Нора Робъртс
Ирландско сърце (10)

Десета глава

Според Кийли всичко бе прекрасно. Бе се влюбила в мъж, който й подхождаше. Имаха много общи интереси, приятно им беше заедно, всеки уважаваше мнението на другия.

И той си имаше слабости, разбира се. Понякога биваше мрачен, а самоувереността му често преминаваше границата с арогантността. Ала тези качества го правеха мъжът, който беше.

Проблемът, както го виждаше тя, бе да го накара да мине от връзка към обвързаност и от обвързаност към брак. Бе възпитана с вяра в постоянството в обещанието, което двама души си дават да се обичат за цял живот.

Наистина нямаше друг избор, освен да се омъжи за Брайън и да изгради живота си с него. И щеше да се погрижи и той да няма друг избор.

Бе малко като да тренираш кон, предполагаше Кийли. Много повторения, награди, търпение и любов. И зад всичко това — твърда ръка.

Мислеше, че ще е най-разумно да се сгодят по Коледа и да се оженят следващото лято. Определено щеше да е най-удобно да уредят живота си близо до Роял Медоуз, след като и двамата работеха там. Нищо не би било по-просто.

Всичко, което трябваше да направи, бе да доведе Брайън до същите заключения.

Доколкото го познаваше, сигурно бе мъж, който иска той да прави ходовете. Бе малко дразнещо, но тя го обичаше достатъчно, за да го изчака той пръв да й се обясни в любов. Нямаше да бъде със свещи и цветя, мислеше Кийли, докато разхождаше Финегън из заграждението. Доколкото познаваше Брайън, щеше да има страст, предизвикателство и мъничко гняв.

Очакваше го с нетърпение.

Спря да провери дали кракът на коня не е топъл или подут. Внимателно хвана копитото да сгъне коляното. Той не показа да му е неприятно и Кийли бодро го потупа по шията.

— Да — каза тя, когато той доволно духна към рамото й, — доста добре се чувстваш тези дни, нали? Мисля, че си готов за малко упражнения.

Козината му отново се бе загладила, забеляза Кийли, докато го оседлаваше. Времето, грижите и вниманието бяха обърнали нещата. Може би никога нямаше да стане красавец и определено не бе шампион, ала имаше добра душа и силен дух.

Това бе повече от достатъчно.

Когато се метна на седлото, Финегън вдигна глава и по неин сигнал запристъпя гордо.

Тя известно време вървеше предпазливо, за да види дали конят не се опитва да щади крака си. Толкова се зарадва, когато той се впусна в равномерен ритъм, че след няколко минути се успокои достатъчно, за да се наслаждава на спокойната езда.

Тази година есента бе използвала цялата си пъстра палитра да обагри дърветата в ярки тонове — златисто, червено, оранжево. Те се открояваха върху фона на наситено синьото небе и горяха под силните коси лъчи на слънцето.

Полетата бяха тъмнозелени. Жребчетата танцуваха по пасбищата, дългите им крака гонеха сенките им. Кобили с издути кореми пасяха лениво.

Върху кафявата писта младите коне се носеха във вълшебна вихрушка от скорост и сила и въздухът ехтеше от тропота на копитата им.

Тази картина, помисли Кийли, бе нейна през целия й живот. Образите, които се връщаха, се повтаряха сезон след сезон. Красотата и силата и спокойната увереност, че ще продължават година след година.

Това тя можеше и щеше да предаде на своите деца, когато му дойдеше времето. Солидността му, отговорностите, радостите и потта.

Докато седеше върху оздравяващия кон, почувства как гърлото й болезнено се свива от любов. Това не бе просто място, това бе дар. Дар, съхранен и доизграден от нейните родители. Нейната част в него, от него, никога нямаше да се приема за подразбираща се.

Когато видя Брайън, облегнат на оградата, приковал поглед към препускащите коне, за момент можа само да премигне, потресена от внезапната тежест в гърдите си. Кожата й изтръпна. Нямаше друга дума, с която да опише студените и горещи нервни вълни, които я обляха.

