Нора Робъртс
Ирландско сърце (7)

Седма глава

Брайън опозна пътищата, водещи от Мериленд до Западна Вирджиния така добре, както познаваше пътищата в графство Кери. Магистралите, по които колите профучаваха като ракети, извиващите шосета, по които всички пълзяха, сега станаха част от живота му и това, както биха казали някои хора, носеше усещане за дом.

На моменти зеленината на хълмовете му напомняше за Ирландия. Болката, която го пробождаше тогава, го изненадваше, защото не се смяташе за сантиментален. А понякога пътуваше по някой криволичещ път покрай криволичещо дере и пейзажът бе толкова различен с гъстите си гори и високите канари. Почти екзотичен. Тогава изпитваше чувство на задоволство, което почти също толкова го изненадваше.

Нямаше нищо против задоволството. Просто не това търсеше. Той обичаше да се мести. Да пътува от място на място. Толкова по-добре, че работата в Роял Медоуз му даваше тази възможност. Сигурно след няколко години щеше да е видял голяма част от Америка… Дори ако на преден план при всеки изглед бе хиподрумът.

Казваше си, че не мисли за Ирландия като за дом, нито за Мериленд като за дом. Неговият дом бе конюшнята, където и да се намираше.

И въпреки това изпита чувство на облекчение и на прибиране у дома, когато мина между високите пилони на Роял Медоуз. И изпита удоволствие, когато видя Кийли в заграждението с един от нейните класове. Спря се да погледа как тя учеше групата да минава от тръс в галоп.

Бе красива гледка, и то не въпреки непохватността и предпазливостта на някои от учениците, а точно поради тях. Това не бе красиво хореографско изпълнение, това бяха първите стъпки към едно ново приключение. Радост, бе казала Кийли. Те щяха да се учат, да поемат отговорности, ала тя не забравяше, че са деца.

И някои от тях са били наранени.

Като я гледаше с тях, като гледаше какво бе изградила сама, когато можеше да си прекарва дните точно както си бе представял, че ги прекарва, изпитваше към нея нещо повече от уважение. Изпитваше възхищение, малко прекалено силно, за да не го безпокои.

Чуваше писъците и спокойния твърд глас на Кийли — прекрасна гледка и прекрасен звук. Слезе от камиона и се приближи. Имаше усмивки от ухо до ухо и ококорени очи, имаше прихване и ахване. Доколкото виждаше, настроението бе от опънати до скъсване нерви до див възторг. Между всичко това Кийли нареждаше, обясняваше, окуражаваше. И се обръщаше към всяко дете по име.

Дългата й огнена коса отново бе вързана отзад. Джинсите й бяха избелели, както и якето с много джобове. Под него носеше прилепнал пуловер с цвят на пролетни нарциси. Тя обичаше ярките цветове, помисли Брайън. И блясъка също — светлината се отрази от малките камъчета в обиците й.

Сигурно си бе сложила парфюм. От нея винаги се разнасяше някакъв особен женствен аромат. Понякога само полъх, така че трябваше да се приближиш съвсем до нея, за да го усетиш. А друг път като зов на сирена, който те подмамва от разстояние.

Мъжът можеше да се побърка от това, че никога не знае кое ще бъде.

Трябваше да стои далеч от нея, каза си Брайън. Господ му бе свидетел, че можеше да стои далеч от нея. И разбираше, че имаше шанс да стои далеч от нея толкова, колкото някоя от нейните кранти имаше шанса да спечели Купата на коневъдите.

Кийли знаеше, че той бе там. Каза й го горещата вълна, разляла се по кожата й. Не можеше да си позволи да се разсейва, когато шест деца зависеха от пълното й внимание. Но, ох, усещането за него, за самата себе си и бързо подскочилият й пулс бяха такова великолепно усещане.

Започваше да разбира защо жените толкова често се правят на глупачки заради мъже.

Когато нареди на класа да премине отново в тръс, се разнесоха няколко разочаровани възгласа. Накара ги да обърнат посоката, после ги прекара през всички алюри и обратно до ходом. Брайън изчака да им нареди да спрат и изръкопляска.

— Добре свършено — заяви той. — Ако някой тук търси работа, прати го при мен.

