Нора Робъртс
Падението на Шейн (2)

Първа глава

Шейн Макейд обичаше жените.

Обичаше да ги гледа, да ги слуша и вкусва. Обичаше ги без предубеждения или резерви. Харесваше високи и ниски, слаби и закръглени, стари и млади. Тяхната екзотична природа го привличаше като магнит. Пърхането на миглите, извивките на телата, поклащането на бедрата бяха празник за очите и душата му.

През своя тридесет и две годишен живот на земята той бе направил всичко възможно, за да покаже на колкото може повече жени своята висока оценка за тях.

Шейн се смяташе за голям късметлия, защото жените също го обичаха.

Той обаче обичаше и друго. Фермата, семейството си, миризмата на прясно опечен хляб, вкусът на леденостудена бира в зноен летен ден.

Но жените… Ех, те бяха толкова различни, толкова сладки и непредсказуеми!

В момента Шейн се усмихваше на една от тях. Въпреки че Рийгън бе жена на брат му Рейф и той изпитваше единствено искрени братски чувства към нея, не можеше да не оцени прекрасните й женски качества. Харесваше му как русата й коса обгражда лицето й. Възхищаваше се от малката бенка до устната й и от начина, по който изглежда едновременно секси и безпомощно.

Мислеше си, че ако човек трябва да си избере само една жена и да се обвърже с нея за цял живот, брат му Рейф бе направил най-добрия избор.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против, Шейн?

— Против какво? — попита разсеяно той и я погледна, докато тя вдигаше на ръце най-младия наследник на рода Макейд. — А, да ида на летището ли? Разбира се, че нямам. Извинявай, но се бях замислил колко си хубава.

Рийгън се разсмя. Беше изморена. Най-малкият й син Джейсън Макейд ревеше, косата й бе разрошена и се страхуваше, че сигурно вече мирише повече на памперсите на Джейсън, отколкото на дезодоранта, с които се напръска сутринта.

— Изглеждам като вещица.

— Никак даже — за да й помогне, Шейн взе бебето ръцете си и сложи главичката му на рамото си за ритуала на оригване след хранене. — Хубава си, както винаги.

Тя погледна към детската кошарка в задната част на антикварното си магазинче, в която бе сложила своя по-голям син Нейт. Той едва се виждаше сред хаоса от играчки. Малкият гледа като баща си, помисли си Рийгън с любов. Което значеше също, че има погледа и на чичо си Шейн.

— Много ти благодаря. Ще се възползвам от слабостта ти към мен. Но наистина не искам да те притеснявам.

Шейн изчака да му сипе чай.

— Няма никакъв проблем, скъпа. Ще посрещна колежката ти и ще ти я доведа жива и невредима. Учена глава, значи?

— Хм… — Рийгън му подаде чашата. Знаеше, че може едновременно да пие чай, да се занимава с малкия си племенник и да върши още много други неща. — Ребека е страхотна. Живях близо година с нея в една стая. Беше само на петнадесет и вече във втори курс. Тя се дипломира цяла година преди останалите. Направо умопомрачително! — отпи от чая и загледа как Шейн навежда Джейсън, за да избърше устничките му.

— Сигурно ти звучи така, сякаш непрекъснато е стояла в лаборатории и библиотеки.

— Звучи ми като зубрачка.

— Не, тя беше, тоест е сериозна жена. И е много срамежлива. В края на краищата, беше доста по-млада от всички останали. Но въпреки това станахме приятелки. Щеше да дойде на сватбата ми, но по онова време бе някъде из Европа. Или Африка — Рийгън махна неопределено с ръка. — Някъде. Не помня.

Шейн с носталгия си помисли за собствените си петнадесет години, когато се сблъска за пръв път с трудностите по разкопчаването на сутиен. На тъмно.

— Хубаво е, че идва да те види.

— Това е нещо като командировка — Рийгън прехапа устни. Не беше споделила с никого истинската цел на посещението на Ребека, освен с Рейф. Но предположи, че ако успее да склони Шейн да иде на летището, ще трябва да му каже истината.

