Нора Робъртс
Ирландско сърце (3)

Трета глава

— Шпорите долу, Лин. Ръцете, Шели. Уили, внимавай! — Кийли огледа един по един следобедните си ученици. Напредваха.

Шест коня с шест деца на гърбовете си обикаляха спокойно в заграждението. Допреди два месеца три от тези деца не бяха виждали през живота си кон, какво остава да го яздят. Академията по езда на Роял Медоуз бе променила това. Бе променила всичко.

— Добре. Тръс. Главите горе — нареди тя и, опряла ръце на кръста, се загледа как учениците й с различен успех сменят хода. — Шпорите долу. Коленете, Люси. Точно така. Вие сте един отбор, запомнете. Изглеждате добре. Много по-добре.

Приближи се и побутна шпорите на едното от двете си момчета. То се засмя и ги наведе надолу.

О, да, много по-добре, помисли Кийли. Преди един месец Уили се стряскаше като кученце всеки път, когато го докоснеше.

Всичко бе в доверието.

Накара ги да се пренаредят, да се обърнат, после да опитат да направят една широка осмица.

Настана малка суматоха, ала Кийли ги остави да я преодолеят със смях.

Всичко бе и в удоволствието.

Брайън я наблюдаваше от разстояние. Не я бе виждал от два дни. Почти цялото това време бе прекарал в конюшните или на един от манежите, където бягаха конете на Грантови. Очевидно Кийли не отделяше кой знае колко време на никое от тези места.

Бе я търсил.

И бе решил, че си убива времето по модни заведения и с пазаруване. С прическа и маникюр. С каквото там правеха напоследък богаташките дъщери.

Но тя бе тук, обикаляше в заграждението с куп дечурлига и очевидно ги учеше. Сигурно това й бе нещо като хоби, да учи привилегированите деца на посетителите в местния клуб как да яздят в правилен английски стил.

Хоби или не, май си я биваше. Бе с джинси и тъмновиолетова памучна риза. Косата й бе вързана с някаква панделка в конска опашка, която падаше на едри вълни. Ботушите й изглеждаха стари, прашни и удобни.

Изглежда й беше приятно. Май досега не я бе виждал да се усмихва така — толкова бързо, открито и топло. Той не се сдържа и се приближи.

Кийли бе спряла една от ученичките си, галеше коня по шията и водеше очевидно сериозен разговор с момиченцето.

Докато Брайън стигна до оградата, тя бе строила всички, освен това момиче. Сигурно ги учеше да контролират конете си, реши той, да ги държат мирни, докато наоколо става нещо.

Момичето направи красив кръг в заграждението, а Кийли се завъртя, за да не я изпуска от погледа си. И докато се въртеше, видя Брайън, облегнат на оградата.

Усмивката й угасна и той помисли, че това бе наистина жалко. Ала имаше нещо почти също толкова привлекателно в този студен, подозрителен поглед, с който често се обръщаше към него. Брайън й отвърна с широка усмивка и се разположи да догледа урока.

Кийли нямаше нищо против да има публика. Често родителите й, братята и сестрите или някой от работниците се спираха да погледат. Бе провеждала уроци пред родители на учениците си. Но точно този зрител не й харесваше, затова не му обърна внимание.

Посочваше децата да изпълнят един по един задачата за деня. Поправяше стойката им, хвалеше ги, правеше им забележки, ако трябваше да вложат повече старание или повече да внимават. Когато нареди да слизат от конете, всички изохкаха разочаровано.

— Още пет минутки, госпожице Кийли. Не може ли да пояздим още пет минутки?

— Вече ви оставих да яздите още пет минути. — Потупа Шели по коляното. — Следващия път ще опитаме галоп.

— Аз за Коледа ще получа кон — съобщи Лин. — А следващата пролет мама казва, че ще започнем да участваме в състезания.

— Значи трябва много да работиш. Разхладете конете си.

