Нора Робъртс
Ирландско сърце (8)

Осма глава

Той й липсваше. Най-странното бе, че непрекъснато се улавяше как мисли за Брайън, сещаше се за десетки неща, които иска да му каже или да му покаже, когато се върне от Саратога.

Не бе единствената.

По време на следващия урок Уили попита дали господин Донъли ще дойде, за да може да му покаже прясната дупка в зъбите си. Този човек, реши Кийли, правеше впечатление и го правеше бързо.

Не че нямаше с какво да запълни мислите или времето си. Бе намерила достатъчно желаещи, за да открие още един клас, а в момента се бореше с бюрокрацията, за да уреди стипендии на още трима ученици.

Бе се срещала с психолога, със социалната работничка, с родители и ученици. Само документите бяха достатъчни, за да задавят кон. Ала в края на краищата щеше да си струва.

Леко развеселена прегледа статията във „Вашингтонско списание“. Знаеше, че тази реклама й бе докарала новите ученици. Снимките бяха бляскави, а в текста се правеше пълен преглед на биографията й, олимпийския й медал и положението й в обществото.

Тук нямаше проблеми, реши тя, особено след като Академията бе спомената няколко пъти.

Телефонът иззвъня и Кийли го погледна с въздишка. Не бе спрял да звъни, откак излезе статията. Идваше моментът, помисли си, когато нямаше да издържи и щеше да се наложи да си назначи помощник.

Но засега школата си бе само нейна.

— Добро утро, Академия за езда „Роял Медоуз“ — студено професионалният й тон се стопли, когато чу гласа на братовчедката си Морийн.

Петнадесет минути по-късно затвори и поклати глава. Оказваше се, че тази вечер ще ходи на вечеря и на състезания. Бе казала „не“ — поне Кийли бе съвсем сигурна, че пет или шест пъти бе отказала. Ала никой не издържаше дълго срещу Мо. Тя просто те прегазваше.

Кийли хвърли един поглед към купчината документи на бюрото и изсумтя, когато телефонът отново звънна. Просто направи първото нещо, напомни си тя, после направи второто и продължавай, докато свършат.

Когато баща й влезе, бе направила първото, второто и третото.

Той се спря на прага и вдигна ръка.

— Чакай, не ми казвай. Аз те познавам. Лицето ти ми е много познато. — Присви очи. — Сигурен съм, че съм те виждал някъде преди. Тибет? Мейзтлан? На една официална вечеря преди година-две.

— Не е било повече от седмица. — Кийли се надигна, когато баща й посегна да я целуне. — Но и ти ми липсваше. Тук бях претрупана е работа.

— Така чух и аз. — Той отвори списанието на нейната статия. — Хубаво момиче. Обзалагам се, че родителите й се гордеят с нея.

— Надявам се. — Когато телефонът иззвъня, тя сподави стенанието си и махна с ръка: — Нека телефонният секретар да отговори. От неделя не е спрял да звъни. Половината от родителите, които се обаждат за справка, дори не са попитали децата си дали искат да яздят. — Кийли мръдна стола си до малкия хладилник и извади две бутилки сода. — Е, благодаря.

— За какво? — попита Травис и взе шишето.

— За това, че винаги ме питаш.

— Няма защо. Чувам, че днес ще придружавам две прелестни дами на вечеря.

— Мо те е хванала?

Той се засмя и надигна бутилката.

— От седмици не сме имали семейно събиране — направи гримаса: — Не ме ли обичаш вече?

— Тя винаги намира слабото ти място. — Кийли се вгледа във върховете на най-старите си ботуши.

— Е… Чувал ли си Брендън?

— Късно снощи. Тази вечер трябва да се приберат.

— Това е добре. — Като си помислиш, човекът би могъл поне веднъж да й се обади, каза си тя, смръщила се на ботушите си. Да й пусне телеграма, да запали огън и да изпрати сигнал с дим.

— Предполагам, че Брайън няма търпение да се върне.

Главата й подскочи.

— Наистина ли?

— Бети напредва… Както и още няколко от жребчетата. Тя се справя особено добре на тренировъчната писта. Готова е Брайън да се заеме сериозно с нея.

