Нора Робъртс
Ирландско сърце (2)

Втора глава

Разсъмването край конюшните е един от вълшебните моменти, когато мъглата си пробива път по земята, а светлината е по-бледа, по-ясно сива. Музика звучи в дрънченето на сбруите, в глухия тропот на ботуши и копита, докато коняри, помощници и коне се занимават със своите си дела. Разнася се аромат на коне, на сено и на лято.

Ремаркетата сигурно вече са натоварени, мислеше Брайън, а човекът, оставен от Грант да се грижи за конете, вече е отишъл до манежа за тренировката им или за подготовката за днешната гонка. Ала тук, във фермата, имаше да се върши друга работа.

Да се проверят навяхванията, да се дадат лекарства, да се изринат клетките. Жокеите щяха да яхнат конете и да ги поведат по пистата за тренировка. Сигурно в Роял Медоуз имаше някой, който да засича времето.

Той не видя нищо, което да говори за нещо друго, освен за първа класа. Тук имаше определена подреденост, за която не всички собственици настояваха или биха плащали. Конюшните, хамбарите, навесите бяха всичките старателно боядисани в ярко, блестящо бяло, с тъмнозелени первази. Оградите също бяха бели и изрядно поддържани. Поляните и пасищата бяха подредени като приемна на фирма.

Имаше и атмосфера. Само един умен, или богат човек можеше да си го позволи. Ливадите по хълмовете бяха изпъстрени с разлистени дървета. Брайън забеляза едно, голям красив дъб, който се извисяваше в средата на една поляна и бе ограден с бяла ограда. В средата на кафявата овална писта пъстрееха разноцветни цветя и храсти. Отзад, между конюшните и манежа, се извиваше добре подрязан жив плет.

Той одобряваше такива подробности заради конете. И заради хората. И едните, и другите работеха с по-голямо желание в красиво обкръжение. Сигурно Грантови имаха лъскави снимки на прекрасната си ферма, отпечатани в шикозни списания.

На къщата също, помисли Брайън, защото тя бе впечатляваща гледка. Макар все още да бе повече нощ, отколкото ден, когато мина край нея, бе видял елегантния силует на каменната сграда с издадените си балкони и ковано желязо. Чудни големи прозорци, на които човек да стои и да гледа към кралството си.

Имаше още една постройка, нещо като миниатюрно копие на голямата къща, сгушена върху голям гараж. Там също бе видял цветя и храсти. И големи, сенчести дървета.

Но това, което го интересуваше, бяха конете. Как бяха настанени, как се грижеха за тях. Конюшнята — ако му предложеха работата и ако я приемеше — щеше да е негово задължение. Собственикът си бе само собственик.

— Сигурно искаш да погледнеш в конюшните — каза Травис и го поведе към вратата. — Пади скоро ще дойде. Между нас казано, той би трябвало да може да отговори на всякакви твои въпроси.

Получаваше отговори само като гледаше, като виждаше, помисли Брайън. Вътре бе също така подредено, както и отвън. Наклонените бетонови подове бяха измити, вратите на клетките от здраво дърво, всяка с дискретна месингова табелка с името на обитателя си. Конярите вече разнасяха прясно окосена трева от количките. Миризмата на зърно, масажно масло и коне бе силна и сладникава.

Травис спря пред една клетка, където млада жена внимателно превързваше крака на червен кон.

— Как е тя, Линда?

— Оправя се. След ден-два ще е навън и ще прави бели.

— Навяхване? — попита Брайън и влезе в клетката да прокара ръка по краката и гърдите на младата кобила. Линда погледна към него и после към Травис, който кимна.

— Това е Лошата Бети — съобщи тя на Брайън. — Обича да подстрекава към бунтове. Има леко навяхване, ала няма за дълго да я държи мирна.