Докато се мъчеше да си поеме дъх, сърцето й кънтеше като чук върху наковалня. Конят под нея се стресна и раздразнено затанцува в кръг, преди да успее да го овладее.

И ръцете й трепереха.

Не, това не бе добре. Изобщо не бе приемливо. Откъде идваше? Откъде се взе тази топка от ужас в стомаха й? Вече бе приела, че го обича, нали? И се оказа лесно, един прост процес от действия. Бе решила, бе си поставила цел. По дяволите, цялата работа й беше приятна.

Какво тогава бе това неуверено, замаяно, болезнено чувство, тази паника, която бе впила нокти в нея и я караше да иска да обърне рязко коня си и да препусне надалеч колкото може по-бързо?

Бе сгрешила, разбра Кийли и притисна треперещата си ръка към сърцето. Досега само се бе влюбвала. Колко глупава е била, та да се залъже как гладко върви всичко! Това бе моментът, сега го разбра. Това бе моментът на падането.

Сега бе загубила ориентация, същото усещане, както при някой скок не се удържиш на седлото и се запремяташ в пространството, докато земята се протегне и те блъсне. Натъртени кости, глава и сърце.

Любовта бе невероятен шок за цялото същество, помисли си. Чудно как изобщо някой го преживяваше.

Тя бе Грант, напомни си Кийли и се изправи на седлото. Умееше да пада, умееше и да стане и да съсредоточи ума и енергията си върху целта. Тя не просто щеше да преживее този шок за сърцето. Щеше и да укрепне от него. И когато се справеше с Брайън Донъли, той нямаше да разбере какво се бе стоварило върху него.

Стегна се като пред състезание. Няколко пъти пое бавно и дълбоко въздух, докато пулсът й се успокои, съсредоточи се, докато съзнанието й се проясни като бистра езерна вода, после препусна да се изправи лице в лице със своята цел.

Като я чу да се приближава, Брайън се обърна. Когато видя Финегън, смътното раздразнение от това, че го прекъсват, се разсея. Живо се интересуваше от този кон, затова предаде папката на помощник-треньора, даде му някои напътствия и се приближи.

— Е, сега изглеждаш жив и здрав, а? — Машинално се наведе да провери нараненото коляно. — Не е топло. Това е добре. Откога си го извела?

— От около петнадесет минути, на разходка.

— Вероятно може да понесе галоп. Изглежда като нов, никакви следи от подуване. — Той се изправи, примижа срещу слънцето и погледна към Кийли. — А ти? Ти добре ли си? Нещо си бледа.

— Така ли? — Малко чудо, помисли Кийли, ала се усмихна и се наслади на чувството, че си има тайна. — Не се чувствам бледа: А ти… — Впуснала се в реката на откритията, тя се наведе напред. — Ти изглеждаш чудесно. Груб, разрошен и секси.

Присвитите му очи блеснаха и Брайън отстъпи малко притеснено назад, когато Кийли потърка с ръка бузата му. Наоколо се мотаеха поне петима мъже, помисли той. И всеки от тях имаше очи.

— Тази сутрин ме повикаха рано в конюшните и нямах време да се обръсна.

Тя реши да приеме опита му да се измъкне не като обида, а като предизвикателство.

— Харесва ми. Съвсем мъничко опасен. Ако по-късно имаш време, мисля, че би могъл да ми помогнеш.

— С какво?

— Да пояздиш с мен.

— Бих могъл.

— Добре. Около пет? — Кийли отново се наведе напред и този път сграбчи ризата му, за да го издърпа една стъпка по-близо. — И знаеш ли какво? Не се бръсни.

 

 

Тази жена го изкарваше от равновесие, което хич не му харесваше. С горещите й погледи и интимни докосвания от сутринта после цял ден не можеше да си намери място.

И още по-лошо, човекът, който му плащаше да работи, а не да се разсейва от хормоните си, бе собственият й баща.

