Нора Робъртс
Ирландско сърце (4)

Четвърта глава

Той бе виновен за всичко. Кийли можеше да стовари цялата вина върху раменете на Брайън Донъли. Ако не беше толкова непоносим, ако не беше там и не се държеше непоносимо, когато Чад се обади, тя нямаше да се съгласи да излезе на вечеря. И нямаше да прекара почти четири часа, отегчавайки се до умопомрачение, когато би могла да прави нещо по-полезно.

Като например да гледа как съхне боята.

Нищо му нямаше на Чад, наистина. Ако човек имаше, да речем, половин мозък, ако не го интересуваше нищо друго, освен тазгодишната модна линия на мъжките сака и ако си умираше да обсъжда правилния начин за сервиране на вечеря от три блюда, то той бе идеалният компаньон.

За съжаление, Кийли не попадаше в нито една от тези три категории.

Точно в момента Чад каканижеше за картината, която бе купил на последната изложба. Не, не за картината, помисли тя уморено. Един разговор за картина, за изкуство, би бил медицинско чудо, което би й помогнало да не изпадне в кома. Ала Чад четеше лекция — не можеше да се нарече по друг начин — на тема инвестиции. Докато караше, бе затворил прозорците и бе надул докрай климатичната инсталация. Нощта бе прекрасна, но да се отворят прозорците означаваше да се развали прическата му. Това той не би допуснал.

Поне не й се налагаше да се опитва да води разговор. Чад предпочиташе монолозите.

Това, което искаше той, бе красива компаньонка от подходящо семейство с подходящ доход, която да се облича добре и да не се обажда, докато Чад философства върху ограничения кръг на своите интереси.

Кийли бе съвсем сигурна, че според него тя отговаряше на тези изисквания и че сега само го бе насърчила, като се бе съгласила да отиде на тази безкрайно досадна среща.

— Агентът ме уверяваше, че след три години картината ще струва пет пъти повече, отколкото съм платил за нея. Нормално бих се поколебал, тъй като художникът е млад и относително неизвестен, обаче изложбата беше доста успешна. Забелязах, че самият Т.Д. Джайлс обмисля да купи две от картините. А ти знаеш колко е проницателен Джайлс за такива неща. Казах ли ти, че онзи ден случайно срещнах жена му, Сиси? Тя изглежда направо прекрасно. Пластичната операция е направила чудеса с нея, а тя ми каза, че е открила най-невероятния нов фризьор.

О, Господи, бе всичко, което Кийли можеше да помисли. О, Господи, измъкни ме оттук!

Когато минаха между каменните колони на входа на Роял Медоуз, едва се сдържа да не се развика от радост.

— Толкова съм доволен, че най-после графиците ни съвпаднаха. Животът става прекалено сложен и напрегнат, нали така? Няма нищо по-разтоварващо от една спокойна вечеря за двама.

Още малко по-разтоварваща, помисли Кийли, и щеше да изпадне в несвяст.

— Много мило от твоя страна, че ме покани, Чад. — Зачуди се колко грубо би било да изскочи от колата, още преди да бе спряла, да се втурне към къщата и да изиграе пред вратата танца на радостта.

Реши, че доста грубо. Добре, щеше да пропусне танца.

— Дрейк и Памела — разбира се, познаваш Ларкънови — в събота вечер ще имат малко соаре. Какво ще кажеш да те взема към осем?

Отне й цяла минута да преглътне факта, че той наистина бе използвал думата „соаре“ в изречение.

— Наистина не мога, Чад. В събота цял ден имам уроци. Когато свърша, няма да съм за пред хора. Ала благодаря. — Плъзна ръка към дръжката на вратата, като предвкусваше предстоящото си бягство.

— Кийли, не можеш да позволяваш твоята малка школа да помрачава толкова голяма част от живота ти.

Ръката й замръзна и макар че вече виждаше светлините на къщата, обърна глава и се вгледа в съвършения му профил. Един ден някой щеше да нарече нейната академия „малка школа“ и тя щеше да бъде много груба. И да му скъса шията.

