Нора Робъртс
Падението на Шейн (1)

Пролог

Лед сковаваше изринатата в снега пътека от къщата до плевнята и пътят бе хлъзгав. Въздухът преди разсъмване бе в плен на тъмното небе, в което като изрязани блещукаха с бялата си светлина звезди. Всяко вдишване бе болезнено. Сякаш гълташ остри ножчета за бръснене, които първо срязват, сетне вкочаняват гърлото и накрая излизат под формата на ледени облачета пара.

Опакован в цяла камара зимни дрехи, като се почне от дебелите долни гащи и се стигне до плетените ръкавици, Шейн Макейд вървеше към обора и към първите си задачи за деня. За разлика от тримата си по-големи братя, той си подсвиркваше. Просто обичаше мразовитите, спокойни часове преди изгрева на зимното слънце.

Най-големият му брат Джаред беше почти на седемнадесет и отговорността за фермата лежеше върху неговите плещи. Шейн знаеше това и си повтаряше, че така трябва да бъде. Бяха изгубили баща си преди два месеца и времената бяха тежки за семейството.

Колкото до Рейф, следващият брат, неговата безгрижна петнадесетгодишна душа вече гледаше далеч зад пределите на хълмовете и полетата на фермата Макейд. Храненето и грижите за добитъка бяха само временно занимание, начин да се преживее. Но Шейн знаеше, макар никога да не бяха говорили за това, че смъртта на баща им бе засегнала най-дълбоко Рейф.

Те всички обичаха баща си. Просто бе невъзможно човек да не обича гръмогласния Бък Макейд с големите ръце и сърце. Всичко, което знаеха за фермерството, и всичко, заради което обичаха земята, също идваше от него.

Може би това бе причината Шейн да не тъгува така дълбоко за баща си. Нали земята бе тук, значи и той бе тук. И винаги щеше да бъде.

Можеше да говори за тези неща с Девин. Той бе на четиринадесет. Беше най-добрият слушател измежду всички и най-близо по възраст до самия него, който следващия вторник щеше да навърши тринадесет. Но кой знае защо предпочиташе да таи мислите и чувствата дълбоко в себе си.

Вътре в обора животните мучаха и размахваха опашки. Беше проста работа, може да се каже дори монотонна. Почистване, хранене и прикрепяне на машините, с които се доеше млякото от кравата, към маркуча и от него към резервоара. Но на Шейн му харесваше. Харесваха му миризмата, звуците на животните и атмосферата в обора. Когато двамата с Девин се заеха с втората редица крави, Рейф и Джаред започнаха да извеждат издоените животни навън.

Бяха добра комбина. Бързи и ефективни, въпреки хапещия студ и ранния час. В действителност това бе работа, която всеки един би могъл да свърши сам, или с много малко чужда помощ. Но те предпочитаха да я вършат заедно. Особено напоследък.

Освен това трябваше да нахранят прасетата и кокошките, да съберат яйцата, да изгребат боклука и да разпръснат нова, суха слама. Всичко това, преди да закусят и да се качат в старата бричка на Джаред, за да отидат на училище.

Ако питаха Шейн, той би го напуснал окончателно. Никой не може да се научи да копае и жъне, да гледа добитък или да определя времето по учебник. Не може да се научи от книга как да погледне в очите на кравата и да разбере, че е болна.

Но на тази тема майка им бе непреклонна. А това значеше, че трябва да завърши.

— Защо си толкова щастлив днес, дявол те взел? — мърморейки, Рейф взе две поцинковани кофи. — Свирукането ти направо ме подлудява.

Шейн се усмихна и продължи да си свирка. Спираше само колкото да поговори с кравите.

— Браво, моето момиче! Точно така, напълни я! — потупа кравата по вимето и продължи да проверява гюмовете.

— Иде ми да го ударя — промърмори отново Рейф, без да се обръща конкретно към никого.

— Остави го! — рече Девин. — Той и без това си е достатъчно ударен.

Рейф се засмя.

— Толкова е студено, че ако го прасна, сигурно ще си счупя пръстите.

— Днес малко ще се стопли — Шейн застана до една крава, в очакване да напълни гюма. — Ще стане към минус един.

Рейф изобщо не го попита откъде знае. Шейн винаги познаваше.

— Голяма работа! — той излезе от обора и се упъти към плевника.

— Какво му става? — попита Шейн. — Да не би някое момиче да мъти водата?

— Мрази кравите — усмихна се Джаред.

— Но това е пълна глупост! Виж каква е сладурана! Нали, бебчо — Шейн плесна най-близкото животно.

— Ти си влюбен във всички крави — на устните на Девин се появи прочутата усмивка Макейд, която се състоеше в леко повдигане на краищата на устните. — Сигурно предпочиташ да целуваш тях вместо момичета.

Шейн присви очи.

— Мога да целуна всяко момиче, което поискам. Ако поискам — отвърна уж кротко той, но се наежи.

Под всичките катове дрехи тънкото му стройно тяло бе готово за бой.

Разпознавайки признаците, Джаред поклати глава. Само това му липсваше сега! Имаха още толкова работа, а и се притесняваше, че днес щяха да го изпитат по английска литература. Девин и Шейн бяха равностойни противници и евентуалната битка помежду им нямаше да завърши с победител. Можеха да се търкалят цял ден.

— Добре, добре, ти си истински донжуан — намеси се той, за да привлече вниманието на брат си, а също и гневът му върху себе си. — Всички момиченца са се наредили на опашка и те чакат.

