована, че детето й подава бузката си за целувка.

— Тати! — съгласи се хлапето. — Играе тук. Топка — той забеляза чичо си и се изплъзна от ръцете й. — Шейн, искам конче!

— Виж го какъв е невъзпитан! Предпочита чичо си пред дамата — рече Рийгън, но Шейн вече бе качил малкия на раменете си, а той го сграбчи за косата.

— Вие сте си лика-прилика — закани им се Рийгън. — Извинявай, че не можах да те посрещна — обърна се тя към приятелката си.

— Имаш достатъчно сериозни причини за това — Ребека се обърна и се усмихна на Шейн. — Пък и девер ти свърши тази работа вместо теб.

— Сигурно си изморена. Да влезем в магазина. Тъкмо отварям. Шейн, ела да изпиеш чаша чай.

— Благодаря, но трябва да се връщам. Хайде, слизай, малкия! — той свали момчето на земята, преобръщайки го във въздуха, което предизвика неудържим смях.

Рийгън хвана Нейт за ръката в мига, в който стъпи на земята.

— Благодаря ти, Шейн — целуна тя девера си по бузата. — Много съм ти задължена. Смятам утре да дам вечеря в чест на Ребека. Днес ще я оставя да отдъхне. Нали ще дойдеш?

— Щом е за чужда сметка! — засмя се той. — Брой ме в числото на поканените. Довиждане.

— Благодаря за всичко.

Шейн спря за секунда до камиончето си.

— Винаги на твое разположение… Беки.

Рийгън вдигна учудено вежди.

— Беки ли?

— О, просто малка шегичка — обясни Ребека, оглеждайки улицата. Забеляза, че няма коли. Къщите бяха каменни и стари, хората спокойно разговаряха пред входните врати. — Опитвам се да възприема Рийгън Бишъп като собственичка на магазин в един малък град в Америка.

— В мига, в който го видях, разбрах, че тук е моят дом — рече Рийгън. — Влизай. Кажи, какво мислиш за магазина ми?

Ребека се огледа и осъзна, че е пристъпила в един отдавна отминал свят. Елегантни мебели с меки форми. От старинните лампи струеше вълшебна светлина, порцелан и фаянс красяха полици и лавици. И навсякъде се носеше сладката миризма на подправки и бебешка пудра, което я накара да се усмихне.

— Господи! Каква прелест! — прошепна тя и се завъртя. — Как се чувстваш тук?

— Неописуемо. Нямам търпение да те запозная с Рейф.

Рийгън влезе в задната стая и остави бебето в кошчето му, а Нейт сложи да седне на високо детско столче. Той веднага се зае най-сериозно с бисквитите.

— Ти видя Шейн, така че вече имаш представа как изглеждат братя Макейд.

— Какво, нима всички са еднакви?

— Почти! Високи, мургави и красиви. До един. Със славата на лоши момчета — тя се отдръпна малко назад и огледа приятелката си от глава до пети. — Ребека, обикновено хората казват едно и също, когато не са се виждали известно време. Но ти наистина изглеждаш великолепно!

Ребека се засмя, като прекара пръсти през късата си коса.

— Нямах нерви да се разправям с косата си, затова я подстригах преди няколко месеца в Европа. Все се опитваше да ме накараш да направя нещо с нея.

— А аз самата никога не събрах достатъчно смелост или изобретателност. Но на теб така страшно ти отива. И освен това… — изгледа я Рийгън от глава до пети.

— Костюмът ли? Европейска мода. Нека да си призная — нещо в стила ми на обличане сериозно куцаше. Един ден се разхождах по левия бряг на Сена и погледът ми спря върху някакво отражение във витрината на един магазин. Знаеш ли какво видях? Жена, която приличаше на плашило. Косата бе небрежно сресана и падаше в безпорядък по лицето, а костюмът — повече от ужасен в селско кафяво. Помислих си: „О, горкичката, да изглежда така ужасно в град като този!“ И изведнъж осъзнах, че това съм самата аз.

— Прекалено строга си към себе си.

