Нора Робъртс
Ирландска магия (9)

Девета глава

Следващата вечер, след като Пади бе настанен удобно в стаята си в голямата къща, Травис оповести плановете си да организират празненство.

— Това се очакваше след победата на Маджести, но заради инфаркта на Пади трябваше да го отложим. — Завъртя в ръце чашата си с брендито за след вечеря, плъзна поглед по нея и очите му за миг се спряха върху косите й, блестящи върху жълто-зеленикавата рокля. — Новината за нашия брак, разбира се, е стигнала до пресата и ще изглежда странно, ако не направим някакво събиране, на което ще можеш да се запознаеш с някои от моите приятели и делови партньори.

— Да — съгласи се Адилия и обърна поглед към прозореца, като несъзнателно хапеше устни. — И те да могат да ме видят.

— Това също — отвърна той сериозно. — Не се безпокой, Дий. Стига да не се спънеш и да се проснеш по лице, ще се справиш съвсем добре.

Тя се извъртя да му се сопне, че не е точно непохватна глупачка, ала добродушната му усмивка я спря.

— Много благодаря, господарю. — Отвърна на усмивката му. — Страшно ме успокоявате.

Ахна, като видя списъка на поканените, който Травис й даде. Трябваше да са не по-малко от сто, реши Адилия, като се взираше в листа.

— Няма за какво да се тревожиш — увери я той. — Хана ще се оправи с всички подробности. От теб се очаква само да водиш любезни разговори.

Опитът му да я успокои засегна гордостта й.

— Не ме знаят като пълен тиквеник, Травис Грант. Прекрасно мога да помогна на Хана и няма да се държа като глупачка пред твоите луксозни приятели.

— Ти каза, че се страхуваш да не се държиш като глупачка, не аз — напомни й той.

— Няма значение какво съм казала — заключи тя по собствената си логика. — Важното е какво казвам. — Отметна глава, обърна се и с гордо вдигната глава се оттегли в кухнята.

Въпреки твърденията си, когато дойде вечерта на празненството, Адилия бе ужасена. През деня преди това нямаше време да е нервна — бе прекалено заета с планове и приготовления. Но сега, сама в стаята си, когато й оставаше само да се облече, започна да усеща първите трепети на тревогата.

Избра зелената копринена рокля, която Триш бе настояла да купи, и внимателно я облече. Класическите линии подчертаваха меките извивки на фигурата й, дълбокото деколте едва загатваше твърдите й гърди. Вдигна косите си на върха на главата, за да опита по-изискан стил, ала с отвращение се отказа и ги остави да падат свободно върху раменете й като буен кестеняв водопад.

Докато слизаше по стълбите, чу в хола гласове. Пое няколко пъти дълбоко въздух и влезе при Травис и Пади.

Травис замълча насред дума и стана от стола си. Тя потърси в погледа му одобрение, но очите му бяха странно замъглени и неразгадаеми. Прииска й се да бе избрала някоя от другите рокли, които сега висяха в черешовия гардероб.

— Ах, момче, не е ли това прекрасна гледка? — възкликна Пади, като оглеждаше Адилия с неподправена гордост. — Ами да, тази вечер няма да има жена, която да й се мери на малкия пръст. Късметлия си, Травис.

— Чичо Пади — усмихна се тя и се приближи да го целуне по бузата, — какъв чудесен ласкател си ти. Ала не спирай, имам нужда от това. Ако трябва да бъда честна, ще си призная, че съм загубила ума и дума от страх.

— Няма нужда да се плашиш, Дий. — Травис я хвана за ръката и я обърна към себе си. — Всички ще бледнеят пред теб. Изглеждаш невероятно. — Усмихна й се, прокара ръка през косите й и се обърна да вземе питието си.

Обичай ме, Травис, внезапно закрещя душата й. Бих дала целия свят и още толкова, ако само ме обичаш наполовина, колкото те обичам аз.

Когато Травис се обърна, очите му уловиха нейните и той се спря. По лицето му за миг се изписа някаква неразгадаема емоция.

— Дий? — започна въпросително, но преди да бе успяла да каже нещо, на вратата се позвъни и гостите им започнаха да пристигат.

Оказа се безкрайно по-лесно, отколкото си го бе представяла. След първата вълна гости усети, че напрежението й се разсейва и посрещна няколкото изпитателни погледи с привичната си храброст. Къщата скоро се изпълни с хора, с гласове и смях, със звън на чаши. Бе очевидно, че колегите харесват и уважават Травис и изборът му на съпруга бе приет с одобрение — ако не веднага, то скоро след като се видя естествения, искрен чар на Адилия.

Една жена със зализана коса, която бе притиснала в ъгъла Адилия, спря Травис, като минаваше оттам.

