Нора Робъртс
Ирландско сърце (9)

Девета глава

— Няма нужда да ми помагаш.

Брайън не каза нищо, просто продължи да оглежда краката на коня. Ужилванията бяха често срещан проблем, особено при коне, които са на трева. Ала този тук бе напълно занемарен. Той нямаше никакво съмнение, че яйцата, които стършелът бе снесъл в раните по краката на коня, са стигнали до стомаха му.

— Наистина, Брайън. — Кийли продължаваше да бърка лекарството за възпалението на коляното. — Ти си имал тежък ден. Аз мога да се справя с това.

— Разбира се, че можеш. Ти можеш да се справиш с това, с простаци като Търмак, с изпаднали жокеи и с всичко друго, което ти се изпречи на пътя преди закуска. Никой не казва, че не е така.

По тона думите му не можеше да се приемат за комплимент, затова тя обърна глава към него:

— Какво ти става?

— Нищо не ми става. Но можеш да ми позволиш да свърша малко работа. Трябва ли да правиш всичко сама, всяка стъпка? Не можеш ли просто да приемеш помощ, когато ти се предлага, и, по дяволите, да млъкнеш?

Кийли наистина млъкна за цели десет секунди, докато й мина шокът.

— Просто предполагах, че си уморен след пътуването.

— Когато съм уморен, ще ти съобщя.

— Този кон тук май не е единственият, дето му има нещо на стомаха.

— Е, на моя стомах му има, принцесо, и в момента наистина се чувствам малко гадно.

Първо дойде обидата, като бързо кроше. Гордостта скочи да се защити.

— С удоволствие бих ти дала утре очистително, както ще дам на този кон.

— Ако мислех, че ще помогне — промърмори той, — сам щях да взема. Ще трябва да изчакаш поне до обед. Не можеш да си сигурна кога за последен път е хранен.

— Знам как да лекувам болен стомах, благодаря ти. — Внимателно започна да налага лекарството върху болното коляно.

— Чакай, цялата ще се изпоцапаш. — Брайън посегна към бурканчето с мехлем, ала Кийли отскочи сърдито назад.

— Това са си моите дрехи.

— Значи би трябвало повече да ги уважаваш. Как може да лекуваш кон, облечена по този начин? Копринена рокля, за Бога!

— Имам си пълен гардероб. Ние, принцесите, сме така.

— Въпреки това. — Той обви пръсти около капака на бурканчето и започнаха да се борят за него под болния кон. Брайън бе на път да се разсмее, но в този момент вдигна поглед към лицето й и видя, че очите й са мокри. Пусна бурканчето толкова рязко, че тя падна назад. — Какво правиш? — попита той.

— Слагам мехлем върху възпалено коляно. А сега се дръпни и ме остави да продължа.

— Няма смисъл да започваш. Никакъв смисъл. — Почти му се зави свят от паника. — Защо трябва да плачеш?

— Ядосана съм. Това си е моята конюшня. Мога да си плача, когато и където си поискам.

— Добре, добре, добре… — Отчаяно бръкна в джоба си и измъкна шарена носна кърпа. — Ето, издухай си носа или и аз не знам какво.

— Върви по дяволите или и аз не знам какво. — Кийли величествено му обърна гръб и продължи да маже коляното.

— Кийли, извинявай… — Не бе сигурен точно за какво. — Избърши си сега очите и да настаним това момче удобно за през нощта.

— Не ми говори така успокояващо, не съм нито дете, нито болен кон.

Брайън прокара ръка през косата си и силно я дръпна.

— Какъв тон предпочиташ?

— Честен. — Довърши мазането и се изправи. — Ала се боя, че подигравателният тон, с който ми говориш, откак сме дошли тук, попада в тази категория. Според теб аз съм разглезена, инат и прекалено горда, за да приема помощ.

Макар че сълзите изглежда бяха минали, той реши, че ще е разумно да бъде предпазлив.

— Доста е близо до истината — съгласи се Брайън и стана. — Обаче това е една интересна смесица и започва да ми харесва.

— Не съм разглезена.

Той вдигна вежди и наклони глава.

