Нора Робъртс
Ирландско сърце (6)

Шеста глава

Бе удивително, наистина, как двама души могат да живеят и работят практически на едно и също място, а единият да успява напълно да избягва другия. Човек просто трябва да реши.

Брайън бе решил, от няколко дни. Имаше си достатъчно работа да го държи зает и повече от достатъчно причини да си прекарва времето на манежа и далеч от фермата. Ала усещаше, че избягването накърнява гордостта му. Прекалено много приличаше на малодушие.

Освен това бе казал на Кийли, че иска да й помага в школата и не бе направил нищо. Не бе човек, който не държи на думата си, каквото и да му струваше. А и можеше да се контролира, говореше си той, докато вървеше към конюшнята на Кийли. Нямаше никакво намерение да я прелъстява или да злоупотребява с невинността й.

Бе го решил.

После влезе в конюшнята и я видя. Не би казал, че му потекоха лигите, но усещането бе много подобно.

Отново бе облечена с лъскави, скъпарски дрехи — тъмнокафяв брич и млечнобяла блуза, която изглеждаше някак ефирна. Косата й бе разпусната, цялата разрошена и дива, сякаш току-що бе извадила фибите от нея. И наистина, докато я гледаше, тя я отметни назад и я завърза с широка ластична панделка.

Брайън реши, че най-доброто място във вселената за ръцете му бе в джобовете.

— Свършиха ли уроците?

Кийли погледна през рамо, все още хванала косите си. Аха, помисли. Бе се чудила колко време ще му трябва, за да се завърти отново край нея.

— Защо? Урок ли искаш?

Той се намръщи, ала се овладя и пристъпи от крак на крак.

— Казах, че ще ти помагам тук.

— Така каза. И в момента наистина имам нужда от помощ. Нали каза, че можеш да яздиш?

— Казах. Мога.

— Добре. — Идеално. Тя посочи към един голям дорест кон. — Мюл трябва да се поупражни. Ако го вземеш, аз ще мога да изведа и Сам. През последните два дни никой от тях не се е упражнявал достатъчно. Сигурна съм, че имам седло, което да ти подхожда. — Отвори вратата на клетката и изведе вече оседлания Сам. — Ще те чакаме в заграждението.

Двамата излязоха. Брайън погледна към Мюл, а Мюл погледна към Брайън.

— Обича да командва, а? — Той сви рамене и се запъти да си намери седло.

Когато излезе навън, Кийли обикаляше в лек галоп из ограденото място. Тялото й така се бе сляло с коня, че сякаш бяха едно цяло. Със съвсем лека промяна на ритъма и ъгъла прекара коня през три скока и отново в галоп започна следващия кръг. После забеляза Брайън, забави и спря.

— Готов ли си?

Вместо отговор той се метна на седлото.

— Защо си такава докарана?

— Днес е ден за снимки. Правим фотографии на класа. На децата и родителите им харесва. Мюл е настроен за едно хубаво бягане ако и ти си в такова настроение.

— Да тръгваме тогава. — Брайън смушка коня и го изкара през вратата в лек тръс.

Кийли се изравни с него.

— Как са ребрата?

— Добре са. — Побъркваха го, защото всеки път, когато почувстваше болка, си спомняше за ръцете й върху него.

— Чух, че тренировките на младите коне вървят добре и че Бети е една от най-добрите ученички, както се и очакваше.

— Тя има желание. Всичките тренировки на света не могат да дадат на един кон желанието да се състезава. Скоро ще я пуснем на стартовата врата, да видим как ще й хареса.

Кийли пое по един полегат хълм, където дърветата бяха още свежи и зелени, въпреки настъпващата есен.

— Аз бих я пуснала заедно с Вечерна светлина — подметна тя. — Той е як и има голям опит. Обича да излита от вратата. Бети ще го види два пъти, после няма да иска да остане по-назад.

Той вече бе решил, че Вечерна светлина трябва да учи Бети как се стартира от вратата, но сви рамене.