— Смутителка, а? — Брайън хвана с две ръце главата на Бети и я погледна в очите. По гърба му полазиха горещи тръпки от това, което видя. От това, което почувства. Тук, помисли той, има вълшебство, готово да избухне, стига само да можеш да намериш правилното заклинание. — Обичам смутителите.

— Ще те ухапе — предупреди го Линда. — Особено ако се обърнеш с гръб към нея.

— Не искаш да отхапеш парче от мен, нали, скъпа? — Бети, сякаш го предизвикваше, опъна уши назад и Брайън се засмя: — Ще се спогодим, стига да запомня, че ти си шефът. — Прокара пръсти по врата й, после нагоре и тя изпръхтя. — Много си хубава, прекалено.

Шепнеше й, като без да се замисля мина на келтски, докато Линда довършваше превръзката. Бети отново вдигна уши. Сега го наблюдаваше повече с интерес, отколкото със злоба.

— Тя иска да бяга — Брайън отстъпи крачка назад и огледа тялото на кобилата. — Родена е да бяга. Нещо повече, родена е да побеждава.

— И един поглед ти го каза? — попита Травис.

— То е в очите й. Не бива да я заплождате, когато й дойде времето, господин Грант. Тя има нужда първо да полети — демонстративно се обърна с гръб и когато Бети вдигна глава, я погледна през рамо. — Не мисля така — каза тихо. Гледаха се още един миг, после Бети отметна глава, сякаш сви рамене.

Развеселен, Травис отиде да го изведе от клетка.

— Тя тероризира конярите.

— Защото може и защото сигурно е по-умна от половината от тях — посочи към отсрещната клетка: — А кой е този красив старец там?

— Това е Принс, синът на Маджести.

— Маджести от Роял Медоуз? — в гласа на Брайън прозвуча благоговение. — И неговият Принс. Добре сте си поживели, нали, сър? Нежно погали гордия нос на възрастния кестеняв хубавец, като баща си. Гледал съм го да бяга, господин Грант, в Къраг, когато бях момче, коняр. Не съм виждал друг като него нито преди, нито след това. Работил съм с един от жребците, родени от него. Той не го посрами.

— Да, знам.

Травис го разведе през стаята с амуниции, навеса за заплождане и клетките за раждане, покрай едно заграждение, където галопираше млад кон, после към пистата, където тренираха красив жребец в компанията на възпитан скопец.

Един жилав дребен мъж със синя шапка върху бялата му коса се обърна при тяхното приближаване. От джоба му висеше хронометър, а на обветреното му лице грееше весела усмивка.

— Значи си пристигнал, а? И какво мислиш за нашето местенце?

— Чудесна ферма — Брайън протегна ръка. — Радвам се отново да се срещна с вас, господин Кънан.

— Подобно, млади Брайън от Кери — Пади силно стисна ръката му. — Казах им да задържат Зевс, докато дойдеш, Травис. Помислих си, че с момчето ще искате да видите сутрешното му бягане.

— Крал Зевс, от баща Принс — обясни Травис. — Добре бяга за нас.

— Спечели надбягванията в Белмонт миналата година — спомни си Брайън.

— Точно така. Зевс обича дългите разстояния. Жребецът на Бърк му измъкна Дербито, но Зевс си върна за Купата на коневъдите. Той е силен състезател и от него ще се родят шампиони.

По сигнал на Пади един жокей се приближи в тръс, яхнал великолепен жребец. Тъмночервената козина на коня блестеше в лъчите на издигащото се слънце, в средата на челото му имаше петно като светкавица. Той лудуваше, пристъпяше настрани, мяташе глава.

Брайън от пръв поглед разбра, че е свидетел на истинска поезия.

— Какво мислиш за него? — обади се Пади.

— Красота — бе всичко, което каза Брайън.

Шестстотин килограма мускули върху невъзможно дълги и грациозни крака. Широки гърди, стройно тяло, горда глава. И очи, видя Брайън, в които блестеше дива гордост.