— Много хубава група имате, госпожице Кийли. — Вроденото възпитание я принуди да се обърне към Брайън и да се приближи до оградата, без да изпуска от поглед учениците си.

— Приятно ми е да мисля така.

— Онова момче там… — той кимна към тъмноокия слабичък Уили. — Влюбен е в този кон. Нощем го сънува, как препускат през поля и планини и търсят приключения.

Това я накара отново да се усмихне.

— И Пух го обича. Мечо Пух — обясни тя. — Голям, нежен сладур.

— Имат късмет, че могат да се бръкнат за уроци с добър инструктор и умни коне. Тук ли ги държите? Не съм ги виждал там, където работя аз.

— Те са мои. Държа ги тук — нейните коне, нейната школа, нейните отговорности. — Извинете ме. Урокът не е свършил, преди конете да са почистели.

Ето ти шапката, закъде толкова бързаш, помисли Брайън. Е, и той си имаше работа. Ала това не значеше, че не може пак да намине оттук.

Безпокоеше я. Нямаше разумно обяснение за това, просто бе така. Не й харесваше начина, по който я гледаше. И защо единствена тя забелязваше тази нервност в очите му, когато се спираха върху нея?

Не й харесваше начина, по който й говореше. И отново сякаш бе единствената, която забелязваше колко игрив ставаше гласът му, когато произнасяше името й.

Всички други мислеха, че Брайън Донъли е просто превъзходен, мислеше Кийли, докато прокарваше ръка по крака на скопеца, за да провери температурата му. Родителите й смятаха, че това е идеалният човек, който да замести чичо Пади — а самият чичо Пади само го хвалеше.

Сара мислеше, че е готин. Патрик мислеше, че е страхотен. А Брендън мислеше, че е върховен.

— Ненадминат — промърмори тя и вдигна крака на коня да провери копитото му.

Може би това бе някаква химическа реакция. Нещо я караше да настръхва всеки път, когато Брайън бе наблизо. В края на краищата, той изглежда много си разбираше от работата. Повече, отколкото бе чувала, трябваше да го признае. А след като и двамата си имаха работа, рядко щяха отново да налетят един на друг. Значи не би трябвало да има значение.

Но не й харесваше, че бе започнала да избягва конюшните и навесите. Че съзнателно се лишаваше от удоволствието да поскита натам и да гледа тренировките, да помага при тимаренето на конете. Не й беше приятно да знае това за себе си. Определено не я интересуваше, че подозира, че Брайън го знае. И че това го прави прекалено важен.

Точно това, трябваше да признае Кийли, правеше дори в момента, като мислеше за него.

Конят изцвили. Раменете на Кийли се напрегнаха.

— Разбирате от коне — обади се Брайън.

Не я изненадваше, че не го бе чула да влиза. И не я изненада, че макар да не го бе чула, знаеше, че бе там. Въздухът се променяше, когато той бе тук, помисли тя.

— Идва ми отвътре.

— Вярно е. Мечо Пух — прошепна той и Кийли вдигна поглед от крака на скопеца. Брайън гледаше коня в очите, опитните му ръце вече го галеха по главата и шията. Конят изпръхтя от удоволствие. — Ти имаш добро и търпеливо сърце, нали? — Брайън влезе в клетката. Широките му длани продължаваха да се плъзгат, да опипват, да проверяват. — И хубав голям гръб да носи замечтани момченца. Откога го имате?

Тя премигна и едва не се изчерви. Имаше нещо хипнотично в тези ръце, в този глас.

— Почти от две години.

Брайън прокара ръце по ребрата на коня. Спря. Очите му се присвиха, той се приближи и огледа плетеницата от белези.

— Какво е това? — ала вече знаеше и се обърна към Кийли толкова бързо, че тя отстъпи към стената, преди да успее да се спре. — Този кон е бил бит, и то бит до кръв.

