Нора Робъртс
Ирландско сърце (5)

Пета глава

Лошата Бети напълно си заслужаваше името. Тя не просто създаваше неприятности, тя ги търсеше. Сякаш нищо не й доставяше по-голямо удоволствие, отколкото да хапе конярите. Освен да рита жокеите. На паша гонеше другите коне, после, когато идваше време да я приберат в конюшнята за през нощта, се изправяше на задни крака, риташе и пръхтеше злобно.

Поради всичките тези причини, а и не само затова, Брайън я обожаваше.

Когато той реши да се занимава лично с нея, в конюшнята се разнесе задружна въздишка на облекчение.

Бети непрекъснато го подлагаше на изпитания и макар рядко да го сварваше неподготвен, Брайън имаше впечатляваща колекция от белези, всичките подписани с нейното име.

Говореше се, че била човекоядка, ала той я познаваше по-добре. Тя бе бунтовница. И победителка. Въпросът бе само да бъде научена как да побеждава, без да се разруши този див дух.

Разхождаше я в кръг на повод, докато Бети се преструваше, че не го забелязва. И въпреки това, когато й заговореше, тя опъваше уши, а от време на време му хвърляше по някой поглед. Дните на упорит труд бяха възнаградени, когато Брайън отпусна повода и Бети се впусна в галоп.

— А така, това е начинът. Каква си ми красавица!

Искаше му се да улови този момент — красивата кобила, препускаща грациозно в кръга върху фона на зелените хълмове, издигащи се в синьото небе.

Би се получила красива картина и на някой може би щеше да му изглежда весело. Но тези, които знаеха, биха разбрали момента — един състезателен кон, който се учи да приема команди през устата си. Това бе още една стъпка към финалната линия.

Брайън видя още едно нещо, докато я гледаше, докато изучаваше линиите, формите и този блясък в очите, който не можеше да се сбърка.

Той видя своята съдба.

— Ще вървим заедно — каза й тихо. — Ние сме създадени да вървим заедно. Бунтовници сме ние, или поне така казват хората, които не могат да видят закъде сме тръгнали. Имаме да печелим състезания, нали?

Скъси повода и тя мина в тръс. Скъси го още и Бети намали ход. Потта блестеше по козината й, стичаше се по гърба й. През септември все още се чувстваше лятната горещина. Ала двамата се гледаха, без да я забелязват.

Отново и отново Брайън й даваше сигнали с повода, докато тя обикаляше кръга, и през цялото време я хвалеше.

Кийли си имаше работа, бяха се натрупали и домашни задачи. Но не можеше да не се спре да погледа. Ако не можеше да отдели няколко минути през прекрасния септемврийски ден, за да види една малка магия, какъв бе смисълът от всичко?

Облегна се на оградата, наслаждавайки се на гледката. Баща й бе прав да вземе Брайън, помисли тя. Между мъжа и коня имаше връзка, по-здрава и дори по-осезаема, отколкото повода между тях. Кийли го чувстваше. Радост, привързаност, предизвикателство.

Това не бе нещо, на което човек можеше да се научи. Просто го имаше.

Тя знаеше, че когато Брайън не бе извън града на състезания, отделяше време за всички млади животни. Това не бе лесна задача в голяма конеферма като Роял Медоуз. Ала това бе връзка, която имаше голямо значение. Един умен треньор знаеше, че колкото повече се грижи за един млад кон, общува с него, докосва го, толкова по-добре се поддава по-късно този кон на тренировка.

— Добре изглежда, нали? — попита Брайън и отпусна повода за последния галоп.

— Много. Постигнал си значителен напредък с нея.

— И двамата сме постигнали напредък един с друг, нали, миличка? Бети е готова да усети ездач върху гърба си.

Кийли знаеше репутацията на Бети и едва сдържа усмивката си.

— И кого подкупваш — или заплашваш — да се качи на нея?

Той постепенно скъси повода и Бета премина в спокоен тръс.

— Искаш работата ли?

— Аз си имам работа, благодаря.

Брайън знаеше кога хвърленото зърно трябва да бъде оставено да покълне.

