Нора Робъртс
Ирландско сърце (11)

Единадесета глава

Кийли реши, че на някои мъже просто им трябва повечко време да разберат, че искат да отидат там, където ги водиш. Не можеше да се оплаква, след като си живееше толкова добре. Бе си създала навика веднъж седмично да ходи на манежа — удоволствие, от което се бе лишавала, докато организираше своята школа.

Имаше още десетки подробности, за които трябваше лично да се погрижи — срещите, отчетите и проследяването на всяко отделно дете. Искаше всяка неделя да организира нещо като ден на отворените врати, когато всички семейства, баби и дядовци и настойници можеха да идват в Академията. Да се срещат, да общуват и, най-важното, да видят напредъка на своето дете.

Ала сега, когато школата й бе потръгнала и се бе разпростряла до седем дни седмично, бе повече от щастлива за един ден да прехвърли уроците на майка си.

Радваше се, като гледаше напредъка на Бети и сама виждаше, че инстинктите на Брайън не са го лъгали. Бети ден след ден и седмица след седмица доказваше, че е най-добрият състезател и потенциален шампион.

Ала още по-доволна бе да вижда как Финегън се връща към живота под спокойната нетрепваща ръка на Брайън.

Трепереща в мразовитото утро, Кийли се бе облегнала на оградата на тренировъчната писта и чакаше Брайън да даде указания на Лари:

— Той на вратата става нервен, обаче излиза чисто. Ще трябва да го укротиш, иначе ще загуби дъх. Обича да бяга в група, затова искам да го държиш в пакет до след втората обиколка. Тогава ще му покажеш твърдо, че искаш повече. Ще ти го даде. Не обича да бяга начело, липсва му компанията.

— Ще внимавам да не отделя поглед от средата, господин Донъли. Благодаря ви, че ми давате този шанс.

— Госпожица Грант ти дава шанса. Ако ми лъхнеш на уиски утре сутринта, втори шанс няма да получиш.

— Нито капка. Ние ще бягаме за вас, ако не за нещо друго, то за да покажем на този кучи син Търмак как трябва да се отнася човек към един чистокръвен кон.

— Справедливо. Да отидем да видим как е тя. — Брайън се приближи към оградата, където Кийли се бе облегнала и пиеше своята кола. — Не знам дали си избрала най-добрия жокей, обаче е трезвен и гладен, така че залогът си струва.

— Този път не става дума за печалба, Брайън.

Той взе бутилката й, отпи и потрепери. Не можеше да разбере тази жена как може да пие такова нещо сутрин.

— Винаги става дума за печалба.

— Ти си свършил много добра работа с него.

— Това ще се разбере чак утре сутринта в Пимлико.

— Престани — скастри го тя, когато Брайън се промуши през оградата. — Приеми похвалата, когато я заслужаваш. Това е един кон, който отново е намерил своята гордост. Ти му я даде.

— За Бога, Кийли, той е твой кон. Аз само му напомних, че може да бяга.

Не си прав, помисли тя. Ти му върна гордостта и по този начин го направи и свой.

Но Брайън вече бе насочил вниманието си към коня и бе извадил хронометъра си.

— Да видим доколко тази сутрин си спомня как се бяга.

Над земята се носеше мъгла, по пистата се стичаше вода. По тревата все още блестеше слана, макар че слънцето се опитваше да си пробие път през утринните облаци. Въздухът бе сив и неподвижен.

Вратата се отвори със звън. Конете се понесоха.

Мъглата се разкъса като тънка копринена лента под мощните удари на копитата. Блестящи от утринната влага тела се носеха във вихрен полет.

— Точно така — промърмори Брайън. — Дръж го в центъра. Това е начинът.

— Красиви са. Всичките.

— Трябва да се тренира. — Той ги гледаше как вземат първия завой. Хронометърът в ръката му тиктакаше. — Виждаш ли го, следва водача. За него това сега е игра. Да се поразходи с приятелите си, само за това мисли.

Кийли се засмя и се облегна на оградата. Сърцето й биеше бясно.

— Откъде знаеш какво мисли?

— Сам ми го каза. Приготви се сега. Ето, това е. Силен е. Никога няма да бъде красавец, обаче е силен. Виж, минава напред. — Без да мисли, я хвана за рамото и стисна силно. — Има повече душа, отколкото разум, обаче душата е тази, която бяга. — Финегън пресече финала половин дължина преди водача и Брайън натисна хронометъра. — Добре. Да, много добре. Бих казал, че утре ще ви представи както трябва, госпожице Грант.

— Това няма значение.

