Нора Робъртс
Падението на Шейн (10)

Девета глава

„Вече имам регистрирани три събития. Последното бе снощи. Почувствах необикновена мъка, скръб, която предизвика сълзи в очите ми. До леглото имаше запалена свещ. За миг сякаш зърнах някаква фигура до прозореца. Стоеше и гледаше в нощта. Мъката ме поглъщаше, почувствах, че се излъчва от тази фигура. Беше споделена и все пак чужда болка. Помислих, че е Шейн и понечих да стана от леглото. Но тогава видях, че той спи дълбоко до мен. И до прозореца повече нямаше никой.

Знаех, че това са Джон или Сара и че техният син е мъртъв. Знаех го, преди Шейн да се размърда неспокойно до мен. Той явно сънуваше и също като мен чувстваше болката, но не искаше да говори за това. Те бяха част от него. Хората, които преди са живели в къщата и по някакъв начин са останали тук. Не само чрез кръвта, предадена му по наследство, а и духовно. Но се чудя защо те смятат, че и аз трябва да бъдат част от това.

Объркана съм, а не мога да му кажа. Може би греша. Със сигурност знам, че не постъпвам професионално. Но знам, че любовта има своите собствени пътища.

Обичам го толкова много и по моя начин ще го защитавам от това, което го преследва. Не знам какви са чувствата му към мен. Чудя се, но не питам. Трябва да защитавам и себе си. Мога да говоря с него за всичко, но не и за това. Абсолютно за всичко, без това.

Сега той е на полето. Винаги има ужасно много работа, а никога не изглежда изморен или отегчен. В началото, когато бях замаяна от любовта си, мислех, че мога да прекарам всяка секунда от деня до него и пак няма да ми стигне. Любовта е толкова чудесно, измамно и замайващо чувство! Толкова съм щастлива, че съдбата ми подари шанса да я изживея.

Ако можех, бих използвала всеки миг, всяка секунда да бъда с него. А после да запазя, да съхраня тези щастливи минути завинаги. Сетне, през годините, които идват ще мога да ги възстановявам и не само да си ги спомням, но и да изживея отново. Любовта дава на човека странни мечти…“

Ребека дочу лаенето на кучетата и гласове. Като жена, която крие тайно съкровище, тя запамети написаното и смени файла.

Вратата се отвори и влезе Девин, заедно с кучетата момчетата и всичкия невероятен шум, който вдигаха.

— Извинявай. Нямах намерение да ти преча.

— Моля те, не ми пречиш — тя автоматично погали кучето, което приближи към нея. — Тъкмо свършвах.

— Каси е като всички жени. Мисли си, че Шейн е умрял от глад — Девин остави една тавичка на барплота — Праща ви ябълков сладкиш.

— Много е хубав — обади се Брайън. — Ние вече изядохме половината от другия — чувствайки се у дома си, той отвори хладилника.

— Книгата си ли пишеш? — попита Конър, като приближи, без да откъсва очи от компютъра й.

— Сега не. Работил ли си някога с компютър?

Момчето я гледаше с неприкрита завист.

— Понякога в училище, но нашите компютри не приличат на твоя.

— Този е портативен. Искаш ли да опиташ?

— Може ли? — опули се момчето. Погледна баща си, после сложи ръце зад гърба си. — Не знам как се работи с това чудо.

— Много лесно — като разпозна израза, който се появи в очите му, Ребека се разсмя и го хвана за ръката. — Ела, ще ти покажа.

— Е, сега вече всичко е загубено — промърмори Девин. — Има да ми опява да купя такъв!

— Мога да ти намеря втора употреба — Ребека стана и го покани да седне на мястото й. — Започвай. Сигурно знаеш основните команди.

— Да.

Първото нещо, което момчето написа бе: Конър Макейд.

— Може ли да се играе на игрички с него — заинтересува се Брайън.

— Не. Това е само един работен кон.

Той веднага изгуби интерес и насочи вниманието си към сладкиша.

— Забрави тази работа, приятелче — предупреди го Девин, като проследи погледа му. — Идваме да помогнем на Шейн със сеното — каза той на Ребека — Очаквай останалите след малко.