— Е, тя за пръв път ще почувства тежест на гърба си утре сутринта. — Скъси още повода, Бети се приближи към него и двамата заедно се насочиха към Кийли. Харесваше му да я гледа на оградата, с тази коса, блестяща като козината на кобилата, със също толкова предпазливи очи. — Вярно, няма да е кротка и да угажда. Но ще свикне, нали, скъпа моя? — Погали кобилата по шията, тя подуши торбата, закачена на колана му и отвърна глава. — Иска да ми покаже, че не я интересува, че тук имам ябълки. Не, за нея това изобщо няма значение. — Завърза повода за оградата, взе една ябълка и извади от джоба си нож. Лениво я разряза на две. — Може би ще предложа този дар на другата прекрасна дама тук — подаде ябълката на Кийли и Бети така го блъсна с глава, че го залепи за оградата. — Сега тя се бори за моето внимание. Е, искаш ли тогава от това? — Отмести се и протегна ябълката. Бети я пое от дланта му с грациозно достойнство. — Тя ме обича.

— Бети обича твоите ябълки — възрази Кийли.

— О, не е само това. Виж — преди да бе успяла да се отдръпне, преди дори да го бе помислила, той обви ръка около раменете й, привлече я към себе си и предизвикателно плъзна устни по нейните. Бети изпръхтя и го бутна. — Виждаш ли? — Брайън леко захапа устните на Кийли, преди да я пусне. — Ревнива е. Не й харесва да обръщам внимание на друга жена.

— Следващия път целуни нея и ще си спестиш една синина.

— Струваше си. И от двете страни.

— Конете по-лесно се подлъгват от жените. — Тя измъкна ябълката от ръката му и я захапа. — Просто харесвам твоите ябълки — заяви и си тръгна.

— Тази е проклета като теб — сподели Брайън с Бети и я погали по муцуната, докато гледаше как Кийли се отдалечава към конюшните. — Защо толкова ми харесват проклетите жени?

 

 

Тя нямаше намерение да ходи в обора на жребчетата. Наистина. Просто бе станала рано и си бе свършила работата. Освен това й беше любопитно. Когато влезе в конюшнята от мекия сивкав изгрев, първото, което чу, бе гласът на Брайън.

Той я накара да се усмихне. Накара я да се усмихне поне раздразнението в него:

— Хайде, Джим, ти загуби залаганията. Не можеш да не ми платиш.

— Ще ти платя, сега събирам.

Когато Кийли влезе в клетката, младият жокей бе стиснал зъби и мърдаше неспокойно рамене.

— Добро утро. Чувам, че си загубил, Джим.

— Да, такъв ми бил късметът. — Той хвърли един убийствен поглед към Бети. — Тази иска да ме изяде.

— По-скоро да те сдъвче и да те изплюе — с отвращение рече Брайън. — Ти просто й даваш повод, като й показваш, че те е уплашила. Днес ще влезеш в историята като първия жокей, който следващият победител в Тройната купа е почувствал върху гърба си.

Бети изпръхтя сякаш в отговор на предсказанието и се опита да затанцува. Брайън скъси повода и я хвана по-здраво. А Джим пребледня и очите му станаха като палачинки.

— Аз ще го направя. — Кийли не бе сигурна дали причината бе предизвикателството или съчувствието към уплашеното до смърт момче. — Ако моментът е исторически, на гърба на шампиона от Роял Медоуз трябва да е Грант. — Усмихна се на Джим:

— Дай ми жакета и шапката.

— Сигурна ли си? — Джим погледна от Кийли към Брайън с повече надежда, отколкото срам.

— Тя е шефът, така да се каже — обясни Брайън.

— Загубата е твоя, Джим.

— Ще поема загубата, ама ще си запазя кожата.

Малко прекалено нетърпеливо тръгна да излиза от клетката. Бети, сякаш я усети, че се отваря, се сви и хвърли един къч. Брайън изруга, блъсна Джим настрани и пое удара в ребрата си.

Въздухът посиня. Приглушените ругатни прозвучаха още по-страшно. Без да се замисля, Кийли влезе в клетката и сложи ръка до неговата върху повода, за да му помогне да овладее кобилата.

Петстотин килограма се опитваха да се отскубнат. Кийли усети излъчващата се от Бети и Брайън топлина, когато телата им се сблъскаха.

— Лошо ли те изрита?