— Може би тази дума за вас, янките, означава нещо друго. На мен обаче ми се струва, че не всеки може ей така, между другото, да помоли баща си да напише чек за пет хиляди долара за един болен кон.

— Ще му ги платя сутринта.

— Не се и съмнявам.

Тя смаяно вдигна ръце.

— Трябваше ли просто да го оставя и да си отида, за да може този идиот Търмак да намери жокей, който би го яхнал?

— Не, ти направи точно каквото трябваше. Но си остава фактът, че можеш да хвърлиш такива пари, без да ти мигне окото. — Брайън отиде до главата на коня да огледа очите и зъбите му. Дразнеше го. Би искал да не е така, защото не говореше добре за него, че пренебрежението й към парите накърняваше гордостта му. Ала в онази разгорещена сцена на манежа усети отново като плесница в лицето разликата между тях. — Ти си щедра жена, Кийли.

— Но аз мога да си позволя да бъда — довърши тя.

— Точно така. — Той успокояващо прокара ръце по врата на коня. — Обаче това не отменя факта, че си щедра. — Бавно продължи да гали коня. — Трябва да ме извиниш. Ирландците от моята класа обикновено не са добре настроени към висшето общество. Това е в кръвта ми.

— Класовата система е в главата ти, Брайън.

Това, помисли той, дори не заслужаваше коментар. Пръстите му намериха малко възелче.

— Тук има някакво възпаление. Ще трябва да му обърнем внимание.

Трябваше да обърнат внимание и на нещо друго, реши Кийли и застана срещу него през главата на коня.

— Е, кажи ми, как мъжете от твоята класа вкарват в леглото жените от моята класа?

Блесналите му очи се приковаха към нейните.

— Ако можех, щях да държа ръцете си далеч от теб.

— Това трябва да ме ласкае ли?

— Не. Това просто е истината и не ласкае никого от нас. — Брайън излезе от бокса да вземе една завивка.

Не, помисли тя, в никакъв случай нямаше да остави нещата дотук.

— И това е всичко, така ли, Брайън? Само секс?

Той пусна водата, гореща, колкото издържаше ръката му, и напои кърпата.

— Не — отговори, без да се обръща. — Ти не си ми безразлична. Това усложнява нещата.

— Би трябвало да ги опростява.

— Не ги опростява.

— Не те разбирам. Щеше ли да ти бъде по-приятно, ако просто се хвърляхме един към друг, без никаква връзка, без никакво разбиране или чувства?

Брайън придърпа кофата.

— Безкрайно по-приятно. Обаче е прекалено късно за това, нали?

Кийли бе смутена. Върна се с него в бокса.

— Ти си ми ядосан, защото не съм ти безразлична. Водата е прекалено гореща — забеляза тя, след като я опита.

— Не е гореща. И изобщо не съм ядосан на теб — заговори тихо на коня и постави горещата кърпа върху абсцеса. — Може би малко на себе си, ала е много по-лесно да си го изкарам на теб.

— Това поне мога да разбера. Брайън, защо воюваме? — Сложи ръка върху дланта му, притисната към кърпата. — Тази вечер ние правим това, което трябва. Не е толкова важно как сме получили този кон, важното е какво ще стане с него сега.

— Права си, разбира се. — Той се вгледа в контраста между ръцете им — неговата голяма, загрубяла от работа, а нейната малка и елегантна.

— И това, че не сме си безразлични, не е толкова важно, колкото какво ще направим по този случай.

За това Брайън не бе толкова сигурен и не каза нищо, докато Кийли взе още една кърпа и я изстиска.

 

 

Утрото изгря мъгливо и студено. Кийли бе спала лошо и съзнанието й отказваше да включи на скорост. Обичайната й доза утринен адреналин я бе изоставила, така че започна ежедневните си ангажименти със замъглено съзнание и влачещо се тяло.

Брайън е виновен, помисли нацупено. Ядосваше я непостоянството му, колебливите му опити да поддържа разстояние между тях. Никога не се бе сблъсквала с проблем, който да не може да разреши, с препятствие, което да не може да преодолее. Но този проблем, този мъж можеше да се окаже единственото изключение.

