Нора Робъртс
Ирландска магия (8)

Осма глава

Триш пристигна, поздрави Пади с нежна целувка и му заяви, че всички разбират как той се преструва, за да бъде център на вниманието. Поседя малко при него, после бързо изведе Адилия в коридора и възторжено я прегърна.

— Толкова съм щастлива за вас с Травис! — Очите й светеха от любов и Адилия за пръв път усети бремето на вината. — Сега вече си имам малката сестричка, за която винаги съм си мечтала. — Отново я прегърна. — Джери ти изпраща поздрави. — Говореше за съпруга си и лицето й грейна в усмивка. — Близнаците направо полудяха, като им казах, че сега Дий им е леля. Твърдят, че това ги прави и тях ирландци и сега ще станат феи.

Адилия отговаряше с усмивки и едва промълвени думи. Мразеше се заради измамата и с цялото си сърце искаше да може да се довери на тази жена, която чувстваше като истинска приятелка. Ала бе дала дума на Травис и щеше да я сдържи.

Триш я хвана под ръка и се запъти към асансьора.

— Травис ми даде строги указания да се погрижа да си купиш пълен гардероб. — Усмихна се с очевидно удоволствие, докато асансьорът започна бавното си пътуване към партера. — Аз, разбира се, му казах, че ще съм повече от щастлива да изпълня заповедите и да изхарча с широка ръка парите му.

— Той каза, че ти ще ми държиш това. — Адилия й протегна пачката банкноти. Триш ги взе и разсеяно ги пъхна в светлокафявата си кожена чанта.

— Много ще бъде забавно.

Адилия се усмихна слабо. Ако си бе представяла, че тази експедиция по магазините ще бъде като първата, Адилия скоро се убеди в противното. Триш подминаваше универсалните магазини и влизаше в по-изискани бутици. Адилия започна да се чувства като увлечена от тропически ураган. Прелиташе през магазините, докато Триш избираше, отхвърляше или одобряваше с мърморене или кимване към продавачите. Покупките се трупаха като заплашителна планина, която Адилия гледаше все по-замаяно и объркано.

Вечерни рокли, които блестяха и падаха плавно, спортни облекла, подходящи според нея единствено за кралски особи, тънко като паяжина бельо, което изглеждаше прекалено нежно, за да е истинско. Всичко трябваше да се пробва, да се огледа внимателно от критичните очи на Триш, после да се одобри или отхвърли. Италиански обувки и ръчни чанти, френски шалове и пеньоари се добавяха към купчината с похвала за чуждестранното майсторство.

— Триш, Травис със сигурност не е смятал, че трябва да купя всичко това — възрази Адилия и притеснено погледна към натрупаните кутии и пликове. — Човек не може да живее достатъчно дълго, за да облече толкова дрехи.

— Ще се изненадаш колко не си права — измърмори разсеяно Триш, докато оглеждаше дълга, свободна вечерна рокля от блестяща зелена коприна. — Ще пътуваш много, а има и приеми, официални места… — Замълча, вдигна роклята пред Адилия и съсредоточено присви очи. — Травис се изрази съвсем точно. Той каза да се погрижа да купиш всичко необходимо и да не обръщам внимание на възраженията, които непременно ще имаш. И аз точно това правя. Ето. — Пъхна роклята в ръцете й. — Върви да я пробваш. Зеленото е твоят цвят.

— Не можем да купим нищо повече — запъна се Адилия. — Като натоварим всичките тези пакети, в колата няма да има място за нас.

— Тогава, сестричке, ще наемем фургон. — Триш я изблъска в пробната и насочи вниманието си към една бяла ленена блуза.

 

 

Късно следобед Адилия гледаше пакетите, натрупани върху леглото й. Въздъхна уморено, обърна се и излезе от стаята. Хана я видя, когато тя стоеше в коридора на долния етаж и се чудеше дали трябва да остане в къщата или да отиде да потърси Травис в конюшните.

— Госпожо Грант, как е Пади?