— Не толкова лошо, колкото би искала. — Ала достатъчно, за да му изкара въздуха и да види звезди посред бял ден, помисли Брайън.

Той отметна косите от очите си и премигна от стичащата се пот.

— Леле, Брай, извинявай — смотолеви Джим.

— Толкова ли нямаш ум в главата, та да се обърнеш с гръб към капризно животно? — Сопна му се Брайън. — Следващия път ще я оставя да ти пукне главата. Изчезвай сега. Тя знае, че ти е взела страха. Дръпни се — заповяда на Кийли със същия студен тон, после дръпна поводите, така че накара Бети да наведе глава. — Така значи? Искаш само злоба и никаква слава? Май си губя времето с теб, а? Може би не искаш да бягаш. Просто ще почакаме да ти дойде времето, ще ти доведем един кон да те заплоди и ще те пратим на пасището. И никога няма да разбереш какво е да печелиш.

Пред клетката Кийли си сложи подплатения жакет и шапката. И зачака. Ризата на Брайън бе просмукана от пот, златисто кестенявата му коса бе разрошена. По ръцете му играеха мускули, а ботушите му бяха ожулени и мръсни.

Изглеждаше, реши тя, точно както трябва да изглежда един коневъд. Силен. Самоуверен. И достатъчно нахакан, за да вярва, че може да надвие на животно, над пет пъти по-тежко от него.

Той продължаваше да говори, ала сега бе минал на келтски. Постепенно ритъмът на думите стана по-мек, успокояващ. Почти като песен, те танцуваха във въздуха, издигаха се, снишаваха се. Омагьосваха.

Кобилата сега стоеше кротко, приковала кафявите си очи върху зелените очи на Брайън.

Бе прелъстена, помисли Кийли. Наблюдаваше нещо като прелъстяване. Бети би направила всичко за него. Кой не би го сторил, ако той те докосва по този начин, гледа те по този начин, говори ти по този начин?

— Ела сега — обърна се Брайън към Кийли. — Дай й да усети миризмата ти. Пипни я, за да те почувства.

— Знам как се прави — измърмори тя. Макар че никога не бе виждала да се прави точно по този начин.

Влезе в клетката и нежно плъзна ръце по шията на Бети, по хълбоците. Усети как мускулите потръпнаха под дланите й, но кобилата не гледаше никого и нищо, освен Брайън.

— Виждала съм безброй хора да работят по безброй начини с безброй коне — заговори Кийли тихо, докато галеше Бети. Ала, както кобилата, и тя бе приковала очи към Брайън. — Не съм виждала никой като теб. Ти имаш дарба.

Очите му се отместиха, срещнаха нейните, задържаха ги за момент.

— Тя има дарба. Поговори с нея.

— Бети, не толкова лошата Бети. Ти уплаши горкия Джим, нали, но няма да уплашиш мен? Аз мисля, че си красива. — Видя как животното опъна уши назад, почувства го как се размърда под ръцете й, но продължи да говори: — Ти искаш да се надбягваш, нали? Е, не можеш да го правиш сама. Бих ти казала, че няма да боли, обаче теб това не те интересува. Всичко в теб е само гордост. Отново погледна към Брайън. — Всичко е само гордост — повтори Кийли, разбирайки и мъжа, и кобилата. — Ала не можеш да постигнеш гордостта от победата без тази стъпка.

Когато Брайън затегна седлото, сякаш всички затаиха дъх. После Кийли издиша и опря коляно в протегнатите му ръце.

Легна върху седлото и не помръдна, когато Бети се замята. Знаеше точно какво ще се случи, ако не се овладее кобилата. Един погрешен ход от страна на когото и да било, и можеше да се озове под няколкостотин килограма разярен кон.

Но гласът на Брайън шептеше, тих и приспивен, и светлината постепенно започна да става светлозлатиста. Кийли бавно се изправи на седлото и пъхна крака в стремената.

От новото усещане Бети се мъчеше да отметне глава, да затанцува, да рита. Сега Кийли се наведе напред, погали я и заговори:

— Трябва да свикнеш — заповяда твърдо с тон, съвсем различен от успокоителното припяване на Брайън. — Ти си родена за това.