— Мярнах една от сутрешните й тренировки. Изглежда силна.

— В Роял Медоуз развъждаме добри коне — в тона му прозвуча тъжна нотка, която накара Кийли да вдигне вежди:

— Какво има?

— Нищо — сви рамене Травис и стана. — Остарявам.

— Не ставай смешен.

— Вчера те носех на раменете си — промълви той. — Къщата беше пълна с шум. Трополене нагоре-надолу по стълбите, блъскане на врати. Разпилени играчки. Не знам колко пъти съм настъпвал някоя от проклетите колички на Брейди. — Обърна се и прокара ръка през косите й. — Всичко това ми липсва. Всичките вие ми липсвате.

— Татко… — С едно плавно движение тя се изправи и обви ръце около него.

— Така и трябва да бъде. Трима от вас са в колеж, Брендън непрекъснато пътува, за да усети нещата. Той това иска. А ти създаваш свой собствен бизнес. Ала… Липсва ми вашата тълпа.

— Обещавам при всяка възможност да блъскам вратата.

— Това може да помогне.

— Сантиментален глупак. Харесвам това у теб.

— Какъв късмет имам. — Травис бързо и силно я стисна и вдигна поглед, защото телефонът отново иззвъня. — Всъщност, не се отбих, за да се размеквам, а за да ти дам един делови съвет. — Отдръпна я от себе си. — Ти имаш нужда от помощ тук.

— Мисля за това. Наистина — добави Кийли, когато баща й наклони глава. — Веднага щом уредя нещата, ще потърся.

— Май си спомням, че преди няколко месеца говореше същото.

— Просто моментът не беше подходящ. Сега всичко е под контрол — още докато говореше, телефонът отново иззвъня.

— Кийли, да си наемеш помощник не означава, че няма ти да отговаряш, не означава, че това няма да е твоята школа.

— Знам, но… Няма да е същото.

— Аз мога да ти кажа, че нищо не остава същото. Фермата е нещо повече, отколкото беше, когато я получих и по-малко, отколкото ще бъде, когато премине у теб и твоите братя и сестри. Ала аз съм оставил своята следа в нея. Нищо не може да промени това.

— Струва ми се, че просто не искам тя да ми се изплъзне.

— Ти вече доказа, че можеш да го направиш.

— Прав си. Разбира се, че си прав. Но не е лесно да се намери подходящ човек. Това трябва да е някой, който да се държи добре с децата и с конете и който ще може да се заеме с административната работа, и който няма да се измъква, когато трябва да се рине тор. Освен това ще трябва да мога да разчитам на него, да се разбирам с него. А той ще трябва да е дипломатичен с родителите, което често е най-трудната част от работата.

Травис отново надигна содата си.

— Може да успея да ти посоча подходящ човек.

— Ами? Слушай, татко, много съм ти благодарна, обаче, нали разбираш, приятелят на приятеля на сина или дъщерята на един познат… Ако нещата не потръгнат, може да стане много деликатно.

— Всъщност, мислех си за някой, малко по-близо до семейството. Майка ти.

— Мама? — засмя се Кийли и седна. — Мама не би искала тези главоболия, дори ако имаше време.

— Много знаеш. — Травис със самодоволен вид допи бутилката си. — Просто го спомени пред нея, така, между другото. Аз няма да кажа нито дума.

 

 

Когато урокът свърши и последният кон бе почистен и нахранен, Кийли едва се довлече в къщата. Не искаше нищо друго, освен една дълга вана и една спокойна нощ. Ала ако се измъкнеше от плановете за вечерта, Мо щеше да я гони като куче. По-добре да понесе една вечер навън, отколкото седмици натякване.

Мина през кухнята и излезе в коридора. Баща й бе прав, осъзна тя. Как можеше някой от тях да свикне с тишината? Никой не викаше по стълбите, никой не се втурваше през вратата, никой не надуваше музиката така, че да ти спука тъпанчетата.

Спря на най-горното стъпало и погледна надясно. Там бе стаята, в която живееха Брейди и Патрик. Още си спомняше как по време на една свада Брейди бе залепил черно тиксо на тавана, по стената, по пода и нагоре по отсрещната стена, за да раздели стаята на две.