— Изглежда направо прекрасно. Само преди един час бях при него.

— Горкичката, съвсем сте съсипана.

— Ходих на покупки. Мисля, че по-малко ще се измъча, ако изчистя цялата конюшня.

Хана прихна.

— Трябва ви чаша чай. Седнете и ще ви донеса.

— Хана… — Тя спря закръглената жена, преди да бе успяла да изчезне. — Мога ли… Ще имаш ли нещо против, ако дойда в кухнята и си изпия чая с теб? — Размаха безпомощно ръце. — Не съм свикнала да ми сервират.

Кръглото лице засия и една майчинска ръка се обви около кръста на Адилия.

— Ела с мен, госпожичке, ще пийнем по един хубав чай и добре ще си поговорим.

Там ги намери Травис един час по-късно. Той дълго стоя на вратата и гледа с весело изумление как Адилия и Хана заедно приготвят вечерята, бъбрейки като стари приятелки.

— Леле, леле, леле, на тези години да видя чудо. — Две глави се обърнаха към него и Травис ги възнагради с бързата си очарователна усмивка. — Не съм се и надявал, че ще доживея до деня, в който ще позволиш на някой да работи в твоята кухня, Хана. — Насочи вниманието си от икономката към дребничката жена, която стоеше до нея. — Каква ирландска магия си й направила, Дий?

— Просто е чаровна, хулиган такъв — заяви с достойнство Хана. — А сега, госпожичке… — Тя взе от ръцете на Адилия картофобелачката. — Бягай и измъкни този мъж да не се мотае в краката ми. Винаги е бил голяма напаст в кухнята.

Той отново се усмихна, очевидно без да се засяга.

— Ела да излезем на терасата, Дий — покани я Травис и я хвана за ръката. — Прекалено е хубаво, за да седиш затворена вътре.

Изведе я през широките остъклени врати върху гладката каменна повърхност на терасата. Сладкият мирис на цветя изпълваше юнската вечер. Слънцето все още хвърляше върху камъните топли златисти отблясъци и сенки.

— И така, Дий — започна той, след като я настани на един шезлонг с възглавници на райета и се разположи срещу нея, — взе ли всичко, което ти трябва?

— Всичко? — повтори тя, затвори очи и потрепери. — Никога през живота си не съм виждала толкова много дрехи, какво остава да ги обличам. Пробвай това, свали онова… — Отвори очи и срещна с презрителен поглед широката му усмивка. — Няма да се усмихваш, когато се наложи да пристроиш още една стая, за да ги събере всичките. Сестра ти е упорита жена, Травис Грант. Тя просто не спря да хвърля върху мен разни неща и да ме бута в пробните. Не можах да я накарам да чуе никакви възражения.

— Мислех, че Триш може да ти помогне.

— Да ми помогне ли? — Въздъхна многострадално. — Имах чувството, че ме е понесла вихрушка. Пакетите растяха като планина, а Триш се усмихваше и намираше още нещо. Тя много се забавляваше — добави озадачено.

— Да, представям си. Не виждам много да се затруднява да напълни гардероба ти. — Усмихна се на въображаемата гледка и се облегна назад на стола.

— Травис… — започна Адилия след кратко мълчание, — какво ще правя с всичките тези неща?

— Можеш да опиташ да ги носиш — посъветва я той. — Обикновено за това служат.

— Като начало това ще бъде прекрасно. Разбирам, че както са сега нещата, не мога да продължавам да ходя със старите си дрехи. Но после, когато… — Тя заекна, мъчейки се да намери подходящите думи. — Когато нещата отново станат както преди, аз…

— Дрехите са си твои, Адилия — прекъсна я Травис и рязко махна с ръка. — Ще си ги запазиш, каквото и да стане. На мен със сигурност няма да ми трябват. — Изправи се, прекоси терасата и се загледа в ливадата.

Тя седеше мълчаливо, разтревожена от гнева му и недоумяваща с какво го бе предизвикала. Стана, приближи се до него и нерешително сложи ръка на рамото му.

