Нора Робъртс
Ирландска магия (7)

Седма глава

Щом вратата се затвори, Адилия се отскубна от ръката на Травис. Страхът и отчаянието й избухнаха като гняв.

— Как можа да направиш такова нещо? Как можа да кажеш на чичо Пади, че ще се ожениш за мен? Как можа така да го излъжеш?

— Аз не го излъгах, Адилия — отговори той спокойно. — Защото наистина имам намерение да се оженя за теб.

— Какво си мислиш, като говориш така? — продължи тя, сякаш не бе казал нищо. — Жестоко е. Той лежи там болен и безпомощен и ти вярва. Нямаш право да поемаш такова обещание. Ти ще разбиеш сърцето му, ти…

— Овладей се! — изкомандва Травис, хвана я за раменете и бързо я разтърси. — Казах му това, което имаше нужда да чуе, и ти, в името на Бога, ще направиш каквото той иска, ако то ще помогне да го спасим.

— Аз няма да участвам в такава жестока лъжа.

Травис стисна по-силно раменете й, но Адилия сякаш не усещаше физическата болка.

— Нищо ли не значи той за теб? Толкова ли си егоистична и твърдоглава, че да не можеш да направиш една малка жертва, за да му помогнеш? — Тя трепна, сякаш я бе ударил, извърна се невиждащо и се вкопчи в облегалката на един стол. — Ние днес следобед ще застанем в онази стая, ще се оженим и ти ще го накараш да повярва, че наистина го искаш. Когато видим, че достатъчно е укрепнал, можеш да получиш развод и да приключиш с това.

Адилия притисна ръце към очите си. Болката връхлиташе на вълни върху нея. Чичо Пади лежи там полумъртъв… Травис на един дъх ми казва, че ще се оженим и че ще се разведем… Ох, няма ли кой да ми каже какво да правя, мислеше тя трескаво.

Да бъде негова съпруга, да му принадлежи — толкова отчаяно го искаше, че дори не се осмеляваше да мисли за това. А сега той й обясняваше, че то ще стане, че то трябва да стане. Бе толкова обидена, че думите бяха слаби да го изразят. Би било по-лесно да преживее живота си без него, отколкото само за един час да бъде негова жена без любов. Развод… Толкова лесно го бе казал. Травис й говореше за развод, още преди да бе надянал халката на пръста й.

Адилия пое дълбоко въздух и се помъчи да мисли разумно, ала бе прекалено потресена от мрачното осъзнаване, че Травис не й говори за истински брак, за брак по любов, че я иска не заради самата нея, а заради чичо й. Трябваше да има друг начин. Трябваше да има друг начин. Тя преглътна мъчително, за да успокои гласа си.

— Аз съм католичка. Не мога да се разведа — произнесе безизразно.

— Тогава ще анулираме брака.

Адилия се вторачи в него ужасена.

— Ще го анулираме?

— Да, ще го анулираме. Не би трябвало да има никакъв проблем, ако бракът не е консумиран. Ще се наложи само да се попълнят разни документи. — Говореше със спокоен, делови тон и тя стисна още по-силно стола, като се помъчи да се овладее, за да може да разсъждава.

— За Бога, Дий — продължи той нетърпеливо, — не можеш ли да преживееш една церемония заради Пади? Нищо няма да ти струва, а за него може да е въпрос на живот и смърт.

Отново я хвана за раменете, завъртя я към себе си и се вгледа в бледата й до прозрачност кожа, в обърнатите й към него очи, в които се четеше такъв страх. Усети как треперенето започна да се надига под ръцете му и видя как тя стисна очи в опит да го овладее. Гневът му се стопи. Травис измърмори някаква ругатня, привлече я към себе си и обви ръце около нея.

— Извинявай, Дий. Едва ли ще ти помогна, ако ти крещя, нали? Ела, седни. — Заведе я до дивана и седна до нея, без да я пуска от прегръдките си. — Ти прекалено дълго се сдържаш. Поплачи си хубаво, после ще поговорим.

— Не, аз не плача. Никога не плача. Не помага. — Тя стоеше сковано в ръцете му, но той продължаваше да я прегръща. — Моля те, пусни ме. — Усети как самообладанието я напуска и се опита да се изтръгне от ръцете, които не я освобождаваха. — Трябва да помисля. Само ако знаех какво да направя… — Дишаше задъхано, повече не можеше да спре треперенето и ръцете й се вкопчиха в ризата му, за да не падне. — Травис, толкова ме е страх!