— Изведи го, Боби — нареди Пади. — Не го гълчи. Тази сутрин ще го оставим да се поизфука. — Подсвирквайки си, той се облегна на оградата и хвана хронометъра.

С ръце в джобовете Брайън гледаше как Зевс се върна в тръс на манежа и затанцува на място, докато момчето го овладя. После ездачът се изправи на стремената и се наведе напред върху дългата, мощна шия. Зевс се понесе напред като ярка стрела, изстреляна от натегната тетива. Дългите му крака се вдигаха, опъваха, спускаха се върху земята и избиваха буци пръст като куршуми. Въздухът ехтеше от гръм.

Сърцето в гърдите на Брайън биеше по същия начин, като бърз и весел галоп. Шапката на момчето отхвърча. Когато прелетяха край тях, завършили кръга, Пади изръмжа и натисна хронометъра.

— Не е лошо — отбеляза сухо и показа часовника.

Брайън нямаше нужда да го гледа. Той имаше часовник в съзнанието си и знаеше, че току-що бе видял един шампион.

— Мисля, че най-после видях някой като вашия Принс, господин Грант.

— И той го знае.

— Искаш ли да сложиш ръка на него, момче? — попита Пади.

Понякога трябва, помисли Брайън, да криеш картите си, а понякога — да ги сложиш на масата.

— Да, искам — като едва се сдържаше да не затанцува от нетърпение, той се обърна отново към Травис: — Ако ми предложите работата, господин Грант, ще я приема.

Травис наклони глава и му протегна ръка.

— Добре дошъл в Роял Медоуз. Ела да пием по едно кафе.

Тръгна и Брайън зяпна след него.

— Просто така? — промърмори той.

— Той вече е решил — обясни Пади, — иначе ти изобщо нямаше да си тук. Травис не губи време, нито своето, нито на който и да било друг. Като свършиш с кафето и така нататък, намини към мен, над гаража. Ще ти покажа дневника и ще си поприказваме.

— Да, ще дойда. Благодаря. — Леко замаян, Брайън тръгна да настигне Травис.

С изненада и малко притеснение усети, че дланите му са влажни. Работата си е само работа, напомни си той.

— Благодаря ви за възможността, господин Грант.

— Травис. Ще си я изработиш. Ние в Роял Медоуз имаме високи стандарти. Очаквам да отговориш на тях. Бих искал да започнеш колкото може по-скоро.

— Ще започна днес.

Травис го погледна.

— Добре.

Брайън се озърна и посочи към друга малка постройка, край която в оградените места бяха подредени препятствия за прескачане.

— И скачачи ли тренирате, коне за представления?

— Това е отделно начинание — подсмихна се Травис. — Ти ще работиш със състезателни коне. Когато си готов, можеш да пренесеш вещите си в треньорската квартира. — Хвърли един поглед към къщата върху гаража.

Брайън отвори уста и отново я затвори. Не бе очаквал квартирата да бъде част от договора, ала нямаше намерение да спори. Ако не го устройваше, по-късно щеше да се занимава с това.

— Имате красив дом. Някой се грижи с много любов за цветята.

— Жена ми. — Травис зави по покрита с плочи пътека. — Тя особено много обича цветята си.

А Брайън си бе представял, че сигурно имат градинари, специалисти по паркове и градини или както там се казват, които да се грижат за тях.

— Конете разбират от красота.

Травис се изкачи на верандата и се обърна.

— Така ли?

— Да.

— Бети ли ти го каза, докато си говорехте?

Брайън спокойно посрещна развеселения му поглед.

— Тя ми показа, че е кралица и очаква да се отнасят с нея като с такава.

— И ти така ли ще се отнасяш?

— Да, докато не злоупотреби с положението си. Дори една кралска особа има нужда от време на време да я стягат — с тези думи мина през вратата, която Травис държеше отворена.

Не знаеше какво бе очаквал. Нещо лъскаво и изискано. Със сигурност нещо внушително.