— Извинявай, Травис. Това прозвуча неблагодарно. Не исках така да се получи. Всичко се случва толкова бързо. Не искам да злоупотребявам с това, което правиш за мен.

— Човек едва ли може да го нарече злоупотребяване, когато със зъби и нокти трябва да се боря с теб, за да приемеш каквото и да било. — Той размърда рамене и се обърна към нея. — Адилия — въздъхна с нещо средно между раздразнение и веселие, — ти си толкова непресторена.

Тя не се замисли върху двусмислието в думите му, толкова облекчена се чувстваше, че гневът му бе избледнял и Травис отново й се усмихваше.

— Имам нещо за теб. — Той бръкна в джоба си и извади малка кутийка. — Моят пръстен свърши работа като за спешен случай, ала ми се струва, че е прекалено голям за твоя пръст.

— О! — Адилия не намери какво повече да каже, когато отвори кутийката и зърна малкия пръстен, украсен с блестящи диаманти и изумруди.

Травис свали от пръста й големия мъжки пръстен и постави на негово място венчалната халка.

— Бих казал, че това ти стои по-добре.

— Добре ми е — промълви тя, завладяна от копнежа да се хвърли на врата му и да извика колко го обича.

— Достатъчно дълго съм гледал тези ръце, за да мога компетентно да определя кой размер пръстен носиш — похвали се той весело, пусна ръката й и се върна да седне на стола.

Адилия преглътна буцата в гърлото си и го последва.

— Травис… — Застана пред него и й се стори много странно, че го гледа от горе на долу. — Травис, ти само даваш, а аз нямам нищо за теб. Искам да… Няма ли нещо, което мога да направя за теб? Няма ли нещо, което да искаш от мен?

Той срещна очите й с дълъг неразгадаем поглед и й се стори, че изобщо няма да й отговори.

— Засега, Дий — каза накрая, — най-доброто, което можеш да направиш, е да приемаш каквото ти се дава и да не спориш.

— Добре — въздъхна тя. — Ако това ще ти достави удоволствие…

Травис се изправи, хвана ръката й и прокара пръст по венчалната халка.

— Да, ще ми достави удоволствие. Ела вътре, ще вечеряме и аз ще ти разкажа колко се цупи днес Маджести, че те нямаше.

 

 

Следващите две седмици минаха бързо. Дните на Адилия бяха разпределени между болницата и конюшните. Пади бе преместен в обикновена стая. Вече не бе свързан към апаратурата и с всеки ден състоянието му все повече се подобряваше. Той енергично се възмущаваше, че още го държат в леглото и го бодат с игли. Спокойното приятелство с мъжете в конюшните и ежедневната езда и грижа за конете връщаха на Адилия усещането за нормален живот и на моменти тя почти забравяше, че е госпожа Грант.

Травис бе внимателен и приятелски мил. Когато се хранеха заедно, говореше за възстановяването на Пади и на общи теми. Оставяше на Адилия правото да се занимава с каквото й бе приятно, без да иска нищо от нея. Държеше се толерантно, щедро и дистанцирано. Тя усещаше неуловимата промяна в техните отношения и тази промяна не й харесваше. Той никога не повишаваше глас, не й правеше забележки и никога не я докосваше, освен когато бе наистина необходимо. Пламенно й се искаше да й се разкрещи или по някакъв друг начин да престане да се държи така студено и спокойно. Сега техните отношения бяха много по-малко близки, отколкото докато бяха работник и работодател.

Един следобед Адилия се връщаше в къщата и се чудеше дали Травис се бе прибрал от важна делова среща. Изведнъж спря и ахна пред една огромна мръсна купчина козина, която изследваше лехата с невени. След внимателен оглед заключи, че под мърлявата козина се криеше куче с доста обезпокоителни размери.