Избухна в ридания и ръцете му се стегнаха около нея. След като сълзите веднъж избликнаха, повече не можеше да ги спре. Сдържани през повече от дванайсет самотни години, сега те се лееха свободно по лицето й, притиснато към гърдите на Травис. Той мълчаливо я галеше по главата и оставяше бурята да се разрази.

Риданията загубиха силата си и преминаха в тихи хлипове, докато накрая Адилия се отпусна мълчаливо в ръцете му, изтощена и изпразнена. Изпусна една дълга треперлива въздишка.

— Ще направя всичко, което мислиш, че трябва да се направи.

 

 

Как Травис уреди документите толкова бързо, тя така и не попита. Бе прекалено вцепенена, за да се интересува от техническата страна на въпроса. Единственото, което направи, бе твърдо да откаже да напусне болницата дори за кратка почивка или за да хапне. Решително седна в чакалнята и отказа да мръдне оттам.

Подписа се върху документите, където й казаха, поздрави слабия млад свещеник, който щеше да я направи съпруга на Травис и прие цветята от една дружелюбна медицинска сестра, която твърдеше, че никоя жена не може да бъде младоженка без букет. Усмихна се на това със слаба, замръзнала усмивка, от която лицето я заболя, защото знаеше, че не бе истинска младоженка. Официално щеше да носи името на мъжа, когото обичаше, ала клетвите, които щяха да си разменят, не означаваха нищо за него. Думите и движенията бяха само маскарад, за да се даде спокойствие на един болен човек.

Застанаха един до друг в натежалия от мириса на лекарства въздух на бялата стая, заобиколени от апаратура, и станаха мъж и жена. Адилия повтори думите на свещеника със спокоен, ясен глас и погледна невиждащо към пръстена с монограм, който Травис сложи на пръста й, после затвори юмрука си около него. Той й бе широк, но тежеше като воденичен камък на сърцето й. За по-малко от пет минути всичко свърши и тя прие леката, кратка целувка, без да се дръпне.

Адилия Кънан Грант се наведе и целуна чичо си по челото. Той й се усмихна и в очите му проблесна нещо от обичайното им веселие. В този момент тя разбра, че Травис е бил прав.

— Малка Дий — прошепна Пади, намери ръката й и я стисна, — ти сега ще бъдеш щастлива. Травис е добър човек.

Тя се насили да се усмихне и го потупа по бузата.

— Да, чичо Пади. Сега ще си почиваш и скоро ще можем да те вземем вкъщи.

— Ще си почивам — съгласи се той и очите му срещнаха над главата й погледа на Травис. — Отнасяй се внимателно с нея, момче… Дий е от добра порода.

Пътуваха мълчаливо към дома. Слънцето се процеждаше между облаците и хвърляше отблясъци по шосето. Адилия гледаше играта на светлината и не мислеше за нищо. Травис спря пред голямата къща и наруши тежката тишина.

— Обадих се и съобщих на моята икономка за сватбата. Тя вече трябва да е приготвила твоята стая. Нещата ти са пренесени тук.

Адилия се намръщи:

— Аз няма да…

— Засега — прекъсна я той и присви очи — ти си моя съпруга и като такава ще живееш в моята къща. Ще спим в отделни спални — добави с тон, който я накара бързо да затвори уста. — Външно обаче ще се държим като семейство. За момента няма причина някой друг, освен мен и теб, да знае за нашата уговорка. Обясненията сега само биха усложнили нещата.

— Да. Ти си прав, разбира се.

Като чу измъчения й глас, Травис въздъхна и продължи по-меко:

— Ще се държа така, че да ти е колкото може по-леко, Дий. Искам от теб само да играеш твоята роля. Иначе ще бъдеш свободна да правиш каквото искаш. Няма нужда да работиш.

— Не мога да работя с конете? — прекъсна го Адилия и очите й се разшириха от ужас. — Но, Травис…

— Адилия, чуй ме. — Той хвана в ръце лицето й. — Можеш да правиш каквото искаш. Ти дори не разбираш какво значи това, нали? — Веждите му се сключиха срещу неразбиращото й, объркано изражение. — Ако искаш да работиш с конете, свободна си да го правиш, ала не като мой работник, а като моя жена. Можеш да си прекарваш времето в клуба или да чистиш конюшните — ти решаваш.

— Добре. — Тя бавно отпусна юмруците, които стискаше в скута си. — Аз ще направя всичко възможно и на теб да ти е лесно. Разбирам, че беше прав да направим това заради чичо Пади и съм ти благодарна.