— Мисля за това. И така… Минах ли прослушването, госпожице Грант?

Кийли вдигна вежди, огледа Брайън и по устните й заигра усмивка. Естествено, бе проверявала формата му.

— Е, тръса го умееш. — Смушка Сам и го засили. В момента, в който Брайън влезе в крачка, мина в галоп.

О, как й бе липсвало това. Всеки ден, когато не можеше да лети през полетата и хълмовете, бе жертва. Нищо не можеше да се сравни с това — вълнението от скоростта, силата, носеща се под нея, през нея, тропота на копитата и порива на вятъра.

Брайън я изпревари и тя се засмя. Бе видяла бързата му предизвикателна усмивка и отговори, като пусна Сам на воля.

Бе като да наблюдаваш магия, помисли Брайън. Мускулестият черен кон се носеше над земята с жената на гърба си. Понесоха се по още един хълм на запад, към залязващото слънце. Небето бе избуяло в цветове, като картина в червено и златно. Струваше му се, че Кийли може да препусне право в него, през него.

А той нямаше друг избор, освен да я следва.

Когато тя спря и се обърна да го изчака, лицето й грееше от удоволствие, очите й светеха и Брайън разбра, че никога не бе виждал нищо подобно.

А да я желае бе нещо, което можеше да го убие.

— Трябваше да ти дам преднина — извика Кийли. — Мюл бяга като дявол, ала не може да се мери с този тук. — Наведе се на седлото да потупа Сам по шията, изправи се и отметна коси назад. — Страхотен е, нали?

— Като виелица. Колко продължава лятото тук?

— Колкото си иска. Но утрините са студени, а когато вечер слънцето се скрие зад хълмовете, бързо захладнява. Обичам горещината. Твоята ирландска кръв още не е свикнала с нея. — Обърна Сам, така че да вижда Роял Медоуз. — Красиво е оттук, нали?

Сградите се простираха спретнати, елегантни, с белите парапети на огражденията, с кафявото на кръга, с конете, които водеха към конюшните. Три жребчета, целите само крака и енергия, препускаха по близкото пасище.

— Отдолу също. Това е най-хубавата ферма, която някога съм виждал.

Това я накара да се усмихне.

— Чакай да я видиш през зимата, когато хълмовете са покрити със сняг, а небето е посивяло от облаци или е толкова синьо, че очите те болят да го гледаш. Започват ражданията и има малки кончета, които се учат да се държат на краката си. Когато бях малка, нямах търпение сутринта да изтичам да ги видя.

Отново тръгнаха, сега по-бавно. Бе очаквала да й е приятно с него. Вълнуваше я, да, напоследък сякаш винаги я вълнуваше. Ала тази проста връзка, спокойната вечерна езда, бе удоволствие.

— Имал ли си коне, когато си бил момче?

— Не, ние никога не сме имали коне. Но манежът не беше далеч, а баща ми обича залаганията.

— А ти?

Той наклони глава.

— Обичам хазарта и за щастие имам по-добър усет от баща си. Той обичаше да гледа конете и състезанията, обаче така и не доби разбиране за конете.

— Ти също не си го добил — отбеляза Кийли и Брайън се намръщи. — Това, което имаш, си роден с него. Също като тях — добави тя и посочи към жребчетата.

— Мисля, че това е комплимент.

— Нямам нищо против да правя комплименти, ако са факт.

— Е, факт или измислица, конете са най-важната част от моя живот.