Наблюдаваше го, докато той правеше муцунки на бебето. Всички момчета Макейд са красавци, помисли си тя, но Шейн е нещо изключително. Истински чаровник!

Гъстата му смолиста коса бе като опашка на пони. Имаше фино, скулесто, издялано лице, чувствена уста и невероятни зелени очи, засенчени от дълги мигли. Цветът им бе като мечтание. Цвят на морска вода в здрача.

Освен това имаше прекрасна фигура — висок, строен, мускулест. Широки рамене, тесен ханш, дълги крака. Тесните джинси и работните ботуши, които носеше, само подчертаваха това.

Излъчваше чар, на който никой не можеше да устои. Всички братя Макейд бяха чаровни, но, според Рийгън, Шейн имаше от този природен дар в излишък. Начинът, по които поглеждаше жените през дългите си мигли или спираше поглед върху тях, усмивката му, когато им говореше, независимо дали са на осем или на осемдесет години. И естествените му жестове и поведение, което за секунда преминаваше от гняв в смях. Беше незлоблив, обичлив и слънчев човек.

Сигурно щеше да вземе акъла на бедната Ребека, помисли си тя.

— Прекалено го глезиш — промърмори, като гледаше как Шейн забавлява сина й.

— Ти не се бъркай. Твоята работа е да правиш бебета, а моята да ги обичам.

— А ти не смяташ ли, че е време също да правиш бебета?

— Че защо? — Шейн вдигна очи и в тях заблещукаха лукави пламъчета. — Аз съм последният ерген от Макейдови. И съм морално задължен да удържа крепостта, докато племенниците ми не започнат да се проявяват на бойното поле.

— Струва ми се, че възприемаш това съвсем сериозно.

— Можеш да се обзаложиш. Той заспа — Шейн наведе глава и целуна челцето на Джейсън. — Искаш ли да го сложа да си легне?

— Да, благодаря ти — тя почака Шейн да постави детето в старинната люлка. — Ребека ще ме чака — Рийгън прекара уморено пръсти през косата си. — Момичето, което ми помага, не може да дойде, Рейф е в Хагерстоун за строителни материали, Каси е затънала до гуша с работа в мотела, Ема има хрема, а не мога да помоля Савана за помощ.

— Последният път, когато я видях, щеше да се спука — за да демонстрира състоянието на съпругата на Джаред, Шейн опъна ръцете си в обръч пред корема.

— Точно така. Вече е в много напредвала бременност, за да шофира три часа. А и тези мебели, които чакам да докарат днес следобед, съвсем обърках плановете ми. Чудех се на кого да се обадя за помощ.

— Не се притеснявай. Всичко е наред — за да й докаже това, той я целуна по върха на носа. — Предполагам, че не е хубава колкото теб?

Рийгън се разкикоти.

— И как да ти отговоря, без да изглеждам глупаво? Във всеки случай не съм я виждала цели… Май че ще станат пет години. Последният път ходихме набързо до Ню Йорк и тя бе потънала до гуша в някаква статия, която пишеше. Макар че е четири години по-млада от мен, има два доктората. А може вече да са станали повече. Не смогвам да ги броя.

Шейн не се впечатли. Той обичаше умните жени, така както обичаше и глупавите. Но знаеше старото правило за умните и красивите. Не можеше да бъде и двете, Бог даваше само едното. Така че не очакваше да види на летището някоя кралица на красотата.

— Медицина и история — продължи да обяснява Рийгън. — Странна на пръв поглед комбинация, но уникална, като самата Ребека. Спомням си, че като втора специалност бе записала някаква математика и още нещо… физика или химия, които специализира след дипломирането си.

— Защо? — учуди се Шейн.

— При Ребека този въпрос звучи по-скоро: „А защо не?“ Тя има така наречената фотографска памет. Само прочита нещо и го запомня — Рийгън поклати глава.

— Саможива ли е?

— Не, доколкото знам дори няма частна практика. Провежда консултации, чете лекции, пише статии. Знам, че един ден работи без пари в клиниката. Написа изследване за някаква психоза или нещо такова. Май беше фобия — Рийгън се усмихна лъчезарно и го хвана за ръката. — Между впрочем, Шейн, тя се занимава и с парапсихология. Като хоби.