Едната се казваше „Територията на Брейди“. Другата бе нарекъл „Ничия земя“.

И колко пъти бе чувала как Брендън тропа с юмрук по стената между неговата и тяхната стая и им заповядва да престанат, преди да влезе и да блъсне главите им една в друга?

Когато мина покрай стаята на Сара, видя майка си, седнала на леглото, да гали един червен пуловер.

— Мамо?

— О! — Адилия вдигна поглед. Очите й бяха влажни, но тя поклати глава и се усмихна. — Стресна ме. В къщата е толкова ужасно тихо.

Кийли влезе вътре. Стаята имаше яркосини стени. Завесите и покривката бяха на широки райета в същия цвят и също толкова яркозелено. Би трябвало да е ужасно, помисли както обикновено Кийли. Ала се получаваше.

И напълно подхождаше на Сара.

— Вие с татко еднакво ли мислите? — Попита тя шеговито и седна на леглото. — Тази сутрин той се беше разтъжил по същия повод.

— Сигурно след всичките тези години човек прихваща някакви вибрации или каквото и да било там. А Сара се обади преди съвсем малко. Страшно й трябвал точно този червен пуловер, който не може да си представи как е забравила да вземе. Изглежда толкова щастлива, делова и пораснала.

— Те всичките ще се върнат следващия месец за Деня на благодарността, после отново за Коледа.

— Знам. И въпреки това, ако можех да измисля как да го направя, щях лично да й занеса този пуловер, вместо да й го пращам. Господи, погледни колко е часът. Трябва да се измия и облека за вечеря. Ти също.

— Да. — Кийли замислено сви устни, докато майка й приглади още веднъж пуловера и стана. — Днес съм изостанала — започна тя. — Напоследък май често изоставам.

— Така става с хората, които успяват.

— Сигурно. А като добавя и този клас, времето и силите ми съвсем няма да стигат.

— Знаеш, че ще ти помогна винаги, когато имаш нужда, баща ти също. — Адилия излезе и отиде в своята стая да остави пуловера на Сара.

— Да, благодаря ти. Но предполагам, че ще ми се наложи сериозно да се замисля за нещо по-официално и постоянно. Наистина не ми се иска. Искам да кажа, много ще ми е трудно да взема чужд човек. Обаче… — Кийли остави думата да увисне във въздуха и се изненада, че майка й, която обикновено имаше какво да каже, премълча. — Дали би те заинтересувало да работиш на половин работен ден в школата?

Адилия обърна глава и срещна очите на дъщеря си в огледалото.

— Работа ли ми предлагаш?

— Както го казваш, звучи ужасно странно, но да. Обаче не го прави, защото се чувстваш задължена. Само ако мислиш, че имаш време и ти се иска.

Адилия се завъртя с грейнало лице.

— Защо, по дяволите, ти трябваше толкова време? Утре започвам.

— Наистина ли? Наистина ли го искаш?

— Умирам за това! О, такива усилия ми струваше да не идвам всеки ден, докато толкова свикнеш да съм наоколо, та да не разбереш, че всъщност работя там! Толкова е вълнуващо! — втурна се да прегърне Кийли. — Нямам търпение да кажа на баща ти. — Без да пуска дъщеря си, се впусна в бесен танц. — Отново съм конярка!

 

 

— Ако знаех, че си свободна, Дий, и си търсиш работа, щях да те наема. — Бърк Логан се облегна назад на стола си и намигна на братовчедката на жена си.

— Ние обичаме да пазим най-доброто в Роял Медоуз — усмихна му се лъчезарно Адилия през масата в столовата на манежа. Той изглеждаше също толкова красив и опасен, както преди почти двадесет години, когато за пръв път го срещна.

— Ох, не знам. — Бърк погали рамото на жена си. — Ние в Трите аса имаме най-добрия счетоводител.

— В такъв случай искам повишение на заплатата. — Ерин взе чашата си с вино и изгледа предизвикателно мъжа си. — Голямо. Тревър — обърна се към сина си. Гласът й бе плавен и с доловим, ирландски акцент. — Смяташ ли да изядеш тази пържола, или ти служи само за украшение?