— О, така ли? — тя погледна през прозореца. — Той е навън, коси.

— Не коси, а балира — поправи я Девин с усмивка. — Първо се коси, после се събира и накрая се балира.

— Аха. Все още не мога да свикна.

— Вие, момчета, елате, след като приключите. И не досаждайте на доктор Найт.

Ребека изпрати Девин до вратата и спря на верандата.

— Ти си живял тук много време, нали?

— Почти през целия си живот.

— Имал ли си някакви необикновени преживявания. От свръх естество? — добави тя, когато той се усмихна.

— Питаш дали в къщата има духове? Мисля, че има.

Тя поклати глава.

— Казваш го така, сякаш е нещо обикновено.

— Защото съм живял с тях. Човек свиква.

— Не всеки.

Той проследи погледа й и видя, че гледа към Шейн, който караше трактора по поляната. Приличаше й на някакъв съвременен Херкулес.

— Шейн има упорит характер.

— Забелязах.

— А когато му досаждат, става много чувствителен — Девин отново се засмя. — Преди години ми разкървави носа за това. Но сигурно има основание. Живее непрекъснато във фермата и страда, когато някое животно е болно, или когато загуби някоя крава. Има прекалено много емоции в тази къща. Сигурно му е дошло до гуша.

— Но той все още живее тук.

— Защото я обича — отговори просто Девин. — Всеки камък от нея му е скъп. Можеш ли да си го представиш на друго място?

Ребека отново погледна към полето и се усмихна.

— Не. Не мога. Бих могла да му помогна. Ако поиска. И ако ми позволи.

— Може би ще успееш — Девин въздъхна. Беше виждал жени, влюбени в брат му, но сега бе различно. Ребека беше друга. Съмняваше се, че ще си отиде оттук невредима, когато му дойде времето. — Най-добре да ида при него.

Тя издаде някакъв звук на съгласие и погледа още малко, преди да се прибере в къщата.

Девин си каза, че не му е работа това, което става между двамата. Без приказки отиде зад балиращата машина и се захвана за работа. Двамата работиха така доста време, без да си говорят, докато Шейн не спря машината.

— Рейф и Джаред ще дойдат ли?

— Сигурно вече са на път.

Шейн кимна и погледна небето.

— Ще вали. Имаме още час, най-много два, да довършим всичко — сетне погледна към къщата и задържа погледа си дълго там.

— По дяволите, брат ми! — Девин проследи погледа му и понеже проумя, свали кърпата от врата си и избърса чело. — Ти спиш с нея!

— С кого?

— Много добре знаеш с кого! Не се прави на света вода ненапита! Малко ли са жените, с които се влачиш, та си завъртял главата на приятелката на Рийгън? Тя дори не е твоя тип!

Шейн се помъчи да запази спокойствие.

— Ти винаги си казвал, че нямам определен тип жени.

— Знаеш какво имам пред вид. Тя е сериозна жена. А сериозните жени имат сериозни чувства. Ако вече не е влюбена в теб, непременно ще бъде. И тогава какво смяташ да правиш?

Шейн винаги бе внимателен с жените. Гледаше да не се стига до влюбване. Поне не достатъчно сериозно. Но знаеше, че с Ребека не бе внимавал.

— И какво? Това си е моя работа. Моя и на Ребека. Не съм я карал да прави нищо насила.

За да избегне други неприятни и нежелани съвети, той отново запали мотора на машината. Нямаше намерение да говори за това, а и със сигурност нямаше намерение да се тревожи. Смяташе да продължи както винаги, а в този момент това означаваше да балира сеното, преди да е завалял дъжд.

Беше много благодарен, когато се появи останалата част от семейството. Това означаваше допълнителна работна ръка, която ще натовари балите на ремаркето, ще ги закара в обора и ще ги разтовари. Също така означаваше, че всеки ще бъде зает с работа и няма да му досажда с въпроси и съвети относно личния му живот.

Един мъж трябва да си има личен живот. А другите да не му се бъркат.