— Не мога ли?

— Сигурен съм, че те забавлява. Хобитата са нещо разсейващо.

— Хобита… — Кийли оголи зъби.

— Предполагам, всеки има нужда от отдушник. — Чад вдигна ръка от волана и с грациозен жест отхвърли две години упорита работа. — Обаче трябва да отделяш време за себе си. Ето, онзи ден Реми спомена, че не те е виждала от години. В края на краищата, като ти омръзне, ще се чудиш къде е отишло всичкото това време.

— Моята школа не е хоби, развлечение или отдушник. И си е изцяло моя работа.

— Естествено. Разбира се. — Той я потупа покровителствено по коляното, спря колата и се премести към нея. — Но трябва да признаеш, че ти отнема прекомерно много време. Защо вече шест месеца не успяваме да излезем заедно на вечеря?

— Това ли е всичко?

Чад изтълкува погрешно тихия й отговор и блясъка в очите й. И се наведе към нея. Тя опря ръка в гърдите му.

— Не си и помисляй. Нека ти кажа нещо, приятелче. Аз за един ден в моята школа върша повече, отколкото ти за цяла седмица прехвърляне на хартии в кабинета, който ти е дал дядо ти, между маникюра, коктейлите и соаретата. Мъже като теб изобщо не ме интересуват, затова ни отне шест месеца да отидем на тази досадна среща. И следващия път ще вечерям с теб на куково лято. Така че, вземи си френската вратовръзка и италианските обувки и дано се задавиш с тях.

Кийли отвори рязко вратата. Чад бе толкова потресен, че бе загубил дар слово. Постепенно обидата стигна до съзнанието му и той стисна устни.

— Очевидно толкова време, прекарано в конюшните, е развалило и обноските, и възгледите ти.

— Точно така, Чад — тя се надвеси през вратата. — Ти си прекалено добър като за мен. Сега ще се кача горе и цяла нощ ще плача във възглавницата си.

— Говори се, че си студена — процеди той тихо. — Ала трябваше сам да се убедя.

Жегна я, но Кийли не му позволи да го види.

— Говори се, че си слабоумен. Сега и двамата сме се убедили, че слуховете са верни.

Чад натисна газта и тя би могла да се закълне, че го вижда как се тресе.

— А връзката ми е английска.

Кийли затръшна вратата, присви очи и го изпрати с поглед.

— Английска връзка! — В нея се надигна смях, дълбоко от корема, и тя се спря, обвила ръце около себе си, като само дето не виеше срещу луната. — Това ме довърши. — Пое дълбоко въздух, отметна назад глава и се загледа в безбройните звезди. — Идиот — измърмори. — И аз като него.

Чу тихо щракване, завъртя се рязко и видя Брайън, който палеше тънката си пура.

— Любовна свада?

— Ами да. — Гневът, който Чад бе събудил, отново се надигна. — Той иска да ме заведе в Антигуа, а аз просто съм си наумила да ходим в Мозамбик. Антигуа е изтъркана до смърт.

Брайън замислено дръпна от пурата. Кийли изглеждаше толкова дяволски красива, застанала под лунната светлина с тази символична черна рокличка, с разпилените като огън върху коприната коси. Когато чу дългия й, несдържан смях, имаше чувството, че бе открил съкровище. Сега гневът се бе върнал в очите й и бе насочен срещу него.

Това бе почти също толкова хубаво.

Той отново дръпна лениво от пурата и издуха облак дим.

— Убиваш ме, Кийли.

— Бих искала да те убия, да те накъсам на дребни парченца и да ги изпратя всичките обратно в Ирландия.

— Представям си. — Брайън хвърли пурата и се приближи към нея. За разлика от Чад, не изтълкува погрешно блясъка в очите й. — Иска ти се да си го изкараш на някого. — Хвана свитата й в юмрук ръка и я вдигна да удари с нея по бузата си. — Давай.