— Помня как ходех с татко си да ги гледам. Когато успяваше, той обичаше да отива рано, да проверява полето, да говори с конярите, да почувства нещата, или поне така казваше. По-често губеше пари, отколкото печелеше, ала го привличаше самото залагане. — Но, и дрънкането в джоба, помисли Брайън, но без неодобрение. Баща му бе обичал конете и уискито. А майка му не бе разбирала нито едното, нито другото. — Един от първите пъти, когато отидох там, видях един жокей, съвсем младо момче, което упражняваше дорест кон по манежа. И си помислих — ето, това е то. Само това искам да правя, защото няма нищо по-хубаво от това, да го правиш с удоволствие и с него да си изкарваш хляба. И докато бях малък, винаги, когато можех, се измъквах от училище и отивах на стоп до манежа да поработя. Да разхождам коне, да чистя конюшни, каквото и да било.

— Това е романтично.

Той се сепна. Не бе имал намерение така да се разбъбри, но ездата, вечерта, всичко го правеше сантиментален. Засмя се и Кийли поклати глава:

— Не, наистина. Хора, които не са част от този свят, не могат да го разберат. Тежката работа, разочарованията, потта и кръвта… Тренировки преди разсъмване, синини и разтегнати мускули.

— И това е романтично?

— Знаеш, че е.

Този път Брайън наистина се разсмя, защото го бе усетила.

— Когато като момче висях край конюшните, често гледах как конете се връщат през утринната мъгла, от гърбовете им се вдига пара, а звукът от копитата им става все по-силен и стига до теб, преди още да си ги видял. Показваха се от мъглата, сякаш изскачаха от някакъв сън. Тогава мислех, че това е най-романтичното нещо на света.

— А сега?

— Сега знам, че е така.

Впусна се в галоп и язди с нея, докато светлините на Роял Медоуз заблещукаха пред тях. Не бе очаквал да прекара един приятен и спокоен час в нейната компания и му се стори странно, че на фона на всичко, което жужеше между тях, изглежда бяха постигнали някакво приятелство.

Бе имал приятелки жени и бе почти готов да си внуши, че ще е най-добре да поддържа отношенията си с Кийли чисто приятелски. Той бе започнал сексуалната атака и му се струваше разумно и правилно той да я прекрати.

Логиката на това заключение и ездата го успокоиха. Докато стигнаха до конюшните да разхладят конете, бе в добро настроение и мислеше за вечерята си.

Тъй като й беше интересно, Брайън й разказа за тренировките на младите коне, за напредъка им, за петгодишната кобила с колики, за малкото конче с израстък над копитото.

Заедно напоиха конете и докато той отнесе седлата и оглавниците в склада, Кийли сложи сено и извади чесалата.

Работеха един срещу друг, в противоположни клетки.

— Чух, че другата седмица заминавате с Брендън за Саратога — обади се тя.

— Зевс ще бяга. А аз мисля, че Червеният Херцог е сериозен съперник и брат ти е съгласен с мен. Макар че съм виждал този манеж само веднъж на снимка. Ще отидем и в Луизвил. Искам до първата събота на май добре да съм се запознал с този хиподрум.

— Ти искаш Бети да бяга на Дербито?

— Тя ще бяга. И ще го спечели. — Брайън остави четката и взе гребена. — Говорихме за това.

— Говорил си с Брендън за Дербито?

— Не, с Бети. И с баща ти също. Предполагам, че с Брендън ще го обсъдим докато пътуваме.

— А Бети какво казва?

— „Хайде“. — Той вдигна поглед и видя, че Кийли прокарва пръсти по козината на Сам, за да провери за подутини или неравности. — Защо не се състезаваш вече? С такъв кон ще ти трябва цял склад да си събереш медалите.

— Медалите не ме интересуват.

— Защо? Не ти ли харесва да печелиш?

— Обичам да печеля. — Тя се облегна леко на Сам, вдигна крака му и преди да насочи вниманието си към копитото, изпрати на Брайън един дълъг поглед, от който вътрешностите му се преобърнаха. — Ала съм го правила, наслаждавала съм му се и съм приключила с него. Състезанията могат да обсебят живота ти. Аз исках олимпийска победа и я постигнах. — Премести се да почисти следващото копито. — И след като я постигнах, осъзнах колко много от това, което съм, от това, което мисля и чувствам, е било съсредоточено в тази единствена цел. И после всичко свърши. Затова ми се искаше да видя какво друго има там, какво друго има в мен. Обичам да се състезавам, но открих, че това невинаги трябва да се прави и да се печели пред публика.