Шейн се поуспокои, като видя, че приключиха работа, преди да връхлети бурята. И тогава видя как децата си играят на двора, кучетата обикалят около тях и жените влизат и излизат от къщата. Успокояващо му действаше равното бръмчене на трактора, гласовете на братята му и сладкия, опияняващ дъх на прясно окосено сено. Над планините на запад се събираха облаци. Зимната пшеница, която бе засял, щеше да посрещне дъжда с радост. В кухнята някой сигурно готви, помисли си той, когато погледна през рамо да провери докъде е стигнало товаренето на ремаркето и видя струйката дим, извиваща се от комина. Във всеки случай едва ли е Ребека. Тя сигурно си играеше с някое от бебетата. А когато той влезеше и изтупаше прахта от себе си, щеше да вдигне очи и да му се усмихне. Имаше най-хубавата усмивка на света.

Докато пренасяха балите от ремаркето в хамбара, Шейн си каза, че брат му Девин не само греши, но изобщо не е прав.

— И така — Рейф изправи гръб и пийна от водата, която държаха в резервоар в обора. — Не съм виждал Ребека от сума ти време. Докъде стигна с преследването на духове?

— Докъдето — дотам — троснато отвърна Шейн. Острите бодлички от една бала пробиха ръкавиците му. — Хвърля толкова усилия на вятъра за нещо, което е само хоби.

— Някои играят голф — рече Джаред, вдигайки една бала.

— Поне има цел в играта. Да вкараш малката топчица в дупката, за да спечелиш.

— Това за нея също е нещо като игра. Пъзъл — добави Джаред. — Прави ми впечатление на жена, която обича да разрешава загадки, да търси и намира отговори.

— В такъв случай по-добре да й купя пъзел — промърмори Шейн.

— Досажда ти, а? — Развеселен, Рейф се хвана за работа. — Чува ли дрънчене на вериги? Или гласове от отвъдното?

— Глупости!

— А как е с останалото? — попита Джаред, за да отклони надигащата се кавга и да предотврати спора. Дъждът вече чукаше по покрива, а те имаха още работа. — В къщата не е влизала жена, откакто умря мама. Пречи ли ти?

Усмивка изкриви устните на Шейн.

— Хич даже.

— Така ли? — като улови погледа на брат си, Рейф остави балата, която току-що бе вдигнал, и неочаквано изтърси. — Ти спиш с нея.

— И ти ли, Бруте? Вие днес да не сте се наговорили? Да не би да го пише на челото ми?

— Не можеш ли да си го държиш в панталоните, дявол го взел? — Рейф свали вилата, с която работеше. — Рийгън се чувства отговорна за нея.

— Защо, по дяволите, някой трябва да бъде отговорен? — вина и гняв се примесиха с яда му. — Тя е голям човек.

— Ще косим ли още бали? — попита от вратата Девин.

— Ти млъкни! — отряза го Шейн и се обърна към Рейф. — Не е нито твоя, нито чиято и да е работа.

— Всичко, свързано с Рийгън, е моя работа. А Ребека е нейна приятелка и значи е свързана. Какво знаеш ти за нея? Знаеш ли как е възпитана? Как е прекарала целия си живот по колежи и общежития?

— И какво променя това? — ядосан, защото наистина не знаеше достатъчно за живота й, Шейн забрави дъжда, работата, която ги чакаше, и изкара яда си на братята си. — Има мозък, използва го.

— Това е всичко, което й е било позволено да използва. Няма никакъв опит и едва ли е имала някакъв шанс пред теб. Сваляч такъв!

— Какъв е проблемът? — попита Девин и излезе на дъжда. — Ние все пак ще приберем ли сламата, преди да е подгизнала, или ще я оставим?

— Ти не се бъркай и стой настрани от личния ми живот!

— Значи ще я оставим — въздъхна Джаред.

— За Ребека ли говорите? — заинтересуван, Девин вдигна една бала. — Трябваше да знаем, че ще я свали.

— Не съм я свалял!

— Да, да! Разправяй ги на старата ми шапка! Още не беше разопаковала багажа си, когато я сгащи в моята кухня. Трябваше още тогава да те набия.

Очите на Шейн войнствено се присвиха.

