Нора Робъртс
Ирландска магия (6)

Шеста глава

Когато се върнаха в хотела, Адилия изпрати чичо си до стаята му. Нямаше желание да остава сама с мислите си. Травис тръгна с тях по покрития с килим коридор и се спря пред вратата.

— Направил съм резервация за нас. — Зъбите му блеснаха в усмивка. — Стив ще има свое собствено празненство с онази миньонка, която върви по петите му след Дербито.

— Ах, Травис… — Пади седна тежко на леглото. — Ще трябва да минете без един уморен старец. Изтощен съм до мозъка на костите си. — Усмихна се и поклати глава. — За днес не мога да понеса повече вълнения. Ще се правя на господар и ще вечерям в леглото като крал.

— Чичо Пади… — Адилия се приближи и сложи ръка на челото му. — Ти не се чувстваш добре. Ще остана с теб.

— Върви — махна с ръка той. — Суетиш се около мен, както на времето баба ти. Уморен съм, не съм болен. Сега остава да ми налееш в гърлото някакво гадно лекарство или да се заканиш, че ще ми сложиш синапена лапа. — С многострадална въздишка вдигна поглед към Травис. — Хем дребна, хем вредна. Измъкни я оттук и остави старите ми кокали да си починат.

Травис кимна с мъжко разбиране и се обърна към Адилия:

— След четиридесет и пет минути да си готова — нареди й той. — Не обичам да закъснявам.

— Това направи, онова направи! — ядоса се тя и вдигна ръце. — Никога „би ли“ или „може ли“. Сега не съм ти в конюшнята, Травис Грант, и няма да търпя да ми се заповядва. — Отметна назад буйните си къдрици и скръсти ръце пред гърдите си.

Травис присмехулно вдигна вежди и тръгна към вратата.

— Облечи онова зеленото нещо, Дий. Харесва ми. — Затвори вратата пред всякакви възможни възражения.

 

 

Дий бе готова в уреченото време, след като чичо й я придума да го остави и да върви да празнува победата на Маджести. Тя си каза, че излиза с този нахален грубиян само заради Пади и тъкмо закопчаваше зелената рокля, когато на вратата се почука. Мърморейки сърдито, отвори вратата и го изгледа намръщено.

— Добър вечер, Адилия — поздрави я Травис, очевидно, без да забелязва войнствената й поза. — Изглеждаш чудесно. Готова ли си?

Тя му се мръщи още една минута, като съжали, че няма под ръка нещо, което да хвърли по него. После вирна глава, излезе в коридора и затръшна със сила вратата зад себе си.

Мълчеше упорито, докато таксито се провираше през натовареното движение, ала Травис оставаше невъзмутим — говореше дружелюбно и й показваше разни интересни места. Беше й много трудно да поддържа гнева си.

Когато влязоха в ресторанта, по-голям, отколкото някога би могла да си представи, повече не можеше да се прави, че не го забелязва. С широко отворени очи Адилия се огледа наоколо и, силно впечатлена от високопоставените личности в техните вечерни облекла и от елегантността на метрдотела, без да се съпротивлява, позволи на Травис да я отведе до една тиха маса в ъгъла. Меко осветена и усамотена, масата бе разположена високо над гъмжащия град. Контрастът с тяхното усамотение се засилваше от примигващите под тях светлини. Тя вдигна очи, когато сервитьорът я попита какъв коктейл ще желае, после погледна към Травис и безпомощно поклати глава. Той се усмихна и поръча шампанско.

— Жалко, че не можахме да доведем с нас Маджести — забеляза Адилия и се засмя, забравила враждебността си. — Той свърши цялата работа, а ние ще пием шампанското.

— Много се съмнявам дали би го оценил, дори ако му занесем една бутилка. Уж е кралски кон, пък има селски вкус. Затова… — Травис замълча и пръстът му леко се плъзна по облегнатата й на масата ръка. — На нас остава да пием за неговата победа. Знаеш ли, Адилия, че светлината на свещите хвърля златисти отблясъци в очите ти?

Изненадана от неочакваната му забележка, тя го зяпна безмълвно и изпита огромно облекчение, когато пристигането на шампанското я спаси от необходимостта да измисли какво да отговори.

— Ще вдигнем ли тост, Дий?

Тя вдигна чашата с дълго елегантно столче и, вече по-спокойна, се усмихна:

— За Маджести, победителя в надбягванията „Белмънт“.

Устните му трепнаха и той също вдигна чашата си.

— За победата.