Той я зяпна, искрено шокиран.

— Що за глупост! И какъв късмет ще ни донесе това утре, бих искал да знам?

— Достатъчно е да го видя как бяга. И още по-добре, ти да го видиш как бяга. Брайън… — Трогната, тя сложи ръка на сърцето му. — Ти си се влюбил в него.

— Аз обичам всички коне, които тренирам.

— Да, видяла съм го и го разбирам, защото и за мен е същото. Ала в този ти си влюбен.

Смутен, защото бе вярно, той се прехвърли през оградата.

— Жена. Намираш сантименталност в работата. — Отиде да погали коня.

Кийли само се усмихна.

 

 

— Колко хубаво. Дъщеря ми и треньорът ми тимарят един състезател.

Кийли погледна през рамо и протегна ръка на баща си.

— Видя ли го как бяга?

— Последните няколко секунди. За кратко време сте постигнали голям напредък. — Травис я целуна по главата. — Гордея се с теб.

Тя затвори очи. Колко лесно го каза, колко хубаво бе да знае, че го мисли. Това само още повече я натъжи, още повече я ядоса, че Брайън имаше причини да се изсмее при мисълта, че неговият баща можеше да се гордее с него.

— Ти ме научи да обичам, ти и мама. Когато видях този кон, аз го обикнах заради това, което вие сте възпитали в мен. — Наклони глава и целуна баща си по бузата. — Затова ви благодаря. — Той обви ръка около нея и Кийли се облегна. Бе й топло и удобно. — Брайън беше прав. Конят има нужда да се състезава. Той е това, което е. Аз исках да го спася. Но Брайън разбра, че това не е достатъчно. За някои не е достатъчно само да преживеят.

— Вие сте направили всичко.

— Прав си. — Тя се засмя. Изведнъж проумя какво трябва да направи. Бе толкова ясно и просто, че се учуди как не се бе сетила по-рано. — Абсолютно си прав.

 

 

Този ден бе отменила уроците. Бе нещо като празник, каза си Кийли. Празник на състраданието, разбирането и тежката работа. Това не бе само завръщането на Финегън на манежа, а и първото важно състезание на Бети. Родителите й щяха да са там, Брендън също.

Ако изобщо имаше ден, в който да спусне кепенците, той бе днес.

Отиде на пистата рано, за да си достави удоволствието да гледа ранните тренировки, да слуша звуците на манежа, да преживее очакването.

— Човек би помислил, че това е Дерби — отбеляза Брендън, докато се връщаха към конюшните. — Ти си като дрогирана.

— Никога досега не съм имала състезателен кон. И съм съвсем сигурна, че този ми е първият и последният. Ще се радвам на всеки момент, обаче… Не това е моята страст. Не е като за татко и за теб. Дори за мама.

— Ти си насочила страстта си в школата. Никога не съм предполагал, че ще се откажеш от състезанията.

— Аз също. И никога не съм мислила, че ще намеря нещо, което да ми даде същото удовлетворение. Дори по-голямо.

Спряха да изчакат конете от сутрешната тренировка. Пара се вдигаше от гърбовете им; от коритата с гореща вода пред конюшните. Тя замъгляваше въздуха, приглушаваше звуците, размазваше цветовете. Жокеите охлаждаха конете, конярите се въртяха наоколо в очакване да дойде техният ред. Някой засвири тъжна мелодия на хармоника. Звънът на ковашката наковалня задаваше ритъма.

— Тук е твоята работа — махна с ръка Кийли към Бети, която току-що доведоха. — Аз само ще гледам.

— Така ли? Какво тогава правиш толкова рано?

— Просто продължавам добрата семейна традиция. Днес ще действам като коняр на Финегън.

Това бе новина за Брайън и не му стана особено приятно, когато Кийли съобщи намеренията си.

— Собствениците не тимарят конете. Те седят на трибуните или горе в ресторанта. Стоят настрани.

Тя продължи да търка Финегън със слама.

— От колко време вече работиш в Роял Медоуз?

Той се намръщи още повече.

— От средата на август.

— Е, би трябвало да ти е достатъчно, за да забележиш, че Грантови не стоят настрани.

— Да забелязвам не значи да одобрявам. — Брайън я наблюдаваше как търка шията на Финегън и не можеше да намери грешка. Ала това нямаше значение. — Тимаренето на кон за снимка, за урок или за обикновена езда е различно от тимаренето преди състезание.

Кийли въздъхна измъчено:

— Изглежда ли ти, че знам какво правя?

— Трябва да му се превържат краката.