Ама че ситуация, помисли Брайън. При това сам си я бе изработил. Но пък как можеше да знае от самото начало, че така ще хлътне по нея, и на толкова различни нива? Влюбването бе тежък удар за него, ала той бе преживявал удари и преди. Понатъртваш се и продължаваш. Малко привличане бе приятно, малко флирт бе достатъчно безопасен. А и истината бе, че Брайън обичаше риска. До някаква степен.

Но сега отдавна бе минал тази степен. Сега бе съвсем затънал по нея и в същото време бе започнал да харесва семейството й. Травис бе не само добър и почтен шеф, а и бе на път да се превърне в скъп приятел.

А Брайън намираше начин да прави любов с дъщерята на приятеля си толкова често, колкото бе човешки възможно.

Още по-лошо, призна си той, докато вървеше към конюшните — от време на време се улавяше, че се е размечтал. Тази малки фантазии се прокрадваха в главата му, докато бе зает с нещо друго. Усещаше се, че се чуди как ли би било всичко между него и Кийли, ако нещата бяха различни, ако бяха, така да се каже, на едно ниво. И мислеше — е, тоест ако бе мъж, който ще се задоми, — че тя можеше да е точно жената, с която би се задомил.

Да де, ако го интересуваше да пусне корени на едно място с един човек. Което, разбира се, изобщо не се включваше в неговите планове. А дори и да беше — а то не беше, — не би се получило.

Ако Кийли бе луксозна къща, Брайън бе обор, и това беше положението.

Тя просто се забавляваше. Той разбираше това и не можеше да й се сърди. При всичките си привилегии Кийли живееше като цвете в саксия и сега опитваше малко от свободата. Самият Брайън се бе бунтувал срещу ограниченията на своето възпитание, когато още като момче бягаше от училище и ходеше в конюшните. Нищо не можеше да го спре, нито убеждаването, нито заплахите, нито наказанията.

Още щом усети, че може, напусна дома си и тръгна от конюшня на конюшня, от манеж на манеж. Бе живял свободно, без задължения и окови. И никога не бе поглеждал назад. Братята и сестрите му се изпожениха, народиха деца, засадиха градини, постъпиха на сигурна работа. Те притежаваха вещи, мислеше си сега, докато той не притежаваше нищо, което да не може да се пъхне в сака или да се зареже, когато поеме по следващата пътека.

Когато притежаваш нещо, трябва да се грижиш за него. Преди да се усетиш, притежаваш още повече. И после тежестта на всичко това вкопава краката ти на едно място.

Хвърли един поглед към красивата каменна къща, която бе негово жилище, и се възхити от начина, по който се очертаваше върху фона на вечерното небе. Край нея растяха тъмночервени, алени и златисти цветя, а камионът, който бе купил от Пади, бе паркиран, сякаш там му беше мястото.

Спря и, също както Кийли тази сутрин, се обърна да огледа пейзажа. Това бе място, осъзна Брайън, което би могло да задържи един мъж, ако не внимава. Просторът можеше да те подлъже, че не е ограничаващ, после щеше да те изкуши да засадиш някои неща — включително себе си, — докато те обсеби, със сърцето и душата ти.

Бе разумно да не забравя, че това не бе негова земя, както и конете не бяха негови коне. Както и Кийли не бе негова жена.

Ала когато се приближи към нейното заграждение, тази фантазия отново го издебна. В дългите меки сенки и спокойната светлина на вечерта тя оседлаваше големия жълтеникавокафяв кон, когото наричаше Медунчо. Косата й бе вдигната на върха на главата в небрежен кок, който бе странно секси. Носеше джинси и зелен пуловер.

Изглеждаше… Достъпна, осъзна той. Жена, каквато мъжът иска да има до себе си след дългия усилен ден. За много неща можеше да се говори с тази жена, на вечеря или в интимността на леглото. Споделена любов, споделени шеги.