— Нищо подобно. Наистина изглеждах кошмарно. Всичко в живота ми беше грешно. Едно клише — детето-чудо, което всъщност бе най-обикновена повлекана с ум като бръснач и отвратителни обувки. Отидох в най-близкия козметичен салон, като не си дадох никакво време за размисъл. Нещо от рода да претегля „за“ и „против“ и да реша както обикновено дали действам рационално. Просто се оставих в ръцете на козметичките и фризьорките. И кой би предположил, че най-обикновено подстригване ще доведе до подобна промяна в начина ми на мислене, в усещането ми за света и за самата себе си? Изглежда толкова просто, нали? Казах си го, когато си тръгнах с кремове и козметика за няколкостотин долара — Ребека се разсмя, като осъзна, че дори след толкова време продължава да се опиянява от оня миг. — Тогава разбрах, че щом външният вид не е важен, значи нищо не пречи да бъде поддържан и човек да изглежда добре.

— Аз пък ще ти кажа още веднъж. Ти наистина изглеждаш великолепно — Рийгън хвана ръцете на приятелката си. — Всъщност, тъй като си щастлива от промяната, ще бъда абсолютно честна с теб и ще ти призная, че не те познах. Направо си поразителна и се радвам, че те виждам такава.

— Трябва да ти кажа същото — Ребека силно стисна пръстите на Рийгън. — Ти беше моята единствена истинска приятелка. Най-първата и единствената, която не ме възприемаше като ненормално чудовище. Дълго време исках да ти кажа какво означаваше това за мен. Какво означаваше ти за мен. Но макар че имах теб, животът ми бе доста тежък.

— Не ме карай да плача.

— Има и друго. Бях много притеснена, когато тръгнах насам. Страхувах се, че приятелството ни вече може да не е същото. Но слава Богу, страховете ми са били напразни — Ребека подсмръкна. — Имаш ли кърпичка?

Рийгън бръкна в чантата на бебето и извади хартиени салфетки. Подаде една на Ребека, а другата използва самата тя.

— Толкова съм щастлива!

— И аз!

 

 

Ребека реши, че старата каменна къща извън градчето е напълно в стила на Рийгън и Рейф Макейд. Притежаваше грубия, мъжки чар на Рейф и женствената грация на Рийгън, Всичко това съчетано по неповторим начин.

Рейф можеше да бъде разпознат като брат на Шейн от километър разстояние, и то само с едно око. Толкова голяма бе приликата помежду им. Така че тя не се изненада, когато я грабна в прегръдката си в мига, в който я видя. Вече беше разбрала, че братята Макейд обичат жените.

— Вече две седмици Рийгън те очаква с такова нетърпение. Само се суети и безпокои — каза й той, докато пиеха вино в голямата всекидневна.

— Не съм се суетила.

Рейф се усмихна и посегна да хване ръката на жена си, която седеше на рамката на дивана до него.

— Ами! Излъска всичко по няколко пъти и обра с прахосмукачката всички кучешки косми — той побутна с ботуша си лежащото в краката му ловджийско куче.

— Почти всички — поправи го Рийгън.

— Поласкана съм — Ребека леко трепна, когато Нейт събори кубчетата си с трясък и ги разпиля по пода.

— Браво! — рече Рейф. — Ако не е построено правилно, трябва да се събори и да се започне отначало. Важи за всичко в живота.

— Тати! Ела да си играем.

— Цялата работа е в основите — каза Рейф стана и се присъедини към сина си на пода. Двамата започнаха да строят отново, като големите ръце на бащата се кръстосваха с малките ръчички на момчето. — Рийгън спомена, че си искала да отседнеш в мотела.

— Бих искала да остана за малко там, ако има свободни стаи, разбира се.

— Но ние те искаме тук, Ребека!

— Трогната съм. И аз искам да остана с вас. Но ще ми бъде от полза да прекарам няколко нощи там.

— В преследването на духове, а? — рече Рейф и намигна на сина си.

— Щом така го наричаш — отвърна хладно Ребека.

— Хей, не се засягай! Тук ги има в изобилие. Първата прегръдка, която получих от Рийгън бе, когато я намерих почти припаднала в коридора на старата къща. Призраците я бяха уплашили до смърт.

— Е, не беше точно така — намеси се жена му. — Помислих, че Рейф си прави някакви шегички, но щом осъзнах, че не е той, сдадох багажа.

— Разкажи ми повече — заинтригувано помоли Ребека и се облегна назад. — Какво видя?

— Нищо — Рийгън въздъхна. Синът й бе достатъчно зает да строи кубчетата си и не обръщаше внимание на изговора им. Освен това той също беше Макейд. — Беше по-скоро чувство, усещане… че не съм сама. Къщата бе изоставена и празна от много години. Рейф още не бе започнал ремонта. Но имаше звуци. Шум. Стъпки, хлопване на врати. На стълбите имаше петно. Петно, от което лъхаше студ.