Не бе очаквал да влезе в кухнята на Грантови, нито тя да е голяма и претрупана и, въпреки бляскавите теракоти и хитроумните уреди, уютна.

Определено последното, което бе очаквал, бе да види съпругата на господаря, боса, със стари джинси и избеляла тениска, застанала до печката, да трие сол на главата на най-малкия си син.

— И още едно нещо ще ти кажа, Патрик Майкъл Томас Кънан. Ако си мислиш, че можеш да излизаш и да се връщаш, когато си поискаш, само защото ще заминаваш в колеж, по-добре върви бързо да прегледат дебелата ти глава. Аз с удоволствие ще го направя с този тиган, само да свърша.

— Да, госпожо. — Патрик седеше на масата, прегърбил рамене, и примигваше към гърба на майка си. — Но докато още не си свършила, бих хапнал още малко пържени филийки. Никой не ги прави като теб.

— Така няма да се измъкнеш.

— Може пък да се измъкна.

Тя му хвърли през рамо един такъв поглед, с какъвто само една майка можеше да смрази детето си.

— А може би няма — измърмори Патрик и веднага засия, като видя Брайън до вратата. — Мамо, имаме гости. Сядай, Брайън. Закусвал ли си? Майка ми прави световни пържени филийки.

— Свидетелите няма да те спасят — подметна Адилия, ала се обърна да се усмихне на Брайън. — Влизай и сядай. Патрик, дай чинии на баща си и на Брайън.

— Не, благодаря. Няма нужда да се безпокоите.

— Мамо, не мога да си намеря кафявите обувки — втурна се в кухнята Сара. — Здрасти, Брайън, добро утро, татко.

— Сигурна съм, че от седмици ги гледам — отговори Адилия и обърна цвъртящия хляб в тигана. — Не мога да си представя как са се измъкнали от погледа ми.

Сара завъртя очи и отвори хладилника.

— Ще закъснея.

— Можеш да обуеш някои от другите шест хиляди чифта обувки, дето са натрупани в гардероба ти — предложи брат й.

Тя не му обърна внимание, освен че го тупна по гърба с кутията натурален сок, която носеше.

— Нямам време за закуска — сипа си сок и го изпи на един дъх. — Ще се върна към пет.

— Вземи си една кифла — нареди Адилия.

— Нямаме с къпини.

— Вземи каквато има.

— Добре, добре — Сара грабна от чинията една кифла, целуна звучно майка си по бузата, заобиколи масата да целуне и баща си, погледна страшно към брат си и отново хукна.

— През лятото Сара работи във ветеринарния кабинет — обясни Адилия. — Вие двамата сега се измийте тук и ще ви дам нещо да хапнете.

Невъзможно бе да се удържи на миризмата на тези пържени филийки и Брайън се запъти към умивалника. Видя огромно старо куче, проснато до печката. Приличаше на дълъг, черен и невероятно опърпан китеник.

— А това пък кой е? — машинално приклекна до кучето.

— Това е нашият Шиймъс. Сега вече е старец и обича да се вре в краката ми, докато готвя.

— Жена ми обича китениците — съобщи Травис и пусна водата.

— И те мен. Той през повечето време спи — обясни Адилия на Брайън. — И вече не се интересува от никого, освен от нас.

Едва Брайън го погали по главата, и Шиймъс отвори очи, размаха проскубаната си опашка и с ръмжене се претърколи по гръб, за да го почешат по корема.

— Я виж ти! Хареса те.

— Ами, ние с китениците се разбираме. Добро момче си ти, нали? Дебело и щастливо.

— Някой го храни с остатъците от масата — Адилия хвърли един поглед към съпруга си.

— Не разбирам за какво говориш — Травис, самата невинност, протегна на Брайън сапуна, когато той отново се изправи.

— Ха! — бе единственият й коментар. — Кафе ли ще пиеш, Брайън, или чай?