— Ами че опитай сега! През цялото време си мечтаеш за това, нали? Сега, когато си имате вашите прекрасни женички и деца. Имате си всичко! — в него кипеше повече ярост, отколкото си бе представял. — Аз живея живота си така, както си знам. По мой си начин, не по твой. Тъй че си пъхни съветите, и изводите, и каквото още си искаш… Нали знаеш къде!

От кухненския прозорец Ребека гледаше четиримата мъже. Беше озадачена. На пръв поглед изглеждаше сякаш водят някаква сериозна дискусия, може би обсъждаха проблем, свързан със сеното. Сетне осъзна, че там се развихря истинска кавга.

— Нещо става навън — обяви тя.

Савана с бебето на рамо погледна през прозореца.

— О, работата върви към тупаник.

— Към какво?

— Бой. Всеки с всеки, и после всички заедно — тя поклати глава и повика Каси и Рийгън, които бяха заети край печката. — Момичета, нашите герои май ще се гърмят.

— Ще се бият ли? — шокирана до дъното на душата си, Ребека гледаше с невярващи очи. — Искаш да кажеш, че ще се бият? Но защо?

Рийгън отиде до кухненската врата и я отвори.

— Защото е нещо, което правят от време на време. Да не губят форма.

— Не мислиш ли, че имаме все още шанс да ги спрем? — попита Каси със съмнение.

— Ами, можем да опитаме. Не — Рийгън спря, тъй като първият юмрук бе изстрелян. — Вече е късно.

С ужасени очи, Ребека видя как Шейн удари Рейф по лицето. След секунда двамата се търкаляха по земята.

— Но… Но…

— Ще видя дали има достатъчно лед в хладилника — Каси обърна гръб на битката и отиде при хладилника.

— Защо никой не ги спре? — извика Ребека. — Джаред и Девин стоят и гледат.

— Няма да е за дълго — успокои я Савана.

Като че чул думите й, Девин се намеси. Макар че намерението му бе да ги разтърве, той се намери на земята. И в калта вече се търкаляха три мъжки тела.

— Но това е нелепо! — възмути се Ребека. Докато отвори вратата, в битката вече участваше и Джаред.

Не можеше да различи кой кого бие. Виждаше само ръце, рамене, юмруци и крайници. И чуваше ругатни, ръмжене и проклятия.

Освен на кино и по телевизията, досега не бе виждала в живота си истински бой. Беше по-гадно, отколкото си бе представяла и явно по-болезнено.

— Никой ли няма да направи нещо? Та те са ви съпрузи!

— Да, де — Савана бавно гладеше гръбчето на Миранда. — Но можем да се обзалагаме. Хайде, момичета, залагайте. Аз давам пет долара за Джаред. Въпрос на лоялност.

— Съгласна на пет — съгласи се и Рийгън. — Каси, ти?

— Добре, но Девин не е спал цяла нощ. На Али й никнат зъбки.

— Без шикалкавене — предупреди Савана. — Чиста игра. Ребека, ти няма ли да заложиш на Шейн? Мисля, че е справедливо.

Напълно объркана, Ребека ги изгледа възмутено.

— Вие сте толкова лоши, колкото и те — тя изправи рамене и се поизпъчи. — Аз мисля да ги спра, и то — още сега.

След като излезе под дъжда, Савана хвърли погледи на Рийгън и поклати глава.

— Ако използвам речника на Брайън, тя е хлътнала до ушите по него. Нали?

— Страхувам се, че си права. Това ме плаши.

— Аз пък мисля, че е много добре. Може и да му повлияе положително — присъедини се и Каси към останалите жени на вратата, които наблюдаваха битката.

Единственото нещо, което Ребека мислеше, докато вървеше към обора бе, че тези четиримата, макар и братя, са пълни глупаци. Когато стигна полето на битката, дъждът я измокри до кости и косата й залепна като шлем към главата. Кучетата я последваха и сега се въртяха с весел лай около търкалящите се по земята тела, сякаш танцуваха.

— Спрете! — викът й спря кучетата, но не и мъжете.

Фред и Етел седнаха с изплезени, езици, докато братята продължиха да се бъхтят.

— Казах спрете! Веднага!