— Колкото и приятна да намирам тази покана, аз не разрешавам споровете си по такъв начин. — Понечи да се отдалечи, ала той стисна по-здраво ръката й. — Обаче — добави бавно — бих могла да направя изключение…

— Аз не обичам да се извинявам и не би ми се наложило отново, ако веднага ме поставиш на мястото ми.

Кийли вдигна вежди. Да се опита да се освободи от голямата му, силна ръка би накърнило достойнството й.

— И за моята малка школа ли говориш?

— Това, което правиш, е прекрасно, достойно за възхищение и съвсем не е малко. Бих искал да ти помагам.

— Моля?

— Бих искал да ти помагам, когато мога. Да отделям от времето си.

Тя объркано поклати глава:

— Нямам нужда от помощ.

— Не съм си и помислил, че имаш. Но не би навредило, нали?

Кийли го изгледа със смесица от подозрение и интерес.

— Защо?

— А защо не? Ще признаеш, че познавам конете. Имам здрав гръб. И вярвам в това, което правиш.

Това бе последното, което срина защитата й. Никой извън семейството й не бе разбрал толкова лесно това, което искаше да направи. Тя размърда пръсти в ръката му и когато я пусна, отстъпи назад.

— Защо го предлагаш, защото се чувстваш виновен ли?

— Предлагам го, защото ме интересува. Чувството на вина ме накара да се извиня.

— Още не си се извинил — ала се поусмихна и закрачи. — Няма значение. Може би от време на време имам нужда от здрав гръб. — Брайън изравни крачка с нея и Кийли погледна през рамо към грубите му джинси и простата бяла тениска. Изглежда наистина имаше здрав гръб. Силно, здраво тяло, добри ръце и вроден интерес към конете. Можеше да е и много по-зле. — Яздиш ли?

— Ами да, разбира се, че яздя — започна той, после улови подигравателната й усмивка. — Пак ли ме будалкаш?

— Този път беше лесно. — Тя се обърна и тръгна по пътеката, която извиваше между късно цъфтящите храсти. — Няма да ти плащам.

— Имам си работа, благодаря.

— Децата вършат голяма част от работата. Това е елемент от обучението. Не става дума да ги уча само да застават в стойка и да яздят в галоп. Става дума за създаване на доверие — в самите тях, в конете, в мен. За изграждане на връзка с коня. Риенето на тор създава много силна връзка.

Брайън се засмя:

— Не мога да възразя срещу това.

— И все пак те са деца, затова забавлението е голяма част от програмата. И се учат, така че невинаги се справят по най-добрия начин с почистването и тимаренето. А и невинаги има достатъчно време, за да ги накарам да се оправят както трябва с амунициите.

— Аз започнах бляскавата си кариера с гребло в едната ръка й сапун за седло в джоба.

Небрежно откъсна едно бяло цвете и го втъкна в косите й. Жестът, естественият чар в него — я развълнува и обърка и я накара да си спомни, че се разхождат под лунна светлина, между цветята. Което, каза си Кийли, не бе разумна идея.

— Добре тогава. Ако и когато имаш свободно време, аз имам резервно гребло.

Когато се насочи към къщата, той отново я хвана за ръката.

— Не си отивай още. Нощта е прекрасна, жалко е да се хаби в сън.

Гласът му бе прекрасен, успокояващ и тя не можеше да разбере защо я накара да потрепери.

— И двамата трябва да ставаме рано.

— Вярно е, но сме млади, нали? Видях медала ти.

Кийли се смути и забрави да си издърпа ръката.

— Моят медал ли?

— Олимпийският ти медал. Ходих да те търся в кабинета ти.

— Този медал подмамва родителите, които могат да си позволят да плащат за обучението.

— Трябва да се гордееш с това.

— Гордея се. — Със свободната си ръка отметна разрошените от вятъра коси. Пръстите й докоснаха нежните листенца на цветето. — Ала това не съм аз.

— Не е като… Как беше? Английска вратовръзка?

Смехът се изтръгна от нея и разсея странното напрежение, което се надигаше в душата й.

— Ето ти изненада. С много време и известни усилия може да започна да те харесвам.

