Нора Робъртс
Ирландско сърце (1)

Първа глава

Според Брайън Донъли вратовръзката е била измислена от някоя отмъстителна жена, за да стисне с нея гърлото на мъжа, да му изкара въздуха и когато той остане без сили, да дръпне края й и да го подкара, накъдето си поиска. Вратовръзката, която Брайън носеше сега, го задушаваше, нервираше го и го караше да се чувства малко неловко.

Но задушаващите вратовръзки, лъснатите обувки и предвзетото поведение бяха просто задължителни в изисканите клубове с техните хлъзгави паркети, кристални полилеи и вази, препълнени с цветя, сякаш отгледани на Венера.

Би предпочел да е в конюшнята или на манежа, или в една хубава задимена кръчма, където можеш да си запалиш пура и да говориш каквото ти е на ума. Според Брайън там бе мястото, където мъжете се срещат по работа.

Ала Травис Грант му плащаше пътя, а струваше бая пари да го докара чак от Килдеър до Америка.

Да тренираш състезателни коне означава да ги разбираш, да работиш с тях, все едно да живееш с тях. Нужни са, разбира се, и хора — като нещо странично. Но клубовете са за собствениците и за тези, които се правят на състезатели за хоби — или заради престижа и печалбата.

Един оглед из стаята му показа, че повечето от присъстващите тук, с лъскавите си рокли и черни костюми, никога през живота си не са ринали тор.

И въпреки това, ако Грант искаше да го види как може да се справи в шикозна обстановка, да се впише в обществото, щеше да го стори, по дяволите. Брайън още не бе получил работата. А я искаше.

Роял Медоуз на Травис Грант бе една от най-добрите конеферми в страната. През последното десетилетие стабилно се придвижваше към славата на най-добрата в света. Брайън бе виждал американски коне да бягат на състезания в Килдеър. Всеки от тях бе истински красавец. Последния бе видял само преди няколко седмици, когато жребецът, трениран от него, бе изпреварил коня от Мериленд с една глава.

Ала една глава бе повече от достатъчна, за да се спечели наградата и неговия дял от нея като треньор. Нещо повече, изглежда се бе оказала достатъчна, за да насочи вниманието на великия Травис Грант към Брайън Донъли.

И ето го сега тук, по негова покана, помисли Брайън, в Америка, на някакъв разкошен прием в луксозен клуб, където жените ухаят на богатство, а мъжете изглеждат богати.

Музиката му се струваше скучна. Не го вълнуваше, но поне имаше бира и добър изглед към това, което ставаше. Храната бе изобилна и също така лъскава и елегантна като хората, които я опитваха. Тези, които танцуваха, го правеха с повече достойнство, отколкото ентусиазъм, което според него бе жалко. Ала кой би могъл да ги обвинява, когато в оркестъра имаше живот колкото в мазно пликче с пържени картофи?

И все пак, беше интересно да гледа как проблясват скъпоценностите, как искри кристалът. Шефът в Килдеър не бе човек, който би поканил работниците си на прием.

Старият Мейн си бе съвсем свестен и, Бог е свидетел, обичаше си конете — стига да завършваха състезанията с Кръга на победителите. Но Брайън, без изобщо да се замисля, го бе зарязал при възможността за тази работа.

Е, ако не я получеше, щеше да получи друга. Бе намислил да остане за известно време в Америка. Ако не намереше късмета си в Роял Медоуз, щеше да го намери някъде другаде.

Обичаше промените и знаеше точно кога да си събере багажа и да хване пътя, затова бе минал през някои от най-добрите конеферми в Ирландия.

Не виждаше причина да не може да прави същото и в Америка. Малко или много същото. Това бе една голяма и широка страна.

Отпи от бирата си и вдигна вежди, като видя да влиза Травис Грант. Лесно го позна, както и жена му — ирландката сигурно имаше пръст в това, че Брайън толкова държеше да получи тази работа.