Джаред направи грешка да вдигне глава, за да я погледне и получи удар с лакът в брадата. Отговори, без да се замисли с юмрук в най-близкия корем.

Изпълнена с гняв, Ребека сложи ръце на хълбоците си. Но повече не чуваше ругатни, нито обиди. Чуваше смях. Те се кикотеха! Тези четири непоносими маймуни се смееха, докато се биеха един друг. Ребека знаеше, че има школуван глас с добра интонация. Използваше го и когато четеше лекциите си. Използва го и сега.

— Спрете веднага тази глупост! В къщата има деца, които ви гледат!

Девин спря, калната му ръка остана върху мръсното лице на Рейф.

— Какво? Какво?

— Станете веднага, всички! Би трябвало да се срамувате! — с гневни очи, тя изгледа всеки един поотделно. Казах, станете! — тя посочи с пръст Девин. — Ти! Уж си шериф! Би трябвало да се грижиш за реда! Вместо това се търкаляш в калта като прасе!

— Да, госпожо — той преглътна напушващия го смях и се откъсна от кълбото. — Не знам какво ми стана.

— И ти! — сега Ребека посочи Джаред. — Адвокат. Пфу! Какво си мислиш, че правиш?

— Нищо — той потърка с ръка ударената си брада. — Абсолютно нищо.

— Рейф Макейд! — беше следващото име, което произнесе Ребека и бе доволна да види как той трепна. — Бизнесмен, стълб на обществото, съпруг и баща. Какъв пример даваш на децата си?

— Лош — Рейф прочисти гърлото си и стана на крака. Имаше чувството, че ако пусне смеха си на воля, тази разярена фурия ще го повали обратно в калта.

— И ти! — накрая посочи Шейн, но с такъв тон, че той предпочете да си остане в калта. — Мислех си по-добри неща за теб.

— О, Боже, все едно, че чувам мама — промърмори Шейн и видя как братята му кимат в знак на съгласие. — Ама, аз не започнах пръв — заоправдава се той.

— Типичен отговор, повече от типичен. Това ли е начинът, по който решавате проблемите си?

Шейн избърса калта от лицето си.

— Обикновено — да.

— Колко патетично! — авторитетният й глас накара тримата мъже да пристъпят неловко от крак на крак, докато Шейн се ухили.

— Насилието никога не е било решение. Няма проблем, който да не може да бъде разрешен чрез разумен разговор, чрез комуникация.

— Че ние си комуникираме — отвърна Шейн и получи в отговор презрителна усмивка.

— Очаквах от вас да се държите като разумни човешки същества. Ако не можеше да се контролирате, просто трябва да стоите на разстояние един от друг.

— Е, не е ли едно чудо? — запита Шейн с такъв глас, че братята му го загледаха учудено. — Срещали ли сте някога жена като нея? Ела и ме целуни, сладката ми.

— Ако си мислиш, че можеш… — Ребека изпищя, защото той протегна ръка, дръпна я и тя падна отгоре му.

— Ти, идиот такъв! Ти, безмозъчно…

Ребека осъзна, че лежи по гръб в калта и той лежи върху нея, мокър и твърд. Устните му, тръпнещи от смях, намериха нейните.

— А ти си най-сладкото малко момиче!

— Остави ме, глупак такъв! Горила! — тя се мъчеше да се отскубне. Успя да му нанесе удар.

— Насилие, значи? — той отново се тресеше от смях. Зелените му очи светеха върху изцапаното с кал лице. — Видяхте ли? — попита братята си. — Тя ме удари. Тя не може да разрешава проблемите си с разумни аргументи и чрез комуникация.

— Ще те комуникирам аз тебе! — юмрукът й го удари по ухото, преди устните му отново да покрият нейните.

След което Шейн продължи да я целува. Дъждът валеше отгоре им, калта се просмукваше в дрехите й, а наоколо стояха очарованите зрители. Но Ребека дори не им обръщаше внимание. На нищо не обръщаше внимание. Защото Шейн я целуваше.

Докато ги наблюдаваше, Рейф осъзна, че се усмихва.

— Дявол да ме вземе — промърмори той. — Тя го е омагьосала.