— Аз имам достатъчно време. — Брайън пусна ръката й да си поиграе с краищата на косите. Тя отскочи назад. — Много си плашлива.

— Не, не особено — обикновено, помисли Кийли. С повечето хора.

— Въпросът е, че аз обичам да докосвам — обясни той и нарочно плъзна отново пръсти по косата й. — Това е… Връзка. Човек се учи, като докосва.

— Аз не… — Пръстите се спуснаха по шията й и гласът й угасна.

— Открил съм, че ти носиш тревогите си точно тук, точно в основата на врата. Повече тревоги, отколкото се изписват на лицето ти. Имаш зашеметяващо лице, Кийли. Направо събаря мъжа.

Напрежението се оттичаше изпод пръстите му и се натрупваше някъде другаде. Някак си се събираше вътре в нея, като огнена топка. Напрежението в гърдите й бе толкова неочаквано и силно, че я накара да се задъха. Мускулите в стомаха й се свиха, сковаха се. Заболяха я.

— Лицето ми няма нищо общо с това, което съм.

— Може би, но това не намалява чистото удоволствие да го гледаш.

Ако не бе потреперила, Брайън можеше и да устои. Това бе грешка. Ала бе правил грешки и преди, щеше да ги прави и занапред. Сега имаше лунна светлина, а във въздуха се носеше ароматът на последните летни рози. Трябваше ли мъжът да се отдръпне от една жена, която трепери под ръцете му? Не и аз, помисли той.

— Прекалено хубава нощ, за да се пропилява — каза отново и се наведе към нея.

Тя отскочи назад, когато устните му бяха на един дъх разстояние от нейните, но пръстите му продължаваха да играят върху шията й, да я държат близо. Очите му се спуснаха към устните й, задържаха се там, после се вдигнаха към нейните.

Брайън се усмихна, прошепна нещо на келтски, което я омагьоса, сякаш бе заклинание.

Устните му докоснаха нейните, леки като перце. Всичко в нея изпърха в отговор. Той я привлече по-близо, докато тялото й се прилепи към неговото, а ръката му ритмично се движеше нагоре-надолу по гърба й.

Леко захапване със зъби, и устните й се разтвориха.

Зави й се свят, кръвта й закипя, а тялото й сякаш балансираше върху нещо остро и високо. Бе прекрасно, прекрасно да чувства тази мекота, тази женственост, тази откритост. Кийли вдигна ръце към раменете му, хвана се здраво и се олюля върху това сладостно острие.

Брайън знаеше как да бъде нежен, винаги бе изпитвал нежност към крехкостта. Ала неочакваното й и пълно отстъпление пред него, пред нея самата, го накара да потисне желанието си да се нахвърли върху й. Всъщност бе очаквал съпротива. Би разбрал всичко, от студено презрение до импулсивна страст. Но това себеотдаване го извади от равновесие.

— Още — промълви той в устните й. — Още мъничко. — И задълбочи целувката.

Тя простена — тих мъркащ звук, който бе като балсам за душата му. Сърцето му потрепери, после се препъна, после, Господ да му е на помощ, се срути.

Бе толкова потресен, че я отскубна от себе си и се вторачи в нея с нервната предпазливост на човек, открил, че вместо котенце държи тигър.

Наистина ли бе мислил, че това е грешка? Нищо повече от обикновена грешка? Току-що бе дал в ръцете й силата да го унищожи.

— По дяволите…

Кийли премигна насреща му, като се мъчеше да осъзнае внезапната промяна. Лицето му бе разгневено, а ръцете, които се бяха преместили върху раменете й, вече не бяха нежни. Искаше й се да потръпне, ала не би си позволила още една проява на слабост.

— Пусни ме.

— Не съм те насилвал.

— Не съм казала такова нещо.

Устните й все още пулсираха от притискането на неговите, а стомахът й трепереше. Говорело се, че била студена, помисли замаяно. И тя самата го бе вярвала. Това, че бе открила колко не беше вярно, не бе повод за празнуване. А за паника.

— Аз не искам… — тази уязвимост, тази нужда, помисли си.