— Хайде, миличка — додаде Брайън и ъгълчетата на устните му трепнаха. — Тя сега не е толкова страшна, нали? Почти не я усещаш върху този твой голям, красив гръб. Тя е само принцеса, а ти, ти си кралица, нали?

— Значи съм детронирана? — Кийли не бе сигурна дали да се развесели, или да се обиди.

Постепенно неспокойните движения стихнаха. Брайън извади резен ябълка от джоба си и го пъхна в устата на Бети, като непрекъснато я хвалеше и успокояваше.

— Добре се справя.

— Иска й се да ме хвърли до тавана.

— О, да, иска й се, ала в момента няма да се опита. Ти също добре се справяш. — Вдигна поглед и срещна очите на Кийли. — Идва ти отвътре, както и на нея. И двете имате синя кръв.

— Влизаме ли в историята, Брайън?

— И още как — увери я той и целуна Бети току над носа.

Тя му отдели по-голямата част от предобеда. Слизаше от кобилата, отново я възсядаше, седеше кротко, докато Брайън ги развеждаше из обора. Бети хвърли един-два къча, но всички разбираха, че това е само за да се покаже.

— Ще се опиташ ли да минеш кръга с нея?

Кийли понечи да откаже. Имаше си работа, а вече бе изостанала с плановете си за деня. Ала усещането за младата, свежа кобила под нея бе прекалено голямо удоволствие, прекалено голямо предизвикателство. Щеше да поработи върху документите няколко часа през нощта.

— Ако мислиш, че е готова.

— О, готова е. Ние, останалите, трябва да я догонваме. — Той отвори клетката и ги изведе навън.

Кръгът за разходка бе ограден с висока стена, за да не смущават коня, докато получава първите си уроци с ездач на гърба. Докато Брайън ги водеше към него, работниците спряха работата си и доста пари смениха собствениците си.

— Някои от тях бяха заложили, че тази сутрин няма да успеем да я обяздим — подхвърли Брайън. — Току-що ми спечели петдесет долара.

— Ако знаех, че има облози, щях и аз да заложа.

Той вдигна очи.

— За какво?

— Аз винаги залагам, за да спечеля.

Брайън спря в кръга и подаде юздите на Кийли:

— Сега тя е твоя.

Бяха хубава картина. Умопомрачителна. Дългокраката породиста кобила с царствената си глава и блестяща козина и нежната жена, която я бе яхнала.

Ако някога поискаше да има собствен кон — а не искаше, нали? — щеше да е този.

Ако някога поискаше да има собствена жена…

Е, то си беше същото. Никога не бе искал отговорностите, свързани с притежаването. А и във всеки случай нито тази кобила, нито тази жена можеха някога да бъдат негови. Но щеше да има по нещо от всяка от тях, а това бе по-добре, откъдето и да го погледнеш. За коня щеше да знае, че част от онова, което бе самият той, бе отишло в създаването на един шампион. А за жената скоро щеше да има удоволствието да узнае какво бе да я усеща обвита около него през нощта. Може би само веднъж, ала веднъж щеше да е достатъчно.

Каквито и да бяха рисковете, нищо не можеше да го спре. Всеки път, когато се погледнеха, по малко се приближаваха към това. Днес бе разбрал, че тя също го знаеше. Сега бе въпрос само на време и място. А това зависеше от нея.

— Добре изглеждат.

Брайън не трепна, макар да му се искаше. Определено бе неудобно бащата на жената, за която си фантазираш, да прекъсне това ти занимание. Особено неудобно, когато този баща бе и твой работодател.

— Наистина. Бети се нуждае от здрава ръка, а дъщеря ви я има.

— Винаги я е имала. — Травис тупна Брайън по рамото и моментално събуди чувството му за вина. — Налетях на Джим и той си призна всичко. Получил си ритник.

— Дреболия. — Брайън си представи ребрата, които щяха да го болят седмици наред.

— Иди да те прегледат. — Бе казано уж между другото, но се чувстваше командата.

— Скоро ще отида. Джим се уплаши. Не трябваше да го карам.

— Той е млад — съгласи се Травис. — Ала това е част от работата му. В момента се чувства достатъчно зле от мисълта, че можеш да поискаш от него да се остави на Бети. Ще се възползвам от това.