— Мисля, че си прав, братле — Девин потърка кървящата си буза в калното си рамо. — Не съм го виждал да гледа никоя по този начин. Мислиш ли, че осъзнава?

— Мисля, че никой от двамата не си дава сметка.

Джаред отмести мократа си коса.

— Това си е чиста проба компенсация за боя — Рейф натика палци в джобовете си и се завъртя на пети. — Истинско удоволствие е да видиш Шейн Макейд влюбен.

— Няма ли да е по-добре да влезем вътре и да ги оставим насаме? — Девин наклони глава сякаш размишляваше. — Или да го отделим от нея и да го понатупаме още малко?

Рейф докосна с пръст окото си. Първият удар на Шейн го бе посинил. Нуждаеше се от лед и бе сигурен, че жена му е приготвила.

— Нямам нищо против да го понатупаме, но съм сигурен, че тя пак ще се намеси. Този път на негова страна.

— Не можем да ги оставим тук — реши Джаред — Ще хванат пневмония.

— Ами, при този огън, дето ги гори!

Девин пристъпи, братята му го последваха. По неказана команда те грабнаха Шейн за краката и ръцете и го вдигнаха във въздуха.

— Махайте се! Имате си вашите жени! Тази е моя! — развика се той, но те го държаха здраво и той можеше само да се усмихва глупаво на Ребека. — Бебчо, цялата си в кал. Искаш ли да вземем един душ заедно?

Тя стана. Знаеше, че е кална дори на места, за които по-добре да не споменава. Събра всичкото достойнство, на което бе способна и прекара ръце по калните си панталони и коса.

— Здраво ли го държите? — попита леденостудено.

— Да, госпожо — прочитайки в очите й какво има на ум, братята се ухилиха. — Поне така мислим.

Шейн добре познаваше този поглед. Затова се опита да се освободи.

— Хайде, скъпа! Къде останаха разумните доводи? Какво стана с комуникацията? Насилието не е решение, така ли беше? Господи, колко си хубава! Мога да те схрускам, ей сега, на един залък. Нищо, че си кална, защо не вземем да…

Не можа да довърши изречението, защото Ребека заби юмрука си в стомаха му и му изкара въздуха.

— Господи! — едва успя да прошепне Шейн, след като си пое дъх. — Ти имаш данни!

— Идиот! — Ребека тръсна глава и тръгна към къщата.

— Е, какво ще кажете? — Шейн загледа след нея с болка и възхищение. — Не е ли това момиче нещо специално?

 

 

Най-накрая опита и с цветя. След като вечеряха и всички си отидоха, всеки по своя път, Шейн сметна, че трябва да направи нещо. Излезе на дъжда и набра полски цветя с помощта на фенерче. Когато се прибра вкъщи, Ребека работеше на компютъра. Вдигна глава и го изгледа с оня убийствено леден поглед, с който го бе гледала цялата вечер.

Той остави мокрите цветя на масата до нея и се наведе.

— Много ли си бясна?

— Не съм — беше объркана. И това бе по-лошото.

— Искаш ли да ме удариш отново?

— Не.

— Беше цялата в кал — Шейн взе ръката й и я поднесе към устните си. — И много ти приличаше.

Тя се опита да издърпа ръка, но той я стискаше здраво.

— Моля те, опитвам се да работя.

— Не е ли по-правилно да кажеш: опитвам се да те избягвам? — когато тя обърна глава, той взе цветята и ги подаде. — Луд съм по теб.

Ребека въздъхна. Какво, по дяволите, правеше? Защо толкова много държеше на достойнството си? И се опитваше да бъде сърдита!

— Сигурно наистина си луд, щом можеш да береш цветя в такъв дъжд и през нощта.

— Някога работех с мама. Ти днес ми напомни за нея. Когато ни се накара. Е, тя, разбира се, първо ни хващаше за ушите и сетне ни четеше конското. Но само защото бяхме по-малки тогава.

Неспособна да устои повече, Ребека взе букета и наведе лице към влажните цветя.

— Трябва да е била забележителна жена.