Мъжът може сутрин да се събуди с такава жена и да не се чувства в капан, нито да се тревожи, че тя се чувства така.

Брайън се усети и тръсна глава. Това бяха глупости.

— Я виж ти! — Той се приближи до оградата и се облегна на нея. — Ти вече си свършила всичката работа.

— Хващаш ме в добър ден. — Кийли провери подпруга и отстъпи назад. Вече знаеше дължината на стремената му, любимия му мундщук и юзда. — Нямах представа колко свободно време ще имам, когато мама започне редовно да ми помага.

— И какво смяташ да правиш с него?

— Да му се наслаждавам.

Брайън отвори вратата и тя изведе двата коня.

— През последните две години толкова се бях вторачила в работата, че не се бях отдръпвала достатъчно, за да оценя резултатите. — Подаде му поводите. — Резултатите ми харесват.

— В такъв случай може би ще използваш малко от това свободно време, за да дойдеш на моя манеж. — Изчака я да яхне коня си и се метна и той на седлото. — Аз там търся резултати. Утре пускам Бети на детско състезание.

— Първото й състезание? Не бих искала да го пропусна.

— Чарлзтаун. Два часа.

— Ще помоля майка ми да поеме следобедния урок. Ще бъда там.

В спокоен ход обиколиха заграждението и поеха по хълма, където дърветата блестяха в меките коси слънчеви лъчи. Над главите им се носеха стадо диви гъски.

— Два пъти на ден — рече Брайън, загледан в полета им. — Пътуват си по пътя и крещят, по изгрев и по залез.

— Винаги ми е харесвало как викат. Това сигурно е още нещо, което дава усещане за дом по това време на годината. — Кийли не откъсна поглед от небето, докато и последният вик заглъхна. — Днес се обади чичо Пади.

— И как е той?

— Много добре. Купил си е две млади кобили. Решил е да се пробва в коневъдството.

— След като веднъж е бил коняр, не съм си и представял, че ще може да остане вън от играта.

— На теб би ти липсвало, нали? Миризмата им, цвиленето им. Мислил ли си някога да направиш своя собствена ферма, да започнеш свое собствено родословие?

— Не, това не е за мен. На мен ми стига да създавам чужди коне. След като притежаваш, това е бизнес, нали? Предприятие. Аз не горя от желание да ставам бизнесмен.

— Някои притежават коне просто заради любовта към конете — възрази тя. — И дори бизнесът не засенчва чувствата.

— В редки случаи. — Брайън се озърна, разгледа постройките. Да, помисли той, това бе място, построено върху чувства. — Един такъв случай е баща ти и познавах още един в Корк. Обаче притежанието може и да ти влезе в кръвта, докато загубиш досег с това чувство. Преди да се усетиш, всичко се превръща във факти и цифри и жажда за печалба. Прилича ми на затвор.

Интересно, помисли Кийли.

— Да си изкарваш хляба е затвор.

— Необходимостта да си изкарваш хляба, после и маслото към него, първо и преди всичко. Това е капан. Баща ми се заклещи в него.

— Наистина ли? — Брайън толкова рядко бе споменавал за семейството си. — С какво се занимава баща ти?

— Банков чиновник е. Ден след ден да седиш в клетка и да броиш чуждите пари… Какъв живот.

— Е, това не е живот като за теб.

— И слава Богу. На тези момчета им се бяга. — Той срита Медунчо и го подкара в галоп.

Тя въздъхна разочаровано, но смушка коня си да се изравни с него. Щяха да се върнат към това, обеща си Кийли. Не бе научила достатъчно за мъжа, за когото имаше намерение да се омъжи.

Яздиха един час и после се насочиха обратно към конюшнята да приберат конете и да настанят останалата част от стадото й за през нощта. Брайън почти се надяваше тя отново да го покани да отиде в къщата на вечеря, ала щом излязоха от конюшнята, Кийли се обърна към него и вдигна вежди:

— Няма ли да ме поканиш на едно питие?