— Днес имаме публика. Това е господин Донъли. Той е главният треньор в Роял Медоуз, отговаря за състезателните коне.

— Такъв съм наистина и винаги си отварям очите на четири за нови жокеи.

— Колко хубаво говори — прошепна тихо едно от момичетата, ала Брайън имаше остър слух. Той му изпрати една ослепителна усмивка, от която момичето се изчерви като розов цвят.

— Така ли мислиш?

— Господин Донъли е от Ирландия — обясни Кийли. Странно, помисли тя, той можеше да накара дори десетгодишните момиченца да се размечтаят.

— Майката на госпожица Кийли също е от Ирландия. И тя говори хубаво.

Брайън вдигна очи и видя, че го гледа момчето, което си спомняше като Уили.

— Никой не говори по-хубаво от ирландците, момче. Това е така, защото всички нас са ни целували феите.

— Когато ти падне зъб, трябва да получиш пари от Феята на зъбите, обаче на мен никога не ми се е случвало.

— Това е от майка ти — завъртя очи момичето зад Уили. — Няма никакви феи.

— Може би в Америка не живеят, но ние ги имаме доста. Следващия път, когато ти падне зъб, Уили, ще им кажа две думи за теб.

Уили ококори очи:

— Откъде знаеш как се казвам?

— Сигурно някоя фея ми е казала.

Момчето прихна и Кийли едва се сдържа да остане сериозна.

— Клас, слезте от конете. Разхладете ги и ги напойте.

Настъпи суматоха. Уили слезе от коня си, ала продължи да го държи за юздите, вгледан в Брайън. Прекалено предпазлив поглед като за такова малко момче, помисли Брайън. И сърцето му се сви.

Уили пое дъх и го задържа.

— Един ми се клати. Един зъб.

— Наистина ли? — Брайън не се сдържа, прескочи оградата и приклекна. — Дай да видя.

Уили отвори уста и побутна с език клатещия се преден зъб.

— Този е добър. След ден-два ще можеш да плюеш оттам.

— Не бива да се плюе.

— Кой го казва?

— Жените. — Уили красноречиво сви рамене. — Те не харесват и да се оригваш.

— Жените могат да са дребнави за някои неща. Предполагам, че е най-добре да плюеш и да се оригваш между мъже.

— Не трябва и да се бяга като диво животно. — Момчето се озърна дали Кийли не гледа към него и запретна ръкава на ризата си. — Това ми е от бягане като диво животно в двора на училището. — Паднах, цяла вечност се суках и си обелих много кожа. Всичко стана в кръв.

Брайън, разбрал какво се очаква от него, сви устни и кимна.

— Много е впечатляващо, наистина.

— Имам още по-хубава рана на коляното. А ти имаш ли?

— Имам страхотна синина — за да изиграе докрай ролята си, Брайън първо се огледа, после измъкна ризата си и показа пожълтялата цицина на ребрата си.

— Уха! Това трябва страшно да е боляло. Плака ли?

— Не можех. Госпожица Кийли гледаше. Ето я, идва — добави той със съзаклятнически шепот и, като си подсвиркваше небрежно, затъкна ризата в джинсите си.

— Уили, трябва да напоиш Теди.

— Да, госпожице. Снощи сънувах Теди.

— Ще ми разкажеш, докато го сресваме, а?

— Добре. Довиждане, господине.

— Очарователно създанийце — измърмори Брайън, когато Уили поведе коня си към коритото с вода.

— Вярно е. За какво си говорихте?

— Мъжки работи. — Брайън пъхна палци в джобовете си. — Трябва да отида в конюшнята, иначе щях да ти помогна за тимаренето. Мога да ти изпратя някой, ако искаш.

— Благодаря, но няма нужда.

— Ако размислиш, просто звънни. — Трябваше да върви, за да могат и двамата да си вършат работа. Ала бе толкова приятно да стои до нея и да вдъхва аромата й. Днес той бе неуловим, просто намек за топлина. — Добре изглеждаха на галопа.

— След няколко седмици ще изглеждат по-добре. — Време бе да се приберат конете, да започнат тимаренето. Но… Какво значение имаше още една минута? — Чух, че снощи си спечелил няколко игри на покер.