Мъжът, Грант, бе висок, снажен, с гъста черна посребрена коса. Имаше силно лице, загоряло и обветрено. Жена му с нежната си фигура до него изглеждаше като фея. Буйната й коса бе кестенява, блестяща като козина на породист кон.

Двамата се държаха за ръка.

Това бе изненадваща връзка. Неговите родители бяха създали четири деца и бяха работили като добър сплотен отбор. Ала никога пред хората не бяха проявявали и най-малка привързаност, дори с нещо толкова невинно като да се хванат за ръка.

Зад тях идваше един млад мъж. Приличаше на баща си, а и Брайън го познаваше от манежа в Килдеър. Брендън Грант, безспорният наследник. И изглежда се чувстваше удобно в тази роля. Както и стройната блондинка, която го бе хванала подръка.

Имаха пет деца, той знаеше — бе се постарал да научи. Една дъщеря, още един син и близнаци, момче и момиче. Не очакваше хора, израснали в привилегии, да си дават кой знае какъв труд за ежедневното поддържане на фермата. Не очакваше да му се пречкат.

И в този момент тя се втурна със смях в залата.

Нещо подскочи в стомаха му, в гърдите му. И за момент Брайън не виждаше нищо друго и никой друг. Фигурата й бе нежна, лицето й живо. Дори от разстояние видя, че очите й бяха сини като езерата в неговата родина. Косите й бяха пламтящи, пращящо огнено червени, на човек чак му се струваше, че би се опарил, и падаха на вълни върху голите й рамене.

Сърцето му избумтя, три силни и бесни удара, после сякаш просто спря.

Бе облечена с нещо развяващо се и синьо, по-светло, доста по-светло от очите й. В ушите й проблясваха обици, сигурно диамантени.

Никога през живота си не бе виждал нещо толкова красиво, толкова съвършено. Толкова недостижимо.

Пресъхналото му гърло изгаряше и той надигна бирата си. С отвращение забеляза, че ръката му не бе съвсем сигурна.

Не е за теб, Донъли, напомни си. Не ти се полага дори да мечтаеш за нея. Това трябва да беше най-голямата дъщеря на господаря, и принцесата на къщата.

Още преди да си го бе помислил, към нея се приближи мъж с добре скроен костюм и старателно отгледан тен. Начинът, по който тя му подаде ръка, бе точно колкото трябваше студен, точно колкото трябваше надменен, та да накара Брайън да се подсмихне подигравателно — което бе къде-къде по-приятно, отколкото да се пули насреща й.

Да, тя наистина бе царствена. И го знаеше.

Влязоха и другите членове на семейството — това трябваше да са близнаците, помисли той, Сара и Патрик. Хубава двойка, и двамата високи и слаби, с тъмнокестеняви коси. Момичето, Сара — Брайън знаеше, че току-що бе навършила осемнадесет години — се смееше и размахваше широко ръце.

Цялото семейство се обърна към нея и така неволно — а може би и нарочно — изолира мъжа, който бе дошъл да отдаде почит на принцесата. Но той бе настойчив, пресегна се и сложи ръка на рамото й. Тя го погледна, усмихна се и кимна.

И това бе достатъчно, помисли Брайън, докато гледаше как мъжът се отдалечава. Такава жена би трябвало да е свикнала да отхвърля мъжете, представяше си той, или да ги води за носа. И да ги кара да се чувстват благодарни като домашно куче за най-обикновено потупване по главата.

Това заключение го успокои. Брайън отпи още една глътка от бирата и остави чашата. Моментът, реши той, не бе по-лош от който и да било друг, за да се представи на великите и прославени Грантови.

— И тогава тя го тупна с бастуна по краката — продължаваше Сара — и той се пльосна по лице във върбалака.

— Ако беше моя баба — намеси се Патрик, — щях да избягам чак в Австралия.