— Питие? Нямам кой знае какво разнообразие, но заповядай.

— Приятно е от време на време да те поканят. — Хвана ръката му, преди да бе успял да я пъхне на безопасно място в джоба, и вплете пръсти в неговите. — Ти самият понякога имаш свободно време. Чудя се дали някога си чувал нещо за срещи. Вечеря, кино, разходка с кола.

— Имам известен опит. — Завиха към неговата квартира и той погледна към пикапа си. — Ако ти се вози, можеш да се качиш в камиона, обаче първо трябва да изрина.

Тя изсумтя:

— Това, Донъли, не беше най-романтичното предложение.

— Камионите втора ръка не са особено романтични, а аз забравих къде съм паркирал стъклената си каляска.

— Ако пак искаш да ми кажеш, че съм принцеса… — Кийли замълча и стисна зъби. Търпение, напомни си. Нямаше да развали нещата със спор. — Няма значение. Ще забравим за разходката. — Отвори сама вратата. — И ще минем направо към вечерята.

Брайън усети миризмата, още щом влезе. Нещо ароматно и пикантно, което му напомни, че стомахът му бе съвсем празен.

— Какво е това?

— Кое какво е? — Тя се засмя и подуши въздуха. — А, това ли? Чили, един от моите специалитети. Сложих го да къкри преди първия ми урок.

— Приготвила си вечеря?

— Мммм. — Развеселена и много доволна от изненадата му, Кийли тръгна към кухнята. — Мислех, че няма да имаш нищо против, а и знаех, че по това време и двамата ще сме гладни. — Вдигна капака на една тенджера и бързо разбърка. Оттам излетя уханен облак. — Това е от онези неща, които можеш просто да оставиш и да ги ядеш, когато си готов, затова ми харесва. А, и купих бутилка мерло, макар че ако предпочиташ, чилито може да се яде и с бира.

— Опитвам се да си спомня последния път, когато някой ми е готвил… Освен майка ти или някой, който ми е роднина.

Още по-доволна, тя се обърна и обви ръце около него.

— Не ти ли е готвила никоя от многобройните ти жени?

— Някой път може би, ала не си спомням. — Тъй като бяха сами, той хвана бедрата й и я придърпа към себе си. — И определено не си спомням да е миришела толкова апетитно.

— Жената или храната?

— И двете. — Наведе устни към нейните и си позволи удоволствието да потъне в тях. — А това ми напомня, че почти умирам от глад.

— Какво искаш като начало? — Кийли захапа долната му устна. — Мен или храната?

— Искам теб като начало. И, струва ми се, и като край.

— Много хубаво, защото и аз искам първо теб. — Отдръпна се. — Защо да не се поизмием? Бих взела един душ. — Засмя се, хвана ръцете му и го издърпа от кухнята.

 

 

Бе си донесла и дрехи за преобличане и Брайън стреснато я гледаше как най-спокойно обува чисти джинси. Косата й бе още мокра от душа, който бяха взели заедно, кожата й още поруменяла. И, забеляза той, на места малко ожулена, защото не се бе обръснал.

Но дивата любов, която бяха правили под горещия душ в пълната с пара баня съвсем не бе нито толкова интимна, нито толкова лична, колкото чистия й пуловер, старателно сгънат и оставен в края на леглото.

Тя посегна към него, вдигна очи и улови потресения му поглед.

— Какво има?

Брайън поклати глава. Нямаше начин да й обясни чувството на паника и удоволствие, което изпитваше, докато я гледаше да се облича.

— Ожулил съм те. — Протегна ръка и прокара пръст по ключицата й. — Трябваше да се обръсна. Ти си толкова мека. — Плъзна пръстите си към рамото й. — Не разбирам как успявам да го забравя. — Кийли потрепери и той се вгледа в лицето й. За момент тя видя как желанието отново проблясва в очите му като острие на меч. — Сега ти е студено. Облечи си пуловера. Имам един мехлем.