— Нито пък аз. — Брайън я пусна и пъхна ръце в джобовете си: — Това създава доста усложнения.

— Няма да има усложнения, ако ние не позволим да има. — Искаше й се да притисне ръка към сърцето си. Странно, че не го чуваше да бумти. — И двамата сме големи хора, способни да отговаряме за действията си. Това беше моментна слабост и от двете страни. Няма да се повтори.

— А ако се повтори?

— Няма, защото и двамата имаме своите приоритети, а такова едно усложнение обърква нещата. Ще го забравим. Лека нощ.

Тръгна към къщата. Не се затича, макар част от нея да го искаше. А друга част, част, с която Кийли не се гордееше, просто искаше той да я спре.

 

 

Бе се надявал, че времето, прекарано във Флорида с работа в центъра на неговия свят, ще му помогне да направи точно това, което тя бе казала. Да забрави.

Но не забрави. Не можеше. И накрая реши, че бе глупаво от нейна страна да го очаква. След като той страдаше, не виждаше причина да я остави тя да се измъкне толкова лесно.

Знаеше как да се справя с жените, напомни си Брайън. А Кийли, принцеса или не, в края на краищата, бе жена. Тя щеше да разбере, че не може да отпъди Брайън Донъли като досадна муха.

Тръгна от конюшните, преметнал сака си през рамо. Още не бе отишъл в квартирата си, а по пътя от Хаялия бе спал много малко. Можеше да се върне със самолет, ала бе решил да пътува с конете.

Неговите коне бяха направили всичко, което искаше от тях, бяха му донесли гордост за сърцето и тежест в джоба. Да се погрижи да бъдат докарани обратно и настанени бе най-малкото, което можеше да стори за тях.

Но в момента не искаше нищо друго, освен един горещ душ, едно бръснене и една прилична чаша чай.

Макар че би разменил всичко това, за да вкуси още веднъж Кийли.

Тази мисъл го нервираше и го караше да се мръщи към нейното заграждение. В момента, в който се изкъпеше и обръснеше, двамата щяха да проведат един хубав малък разговор. Бе си го обещал. Много малък, реши той, преди отново да сложи ръце върху нея. А тогава щеше да…

Еротичният образ в съзнанието му се спука като балон, когато заобиколи къщата и видя майката на Кийли, коленичила пред цветната леха.

Не бе най-удобното нещо да налетиш на майката, когато си представяш дъщеря й гола. А след това Адилия го погледна и той видя по бузите й сълзи. И в съзнанието му не остана нищо.

— Ъъъ… Госпожо Грант…

— Здравей, Брайън. — Тя подсмръкна и избърса сълзите с опакото на ръката си. — Плевях, малко оправях лехите. — Нахлупи шапката върху очите си, отпусна ръце и приседна на пети. — Извинявай.

— Ъъъ… — Това вече го каза, помисли той паникьосано. Кажи нещо друго. Никога не се чувстваше така безпомощен, както пред женски сълзи.

— Мъчно ми е за чичо Пади. Той вчера си замина. — Не успя съвсем да сподави хлипането си. — Мислех си, че ако дойда тук да си поиграя, ще се почувствам по-добре, обаче знам, че не е в конюшните, нито там горе. Разбирам, че той трябваше да замине. Знам, че го искаше. Но…

— Ъъъ… — Ох, по дяволите. Брайън трескаво измъкна от задния си джоб носна кърпа и приклекна до нея. — Може би трябва да…

— Благодаря. — Адилия взе от него кърпата. — Мисля, че знаеш какво е, след като си далеч от семейството си.

— Е, в моето семейство не сме много близки, така да се каже.

— Семейството си е семейство. — Тя избърса сълзите си и въздъхна дълбоко.

Изглеждаше толкова млада, помисли той, и толкова не приличаше на майка с накривената си шапка и мокрите очи. Брайън направи това, което му идваше отвътре — хвана я за ръката.

За момент Адилия облегна глава на рамото му и въздъхна.