— Ти почувства ли го? — гласът на Ребека бе спокоен. Тя проявяваше вече само научен интерес.

— С костите си. Беше шокиращо. По-късно Рейф ми каза, че точно на това място е бил убит млад войник от армията на Конфедерацията. В деня на битката при Антиетам.

— Двамата ефрейтори — Ребека се усмихна на учудения поглед на приятелката си. — Преди да дойда, проучих доста неща, направих разследвания, рових из легендите. Двама войника от противниковите войски се срещнали в гората на 17 септември 1862 година. Смята се, че са се загубили или дезертирали. И двамата били съвсем млади. Ранили се взаимно. Единият се добрал до къщата на Чарли Барлоу, която сега е мотелът „Макейд.“ Стопанката на дома, Абигейл, била южнячка, омъжена за янки. Приела раненото момче и се опитала да го качи по стълбите, за да го скрие и да се погрижи за него. Но мъжът й ги хванал, стрелял и убил войничето тук, на стълбите.

— Абсолютно точно — потвърди Рейф. — В къщата често се усеща аромат на рози. Това е парфюмът на Абигейл.

— Наистина? Удивително! — очите на Ребека за миг станаха замечтани, сетне отново приеха сериозен вид. — Успях да открия потомци на една от прислужничките на Барлоу по онова време. Изглежда Абигейл е продължила да се грижи за момчето дори след неговата смърт. Заедно с прислужничката преровили джобовете му и намерили писма и адрес. Тя писала на родителите му и успяла да уреди тялото му да бъде върнато и погребано у дома.

— Не знаех това — прошепна Рийгън.

— Абигейл го пазела в тайна, за да избегне гнева на съпруга си. Името на момчето е Грей. Франклин Грей, ефрейтор. Не бил навършил деветнадесет години.

— Някои хора чуват изстрели. И плач. Каси, жената на Девин, едва не напусна мотела заради това. Тя може да ти разкаже повече.

— Искам утре да видя мястото. Ако е възможно. И гората. Трябва да видя и фермата също. Другият ефрейтор, чието име е неизвестно, е погребан от Макейдови. Надявам се да открия повече неща. Апаратурата ми ще пристигне утре следобед, а може би вдругиден.

— Каква апаратура? — попита изненадано Рейф.

— Сензори, камери, температурни датчици. Парапсихологията вече е призната за наука. Я ми кажете, чували ли сте за някаква телекинетична дейност, например движения на неодушевени предмети? Полтъргайст?

— Не — Рийгън сви нервно рамене. — Сигурна съм, че щяхме да разберем, ако имаше такова нещо.

— Е, длъжна съм да попитам.

— Слушай! — Рейф втренчи поглед в Ребека. — Ти винаги ли си такава…

— Сериозна? Обикновено да. Повярвай, по този въпрос съм съвсем сериозна.

— Добре — рязко тръсна глава Рийгън. — Аз пък трябва по-сериозно да се замисля за вечерята.

— Ще ти помогна.

Рийгън погледна удивено приятелката си.

— Не ми казвай, че в Европа си се научила и да готвиш.

— О, не! Все още не ме бива да сваря дори едно яйце.

— Обикновено се оправдаваше с наследствената си обремененост.

— Да, спомням си. Сега мисля, че при мен е просто фобия. Готвенето е опасна работа. Чупене на яйца, огън, рязане с нож! Ужас! Но си спомням как се подрежда маса.

— Добре тогава. Ела!

 

 

Късно през нощта Ребека се усамоти в стаята си и седна на перваза на ниския прозорец с книга в ръка и чашата чай, която Рийгън й предложи преди лягане. Откъм хола се дочуваха смътни звуци — тих плач на бебе, стъпки. После настъпи тишина и Ребека си представи как Рийгън го приспива. Все още не можеше да възприеме приятелката си като майка. В колежа Рийгън бе весела, енергична, интересуваща се от всичко и от всички. Привличаше силно мъжката част, разбира се, припомни си Ребека с усмивка. Жена като Рийгън винаги привлича мъжете. Не се дължеше единствено на красотата й, а и на начина й на общуване с хората, което я правеше предпочитана и приятна компания както за жени, така и за мъже.

А самата Ребека, старомодна и безвкусно облечена, сериозна, затворена и мълчалива, направо падна, когато Рийгън й предложи приятелството си. Бях толкова безнадеждно срамежлива, мислеше си сега тя, докато замечтано се наслаждаваше на нощта, а чашата чай топлеше ръката й. И все още съм, призна си, въпреки външната самоувереност и бронята, които си сложи напоследък.