Тя мълчаливо посочи към бинтовете на пейката и към безопасните игли, закопчани на джинсите й.

Все още недоверчиво той огледа комплекта й за тимарене, памучната вата, чула, амунициите.

— Стремената не са излъскани.

Кийли погледна към седлото.

— Знам как да лъскам стремена.

Брайън се обърна. Трябваше да се погрижи за Бети, която щеше да бяга във втора серия.

— Трябва да му се поговори.

— Много забавно, обаче знам и да говоря.

Той изруга под носа си.

— Финегън предпочита да му се пее.

— Моля?

— Казах, че предпочита да му се пее.

— А, така ли? — Тя едва сдържа усмивката си. — Някаква специална песен? Чакай, да се опитам да отгатна. „Събуждането на Финегън“? — Не издържа стоманения поглед на Брайън и избухна в смях, докато безсилно се облегна на коня. Той завъртя глава и се опита да подуши дали в джоба й няма ябълки.

— Това е бърза песен — отговори Брайън студено. — А и той обича да чува името си.

— Знам припева. — Кийли героично се опита да сподави смеха си. — Но не съм сигурна, че помня всички думи. Мога да се сетя за няколко куплета.

— Постарай се — изръмжа той и се отдалечи. Устните му трепнаха, като я чу да пее песента за ирландеца от Дъблин, който обичал да си попийва.

Когато стигна до бокса на Бети, поклати глава:

— Трябваше да се сетя. Ако на някое място няма Грант, значи на друго има, докато започнеш да се препъваш в тях.

Травис потупа за последно Бети по рамото.

— Кийли ли чувам да пее?

— Държи се саркастично, обаче важното е работата да се свърши. Заинатила се е тя да тимари Финегън.

— Идва й отвътре. И твърдоглавието, и умението.

— Никога толкова много собственици не са ми дишали във врата. Нямаме нужда от тях, нали, скъпа? — Хвана с две ръце муцуната на Бети, тя поклати глава и захапа косата му.

— Проклетата кобила е влюбена в теб.

— Може да е твоя, господине, обаче е моята истинска любов. Красавица си ми ти, нали, сърце мое? — Погали я, мина на келтски и ушите на Бети щръкнаха, тялото й се размърда неспокойно. — Тя обича да се възбужда преди състезание — измърмори Брайън. — Как му казвахте… Да се напомпва, както вашите играчи по американски футбол. Не мога да го разбера този спорт, през повечето време се събират в кръг и си говорят, вместо да играят.

— Чух, че си спечелил на покер миналия понеделник — забеляза Травис.

— Залагането е единственото нещо във вашия футбол, което разбирам. — Брайън хвана юздите. — Ще я поразходя малко, преди да я изведем. Тя обича да се перчи. Вие с госпожата ще трябва да стоите близо до Кръга на победителите.

Травис се засмя:

— Ние ще гледаме от оградата.

— Ела да се покажем — каза Брайън на Бети и я изведе.

 

 

Кийли излъска за последно стремената, размърда схванатите си рамене и реши, че има време да намери една кола, преди да каже няколко ободрителни думи на Финегън.

Излезе навън и премигна срещу внезапно плисналата в очите й светлина. В момента, в който очите й се фокусираха, видя Брайън, седнал върху една преобърната кофа близо до вратата на конюшнята.

В гърлото й се надигна паника. Той бе хванал с две ръце главата си и седеше неподвижен като камък.

— Какво има? Какво се е случило? — Втурна се и седна на земята пред него. — Бети? — Загуби дъх. — Мислех, че Бети щеше да бяга.

— Щеше. Бяга. Победи.

— Господи, Брайън, помислих, че нещо не е наред.

Той отпусна ръце и тя видя, че очите му са потъмнели, блестящи от вълнение.

— Две и половина дължини — промълви. — Победи с две и половина дължини и се кълна, че дори не се стара кой знае колко. Нищо не можеше да я стигне, разбираш ли? Нищо. Никога през живота си не съм имал в ръцете си такъв кон. Тя е истинско чудо.

Кийли опря ръце на коленете му и седна на пети. Страст, помисли тя. Бе говорила за нея на Брендън, а сега я виждаше пред очите си.

— Ти я създаде — поклати глава, преди да бе успял да отговори: — Веднъж ми го каза: „Аз не пречупвам конете. Аз ги създавам.“

— Още не мога да го осъзная. Тази серия беше силна. Сложих я в нея, като си мислех, че от време на време всеки има нужда от урок по скромност. Че й е време да порасне, разбираш какво имам предвид. Да види какво значи истинско състезание. — Все още зашеметен, прокара ръце през косата си и се засмя: — Е, тя никога няма да се научи на скромност.