— Пади промени целия ми живот, като ме взе тук. Аз бях толкова притеснена — ново място, нови хора. Нова страна. И от години не бях виждала Пади, освен на снимка, не се бях срещала лице в лице с него, откакто съм била бебе, ала още щом го видях, и вече всичко беше наред. Не знам как щях да се оправя без него. — Олекваше й, като говореше. Успокояваше я мълчанието му, което приемаше като готовност да я изслуша. — Не исках да се разкисна пред Травис и децата, защото и на тях им е мъчно. И се държах, преди да дойда тук. Но в тази къща живеех, когато най-напред пристигнах в Роял Мероуз. В една прекрасна стая със зелени стени и бели завеси. Бях толкова млада.

— Доколкото разбирам, сега сте стара и грохнала — обади се Брайън и с облекчение я чу как се засмя.

— Е, може би не съвсем грохнала, ала тогава бях по-зелена. През целия си живот не бях виждала такова място и благодарение на Пади щях да живея в самия му център. Ако не беше той, едва ли Травис щеше някога да вземе такава като мен за жокей.

— Жокей — вдигна вежди Брайън. — Мислех, че всичко това са измишльотини.

— Не са — отвърна тя малко разгорещено и несъмнено с гордост. — Изработвах си хляба тук, наистина. Навремето бях дяволски добра жокейка. Маджести беше мой.

Той се отпусна до нея на земята.

— Вие сте подготвяли Маджести?

— Да, и го видях как печели Дербито. Знаеш какво е.

— Да, знам.

— Загубихме го едва миналата година. Хубав дълъг живот изкара. Мисля, че Пади тогава реши, че му е време да се върне вкъщи. Вече трябва да е там. Аз знам какво вижда, когато застане пред къщата. Това ми помага. Както и ти ми помогна, Брайън. Благодаря ти.

— Нищо не съм направил. Аз се стъписвам от сълзи.

— Изслуша ме. — Адилия му върна кърпата.

— Най-вече защото от сълзи загубвам ума и дума. Тук имате малко кал.

Кийли дойде по пътеката точно навреме, за да види как Брайън внимателно бърше лицето на майка й със синя носна кърпа. Следите от сълзи я накараха да се хвърли като орлица.

— Какво става? Какво си направил? — изсъска към него и обви ръка около раменете на Адилия.

— Нищо, само проснах с един удар майка ти и няколко пъти я изритах.

— Кийли! — Адилия се засмя изненадано и потупа дъщеря си по ръката. — Брайън не е направил нищо, само ми даде кърпичката и рамото си, докато аз малко си поплаках за чичо Пади.

— Ох, мамо… — Кийли притисна буза към нейната и се потърка. — Недей да бъдеш тъжна.

— Трябва да съм тъжна, малко. Но сега съм по-добре. — Наведе се напред и за най-голяма изненада на Брайън го целуна по бузата. — Ти си симпатичен младеж, търпелив.

Той се изправи и й помогна да стане.

— Нямам славата нито на симпатичен, нито на търпелив.

— Това е защото не всеки се вглежда достатъчно отблизо. Би трябвало да можеш да ми викаш Дий, след като ти плаках на рамото. Сега отивам в конюшните да свърша малко работа.

— Тя никога не плаче — измърмори Кийли, след като майка й се отдалечи. — Освен ако е много щастлива или много тъжна. Извинявай, че се нахвърлих така върху теб, ала когато я видях обляна в сълзи, престанах да мисля.

— И на мен сълзите ми действат по този начин, така че няма нищо.

Тя кимна и затърси да каже нещо, за да разсее неловкостта. Бе толкова сигурна, че когато отново го види, ще бъде сдържана й овладяна.

— Е, чух, че сте се представили добре в Хаялия.

— Вярно. Твоят Герой бяга особено добре в група.

— Да, виждала съм го. Той е роден да бяга. — Забеляза сака, който Брайън бе оставил. — Ето, още не си се върнал наистина, а вече една жена ти е плакала на рамото, а друга те е шамаросала. Наистина много се извинявам.

— Достатъчно ли, за да ми направиш един чай, докато аз се измия?