— Взех около петдесет. Братовчед ти Бърк е много добър. Бих казал, че си отиде с двойно повече.

— А баща ми?

Брайън се усмихна широко.

— Приятно ми е да мисля, че точно оттам взех петдесетте. Казах му, че по-добре да си се занимава с конете.

Кийли вдигна вежди:

— И какво ти отговори той?

— Нещо, което едва ли бих повторил в изискано общество.

Тя се засмя.

— И аз така си помислих. Трябва да вкарвам конете. Родителите скоро ще започнат да пристигат.

— Те не идват ли някога да гледат?

— Понякога. Всъщност, помолих ги да ни дадат няколко седмици, така че децата да не се разсейват и да не се изкушават да се фукат. Ти беше добра пробна публика.

Обърна се, ала Брайън я докосна по ръката:

— Кийли… Малкото момченце, Уили. След ден-два ще му падне един зъб. Ще бъде хубаво, ако някой се сети да сложи една монета под възглавницата му.

Сърцето й, което вече бе подскочило от допира, притихна. Разтопи се.

— В момента живее у едно много добро семейство. Много симпатични и грижовни хора. Те няма да забравят.

— Добре тогава.

— Брайън… — Този път тя опря ръка на рамото му. Въпреки любопитните погледи, се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Имам слабост към мъже, които вярват във феи — прошепна, обърна се и тръгна да събере учениците си.

 

 

Голяма слабост, мислеше Кийли, към един мъж със самоуверена усмивка и добро сърце. Тя отвори вратата на терасата към стаята си и излезе в нощта. Въздухът бе студен, а небето толкова ясно, че звездите грееха като факли. Усещаше дъха на цветята, мириса на първите божури, острия аромат на последните рози.

В листата шептеше бризът.

Луната бе бледозлатиста и обливаше със златна светлина градините и полетата. Струваше й се, че може да подложи длани, да събере в тях светлината и да я изпие като вино.

Как можеше някой да спи в такава прекрасна нощ?

Бавно се премести да погледне към квартирата на Брайън. В прозорците му блещукаше светлина. Пулсът й запърха в гърлото.

Каза си, че ако лампата му не светеше, би затворила отново вратата и би си легнала. Но сега светлината грееше върху фона на тъмното небе и я подмамваше.

Затвори очи от предвкусване и нерви. Бе се подготвила за тази стъпка, за тази промяна в живота си. Това не бе нещо импулсивно, не бе безразсъдно. Ала Кийли се чувстваше импулсивна. Чувстваше се безразсъдна.

Бе голяма жена и решението бе нейно.

Тихо влезе вътре и затвори вратите.

 

 

Брайън затвори дневника и притисна пръсти към уморените си очи. И той като Пади не бе съвсем сигурен, че вярва на компютъра, но имаше желание да си поиграе с него. Три пъти седмично прекарваше по един час, мъчейки се да разбере проклетото нещо с надеждата, че някога ще може да го използва, за да създава своите схеми.

Графики, така ги наричаха, помисли Брайън и хвърли един недоверчив поглед към машината. Производителна и пестяща време, ако човек вярва на рекламите. Е, тази вечер бе прекалено уморен, за да прекара един час в опити да бъде производителен и пестящ време.

От една седмица не бе спал като хората. Което, трябваше да признае, нямаше нищо общо с работата му. И всичко общо с дъщерята на шефа му.

Добре че му предстоеше пътуване до Саратога, реши той и стана от бюрото. Точно това му трябваше — малко разстояние. Не му харесваше онова нестабилно усещане за тревожна болка в сърцето.

Целта му винаги бе да продължава да се движи.

Ню Йорк, спомни си Брайън, бе доста далеч оттук. Би трябвало да се окаже достатъчно далеч. Колкото до тази вечер, сега щеше да си сипе малко уиски в чая, за да си успокои нервите. После, за Бога, щеше да заспи, пък ако ще да трябва да се тресне по главата, за да успее.

И повече нямаше и да си помисли за Кийли.

Когато на вратата се почука, изруга под носа си. Първата му мисъл бе, че макар да се оправяше, състоянието на кобилата с бронхита можеше да се е влошило. Извика, вече посегнал към ботушите, които бе захвърлил:

— Влизай, отворено е. Пак ли Люси?