— Уил Кънингам със сигурност обикновено заслужава да го понатупат. Колко пъти аз самата съм се изкушавала — Адилия Грант погледна през рамо и смеещите й се очи срещнаха погледа на Брайън. — Е, значи успяхте, а?

За негова изненада протегна ръце към него, стисна топло дланите му и го привлече в средата на семейния кръг.

— Така излиза. За мен е удоволствие отново да се срещна е вас, госпожо Грант.

— Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Без премеждия, което е не по-лошо — светските разговори не бяха неговата сила и Брайън се обърна към Травис и кимна: — Добър вечер, господин Грант.

— Здравей, Брайън. Надявах се, че ще успееш да дойдеш. Нали познаваш Брендън?

— Да. Заложи ли на жребеца, за който ти казах, Брендън?

— Да, и понеже залозите бяха пет към едно, ти дължа най-малкото едно питие. Какво да ти взема?

— Една бира, благодаря.

— От коя част на Ирландия си? — въпросът бе от Сара. Тя имаше очите на майка си, помисли Брайън. Зелени, топли и любопитни.

— Аз съм от Кери. А ти трябва да си Сара, нали?

— Точно така — усмихна му се тя лъчезарно. — Това е брат ми Патрик, а това е сестра ми Кийли. Нашият Брейди вече е в колежа, така че тази вечер сме с един по-малко.

— Радвам се да се запознаем, Патрик — той се обърна към Кийли и демонстративно наклони глава почти в поклон. — Приятно ми е, госпожице Грант.

Тя вдигна тънките си вежди, жест, също толкова демонстративен като неговия.

— Господин Донъли. О, благодаря ти, Чад — пое чашата шампанско и за момент докосна по рамото мъжа, който й я донесе. — Чад Стюарт, Брайън Донъли, от Кери. Това е в Ирландия — добави с ледена ирония.

— О! Вие роднина ли сте на госпожица Грант?

— Не, нямам тази чест. Из страната сме пръснати няколко от нас, които всъщност не сме роднини.

Патрик прихна и си спечели един предупредителен поглед от майка си.

— Е, пак се струпахме накуп, както обикновено. Ще поведем тази орда към нашата маса. Брайън, надявам се, че ще седнеш с нас.

— Какво ще кажеш за един танц, Кийли? — попита Чад, собственически застанал до лакътя й.

— С удоволствие — отвърна тя разсеяно и тръгна напред. — Малко по-късно.

— Внимавайте — Брайън леко я докосна по ръката, докато вървяха. — Да не се подхлъзнете върху остатъците от сърцето, което току-що разбихте.

Кийли го погледна през рамо.

— Походката ми е много стабилна — съобщи му тя и се постара да седне между двамата си братя.

Тъй като бе доловил аромата й — стилен и едва доловимо сексуален, — той пък се постара да седне точно срещу нея. Хвърли й една бърза усмивка, после се остави да го забавлява Сара, която вече бъбреше за коне.

Не й харесваше как изглежда, мислеше Кийли, докато отпиваше от шампанското си. Просто всичко му беше малко в повече. Очите му бяха зелени, по-ярки, отколкото на майка й. Представяше си, че с тях може с един поглед да разсече противника си на две. И имаше чувството, че това би му било приятно. Косата му бе кестенява, ала нищо подобно на кроткия кестеняв цвят. В нея проблясваха изсветлели до златисто кичури, а той я носеше прекалено дълга, така че падаше върху яката и се виеше край ъгловатото му лице. Остро лице, като очите му, с едва забележима трапчинка на брадичката и добре очертани устни, които й се струваха просто малко прекалено чувствени.

Помисли си, че има фигура на каубой — бе дългокрак, висок и изглеждаше някак грубоват като за костюма и вратовръзката.

Не й харесваше и как се бе вторачил в нея. Дори когато не я гледаше, тя имаше чувството, че се е вторачил. И сякаш разчел мислите й, Брайън отново насочи поглед към нея. Усмихна и се бавно и несъмнено дръзко и й се прииска да оголи зъби и да изръмжи.