— Травис, жена ти е свежа и чаровна и ти почти със сигурност не я заслужаваш. — Усмихна му се с привилегията на стар приятел. — Сигурна съм, че е истинска наслада само да я слушаш как чете телефонния указател. Такъв прелестен акцент.

— Внимавай, Карла — предупреди я Травис и обви ръка около раменете на Адилия с привичния си жест, който толкова й липсваше през последните няколко седмици. — Според Дий ние сме тези, които имаме акцент. А колкото до това, че изглежда сладка, с характера й шега не бива.

— Травис, скъпи! — Тримата се обърнаха и докато собственичката на гласа прегърна съпруга й, Адилия мярна развяващи се бели дрехи. — Току-що се връщам в града, скъпи, и чух за малкото ти празненство. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че не, Марго. За мен винаги е удоволствие да те видя. — Обърна се и Адилия забеляза, че той не свали от рамото си ръката с дълъг червен маникюр. — Марго Уинтърс, съпругата ми Адилия.

Марго се обърна и Адилия едва не ахна на глас. Пред нея стоеше най-красивата жена, която някога бе виждала. Бе висока и стройна, елегантно облечена в прохладна бяла рокля. Пепеляворусите й коси се виеха меко край овалното лице. Кожата й бе бяла като сметана. Сивите й очи, обрамчени с дълги мигли, ясни и студени като планински езера, гледаха над и през Адилия.

— Е, Травис, тя е прелестна… — Сивите очи се фокусираха върху Адилия и я накараха да се почувства дребна и незначителна. — Ала е почти дете, сигурно току-що е завършила училище. — Сладкият тон бе демонстративно покровителствен.

— От време на време ме пускат при възрастните — каза спокойно Адилия и вдигна глава да срещне погледа на Марго. — Преди известно време качих на тавана училищната си чанта.

— Боже мой — забеляза Марго през смеха на Карла, — вие сте ирландка, нали?

— Да. — В нея бързо започна да се надига гняв. — Като прасето на Пади. Кажете ми, милостива госпожо Уинтърс, вие каква сте?

— Дий — обади се зад гърба й Триш и сложи ръка на рамото й. — Би ли дошла за минутка? Имам нужда от твоята помощ.

Измъкна я на терасата и след като затвори вратите зад гърба си, прихна неудържимо.

— Ох, Дий — успя да произнесе през смях, — колко щеше да ми е приятно да те бях оставила и да те гледах как я разсипваш! Просто ми се стори, че моментът не е съвсем подходящ. Ох… — Избърса очите си. — Видя ли Карла? Мисля, че щеше да се пръсне. През цялото време се задавяше с коктейла си и се опитваше да не се разсмее. Не бих го пропуснала за нищо на света! Как е могъл Травис да има нещо общо с такава жена, просто не мога да разбера. Тя е една студенокръвна снобка.

— Травис и Марго Уинтърс? — попита Адилия, като се помъчи да говори безгрижно.

— О, да, мислех, че знаеш. — Триш въздъхна отново, изтри още веднъж очите си и направи гримаса. — Всъщност не вярвам, че от негова страна някога е имало нещо сериозно. Имам по-добро мнение за него. Тя би дала една от дрънкулките си от „Тифани“, за да го накара да я погледне така, както гледа теб. — Триш се усмихна и Адилия мъжествено се опита да отговори на усмивката. — Преди няколко месеца стана голям скандал между тях. Марго май се възмущаваше колко много време той прекарва с конете. — Триш изсумтя презрително и оправи полата си. — Искаше Травис да остави другите да вършат цялата работа и да се посвети изцяло на нея, да я забавлява. Даде му някакъв ултиматум и отлетя за Европа сред облак скъп френски парфюм. — Засмя се с искрено удоволствие. — Номерът й не мина и сега е провесила нос. Вместо да чезне по нея, Травис е щастливо женен за теб. — Тя вплете пръсти в ръката на снаха си.

— Да — промълви Адилия. — Сега той е женен за мен… — Тонът й бе меланхоличен и Триш рязко вдигна очи към нея, но Дий отказа да срещне погледа й.

 

 

Няколко дни по-късно Пади се пренесе в своята къща. На Адилия много й липсваше присъствието му. Двамата с Финегън си допаднаха и кучето разделяше времето си между него и Адилия. Когато Пади мърмореше, че трябва да поспи следобед, той отиваше с него и Адилия никога не бе съвсем сигурна дали мотивът на Финегън беше чувство за дълг, или просто мързел.

Травис не споменаваше нищо за Марго Уинтърс, нито за разговора им с Адилия и тя наблюдаваше как отношенията им отново се отдалечават, докато започна да се чувства повече като негова повереничка, отколкото като негова съпруга. Когато бяха сред хора, той се държеше към нея с топлото внимание, очаквано от един младоженец, ала щом се върнеха у дома, отново ставаше далечен и бе приятелски любезен с нея, както би се отнасял към любима братовчедка.