— С тази школа, която имаш тук, би трябвало да намериш човек, който да ти помага.

Кийли сви рамене и започна да маже копитото.

— Досега успявах да привлека Сара или Патрик да ми помагат. Мама се включва, когато може, също и татко. Брендън и чичо Пади се занимаваха часове наред с всеки кон, който вземах. А племенниците — децата на Бърк и Ерин от Трите аса, винаги са готови да дотичат, когато имам нужда от помощ.

— Не съм виждал никой друг да работи тук, освен теб.

— Е, много просто. Сара и Патрик са в колеж… И Брейди, който е другият, когото мога да накарам да мъкне, когато е тук. Брендън сега пътува много повече. Чичо Пади е в Ирландия, а на племенниците ваканцията им току-що свърши и започнаха училище. През половината време или майка ми, или баща ми, а понякога и двамата се появяват тук по изгрев-слънце, независимо дали ги моля, или не. — Тя се изправи. — А сега, след като и ти се заинтригува, се сдобих с жокей и коняр на половин ден. Това е доста добре като за такава малка академия по езда. — Кийли излезе да погледне залеза.

— Би могла да привлечеш някое запалено момче или момиче, което да идва тук преди и след училище, да им плащаш с уроци.

— Преди училище запалените момчета и момичета трябва да закусват, а след това трябва да играят с приятели и да си пишат домашните.

— Ти си много строга.

Тя се засмя и разбърка малко нарязани моркови в храната като допълнителна награда.

— Така казват всичките ми ученици. Аз искам добре да се изучат. Моите родители се грижеха да имам интереси и приятели извън конюшните, да получа образование, да видя нещо от света, освен манежа и хамбара. Това има значение.

Разделиха си конете да ги нахранят и конюшнята се изпълни с цвилене и пръхтене.

— Ако позволяваш да ти го кажа, ти сега май не излизаш много.

— Аз съм маниачка. Посвещавам се на целта си. Виждам това, което искам, и съм като кон с капаци. Всичко, което виждам, е финала. — Наведе се да почеше по врата един скопен кон, сякаш бе кученце. — Затова родителите ми не ми позволяваха да прекарвам цялото си детство около или върху конете. Вземах уроци по пиано и още щом започнах, ме определиха за най-добрата ученичка на рецитала. Ако имам задачата да изчистя кухнята след вечеря, то после проклетата кухня ще блести толкова ярко, че за среднощното хапване ще ти трябват тъмни очила.

— Това е плашещо.

Кийли кимна, отговаряйки на смеха в очите му:

— Може и да бъде плашещо. Съсредоточаването върху школата, макар това да е само една цел, означава, че манията ми за успех се разширява да обхване толкова много елементи — децата, конете, самата академия. Когато се затвърди, мога да прехвърля малко повече неща на други, ала трябва да се науча от самата основа. Не обичам да правя грешки. Затова досега не съм била с мъж.

Той загуби равновесие толкова бързо и напълно, че чу как собственият му мозък се препъна.

— Ами… Това е… Това е разумно. — Отстъпи крачка назад, като шахматна фигура.

— Интересно, че това те прави нервен — отбеляза тя и парира движението му.

— Аз не съм нервен, аз… Свърших тук, струва ми се. — Опита друга тактика, направи крачка настрани.

— Интересно — продължи Кийли и повтори хода му, — че това те прави нервен или, ако предпочиташ, те смущава, след като ти… Мисля, че е безопасно да използвам тази дума, ме „сваляш“, откак сме се запознали.