— Чай, благодаря.

— Сядай — махна към един стол и насочи пръст към сина си. — А ти върви. По-късно ще свърша с теб.

— Ще бъда в конюшните, ще се покайвам. — Патрик се надигна с тежка въздишка, после обви ръце около кръста на майка си и опря брадичка върху главата й. — Извинявай.

— Изчезвай.

Но Брайън видя как тя сложи ръка върху неговата и я стисна. Патрик се усмихна към стаята като цяло и излетя.

— Това момче е виновно за всяка втора бръчка по лицето ми — измърмори Адилия.

— Какви бръчки? — изненада се Травис и тя се разсмя:

— Това е правилният отговор. Е, Брайън, харесва ли ти Роял Медоуз?

Той си избърса ръцете, приближи се до масата и седна.

— Да, госпожо.

— О, ние тук не сме толкова официални. Няма нужда да ми викаш „госпожо“. Освен ако си закъсал. — Наля му чай, а на себе си и Травис кафе, после опря свободната си ръка на рамото на мъжа си.

— Как беше Зевс тази сутрин?

— Мина пистата точно за минута и петдесет.

— Съжалявам, че съм го пропуснала. — Обърна се отново към печката и натрупа върху една табла златистите филийки.

— Ще ти предложа договор за една година — започна Травис.

— Не можеш ли да оставиш момчето да се наяде, преди да започнеш да говориш за работа?

— Момчето иска да знае.

Брайън пое таблата и прехвърли три филийки в чинията си.

— Да, иска.

— Ще имаш гарантирана годишна заплата — от сумата, която спомена, Брайън едва не се задави. — А след два месеца и по два процента от всяка награда. След шест месеца ще предоговорим този процент.

— Ще се договорим за по-висок. — Вече спокоен, Брайън се зае със закуската си. — Защото, обещавам ви, ще съм го заслужил.

Обсъдиха отговорностите, задълженията, печалбата, премиите, като малко се пазариха заради формата.

Когато влезе Кийли, Брайън си бе сипал втори път филийки, а Травис допиваше последното си кафе.

Тя носеше ярък брич. Елегантен и подчертаващ тялото. Високите й черни ботуши блестяха като тъмни огледала. Бялата й блуза с широка яка, закопчана чак догоре, се спускаше на меки дипли. В ушите й блестяха малки, изкусно изработени обици.

Като видя Брайън да закусва в нейната кухня, вдигна вежди и сви устни, ала веднага изобрази студена, отработена усмивка.

— Добро утро, господин Донъли.

— Добро утро, госпожице Грант.

— Тази сутрин бързам. — Тя се приближи към баща си, наведе се и потърка буза в неговата.

— Трябва да закусиш — напомни й майка й.

— Ще си взема нещо по-късно. — Кийли се приближи до хладилника и извади бутилка кола. — Ще се върна след два часа. — Отиде при майка си, наведе се да почеше Шиймъс по главата и после потърка буза в бузата на Адилия по същия начин, както с баща си.

— След малко ще дойда — извика Адилия след нея. — Искам да гледам.

Двадесет минути по-късно Брайън вървеше от къщата към треньорската квартира. В ограденото място пред нея видя Кийли, яхнала черен скопец. Докато разхождаше коня, един мъж я фотографираше от различни ъгли.

Брайън се спря да погледа, опрял ръце на кръста. Сигурно снимката й щеше да се появи в някое лъскаво списание. Принцесата на Роял Медоуз. Без съмнение щеше да изглежда красива и шикозна.

Тя подкара коня в тръс, после в лек галоп и се приведе да прескочи препятствие. Брайън сви устни. Имаше добра техника, трябваше да й го признае. Когато повтори скока и направи още един пред обектива, той чу как смехът й се разнесе из въздуха.

Обърна се, без да й обръща повече внимание. Опита се да не й обръща внимание.