След като поприказваха, Травис попита:

— Гладна ли си? Какво ще искаш?

— Е, няма да е овнешко с картофи — измърмори Адилия разсеяно, замислена за превратностите на съдбата, които напълно бяха променили живота й. Но когато погледна към менюто, забрави за всичко и очите й се вдигнаха към неговите, разширени и потресени.

— Нещо не е ли наред?

— Това си е чиста проба обирджийство! Няма друга дума!

Той се наведе напред, хвана ръцете й и се засмя на разтревоженото й изражение.

— Сигурна ли си, че нямаш шотландска кръв? — Тя отвори уста да отговори, обидена до дъното на душата си, ала Травис вдигна ръцете й към устните си и думите й отмряха, преди да се бяха родили. — Не позволявай да се прояви ирландският ти нрав, Дий. — Усмихна й се над съединените им ръце. — И не се впечатлявай от цените. Аз мога да ги поема.

Тя поклати глава:

— Не мога пак да погледна в това меню, завива ми се свят. Ще взема каквото ти избереш.

Той се позасмя и, без да пуска ръцете й, поръча вечеря и още вино. Когато отново останаха сами, обърна ръцете й с дланите нагоре и започна да ги разглежда, без да обръща внимание на опита й да се дръпне.

— По-добре се грижиш за тях — отбеляза Травис и потърка с палец кожата.

— Да — съгласи се Адилия, смутена и засегната. — Напоследък не са чак като на копач.

Той вдигна очи и за момент се вгледа в нея, без да говори.

— Онази нощ те обидих. Извинявай. — Нежният му тон наруши равновесието й и тя почувства как я обзема познатата слабост.

— Няма значение — измърмори и отново задърпа ръцете си.

Травис не обърна внимание нито на словесните, нито на физическите й протести.

— Ти имаш невероятни ръце. Внимателно съм ги разглеждал. Малки, фини, а толкова умели. Рядко срещано съчетание. Умели, Адилия — прошепна той и очите му се приковаха към нейните с настойчивост, която я свари неподготвена. — Тежко си живяла в онази ферма, нали?

— Аз… Не. Не, справяхме се.

— Справяхте се? — повтори Травис и тя почувства как очите му се взират в лицето й и търсят думите, които не бе произнесла.

— Правехме каквото трябваше да се прави — уточни Адилия безгрижно. Не знаеше какво точно иска от нея. — Леля Лети беше силна, упорита жена и не можеше лесно да бъде съсипана. Често съм си казвала, че е странно колко малко прилича на татко — продължи тя замислено. — А сега виждам колко малко прилича и на чичо Пади, въпреки че им е сестра. Може би задълженията да се грижи за мен и за фермата са й оставяли съвсем малко време за нежности. Такива дребни неща, като целувка за лека нощ, една мила дума… Едно дете може да умре от глад пред пълната чиния. — Тръсна глава и се върна в настоящето. Бе изненадана от собствените си думи и се чувстваше неловко под погледа му. Търсеше начин да смени темата. — Аз трябваше да мисля само за фермата, а тя и за фермата, и за мен, и ми се струва, че аз й създавах повече тревоги. — Усмихна се. Искаше й се и той да се развесели. — Един-два пъти ми е казвала, че прекалено лесно избухвам, но сега, разбира се, съм се научила повече да се владея.

— Така ли? — устните му най-после трепнаха в усмивка.

— О, да — кимна Адилия сериозно и невинно. — Аз съм много мек човек.

Травис се разсмя. След малко сервираха вечерята им. Докато ядяха, приказваха за всякакви неща, разговор, лек и успокояващ като виното, което пиеха.

— Ела — каза той внезапно и се изправи. — Танцувай с мен.

Преди да бе успяла да се съгласи или да откаже, се озова на дансинга, прегърната от познатите му ръце. Първоначалната й скованост се стопи, когато се отпусна срещу него, отдаде се на движенията му и на тихата музика. Със сигурност всеки има правото да вкуси от рая, реши тя, като позволи и на душата, и на тялото си да се понесат по вълните на танца. Тази нощ аз опитвам моята глътка. Утрешният ден ще дойде, и то съвсем скоро.

Нощта бе вълшебна, сякаш някаква фея й бе изпълнила едно желание, и от това, че бе толкова кратка, Адилия се чувстваше още по-приповдигната. Тя запазваше всички образи и усещания в едно ъгълче на съзнанието си, за да им се наслаждава и въздиша по тях, когато денят разрушеше магията.

