Нора Робъртс
Ирландско сърце (12)

Дванадесета глава

— Разбира се, че аз ще се погрижа за него. — Кийли се наведе да свали бинта от десния крак на Финегън.

— Би трябвало да си горе и да празнуваш.

— Това е част от празненството. — Тя внимателно прокара ръка по крака на коня. — Ние с Финегън ще се поздравяваме взаимно, докато го чистя. Но ти можеш да ми направиш една услуга. — Извади фиша от джоба си. — Вземи печалбата ми.

Брайън поклати глава:

— В момента съм прекалено радостен, за да ти се ядосвам, че си заложила моите пари. — Наведе се да я целуне, опрял една ръка на коня. — Ала няма да приема половината.

Кийли обви ръка около врата на Финегън.

— Чу ли? Той не те иска.

— Не му говори такива неща.

Тя облегна буза на муцуната му.

— Ти си този, който го обижда.

Два чифта очи го гледаха. Брайън въздъхна:

— Ще обсъдим това насаме някой друг път.

— Той има нужда от теб. Аз също.

Мускулите на корема му се стегнаха.

— Това не е честно.

— Това е факт. — Изглеждаше толкова притеснен, че Кийли въздъхна. Искаше й се да го натупа. Но не бе сега моментът да беснее, нито да го кара да погледне по-добре жената, която го обичаше. — Ще поговорим за това. — Щяха да поговорят за много неща, реши тя. Съвсем скоро. — Ала засега просто ще бъдем щастливи.

Отново се зае с превръзките на Финегън и Брайън се поколеба:

— През последните няколко месеца съм по-щастлив, отколкото през целия си живот.

— Това няма нужда да се променя. — Кийли свърши с бинтовете и измъкна красива четка. — Ние сме добър отбор, Брайън. Има много неща, които можем да свършим заедно.

Той погали Финегън по врата.

— Днес беше добро начало. Искаш ли след малко да излезем и да отидем на една хубава вечеря с вино?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Да не би най-после да ме каниш на среща?

— Струва ми се правилно при тези обстоятелства — засмя се Брайън и посочи фиша от залагането. — И изглежда, че ще получа допълнителен доход.

— Тогава с удоволствие.

— Трябва да отида да видя как е Бети, да се погрижа да я транспортират до фермата.

— Ако срещнеш някой от моите роднини, кажи им къде съм, а?

— Добре. Той получи своя щастлив ден, нали? — прошепна Брайън и отвори вратата на конюшнята.

Кийли остави четката.

— Днес имаше голям ден, Донъли.

— Да. Не знам дали ще има друг като него.

Тя обви ръце около него и облегна глава на рамото му.

— Ще има още. Ще си направим още — обеща и протегна устни към неговите.

Можеше да се загуби в нея. Когато я държеше в ръцете си, бе толкова лесно да мине от реалността в мечтата.

— Не обръщаш внимание на коня си. — Той опря буза до нейната и затвори очи. — Ще се върна да те взема.

— Ще те чакам.

Но Брайън не помръдна, само стоеше, прегръщаше я и любовта в сърцето му пулсираше като светлина. После се отдръпна, хвана двете й ръце и ги поднесе към устните си.

— Не забравяй да му дадеш ябълки. Той ги обича.

— Да, знам. — Кийли имаше чувството, че сърцето й трепери. — Брайън…

— Ще се върна — обеща той и излезе, преди да бе произнесъл думите, които напираха в гърлото му.

— Нещо се промени — прошепна Кийли. — Почувствах го. — Притисна дланите си, все още топли от неговите, към сърцето си. — Ох, какъв ден… И още не е свършил. — Изтича обратно в конюшнята, където Финегън търпеливо я чакаше. — Той ме обича. Просто още езикът му не може да се обърне да го каже, ала ме обича. Знам. — Отново взе хубавата четка. — Ще минем още една финална линия, преди денят да свърши. Трябва да се направя на красива. Ще има свещи и вино и…

Чу, че вратата на конюшнята отново се отваря и замълча. Реши, че Брайън се връща и се обърна. Лъчезарната й усмивка замръзна, като видя Търмак.

— Мислиш, че си ме преметнала, а?