Блясъкът угасна толкова бързо, колкото се бе появил. Ужасно неприятно бе, помисли Кийли, докато Брайън се ровеше в едно чекмедже, че единствените моменти, когато той си позволяваше да загуби контрол над себе си, бяха, когато правеха любов.

Брайън извади една тубичка и понеже тя още не си бе облякла пуловера, изстиска малко мехлем на пръстите си и започна внимателно да го размазва по зачервената й кожа. Кийли позна миризмата.

— Това е за коне.

— Е, и?

Тя се засмя и го остави да се суети около нея.

— Това прави ли ме твоя кобила?

— Не, ти си твърде млада и с нежни кости. Още си жребче.

— Ще ме тренираш ли, Донъли?

— О, ти не си в моя отбор, госпожице Грант. — Вдигна очи и свъси вежди, като я видя, че се усмихва. — Това смешно ли ти е?

— Нищо не можеш да направиш, нали? Трябва да се грижиш.

— Аз ти направих тези белези — измърмори той. — Значи аз трябва да се погрижа за тях.

Кийли вдигна ръка да си поиграе с краищата на мократа му, изсветляла по краищата коса.

— Обичам, за мен да се грижи мъж с твърд ум и меко сърце.

Мекото сърце малко въздишаше, малко болеше. Ала Брайън отвърна безгрижно:

— Не е мъчение да пипам кожа като твоята. — Без да откъсва очи от нейните, с палец размаза крема по нежната извивка на гърдата й. — Особено след като ти май нямаш нищо против да стоиш тук полугола и да ми позволяваш да го правя.

— Трябва ли да се изчервя и да се смутя?

— Ти не си от тези, които се смущават. Това ми харесва в теб. — Затвори тубичката и сам нахлузи пуловера през главата й. — Но не мога да оставя такъв шедьовър на Господа да се простуди.

— Сигурно нямаш сешоар.

— Тук навсякъде е пълно с въздух.

Тя се засмя и прокара пръсти през мокрите си къдрици.

— Ще се оправя някак си. Хайде да пийнем това вино, докато довърша вечерята.

Той не разбираше много от вина, ала още от първата глътка разбра, че това бе няколко нива над обичайната добавка към такова непретенциозно ястие като чилито.

Кийли изглеждаше в кухнята му по-свойски, отколкото самият Брайън, намираше разни неща в чекмеджета, които още не бе отварял. Когато започна да подправя салатата, той остави чашата си.

— Връщам се след една минута.

— Имаш наистина само една минута — извика тя след него. — Слагам хляба да се топли.

Тъй като отговорът бе затръшване на вратата, Кийли сви рамене и запали свещите, които бе сложила на малката кухненска маса. Уютно, реши, и достатъчно романтично точно като за двама практични хора, които не искат да прекаляват с романтиката.

Бе спокойна, проста вечеря, която двама души биха могли да си приготвят заедно в края на работния ден. Тя смяташе да се погрижи да има повече такива вечери, докато човекът разбере, че точно така и ще бъде.

Доволна от себе си, вдигна чашата.

— За добрите силни стартове — произнесе тихо и отпи.

Чу, че вратата се отваря и извади хляба от фурната.

— Да сядаме, че умирам от глад.

Обърна се да остави панерчето на масата и видя Брайън с букет в ръка.

— Просто плачеше за цветя — обясни той.

Кийли се вгледа във веселите есенни цветя, после в лицето му.

— Набрал си ми цветя…

Гласът й прозвуча толкова недоверчиво, че Брайън размърда неспокойно рамене.

— Ами, ти ми приготви вечеря, с вино и свещи и всичко останало. Освен това цветята и бездруго са си твои.

— Не, не са. — Задъхваща се от любов, тя остави панерчето на масата и зачака. — Докато не ми ги дадеш.

— Никога няма да разбера защо жените толкова се прехласват по китки. — Подаде й ги.