— Аз също. Той е добро момче, Травис. Само дето още е малко зелен. Мисля повече да го вземам с мен на манежа, да свиква.

— Добра идея. Ти имаш доста добри идеи — добави Травис.

— За това ми плащате. — Брайън се поколеба, после се хвърли с главата надолу: — Бети е не само най-доброто ви попадение на вашето Дерби, тя е тази, която ще го направи. Залагам цялата си едногодишна заплата, че Бети ще спечели Тройната купа.

— Изхвърляш се, Брайън.

— Не и с нея. Казвам, че тя ще чупи рекорди, ще ги разбива на малки парченца. А когато дойде време да се запложда, трябва да е със Зевс — продължи Брайън. Направил съм схемите на родословията. Знам, че вие с Брендън лично се занимавате със запложданията, но…

— Ще погледна твоите схеми.

Брайън кимна и погледна към Бети.

— Въпросът не е толкова в схемите, макар че те ще ме подкрепят. Просто я познавам. Понякога… — Усети се, че неволно се бе загледал в Кийли. — Човек просто усеща.

— Знам. — Травис присви замислено очи и огледа тялото на Бети. — Направи работния график, който според теб ще е добър за нея. Когато е готова… Ще поговорим за него.

Кийли поведе Бети към тях и я спря с дръпване на юздите и с тиха команда.

— Решила е да ме търпи.

— Какво мислиш? — Травис погали кобилата по шията, без да обръща внимание на първия й инстинктивен опит да го ухапе.

— Не е обикновена — започна Кийли, — макар че имаше някои проблеми с поведението, които трябва да се коригират. Умна е. Бързо се учи, което означава, че винаги трябва да си една крачка пред нея. Още е рано, разбира се, ала бих казала, че това не е кон, който ще си губи времето. Тя ще работи здраво и ще бяга здраво, ако се подхване както трябва. Ако се състезавах още, щях да я искам.

— Бети не е създадена за бавния кръг. — Брайън извади още едно парче ябълка. — Тя е за голям манеж.

Бети прие наградата и после, сякаш за да подчертае, че той бе единственото човешко същество, което имаше значение, бутна леко муцуна в рамото му.

— Още не е показала, че може да бяга в група — напомни Кийли. — Може би ще трябва да й сложиш капаци.

— Не и на нея, мисля. Другите коне няма да я разсейват. Те ще са й съперници.

— Ще видим. — Кийли слезе и подаде юздите на Брайън, но баща й ги взе.

— Аз ще я прибера.

И това, помисли Брайън, неочаквано съкрушен, бе разликата между треньора и собственика.

— Няма нужда да гледаш толкова сърдито — наклони глава Кийли, като го видя как се мръщи след Бети. — Тя се справи много добре. По-добре, отколкото очаквах.

— Хм? О, да, наистина. Мислех за нещо друго.

— Ребрата ли те болят? — Той само сви рамене и Кийли поклати глава: — Дай да видя.

— Едва ме докосна.

— Ох, за Бога! — Тя нетърпеливо направи това, което би направила с някой от братята си — измъкна тениската му от джинсите.

— Е, скъпа, ако знаех, че толкова искаш да ме съблечеш, щях да съм по-сговорчив, и то насаме.

— Млъкни. Господи, Брайън, ти каза, че е дреболия.

— Не е кой знае какво.

Определението му за дреболия бе буца с размер на бейзболна топка, обагрена в червено и черно.

— Досадно е да се правиш на мъж, така че просто млъкни.

Той се засмя, ала Кийли притисна ръка към синината и Брайън изскимтя.

— Хей, ако това е твоята представа за нежни грижи, запази ги за себе си.

— Може да имаш счупено ребро. Трябва да отидеш на рентген.

— Не ми трябва проклетия… Ох! По дяволите, престани да ме ръчкаш! — Опита се да дръпне надолу тениската си, но тя просто я вдигна отново.

— Стой мирно и не се прави на бебе.

— Преди малко беше да не се правя на мъж, сега не се прави на бебе. Какво искаш?

— Да се държиш разумно.

— Трудно е един мъж да се държи разумно, когато жената го съблича посред бял ден. Ако ще го целунеш, та да ми мине, имам още няколко цицини. Една разкошна е на задника ми.

— Страшно забавно. Някой от мъжете може да те закара до лекаря.