— Не сте добре дошъл тук.

— Измъкна ми този кон изпод носа. Като конекрадец. И си въобразяваш, че ще ти се размине, щото си Грант.

— Получихте цената, която поискахте — отвърна Кийли студено. Долови в дъха му прекалено много уиски. Финегън също го бе доловил, помисли тя. Конят започна да потрепва. Спокойно хвана юздите му. — Ако имате оплакване, обърнете се към Състезателната комисия.

— Че баща ти да им плати?

Кийли рязко вдигна глава. Очите й пламнаха.

— Внимавайте какво говорите за баща ми.

— Ще говоря каквото си искам. — Той се приближи. Очите му се бяха изцъклили и помътнели от алкохола. — Мошеници сте всичките, гледате от високо на нас, дето просто се опитваме да си изкарваме хляба. Откраднахте ми този кон. — Заби пръст в рамото й. — Каза ми, че не го бива да бяга.

— И не го биваше. — Тя не се страхуваше. Наоколо имаше хора, помисли бързо. Трябваше само да извика. Но един Грант не викаше за помощ при първия сблъсък. Можеше да се справи с един пиян и жалък простак.

— Ама го бива да бяга за теб. Да бяга и да побеждава. Тези пари са мои по право.

Значи всичко бе само заради парите, помисли Кийли. Точно както Брайън бе казал, за някои всичко бе само факти и цифри, без никакво чувство.

— Вие получихте всички пари, които ще получите от мен. — Обърна се да разреши коня. — Сега ви предлагам да си тръгнете, преди да съм се оплакала.

— Не ми обръщай гръб, малка вещице.

Тя ахна не само от болка, а и от изненада, когато той сграбчи рамото й и я извъртя към себе си. Опита се да се освободи и ръкавът на ризата й се раздра на рамото. До нея Финегън се стресна и изцвили нервно.

— Ще ме гледаш, като ти говоря. Мислиш си, че си по-добра от мен. — Блъсна я върху хълбока на коня, после отново я дръпна напред. — Мислиш си, че си нещо повече, само щото татко ти се валя в пари.

— Мисля — произнесе Кийли с измамно спокойствие, — че е по-добре да свалите ръцете си от мен. — Бръкна в джоба си и здраво стисна в пръстите си шилото за копита.

Всичко стана много бързо, във виелица от движения и звуци. Още докато тя измъкваше от джоба импровизираното си оръжие, Финегън замахна с глава и удари Търмак по рамото. За втори път Търмак я блъсна силно върху коня, замахна с юмрук и Кийли извика и скочи към него, за да му попречи да го стовари върху главата на Финегън.

Ударът попадна върху слепоочието й и цялата й глава пламна от болка, пред очите й затанцуваха червени размазани кръгове. Тя залитна и се препъна, като се опита да предпази себе си и коня. В този момент Брайън влетя в конюшнята като бог на отмъщението.

Кийли инстинктивно се вкопчи в юздата на Финегън, за да го успокои и да запази равновесие.

— Всичко е наред, вече всичко е наред. — Ала чу недвусмисления звук от удар на юмрук в кости и плът и скочи: — Брайън, недей!

Лицето му бе съвсем безизразно, цялото само ъгли и студени очи. С една ръка бе хванал Търмак за врата и го притискаше към стената, с другата замахваше за следващия удар. От устата и носа на Търмак вече течеше кръв. Кийли сграбчи ръката на Брайън и увисна на нея. Бе все едно да хване нагорещено желязо.

— Стига. Всичко е наред.

Без дори да я погледне, той се отърси от нея и стовари юмрука си в корема на Търмак.

— Той те удари.

— Престани! — Тя задъхано се вкопчи с две ръце в рамото му. — Не ме нарани. Пусни го, Брайън.

Чу как Търмак се бори да поеме въздух през пръстите на Брайън, които стискаха гърлото му.

— Нищо ми няма.

Брайън много бавно обърна глава. Очите му, безизразни, студени и ослепели от гняв, срещнаха нейните и Кийли потрепери.

— Удари те — повтори той натъртено. — Сега се дръпни.

— Не. — Тя чуваше виковете зад нея, с крайчеца на окото си виждаше събиращата се тълпа. И усещаше миризмата на кръв. — Достатъчно. Пусни го.