— Не мисля, че това изобщо е подходяща дума. — Тъй като се озова притиснат в ъгъла Брайън реши, че не му остава друго, освен да държи на своето. — Аз действах по естествения начин, когато става дума за физическо привличане. Обаче…

— И когато аз реагирах по естествения начин, ти усети как юздите се изплъзват от ръцете ти и се паникьоса.

— Определено не съм се паникьосал. — Опита се да не обръща внимание на ужаса, впил нокти в корема му, и се съсредоточи върху раздразнението. — Отдръпни се, Кийли.

— Няма. — Без да откъсва очи от неговите, тя пристъпи напред. — Шах и мат.

Гърбът му опираше в стената на конюшнята и бе напъхан тук от жена, наполовина на неговото тегло. Бе унизително.

— Това не прави чест на никой от нас. — Струваше му огромно усилие, когато кръвта бързо се оттичаше от главата му, но накара гласа си да прозвучи студено и твърдо. — Въпросът е, че аз премислих нещата.

— Така ли?

— Да, и… Престани! — заповяда той, когато Кийли плъзна длани по гърдите му.

— Сърцето ти бумти — прошепна тя. — Моето също. Да ти кажа ли какво става в главата ми, в тялото ми, когато ме целуваш?

— Не — едва успя да изграчи Брайън. — И повече няма да се случи.

— Да се обзаложим ли? — Кийли се засмя и се вдигна на пръсти да го захапе по брадичката. Откъде можеше да знае колко бе забавно да направи от мъжа кълбо от възбудени нерви? — Защо не ми кажеш какво си премислил?

— Аз няма да се възползвам от твоята… от ситуацията.

Това, помисли тя, бе много сладко.

— В момента май аз се възползвам. Този път ти трепериш, Брайън.

Как пък не! Как можеше да трепери, след като не чувстваше собствените си крака?

— Няма да поема отговорността. Няма да злоупотребя с твоята неопитност. Няма да сторя това! — Последното бе изречено с нотка на отчаяние. Той я отблъсна.

— Аз отговарям сама за себе си. И мисля, че вече доказах и на двамата, че ако и когато реша, че ти ще си човекът, няма да имаш време да си кажеш молитвата. — Със задоволство пое дъх. — Невероятно ласкателно е да го знам.

— Не се иска кой знае какво умение, за да възбудиш един мъж, Кийли. Ние сме податливи същества.

Ако бе очаквал да накърни гордостта й и да съкруши силата й, бе сбъркал. Тя само се усмихна и усмивката й бе пълна със загадъчна женска самоувереност.

— Ако това беше истина между нас, ако това беше всичко между нас, в момента щяхме да лежим голи на пода на склада. — Видя промяната в очите му и доволно се засмя: — Вече ти е минало през ума, нали? Просто ще запазим тази мисъл за някой друг път.

Брайън изруга, прокара ръце през косата си и се опита да определи момента, в който Кийли бе обърнала нещата, когато преследваният се бе оказал преследвач.

— Не харесвам настъпателни жени.

Звукът, който тя издаде, бе нещо средно между изсумтяване и смях — момичешкия, пълен с радост. Накара го да се усмихне.

— Е, лъжеш и не го правиш много добре. Забелязала съм, че ти си откровен мъж, Брайън. Когато не искаш да кажеш това, което мислиш, не казваш нищо… И то не се случва често. Това ми харесва в теб, макар и понякога да ме дразни. Харесва ми дори малко прекалената ти самоувереност. Възхищавам се от търпението ти и всеотдайността ти към конете, разбирането и любовта ти към тях. Никога не съм имала връзка с мъж, който споделя този мой интерес.

— Ти изобщо никога не си имала връзка с мъж.

— Точно така. Това е само една от причините. И да продължа, благодарна съм ти, че се държа мило с майка ми, когато беше тъжна, и съм благодарна на тази част от теб, която се отдръпва точно сега, вместо да вземе това, което досега не съм предлагала никога на никого. — Той се вторачи объркано в нея и Кийли сложи ръка на рамото му. — Ако не те уважавах и не те харесвах толкова, нямаше да водим този разговор, колкото и да ме привличаш.