— Предишният му собственик — отвърна Кийли с леден тон като защита срещу внезапно обзелата я тревога. — Той обичаше да размахва камшика. Искаше да включи Пух в представление, обаче Пух се страхуваше от всякакви скокове. Това беше неговият начин да му покаже кой е шефът.

— Гадно копеле. — И макар очите му още да блестяха яростно, гласът му се смекчи. — Сега си на по-добро място, нали, момчето ми? Хубав дом с красива жена, която да те разресва. Спасихте го, нали? — обърна се Брайън към Кийли.

— Не бих стигнала толкова далеч. Има различни начини да се пречупи един кон. Аз не…

— Аз не пречупвам конете. — Брайън се наведе под корема на Пух, после срещна погледа й над широкия гръб на животното. — Аз ги създавам. Всеки идиот може с пръчка или камшик да пречупи и духа, и сърцето. Нужни са умение, търпение и нежна ръка, за да се създаде шампион или може би просто приятел.

Тя изчака един момент, изненадана, че коленете й започват да треперят.

— Защо очаквате от мен, че няма да се съглася с вас? — учуди се на глас, излезе от клетката и тръгна към следващата.

Старата кобила я посрещна с изпръхтяване и я бутна с муцуна по рамото. Кийли взе една четка да довърши тимаренето, което нейните ученици бяха направили през куп за грош.

— Не мога да понасям лошо отношение към когото и да било — обади се Брайън тихо зад гърба й.

Тя не се обърна, не му отговори. Сега, след като първият пристъп на гняв бе отминал, той имаше достатъчно възможност да се засрами от начина, по който се бе нахвърлил върху нея.

— Особено към някой, който има толкова малък избор. От това ми се повдига и се вбесявам.

— И очаквате да не се съглася и с това?

— Развиках ви се. Извинявайте. — Сложи ръка на рамото й и не я отдръпна, въпреки че Кийли се напрегна — също както би постъпил с нервен кон. — Поглеждаш в очите на някой като онзи красавец там и виждаш в тях едно огромно, щедро сърце, и после грозните следи, че някой го е бил, само защото е можел. Направо кипвам.

Тя с усилие отпусна рамене.

— Отне ми три месеца да го накарам да ми вярва дотолкова, че да не се стряска всеки път, когато вдигна ръка. Един ден, когато влязох, той надникна и ми се обади така, както го правят, когато се радват да те видят. Аз го нахраних с моркови и се разплаках като бебе. Не ми говорете за лошо отношение и кипване.

Срамът не бе чувство, което Брайън често изпитваше, но лесно можеше да го разпознае. Той пое дълбоко въздух, като се надяваше да започне отначало.

— А каква е историята на тази прелестна кобила?

— Защо мислите, че има някаква история? Тя я кон. Човек я язди.

— Кийли… — Брайън сложи ръка върху нейната с четката. — Извинете.

Тя раздвижи ръката си, ала се предаде и облегна буза на шията на кобилата. Потърка се, забеляза Брайън, както когато прегръщаше родителите си.

— Нейното престъпление е възрастта. Почти двадесетгодишна е. Оставили я в конюшнята, после я зарязали. Беше цялата в обриви и въшки. Предполагам, че просто е омръзнала на своите хора.

Той не се замисли, когато я погали по косите. Ръцете му бяха не по-малка част от начина му на общуване, отколкото гласът.

— Колко ги имате?

— Осем, ако се смята и Сам, но той още не е за учениците.

— И всичките ли сте ги спасили?

— Сам ми беше подарък за двадесет и първия рожден ден. Останалите… Е, когато си в центъра на света на конете, чуваш за коне. Освен това ми трябваха за школата.

— Някои хора биха очаквали да се снабдите с чистокръвни.

— Да. — Кийли се размърда. — Някои хора биха го очаквали. Извинявайте, трябва да нахраня конете, после имам да пиша.

— Ще ви помогна за храненето.

— Няма нужда.

— Въпреки това ще ви помогна.

Тя излезе от клетката и опря ръка на вратата. Най-добре беше да се оправи с това ясно и без заобикалки.