— Не е достатъчно. — Опита се отново да се отърси от нея и Кийли си представи как лети.

Не се бе уплашила от Търмак, но сега се страхуваше.

— Какво става тук?

Едва не заплака от облекчение, като чу гласа на баща си. Тълпата се разтвори да му направи път. Никога не бе познавала някой, който да не му направи път. Той се вгледа внимателно в лицето й, погледът му се плъзна по скъсания й ръкав и макар че нежно сложи ръка на рамото й, в очите му се надигна гняв.

— Отдръпни се, Кийли. — Произнесе той с глас като студена стомана.

— Татко… — Тя поклати глава, увита като лоза около ръката на Брайън. — Кажи на Брайън да го пусне. Той не ме слуша.

Брайън с някаква разсеяна ярост блъсна главата на задъхания Търмак в стената.

— Той я удари — повтори неумолимо.

Гневът в очите на Травис се превърна в блестящо сребърно острие.

— Докосна ли те?

— Татко, за Бога! — Кийли сниши глас: — Та той след малко ще го убие.

— Пусни го, Брайън. — Адилия дотича в конюшнята и с един поглед оцени ситуацията. Внимателно сложи ръка на рамото на Брайън. — Ти се справи с него. Добро момче, браво. Сега плашиш Кийли.

— Ризата й е скъсана. Видя ли, че ризата й е скъсана? — Той продължаваше да говори бавно, сякаш на чужд език. — Изведете я оттук.

— Добре, добре. Ала сега пусни този нещастник. Той не заслужава да се занимаваш с него.

Може би гласът й, мелодията на родната му страна бавно проникна през яростта. Брайън охлаби захвата си и Търмак с хриптене пое въздух.

— Беше я хванал натясно в конюшнята, разбираш ли, и я удари.

Адилия кимна и бързо погледна към съпруга си. Преди много години и той се бе справил с един пиян, който я бе хванал натясно в конюшнята. Разбираше едва сдържаната ярост в очите на Брайън.

— Тя вече е добре. Ти си се погрижил за това.

— Не съм свършил — каза го толкова спокойно, че Адилия успя само да премигне, когато юмрукът му отново профуча и събори Търмак на колене.

— Престани! — Като не виждаше друг начин, Кийли се хвърли между двамата мъже и започна да бута Брайън. Не го отмести и на сантиметър, но от жеста имаше полза. — Достатъчно. Това е просто една скъсана риза. Той е пиян и се държа глупаво. Сега вече е достатъчно, Брайън.

— Не си права. Никога няма да бъде достатъчно. Ти имаш нежна кожа, Кийли, а той щеше да ти остави белези, така че никога няма да е достатъчно.

Търмак се бе отпуснал на ръце и колене. Гадеше му се. С почти разсеяно движение Травис го издърпа на крака.

— Предлагам ти да се извиниш на дъщеря ми и да изчезваш, иначе може отново да пусна това момче.

Стомахът му бе станал на желе от болка, усещаше в устата си вкуса на собствената си кръв. Ала като видя струпаните наоколо размазани лица, които го гледаха, унижението се оказа не по-малко болезнено.

— Върви по дяволите. И ти, и останалите. Аз ще ви съдя.

— Давай. — Травис оголи зъби в убийствена усмивка. — Ти си пиян и си глупак, точно както каза дъщеря ми. И си я докоснал.

— Той й крещеше, господин Грант. — Лари си проби с лакти път през тълпата. — Чух го да я заплашва, като идвах да видя коня.

Травис препречи пътя на Брайън и почувства как мускулите му треперят от напрежение.

— Задръж — каза му тихо и отново се обърна към Търмак: — Стой настрани от това, което е мое, Търмак. Ако отново пипнеш моето момиче, това, което Брайън може да ти направи, ще е нищо в сравнение с това, което ще направя аз.

Търмак реши, че Брайън е вече с вързани ръце и смелостта му се върна. Избърса кръвта от лицето си с опакото на ръката си.

— Е, и какво, като съм я пипнал? Просто исках да ми обърне внимание. Тя не подбира много-много кой да я пипа. Нямаше нищо против, когато този пършив ирландец я мачкаше.