— С какво? Това да не е нещо като ловене на духове?

— Това е наука за паранормалното. Извънземни, физически феномени… Преследване на…

— Духове — довърши Шейн и трепна. — Нямаме ли си достатъчно тук наоколо?

— Точно там е работата. Ребека се интересува от това място, от легендите. При теб е различно — Рийгън знаеше неохотата на девер си да разговаря за местните легенди. — Ти си израснал с тях. Къщата на Барлоу, двамата ефрейтори, гората на духовете. Точно духовете са причина ние с Рейф да постигнем такъв успех с мотела. Хората обичат да посещават места, населени с духове.

Шейн сви рамене. Та той живееше в такова място!

— Мен не ме интересува. И не им обръщам внимание. Само когато туристите започнат да обикалят къщата и да ми досаждат…

Погледът й го накара да млъкне. Той присви очи.

— Значи Ребека също има намерение да пообиколи фермата, така ли?

— Тя има намерение да получи пълна представа. А също така да остане известно време тук. Но стига толкова — бързо завърши Рийгън. — Ще трябва просто да я поопознаеш малко. Тя наистина е забележителна жена. Ето, тук съм ти написала номера на полета и кога каца — тя му подаде листче хартия.

— Но все още не си ми казала как изглежда тази твоя забележителна жена. Съмнявам се, че ще бъде единствената, която ще пристигне с този самолет от Ню Йорк.

— О, да, забравих. Кестенява коса, кафяви очи. Косата й или е вързана, или е пусната. Висока е колкото мен, но е по-тънка.

— Кльощава или стройна? Има разлика.

— По-скоро кльощава. Може би носи очила. Използва ги за четене и обикновено забравя да ги свали.

— Значи кльощава, непохватна брюнетка сочила. Ще я позная.

— Тя е много привлекателна — добави тактично Рийгън. — По особен начин. И освен това е много срамежлива, така че бъди внимателен.

— Винаги съм внимателен с жените.

— Добре, де, бъди добър тогава. Ако не можеш да я разпознаеш, търси я по име. Доктор Ребека Найт.

 

 

Аерогарите винаги забавляваха Шейн. Хората непрекъснато тичат, бързат, сякаш се надпреварват с времето. Да стигнат по-бързо там, откъдето вече се връщат или да се върнат там, откъдето идват. Той се чудеше що за места са си избрали за живеене тези хора, щом не могат да се задържат на тях.

Не че мразеше да пътува. Но смяташе, че може да стигне, където си пожелае, стига да подкара стария си очукан пикап. Така имаше достатъчно и време, и разстояние, и можеше да кара както си иска. Всичко му бе подчинено.

Освен това Шейн беше сигурен, че ще разпознае колежката на Рийгън. Нали беше жена, а той имаше нюх към жените. Тази трябва да беше около двадесет и пет, слаба, с кестенява коса и очи, вероятно скрити зад диоптрите на дебели стъкла. От краткото описание, което получи от Рийгън, сметна, че Ребека Найт едва ли има някакъв особен стил на обличане, така че щеше да се оглежда за обикновена, невзрачна жена, интелектуален тип с куфарче и удобни обувки с дебели подметки.

Шейн застана до изхода, наблюдавайки двете стюардеси, които очакваха смяната на екипажите. Ето професия, която, кой знае защо, силно привличаше хубавите жени, помисли си Шейн. Сигурно това караше мъжете да приемат като приключение наблъскването им като сардели в самолета за няколко часа.

Щом пасажерите започнаха да излизат, Шейн прикова вниманието си към тях. Бизнесмени, които естествено бързаха. Племето на мъжете с костюми и вратовръзки. Пфу! Никакви пари не можеха да го убедят, че си заслужава да ходиш с костюм осем-десет часа на ден!

Хубава блондинка с прилепнали червени панталони. Мина покрай него и му се усмихна бързо и приканващо. Стана му приятно от това, както и от облака парфюм, който остави след себе си.