Адилия криеше с видим успех депресията и чувството на безсилие, които това предизвикваше в нея. Отговаряше му, както според нея Травис би искал, и се държеше към него по същия непринуден начин. Рядко гневът й избухваше, а колкото до неговия, бе сигурна, че той добре се владееше. На моменти й се струваше, че са само две възпитани кукли, теглени от невидими конци. Отчаяно се чудеше колко време може да продължи това.

Един юлски следобед, когато въздухът вече трептеше от лятната горещина, тя отвори на позвъняване на вратата и се озова изправена пред елегантната фигура на Марго Уинтърс. Като видя джинсите и ризата на Адилия, тънко изрисуваните й вежди се вдигнаха. Преплува през прага, без да чака покана.

— Добър ден, госпожице Уинтърс — поздрави я Адилия, твърдо решена да играе ролята на домакиня. — Моля ви, влезте и седнете. Травис е долу в конюшните, но с удоволствие ще го извикам.

— Не е необходимо, Адилия. — Марго влезе в хола и се настани на стола с облегалката с пискюлите, сякаш там й бе мястото. — Дойдох да си поговоря с теб. Хана… — Тя погледна към икономката, която бе влязла след Адилия, — ще изпия един чай.

Хана погледна изразително към Адилия, която само кимна и отиде да седне при неканената си гостенка.

— Ще дойда веднага на въпроса — започна Марго, като се облегна назад и вплете пръсти във властен жест. — Сигурна съм, ти си наясно, че ние с Травис бяхме на път да се оженим, ала преди няколко месеца имахме леко неразбирателство.

— Наистина ли? — попита Адилия привидно без особен интерес.

— Да, всички го знаят — заяви Марго и царствено махна с ръка. — Мислех да дам на Травис един урок, като заминах за Европа и му дадох време да премисли нещата. Той е много упорит мъж. — Усмихна й се многозначително. — Когато видях във вестника снимка как Травис целува една малка парцалана, не помислих нищо. Пресата винаги раздува прекалено такива неща. Но когато узнах, че наистина се е оженил за някаква конярка… — Тя потрепери деликатно. — Разбрах, че е време да се върна и да оправя нещата.

— И може ли конярката да ви попита как имате намерение да направите това?

— Когато тази малка комедия свърши, ние с Травис можем да продължим, както е планирано.

— И под комедия, предполагам, разбирате моя брак? — попита Адилия със заплашително тих глас.

— Ами да, разбира се. — Нежните рамене се свиха пред неизбежното. — Само се погледни. Явно Травис се е оженил за теб единствено, за да ме върне. Ти не можеш сериозно да се надяваш, че ще го задържиш за много дълго. Нямаш нито възпитанието, нито стила, за да се движиш в обществото.

Адилия изправи гръб и скри болката си зад достойнството.

— Казвам ви го като факт, госпожице Уинтърс — вие нямате нищо общо с причината ние с Травис да се оженим. Вярно е, че аз нямам вашата елегантност, обноски или език, ала има едно нещо, което аз притежавам, а вие не. Аз нося пръстена на Травис на пръста си, а вие ще трябва доста дълго да почакате, преди да можете да добавите името му към своето.

Хана влезе с подноса за чай и Адилия стана и се обърна към нея:

— Любезната госпожица Уинтърс в края на краищата няма да остане за чай, Хана. Тя тъкмо си тръгваше.

— Прави се на домакиня, докато можеш — посъветва я Марго, стана и преплува край нея. — Ще се върнеш в конюшните, по-рано, отколкото си мислиш.

Когато вратата се затвори с трясък, Адилия издиша с облекчение въздуха, който дълго бе задържала.

— И има нахалството да дойде тук и да говори по този начин! — кипна Хана.

— Няма да й обръщаме внимание. — Тя потупа икономката по ръката. — И ще запазим това посещение между нас.

— Ако така искаш, госпожичке — съгласи се Хана с очевидно нежелание.

— Да — отвърна Адилия и се загледа в празното пространство. — Така искам.

 

 

Нервите на Адилия останаха опънати няколко дни и се проявяваха прекалено ясно в нарастващото й раздразнение. Атмосферата в къщата се движеше от почти застинало спокойствие до трескаво движение. Травис приемаше променливите й настроения с разсеяна толерантност, която понякога се сменяше с измъчено търпение.

Един ден след вечеря тя крачеше из хола, докато той седеше на дивана и бавно отпиваше от брендито си.

— Ще взема Финегън и ще отида на разходка — съобщи Адилия внезапно. Повече не можеше да издържа мълчанието между тях.