Брайън се хвърли напред, но Травис бе по-близо и почти толкова бърз. Юмрукът му се стовари като чук върху челюстта на Търмак, той завъртя очи и се стовари на земята.

— Дий, отведи Кийли у дома, моля те. — Травис погледна към тълпата и вдигна вежди, сякаш ги предизвикваше да кажат нещо. — Някой ще повика ли полицията?

 

 

— Не трябваше да си тръгваме. — Кийли крачеше нервно из кухнята и спираше на всяко минаване до прозореца. Защо още ги нямаше?

— Мила моя, ти трепериш. Ела сега, седни и си изпий чая.

— Не мога! Какво им става на мъжете? Щяха да направят онзи идиот на кайма. Не съм толкова изненадана от Брайън, струва ми се, ала от татко очаквах да е по-сдържан.

Адилия я погледна искрено изненадана.

— Защо?

Разяждана от тревога, Кийли прокара ръце през косите си.

— Той се владее. Сега, теб мога да си те представя от време на време да избухнеш… — Тя трепна. — Не исках да те обидя. — Каза го бързо, като видя, че майка й се усмихва.

— Не си ме обидила. Характерът ми може да е… Да кажем, по-колоритен, отколкото на баща ти. Той може да бъде студен и предпазлив, когато се наложи. А се налагаше. Този човек беше ударил и заплашил малкото му момиченце.

— Малкото му момиченце беше на път да се опита да разпори човека с шило за копита — въздъхна Кийли. — Никога не съм виждала татко да удря някого, нито да изглежда така, сякаш му се иска да не спира.

— Той не злоупотребява с юмруците си, защото няма нужда. Татко ти ще е разстроен от това, Кийли. — Адилия се поколеба, после посочи на дъщеря си към един стол. — Седни за минутка. Преди години — започна тя, — малко след като дойдох да работя тук, една нощ бях отишла в конюшнята. Един от конярите се беше напил. Събори ме в клетката. Не успях да се преборя с него.

— О, мамо…

— Тъкмо бе започнал да къса дрехите ми, и баща ти дойде. Мислех, че ще го пребие до смърт. Дори не изглеждаше ядосан, просто го налагаше с юмруци така студено и систематично, че беше по-страшно, отколкото ако се беше вбесил. Това видях днес изписано на лицето на Брайън. — Тя нежно докосна леката драскотина на челото на Кийли. — И не мога да го обвинявам.

— И аз не го обвинявам. — Тя хвана ръцете на майка си. — Това днес не беше същото. Той беше бесен заради коня и искаше да ме напердаши.

— Заплахите са си заплахи. Ако аз бях дошла първа, сигурно щях сама да се нахвърля върху него. Не се притеснявай толкова, миличка.

— Опитвам се. — Кийли взе чая си, после отново го остави. — Мамо, онова, което Търмак каза за Брайън… Че ме бил мачкал. Не беше така. Не е така между нас.

— Знам. Ти го обичаш.

— Да. — Толкова бе прекрасно да го каже. — И той ме обича. Просто още не ми го е казал. Сега се страхувам, че татко… Духовете са разбунени и ако приеме погрешно онова, което Търмак каза… — Тя отново скочи от масата. — Защо ги няма още?

Кръстосва още десет минути кухнята и накрая изпи един аспирин заради главоболието, което пулсираше в слепоочията си. Изпи чаша чай и си каза, че вече е спокойна.

И скочи като куршум в момента, в който чу гуми на кола по чакъла. Стигна до вратата навреме, за да види как пикапът на Брайън минава покрай къщата, а камионът на баща й спира пред вратата.

— Изтървах всичките вълнения. — Макар Брендън да говореше весело, в очите му светеше същия гняв, както в погледа на баща му. — Добре ли си?

— Много съм добре. — Потупа го по рамото, но погледът й бе прикован към баща й, който слизаше от камиона. Нищо не можеше да разчете от лицето му. — Съвсем съм добре — повтори Кийли и пристъпи към него.

— Влез вътре.

Сдържан, помисли тя отново. Бе впечатляващо и доста страшничко да гледа тази така овладяна ярост.