Той я нараняваше, а тя не бе подготвена затова. Как можеха да прекарат толкова време заедно, да бъдат толкова близки, и да не се разбират? Кийли не му беше безразлична и това създаваше проблем. Що за логика? Какъв смисъл имаше?

Цялата работа беше там, някой да не ти е безразличен. Бе виждала колко важно бе това за него и то я привличаше не по-малко, отколкото високото му жилаво тяло и гъстите му, непокорни, изсветлели от слънцето коси.

Външният му вид, ъгловатото лице, дръзките зелени очи можеха да накарат кръвта й да кипне — и го бяха сторили, макар отначало това повече да я дразнеше, отколкото да я радваше. Ала онова, което бе спечелило нейния интерес и уважение, бе сърцето му, неговото търпение, нежността, която самият той отказваше да признае.

За нея това не бе проблем, а разрешение.

Как можеше сега Брайън да я погледне, след всичко, което бяха споделили, и да види само обградената с грижи дъщеря на един привилегирован дом?

Как можеше той да има чувства към нея, ако вярваше в това?

Това бе смущаващо, дразнещо и почти вбесяващо. Или поне би било, помисли тя с прозявка, ако не бе толкова уморена.

Липсата на сили подло я изненада, когато Мо се втурна в конюшнята:

— Просто трябваше да се отбия, преди да замина във вечния ад на училището. — Тръшна се на пода в бокса, където Кийли преглеждаше нараненото коляно. — Как е той?

— Вече се чувства по-добре. — Тя за опит вдигна крака на коня и го сгъна в коляното. Той се стресна и изпръхтя. — Но виждаш, че още има болка.

— Горкото момче. Горкото голямо момче. — Мо го потупа по хълбока. — Ти снощи беше такъв герой, Кийли. Искам да кажа, просто влезе и взе нещата в свои ръце. Знаех си, че ще го направиш.

Кийли свъси вежди.

— Не съм взела нещата в свои ръце. Никога не го правя.

— Разбира се, че го направи. Винаги го правиш. Много е гот да се гледа. А това момче ти е благодарно, нали? О, и красавецът не беше неприятен за гледане. — Тя се засмя и демонстративно потрепери. — Истински борец. Мислех, че ще фрасне по физиономията онзи идиот Търмак. Дори се надявах. Както и да е, вие двамата сте голям отбор.

— Предполагам.

— Е, какво ще кажеш за онези огнени погледи?

— Какви огнени погледи?

— Хайде, хайде — Мо весело размърда вежди. — Направо ме опърлиха, а аз бях само невинен наблюдател. Образът те гледа, сякаш си последният шоколад на рафта, а той ще умре, ако не хапне нещо сладичко.

— Глупава аналогия. Въобразяваш си.

— Щеше да тръшне Търмак в прахта. Леле, направо ми идеше да се разтопя, когато го вдигна за яката. Много романтично.

— В един бой няма нищо романтично. И макар че със сигурност можех да се справя и сама с Търмак, благодарна съм на Брайън за помощта.

По дяволите, помисли Кийли. Дори не му бе благодарила. Намръщи се и излезе от бокса да вземе вилата.

— Да, щеше да се справиш. Ти се справяш с всичко. Обаче ако всъщност няма нужда да те спасяват, спасяването изглежда още по-вълнуващо, нали разбираш.

— Не, не разбирам — сопна се Кийли. — Върви на училище, Мо. Трябва да изчистя.

— Отивам, отивам. Пфу! Тази сутрин май си пила много малко кафе. Ще мина по-късно да видя как е конят. Имам специален интерес. Чао.

— Добре, както искаш — измърмори на себе си Кийли и продължи да работи. Нямаше нищо лошо в това, че можеше сама да се справя с нещата. Нищо лошо да иска да го прави. А и наистина бе благодарна на Брайън за помощта.

И не й трябваше никакво кафе.

— Обичам кафе — изръмжа тя. — Приятно ми е, ала нямам нужда от него. Това е съвсем различно. Мога да се откажа от него, когато си поискам, и дори няма да ми липсва.