— Направи каквото ти харесва — сви рамене Травис.

— Направи каквото ти харесва! — Тя се обърна рязко към него с опънати до скъсване нерви. — Омръзнало ми е до смърт да те чувам да говориш така. Няма да направя каквото ми харесва. Не искам да правя каквото ми харесва.

— Чули се какво каза току-що? — попита той, остави чашата и я погледна. — Това е най-странното изявление, което някога съм чувал.

— Не е странно. Съвсем ясно е, ако имаш достатъчно ум да го разбереш.

— Какво ти става? По-ясно говориш, когато мърмориш на келтски.

— Нищо — отсече Адилия. — Нищо не ми става.

— Тогава престани да се държиш така опърничаво. Омръзнало ми е да понасям отвратителния ти характер.

— Значи съм опърничава, така ли? — Страните й пламнаха.

— Точно така — потвърди Травис с вбесяващо спокойствие.

— Е, след като ти е омръзнало да ме слушаш, няма да ти се пречкам. — Тя изфуча от стаята, прелетя покрай стъписаната Хана и излезе през задната врата в топлата лятна нощ.

На следващата сутрин се събуди засрамена от себе си, отвратена и разкаяна. Бе прекарала една неспокойна нощ, борейки се с последиците от избухването си и от съзнанието, че се бе държала не само неразумно, а и като пълна глупачка. Бе еднакво трудно да приеме и едното, и другото.

Травис с нищо не е заслужил да се отнасям така към него, реши Адилия, навлече работната си униформа от джинси и риза и бързо слезе долу. Бе твърдо решена да се извини и да направи всичко възможно да бъде една сладка и отстъпчива съпруга, за каквато всеки мъж би си мечтал.

Хана й съобщи, че той е закусил рано и е излязъл, затова Адилия седна в нещастна самота, неспособна да успокои съвестта си.

Цяла сутрин работи упорито в конюшните, за да се самонакаже за своите грешки. Когато утринта премина в ранен следобед, физическата работа започна да изтрива депресията й.

— Дий — повика я Травис отвън. — Ела тук, искам да ти покажа нещо.

— Травис… — Той тръгна и Адилия се затича след него. — Травис! — Настигна го и го задърпа за рамото, за да го накара да забави крачка. — Извинявай, Травис. Извинявай за начина, по който се държах, и задето снощи се нахвърлих върху теб без никаква причина. Знам, че бях лоша, злобна и неприятна, но ако ми простиш, аз ще… Защо се усмихваш така?

Усмивката му премина в смях.

— Ти се извиняваш също толкова изразително, както се и ядосваш. Очарователно е. Сега забрави за това, дребосъче. — Разроши косата й и обви ръка около раменете й. — Всеки си има лоши настроения. Виж — посочи простичко.

Тя извика от удоволствие, като видя блестящата червеникава кобила, която лудуваше в ограденото място. Приближи се, стъпи на първото перило на оградата и огледа силните, чисти линии на тялото. — О, Травис, колко е красива! Най-красивият кон, който някога съм виждала.

— Ти за всичките казваш така.

Адилия му се усмихна, отново погледна към кобилата и въздъхна от радост.

— Да, и това винаги е вярно. С кого ще я чифтосаш?

— Това няма аз да реша. Тя е твоя.

Адилия го погледна с широко отворени, невярващи очи.

— Моя?

— Мислех да ти я дам следващия месец за рождения ти ден, обаче… — Той сви рамене и отметна кичур коса от лицето й. — Реших, че имаш нужда да си пооправиш настроението, затова става твоя малко по-рано.

Тя поклати глава и все още непознатите сълзи изпълниха очите й.

— Ала след начина, по който се държах, ти би трябвало да ме напердашиш, вместо да ми купуваш подарък.

— Снощи тази мисъл ми мина през ума, но това ми се стори по-доброто решение.

— Ох, Травис! — Адилия без колебание се хвърли в прегръдките му. — Никой никога не ми е правил такъв голям подарък и аз не го заслужавам. — Отдръпна лице от бузата му и притисна устни към неговите. Ръцете му се стегнаха около нея и благодарствената целувка се смени с тлееща страст, разтваряща устните и разтопяваща костите. — Травис… — промълви тя, когато той вдигна лице и докосна бузата й със своята.

Травис рязко я остави.

— По-добре се запознай със своята кобила, Дий. Ще се видим на вечеря.

Адилия го гледаше как се отдалечава и хапеше устни, за да не го извика. Финегън подскачаше около нея и тя преглътна сълзите си, като зарови лице в козината му.

— Изобщо не му харесвам — сподели с отзивчивия си приятел. — А аз не знам как да го накарам да гледа на мен като на жена… Какво остава като на съпруга.