Изкачи стълбите към треньорската квартира и почука.

— Влез и добре дошъл. Насам — извика Пади.

Той седеше зад бюрото в стая, подредена като кабинет. На едната стена имаше кантонерки, а на всички други — снимки на коне. Прозорецът бе отворен, а на поставка пред него стоеше компютър. Ако можеше да се съди по праха върху него, рядко се използваше, ако изобщо се използваше.

Пади посочи към един стол и очилата се люшнаха на върха на носа му.

— Вие с Травис сте уточнили подробностите.

— Травис го направи. Той е почтен човек.

— Очакваше ли друго?

— Аз не очаквам нищо от собствениците, затова те не ме изненадват често.

Пади се засмя, намести очилата и се почеса по носа.

— Този може и да те изненада.

— Искам да ви благодаря, че сте ме предложили на господин Грант.

— Аз следя нещата, въпреки че се пенсионирах. Е, досега съм се пенсионирал два пъти, ако трябва да съм честен, и се връщах, защото Травис и Дий не бяха доволни от треньорите, които идваха. Този път съм решил да се задържа. Искам да кажа, ти трябва да се задържиш, момче! — Очилата му отново се смъкнаха, Пади изръмжа и ги свали. — През следващата седмица, ако не възразяваш, ще живеем тук заедно. След това аз заминавам и къщата е твоя.

— Къде отивате?

— У дома. Връщам се в Ирландия.

— След всичките тези години?

— Аз съм роден там. Намислил съм да умра там… Макар че ми остава още живот, грешка да няма. Ще ми се да прекарам последните години от него у дома.

— Какво ще правите там?

— О, ще отида в кръчмата и ще разправям врели-некипели — подсмихна се Пади. — Ще изпия една пинта свястна бира. Това ще ти липсва тук, мога да ти го кажа. От кранчето на янките не е същото.

Брайън се засмя:

— Дълъг път като за пинта бира, дори ирландска.

— Е, имам една малка ферма на юг от Корк, недалеч от Скибърийн. Знаеш ли Скибърийн, Брайън?

— Да. Хубав град.

— Стръмни улици, боядисани порти — добави Пади малко замечтано. — Е, фермата е малко по-далеч от хубавия град. Моята Дий е отгледана там от сестра ми, след като родителите на Дий загинаха. Когато сестра ми се поболя, Дий се опитваше да работи и да се грижи за леля си Лети и фермата западна. Накрая Лети почина, Дий загуби фермата и дойде тук при мен. Преди няколко години обявиха фермата за продан и макар тя да му казваше да не го прави, Травис й я купи. Този човек познава сърцето й.

— Значи там отивате? — попита Брайън, макар да не разбираше защо Пади му го казва. — За да станете фермер?

— Там отивам, но не мисля, че от мен ще излезе кой знае какъв фермер. Ще си взема няколко коня за компания. — Размърда се и се загледа през прозореца към хълмовете, където конете пасяха под предобедното слънце. — Ще ми липсва моята малка Дий, и Травис, и децата. Приятелите, които имам тук. Ала чувствам нужда да замина. Нещо ме ръчка, ако ме разбираш.

— Разбирам. — Брайън не разбираше друго, освен че Пади нещо го ръчка да замине.

— Сигурно ще прелитам напред-назад през океана, а и те ще ми идват на гости. Видях как Дий се омъжи за човек, когото уважавам и обичам като роден син. Видях как децата й растат и стават прекрасни младежи и девойки. Това е рядко щастие. И имам пръст в създаването на шампиони. Човек, на когото са дали в ръцете чистокръвен кон, е късметлия.

— Нямате ли желание да имате своя собствена ферма, свои собствени шампиони?

— Мислил съм си за това, но в края на краищата реших, че не, не е за мен. — Пади отново насочи вниманието си към Брайън. — Към това ли се стремиш ти?