Красива брюнетка с делова походка и големи, златисти очи. Напомниха му на кехлибарените зърна, които майка му държеше в кутията си за бижута.

След нея баба с огромна чанта и три хлапета, които се мотаеха в краката й.

А ето я, тази трябва да е, реши Шейн като зърна слабичка женица с кестенява коса, събрана на малък, нескопосан кок. Носеше черно куфарче, обувки с дебели подметки и връзки и квадратни очила. Премигваше зад тях и изглеждаше загубена сред тълпата.

— Хей! — извика той с усмивка и пристъпи, което я накара да се скрие зад някакъв мъж с издута пътна чанта. — Как си? — посегна да вземе куфарчето й и видя как очите зад стъклата на очилата се окръглиха от тревога и уплаха. — Аз съм Шейн. Рийгън ме изпрати да те посрещна. Тя е заета. Как пътува?

— Аз… аз… — жената притисна куфарчето към плоските си гърди. — Ще повикам охраната.

— Спокойно, Беки. Дойдох да те посрещна и закарам при Рийгън.

Жената отвори уста и издаде писклив звук. Когато Шейн посегна да я хване за рамото, за да я успокои, тя го удари здраво с куфарчето. Преди да реши дали да се смее, или да ругае, той почувства как някои го потупа по гърба.

Красивата брюнетка го наблюдаваше внимателно.

— Струва ми се, че търсите мен — устните й, които привлякоха вниманието му със своята сочност, се извиха в иронична усмивка. — Чух името ви. Това значи е Шейн Макейд?

— Да. О, Боже! — той погледна другата жена. — Извинете… — започна, но тя се изгуби сред тълпата като заек, подгонен от глутница вълци.

— Сигурно е било голямо вълнение за нея — рече Ребека и същевременно си помисли, че знае много добре как се е чувствала горката жена. Беше толкова тъжно да си срамежлив и обикновен, и да не си в крак с останалия свят. — Аз съм Ребека Найт — добави тя и му подаде ръка.

Не беше това, което очакваше, но при по-внимателно вглеждане можеше да се каже, че покрива представата, която си беше изградил. Наистина имаше вид на интелектуалка, ако човек не обръща внимание на очите й. Вместо практични обувки обаче имаше практична прическа, почти момчешка. Шейн обичаше жените с дълги коси, но не можеше да отрече, че късото подстригване на тази много й отиваше и откриваше лицето й.

Освен това не можеше да се каже, че е кльощава. Може да беше, но това не личеше под черното сако и панталони, които прикриваха формите й. Бяха елегантни, личеше, че са маркови.

Тя отново се усмихна, докато той пое тънката й ръка в своята.

— Рийгън каза, че имате кафяви очи. Те не са.

— Така поне пише в шофьорската ми книжка. Как е тя?

— Добре. Има малко домашни проблеми и не можа да дойде лично. Насам! Дайте ми това — Шейн посегна към голямата чанта с много джобове, която тя обаче преметна през рамо.

— Не, благодаря. Вие сте един от деверите, нали?

— Да.

Той я хвана за ръка, за да я преведе през тълпата към изхода.

Здрави пръсти, помисли си Ребека. И склонност към докосване. Добре, много добре. Интересна комбинация. Но тя няма да писука от щастие, както някоя друга глупачка, заради факта, че такъв мъж я посреща и всички й завиждат.

— Този, който се занимава с фермата.

— Точно. Вие не приличате много на доктор, поне на пръв поглед.

— Нима? — тя го изгледа студено. Беше се упражнявала дълго пред огледалото, докато постигне желания ефект. — А жената, на която изкарахте акъла преди малко и която сега се съвзема в най-близката тоалетна, приличаше, така ли?

— Виновни бяха обувките — обясни Шейн и се намръщи, като погледна нейните елегантни черни обувки.

— Аха, разбирам.

Докато слизаха с ескалатора към залата за багаж, Ребека дискретно го разгледа. Трикотажна риза с разкопчана яка, избелели, поовехтели джинси, стари ботуши, големи, мазолести ръце. Гъста черна коса, скрита под измачкана шапка, небрежно нахлупена на главата. Фино загоряло лице, което спокойно можеше да бъде върху картичките, които се продаваха навсякъде.