— Чета „Състезателна форма“, мамо.

— Бащичко — измърмори Ерин и му измъкна книгата. — Изяж си вечерята.

Травис въздъхна тежко, както може да въздиша само едно дванадесетгодишно момче.

— Мисля Топика да е в трета гонка, Самотник в пета, а Хенеси в шеста. Татко казва, че Топика е добра и може да печели.

Под изразителния поглед на жена си Бърк се прокашля.

— Напъхай си тази пържола в устата, Трев. Къде е Джина?

— Мотае се с косата си — съобщи Мо и открадна един пържен картоф от чинията на Травис. — Както обикновено — добави със светския тон, който може да постигне само една по-голяма сестра. — В момента, в който навърши четиринайсет, реши, че косата е проклятието на нейния живот. Хм. Като че ли е някакъв проблем да имаш дълга, гъста, права коса. Ето, това е проблем. — Тя дръпна една от стотиците червеникави къдрици, които се виеха около лицето й. — Ако изобщо ще се тормозиш заради нещо толкова глупаво, като една коса, което аз не правя. Както и да е, момчета, трябва да дойдете да погледнете това жребче, на което съм хвърлила око. Той ще стане невероятен. И ако татко ми даде да го тренирам… — замълча и хвърли през масата един поглед към баща си.

— Догодина по това време ще си в колеж — напомни й Бърк.

— Не и ако мога да си го спестя — измърмори Мо под носа си.

Ерин улови непокорния поглед на дъщеря си и побърза да смени темата.

— Кийли, Бърк ми каза, че вашият нов треньор бил на ти с конете, с Травис и с картите.

— А аз чувам, че бил и много готин — добави Мо.

— Откъде чуваш такива неща? — попита Кийли, преди да успее да си прехапе езика.

— О, в нашия малък свят мълвата се разпространява бързо — отвърна важно Мо. — Нали се сещаш за Шели Мейсън, една от твоите ученички? Сестра й Лорна е в моя клас по световна история, огромна досада, между другото. Искам да кажа, класът, не Лорна, която е само малка досада. Както и да е, тя миналата седмица дошла да вземе от вас Шели и видяла този ирландски хубавец, така че разбрах всичко за него. Ето защо имам намерение колкото мога по-скоро да дойда да го видя и аз.

— Тревър, дай си пържолата на сестра си, че да си я напъха в устата.

— Татко! — прихна Мо и отмъкна още един картоф. — Аз само ще го погледна. Е, Кийли, готин ли е? Уважавам твоето мнение повече, отколкото на Лорна Мейсън.

— Много е стар като за теб — отсече Кийли малко по-рязко, отколкото бе възнамерявала, и Мо завъртя очи:

— Глупости! Не искам да се женя за него и да му раждам деца.

Смехът на Травис попречи на Кийли да изтърси нещо глупаво.

— Много хубаво. След като най-после съм намерил някой, който почти да замести Пади, нямам намерение да го загубя в Трите аса.

— Добре. — Мо облиза солта от пръста си. — Само ще го гледам влюбено.

Кийли бутна назад стола си. Бе раздразнена и се чувстваше глупаво от реакцията си.

— Мисля да отида да се поразходя и да видя Самотник. Той винаги е малко кисел преди състезание.

— Страхотно — скочи Мо. — И аз ще дойда. — Втурна се навън и Кийли трябваше да се забърза, за да я настигне. — Сигурно ще е много весело майка ти да работи в школата. Няма нищо по-хубаво от семейния бизнес, нали разбираш. Аз не искам нищо друго. Искам да кажа, хайде, няма нужда да ходя в колеж, за да стана треньор. Ако вече знам какво искам да правя и ако се уча да го правя тук, у дома, за какво ми е колеж?

— За да разшири кръгозора ти? — предположи Кийли.

Мо го пусна покрай ушите си и излетя навън, където бе застудяло.

— Аз познавам конете, Кийли. Разбираш какво значи това. То е инстинкт и опит, то е да го правиш. — Махна с ръка. — Е, имам време да го повтарям на нашите, докато се предадат.

— Никой не го прави по-добре.

Мо със смях я хвана под ръка.