— Не, Кийли е. — Тя стоеше на вратата, вдигнала вежди. — Ала ако очакваш Люси, мога да си отида.

Ботушите увиснаха в пръстите му, а пръстите се бяха вдървили.

— Люси е кобила — успя да промълви той. — Не чука често на вратата ми.

— А, с бронхита. Мислех, че е по-добре.

— Да, значително по-добре. — Бе си разпуснала косите. Защо й бе дотрябвало да го прави? Ръцете го боляха, направо го боляха от желание да се заровят в тях.

— Това е добре. — Кийли пристъпи вътре и затвори вратата. И понеже изглеждаше прекалено съвършено да не го стори, звучно щракна ключалката. Изпита невероятно удовлетворение, като видя как едно мускулче на челюстта му трепна.

Брайън бе удавник и току-що за пръв път бе потънал под водата.

— Кийли, имах тежък ден. Тъкмо се гласях да…

— Да пийнеш нещо преди лягане — довърши тя. Бе забелязала на кухненската маса чайника и бутилката уиски. — И аз бих пийнала едно. — Прелетя покрай него да изключи газта под вече врящата вода.

Бе си сложила друг парфюм, помисли той ядосано. И то го бе сложила току-що, само за да го тормози. Бе съвсем сигурен. Успяваше.

— В момента не съм съвсем готов за гости.

— Едва ли можеш да ме броиш за гостенка. — С опитни движения Кийли стопли чайника, отмери чая и наля вътре врялата вода. — Определено няма да съм гостенка, след като станем любовници.

Брайън потъна за втори път, без да успее да си поеме въздух.

— Ние не сме любовници.

— Това е на път да се промени. — Тя сложи капака на чайника и се обърна: — Колко дълго искаш да се запарва?

— Обичам го силен, така че ще отнеме доста време. Ти вече трябва да си тръгваш.

— И аз го обичам силен. — Странно, помисли Кийли, изобщо не се чувствам нервна. — А след като ще отнеме доста време, можем да го изпием след това.

— Не е това начинът — каза го повече на себе си, отколкото на нея. — Всичко е наопаки, всичко е объркано. Не, просто стой там и ме остави да помисля една минутка.

Но тя вече се приближаваше към него. Върху устните й играеше усмивка на сирена.

— Ако предпочиташ ти да ме съблазниш, давай.

— Точно това няма да направя. — Макар нощта да бе студена и прозорците отворени, той усети как по гърба му се стича струйка пот. — Ако знаех как стоят нещата, никога нямаше да го започна.

Тези негови устни, помисли Кийли. Наистина трябваше да има тези устни.

— Сега и двамата знаем как стоят нещата и аз имам намерение да го довърша. Това е мой избор.

Кръвта му вече кипеше. Гореща и бърза.

— Ти нищо не знаеш, в това е целият проблем.

— Страх те е от девствеността?

— Точно така.

— Ала това не ти пречи да ме желаеш. Сложи ръце върху мен, Брайън. — Тя го хвана за китката и притисна ръката му върху гърдите си. — Искам ръцете ти върху мен.

Ботушите изтропаха на пода. Той потъна за трети път.

— Това е грешка.

— Не мисля така. Докосни ме.

Ръката му се затвори върху нея. Тя бе малка, нежна, и по някакво моментно чудо — негова.

— Няма значение дали е грешка — предаде се Брайън.

— Няма да допуснем да бъде грешка.

Ръцете му започнаха да се движат и главата й падна назад.

— Няма значение. Но ще бъда внимателен с теб.

Очите й бяха сини и блестящи. Вдигна ръце и вплете пръсти в разрошената му коса.

— Не прекалено внимателен, надявам се.

Когато я вдигна на ръце, Кийли въздъхна треперливо.

— О, надявах се да го направиш. — Притисна устни към врата му. — Наистина се надявах да го направиш.

Той зарови лице в косите й, вдъхна аромата им, пое го в себе си.

— Трябва само да ми кажеш какво ти харесва.

Тя наклони глава да го погледне, докато Брайън я носеше към спалнята.

— Покажи ми какво ми харесва.