— Никой никъде няма да ме кара. Щях да разбера, ако ми бяха счупени ребрата, случвало ми се е. Това е просто една синина и ужасно ме боли, след като си поигра с нея.

Тя забеляза още една, високо на бедрото му, и я бодна с пръст. Този път той изръмжа:

— Кийли, измъчваш ме.

— Само се опитвам… — Тя вдигна глава, видя очите му и млъкна. В тях сега нямаше болка, нито раздразнение. Имаше горещина и смущение. И това й доставяше изненадващо удоволствие.

— Наистина ли? — Не бе правилно, бе глупаво, ала усещането за сила се оказа много упоително. Кийли плъзна пръсти по бедрото му, нагоре по реброто и отново надолу, и почувства как мускулите му потръпват. — Защо не ме спреш?

Гърлото му се бе свило болезнено.

— Караш ме да ми се завива свят. И го знаеш.

— Може би го знам. Сега. Може би ми харесва. — Никога досега не се бе държала съзнателно предизвикателно. Никога не го бе искала. И никога не бе изпитвала вълнението да накара един силен мъж да се размаже под ръцете й. — Може би съм мислила за теб, Брайън, по начина, по който ми каза, че ще мисля.

— Много хубав момент си избрала да ми го кажеш, когато наоколо е пълно с хора и един от тях е баща ти.

— Да-а, може и това да е вярно. Сигурно имам нужда от тази защита.

— Ти си убиец, Кийли. Можеш да изтормозиш мъжа до смърт.

Не й го каза като комплимент, но за нея това бе откровение.

— Никога по-рано не съм се опитвала. Никой не ме е привличал достатъчно. Ти ме привличаш, а аз дори не разбирам защо.

Когато отпусна ръка, той хвана китката й. Изненада го, че пулсът й така препускаше, когато очите й, гласът й бяха толкова студени, толкова спокойни.

— Значи бързо се учиш.

— Бих искала да мисля, че е така. Ако дойда при теб, ти ще си ми първият.

— Какъв първи? — В него се надигна гняв, особено когато тя се разсмя. После съзнанието му се проясни и смисълът на казаното проблесна като светкавица. Ръката му се стегна върху китката й, после я пусна, сякаш изведнъж се бе превърнала в огън.

— Това те изплаши достатъчно, за да те спре — отбеляза Кийли. — Изненадана съм, че нещо може да те накара да си глътнеш езика.

— Аз… — Ала не можеше да мисли.

— Не, не мъчи думите. Ще развалиш образа си. — Тя не можеше да разбере защо замаяното му изражение й се струваше толкова смешно, нито защо потресеният му поглед по някакъв начин я умиляваше. — Да кажем само, че при тези обстоятелства и двамата имаме много да помислим. А сега, доста съм изостанала с работата си, а трябва и да се подготвя за следобедния урок.

Отиде си така спокойно и небрежно, помисли вцепенено Брайън, сякаш досега си бяха говорили как се лекуват синини. Направо го събори.

Бе се влюбил в аристократка и аристократката бе дъщерята на неговия шеф. А дъщерята на неговия шеф бе невинна.

Трябваше да е луд, за да сложи ръка върху нея след това.

Започваше да съжалява, че Бети не го изрита в главата, та да беше свършило всичко.

 

 

Полагаше й се, реши Кийли. След като цяла сутрин се бе забавлявала, половината нощ трябваше да се занимава с документи. А тя мразеше да се занимава с документи.

Въздъхна, облегна се назад на стола и разтърка очи. След година, може би две, школата щеше да осигурява достатъчен приход, за да си назначи счетоводител. Но засега просто не можеше да си позволи да пилее пари за нещо, което можеше да свърши и сама. Не и когато можеше да ги използва, за да субсидира още един ученик или за да купи на някой от тях ботуши за езда.

Изкушаваше се, особено в моменти като този, да нагази в собствената си банкова сметка. Ала бе въпрос на гордост школата да се издържа сама, доколкото бе възможно.

Ведомостите, формулярите и фактурите бяха нейна работа. Не е задължително да харесваш работата си, просто трябва да я вършиш.

В списъка с чакащите имаше двама ученика за пълния курс. Още един, пресметна Кийли, а по-добре двама, и можеше да оправдае откриването на още един клас, в неделя следобед.