Тогава обаче нямаше никакви житейски умения и никаква защита срещу бързо променящата се среда в колежа.

С изключение на Рийгън никой не се интересуваше от малкото, непривлекателно и необщително момиче. Рийгън, която я взе под крилото си. Това беше жест, който Ребека никога нямаше да забрави. И сега, седейки в тази хубава стая за гости, осветена от красивата нощна лампа, тя бе особено щастлива, че Рийгън е успяла да намери своето житейско щастие. Своето място в живота.

Мъж, който явно я обожава. Всеки, който погледнеше Рейф, можеше да види любовта, която изпитва към жена си. Хубав, силен, очарователен съпруг и две чудесни деца, успешен бизнес, красива къща. Да, Ребека наистина беше щастлива да види приятелката си постигнала всичко това.

Колкото до нея самата, задоволството от живота напоследък й убягваше. Университетът, който преди запълваше живота й и беше като дом, започна да се превръща лека-полека в затвор. А в действителност беше единственият дом, който бе имала. Защото истинския си дом никога не бе чувствала като такъв. Тя започна да го избягва. През последните месеци използваше повече шлифвката и рутината си, отколкото интелекта.

Търсеше повече емоции, чувства, страст. Искаше да поема рискове, да прави грешки, да върши глупави и необмислени неща.

Може би виновни бяха сънищата. Тези странни, натрапчиви сънища, които нямаха обяснение. Фактът, че най-близката й приятелка се бе установила и живееше точно тук, в Антиетам, историческо място, обвито с легенди, бе прекалено изкушаващ, за да му устои.

Това не само й даваше възможността да го посети, но й предлагаше шанса да се разрови по-дълбоко в хобито си, което бързо се бе превърнало в приятно занимание.

Не можеше да каже кога и как изследването на паранормалното започна да я привлича. Изглежда бе станало постепенно. Статия тук, изследване там.

И после, разбира се, сънищата. Започнаха да я спохождат преди няколко години — кратки странни отрязъци, които приличаха на спомени. С времето ставаха все по-дълги и по-ясни.

Тогава реши да ги записва. В края на краищата, като психиатър разбираше стойността им. А като учен уважаваше силата на подсъзнателното. Постигна цялостна картина. Достигна до самата им същност, както правеше при всяко свое изследване — организирано, точно и обективно. Но обективността й бе систематично побеждавана от най-обикновено любопитство.

И така, ето че бе дошла тук. Какво беше — въображение, съдба или съвпадение, което я караше да вярва, че бе дошла точно на мястото, което трябва? Привлечена ли бе от нещо? Може би някой направляваше постъпките й? Или?

Щеше да види. Въпрос на време. А междувременно щеше да се наслаждава на ваканцията си. Щеше да бъде с Рийгън. Околностите бяха повече от красиви. Освен това професионалното й и персонално любопитство бе задоволено. Мястото бе историческо. Щеше да се зарови в хобито си, да работи върху подозренията си и да изследва възможностите.

Сети се как сутринта постави на мястото му Шейн Макейд. Беше време, и то не кой знае колко отдавна, когато потъваше от срам, изчервяваше се и губеше дар слово или заекваше и се свиваше в черупката си в присъствието на мъж. Езикът й надебеляваше и се връзваше на фльонга при перспективата да води неакадемичен или непрофесионален разговор с някой от отсрещния пол.

А ето че сега не само говори с привлекателния Шейн, но и го сряза както му се падаше. И което бе по-важното, чувстваше се чудесно затова, че го направи. Дори се шегуваше с него, а следващия път можеше да опита да пофлиртува. Защо не!

Какво можеше да й се случи?

Развеселена от идеята, тя се мушна под сватбения юрган на Рийгън. Не й се четеше и реши, че няма да се чувства виновна, ако не приключи деня с някакво интелектуално занимание, както обикновено. Вместо това, затвори очи и се остави на приятните усещания, които я залюляха — хладните копринени чаршафи, меката възглавница под бузата, ароматът на цветята във вазата на скрина.

Беше се научила да се наслаждава на простите неща, да се опива от звуци, аромати, цветове. Ето сега можеше да чуе вятъра зад прозореца, скърцането на дъските в старата къща, нежното докосване на завивките.

Дребни неща, усмихна се Ребека. Малките неща, за които никога нямаше време. Преди. Новата Ребека вече намираше време да им се наслаждава.