Вместо да му достави това удоволствие, Кийли се изправи и, без да бърза, се запъти към дамския салон.

Още не бе минала през вратата, и Сара влетя зад нея.

— Господи! Не е ли страхотен?

— Кой?

— Хайде, Кийли — завъртя очи Сара, стовари се на един от тапицираните столове пред тоалетното огледало и се приготви да се наслади на разговора. — Брайън. Имам предвид, толкова е готин! Видя ли му очите? Изумителни. А устата… Кара те просто да ти се прииска да я схрускаш или нещо такова. Плюс това има невероятен задник. Знам, защото нарочно вървях зад него, за да проверя.

Кийли със смях седна до нея.

— Първо, ти си толкова предсказуема. Второ, ако татко те чуе да говориш така, ще изгони човека с първия самолет обратно в Ирландия. И трето, не съм забелязала задника му, нито нещо друго особено в него.

— Лъжкиня! — Сара опря лакти на тоалетката, а сестра й си извади червилото. — Видях те как му хвърляш всеобхващащия поглед на Кийли Грант.

Развеселена, Кийли й подаде червилото.

— В такъв случай да кажем, че не ми е харесало много това, което видях. Грубоватите мъже, които се гордеят с това, не ми действат.

— На мен със сигурност ми действат. Ако следващата седмица не заминавах за колежа…

— Обаче заминаваш — прекъсна я Кийли и сърцето й се сви заради предстоящата раздяла. — Освен това, той е прекалено възрастен като за теб.

— Никога не вреди да пофлиртуваш.

— А ти си специалистка в това.

— Това е само за да уравновесявам твоето поведение на Снежната кралица. „О, здравей, Чад“ — Сара изобрази един сдържан поглед и грациозно вдигна ръка.

Коментарът на Кийли бе кратък и груб и накара Сара да прихне.

— Чувството за собствено достойнство не е недостатък — настоя Кийли, макар че и нейните устни трепнаха. — Можеш да го използваш и ти по малко.

— Ти имаш достатъчно и за двете. — Сара скочи. — Сега ще изляза навън и ще видя дали ще мога да подмамя този ирландец на дансинга. Направо се обзалагам, че танцува страхотно.

— О, да — измърмори Кийли, когато сестра й излетя. — Сигурна съм.

Не, разбира се, ни най-малко не я интересуваше.

В момента тя не се интересуваше особено от мъжете, по дяволите. Имаше си работата, имаше си фермата, имаше семейството си. Това съчетание я поддържаше заета, увлечена и щастлива. Бе хубаво да се пообщува, мислеше си. Приятна компания на масата, прекрасно. От време на време по някоя среща за театър или прием, страхотно.

За всичко друго бе прекалено заета, за да си дава труда. Ако това я правеше снежна кралица, какво толкова? Щеше да остави мекото сърце за Сара. Но, реши Кийли и се изправи, ако баща й наемеше Донъли, през следващата седмица щеше да държи под око него и наивната си сестричка.

Едва бе излязла две крачки от салона, и Чад отново се появи до нея да я кани на танц. Понеже в главата й още се въртяха мислите за снежната кралица, го възнагради с усмивка, толкова топла, че очите му се замаяха, и му позволи да я привлече в прегръдките си.

Брайън нямаше нищо против да танцува със Сара. Нещастен бе мъжът, на който не би му било приятно за малко да подържи в ръцете си едно прелестно младо момиче и да го слуша как бъбри за всичко, което му дойде наум.

Според него бе много сладка, изненадващо неразглезена и дружелюбна като кученце. След десет минути бе научил, че тя има намерение да учи ветеринарна медицина, че обича ирландска музика, че на осем години е паднала от едно дърво и си счупила ръката и че е родена и чаровна кокетка.