— На твое място не бих го правила — обади се тя с тих глас, от който кучето рязко вдигна глава. — Не, недей да бягаш, нищо няма да ти сторя. — Кучето се колебаеше, гледаше я предпазливо и Адилия продължи да говори, като поддържаше безопасно разстояние: — Просто съм виждала градинаря на Травис, много страшен мъж е той. Човек, който няма да се отнесе мило с никой, който му рови цветята. — Клекна и двамата се загледаха очи в очи. — Загубил ли си се, или просто скиташ? По очите ти познавам, че си гладен. И аз един-два пъти съм била гладна и ги разбирам тия неща. Чакай тук — заповяда му и се изправи. — Ще ти взема нещо.

Влезе в кухнята и конфискува голямо парче говеждо печено. Откъм хола се чуваше звукът на прахосмукачка и Адилия тихо се измъкна през задната врата, като реши, че би било глупаво сега да безпокои Хана и че ще й се извини пред свършен факт.

— Това е чудесно говеждо, моето момче, и както те гледам, май не си виждал такова нещо преди. — Остави месото на тревата и отстъпи няколко крачки назад.

Кучето се приближи, отначало бавно, като местеше поглед от говеждото към своята благодетелка, докато накрая или самоувереността му, или гладът победиха и то се нахвърли върху неочакваната храна. Тя го гледаше как омита месо, достатъчно да нахрани трима гладни мъже, и изпитваше огромно удоволствие от апетита му.

— Е, виж се сега, на прасе заприлича, истина ти казвам, а изобщо не изглеждаш засрамен. — Дългата опашка започна да тупа по земята в знак на съгласие и Адилия се засмя. — Доволен си от себе си, нали? — Преди да бе успяла да помръдне, се озова съборена по гръб, затисната от петдесет килограма благодарност, а цялото й лице бе облизано от един голям влажен език. — Махни се от мен, голям космат грубиян такъв! — Със смях безрезултатно се опита да го избута и да отвърне лице от езика му. — Със сигурност не ми е останало здраво ребро, а Бог е свидетел, че откак си роден, не си се къпал.

След много молби и борба успя да се освободи, с мъка се изправи на крака и огледа пораженията. Ризата и джинсите й бяха покрити с кал, ръцете й оплескани до раменете. Тя приглади разрошената си коса и погледна надолу към кучето, което седеше в краката й с провесен език и я гледаше с обожание.

— Сега и на двамата ще ни трябва баня. Добре… — Въздъхна дълбоко, наклони глава и се замисли. — Ти чакай тук, а аз ще видя какво може да се направи за теб. Може би ще е най-добре малко да те поизчистя, преди да те представя.

По пътя към къщата спря на терасата да изтупа калта от дрехите си.

— Дий, какво се е случило? Падна ли? Удари ли се? — Травис се втурна към нея, хвана я за раменете, после започна да гали лицето й.

Тя поклати глава, объркана от трескавия му глас.

— Не, не съм се ударила. Травис, не трябва да ме пипаш, ще си изцапаш костюма. — Опита се да отстъпи назад, но той я привлече по-близо.

— По дяволите костюма! — извика ядосано, притисна я към себе си и сгуши с една ръка главата й в рамото си.

От тази малка интимност след толкова дни безлично разстояние я заля вълна на удоволствие и Адилия обви ръце около кръста му, преди да бе успяла да се замисли доколко разумно бе това. Усети устните му в косите си и с кратко проблеснала радост помисли, че щеше да бъде доволна, ако можеше да получава поне това от него от време на време.

Внезапно Травис стисна с една ръка рамото й, с другата наклони главата й назад и тя видя как лицето му бе пламнало от гняв.

— Какво, по дяволите, си направила със себе си?

— Нищо не съм направила със себе си — отвърна Адилия не без известно достойнство и се отърси от ръката му. — Имаме си гости.

Очите му се насочиха покрай нея, присвиха се, после се върнаха.

— Адилия, какво, в името на Бога, е това?

— Това е куче, Травис, макар че отначало и аз не бях сигурна. Горкото, беше полумъртво от глад. Затова… — Тя замълча и се приготви да направи пълни самопризнания. — Затова му дадох говеждото печено.