— Толкова се радвам да те видя. Лятото просто отлетя, а всички сме толкова заети.

— Знам.

Завиха към конюшните и в света изведнъж останаха само коне. Някои се подготвяха за следващата гонка. В клетките конярите бинтоваха дългите тънки крака, които щяха да носят огромните тела във вихрушка от скорост и сила. Треньори с остри погледи и нежни ръце се движеха между конете да успокоят някой капризен жребец, да съживят друг.

Ветеринарите охлаждаха конете, които вече са бягали, оглеждаха краката им, налагаха ги с лед. През мразовития въздух се донасяше тропот на копита, който подсказваше, че поредната група се връща от състезанието. От гърбовете на конете се вдигаше пара и се превръщаше в прозрачна вълшебна мъгла.

— Малък е светът. — Брендън излезе засмян от конюшните.

— Върнал си се.

— Току-що. — Той се приближи да погали Мо по косите. — Преди два часа се обадих от пътя на Мо и тя ми каза, че тази вечер всички идвате тук. Затова ние решихме да се отбием по пътя за вкъщи.

— Кои вие?

— Брай отиде да погледне Самотник, да го поободри. Ужасно проклет кон. Решихме, че може и да успеем за състезанието, после аз да се върна с вас, а Брайън да докара Зевс вкъщи.

— Май сте го планирали. — Стана й приятно да чуе колко спокоен бе собственият й глас, докато сърцето й щеше да изхвръкне. — Всъщност, и аз съм дошла да погледна Самотник.

— Той е цял твой… И на Брай. Хей, имам време да хапна нещо за вечеря. Ще се видим по-късно тук.

— Сега можеш да ме запознаеш с красавеца. — Мо изравни крачка с Кийли.

— Ще те запозная, ако си сигурна, че имаш не само жлези, а и мозък.

— Няма нищо общо с жлезите, просто съм любопитна. Не се безпокой, когато стане дума за мъже, не забравям твоите правила.

Кийли се спря на вратата на конюшнята.

— Моля?

— Нали разбираш, момчетата са много хубави, ако ги гледаш или ако от време на време се въртиш около тях. Обаче има много други по-интересни неща. Няма да се хвана с никой, преди да стана на трийсет години, най-рано.

Кийли не бе сигурна дали да се засмее, или да се ужаси. После чу гласа на Брайън и забрави всичко друго.

Той бе в клетката при Самотник, темпераментния пъстър кон. Самотник бе оклюмал, както обикновено преди състезание.

— Искат прекалено много от теб, в това няма никакво съмнение — говореше Брайън, докато проверяваше бинтовете около коленете му. — Това е ужасен кръст, който трябва да носиш, и ти ден след ден проявяваш голяма смелост и сила на духа. Може би, ако победиш в това състезание, ще кажа две думи за теб. Нали разбираш, допълнителни моркови и такива неща, малко меласа вечер. По-голяма табелка пред бокса ти у дома.

— Това е подкуп — обади се Кийли тихо.

Брайън се обърна и очите му станаха топли.

— Това е пазарлък — поправи я той. — Ала ако мога да те заинтригувам с подкуп… — отвори вратата на бокса с намерение да примъкне Кийли вътре за отдавна жадуваната целувка.

Едва не настъпи Мо.

— Извинявайте, не ви видях.

— Дребничка съм. Това е моят кръст. Аз съм Мо Логан — тя протегна приятелски ръка. — Братовчедката на Кийли от Трите аса.

— Приятно ми е да се запознаем. Имате ли кон, който да бяга тази вечер, госпожице Логан?

— Мо. Хенеси. Шеста гонка. Моите пари казват, че той ще спечели на майтап.

— Ще го запомня, ако реша да залагам.

— Искам да видя Хенеси, преди да бяга. Ако имаш време, Брайън, ела в столовата да хапнеш или да пийнеш нещо.

— Благодаря. Красиво създание — отбеляза той, когато Мо се втурна навън.

— И тя искаше да те види. Чувала била, че си красавец.

— Така ли? — попита Брайън развеселено. — Ти ли си й го казала?

— Разбира се, че не. Достатъчно те уважавам, за да говоря за теб само като за сексуален обект.