Раздразнено грабна бутилката с кола и я изпи на един дъх.

Добре де, можеше и да й липсва. Но само защото й харесваше вкусът му. Не беше като да се е пристрастила или…

Не можеше да каже защо точно в този момент се сети за Брайън. Бе сигурна, че ако я бе видял да се взира с нещо като ужас в празната бутилка, щеше да му стане смешно. Не бе сигурно каква щеше да е реакцията му, ако разбереше, че всъщност виждаше не бутилката, а лицето му.

Не, това също не бе потребност, помисли Кийли бързо. Тя нямаше нужда от Брайън Донъли. Това бе привличане. Симпатия — една предпазлива симпатия. Той бе мъж, който я интересуваше, от когото се възхищаваше по много причини. Ала не бе все едно, че има нужда от него…

— О, Боже!

Сигурно реагираше прекалено силно, реши Кийли и остави бутилката внимателно, сякаш бе контейнер с нитроглицерин. Тя просто преживяваше най-обикновено влюбване. Би трябвало да е нещо естествено, каза си, още повече, че й бе за пръв път.

Не искаше да е влюбена в него. Яростно започна да размахва вилата, сякаш да изкара треската си.

Не бе решила да се влюбва в него. Това бе още по-важно. Ръцете й започнаха да треперят, но тя не им обръщаше внимание и работеше още по-усилено.

Когато майка й дойде, Кийли се бе овладяла достатъчно, за да я помоли да поработи в канцеларията, докато тя прегледа Сам.

Кийли Грант никога през живота си не бе бягала от някой проблем и нямаше намерение сега да започва. Тя оседла коня си и излезе да поязди, за да проясни главата си, преди да се справи с въпросния проблем.

Преносимата стартова врата бе на място на тренировъчната писта. Въздухът бе мек и прохладен. Брайън бе видял първите червени листа, бе доловил полъха на промяната. Сигурно след една-две седмици гледката щеше да е много красива. Ала сега цялото му внимание бе насочено към конете.

Работеше едновременно е пет от тях, две млади животни и трима опитни бегача. Този последен етап точно преди официалното състезание бе за него също толкова полезен, както и за жребчетата.

Имаше нужда да огледа стила им, да научи техните предпочитания, капризите им, силата им. Повечето щяха да са догадки — основани на опита, разбира се, но все пак догадки, поне докато натрупаха по няколко сериозни състезания зад гърба си.

Ала той бе много добър в догадките.

— Искам Буря на първа позиция. — Дъвчеше пура, защото това му помагаше да мисли. — После Мислител, после Бети, Карамел и най-отвън Гигант. — Чу тропот на копита, огледа се и загуби посоката на мислите си. Кийли се приближаваше в тръс към пистата. Брайън раздразнено погледна настрани и затръшна вратата пред все по-голямата част от съзнанието си, която тя настояваше да заема.

— Не искам да се карате на жребчетата — нареди той на жокеите. — Нито да ги наказвате. Най-много едно потупване по хълбока, за да им се даде знак. Моите коне нямат нужда от камшик, за да бягат.

Колкото и да бе съсредоточен, усети кога Кийли слезе от коня си зад него. Брайън извади хронометъра и го завъртя в ръце, докато водеха групата към вратата.

— Не познавам жребеца на първа позиция — обади се Кийли и преметна поводите през оградата.

— Баща ти го нарече „Буря в чаша вода“, защото е дребен, но има дух. Не яздиш често сутрин насам.

— Да, ала исках да ги видя как напредват. А и моята нова помощничка се оправя в канцеларията.

Той погледна през рамо. Косите й бяха разпуснати и се спускаха буйно върху раменете, но лицето й бе студено и много сериозно.

— Помощничка ли? И откога това?

— От вчера. Сега майка ми работи с мен в школата. Противно на някои мнения, аз не настоявам да върша сама всичко, когато ми се предложи помощ.

— Още си докачлива, а?

— Очевидно.

— Е, ще трябва да ми се караш по-късно. Сега съм зает. Джим! Задръж го — извика Брайън, когато Буря малко се стресна на вратата. — Този още малко се сърди, когато го ограждат. Ето това е — измърмори, когато конете бяха подредени и задната врата затворена. Сложи пръст на хронометъра.