Преди да потъне в сън, тя се пресегна да изгаси лампата. В тъмнината си позволи да си помечтае какво удоволствие ще й донесе следващия ден. Сигурно една разходка до гостилницата и мотела „Макейд“ Очакваше с нетърпение да види старата къща на Барлоу, да се срещне с Каси. И с нейния мъж Девин. Това бе другият брат Макейд, женен за управителката на мотела. А също и местният шериф. Сигурно щеше да й бъде от полза да го познава.

При повече късмет можеше да се намери свободна стая и тя щеше да пренесе там оборудването си веднага щом то пристигнеше. Ако ли не, щеше да обиколи мотела и да събере още истории, които да прибави към файла си.

Искаше да се разходи из гората. Надяваше се някой да й покаже мястото, където двамата ефрейтори се бяха срещнали и ранили смъртоносно.

Така, както Рийгън й бе обяснила, можеше да се промъкне сред дърветата и да хвърли поглед към фермата на Шейн Макейд. Искаше й се да види дали ще усети отново онова странно чувство, което я обзе днес, когато той зави по пътя към фермата.

Така познато, помисли си, заспивайки Ребека. Всичко й бе познато. И дърветата, и скалите, и рекичката. Така невероятно и странно познато. Сякаш и преди бе живяла тук.

Е, можеше някак си да го обясни. Беше идвала и друг път в Антиетам, преди години. Спомни си как вървяха с майка й и баща й из полето, гледаха паметниците. Но не си спомняше да е минала по този път. Тогава седеше на задната седалка на колата на родителите си.

Не, тогава гората не й се бе сторила позната. Сигурно е била много заета да събира впечатления и да ги записва, за да обърне внимание на формата и цвета на листата и да чуе звука на ромолящото поточе.

Но утре ще го направи. Утре ще направи много неща.

И Ребека потъна в сън, мислейки си за възможностите, които щеше да й предложи утрешния ден…

 

 

Беше ужасно! Ужасно! Звуците на войната. Сърцето й се късаше, като знаеше, че толкова много млади мъже умират. Като нейния Джони. Нейният висок, красив син, който никога повече нямаше да й се усмихне. Нямаше да надникне в кухнята с молба за още бисквити. Нямаше да я целуне нежно по врата.

Звуците на войната заглъхнаха. Сара продължи да бърка яхнията, която вреше на огъня. И си напомни, че Джони бе живял до нея цели осемнадесет години. Осемнадесет чудесни години. Никой не можеше да й отнеме спомените. Освен това Бог я бе дарил с още две красиви дъщери. Беше му благодарна за това.

Тревожеше се много за мъжа си. Знаеше, че страда за загиналия им син. Всеки ден. Всяка нощ. Битката, която бе приближила заплашително до къщата им, му напомняше още веднъж за това, какво е войната. И каква е цената й.

Мъжът й е много добър човек, помисли си Сара и избърса ръце в престилката. Нейният Джон бе силен и внимателен и любовта й към него бе толкова силна, както и преди двадесет години, когато взе пръстена и името му. Тя никога не беше се съмнявала в любовта му.

През всичките тези години, сърцето й всеки път подскачаше, когато той влезеше вкъщи. А желанията й се разпалваха, когато се обърнеше към нея през нощта. Знаеше, че не всички жени имат този късмет.

Много се тревожеше за него. Той спря да се смее от деня, в който получиха съобщението, че Джони е загинал в битката при Бул Рън. Около очите му се появиха бръчки и в тях имаше мъка. Нещо, което не бе виждала преди.

Джони тръгна да се бие за Юга. Идеалист, буйна глава, смелчага. Баща му бе толкова горд с него!

В техния щат Мериленд, който бе граничен, имаше симпатизанти както на Юга, така и на Севера, Много семейства се разделиха на две, когато трябваше да определят симпатиите си и на чия страна са. Сред Макейдови нямаше различия. Джони направи своя избор с одобрението на баща си. И този избор го уби.

Това бе нещото, което най-много я плашеше. Че Джон обвинява, освен янките, себе си. Че никога няма да прости нито на себе си, нито на тях, и никога вече няма да живее в мир.

Знаеше, че ако не бяха тя и момичетата, той щеше също да отиде да се бие. Страхуваше се, че чувства необходимост да грабне пушката и да убива. Това бе единственото нещо в съвместния им живот, което не бяха обсъждали.