— Уважението е хубаво нещо — той я дръпна в клетката и притисна устни към нейните, преди да е успяла да се засмее. — Но точно в момента ме е обзела страст. Ти изпитваш ли страст към мен, Кийли? — прошепна в устните й.

— Очевидно. — Ушите й звъняха. — О, Брайън, искам… — Притисна се към него, докато се блъснаха в коня. — Теб. Сега. Някъде. Не можем ли… Толкова дни минаха.

— Четири. — Искаше му се да разкъса дългата й тясна рокля и да й се възкачи като кон — само сляп огън и първична нужда.

Бе мислил, бе се убеждавал, че ще бъде разумен с нея, ще контролира желанията си. Бе необходимо само да я види. Просто да я види. Точно както първия път, когато погледът му попадна върху нея. Като светкавичен удар в сърцето и кръвта.

— Кийли… — Обсипа с целувки лицето й, зарови се в косите й, после отново. — Толкова те желая. То е като да изгаряш отвътре навън. Ела с мен в камиона.

— Да. — В момента би отишла, където и да било. Струваше й се, че ще я погълне цялата. — Бързай. Да побързаме.

Тя поклати глава и не успя да отвори вратата.

— Научи ме да нося токчета в конюшнята — измърмори. — Краката ми треперят. — С нервен смях се обърна отново към него. Краката й спряха да треперят. Поне не ги чувстваше. Единственото, което чувстваше, бе неравномерното прескачане на сърцето си.

Брайън я гледаше напрегнато. Когато Кийли се обърна, ръцете му се вдигнаха да хванат лицето й.

— Толкова си красива.

Никога не бе вярвала, че такива думи имат някакво значение. Казваха се толкова лесно и често толкова безгрижно. Ала за него не изглеждаха лесни. И в тона му нямаше нищо безгрижно. Преди да бе успяла да каже нещо, преди да бе успяла да измисли какво да каже, се чу вик и звук от тичащи нозе.

— Кийли, бързо, ела с мен! — Без да забелязва интимността на сцената, в която бе влетяла, Мо я задърпа за ръката. — Трябва ми подкрепа. Това копеле!

— Какво? Какво се е случило?

— Ако си мисли, че му се е разминало, сега ще види. — Като влачеше Кийли, Мо се втурна през конюшнята, обърна се и се затича към клетките.

Кийли вече чуваше спорещите високо гласове. Първо видя мъжа. Позна го. Питър Търмак с мазната коса и евтин безвкусен пръстен имаше навика да купува на безценица коне от състезания и после да им изкарва душата.

Жокеят също й бе познат по лице. Той бе преминал най-добрите си години и, като Търмак, бе известен като човек, който доста си пийва на пистата. Въпреки това от време на време го наемаха, когато някой жокей се разболееше или удареше.

— Казвам ти, Търмак, няма да го яздя. И ти няма да позволиш никой друг да го язди. Той не става за бягане.

— Не ми казвай за какво става. Ти ще го яхнеш, ще яздиш и ще се класираш. Платено ти е.

— Не и да яздя болен и изпотрошен кон. Ще си получиш парите обратно.

— Това, което още не си изпил.

Мо трепереше и бе затаила дъх. Кийли стисна ръката й толкова силно, че едва не й счупи кокалите.

— Някакъв проблем ли има, Лари?

— Госпожице Кийли! — Жокеят вдигна шапката си и обърна към нея сбръчканото си зачервено лице. — Опитвам се да кажа на господин Търмак тук, че конят му тази вечер не може да бяга. Не е здрав.

— Не е твоя работа да ми казваш каквото и да било. И не ми трябва някое от палетата на всемогъщите Грантови да ми се бърка в работата.

Преди Кийли да бе успяла да отговори, Брайън се приближи, хвана Търмак за врата и го издърпа на крака.

— Това не е начинът да се говори с една дама. — Гласът му бе тих, като око на буря. А бурята, с цялата си отмъстителна мощ, бе в очите му. — Ще трябва да се извиниш за това, докато все още имаш зъби, за да можеш да говориш.

— Брайън, аз мога да се справя с това.