Девин произведе дълъг звук, наподобяващ целувка, което накара Шейн да настръхне като петле.

Но преди да успеят да се счепкат, Джаред застана помежду им.

— Преди обаче да накарате сърцата им да бият за вас, ще трябва да напоите кравите. Защото водата в кофите пак замръзна.

Като хвърли на Девин поглед, който не обещаваше нищо добро, Шейн излезе навън.

Можеше да целува момичета, разбира се, повтори си той, докато разбиваше леда. Стига да искаше. Ама не искаше. Не го интересуваха.

Е, може и да го интересуваха, но съвсем мъничко и задуха пръстите на ръцете си, за да ги стопли. Някои от познатите му момичета започваха да придобиват много интересни форми. А той почувства един доста странен трепет, нещо като гъдел, когато приятелката на Джаред, Шарлийн, се притисна към него оня ден, докато се наместваха на предната седалка на колата.

Можеше да я целуне. Шейн остави железния прът и погледна намусено към обора. Това щеше да покаже на Джаред някои неща. Те всички си мислеха, че той нищо не знае, защото е най-малкият. А не бе истина. Знаеше много. Или поне си въобразяваше, че знае.

Взе отново пръта и тръгна по заледената снежна пътека към свинарника.

Знаеше как се прави секс например. Беше израснал във ферма. Как да не знае как бикът полудява, очите му стават ей такива и побеляват, когато подуши крава в жегата! Не беше си мислил, разбира се, че цялата работа доставя удоволствие, докато не забеляза как момичетата започват да изпълват роклите си.

Шейн отряза едно парче лед и като остави братята си да довършат доенето, се хвана да нахрани свинете.

Щеше му се да е възрастен. Де да можеше да направи нещо, за да го докаже. Не само да победи в някой бой. А сега какво? Трябваше да чака докато стане голям. Знаеше, че тогава ще управлява живота си.

Земята беше негова. Чувстваше я в кръвта си, откакто се помнеше. Като че ли когато се бе родил, някой бе прошепнал в ухото му: „Фермата, земята“. Това бяха нещата, които наистина означаваха нещо. А пък ако искаше момиче, имаше цял град момичета. Щеше да си намери.

Но фермата означаваше повече.

Земята бе истинското нещо, мислеше си Шейн, като гледаше покритите със сняг полета. Небето просветляваше и зората всеки миг щеше да избухне над върховете на планините на изток. Земята, която бе на баща му и на неговия баща преди това. И още по-рано. През сушите и наводненията. През войната.

Бяха садили и жънали, мислеше си Шейн, докато крачеше през полето. Дори в периода, когато войната бе стигнала дотук и войниците на Конфедерацията се бяха сражавали с войниците на Съюза. Точно тук, на тези полета и в гъстата гора зад тях. Но фермата бе оцеляла.

Той знаеше какво е да ореш каменистата почва зад плуга с впрегнат в него кон. Гърбът и раменете те болят, та чак ти се плаче, ръцете ти са изтръпнали и сякаш не са твои. Но трябва да се засее. И напролет ще видиш как житото расте. Показват се крехки стръкчета, зеленеят, после стават златни.

Дори когато дошли войниците и техните оръдия и минохвъргачки опърлили сухите стърнища, земята останала. Върху нея падали тела, мъжете стенели и кръвта им попивала в пръстта. Но земята, за която се биели и умирали, не се променила. Издържала.

Шейн се изчерви, учудвайки се откъде му дойдоха на ум тези мисли. Както и чувството, което го изпълни. Беше доволен, че е сам и никой от братята му не може да го види. Не знаеше как да им обясни вътрешната си увереност, че някога фермата е била негова отговорност. И отново ще бъде.

Просто знаеше това.

Когато чу звука зад себе си, той застина. Стисна здраво пръта и бавно се обърна. Нямаше никой.

Преглътна трудно. Беше абсолютно сигурен, че чу нещо — звук, движение, сетне слаб вик. Не за пръв път му се явяваха призраци. Те живееха тук — в нивите, в гората, на хълмовете. Но рядко го плашеха.

Като събра всичкия си кураж, момчето заобиколи навеса и тръгна към старата каменна къща. Сигурно беше Девин, или Рейф, или пък дори Джаред, опитвайки се да ги предизвика, да ги скара, както навремето почти успя, когато прекараха нощта в къщата на стария Барлоу, от другата страна на гората. Беше изоставена къща, пълна с духове и паяжини.

— Престани, Дев! — рече високо той. Достатъчно високо, за да успокои собственото си бясно биещо сърце.

Все пак заобиколи къщата, но не видя никой. Нямаше дори следи в снега. За част от секундата, колкото за един удар на сърцето, му се стори, че зърна някаква фигура. Кръв по земята, лицето бяло като сняг, очите — пълни с болка.

„Помогни ми! Моля те помогни ми! Умирам!“

Шейн пристъпи и видението мигом изчезна. Нямаше никой. Абсолютно нищо. Дори думите избледняха в главата му, сякаш вятърът ги издуха.

Момчето не смееше да помръдне. Беше само едно хлапе, чийто живот предстоеше като неразгадана тайна. Стоеше и гледаше втренчено земята. Стоеше тръпнейки, докато студът не проникна през дрехите, през кожата и плътта му и не стигна до костите.

Сетне чу смеха на братята си, чу как майка им вика от кухненската врата, че закуската е готова и да побързат, ако не искат да закъснеят за училище.

Той се обърна и тръгна към къщи, като скъта дълбоко в съзнанието си онова, което чу и видя. Не каза на никого за този удивителен миг.