— Ще дойда. Трябва да се видя с Брайън. — Очите й го молеха да я разбере. — Трябва да говоря с него. Ще се върна. — Стисна бързо рамото му и се втурна навън.

— Остави я да върви, Травис — обади се Адилия от прага. — Тя има нужда да се оправи с това.

Травис с присвити очи гледаше как дъщеря му тича към друг мъж.

— Има пет минути.

Кийли настигна Брайън, преди да бе изкачил стълбите към квартирата си. Тя извика и ускори крачка.

— Чакай. Толкова се притесних… — Щеше да се хвърли право в прегръдките му, ала той отстъпи крачка назад. И лицето му бе леденостудено. — Какво стана?

— Нищо. Баща ти се оправи. Този човек няма повече да те безпокои.

— Не за това се тревожех. Ти добре ли си? Бях започнала да си мисля, че имаш проблеми. Трябваше да остана и да си кажа. Всичко толкова се обърка.

— Нямам проблеми и няма за какво да се тревожиш.

— Добре. Брайън, исках да кажа, че… О, Господи! Ръцете ти — хвана ги и очите й се напълниха със сълзи, като видя ожулените кокалчета. — О, толкова съжалявам. Горките ти ръце. Да вървим, ще се погрижа за тях.

— Мога сам да се грижа за себе си.

— Трябва да се почистят и…

— Не искам да се въртиш около мен. — Издърпа рязко ръцете си и изруга, като я видя, че побледнява и първата сълза се търкулва по бузата й. — По дяволите, спри. Не съм в настроение отгоре на всичко да се занимавам и със сълзи.

— Защо така ми викаш?

В него се надигнаха вина и мъка.

— Имам работа. — Обърна се и пое по стълбите. И към вината и мъката се примеси гняв. — Ти не искаше аз да те защитя — извъртя се към нея с блеснали от яд очи.

— За какво говориш?

— Аз ставам да се търкалям в чаршафите или да ти помагам за конете. Но не и да те защитя.

— Това са глупости. — Сълзите започваха да избликват като реакция на преживяното през последните няколко часа. — Трябваше ли просто да седя и да те гледам, докато го пребиеш до смърт?

— Да! — Той я хвана за раменете и я разтърси. — Аз трябваше да се оправя с това. Ти ми отне тази възможност и накрая я даде на баща си. Аз трябваше да го направя, пършив ирландец или не.

— Какво става тук? — За втори път този ден Травис влезе насред скандал и викове. Адилия бе до него. И този път той видя обляното в сълзи лице на дъщеря си и с пламнали очи се обърна към Брайън. — Какво, по дяволите, става тук?!

— Не съм сигурна. — Кийли преглътна сълзите си, а Брайън я пусна. — Този идиот изглежда мисли, че аз имам същото мнение за него като Търмак, защото не го оставих да го разкъса на парчета. Очевидно като съм възразила, съм накърнила гордостта му. — Погледна измъчено към майка си. — Уморена съм.

— Отивай в къщата — нареди Травис. — Искам да говоря с Брайън.

— Няма пак да ме отпращаш като дете! Това си е моя работа. Моя и на…

— Не говори на баща си с такъв тон!

Рязката заповед на Брайън предизвика различни реакции. Кийли ахна, Травис се намръщи замислено, а Адилия едва сдържа усмивката си.

— Извинявай, обаче до гуша ми е дошло да ме прекъсват, да ми заповядват и да ми говорят като на непослушно осемгодишно дете.

— Тогава не се дръж като такава — посъветва я Брайън. — Моите родители може да не са изискани, обаче са ни учили на уважение.

— Не виждам какво…

— Замълчи.

Тя бе потресена и загуби дар слово.

— Извинявам се, че предизвиквам още една сцена — обърна се Брайън към Травис. — Още не съм се успокоил напълно. Благодаря ти, че оправи всички неприятности, каквито можех да имам с полицията.

— Имаше достатъчно хора, които бяха видели почти всичко. Нямаше да има неприятности. Не и за теб.

— Преди малко беше сърдит, че баща ми е оправил нещата.

Брайън й хвърли един поглед.

— Аз изобщо съм си сърдит.