— Сексът усложнява нещата, Кийли.

— Знам.

— Откъде можеш да знаеш? Никога не си го правила.

Тя стисна рамото му.

— Нищо не мога да кажа. И така, искаш ли да опитаме склада? — Когато устата му увисна отворена, Кийли се разсмя, обви ръце около него и звучно го целуна по бузата. — Шегувам се. Хайде вместо това да отидем вкъщи и да хапнем нещо.

— Аз имам още работа.

Тя се отдръпна. Сега не можеше да разчете очите му.

— Брайън, никой от нас не е вечерял. Можем да изядем по нещо непретенциозно в кухнята… И ако се притесняваш, няма да сме сами в къщата, така че ще трябва да не ти посягам. Временно.

Не можеше да издържа. Как би могъл? Кийли така естествено се бе хвърлила на врата му. А сърцето му балансираше върху много тънко острие. Отмести я настрани, като се опита жестът да изглежда естествен.

— Е, мога да хапна.

— Добре. — Би го хванала за ръката, ала и двете му ръце бяха вече в джобовете му. Развеселяваше я и я трогваше колко сдържан бе решил да бъде. А ако това предизвикваше естественото й чувство за съперничество, е, тя нищо не можеше да направи, нали?

— Надявам се да отида в Чарлзтаун да гледам някои от тренировките, след като изведеш Бети и други млади коне на манежа.

— Тя много скоро ще е готова. — Облекчението се разля като студена вълна в кръвта му. Щеше да е много по-лесно да говорят за коне. — Бих казал, че ще те изненада, но ти вече си я яздила. Знаеш каква е.

— Да, добра порода, добро гледане, вироглавство и глад за победи. — Усмихна му се ослепително, когато се приближиха до кухненската врата. — Казвали са ми, че аз съм такава. Аз съм половин ирландка, Брайън, и по рождение съм инат.

— Не споря за това. Човек би могъл да направи света по-спокойно място за другите, като е по-бездеен, ала ти май не се стараеш много, а?

— Виж само за колко много неща сме съгласни. Кажи ми сега, че обичаш спагети и кюфтета.

— Това случайно са любимите ми ястия.

— Много удобно. На мен също. А и дочух слухове, че това ще има за вечеря. — Посегна към дръжката на вратата и ненадейно го целуна по бузата, сварвайки го съвсем неподготвен. — И след като ще бъдем с родителите ми, може би ще е най-добре ако през следващите два часа не си ме представяш гола.

Влезе преди него, като го остави напълно и безнадеждно възбуден.

Нищо не може да охлади кръвта на един мъж така, както чувството за вина. А точно вината, заедно с пикантната храна и чашата добро вино, помогна на Брайън да преживее вечерта в кухнята на Грантови. Вината бе толкова огромна, че оставяше малко място за сладострастие.

Адилия Грант го посрещна така топло, сякаш бе добре дошъл да се изтърси на вечеря винаги когато му скимне, а Травис само извади допълнителна чиния, сякаш пет дни седмично сервираше на работниците си, и каза, че има много за всички, тъй като Брендън имал други планове за вечеря.

Преди да се усети, бе седнал с препълнена чиния пред него и го разпитваха как е минал денят. И то не по начин, който предполага отчет.

Не знаеше какво да прави. Харесваше тези хора, истински ги харесваше. А страстно желаеше дъщеря им. Бездомен помияр, тичащ след чиста порода с родословие.

А най-лошото бе, че харесваше и нея. Отначало бе толкова просто, когато имаше само желание. Или поне можеше да си казва, че бе само това. За известно време бе възможно да понесе и да бъде влюбен в нея — или поне да се разубеди, че е така. Но да не му е безразлична бе вече много.