— А вие приличате на фермер — заключи Ребека. — Колко път има до Антиетам?

Шейн се подвоуми как да приеме казаното — като комплимент или не.

— Около час. Да отидем да вземем багажа ви.

— Той ще пристигне допълнително — тя потупа чантата, която носеше на рамо. — Това е всичко, което имам в момента.

Шейн не можеше да се отърси от усещането, че е бил наблюдаван, претеглен, преценен и описан като лабораторна мишка. Доста неприятно усещане.

— Добре.

Ребека си сложи слънчеви очила, които извади от джоба на сакото си. Това малко го успокои. Беше свикнал жените да го наблюдават, но не и като експонат, нарязан на парченца.

Когато стигнаха до пикапа му, тя го стрелна с очи, докато той й отваряше вратата. Усмихна му се с една от най-студените си усмивки, сетне свали очилата и го погледна право в очите.

— И още нещо, Шейн.

Замълча и той се намръщи.

— Да?

— Никой не ми казва Беки.

След тези думи елегантно се настани в кабината и остави чантата си на пода.

 

 

Ребека се наслаждаваше на пътуването. Шейн караше добре. А тя не можа да потисне задоволството си, че успя да го постави на място. Мъже, които изглеждат като Шейн Макейд и излъчват такава непреодолима сексуалност и самоувереност, трудно могат да бъдат объркани.

Доста време от живота си Ребека се беше страхувала от тях. Всъщност тя се бе страхувала от всички мъже. Едва през последните месеци започна да се справя. Изработи си начин на поведение и реши, че е доста добре.

Тя остави на него да избере дали да разговарят, или не. Седеше мълчаливо в колата и се наслаждаваше на гледката. Слязоха от магистралата и поеха по вити селски пътища. Картината беше очарователна. Хълмове и къщи, пасища и горички, все още свежо зелени в края на август. По някой самотен кон или стадо крави.

Шейн пусна съвсем тихо радиото. Чуваше се само ритъма на барабаните.

Кабината бе спретната, тук-там се забелязваха златисти косми и можеше да се усети едва доловимата миризма на куче. Имаше няколко бележки, прикрепени с магнит към таблото и цяла шепа монети в пепелника. Но всичко бе подредено.

Сигурно затова така се изненада, като видя златните обеци, които се подаваха изпод рогозката на пода. Ребека се наведе и ги вдигна.

— Твои ли са?

Той я погледна и си спомни, че Франи Спайдър ги носеше последният път, когато… Е, когато излязоха заедно на разходка.

— На една приятелка — протегна ръка и когато тя остави обеците в нея, ги пусна небрежно в пепелника.

— Тя сигурно ще си ги търси — отбеляза Ребека. — Четиринадесет карата. И тъй… Вие сте четирима братя, нали?

— Да. А ти имаш ли братя или сестри?

— Не. Но само ти се занимаваш с фермата?

— Така се случи. Джаред си има своята адвокатска практика, Рейф — строителството, а Девин е шериф.

— Ти пък си селянинът — довърши тя. — И какво отглеждаш?

— Млечни крави, добитък, свине. Зърно, главно за фураж, но и някои хлебни сортове — „Сребърна кралица“ например, слама, люцерна — забеляза, че го слуша внимателно. Очите й бяха големи и сериозни, затова продължи. — Имам чудесна реколта от картофи.

— Наистина? — тя потропваше с пръсти по коленете си в такт с ритъма на барабаните. — Това не е ли много работа за един човек?

— Винаги мога да разчитам на братята си. Когато е нужно. Освен това през сезона наемам помощници — студенти — той сви рамене. — Имам и няколко племенника, които ми помагат. Те са по на единадесет години. Почти успях да ги убедя, че да храниш животните е голямо забавление.

— А наистина ли е така?

— На мен ми харесва — този път я погледна. — Някога била ли си във ферма?

— Не. Аз съм градско чедо.