Вратите се разтвориха и конете излетяха.

Брайън се чудеше дали има нещо, което действа на сърцето му повече от този момент, този първи порив на скоростта, тази вихрушка от големи тела, носещи се по пистата.

Ала през вълнението очите му не пропускаха нищо. Опъването на краката, облаците прах, фигурите, приведени върху гърбовете.

— Тя иска да води, още от самото начало — промълви той. — Иска другите да гълтат праха й.

Конете направиха първия завой. Запленена, Кийли се облегна на оградата. Тропотът на копита отекваше в кръвта й.

— Бяга добре в група. Беше прав за това. Буря е малко нервен.

— Можем да опитаме да му сложим наочници. Той иска да бъде отвън. Издръжлив е. Колкото е по-дълга гонката, толкова по-добре за него. Ето я и Бети. Тя иска да бяга до оградата. Да, ще я прегърне като любовник. — Без да мисли, сложи ръка върху ръката на Кийли на парапета. — Само я погледни, а? Това е шампион. Бети няма нужда от никой от нас, тя си знае.

Кийли гледаше как конете летят с Бети начело, с почти цяла дължина преднина. Топлата и твърда ръка на Брайън бе върху нейната. В душата й се смесиха гордост и удоволствие.

Когато той извика и натисна отново хронометъра, тя понечи да се обърне и импулсивно да обвие ръце около него, но Брайън вече се бе отдръпнал.

— Добро време, дяволски добро време. И тя може още по-добре. — Кимна и проследи с поглед как ездачите се надигат в стремената, за да спрат конете си. — Ще намеря подходящата гонка за нея, ще й позволя да вкуси нещо истинско. — Потупа разсеяно Кийли по рамото и прескочи оградата.

Тя го гледаше как се приближава към конете, потупва и хвали Буря, разменя няколко думи с ездача му, преди да премине към Бети.

Кобилата затанцува кокетно, после наведе глава и леко го захапа по рамото.

Не си прав, помисли Кийли. Каквото и да знае, каквато и да е, тя има нужда от теб.

Аз също, по дяволите.

След като бе потупал, погалил, похвалил всички и отведоха конете да се охладят, той отново прескочи оградата и взе папката си.

— Надявах се, че баща ти ще дойде да я види как за пръв път бяга на писта.

— Сигурна съм, че би дошъл. Сигурно нещо го е задържало.

Брайън изръмжа в отговор и продължи да драска в папката.

— Е, тази сутрин пускам повечето от жребчетата, така че ще има какво да види. Как е конят?

— Чувства се удобно. Отокът малко е спаднал. Искам да изчакам да мине урокът ми днес, преди да му дам лекарството. Това е сериозна работа и не искам шест деца да се мотаят наоколо, когато започне да му действа.

— Във всички случаи е по-добре да почакаш до следобед. Трябва да минат поне двадесет и четири часа от последното хранене. Мога и аз да го направя, ако си заета.

На върха на езика й бе веднага да откаже. Кийли преглътна и пое въздух.

— Всъщност се надявах, че ще намериш време по-късно да го погледнеш.

— Мога да го направя. — Той вдигна поглед и видя колко сериозно бе лицето й. — Какво има? Толкова ли си разтревожена?

— Не. — Тя отново пое въздух и си заповяда да се успокои. — Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. — Щеше да се погрижи за това, каза си наум. По един или друг начин. — Просто ще съм по-спокойна, когато нещата се овладеят.

Кийли обмисли всичко. Чувстваше се по-добре, когато бе изправена пред определена ситуация и ясна цел. Тази всъщност не бе толкова сложна. Тя искаше Брайън. Бе съвсем сигурна, че е влюбена в него. След като бе сигурна в това, сигурно щеше да й е необходимо още малко време, още малко обмисляне.

Това, в края на краищата, бе нова територия и към нея трябваше да се подходи е внимание и подготовка.

Ала чувствата й към него бяха силни, не толкова еднопланови като просто привличане.