Той я положи на леглото. Лунната светлина и прохладният бриз струяха през отворените прозорци. Бе имало лунна светлина и първия път, когато я целуна. Никога нямаше да забрави нито светлината, нито нея.

Бе получавал дарове в живота си, които имаха значение, които бяха останали в него, в сърцето и паметта му. Знаеше, че Кийли ще остане. Тя бе дар, който щеше да пази като скъп спомен.

— Това — прошепна Брайън и захапа леко устните й, докато те се разделиха.

Кийли се разтвори. Искаше да бъде докосвана, вкусвана, взета. Въпреки че усещаше нетърпението й, той я водеше бавно, търпеливо, старателно през пластовете на усещанията.

Галеше я, после пръстите му, дланите му, леки като полъх, се спираха върху някое тайно място и тя затаяваше дъх от пронизалото я удоволствие. Устните му се плъзгаха бавно по кожата й, разливаха по нея топлина, после се връщаха към нейните с глад, който я хвърляше в огъня.

Инстинктивно, гладно Кийли се изви към него.

Брайън й говореше прекрасни, разтърсващи думи на стария език, и всяка дума бе като нежна целувка по душата. Сърцето й пърхаше, разперило широко криле за полет.

Нямаше нерви, нямаше съмнения, когато се вдигна към него, обви се около него. Когато той смъкна ризата й, бризът и пръстите му зашептяха върху нея. Чувстваше се чудесно.

Кожата й бе като бяла коприна, косите й като буен огън. Всяко потреперване бе дар, всяка въздишка съкровище. Никога през живота си не бе държал в ръце нещо по-прекрасно от Кийли, откриваща себе си.

Тя не изпита свян, когато Брайън я съблече. Прегръщаше всеки нов момент, приветстваше всяко ново усещане. Любопитните й ръце се движеха по него и на свой ред го събличаха. Той никога не си бе представял колко възбуждащо можеше да бъде да си първият на някого.

Сърцето й се блъскаше под устните му и ароматът, който бе напръскала върху крехката си плът, се виеше в сетивата му, докато се замъглиха като нейните. Брайън взе още, още съвсем малко и Кийли започна да се движи под него в неосъзната покана.

Толкова много. Има толкова много — това бе всичко, което тя можеше да мисли. Тялото й бе пълно с усещания, плътта й трептеше от тях. Чуваше собствените си стонове, собственото си накъсано дишане, ала не можеше да направи нищо, за да ги овладее. Самата загуба на контрол бе възбуждаща.

Всичко в нея бе преплетено и опънато. И полудяло. Ноктите й се забиха в гърба му, зъбите й намериха рамото му. После ръката му се затвори върху нея.

Кийли извика от изненада, от цялото това пулсиращо, бумтящо удоволствие, от топлината, която като огромна вълна се стовари върху нея, в нея, и я остави разтреперана. Тя се изви нагоре ослепяла, вплела пръсти в косите му.

После устните му бяха отново върху нейните, още по-горещи, по-гладни, оставяйки я без дъх и без разум.

— Отдай ми се — прошепна Брайън. Очите й, натежали и потресени, се взряха в неговите и кръвта забумтя в главата му.

Без да откъсва поглед от него, Кийли се изви. И се отдаде.

Бе като излитане. Всяко движение бе като замахване на крила. Удоволствието се извисяваше все по-високо и по-високо, разливаше се в тялото й, обземаше съзнанието й. Всичко, което виждаше, бяха очите му, тъмни и зелени, приковани към нея, както тялото му бе приковано към нейното.

Сляло се и движещо се с нейното.

Изумена от тази красота, тя вдигна ръка да го докосне по бузата, прошепна името му.

И той бе загубен. Любов и страст, мечти и желание пронизаха сърцето му. Безпомощно зарови лице в косите й и се предаде.

 

 

Със затворени очи Кийли поглъщаше удоволствието да бъде обичана жена. Тялото й бе приятно натежало, съзнанието й прекрасно замъглено. Нямаше нужда да се чуди или тревожи дали бе дала на Брайън същото удоволствие. Бе го видяла изписано на лицето му, бе го почувствала в начина, по който лежеше върху нея, в бясно биещото му сърце.