— Тогава ще бъдеш изненадана от Антиетам — промърмори под носа си Шейн. — Той не е град.

— Така каза и Рийгън. Но аз познавам областта от изследванията си. Тук се е разиграла една от най-важните битки по време на Гражданската война.

— По този въпрос Рейф знае повече от мен.

— Ти не се ли интересуваш от история?

— Не особено — камиончето стъпи на моста, който пресичаше река Потомак и разделяше щата Вирджиния от Мериленд. — Аз просто я знам. Не може да живееш цял живот тук и да не знаеш историята. Но съм свикнал да не й обръщам много внимание.

— А духовете?

— И на тях не им обръщам много внимание.

Усмивка засенчи очите й.

— Но знаеш, че ги има. След като живееш и работиш във фермата, сигурно си ги срещал.

— Сигурно — той отново сви рамене. — Колкото искаш. Но за това по-добре говори с останалите от семейството. Те знаят повече — явно не искаше да говори, нито да мисли на тази тема. — Виж, Рийгън спомена, че идваш да правиш нещо…

— … да изследвам и проуча паранормалната дейност — довърши Ребека и се усмихна. — Но това ми е само хоби.

— Аха. Значи най-добре ще бъде да отидеш в старата къща на Барлоу, която Рийгън и Рейф възстановиха и сега е нещо като мотел. Има гостилница, легла. Една от снахите ми се разпорежда там като управител. Пълно е с духове. Ако вярваш на тези неща.

— Мммм… Да, записала съм си. Всъщност надявам се, че ще ги постесня малко. Ще ми се да остана за известно време. А от Рийгън знам, че ти имаш голяма къща. Ще ми се да прекарам известно време и в нея също.

Предложението никак не му хареса.

— Рийгън не спомена колко смяташ да останеш.

— Зависи — тя се загледа през прозореца, докато той направи завой и пое съм планините. — Зависи колко време ще ми трябва да открия това, което търся.

— Нямаш ли друга работа?

— Взела съм си почивка — думата съдържаше толкова чудесни възможности, че Ребека затвори очи и й се наслади. — Възнамерявам да се възползвам от нея — тя отвори очи и погледът й падна върху златните обеци в пепелника. — Не се безпокой. Няма да объркам начина ти на живот. Можеш да ме настаниш в някоя стая на тавана. И така аз ще си гледам моята работа, а ти твоята.

Шейн искаше да каже нещо, но тя издаде странен звук и се изправи рязко на седалката.

— Какво има? — разтревожено я попита той.

Ребека само поклати глава, неспособна да проговори.

Пред очите й изникнаха хълмове. Зелената трева светеше като изумрудена, обкръжена от сребърни скали. В далечината високите планини хвърляха пурпурни сенки върху здрачаващото се небе. Край пътя се ширеха полета и ниви с високи златни класове, които се люлееха като море от лекия ветрец. По крайбрежната дига пасяха черно-бели крави, сякаш изписани на пощенска картичка. Нивите завършваха в далечината със стена от тъмни, високи дървета. Чуваше се ромон на невидимо поточе.

— Господи! Каква красота! — прошепна Ребека. — Изключително! Невероятно!

Но всъщност удивлението й идеше от странното чувство, че е виждала всичко това, че е била тук. Живяла е някога на това място. Всичко й беше до болка познато. Като сладък и едновременно горчив спомен.

— Благодаря. Това е моята земя — рече Шейн с гордост и намали скоростта. — По това време на годината къщата не се вижда. Короните на дърветата са много гъсти. Тя е зад пасището.

Ребека зърна чакълест път, който лъкатушеше и следваше извивките на гората. Сърцето й биеше учестено от вълнение.

По дяволите! На всяка цена щеше да се върне тук. И щеше да стои, докато не открие отговор на всички въпроси, които вълнуваха и измъчваха душата й.

Пое си дълбоко въздух и се обърна към него.

— Колко далеч е градът?

— На няколко километра — той присви очи. Беше бледа като смъртник. — Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна Ребека, но отвори прозореца, за да си поеме въздух. — Всичко е наред.