— Благодаря. — Кийли затвори очи и зарови лице в цветята. Искаше да запамети точния им аромат, точното усещане. После отпусна ръка и протегна устни за целувка, потърка буза в неговата.

Ръцете му се обвиха около нея толкова бързо, толкова силно, че тя ахна.

— Брайън! Какво има?

Този жест, този простичък и сладък жест — буза до буза — почти го бе разбил.

— Нищо. Просто ми е приятно усещането, когато те прегръщам.

— Ако ме прегърнеш още малко по-силно, ще мина през теб.

— Извинявай. — Той притисна устни към челото й, за да си даде една минутка да се овладее. — Когато умирам от глад, забравям собствената си сила.

— Тогава сядай и да започваме. Аз ще сложа цветята във вода.

— Аз… — Трябваше да каже нещо и да се хване за тема, на която нямаше да заеква или да изтърси нещо, което да смути и двамата. — Мислех преди малко да ти кажа, прегледах записките за Финегън. — Ето, реши Брайън, седна и започна да разсипва салатата в двете чинии. Безопасна почва. — Разбира се, той е регистриран като Полет на фантазията.

— Да, знам. — Кийли пъхна цветята в една ваза, остави ги на масата и седна до Брайън. — Но мисля, че Финегън му отива повече.

— Той си е твой и можеш да го кръстиш както искаш. Резултатите му от първата година състезания са нестабилни. Произходът му е много приличен, ала никога не е достигнал пълните си възможности и на тригодишна възраст собствениците му го продали.

— Аз имах намерение да проверя данните му. Ти ми спестяваш този ангажимент. — Тя счупи едно хлебче на две и му подаде половината. — Той има добро родословие и реагира добре. Дори лошото отношение не го е повредило.

— Въпросът е, че се е представял значително по-добре през третата година. Някои от резултатите му са били нестабилни и по мое мнение е бил малко претрениран. Ако работех с него, аз щях по-иначе да го направя.

— Ти през цялото време го правиш по-иначе, Брайън.

— Както и да е, във всеки случай е попаднал на това тежко състезание и така Търмак е сложил ръка на него.

— Мръсник — произнесе Кийли толкова студено, че Брайън наклони глава.

— За това няма да спорим. Мисля, че би пропиляла възможностите му в твоята школа тук. Той е роден за манежа и мястото му е там.

Тя изненадано се намръщи към салатата си:

— Мислиш, че би трябвало да бяга?

— Мисля, че би трябвало да разгледаш тази възможност. Сериозно. Финегън е чиста порода, Кийли, създаден е да бяга. Нуждата от това е в кръвта му. Само дето с него са се отнесли зле и са го използвали зле. Спортистът живее в него и макар твоята школа да е нещо прекрасно, тя не му е достатъчна.

— Ако има склонност към травми на коляното…

— Ти не знаеш това. То не е наследствено. Това е нараняване, за което е виновен човекът. Можеш да помолиш баща ти да го погледне, ако мислиш, че аз нямам това право.

Кийли се замисли за момент и отпи от виното.

— Аз определено вярвам на твоята преценка, Брайън. Въпросът не е в това. Ние и двамата знаем, че един кон може да изгуби духа си, когато с него се отнасят зле. Просто не бих искала да го насилвам.

— Разбира се, ти решаваш.

— Ти би ли работил с него?

— Бих могъл. — Той сипа в чиниите чили. — Но ти също би могла. Ти знаеш как да го направиш, знаеш какво да търсиш.

Тя вече клатеше глава.

— Не и за състезания. Аз знам къде е силата ми и тя не е на манежа. Ако реша да го пусна отново да се състезава, искам да получи най-доброто.

— И това трябва да съм аз — заяви Брайън с такава непринудена арогантност, че Кийли се засмя.

— Това „да“ ли е?

— Ако баща ти се съгласи допълнително да тренирам твоя кон, с удоволствие ще се заема. Ще започна по-леко и ще го видя как ще тръгне. — Бе решил да спре дотук, ала понеже мислеше, че тя ще го разбере, продължи. — То беше в очите му онази сутрин, когато го доведе до манежа. Копнежът.