— Не. Собствената ферма означава, че си пуснал корени, нали? И няма заминаване, ако ще и да ти се иска да си отидеш. Във всеки случай, повечето собственици оставят работата и решенията на треньора, така че ти не притежаваш, ала управляваш.

— Травис Грант знае как да работи. — Пади наклони глава. — Той познава конете си. Обича ги. Ако спечелиш доверието му, ще ти повярва, но ще знае всяка твоя стъпка. Травис не е човек, който ще слезе в Кръга на победителите, след като денят е минал. Работата в конюшните е толкова негова работа и на Дий, колкото и твоя. Харесва ли ти, или не.

— Жена му?

Развеселен, Пади се облегна назад.

— Ти си я видял снощи, когато се беше нагласила. Обичам да я виждам, когато изглежда хубава по този начин. Ала е по-вероятно да я видиш в конюшните да цепи абсцес или да успокоява някоя раждаща кобила. Тя не е нежно цвете. Моята Дий е от добра порода. И е дала породисто потомство. Никое от децата й няма да избяга от тежка работа, когато се наложи. Ти сам ще разбереш как са нещата тук и ще откриеш, че разстоянието между господарската къща и конюшните не е толкова голямо, колкото на други места.

— Обикновено е по-добре, ако е по-далеч — измърмори Брайън и Пади прихна.

— Прав си, момче, в повечето случаи. Собствениците могат да са много досадни, без съмнение. Ти сам ще си съставиш мнение за тази ферма и за тези собственици. И се надявам, като мине малко време, да ми кажеш какво мислиш. А сега за начало да погледнем дневника.

Когато си тръгна от Пади, Брайън бе доволен от света като цяло. Или от това, мислеше той, докато се спускаше по стълбите, което скоро щеше да стане неговият свят като цяло. Щеше да остави своя следа в Роял Медоуз и да живее добре, докато я оставя. Квартирата му бе първокласна. Истината бе, че заради шанса да работи в конефермата на Травис Грант беше готов да живее и на хотел.

Всичко, което някога бе искал, бе в ръцете му. Нямаше намерение да го остави да му се изплъзне.

Обърна се към конюшните, където бе оставил взетата под наем кола. Пади му бе казал по пътя да хвърли едно око на малкия червен пикап, тъй като щял да го продава, преди да замине за Ирландия. Ако вървеше, щеше да му свърши работа, реши Брайън. Не му трябваше нищо друго, освен най-елементарното средство за придвижване. И бе време да свикне да кара от проклетата обратна страна на пътя.

Заобиколи гаража, смръщен при тази мисъл, и едва не се блъсна в Кийли.

Тя изглеждаше все така свежа и съвършена, както и сутринта. Нито едно косъмче не се бе измъкнало, върху ботушите й нямаше и една прашинка. Как ли, по дяволите, го правеше?

— Добър ден, госпожице Грант. Видях ви в заграждението. Хубав кон.

Кийли бе разгорещена, раздразнителна и много близо до точката на кипене, защото фотографът се опитваше да я сваля. Снимките й трябваха. Тя имаше нужда от показване, от реклама, но изобщо не й трябваха скандали.

— Да, хубав е. — Понечи да мине и Брайън й препречи пътя.

— Извинете ме, принцесо. Пропуснах ли да ви се поклоня?

Кийли вдигна ръка. Когато си изпуснеше нервите, ставаше гадна, а пулсирането в главата й напомняше, че бе много близо до този момент.

— Вече съм нервна. Малко ми остава да се вбеся — ала пое дълбоко въздух. Ако сцената в кухнята тази сутрин означаваше нещо, значи Брайън Донъли вече бе част от Роял Медоуз. Тя нямаше навика да стреля по членовете на отбора.

— Сам е деветгодишен. Ловец. Чистокръвен ирландски ездитен кон. Имам го, откак беше на четири години. — Вдигна шишето с колата и отпи.

— Това ли е всичко, което слагате в устата си? — той потупа с пръст по бутилката. — Мехурчета и химикали?