Травис я гледа още един миг, после сви рамене и излезе от колата.

Когато влязоха в къщата, в коридора една пълна прошарена жена се втурна насреща им, като бършеше ръцете си в голяма бяла покривка.

— Хана, това е Адилия, жена ми.

Топлите светлокафяви очи огледаха Адилия и се усмихнаха с одобрение.

— Добре дошли, госпожо Грант. Крайно време беше някоя прекрасна млада жена да подмами моя Травис до олтара. — Адилия измърмори нещо, което, надяваше се, бе подходящо за случая. — Съжалявам за Пади. Ние всички го обичаме. — Предателските сълзи отново напираха и Адилия стисна очи да ги спре. — Ох, горкичката, направо умира от умора. Травис, заведи я горе. Стаята й е готова.

Тя тръгна по стълбите, които сякаш бяха стръмни като връх Олимп. Без да каже дума, Травис я грабна на ръце и я понесе нагоре, после по дългия, покрит с килим коридор. Влезе в една стая, прекоси я и я остави на огромно легло.

— Извинявай… — Адилия вдигна ръка и отново я отпусна. Изглежда нямаше какво повече да каже.

Той седна до нея и отметна косите от лицето й.

— Адилия, кога ще се научиш, че слабостта невинаги е недостатък? Проклет ирландски инат — измърмори тихо и й се намръщи. — Мога да се закълна, че нищо друго не те е държало толкова дълго на крака. През последните шест часа по бузите ти няма и намек за цвят.

Тя го гледаше и й се искаше да го привлече към себе си, да почувства успокоението на топлината му.

Травис рязко се обърна и се приближи към големия гардероб от черешово дърво.

— Не знам къде е сложила Хана нощниците ти. — Отвори двойната врата и разкри оскъдното съдържание на гардероба. — Боже Господи, това ли е всичко, което имаш?

Адилия се опита да му се сопне, но откри, че трябваше да положи прекалено голямо усилие за това. Той отиде до шкафа с огледало над него и започна да отваря чекмеджетата, като мърмореше и ругаеше, а тя лежеше и го гледаше, прекалено изтощена, за да се смути, че Травис се рови толкова фамилиарно из дрехите й.

Той измъкна една проста памучна нощница, огледа я пренебрежително и й я донесе.

— Утре, за Бога, иди на пазар и си купи малко дрехи.

— Стига си ми заповядвал, Травис Грант. — Адилия седна. Не можеше повече да мълчи и се нахвърли върху него с бледо подобие на обичайния си дух.

Той я гледаше безизразно.

— Докато сме женени, Адилия, от нас се очаква да общуваме с други хора и ти трябва да си облечена както трябва. Утре ще се погрижим за това. Сега, можеш ли сама да се справиш с преобличането, или имаш нужда от помощ?

Тя издърпа нощницата от ръцете му и отговори сковано:

— Прекрасно мога да се справя.

— Добре. Преоблечи се и си почини. С нищо няма да помогнеш на Пади, ако се разболееш. — Без да чака отговор, се обърна и излезе от стаята, като затвори вратата зад себе си.

Прекалено уморена, за да оцени красотата на светлата просторна стая, Адилия смъкна полата и блузата, които й бяха служили за булчинска рокля, и навлече памучната нощница през главата си. Сгъна зелената покривка, пъхна се под гладките завивки и потъна в дълбокия сън на изтощението.

 

 

Птичките я събудиха, както си им беше навикът, с чуруликане пред прозореца. Адилия отвори очи, фокусира погледа си върху непознатото обкръжение и си спомни. Отпусна юмрука, който цяла нощ бе стискал пръстена на Травис, а очите й бавно започнаха да оглеждат стаята.

Бе си мислила, че спалнята й в къщата с гаража е голяма, ала сега видя, че тази е два пъти по-голяма. Стените бяха покрити с тапети на светлозелени и бели ивици, украсени с тъмно дърво. Мебелите бяха от череша, и големият гардероб, и шкафът, в които снощи Травис бе ровил, и малкото писалище, двете нощни шкафчета и малката масичка пред стола с пискюли на облегалката. Върху масичката имаше ваза със свежи цветя и ароматът им долиташе до нея. Тя седна и вдигна колене към гърдите си. Погледна към високите френски прозорци, които водеха към балкона, и помисли, че никога не е виждала по-прекрасна стая. „Колко щастлива бих могла да бъда тук, само ако чичо Пади беше добре, а Травис…“ Опита се да изхвърли тези мрачни мисли от главата си, отметна завивките и скочи от леглото.