— Брайън, вие работите за моето семейство, ролята ви е жизненоважна за нас, затова мисля, че би трябвало да бъда пряма с вас.

— Разбира се. — Веселият тон не подхождаше на пламъчетата в очите му, когато се облегна назад.

— Дразните ме. По някакъв начин ме дразните. Предполагам, сигурно защото не обичам самоуверени, настойчиви мъже, които любезничат с мен, ала това няма връзка с въпроса.

— Не, има връзка. Какви мъже обичате?

— Виждате ли… Точно такива неща ме нервират.

— Знам. Не е ли интересно, че се чувствам длъжен да правя точно това, което ви вбесява? Вие също ме дразните. Може би не харесвам царствени жени, които ме гледат отвисоко със студените си очи. Обаче сме тук и би трябвало да се опитаме да го направим възможно най-добре.

— Аз не гледам отвисоко нито към вас, нито към който и да било друг.

— Зависи от гледната точка, нали?

Кийли се обърна, отдалечи се сърдито и съсредоточено започна да отмерва зърно.

— Хайде да говорим за нещо друго — предложи той. — Като например какво мисля за Роял Медоуз. Работил съм по ферми и манежи, откак станах десетгодишен. Чистач, коняр, жокей. Издигах се, проправях си път нагоре. За двадесет години съм видял всички страни на тренирането, състезанията, развъждането на конете. Добрите и лошите. И за двадесет години никога не съм виждал по-добра ферма от Роял Медоуз.

Тя спря и вдигна поглед към лицето му, после започна да сипва добавките в зърното.

— Според мен няма много хора, които да струват колкото един добър кон. Вашите родители са достойни за възхищение. Не само заради това, което имат, а много повече заради това, което са направили, заради това, което правят с него. За мен е чест да работя с тях. И — добави Брайън, когато Кийли се обърна към него — за тях е късмет, че имат мен.

Тя се засмя.

— Очевидно те са съгласни с вас. — Поклати глава и тръгна да храни конете. Когато мина покрай него, той вдъхна аромата на косите и кожата й.

— Но не сте сигурна, че вие сте съгласна. Макар че изглежда не се интересувате много от работите на самата ферма.

— Не се ли интересувам?

Брайън се вгледа в старателно напечатания списък на стената, който указваше какви добавки в какви количества трябва да се дадат на всеки отделен кон при вечерното хранене.

— Виждам всеки ден братята и сестрите ви — отбеляза той и започна да приготвя храната за Пух. — Всички от семейството, или в конюшните, или на манежа. Освен вас.

Кийли би могла да му каже какво време бе постигнал всеки от конете, които бяха бягали тази седмица, и кое място бе заел, на кой бяха давани лекарства, коя кобила беше бременна. Гордостта я накара да замълчи. Предпочиташе да мисли, че това бе гордост, а не просто инат.

— Предполагам, че малката ви школа ви държи заета.

Искаше й се да изскърца със зъби, ала отвърна:

— О, да, малката ми школа ме държи заета.

— Вие сте добра учителка. — Брайън се приближи към клетката на Пух.

— Много ви благодаря.

— Няма нужда да се надувате. Вие сте добра учителка. И някое от тези богати деца може да издържи и да не му омръзне, след като първото увлечение по конете премине.

— Някое от моите богати деца — измърмори тя.

— За да участваш в конни състезания са нужни умение, търпение и пари, нали така? Аз самият не се състезавам, макар че ми е приятно да гледам. Вие може да тренирате и някой шампион. „Роял Интърнешънъл“, „Дъблин Гранд При“, може би дори Олимпийските игри.

— Значи, да видим дали съм ви разбрала. Богатите деца участват в конни състезания и печелят сини ленти, а тези, които не са толкова привилегировани, какво правят? Стават коняри?

— Така е устроен светът, нали?

— Така може да е устроен. Вие сте сноб, Брайън.

Той я погледна слисано.

— Какво?!