Ако това бе любов, значи трябваше да го накара и той да се влюби в нея. Бе готова да работи за това, което иска, стига накрая да го получи.

Приятно уморена след напрегнатата работа през деня, даде на конете си вечерната дажба. Нямаше съмнение, помощта на майка й бе свалила от раменете й огромен товар от време и усилия.

Инат ли бе това, помисли Кийли, което я караше толкова често да отхвърля предложенията за помощ? Не мислеше така. Но бе нещо също толкова магарешко. Тя искаше хората, които обичаше и които я обичаха, да се гордеят с нея. А трябваше да си признае, че за нея, колкото и да бе глупаво, това означаваше да бъде съвършена.

Ала предпочиташе да го смята за поемане на отговорност.

Точно както постъпваше сега с Брайън, помисли Кийли. Ако бе влюбена в него, значи бе отговорна за собствените си чувства. И бе нейна работа да се опита да събуди същите чувства и у него.

Ако се провалеше… Не, нямаше да мисли за това. В момента, в който се замислиш за провал, си се отдалечил на една стъпка от успеха.

Влезе в бокса на новия кон, окачи му торбата и отмери сеното.

— Тази вечер е по-добре, нали? — Внимателно провери отока на коляното му. Когато чу отекващите по бетона стъпки, се усмихна на себе си.

— Храниш ли го? — Брайън влезе в бокса. — Не можах да дойда по-рано.

— Няма значение. Той прие лекарството, без да гъкне. И мога да ти кажа, че подейства. — Изправи се и се усмихна. — Като го гледаш как яде, веднага ще разбереш, че е по-добре.

— Разбира, че е извадил голям късмет. — Брайън прегледа раната и кимна. — Имаме един жребец с катар, затова се забавих.

— Нежни създания, нали? — Тя прокара ръка по раменете на коня. — Измамни. Големината им, скоростта, силата — всичко говори за мощ. Но под всичко това има нежност. Човек може да се излъже, като гледа нещо — лицата, формата — и да съди за него, без да разбира какво има вътре.

— Съвсем вярно.

— Аз не съм нежна, Брайън. Аз имам желязо в себе си.

Той я погледна.

— Знам, че си силна. И въпреки това кожата ти е като розов цвят. — Внимателно прокара пръст по бузата й. — Аз имам големи ръце, твърди, затова трябва да внимавам. Това не означава, че ти си слаба.

— Добре.

Брайън се обърна отново към коня.

— Измисли ли му име?

— Всъщност, да. Когато бях малка, имахме едно куче. Майка ми го намерила, един много грозен бездомник, който се опитвал да се промъкне към къщата. Нахранила го, спечелила доверието му и преди баща ми да разбере, се сдобил с голям мърляв помияр. Името му беше Финегън — Кийли опря буза в шията на коня и се потърка. — А сега и той се казва така.

— Ти си била не само желязна, а и сантиментална, Кийли.

— Да, и мога да бъда и романтична.

— Така ли? — промълви Брайън малко изненадан, когато тя се обърна и плъзна ръце по гърдите му.

— Очевидно. Не ти благодарих, задето снощи препусна да ме спасяваш.

— Не помня да съм препускал никъде. — Кийли го избута от бокса и устните му трепнаха.

— Така се казва. Ти постави онзи грубиян на мястото му. Бях разстроена, тревожех се за коня, така че в момента не се замислих. Обаче по-късно се замислих и искам да ти благодаря.

— Е, винаги на твоите услуги.

— Не съм свършила с благодарностите. — Тя захапа леко горната му устна и го чу как бързо затаи дъх.

— Ако това имаш наум, можеш да довършиш благодарностите горе в спалнята ми.

— Защо просто да не ти покажа какво имам наум? Още тук.

Разкопча ризата му, преди да се бе усетил, че стоят в празна клетка, покрита с прясно сено.

— Тук? — Той се засмя и хвана ръцете й. — Не мисля.

— Тук. — Кийли продължи движението му, като го изтласка, докато гърбът му се опря в страничната стена. — Знам.

— Не ставай смешна. — Не му стигаше въздухът, а съзнанието му настояваше да се включи в играта.