— Говорите като майка ми.

— Може би затова имате главоболие.

Кийли отпусна ръката, която бе притиснала към слепоочието си. Тези негови очи, помисли тя, бяха прекалено проницателни.

— Нищо ми няма.

— Обърнете се!

— Моля?

Брайън просто я заобиколи и сложи ръце на врата й. Раменете й, вече схванати, подскочиха възмутено.

— Отпуснете се. Няма да се нахвърля върху вас в пристъп на страст, когато всеки момент може да се появи някой от роднините ви. Искам да поработя поне един ден, преди да ме изритат — докато говореше, силните му пръсти масажираха, натискаха, мачкаха възлите. Той мразеше да вижда болка у което и да било същество. — Хайде, не бъдете такъв инат. Издишайте дълбоко, заради мен.

От любопитство Кийли се подчини, като се опитваше да не мисли колко приятно бе да усеща ръцете му върху кожата си.

— Сега още веднъж.

Гласът му бе станал тих и напевен, приспивен. Докато работеше, очите й започнаха да се затварят. Мускулите й се отпуснаха, възлите се разхлабиха. Заплашителното пулсиране в главата й затихна. Тя почти изпадна в транс. Изви се под ръцете му, съвсем мъничко. Простена от удоволствие. Съвсем тихо. Ръцете му си оставаха спокойни, професионални, макар да му се искаше да ги спусне по нея, да ги пъхне под меката бяла блуза. Искаше да притисне устни към шията й, точно където се притискаше палецът му. Да я вкуси там.

А това, Брайън знаеше, щеше да сложи край на нещата, преди да са започнали. Да желае една жена бе естествено. Да я вземе, когато това бе свързано с толкова рискове, бе самоубийство.

Затова отпусна ръце и отстъпи назад. Кийли едва не залитна, преди да се овладее. Когато се обърна към него, почти имаше чувството, че пада.

— Благодаря ви. Много ви бива в това. — Вълшебни ръце, помисли тя. Този човек имаше магия в ръцете си.

— Така са ми казвали — ухили се самоуверено. — Имам чувството, че ви е необходимо редовно отпускане. — Измъкна бутилката от ръцете й. — Вървете да пийнете малко вода и се преоблечете. Дрехите ви са прекалено топли като за такъв горещ ден.

Кийли наклони глава. Бе ядосана точно толкова, че да му хвърли един дълъг, внимателен поглед. Косата му, цялата тази кестенява грива, изпъстрена със златисто, бе разрошена от вятъра. Прекрасно оформените устни бяха леко извити в ъгълчетата.

— Някакви други нареждания?

— Не, само едно наблюдение.

— Любопитна съм.

— Не, вие отново сте раздразнена, но въпреки това ще ви го кажа. Устните ви са по-хубави без нищо, както са сега, отколкото начервени, както бяха тази сутрин.

— Значи вие сте против червилото?

— Съвсем не. Някои жени имат нужда от него. Вие нямате и то просто отвлича вниманието.

Объркана, почти развеселена, тя поклати глава:

— Много благодаря за съвета. — Тръгна към къщата, накъдето и без това се бе запътила, за да се преоблече в нещо по-леко.

— Кийли…

Тя спря, ала не се обърна, а просто погледна през рамо. Той стоеше, пъхнал ръце в джобовете на старите си джинси.

— Да?

— Нищо. Просто исках да опитам името ви. Харесва ми.

— На мен също. Не е ли много удобно?

Отдалечи се — дълги крака в тесни панталони и високи ботуши — и Брайън въздъхна дълбоко, надигна бутилката й и отпи голяма глътка. Играеш си с огъня, Донъли, каза си той. И тъй като бе съвсем сигурен, че рискуваше не само да си опари пръстите, бе най-добре да се отдръпне, преди топлината да бе станала прекалено изкусителна, за да й устои.