— Защо не си долу с нея?

— Това е за родителите ти. Бети е техен кон.

— Ти самият имаш много да учиш. — Кийли се изправи и изтупа джинсите си. — Е, Финегън скоро излиза. Защо не дойдеш да го гледаш?

Брайън пое дълбоко въздух, издиша, после отново вдиша.

— Аз мисля, че той ще те представи добре — каза на Кийли и тръгна с нея. — Няма да навреди да заложа на него.

— Аз смятам да заложа. — Докато Брайън отиде да провери бинтовете на краката на Финегън, тя извади някакви листи от джоба на якето, което бе оставила настрани.

— Превръзките изглеждат добре — отбеляза Брайън и прокара пръст по стремената. — И си излъскала достатъчно добре железата.

— Радвам се, че одобряваш. Следващия път можеш ти да го направиш. — Подаде му листите.

— Какво е това?

— Документи, които ти дават половината собственост върху Полет на фантазията, известен още като Финегън.

— За какво говориш?

— Той и без това е наполовина твой, Брайън. Това просто го прави официално.

Дланите му изстинаха и се изпотиха.

— Не ставай смешна. Не мога да го приема.

Бе очаквала, че Брайън отначало ще откаже, ала не бе очаквала да пребледнее и да й се озъби така.

— Защо? Ти помогна да го върнем на манежа. Ти го тренира.

— Работа за две седмици, през свободното ми време. Сега махни тези неща и престани да се държиш глупаво. — Опита се да мине край нея, но Кийли просто му препречи пътя.

— Първо, ако не беше ти, той днес нямаше да бяга. И второ, ти си привързан към него не по-малко от мен. Ако е заради парите…

— Не е заради парите — Макар да знаеше, че донякъде бе така. Защото парите бяха нейни.

— Защо тогава?

— Аз не притежавам коне. Не искам да бъда собственик.

— Жалко, защото си собственик. Всъщност, половин собственик.

— Казах, че няма да го приема. По-късно ще спорим за това.

— Няма за какво да спорим.

Тя излезе от бокса и му се усмихна мило:

— Знаеш ли, Брайън, това, че можеш да накараш един седемстотин и петдесеткилограмов кон да прави каквото ти искаш, не означава, че можеш да ме помръднеш и на един сантиметър. Отивам да заложа на нашия кон. За да спечеля.

— Той не е наш… — Брайън млъкна и изруга, защото Кийли вече бе излетяла. — И не залагаш, за да спечелиш. Не е нищо лично — каза на Финегън, който го гледаше с меките си тъжни очи. — Аз просто не мога да притежавам нищо. Не че не те обичам и уважавам. Ала какво ще стане, ако след една или две години отново хвана пътя? Дори и да не го сторя, защото все повече ми се струва, че ще се зачудя защо да го правя, не мога да позволя на тази жена да ми подари кон. Дори половин кон. Е, няма за какво да се тревожим. Ще оправим това по-късно.

Нямаше за какво да бъде нервен. Бе жалко. Това просто бе поредният кон, поредното състезание. Не беше блестящо дарование като Бети. Бе един добродушен скопен кон, който обичаше ябълки, който вече веднъж се бе провалил и който през кратката си кариера бе загубил много повече състезания, отколкото бе спечелил.

Брайън го обичаше, разбира се, и искаше да му подари един приятен ден на слънце. Но нямаше илюзии, че този кон ще стане шампион.

Просто водеше коня към това, за което бе роден. А то бе да бяга, доколкото може.

И въпреки това стомахът му се свиваше от нерви.

— Манежът е сух и бърз — каза той на Лари. — Това е добре за него. Групата е голяма и това също му харесва. Синия Дявол е конят номер шест, безспорен фаворит и има защо.

— Познавам Синия Дявол — кимна Лари, дъвчейки дъвка. — Може да се изниже от пакета като змия. Ако излезе начело, той ще задава хода.

— Предполагам, че точно това ще направи днес. Искам да почувстваш колко сили има Финегън. Няма да го пресилваш, ала след първия завой не го и спирай. Нека си пробва краката.

— Ще внимавам за него, господин Донъли. Ето я и госпожица Грант, идва да ни изпрати. Той много добре изглежда, госпожице Грант. Хубаво е, че са се грижили за него.

— Да. — Малко задъхана от тичането до гишето за залози и обратно, тя бодро потърка Финегън по врата. — Погрижихме се. — Разнесе се сигналът за ездачите и Кийли отстъпи назад. — Късмет.