— Аз… Добре, но имам по-малко от час.

— Отнема много по-малко да се запари един чайник. — Доволен, тръгна нагоре по стълбите. — Значи днес следобед имаш урок?

— Да. — Кийли нямаше какво да направи, така че сви рамене и го последва. Бе се държал мило с майка й, напомни си тя. Бе задължена да му се отплати. — В три и половина. Имам да свърша някои неща, преди да дойдат учениците.

— Е, няма да се бавя. Предполагам, че знаеш къде е кухнята. — Той отиде в спалнята и Кийли се намръщи зад гърба му.

Не бе очаквала да се справи със ситуацията, като уютно му вари чай. Дълго бе обмисляла и бе решила, че най-доброто би било да поддържа любезна, външно приятелска дистанция. Случката онази вечер не бе нищо друго, освен моментна глупост. Безвредна. Вероятно…

Съвзе се и свали любимия стар чайник на Пади. Не, нямаше за какво да се безпокои. Всъщност дори трябваше да е благодарна на Брайън. Той й бе показал, че не бе толкова безразлична към мъжете, колкото бе вярвала. Малко я притесняваше, че никога не бе изпитвала онази искра, за която говореха толкова много от нейните приятелки.

Е, сега определено бе изпитала цял фойерверк от искри, когато Брайън бе сложил ръце върху нея. И това бе добро, бе здравословно. Някой най-после я бе хванал в подходящия момент, на подходящото място и в подходящото настроение. Ако можеше да се случи веднъж, можеше да се случи и отново.

С някой друг, разбира се. Когато тя решеше, че е време.

Остави чая да се запарва, отвори шкафа и се протегна да извади чаша.

— Аз ще я взема. — Брайън се приближи и Кийли се оказа уловена между тялото му и бюфета. Затвори ръцете си около нейните върху чашата.

Тя долови аромата на душ, усети топлината от него. И устата й пресъхна.

— Реших, че не искам да забравям.

Кийли трябваше да се съсредоточи, за да регулира дишането си.

— Моля?

— И че и теб няма да те оставя да го забравиш.

Искаше й се да преглътне, ала гърлото не й се подчиняваше.

— Ние се съгласихме…

— Не, не сме. — Той свали чашата и я остави. — Съгласихме се, че не искаме това. — Конската опашка оставяше открита прелестната извивка на шията й. Брайън се зарови там. — И бих казал, стигнахме до негласното споразумение, че въпреки това се желаем.

Фойерверкът отново избухна в основата на шията й и обля с топлина гръбнака й.

— Ние не се познаваме.

— Аз познавам вкуса ти — леко я захапа. — И аромата, и усещането. Виждам лицето ти в съзнанието си, независимо дали го искам, или не. — Завъртя я към себе си. Очите му бяха потъмнели и неспокойни. — Защо ти трябва да имаш избор, след като аз нямам?

Устните му се притиснаха към нейните, горещи и опасни. Той вплете ръце в косите й и я притисна към себе си.

Този път тя почувства в прегръдката му и гняв, и страст. И около трепета се бе увила тънката змия на страха. Съчетанието бе непоносимо възбуждащо.

— Не съм готова за това. — Опита се да се отскубне. — Не съм готова. Можеш ли да ме разбереш?

— Не. — Но разбираше онова, което виждаше в очите й. Бе я изплашил, а нямаше право да го стори. — Обаче не искам и да разбирам. — Отдръпна се. — Майка ти каза, че съм търпелив човек. Мога да бъда, при определени обстоятелства. Аз ще чакам, защото ти ще дойдеш при мен. Между нас има нещо живо затова, когато си готова, ти ще дойдеш.

— Границата между самоувереността и арогантността е много тънка, Брайън. Внимавай къде стъпваш — посъветва го Кийли и тръгна към вратата.

— Липсваше ми.

Ръката й се обви около дръжката, ала не успя да я натисне.

— Знаеш всякакви уловки.

— Може и така да е. Но все пак ми липсваше. Благодаря за чая.

— Няма защо — въздъхна тя и го остави.