След като си взе душ и облече последната останала й пола, се осмели да слезе долу с надеждата, че ще успее да намери кухнята в непознатата къща, която сега бе неин дом.

— Добро утро, Дий. — Травис се появи от една стая на долния етаж, където, както по-късно щеше да разбере, бе неговият кабинет. — По-добре ли си?

— Да — отвърна тя и изведнъж се почувства плаха и несигурна пред мъжа, който бе неин съпруг. — Не знам как съм могла да спя толкова дълго.

— Беше направо изтощена. — Адилия не помръдна, когато Травис повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й като родител, който търси в детето признаци за влошено здраве. — Цветът ти се е върнал — заключи той накрая и се усмихна.

— Много съм добре. — Тя успя да не помръдне, докато ръката му продължаваше да държи брадичката й. — Мислех си дали мога да се обадя в болницата… Да попитам дали чичо Пади… — Ръцете й трепнаха и се сключиха отпред.

— Вече се обадих. Състоянието му се е стабилизирало. — Сложи ръце на раменете й. — Прекарал е спокойна нощ.

През нея премина тръпка. Адилия затвори очи и зарови лице в гърдите на Травис. След миг усети как ръцете му леко я обгръщат.

— Ох, Травис, мислех, че ще умре. Страхувах се, че ще го загубим.

Той я отдръпна, докато тя вдигна глава да го погледне.

— Ще се оправи, с малко време, повече грижи и без тревоги. — Чертите му се отпуснаха. — Разбира се, когато се върне вкъщи, ще трябва да намали темпото. Ние ще трябва да го накараме.

— Да. — Усмивката й засия като звезди през облаци. — Но ние сме двама.

— Двама сме — промълви Травис и разроши косите й. — Сигурно умираш от глад. Снощи не успях да те събудя за вечеря.

— Имам чувството, че цяла седмица не съм яла. — С въздишка оправи косата си. — Ако ме заведеш в кухнята, ще приготвя закуска.

— Хана има грижата — съобщи й той, хвана я за ръка и я заведе в просторна столова. Като забеляза изражението й, прошепна доверително в ухото й, докато й подаваше стол: — Не се безпокой, цял живот ям каквото тя готви.

— О, аз нямах предвид… Не исках да я обидя. Само дето не съм свикнала някой да ми готви. — Гледаше го почти ужасена и Травис се облегна назад на стола си и се разсмя:

— Недей да изглеждаш толкова потресена, Дий. Хана ще реши, че вече съм започнал да те бия.

— Не, аз не исках да помислиш, че имам предвид… — Мъчеше се да измисли нещо, което да я освободи от неловкостта. — Стаята, която си ми дал, е прекрасна. Искам да ти благодаря.

— Радвам се, че ти харесва.

След безстрастния му отговор тя бе благодарна, когато Хана влезе в стаята с димяща табла.

— Добро утро, госпожо Грант. Надявам се, че се чувствате по-добре, след като хубавичко си починахте. — Остави таблата на масата и Адилия с усмивка вдигна очи към нея.

— Благодаря, чувствам са съвсем добре. — Внимаваше да не се стряска от новата си титла.

— Ала сте гладна, сигурна съм. — Хана се вгледа в миловидното й лице и кимна. — Травис ми каза, че вчера почти нищичко не сте хапнали, затова очаквам да се справите добре със закуската.

— Трябва да те предупредя, Дий — обади се Травис от другата страна на масата, — да не се шегуваш с Хана. Тя може да бъде много свирепа. Мен лично ме ужасява.

— Не му слушайте глупостите, госпожо Грант. — Хана хвърли един страшен поглед към Травис и отново насочи вниманието си към Адилия. — Известно време ще сте заета с Пади в болницата, но когато се установите, ще ми кажете как искате да се правят нещата. Засега, ако сте съгласна, ще планирам храненето според посещенията ви при Пади.

— Аз… Както мислите, че ще е най-добре.

— Ще имаме много време да говорим за това — заключи икономката. — А сега се заемайте със закуската, докато е топла. — С тези думи отплува от стаята.

Адилия слушаше думите на Травис по време на яденето, отговаряше само когато бе необходимо и бавно оглеждаше своето обкръжение. Столовата бе голяма, с тъмна ламперия и елегантни тапети. Мебелите бяха от тежък, блестящ дъб. Навсякъде грееха сребро и кристал.