Бе истинско удоволствие да танцува с Адилия Грант, да чува родината си в гласа й и да чувства, че е добре дошъл.

Бе слушал, разбира се, как тя пристигнала в Америка и в Роял Медоуз при чичо си Патрик, който по това време бил треньор във фермата на Травис Грант. Говореше се, че я наели като коняр, защото била наследила дарбата на чичо си да работи с конете.

Ала докато водеше дребната, елегантна жена по дансинга, Брайън реши, че всички тези приказки са чиста измислица. Не можеше да си представи, че тази жена може някога да е чистила конюшни… Както не можеше да си представи да го правят и прелестните й дъщери.

Запознанството не бе толкова неприятно, трябваше да го признае, а и не можеше да се оплаче от храната, макар че човек би предпочел един хубав сандвич с говеждо. Все пак бе предостатъчно, въпреки че трябваше да минеш през половината, за да стигнеш до нещо познато.

Но въпреки че вечерта не бе такова мъчение, каквото си бе представял, бе благодарен, когато Травис предложи да излязат за малко на въздух.

— Имате чудесно семейство, господин Грант.

— Да, наистина. И шумно. Надявам се, че не си си загубил слуха, след като танцува със Сара.

Брайън се засмя, ала бе предпазлив.

— Тя е много чаровна… И амбициозна. Ветеринарната медицина е тежка професия, особено когато специализираш по коне.

— Сара никога не е искала нищо друго. Мина през всички етапи, разбира се — продължаваше Травис, докато вървяха по покритата с бели плочи пътека. — Балерина, космонавт, рок звезда. Но в края на краищата винаги е искала да бъде ветеринар. Двамата с Патрик ще ми липсват, когато следващата седмица заминат в колеж. Предполагам, че и ти ще липсваш на семейството си, ако останеш в Америка.

— От известно време заминавам и се връщам. Ако се установя в Америка, няма да има проблем.

— На жена ми й е мъчно за Ирландия — промълви Травис. — Част от нея все още живее там, независимо колко дълбоки корени е пуснала тук. Разбирам това. Но… — Замълча и се вгледа в лицето на Брайън на отблясъците от светлината. — Когато наемам треньор, аз очаквам душата и сърцето му да са в Роял Медоуз.

— Това е разбираемо, господин Грант.

— Ти доста си се местил, Брайън. Две години, най-много три на едно място, после смяна.

— Съвсем вярно — кимна спокойно Брайън. — Може да се каже, че не съм намерил мястото, което да иска да ме задържи за по-дълго. Ала докато съм там, където съм, цялото ми внимание е насочено към тази ферма, към тези коне.

— Така съм чувал. Искам много от човека, когото търся. След като Пади Кънан се пенсионира, не съм намерил никой, от когото да съм доволен. Той предложи да видя теб.

— Поласкан съм.

— И би трябвало да бъдеш — Травис с одобрение отбеляза само лек интерес в очите на Брайън. Ценеше хората, които умеят да пазят мислите си за себе си. — Бих искал да дойдеш във фермата, когато се настаниш.

— Вече се настаних. Предпочитам да не бавя нещата, ако за вас е все едно.

— Все едно е.

— Добре. Ще дойда утре, за сутрешната тренировка, за да погледна как вършите нещата. След като видя какво имате и вие чуете какво имам аз наум, ще разберем дали ще ни устройва и двамата. Съгласен ли сте?

Нахакан хлапак, помисли Травис, но не се усмихна. Той също знаеше как да пази мислите си за себе си.

— Съгласен съм. Да влезем вътре. Ще те черпя една бира.

— Благодаря, ала мисля да се връщам в хотела. Съмва рано.

— Ще се видим утре — Травис протегна ръка и здраво стисна дланта на Брайън. — Чакам с нетърпение.

— Аз също.

Когато остана сам, Брайън извади една тънка пура, запали я и издуха дълъг облак дим.