Сигурно можеше да си внуши, че бе влюбен не в самата жена, а в представата си за нея. Физическата красота, класата, самата й недостижимост. Това бе един вид предизвикателство, риск, какъвто обичаше да поема. Ала Кийли се бе разтворила пред него и всеки път, когато бе наблизо, му показваше все повече от себе си.

Добротата, чувството за хумор, силата на целеустремеността, съзнанието за собствена личност — от това се възхищаваше.

А сега тези закачки, този сексуален флирт в едно невинно тяло го подлудяваха. И, Господ да му е на помощ, му харесваха.

— Вземи си още малко, Брайън.

— Ако си взема, ще съжалявам — но пое голямата купа, която Адилия му подаваше. — И още повече ще съжалявам, ако не си взема. Имате рядка готвачка, госпожо Грант.

— Дий, нали ти казах. И рядка бях аз доста години. Преди да се пенсионира Хана, нашата икономка. Тя е живяла с Травис по-дълго, отколкото аз съм живяла с него. Когато преди няколко години се пенсионира, аз просто не исках друга жена, някоя непозната, нали разбираш, ден и нощ в къщата и така нататък. Реших, че е по-добре да се науча да готвя и нещо друго, освен риба и пържени картофи, иначе ще умрем от глад.

— През първите шест месеца едва не умряхме — намеси се Травис и си спечели един остър поглед от жена си.

— Е, разбира се, и това те накара да сложиш дръжка на онзи грил отвън, нали? Този човек беше съвсем разглезен. Обзалагам се, че ти можеш дори сам да си сготвиш, Брайън.

Брайън лениво почеса с крак Шиймъс, който сумтеше под масата.

— Аз нямам избор.

Улови погледа, който му хвърли Кийли, докато отпиваше от виното си. В стомаха му се сви гореща топка. В самозащита се обърна към Травис:

— Чувал съм, че от време на време обичате да поиграете покер.

— Такива слухове се носят.

— Момчетата говорят утре вечер да направят една игра.

— Може да дойда. Чувал съм, че теб човек е трудно да те бие.

— Ако ще играете карти, извикайте и Бърк — намеси се Адилия. — Тогава може би ние с Ерин и Кийли ще измислим някоя друга глупост, с която да си убием вечерта.

— Добра идея. Още малко вино, Брайън? — вдигна вежди Кийли и посегна към бутилката. Мъркането в гласа й бе едва доловимо, ала той го чу. И замръзна.

— Не, благодаря, имам още работа.

— Когато си готов, ще тръгна с теб — каза Травис. — Искам да погледна тази кобила с коликите.

— Вие двамата вървете. Ние ще се оправим със съдовете.

Травис се ухили като момче:

— Да не ми излезе през носа?

— Няма кой знае какво да се прави, а ти утре ще си наваксаш. — Адилия стана да почисти и го целуна по челото. — Върви, знам, че се тревожиш за нея.

— Благодаря за прекрасната вечеря, Дий — добави Брайън.

— Пак заповядай.

— Лека нощ, Кийли.

— Лека нощ, Брайън. Благодаря за ездата.

Адилия изчака мъжете да излязат и се обърна към дъщеря си:

— Кийли, никога не съм очаквала такова нещо от теб. Ти тормозиш нещастния човек.

— Нищо не му е нещастно — доволна от себе си, Кийли отчупи парче хляб и го лапна. — А пък е толкова приятно да го тормозя.

— Е, никоя жена от плът и кръв не може да го оспори. Внимавай да не го нараниш, миличка.

— Да го нараня? — сериозно потресена, Кийли стана да й помогне. — Разбира се, че няма. Не бих могла.

— Човек никога не знае какво ще направи или какво може да направи. — Адилия потупа дъщеря си по бузата. — Още много имаш да учиш. А колкото и да научиш, никога няма напълно да разбираш всичко, което става в главата на един мъж.

— Доста добре си представям какво става в главата на този мъж.

Адилия отвори уста, после отново я затвори. Някои неща не можеха да се обяснят. Трябваше да се преживеят.