— Вие сте сноб, и то от най-лошите, от тези, които си мислят, че имат широки възгледи. Сега, след като го знам, вече изобщо не ме дразните.

За нейно най-голямо удоволствие телефонът в конюшнята иззвъня. Който и да се обаждаше, бе избрал най-подходящия момент и заслужаваше искрената й благодарност. Абсолютният потрес, изписан на лицето на Брайън, й достави истинска наслада. Кийли се приближи към телефона.

— Академия по езда, Роял Медоуз. Бихте ли изчакали за момент, моля? — с приятелска усмивка затули с ръка слушалката. — Наистина, аз мога да се оправя тук. Не искам да ви преча да си вършите работата.

— Не съм сноб — успя най-после да се обади той.

— Разбира се, че не бихте го приели по този начин. Може ли да го обсъдим някой друг път? Трябва да си довърша разговора.

Брайън объркано пъхна лопатата в зърното.

— Не съм аз този, който носи диаманти в ушите си — измърмори и излезе.

Това му развали настроението до края на деня. Заседнало му бе в гърлото. Гадна гноясваща драскотина върху самочувствието му.

Сноб? Откъде й дойде наум? И то след като се бе опитал да се държи приятелски, дори да похвали надутата й школа по езда.

Сам направи вечерната проверка, както му бе навикът, и прекара доста време с младата кобила, която трябваше да замине на състезания в Хаялия. Травис искаше Брайън да отиде с нея и той бе много доволен. Щеше да му е полезно да се отдалечи на повече от хиляда и петстотин километра от Кийли.

— Хич не ми и трябва да поглеждам натам — измърмори на себе си и потърка нос в шията на кобилата. — Особено когато имам в ръцете си красавица като теб. Страхотно ще си прекараме във Флорида, нали?

— Довечера ще играем покер — подвикна засмяно един от жокеите, когато Брайън излизаше от конюшнята, и за по-голяма убедителност намигна.

— Тогава ще се върна и с най-голямо удоволствие ще опразня джобовете ви — но засега имаше да поработи по документите.

Когато се върнеше от Флорида, щяха да отделят жребчетата от майките им. Първите един-два дни отбиването щеше да доведе до сътресения, а след това щяха да започнат сериозните тренировки с младите животни. Трябваше да попълни картите, да уточни графиците, да обмисли плановете. И смяташе да отдели голяма част от личното си време за Лошата Бети.

Не му беше работа да наобикаля към конюшнята на Кийли. И все пак, каза си Брайън, щеше да му отнеме само минутка да се оправи с тази жена. Ала вместо Кийли намери сестра й. Сара спря насред крачка и му помаха.

— Здрасти. Чудесна вечер, нали? Смятам да се възползвам от нея и да си открадна една езда преди залез-слънце. Искаш ли да дойдеш с мен?

Бе примамливо. Сара бе приятна компания, а той от седмици не бе чувствал кон под себе си. Но си имаше работа.

— С удоволствие, ала друг път. Някой от конете на Кийли ли ще яздиш?

— Аха. Тя винаги е доволна, когато някой потренира нейните бебета. Децата не ги упражняват достатъчно, така че може да загубят форма. Или да им доскучае. Съботната й група е малко понапреднала, но все пак…

Брайън тръгна с нея.

— Не мисля, че един час правене на стойки помага кой знае колко на конете.

— О, Кийли ги пуска на пасбището и самата тя язди, когато намери време. Което не е колкото би искала, ала основното са децата. А този час на правене на стойки за тях е много полезен.

Той изсумтя в знак на несъгласие. Надяваше се Кийли да е още в кабинета си. Искаше да поговори с нея.

— Днес видях част от нейния урок.

— Видя ли? Не са ли много сладки? Днес какво беше… А, да, Уили. Забеляза ли малкото момченце, с тъмна коса и очи? Той язди Пух.

— Да, добър е и се радва.