— О, точно така. — След като настроението на деня изглежда бе насилието, Кийли му се поддаде и заби пръст в рамото му. — Ти просто си сърдит. Той има някаква извратена идея, че аз не го мисля за достатъчно добър, та да ме защити от един пиян простак. Е, искам да ти кажа нещо, дебелоглаво ирландско магаре. — Вече й тя се бе ядосала. Сви ръката си в юмрук и го удари по гърдите. — Аз съвсем добре се защитавах и сама.

— Глупава твърдоглава половин ирландка, той е два пъти по-голям от теб, че и отгоре.

— Справях се, ала съм ти благодарна за помощта.

— Ами, как ли пък не. Това е същото като всичко останало. Всичко трябва да свършиш сама. Никой не е интелигентен като теб, умен като теб, способен като теб. Е, ако ти трябва разнообразие, можеш и да ми свирнеш.

— Това ли си мислиш? — Бе толкова побесняла, че едва говореше. — Че правя любов с теб за разнообразие? Ах ти, гаден, противен кучи син!

Вдигна юмруци и можеше и да ги стовари върху него, но Травис пристъпи напред и сграбчи Брайън за ризата. Гласът му бе тих, почти безизразен:

— Би трябвало да те направя на парчета.

— Ох, Травис… — Адилия само притисна длани към очите си.

— Татко, да не си посмял! — Кийли безпомощно вдигна ръце. — Имам една идея. Защо днес да не се изпопребием един друг и да приключим с това?

— Прав си. — Брайън стоеше, отпуснал ръце, и не откъсваше очи от Травис.

— Ами, прав е! Аз съм възрастна жена. Възрастна жена — повтори Кийли и удари леко с юмрук баща си по рамото. — И аз му се нахвърлих. — Изпита някакво перверзно удоволствие, когато леденият му поглед се насочи към нея. — Точно така. Аз му се нахвърлих. Аз го исках, аз отидох при него и го прелъстих. И сега какво? Низвергната ли съм?

— Няма значение как се е случило. Аз бях опитен, а тя не беше. Нямах право да я докосвам и го знаех. На твое място и аз щях да се ударя.

— Никой никого няма да удря. — Адилия се приближи и сложи ръка на рамото на Травис. — Скъпи, сляп ли си? Не виждаш ли какво става между тях? Пусни сега момчето. Много добре знаеш, че той ще седи и ще те остави да го биеш и ти няма да изпиташ никакво удовлетворение.

Не, Травис не беше сляп. Когато погледна в очите на Брайън, той видя, че животът му се бе променил. Неговото дете, неговото малко момиченце бе станало жена на някой друг. Този някой друг, забеляза Травис, изглеждаше толкова нещастен и объркан от цялата история, както самият той се чувстваше.

— Какво смяташ да правиш?

— Мога да си тръгна, до един час.

Стана му и смешно, и тъжно.

— Можеш ли?

— Да, господине. — За пръв път Брайън разбра, че никога няма да може да събере в сака си всичко, което му трябва, всичко, което иска. — Райвърз е достатъчно добър, за да поеме работата, докато намерите друг треньор.

Твърдоглава ирландска гордост, помисли Травис. Е, за цял живот се бе научил да се справя с нея.

— Ще ти съобщя, когато си уволнен, Донъли. Дий, онази ловна пушка нали още е в къщата?

— О, да — отвърна тя веднага. И се зачуди дали някога се бе гордяла повече с мъжа, за когото се бе омъжила, дали някога, го бе обичала повече. — Мисля, че мога да ти я донеса.

Да, беше и тъжно, и смешно, мислеше Травис, докато гледаше как всичкият цвят се стича от лицето на Брайън.

— Добре е да се знае. Винаги ми е било приятно, че децата ми разпознават и оценяват качеството. — Пусна Брайън и се обърна към Кийли: — Ще поговорим по-късно.

Очите й отново се напълниха със сълзи, докато гледаше как родителите й се отдалечават, като видя как баща й хвана ръката на майка й.

— За много неща съм се борила — каза тихо. — Работила съм за много неща, искала съм много неща. Ала всъщност целта ми винаги е била това, което имат те. — Обърна се към Брайън, който несигурно, отиде до стълбите и седна. — Ако решиш, че все пак искаш да избягаш, Брайън, татко няма да те застреля.