Препоръчал го е Пади Кънан? От тази мисъл му ставаше и приятно, и нервно. Бе казал на Травис, че е поласкан, но всъщност бе изумен. В света на конните надбягвания това име се произнасяше със страхопочитание.

Пади Кънан тренираше шампиони така, както другите ядяха закуската си — с привично постоянство.

През годините го бе срещал няколко пъти и веднъж бе говорил с него. Ала, макар и да имаше добро самочувствие, никога не бе мислил, че Пади Кънан го е забелязал.

Травис Грант търсеше човек, който да заеме мястото на Пади. Е, Брайън Донъли не би могъл да го стори и не би го сторил. Но със сигурност щеше да остави своя отпечатък, и то така, че никой да не може нищо да каже.

Утре сутринта щяха да видят каквото щяха да видят.

Тръгна отново по пътеката. Светлината и сенките пред него леко се размърдаха. Вдигна поглед и видя как Кийли излиза през стъклените врати и тръгва по покритата с плочи тераса.

Виж я, помисли Брайън, толкова студена и самотна и съвършена. Бе създадена за лунна светлина, реши той. Или може би лунната светлина бе създадена за нея. Лекият бриз развяваше ефирната й синя рокля. Тя се приближи към голямата каменна ваза да помирише оранжевите и млечнобели цветя, които растяха в нея.

Брайън импулсивно откъсна една от късните рози и се запъти към терасата. Кийли се обърна от звука на стъпките му. В очите й проблесна раздразнение, ала изчезна толкова бързо, че можеше и да не го види, ако не я наблюдаваше толкова внимателно. После то се скри под тънкия слой студена любезност.

— Господин Донъли?

— Госпожице Грант — отвърна й той със същия официален тон и й протегна розата, — тези тук са малко прекалено обикновени като за вас. Това повече ви подхожда.

— Наистина ли? — тя взе розата, защото би било грубо да не я вземе, но нито я погледна, нито я вдигна да я помирише. — Обичам простите цветя. Ала ви благодаря за вниманието. Приятно ли прекарвате вечерта?

— Приятно ми беше да се запозная с вашето семейство.

Прозвуча искрено и Кийли се отпусна дотолкова, та да се усмихне.

— Още не познавате всички.

— Брат ви в колежа.

— Брейди, да, но имам още леля и чичо, Ерин и Бърк Логан, и трите им деца, от съседната ферма Трите аса.

— Да, чувал съм за Логанови. Виждал съм ги един или два пъти по манежите в Ирландия. Те не идват ли тук на приеми?

— Често, ала в момента ги няма. Ако останете тук, доста ще ги срещате.

— А вие? Все още ли си живеете у дома?

— Да — тя се размърда и погледна към светлината. — Затова е дом.

И в момента й се искаше да бъде точно там, усети Кийли. У дома. Мисълта да се върне в онази задушна и претъпкана стая й се стори непоносима.

— Музиката е по-добра от разстояние.

— Хм? — не си направи труда да го погледне. Имаше желание само той да си отиде и да й върне момента на усамотение.

— Музиката — повтори Брайън. — По-хубава е, когато едва я чуваш.

Бе съгласна от все сърце, затова се засмя.

— Още по-хубава е, когато изобщо не я чуваш.

Причината бе в смеха. В него имаше топлота. Както димът те стопля, дори когато ти замъглява съзнанието. Протегна ръка към нея, преди и самият той да бе помислил.

— За това не знам.

Тя замръзна. Не се отдръпна рязко, забеляза Брайън, както биха реагирали много жени, а застана толкова абсолютно неподвижна, че всеки неин мускул се напрегна.

— Какво правите?

Думите бяха леденостудени и не му оставяха друг избор, освен да я хване по-здраво през кръста. Гордостта се удари в гордост и резултатът бе твърда стомана.

— Танцувам. Вие можете да танцувате, видях ви. А тук е по-добро място за танци, отколкото там вътре, където всички се блъскат, не мислите ли?