— Ще се справиш, с каквото искаш. — Той не откъсваше поглед от изцъклените очи на Търмак. — Обаче той ще се извини, ако иска още да диша.

— Извинявайте — задави се Търмак и с хриптене пое въздух, когато Брайън малко отпусна захвата си. — Просто се опитвам да се разбера с един пропаднал жокей… На който съм платил предварително.

— Ще си получиш парите обратно — отвърна жокеят и се обърна към Кийли. — Госпожице Кийли, аз няма да яхна този кон. Той е почти окуцял от възпаление на коляното. Всеки, който има очи, може да го види, че е кожа и кости. Не става за състезания.

— Извинете ме — произнесе тя ледено, избута Търмак и влезе в бокса да прегледа лично коня. След минутка ръцете й трепереха от гняв. — Господин Търмак, ако се опитате да качите някой жокей на този кон, ще ви дам под съд. Всъщност, във всички случаи ще ви дам под съд. Този кон е болен, осакатен и занемарен.

— Не обвинявайте мен за това. Аз го имам само от две седмици.

— И за две седмици не забелязахте състоянието му? Тренирате го въпреки това?

— Вижте сега… — понечи да направи крачка напред и отново се озова лице в лице с Брайън. — Слушайте — изхленчи той. — Може би можете да си позволите да сте сантиментална, когато имате пари. Аз пък си изкарвам хляба от коне. Ако те не бягат, аз излизам на червено.

— Колко? — Кийли сложи ръка на врата на коня. В сърцето й вече бе неин. — Колко платихте за него?

— Ъъъ… Десет бона.

Брайън просто заби пръст в гърдите му:

— Я не ме прави на идиот!

Търмак размърда рамене.

— Може да е било и пет хиляди. Трябва да си проверя тефтерите.

— Утре ще получите чек за пет хиляди. Аз тази вечер вземам коня. Брайън, би ли го погледнал, моля?

— Чакай само една минутка.

Този път Кийли бе тази, която се обърна и изблъска Търмак настрани.

— Бъдете разумен. Приберете парите. Защото, независимо дали ще ги приемете или не, аз ще взема този кон с мен.

— Коляното трябва да се лекува — съобщи Брайън след кратък оглед. Кръвта му кипна, като видя колко е била занемарена раната. — Можем да се оправим с това. Доколкото виждам, има нужда от доста грижи.

— Ще получи грижи.

Кийли само погледна през рамо към Търмак.

— Вие можете да си вървите. — В гласа й прозвуча царствено пренебрежение, като на принцеса към селянин. — Утре някой ще ви донесе чека!

Тонът й изгаряше душата на Търмак. Нямаше да е толкова надута без проклетия си телохранител, помисли той. Ако това ирландско копеле го нямаше, щеше да я понаучи на уважение.

Безпомощно сви юмрук в джоба си и се опита да запази достойнство.

— Няма да ви позволя да отмъкнете коня и да ме оставите само с честна дума. Не ми пука коя сте.

Брайън отново тръгна заплашително към него, но Кийли вдигна ръка:

— Мо, би ли завела господин Търмак до столовата? Ако помолиш баща ми да му напише чек за пет хиляди долара, аз после ще оправя всичко.

— С удоволствие. — Мо грабна братовчедка си за раменете и я целуна. — Знаех си, че ще го направиш. — После изсумтя и се обърна: — Елате с мен, Търмак. Ще получите парите си.

— Извинявам се, госпожице Кийли. — Лари мачкаше шапката си в ръце. — Не знаех колко е зле, преди да го видя тук. А като го видях как е, не можех да го яхна.

— Постъпил си правилно, не се безпокой.

— Той наистина ми плати предварително, както каза.

Кийли кимна, излезе от бокса и му махна да се приближи.

— Колко са ти останали?

— Към двайсет.

— Обади ми се утре. Ще го уредим.

— Благодаря, госпожице Кийли. Тоя кон там, той не струва пет бона, да знаете.

Тя огледа коня. Цветът му бе мръсносив, муцуната прекалено квадратна, за да е елегантна, и изглеждаше още по-простовата заради мръснобялото петно отстрани на носа.

— Струва, Лари. За мен струва.