Не ловджийската пушка го плашеше, а това, с което бе свързана тя.

— Мисля, че вие всички сте объркани. Беше емоционален ден.

— Да, така е.

— Аз знам кой съм, Кийли. Вторият син на не съвсем средна ръка родители, които са първото поколение, измъкнало се от бедността. Баща ми прекалено много обичаше алкохола и конете, а майка ми през повечето време беше уморена до смърт. Преживявахме ден за ден. Знам кой съм — продължи той. — Аз съм страхотно добър треньор на състезателни коне. Никога не съм оставал на едно място, на една работа повече от три години. Ако останеш, то може да те обсеби. Никога не съм искал да се озова вкаран в кошарата.

— Аз не те вкарвам в кошара.

Брайън вдигна очи, уморени и подозрителни.

— Би могла. Къде тогава ще си ти?

— И аз съм била глупава — тя въздъхна и се приближи до него. — Аз знам коя съм, Брайън. Аз съм най-голямата дъщеря на красиви родители. Аз съм привилегирована, израснала съм в дом, пълен с любов. Имала съм предимства. — Когато той не каза нищо, вдигна ръка и отметна спускащата се върху челото му коса. — Знам какво съм. Аз съм страхотно добра учителка по езда и съм пуснала корени тук. Тук аз мога да направя нещо ново и го правя. Но разбрах, че не искам да го правя сама. Искам да те вкарам в кошарата, Брайън — прошепна Кийли и обхвана с длани лицето му. — Седмици наред строя тази кошара. Откакто разбрах, че съм влюбена в теб.

Той хвана китките й и инстинктивно ги стисна, после бързо стана на крака.

— Ти бъркаш нещата. — Паниката го прониза право в сърцето. — Казах ти, че сексът създава усложнения.

— Да, каза ми. И, разбира се, след като си единственият мъж, с когото съм била, откъде мога да разбера разликата между секс и любов? Ала това не отчита факта, че аз съм интелигентна жена, наясно със себе си, и знам, че ти си единственият мъж, с когото съм била, защото си единственият мъж, когото съм обичала. Брайън… — Тя пристъпи напред и в очите й проблесна смях, когато той се дръпна. — Решила съм. Знаеш колко съм упорита.

— Аз тренирам конете на баща ти.

— Е, и? Майка ми ги чистеше.

— Това е друга работа.

— Защо? А, защото тя е жена. Колко съм глупава да не разбирам, че ние не можем да се обичаме, да изградим общ живот. Ако обаче ти притежаваше Роял Медоуз, а аз работех тук, тогава всичко щеше да е наред.

— Престани да ме изкарваш, че говоря глупости.

— Не мога — разпери ръце Кийли. — Просто ти наистина говориш глупости. И въпреки това те обичам. Честно казано, опитвах се да го обмисля разумно. Обичам да правя нещата по план, с ясна цел. — Сви рамене и се усмихна. — С теб това просто не става. Поглеждам те и сърцето ми настоява да зарежа всякакви планове. Толкова те обичам, Брайън. Не можеш ли да ми го кажеш? Не можеш ли да ме погледнеш и да ми го кажеш?

Той прокара пръсти по драскотината на челото й. Искаше му се да се грижи за нея.

— Ако го сторя, няма да има връщане назад.

— Страхливец. — Тя видя как очите му пламват и си помисли колко бе прекрасно, че го познаваше толкова добре.

— Няма да ме притиснеш в ъгъла.

Кийли се разсмя:

— Виж ме — подкани го тя и продължи да настъпва към него. — Днес аз разбрах много неща, Брайън. Ти се страхуваш от мен… От това, което изпитваш към мен. Ти винаги си се отдръпвал, когато сме пред хора, винаги си бягал, когато съм посягала към теб. Това ме обижда.

Тази мисъл направо го ужаси.

— Никога не съм искал да те обидя.

— Да, и не би могъл. Как можех аз да не се влюбя в теб? Твърда глава и меко сърце. Това е неустоимо. И въпреки това беше обидно. Обаче мислех, че е само заради твоя снобизъм. Не разбирах, че е от нерви.