— Ти си го нахранила? — попита Травис с тих и равен глас.

— Нали не ти се свиди малко храна за бедното животно? Аз…

— Изобщо не ми пука за храната, Адилия. — Той за кратко я раздруса. — Нямаш ли ум в главата? Как можеш да си играеш с непознато куче? Ами ако те беше ухапало?

Тя се изправи и го погледна, ядосана от неодобрението в гласа му.

— Знам какво правя, освен това внимавах. Той имаше нужда от храна и аз му я дадох… Това е същото, както да я бях дала на всеки друг, който има нужда от нея. А колкото до това, и през ум не му минаваше да хапе, когото и да било. — Погледна през рамо и видя как опашката на кучето отново започна да тупа по земята. — Ето — посочи тържествуващо. — Виждаш ли?

— Виждам, че изглежда си направила ново завоевание. А сега… — обърна я решително към себе си, — как точно се докара до такова състояние?

— Ох, добре. — Адилия погледна към Травис, после към кучето и отново към Травис. — Разбираш ли, когато свърши да яде, го обзе чувство на благодарност и той… Е, за момент се забрави и ме събори на земята, един вид по този начин ми благодари. Малко е мръсен… Както виждаш.

— Събори те? — повтори невярващо Травис. Като чу тона му, тя припряно продължи:

— Много е любвеобилен, не искаше да ми направи нищо лошо. Наистина, Травис, не му се сърди. Виж колко е хубав както е седнал сега там. — Хвърли един поглед към кучето и видя, че то бе достатъчно умно, за да премигне жалостиво към Травис. — Казах му да почака и той точно това прави. Иска само някой да го обича.

Травис се обърна и дълго я гледа.

— Имам чувството, че си решила да го задържиш.

— Е, не знам точно дали ще го задържа. — Адилия сведе очи, взря се в едно кално петно на сакото му и го изчисти.

— Как се казва?

— Финегън — отговори тя веднага и като видя, че той бе паднал в капана, погледна намръщено към него.

— Финегън? — повтори Травис и кимна сериозно. — Това пък откъде идва?

— Напомня ми за отец Финегън в Скибърийн, дебел и непохватен, ала с много вътрешно достойнство.

— Разбирам. — Той се приближи до Финегън, приклекна и внимателно го огледа.

За нейно облекчение, кучето продължаваше да се държи прилично. Когато Травис се върна при нея, Адилия облиза устни и се впусна в своята кампания:

— Аз ще се грижа за него, Травис, той на никого няма да пречи. Няма да го пускам да влиза в къщата и да се пречка на Хана.

— Няма нужда да използваш очите си, Адилия. — Травис се засмя на обърканото й изражение и разроши косата й. — Бог да пази света, ако някога разбереш какво правиш. Ти си напълно свободна да го запазиш, ако това искаш.

— О, искам! Благодаря ти, Травис…

— Има обаче две условия — прекъсна я той, преди да бе довършила благодарностите си. — Първо, да го научиш да не те събаря. Голям е точно колкото теб. И второ, да се изкъпе. — Погледна към Финегън и поклати глава: — Или по-добре няколко пъти.

— Мисля, че и аз трябва да се изкъпя. — Тя безуспешно се опита да изчетка калта по дрехите си, после с усмивка вдигна лице, но като видя колко странно я гледа Травис, усмивката й угасна.

— Знаеш ли, Дий, изкушавам се да те пъхна в джоба си, където няма да трябва да се тревожа за теб.

— Аз съм дребничка — съгласи се тя, изведнъж почувствала, че й бе трудно да диша. — Ала ми се струва, че за това съм прекалено голяма.

— Ръстът ти е доста смущаващ.

Адилия се зачуди какво смущаващо е могъл да намери в някакви си метър и петдесет и пет. Ръката му се зарови в косите й, отначало нежно, после ги разроши с привичния си приятелски жест и добави:

— Сигурно щеше да е по-лесно, ако не изглеждаше през цялото време на петнайсет, вместо на двайсет и три години… Я по-добре да се преоблека, преди да ти помогна да изкъпеш тази планина.