Така щеше да има осемнадесет ученика на пълен курс. Преди две години имаше само трима. Школата работеше. Щеше да работи и тя.

Обърна се към компютъра и се съсредоточи върху счетоводната програма. Очите й отново започнаха да се замъгляват. В този момент вратата зад нея се отвори.

Долови аромата на топъл чай, преди да се обърне и да види майка си.

— Мамо, какво правиш тук? Полунощ е.

— Ами, не бях легнала и видях, че лампата ти свети. Казах си, че момичето ще има нужда от малко гориво, ако ще работи половината нощ. — Адилия остави на бюрото термос и един плик. — Чай и курабийки.

— Обичам те.

— Да имаше късмет да не ме обичаш. Миличка, очите ти се затварят. Защо не изключиш това и да си легнеш?

— Почти свършвам, но мога малко да си почина… И да се заредя с гориво. — Кийли изяде една курабийка и си наля чай. — Изостанала съм, защото сутринта си поиграх.

— От това, което ми казва баща ти, не си играла. — Адилия взе един стол и го премести по-близо до бюрото на дъщеря си. — Той е страшно доволен как Брайън се справя с Бети. Е, той изобщо е доволен от Брайън, аз също, от това, което съм виждала. Ала Бети е голямо предизвикателство.

— Хм — Брайън също, помисли Кийли. — Той има свой си начин да се справя с нещата, но изглежда работи. — Замислено забарабани с пръсти по бюрото. Винаги бе могла да обсъжда с майка си всичко. Защо това трябваше да се променя сега? — Аз го харесвам.

— Бих се тревожила за теб, ако не го харесваше. Брайън е много хубав мъж.

— Мамо… — Кийли сложи ръка на рамото й. — Аз много го харесвам.

Усмивката в очите на Адилия угасна.

— О… Ами…

— И той ме харесва.

— Разбирам.

— Не искам да споменавам това пред татко. Мъжете не приемат тези неща както нас.

— Миличка… — Адилия въздъхна объркано. — Майките вероятно не приемат тези неща както дъщерите си. Ти си голяма, ти си жена, която отговаря първо пред себе си. Ала още си моето малко момиченце, нали?

— Аз досега не съм била с мъж.

— Знам. — Усмивката на Адилия бе мека, почти тъжна. — Мислиш ли, че нямаше да знам, ако това се бе променило? Ти имаш достатъчно високо мнение за себе си, за да се отдадеш на нещо, освен ако си струва. Никой досега не си е струвал.

Тук почвата бе несигурна, помисли Кийли.

— Не знам дали Брайън си струва по начина, за който говориш. Но с него се чувствам по-различно. Желая го. Досега не съм желала никого. Вълнуващо е и малко страшно.

Адилия стана, завъртя се из малкия кабинет и заразглежда лентите, медалите. Стъпките и етапите.

— Ние с теб и преди сме говорили за такива неща. За значението на предпазните мерки, за отговорностите.

— Аз умея да бъда отговорна и разумна.

— Кийли, макар да е вярно, че всичко това е важно, то не ти казва, не може да ти каже какво е да си с мъж. Има такава горещина… — Тя се обърна към нея. — Има такава сила, която създавате между вас двамата. Не е само действието, макар да знам, че за някои може да бъде. Ала има нещо повече и от това. Аз няма да ти кажа, че да отдадеш невинността си е загуба. Не би трябвало да бъде, няма нужда да бъде. За мен бе разтваряне. Баща ти ми беше първият — прошепна Адилия. — И единственият.

— Мамо… — Трогната, Кийли хвана ръцете й. Ръцете на майка й бяха толкова силни, помисли тя. Всичко в майка й бе толкова силно. — Това е прекрасно.

— Моля те само да си сигурна, че ако му се отдадеш, ще ти остане спомен, който е топъл и има сърце, не само страст. С времето страстта може да изстине.

— Аз съм сигурна. — Кийли се усмихна и поднесе ръцете на майка си към бузата си. — Но той не е. И знаеш ли, много е странно, ала съм сигурна заради начина, по който се отдръпна, когато му казах, че ще ми е първият. Разбираш ли, аз също имам значение за него.