В нея бе настъпила промяна, помисли тя. Усещане. Разбиране. И извисяващо се чувство на тържество.

Усмихна се и прокара пръст по гърба му.

— Как са ребрата?

— Какво?

И не бе ли страхотно да чува този сънено задавен глас?

— Ребрата ти. Още имаш гадна синина.

— Нищо не чувствам. — Още му се виеше свят. — Какъв парфюм си си сложила? Нещо дяволско.

— Просто една от моите много тайни.

Той вдигна глава, понечи да й се усмихне и отново се почувства зашеметен от вида й, от любовта си към нея. Наведе се и намери устните й в дълга, сънена целувка, която идваше от душата му и разтърси нейната душа.

Ръката й лежеше отпуснато върху леглото.

— Брайън…

— Тежа ти! — Самият той бе ужасен. Отмести се и разруши магията. — Всъщност си много дребничка. — Изведнъж усети, че бризът, носещ се през прозореца, бе студен. Придърпа одеялото, докато го уви около нея. — Добре ли си?

— Чудесно, благодаря. — Кийли със смях се изправи, без да се смущава, че завивката се смъкна до кръста й. Хвана с две ръце лицето му и бързо го целуна. — А ти добре ли си?

— Аз съм добре, но пък аз имам известен опит.

— Обзалагам се. Ала хайде недей точно сега да ми изброяваш всичките си завоевания. Не искам да съм длъжна да те ощипя, когато се чувствам толкова приятелски настроена.

— Не бих казал, че са били точно завоевания. Но да не говорим за това.

— Мъдро решение.

— Ще затворя прозорците. На теб ти е студено.

Тя наклони глава:

— Това твое насинено тяло било грижовно.

— Моля?

— Сигурно идва от конете. — Кийли присви устни и се замисли, докато Брайън затвори прозореца и се намръщи. — Грижиш се за тях, тревожиш се за тях, правиш планове за тях, занимаваш се с техните нужди и удобства… О, и с тяхното трениране, разбира се. И докато се усетиш, започваш да го правиш и с хората.

— Аз не се грижа за хората. — Тази идея му се стори някак обидна. — Хората могат да се грижат сами за себе си. Дори не ги харесвам много. — Той прекоси стаята и затвори и другия прозорец. — Присъстващите се изключват, тъй като седиш гола в леглото ми и би било грубо да кажа друго.

— Не се изразяваш точно. Ти не обичаш прекалено много хора. Имаш ли халат?

— Не.

Не бе сигурен дали го жегна истината в думите й, или че тя така добре го разбира.

— Така си и помислих. — Кийли грабна една от работните му ризи, преметната на стола, и макар да миришеше на коне, я облече. — Чаят сигурно вече е достатъчно силен. Още ли го искаш?

Тя изглеждаше интересна в неговата риза… Толкова интересна, че кръвта му отново закипя.

— Какви възможности имам?

— В моя график има чаша чай, малък разговор, после ти ме подмамваш отново в леглото и правим любов, преди да си отида вкъщи.

— Не е лошо, ала мисля, че търпи подобрения.

— О, и какви?

— Съкращаваме чая и разговора.

Тръгна към нея и Кийли облиза горната си устна. Още усещаше вкуса му.

— Това значи направо да ме съблазниш, така ли?

— Такъв е моят план.

— Аз мога да бъда гъвкава.

— Бих искал да проверя — засмя се Брайън.

Така и не стигнаха до чая.

И когато тя си тръгна, той застана на вратата и я гледа като идиот как тича по пътеката. Влюбен идиот, каза си. Не можеш да я задържиш. Никога през живота си не си успявал да задържиш нещо, което не можеш да напъхаш в сака и да го метнеш на рамо.

Просто бе лош късмет, че се влюби. Щеше много да го боли, преди да мине. Щеше да го преживее, разбира се. Да преживее нея и това неуловимо усещане вътре в сърцето. Не бе стигнал чак дотук, за да вярва, че такава лудост продължава вечно.

Така че най-добре й се наслади, реши Брайън и се обърна, щом Кийли изчезна в мрака.

Когато се пъхна в леглото, ароматът й още бе върху възглавницата. За пръв път от една седмица заспа дълбоко и спа добре.