Сара изправи гръб, като разтри с дланта си основата на гръбнака, където пулсираше тъпа болка. Чу дъщерите си да говорят, докато белеха картофи и моркови за яхнията. Знаеше, че го правят, за да се разсейват и да не обръщат внимание на канонадата и оръдейните изстрели, които долитаха отвън. Тази сутрин загубиха половината от житната нива. Битката се бе пренесла върху нея. Слава Богу, че войските промениха посоката и не бяха принудени да слизат в мазето заедно с момичетата. Нямаше да понесе загубата на още един любим човек.

Когато мъжът й влезе, Сара му сипа кафе. На лицето му бе изписана такава умора, че тя остави чашата и го прегърна. Миришеше на сено и на животни, и на нещо сладко. Ръцете му бяха силни.

— Размина ни се, Сара — той докосна с устни бузата й. — Не се страхувай.

— Не се страхувам — усмихна му се тя, когато той вдигна посивелите си вежда. — Само малко.

Той прекара пръст под очите й, където съвсем ясно тъмнееха сенки.

— Повече от малко. Проклета война! Проклети янки! Кой им дава право да идват в земята ми и да убиват? Копелета мръсни! — той седна и отпи от кафето си.

Сара погледна момичетата, които веднага напуснаха стаята.

— Вече си отиват — продума тя. — Стрелбата става все по-далечна. Няма да продължи дълго.

Джон знаеше, че не говори конкретно за тази битка, а за войната и кимна. Очите му отново бяха пълни с мъка.

— Ще продължи толкова, колкото те искат. Дотогава, докато има синове да умират. Ще проверя нещо — той остави кафето. — Не искам ти и момичетата да излизате навън.

— Джон! — Сара посегна и хвана ръката му. Какво можеше да му каже? Че не бива да обвинява никого? Напротив, трябваше да обвиняват онези, които започнаха войната. Но те бяха безименни и нямаха лица. Тя вдигна ръката му и я сложи на лицето си. — Обичам те.

— Сара — за миг очите му се изпълниха с любов. Към нея. — Хубавата ми Сара — устните му докоснаха нейните. След това Джон излезе.

В съня си Ребека се размърда, обърна се и промърмори нещо неразбрано.

Джон излезе от къщата. Знаеше, че не може нищо да направи.

В далечината зрелият ечемик бе потъмнял. Знаеше, че по земята има кръв. Но не го интересуваше дали мъжете, които бяха умрели там, щяха да бъдат погребани.

Това бе неговата земя, по дяволите! Когато започне да оре напролет, щеше да бъде преследван от кръв и смърт на всяка крачка, докато обръща земята.

Джон бръкна в джоба си и извади миниатюрата на сина си, с която не се разделяше. Не заплака. Очите му бяха сухи. Погледът — твърд, докато гледаше земята. Тя бе негова. И без нея той би бил нищо. Без Сара би бил загубен. Без дъщерите си би бил мъртъв.

Но сега нямаше друг избор. Трябваше да живее без жени.

Джон стоеше с намръщено лице и ръце в джобовете и гледаше своята земя. Когато дочу стона, свъси вежди. Беше проверил и прибрал добитъка. Да не би да бе пропуснал теленцето? Или някое от кучетата се бе измъкнало от обора, където ги бе затворил, за да не ги убие заблуден куршум?

Тръгна по посока на звука, страхувайки се, че ще намери ранено някое животно. Откакто се помнеше, беше фермер, но все още не можеше да се отърве от вината и мъката, които изпитваше, когато трябваше да убие животно, за да не се мъчи.

Но този път не беше животно. Беше човек. Един прост войник със синя униформа, който лежеше по корем на земята, на неговата земя, и кръвта му изтичаше. За миг изпита задоволство. Пукни, проклетнико! Умри тук така, както моето момче е умряло на нечия чужда земя. Може да си един от онези, които са го убили.

Без жал, той побутна войника с ботуша си, за да го обърне по гръб. Синята униформа на армията на Севера бе прогизнала от кръв. Джон се почувства щастлив от гледката.

Сетне видя лицето. Не беше мъж. Беше момче. Гладките му като на момиче бузи бяха посивели от болката, която преливаше от очите му. Момчето го погледна.

— Татко! Татко, аз се върнах у дома.

— Не съм твоят баща, момче.

Очите се затвориха.

— Помогнете ми! Моля ви! Умирам!

В съня си Ребека сграбчи чаршафа с ръка и го задърпа. Стонът й се превърна в ридание.