— Най-най-най-добрата — каза просто той. — Такива вече няма. Те с татко бяха страхотни. Винаги знаехме, че някой е до нас. Или за да те напердаши, или за да ти подаде ръка, зависи от какво имаш най-много нужда — той прокара ръка по лицето й. — Сигурно затова не мога да разбера самотата.

— Големите семейства винаги са имали преграда срещу нея — Ребека побутна назад стола си. — Най-добре да ги сложа във вода.

Няма намерение да му разкаже нищо за себе си, осъзна Шейн. Не иска да говори за своето минало, за семейството си, за детството си, ако той не я подтикне.

— Ребека…

— За какво се бихте с братята ти? — попита бързо тя, сякаш знаеше въпроса му и се страхуваше от него.

— Няма значение — но реши, че ако иска от нея да бъде искрена и откровена, той също трябва да бъде такъв. — Заради теб.

— Заради мен ли? — тя рязко се обърна.

— Е, не беше важно. Рейф каза нещо, което ме ядоса. Винаги така започваме — той отиде до бюфета и извади висока стара бутилка от долния шкаф. — Те мислеха, че те използвам.

— Аха. Разбирам — само че нищо не разбираше. Взе бутилката, напълни я с вода и сложи цветята вътре. — Ти си им казал, че сме интимни.

— Нищо не съм им казвал! — представи си какво си мисли и се изчерви. Похотливи подробности, намигания, усмивчици и побутване с лакът. — Ребека, не съм казал на никого за нас.

А можеше би трябваше и вероятно би го направил, ако бе друга жена. Намръщен, той отиде и си наля кафе, въпреки че въобще не му се пиеше. Не, той обикновено не разправяше наляво-надясно за връзките си. Но на братята си споменаваше по нещо за всяко ново завоевание.

Чувствата си към Ребека обаче бе запазил за себе си.

И никога преди не би се ядосал, ако Рейф или някой друг го бе подкачил за приключенията му с някоя жена. Но не и с Ребека. От това го заболя, той се разгневи и…

И стигнаха до боя.

— Какво, по дяволите, е това? — промърмори Шейн.

— Мисля, че е кафе.

— Какво? — той се взря в черната течност. — Не, не говоря за това. Виж, боят не е нещо, за което да се тревожиш. Ние често се бием — той се засмя. — Обикновено се понатупваме, понякога и повечко. Или си посмачкваме физиономиите.

Ребека замислено пренесе цветята на масата и ги сложи в центъра.

— Досега никой не се е бил заради мен. Особено пък четирима големи и силни мъже. Мисля, че трябва да бъда поласкана.

— Аз пък мисля, че имам чувства към теб — думите се изплъзнаха сами от устата му, без да се усети. Шейн потръпна, вдигна чашата и отпи глътка от студеното кафе. — Изглежда не ми хареса идеята да смятат, че съм те натикал насила в леглото си.

Ребека пламна цялата. От срам или от нещо друго? Огънят обхвана вътрешностите й. Познаваше този огън, знаеше колко е опасен. Затова се опита да запази гласа си спокоен.

— И двамата знаем, че не е така. Ти никога не си била… Исках те наистина. Преследвах те. Досаждах ти!

— А аз дойдох да се меся в битката! И да ви разтървавам! — засмя се тя. — Каква ирония!

— Е, не съвсем — не можа да не й се усмихне в отговор. — Тъй, де! Аз съм бил с много жени. Братята ми, в известен смисъл, имаха право.

— Хвалиш ли се?

— Не, само… — той спря. В очите й имаше смях, разбиране, нещо, с което не знаеше какво да прави. — Искам да ти кажа, че няма да ти досаждам, ако си решила да преосмислиш ситуацията или ако ти трябва време.

Ребека преглътна една огромна топка от страх. Страхът караше гласът й да трепери, а трябваше да бъде твърд.

— Ти това ли искаш?

С очи, вперени в нейните, той бавно поклати глава.

— Не. Напоследък не искам нищо друго, освен теб. Само като те гледам и устата ми пресъхва.

Топката страх се стопи. Топлината се върна, огънят се разгоря, разрасна и я изпълни. Тя прекоси стаята, вдигна ръце и ги обви около врата му.

— Тогава защо не направиш нещо повече от гледане?