 

 

Бракът на Адилия се приближаваше към третата си седмица. Тя седеше в болничната стая на чичо си и му се усмихваше, докато той развълнувано говореше за изписването си, насрочено за следващия ден.

— Човек би помислил, че тук са те измъчвали и са те държали гладен, чичо Пади.

— О, не, тук е прекрасно, хората са добри и мили — възрази той. — Но болницата е за болните, а аз никога през живота си не съм се чувствал по-добре.

— Ти си добре и това ме прави по-щастлива, отколкото мога да ти кажа. Но… — замълча Адилия и го погледна строго, — въпреки това ще трябва още малко да си почиваш и да правиш каквото ти казват лекарите. Ти ще се върнеш вкъщи и няколко дни ще живееш при нас с Травис, докато можеш да започнеш да се оправяш сам.

— Не, Дий, не мога да направя такова нещо — възрази той и потупа ръката й. — Вие двамата трябва да заминете на меден месец, а не да се занимавате с такива като мен.

С голяма доза самообладание тя успя да не трепне при думите „меден месец“ и продължи със спокоен, ала твърд тон:

— Ти ще се върнеш при нас, и толкова. Дори нямаше нужда да моля, Травис сам го предложи.

Пади се облегна на възглавниците и се усмихна:

— Да, той би го направил. Травис е прекрасен човек.

— Такъв е — съгласи се Адилия с въздишка, насили се да се усмихне лъчезарно и продължи: — Той много те обича, чичо Пади. Разбрах го още първия път, когато ви видях заедно.

— Да — измърмори Пади. — Ние с Травис от много време сме заедно. Когато дойдох да работя при баща му, той беше още момче. Едно нещастно дете без майка, толкова сериозен и работлив.

Тя се опита да си представи Травис като малко момче и се зачуди дали и тогава е бил толкова висок.

— Стюарт Грант беше мъчен човек — продължаваше Пади. — Той се отнасяше към момчето по-строго, отколкото към конете, които отглеждаше. Триш беше оставил на Хана и почти не я забелязваше, но момчето искаше да възпита по свой образ и подобие. Винаги раздаваше заповеди, никога добра дума или капка любов. Докато се усетя, бях започнал аз да се грижа за него, разказвах му приказки и обръщах работата на игра. — Усмихна се, унесен в спомени. — Сянката на Пади, така му викаха работниците, защото все подире ми ходеше, когато баща му го нямаше. Много работеше и още оттогава разбираше от коне. Беше хубаво, добро момче, ала баща му не можеше да види това. Все му намираше кусури. Когато порасна, понякога съм се чудил защо не изхвърля стареца. Бог е свидетел, че беше достатъчно силен, а и го мразеше. Но той търпеше лошото му отношение и само го гледаше със студените си очи. — Пади замълча и въздъхна дълбоко. — Когато старият предаде Богу дух, Травис беше в колеж… Трябва да е било преди десет години. Беше застанал там, гледаше гроба, а аз дойдох при него и сложих ръка на рамото му. „Съжалявам за баща ти, момче“, казах му, а Травис се обърна и ме погледна. „Той никога не ми е бил баща, Пади“, отговори, спокоен колкото си искаш. „Ти си ми бил баща, откак станах десетгодишен. Ако не беше ти, отдавна да съм заминал и нямаше и да се обърна назад.“ — В стаята изведнъж бе станало съвсем тихо. Очите на Пади овлажняха от спомена и Адилия стисна по-здраво ръката му, която лежеше в нейната. — А сега вие двамата сте заедно и аз не бих могъл да желая нещо по-добро.

— Нали ще останеш с него, чичо Пади, каквото и да се случи? Ще ми обещаеш ли?

Чичо й се обърна към нея, изненадан от настойчивостта в гласа й.

— Разбира се, малка Дий. Какво друго да правя?