— Говори му. — Брайън помогна на Лари да яхне коня. — Не забравяй през цялото време да му говориш. Не го оставяй да забравя за какво е тук.

— Добре изглеждат — реши Кийли. — Вземи.

— Какво е това?

— Заложих петдесет от твое име.

— Ти… По дяволите!

— Ще ми ги върнеш от печалбата ни — успокои го тя безгрижно. — Да отидем до оградата. Не искам да изпусна старта. Виждал ли си роднините ми?

— Не. Тук някъде са. Навсякъде е пълно с вас. — Кийли си пробиваше път през тълпата и той я хвана за ръката. Можеха да я стъпчат. — Не разбирам защо не се качиш в бара, откъдето можеш да гледаш в културно обкръжение.

— Сноб.

— Не става въпрос за… — Предаде се. — Искам да скъсаш тези хартии.

— Няма. Гледай, водят ги към вратата.

— Няма да приема половината собственост върху твоя кон.

— Нашият кон. Кой е номер три? Загубила съм си справочника.

— Главна цел, осем към пет, обича да атакува изотзад. Кийли, много мил жест, но…

— Разумен жест. Добре, тръгваме. — Тя му се усмихна лъчезарно. — Първото ни състезание.

Звънецът проехтя.

Изскочиха от вратата, десет мускулести тела с вкопчени върху гърбовете им мъже. За секунда се смесиха в една носеща се напред маса с летящи, удрящи по земята крака. Червените, бели, златисти, зелени копринени костюми бяха като водовъртеж от цветове. Тропотът бе оглушителен.

Кийли стисна ръката на Брайън. От вълнение бе загубила дъх.

От сухата писта изригваха облаци прах, жокеите се бяха привели напред и на втория завой пакетът започна да се разкъсва.

— Излиза четвърти! — извика Кийли. — Излиза!

Водачът се втурна напред. Една глава, половин дължина. Финегън се носеше край оградата и гълташе разстоянието, борейки се за трета позиция. Кийли чуваше тълпата край нея, неспиращия рев, но сърцето й биеше в ритъма на копитата.

Тези крака се протягаха, удряха земята, издигаха се.

— Напредва! — Кийли започна да се смее, стискаше конвулсивно ръката на Брайън и се смееше. Бе я обзела такава радост, че сякаш самата тя яздеше на гърба на Финегън. — Напредва, излиза на втора позиция. Виж го!

Той го гледаше, усмихнат широко.

— Не му вярвах достатъчно, съвсем не му вярвах достатъчно. Ще излезе начело, ако още го има в него, ще излезе.

И Финегън напредваше, голям некрасив кон със залози двадесет към едно, с един изхабен жокей на стремената. Летеше като куршум, носеше се по пистата, атакуваше водача, тичаше рамо до рамо с водача, докато тълпата пищеше.

Секунди преди финалната линия той изскочи с един нос напред.

— Победи! — Кийли се завъртя към Брайън. Чудеше се дали и на нейното лице бе изписан такъв шок. — Господи, Брайън, той победи!

— Две чудеса за един ден. — Брайън се изсмя объркано, после избухна в дълъг смях. Поддал се на вълнението, грабна Кийли и я завъртя в кръг.

— Никога не съм очаквала. — Тя размаха ръце във въздуха, после ги обви около врата му и го целуна. — Никога не съм очаквала Финегън да победи.

— Ти заложи на него.

— Това беше от любов. Никога не съм предполагала, че ще победи.

— Той победи. — Брайън я завъртя за последен път и я остави да стъпи на крака. — Само това има значение.

— Ще празнуваме. Днес е голям ден.

Докато победата на Бети го бе разтърсила до дъното на душата му с вихрения вкус на съдбата, сега изпитваше чиста, неподправена радост. Той отново грабна Кийли и я завъртя в бърз валс през тълпата.

— Ще ти купя бутилка шампанско.

— Две. По една за всеки. Трябва да слезем за Кръга на победителите.

— Ти трябва да слезеш. Аз не ходя в Кръга на победителите.

Брайън може и да се държи като магаре, помисли Кийли, ала е мъж. А тя знаеше коя бе тънката му струна.

— Ти не трябва да отидеш заради мен, нито дори заради себе си. Обаче трябва да отидеш заради него.

Протегна му ръка.

Идеше му да изругае, но реши, че само ще си изхаби дъха.

— Ще отида като негов треньор. Той е твой кон. Аз не притежавам никаква част от него.

— Половината — поправи го Кийли, като подтичваше да го настигне. Ала можем да обсъдим коя половина.