— Аз не го видях. — Кийли докосна ръката му. — Радвам се, че ти си го видял.

— Това ми е работата.

— Това е твоят талант — поправи го тя. — Родителите ти трябва да се гордеят с теб. — Каза го уж между другото и започна отново да яде, и когато той се изсмя, го погледна слисано. — Какво смешно има?

— Не може да се каже, че изпитват точно гордост по отношение на мен и моя начин на мислене.

— Защо?

— Хората не могат да изпитват гордост от това, което не разбират. Не всички семейства, Кийли, са сплотени като вашето.

— Съжалявам — каза тя съвсем искрено. Не само заради неудовлетвореността му от чувствата на семейството му към него, а и защото съзнателно бе полюбопитствала.

— Не е кой знае какъв проблем. Живеем си съвсем добре.

Кийли смяташе да спре дотук, да промени темата, но думите я изгаряха.

— Ако не се гордеят с теб, значи са глупави. — Брайън я зяпна и ръката му със следващата хапка чили замръзна по средата на пътя към устата и тя сви рамене: — Извинявай, ала наистина са глупави.

Без да откъсва поглед от нея, той започна отново да яде. Очите й блестяха, бузите й бяха поруменели, брадичката й вирната. Защо ли толкова се горещеше?

— Скъпа, много мило от твоя страна да го кажеш, но…

— Не е мило. Грубо е, ала го мисля. — Кийли грабна бутилката и допълни двете чаши. — Ти имаш истински талант и си спечелил голяма известност… Иначе, по дяволите, нямаше да си тук, в Роял Медоуз. За какво да не се гордеят? — настоя още по-разпалено. — Поне баща ти би трябвало да разбира.

— Защо?

Устата й увисна отворена.

— Та нали той те е запознал с конете!

— С манежа. Не конете интересуваха баща ми. — Брайън бе толкова очарован от реакцията й, та не му мина през ума, че се бе впуснал в откровен разговор за семейството си. Нещо, което абсолютно никога не правеше. — Те бяха нещо като средство. Той им се възхищаваше, определено. Но това, което, го привличаше, бяха облозите, хазартът. И май още го привличат. Това, и възможността да дръпне няколко глътки от бутилката без мълчаливото и убийствено неодобрение на майка ми. Казах ти, Кийли, баща ми е банков чиновник.

— Какво значение има?

— Огромно — това бе всичко, което Брайън мислеше. Ала се опита да й даде по-разбираемо обяснение:

— Той още преди години престана да гледа през решетките на своя малък кафез. Те с майка ми са се оженили млади, нали разбираш, по-малко от девет месеца преди най-голямата ми сестра да се появи на бял свят.

— Това може да е трудно, но все пак…

— Не, те са доволни. Предполагам, че се обичат, по свой си начин. — Не бе мислил много по това, ала след като сега бяха заговорили на тази тема, полагаше искрени усилия. — Създали са дом, отгледали са децата си. Баща ми осигуряваше прехраната. Макар че беше комарджия, никога не сме оставали гладни и сметките рано или късно се плащаха. Майка ми винаги сервираше нещо прилично за ядене и дрехите ни бяха чисти. Но ми се струва, че в края на деня и двамата бяха уморени, просто от това, че го правеха.

Кийли си спомни за един израз на майка си: „Едно дете може да умре от глад пред пълна чиния“. Разбираше, че без любов, без смях, духът просто гладува.

— Това, че си тръгнал по свой собствен път, не би трябвало да им пречи да са доволни от теб.

— Брат ми и сестрите ми са чиновници и родители, стабилни хора. Аз съм загадка, а ако не можеш да разрешиш една загадка, рано или късно трябва да помислиш, че нещо е сбъркано в нея. Иначе има нещо сбъркано в теб.

— И ти избяга.