Може би беше съгласна. Може би дори се развесели. Но бе свикнала да бъде канена, не просто сграбчвана.

— Излязох тук, за да избягам от танците.

— Не, излязохте тук, за да избягате от тълпата.

Кийли се движеше с него, защото иначе щеше прекалено много да прилича на прегръдка. И Сара бе права, той танцуваше прекрасно. Токчетата издигаха погледа й на нивото на устните му. Бе права, реши тя. Прекалено чувствени. Демонстративно отметна назад глава, докато очите им се срещнаха.

— Откога работите с коне? — безопасен въпрос, реши Кийли, и очакван.

— През целия си живот, по един или друг начин. А вие? Яздите ли, или само гледате от разстояние?

— Мога да яздя — въпросът я ядоса и едва не я накара да хвърли в лицето му колекцията си от сини ленти и медали. — Ако се преместите, това за вас ще бъде голяма промяна — работа, страна, култура.

— Обичам предизвикателствата — нещо в начина, по който го каза, в начина, по който ръката му бе разперена върху гърба й, я накара да присвие очи.

— Такива хора, след като приемат предизвикателството, често тръгват да се скитат в търсене на следващото. Това е игра, без съдържание и ангажименти. Аз имам по-високо мнение за хората, които изграждат нещо стойностно там, където са.

Това бе чистата истина и не би трябвало да го жегне. Ала го жегна.

— Като родителите ви.

— Да.

— Лесно е човек да мисли така, ако никога не му се е налагало да изгради нещо на гола земя, когато няма друго, освен ръцете си и волята си, нали?

— Може би, но аз повече уважавам човек, който копае упорито, отколкото този, който прескача от възможност на възможност… Или от предизвикателство към предизвикателство.

— И това ли мислите, че правя аз тук?

— Не бих могла да кажа — тя сви рамене с грациозен жест. — Не ви познавам.

— Вярно е. Ала мислите, че ме познавате. Скитникът, дето очите му са все в печалбата, а под ноктите му е пълно с мръсотия от конюшните, колкото и да ги търка. И който не заслужава дори да го забележите.

Изненадана не толкова от думите, колкото от яростта в тях, Кийли понечи да се отдръпне, би се отдръпнала, но Брайън я задържа. Сякаш, помисли тя, имаше право да го стори.

— Това е глупаво. Нечестно и невярно.

— Няма значение, и за двамата. — Не би позволил да има значение за него, не би позволил Кийли да има значение, макар от това, че я държеше, да го обземаха мисли, които не можеха да намерят за какво да се захванат. — Ако баща ви ми предложи работата и аз я приема, съмнявам се, че ще се движим в едни и същи кръгове или ще танцуваме един и същ танц, след като аз съм наемен работник.

Забеляза гняв, точно под ярката зеленина на очите му.

— Господин Донъли, грешите за мен, за моето семейство и за това как родителите ми управляват фермата. Грешите и ме обиждате.

Той вдигна вежди:

— Студено ли ви е, или просто сте ядосана?

— Какво имате предвид?

— Треперите.

— Студено е — тя прехапа език, раздразнена, че я бе смутил дотолкова, та да й проличи. — Ще вляза вътре.

— Както желаете. — Пусна я, ала задържа ръката й и когато Кийли я дръпна, наклони глава: — Дори един коняр се научава на обноски — каза тихо и я заведе до вратата. — Благодаря ви за танца, госпожице Грант. Надявам се да прекарате приятно до края на вечерта.

Знаеше, че това може да му струва предложението за работа, но не можеше да се въздържи да не види дали има огън зад тази стена от лед. Затова вдигна ръката й, и без да откъсва очи от нейните, плъзна устни по кокалчетата. Назад, напред и отново назад.

Огънят, буйният блясък избухна. И остана да тлее, докато тя издърпа рязко ръката си, обърна му гръб и влезе при изисканата тълпа и парфюмирания въздух.