— Сега е добър. Когато Кийли се зае с него, беше едно уплашено зайче. — Сара влетя в конюшнята и се запъти направо към стаята с амунициите.

— Страхуваше се от конете?

— От всичко. Не разбирам как хората могат да се държат така с едно дете. Никога няма да мога да го разбера.

— Как да се държат?

Тя избра сбруята си и измърмори някаква благодарност, когато Брайън взе вместо нея седлото.

— Да ги бият. — Хвърли му един поглед през рамо. — О, реших, че след като си видял урока, Кийли ти е обяснила за школата.

— Не. — Той взе и плъстената покривка под седлото. — Не стигнахме дотам. Защо не ми разкажеш ти?

— Защо не? — Сара се приближи към старата кобила и й заговори гальовно: — Здравей, моето момиче. Искаш ли да излезем на езда? Ама разбира се, че искаш. — Сложи й юздата, нагласи мундщука и я поведе навън. — Не знам дали започна от конете или от децата. Сякаш всичко стана едновременно. Първо тя купи Източна звезда. Той беше чистокръвен, петгодишен и не се представяше според възможностите си. Поне така мислеха собствениците му. Те го помпаха преди състезание.

— Дрогирали са го?

— Амфетамини. — Прелестното й личице помръкна. — Хванаха ги, но междувременно бяха увредили сърцето и бъбреците на Източна звезда. Кийли го купи. Ние се грижехме за него, направихме всичко, което можахме. Не изкара и година. Още ми е мъчно. Поклати глава и започна да оседлава кобилата. — После това се превърна в нещо като мисия за Кийли. Значи сигурно първо са били конете. Тя построи тази конюшня и съобщи, че открива малка школа. Тези, които могат да плащат, й плащат доста солена цена, за да учи децата им. И си струва. Тази висока цена й помага да субсидира другите си ученици.

— Какви други ученици?

— Такива като Уили. — Сара притегна седлото, провери стремената. — Непривилегированите, малтретираните, изхвърлените от системата деца. Тях ги взема безплатно… Не, измъква ги, спонсорира ги, осигурява им възможности, работи с детски психолог. Затова вече няма толкова време за езда, както по-рано. Нашата Кийли не прави нищо половинчато. Би поела още, ала иска групите й да са малки, за да може да отдели достатъчно внимание на всяко дете. Организира да се открият други школи, агитира другите собственици да започнат подобни програми. — Сара потупа кобилата по шията. — Изненадана съм, че не го е споменала пред теб. Тя рядко пропуска възможността да се опита да убеди някого да се включи. — С весела усмивка се метна на седлото. — Слушай, искаш ли да дойдеш за вечеря? Чух, че татко ще пече пилета.

— Благодаря, но имам други планове. Приятна езда.

Наистина имаше планове, помисли Брайън, докато Сара се отдалечаваше в тръс. Да се изяде. Не знаеше какъв ще е вкусът, ала бе сигурен, че ще му хареса.

Отиде до кабинета и почука. Ако носеше шапка, сигурно щеше да я свали и да я държи в ръце. Когато никой не отговори, отвори вратата и надзърна вътре.

Чисто, подредено, както и бе очаквал. Във въздуха се носеше нейният аромат — съвсем лек намек за парфюм.

Но всичко вътре бе създадено за работа. Бюро — с компютър, който сигурно се използваше много повече, отколкото онзи на Пади, телефон и факс. Кантонерки, два кокетни фотьойла и малък хладилник.

От любопитство влезе и го отвори — и не можа да сдържи усмивката си. Бе пълен с безалкохолни напитки, които изглежда бяха единствената й храна.

Огледа стаята, премигна изненадано и усмивката му угасна. Сини ленти, медали, награди — всичките в рамки, закачени по стените. Снимки на Кийли, прелитаща над препятствия, усмихваща се от седлото или притиснала буза към шията на своя кон.

А в дебела рамка стоеше олимпийски медал. Сребърен.

— Ами… По дяволите! Два пъти ще се изям.