— Всеки може да влезе.

— Живей опасно. — Тя дръпна вратата на клетката зад тях.

— Това правя, откак за пръв път те видях.

Сърцето й се блъскаше в гърлото и от това гласът й бе станал дрезгав.

— Защо да спираш сега? Съблазни ме, Брайън. Предизвиквам те.

— Винаги ми е било трудно да отхвърля предизвикателство. — Той протегна ръка и измъкна панделката от косите й. — Ти замъгляваш сетивата ми, Кийли, като парфюм. Преди да се усетя, няма нищо друго, освен теб. — Плъзна ръце около врата й и я привлече към себе си. — И няма нужда да има нищо.

Устните му покриха нейните, меки и топли, в кадифена целувка, която бе достатъчна, за да я унесе. Бе помолила за прелъстяване, макар да знаеше, че не бе необходимо да я прелъстява.

— Искам те, Брайън. Събуждам се и те искам. Целуни ме пак.

И от начина, по който тялото й просто се разтопи срещу неговото, от начина, по който устните й се затоплиха и разтвориха подканящо, цялото му тяло запулсира като рана.

— Този път не искам да бъда нежен. — Той размени местата им, докато нейният гръб се опря в стената, а очите му, внезапно толкова тъмни, горяха в нейните. — Не искам да внимавам, само този път.

Вълнението прониза като стрела сърцето й.

— Тогава недей. Аз не съм крехка като твоите коне, Брайън. Не се заблуждавай.

— Ще те изплаша. — Не би го казал, ако бе закана или предупреждение, ала отговорът й бе още едно предизвикателство.

— Опитай.

Разтвори рязко ризата й и копчетата отхвърчаха настрани. Видя как очите й се разшириха потресено и притисна устни към нейните да погълне ахването. И после ръцете му бяха върху нея, груби мазоли върху чувствителна кожа. Почти очакваше тя да възрази, да се отдръпне, но Кийли само простена в опустошаващите му устни и се притисна към него.

Когато коленете й омекнаха като затоплено масло, той я смъкна върху сеното.

Нападна я с устни, със зъби, с език. Като дива ярост. Ръцете му препускаха по нея, груби и собственически, нетърпеливи да вземат още. Да вземат всичко.

От приглушените й викове конете се размърдаха неспокойно в клетките си. Когато Брайън я прехвърли през този първи задъхан връх, тя сви юмруци във въздуха, сякаш да се хване за нещо. Или да го повлече със себе си.

Бе й давал нежност, бе й показал красотата на любовта с търпение и грижа. Сега й показваше тъмния й блясък с неукротими искания и твърди ръце.

И въпреки това Кийли даваше. Дори през бурята, развихрила се в него, той я чувстваше, че дава. Плътта заблестя от пот, сърцата биеха така, че ударите сякаш разсичаха въздуха, ала тя се носеше с него. Приемаше. Предлагаше.

Дори когато очите й ослепяха, когато синевата им потъмня като полунощно небе, Кийли оставаше с него. Името му трептящо върху устните й, сякаш пееше в кръвта му.

Когато светът й се разби на парчета, блестящи като стъкло тя извика и се изви към устните му. Нямаше в какво да се вкопчи, нямаше с какво да се привърже към разсъдъка, но Брайън продължаваше да я подлудява, докато дъхът, откъсващ се от дробовете й, се превърна в конвулсивни хлипове.

— Аз съм този, който те има. — Като луд хвана бедрата й и ги издигна към себе си. — Аз съм този, който е в теб. — И проникна в нея, сякаш животът му зависеше от това.

Кийли чу вик, висок, тънък, безпомощен. Ала това, което чувстваше, не бе безпомощност. Чувстваше сила, бясна сила, която пулсираше в кръвта й като наркотик. Опиянена от нея, тя се надигна, без да откъсва очи от неговите, и отново впи ръце в косата му.

Притисна устни към неговите, сдържайки се, макар да й се струваше, че тялото й ще се взриви, докато го почувства, че пропада.

— Аз съм тази — извика задъхано, — която има теб. — И, като продължаваше да се държи здраво, си позволи да се хвърли след него.