— Травис — обади се тя ненадейно и той вдигна въпросително вежди, докато отпиваше от кафето си, — аз не подхождам на всичко това. Не ме бива и нямам опит да разбирам какво се очаква от мен. Не искам да те злепоставям и до смърт се страхувам, че ще кажа или направя нещо ужасно и…

— Адилия! — прекъсна Травис с една дума потока й от думи. От изражението му тя разбра, че вече бе направила грешка. Очакваше да чуе гневни поучения, ала когато той заговори, гласът му бе спокоен и ясен: — Ти няма да ме злепоставиш, не можеш да ме злепоставиш. Отпусни се и бъди такава, каквато си. Това се очаква от теб.

Потънаха в мълчание. Адилия ровеше остатъка от яйцата си.

— Между другото — започна Травис, — във вестника има твоя снимка.

Тя вдигна очи и видя, че той се усмихва.

— Моя снимка?

— Да. — Усмивката му стана още по-широка срещу намръщения й поглед. — Всъщност, две снимки. На едната сте двамата със Стив, седнали на оградата на конюшнята, а на другата сме снимани ние с теб след надбягването в Белмънт.

Адилия се изчерви, като разбра какво бе запечатано на снимката.

— Не знам защо те непрекъснато ме преследват със своите камери и бележници.

— И аз не мога да си представя — съгласи се Травис и устните му трепнаха. — Изглежда, пресата се забавлява с предположения за любовния живот на моята красива жокейка…

Очите й се разшириха, лицето й пребледня и отново пламна.

— Да не искаш да кажеш… Ох, каква глупост! Ние със Стив сме само приятели, а с теб… — Заекна, млъкна и потъна в мъчително мълчание.

— Женени, Адилия, ние сме женени, приятели или не. — С усмивка, която й се стори много странна, той допи кафето и стана. — Не вярвам на пресата това да се стори такава глупост, когато до тях достигнат новините за сегашните ни отношения. За малко ще успявам да го пазя в тайна от журналистите, но рано или късно ще трябва да се справим с това… Предполагам, че си свършила, след като през последните пет минути си играеш с вилицата. — Хвана я за ръката и я вдигна на крака. — А сега, ако престанеш да се мръщиш, ще те закарам в болницата.

 

 

Всякакви тревоги, които Адилия все още таеше, се разсеяха, когато видя чичо си. Лицето му, което вчера й се струваше мъртвешки сивкаво, сега почти бе върнало обичайния си червендалест цвят. Очите му блеснаха, когато Травис я въведе в стаята. Гласът му бе по-скоро слаб, отколкото гърмящ, ала сигурен и непринуден. Когато се оплака, че е вързан към тези гадни шумни машини, безпокойството й се разтопи в смях. Тя целуна ръката му, която държеше в своята и почувства как последните остатъци от напрежение се разсейват.

След краткото посещение Травис я измъкна в коридора.

— Този път няма да можеш да стоиш толкова дълго. Докторът каза, че той бързо се уморява и има нужда от почивка. Почивката и това, че те вижда, са най-доброто лекарство, което може да получи.

— Няма да го уморя, Травис — обеща Адилия. — Той изглежда толкова по-добре, че почти не вярвам на очите си. Ще остана още съвсем малко. Щом видя, че се уморява, ще си тръгна.

Травис погледна усмихнатото й лице и разсеяно зарови пръсти в краищата на косите й.

— Аз сега трябва да се връщам, но скоро ще дойде Триш да те заведе да пазаруваш. — Отпусна ръка и се вгледа някъде край нея, внезапно разтревожен. — Тя знае какво ти трябва и ако искаш, следобед може да те доведе още за малко тук.

— Много мило от твоя страна, Травис. — Докосна ръката му да привлече вниманието му към себе си. — Не знам как да ти се отплатя за всичко, което вече си направил.

— Няма нищо — махна той с ръка, извади портфейла си и й подаде няколко банкноти. — Уредил съм да вземеш по сметка всичко, което ти трябва. Триш ще бъде там да оправи подробностите, ала ще ти трябват и малко пари в брой.

— Но, Травис, това е толкова много. Аз не мога…

— Недей да спориш, просто ги вземи. — С последно нетърпеливо движение затвори ръката й около банкнотите. — Дай ги на Триш да ти ги носи. И за Бога, Дий — добави раздразнено, — купи си чанта. Ще се видим довечера. — Отдалечи се по дългия коридор и остави Адилия да гледа след него.