— Аз не съм нито сноб, нито страхливец.

— Прегърни ме, Брайън. Целуни ме. Кажи ми.

— По дяволите! — Той я хвана за раменете и замря. Не можеше нито да я отблъсне, нито да я привлече към себе си. — Беше от първия път, когато те видях, от първия миг. Ти влезе в стаята и сърцето ми спря. Сякаш ме порази светкавица. Много си бях добре, докато ти не влезе в стаята.

Коленете й омекнаха. Твърда глава, меко сърце, а сега най-неочаквано и смайваща романтика.

— Защо не ми каза? Защо ме накара да чакам толкова дълго?

— Мислех, че ще ми премине.

— Ще ти премине? — вдигна вежди Кийли. — Като настинка?

— Може би. — Брайън я отдръпна от себе си и се загледа в хълмовете.

Тя затвори очи и подложи на вятъра косите си, пламналите си страни. Когато спокойствието й се върна, отвори очи и се усмихна:

— Една здрава настинка трудно преминава.

— Ти го казваш. Аз никога не съм искал да притежавам нищо — започна той, все още с гръб към нея. — Това беше принципен въпрос. Но когато човек реши да се установи, нещата се променят.

Нещата се променят, помисли Брайън отново. Може би Кийли имаше право, а той от дълго време бягаше. Ала това бягане не го ли бе довело накрая там, където трябваше да стигне?

Съдба. Брайън бе прекалено много ирландец, за да не прегърне съдбата, когато тя го удряше между очите.

— Имам пари настрани. Доста, тъй като никога не съм харчил много. Достатъчно, за да се построи къща, или във всички случаи поне да се започне строежа. Сигурно ще искаш да е някъде наблизо, за да си близо до школата си, до семейството си.

Кийли трябваше отново да стисне очи. Сълзите щяха само да го изплашат.

— Това са подробности, на които обикновено държа, но точно в момента не са най-важното за мен. Бих искала просто да ми го кажеш, Брайън. Имам нужда да ми кажеш, че ме обичаш.

— Натам вървя. — Той се обърна към нея. — Никога не съм мислил, че искам брак. Искам да имаме деца с теб, Кийли. Искам наши деца. Моля те, не ме припирай…

— Опитвам се. Побързай.

— Не можеш да ме припираш в такъв момент. Преглътни тези сълзи, иначе всичко ще объркам. Ето така — Брайън се приближи към нея. — Аз не искам да притежавам коне, ала мога да направя изключение за подаръка, който ти ми направи днес. Като някакъв символ. Нямах вяра в него, чиста вяра, че той ще бяга, за да спечели. Нямах вяра и в теб. Дай ми ръката си.

Тя протегна ръка и стисна неговата.

— Кажи ми го.

— Никога не съм казвал тези думи на друга жена. Ти си ми първата и ще бъдеш последната. Влюбих се в теб от първия момент, беше нещо като ослепяваща светкавица. С времето любовта ми към теб се засили и задълбочи, докато стана като нещо живо в мен.

— Това е всичко, което имах нужда да чуя. — Кийли вдигна ръката му към бузата си. — Ожени се за мен, Брайън.

— По дяволите! Ще ме оставиш ли аз да направя предложението?

Тя прехапа устни, за да сдържи сълзливия си смях.

— Извинявай.

Той със смях я вдигна във въздуха.

— Е, какво значение има? Разбира се, че ще се оженя за теб.

— Веднага?

— Веднага! — Целуна я по челото. — Обичам те, Кийли, и след като си толкова глупава, та да се омъжиш за един твърдоглав ирландски коняр, сега ще отида горе и ще поискам ръката ти от баща ти.

— Да поискаш… Брайън, наистина?

— Ще го направя както трябва. Но може би ще те взема със себе си, в случай че той е намерил онази ловджийска пушка.

Тя се засмя и потърка буза в неговата.

— Ще те защитя.

Брайън я остави да стъпи на земята. Двамата тръгнаха край ярките есенни цветя, край белите огради и полята, по които конете гонеха сенките си.

Когато той посегна да хване ръката й, Кийли го хвана здраво. И имаше всичко на света.