Когато излязоха в топлата вечер, бе късно и макар очите й да се затваряха, й се искаше всичко едва сега да започва. Вкопчи се в последните очарователни минути и не възрази, щом Травис я привлече към себе си в таксито.

— Уморена ли си, Дий? — прошепна той и докосна с устни косите й толкова леко, че не бе сигурна дали не си го бе въобразила.

— Не — въздъхна тя и си помисли колко й бе приятно да сгуши глава в рамото му.

Травис се засмя тихо. Гласът му бе бавен и топъл, а пръстите му галеха копринените й коси, докато Адилия се унесе в полудрямка.

— Дий? — Чу името си, ала не й се искаше да се измъкне от божественото удоволствие и измърмори нещо в знак на протест. — Пристигнахме — съобщи той и повдигна с пръст брадичката й.

— Върнахме ли се? — Натежалите й клепачи се вдигнаха и тя видя лицето му толкова близо до нейното, че сънят и реалността се смесиха.

— В хотела — обясни Травис и отметна разрошените коси от лицето й.

— О! — Адилия се изправи, осъзнала, че сънят бе свършил.

В асансьора към техния етаж той мълча и тя използва времето, за да възстанови чувството си за реалност. Стигнаха до нейната врата и Травис извади ключа от джоба си и отключи. Адилия с усмивка вдигна глава да му благодари, но когато срещна очите му, усмивката й угасна. Съсредоточеният, настойчив поглед я накара да отстъпи крачка назад и тя се озова с гръб, притиснат до вратата, а Травис стопи разстоянието сякаш изобщо без да е направил никакво движение. Ръката му се плъзна под косите й и погали шията с бавно, лениво движение. Гледаха се мълчаливо, после бавно, много бавно той наведе глава и притисна устните си към нейните в целувка, мека като летен бриз, съвсем не като последните опустошителни целувки, които й бе давал. Адилия се вкопчи в реверите на сакото му и се опита да задържи света на място, ала скоро се отказа от всякакви такива опити и обви ръце около врата му, вдигна се на пръсти и отговори на молбата му със същата настойчивост.

Устните му се плъзнаха по лицето й, като докосваха леко бузите и затворените клепачи, сякаш опитваха вкуса им. Треперещата топлина бе заменена от нова и мъчителна отмала, едно леко замайване, предизвикано от нещо, много по-силно от шампанското. Ръцете й се вплетоха в косата му, а тялото й се разтопи в неговото, готово на всичко, което Травис би поискал, копнеещо да даде всичко, което той би взел.

Почувства глада му, когато устните му отново уловиха нейните, почувства твърдостта на тялото му, когато Травис я притисна по-нетърпеливо към себе си и със стон на удоволствие тя го привлече още по-близо. Желанието да бъде притежавана, настойчиво и плашещо, премина през нея като огън. Адилия се изви към него и сърцето й запулсира гръмогласно в ушите, когато усети как той опустошава всичко, което му предлагаше, после иска още.

Изведнъж Травис освободи устните й, ръката му я погали по бузата и се задържа там за момент и тя отново затвори очи, подканяйки устните му да вземат нейните.

— Лека нощ, Дий — промълви той, побутна я да влезе в стаята си и затвори вратата между тях.

Адилия се вторачи в гладката празна плоскост и вдигна ръце към горящите си бузи. Бе толкова потресена и от собствените си безпрецедентни действия, и от неговото внезапно отхвърляне. Тя бе предложила, Травис бе отказал. Колкото и да бе неопитна, знаеше, че готовността й не можеше да е била разбрана по никакъв друг начин, освен като пълно отстъпление. Ала той не я искаше, не напълно. Нейните собствени принципи се бяха разтопили в ръцете му, но Травис си бе отишъл и я бе оставил сама. И как иначе би могло да бъде, запита се Адилия и стисна очи пред напиращата влага. Аз никога не бих могла да бъда за него нищо друго, освен човек, който се грижи за конете му. Някой, който от време на време го развеселява. Той само се държи любезно с мен, опитва се да ми покаже какво значи приятна вечер. Адилия потрепери. Би трябвало да се задоволя с това, напомни си, и да престана да се стремя към нещо, което никога не може да бъде мое. Тя сведе поглед към меките дипли на роклята си и си напомни, че не е Пепеляшка, а и във всеки случай отдавна минава полунощ.

 

 

На следващата сутрин се качиха в самолета в топъл, лек ситен дъждец. Журналистите отново ги преследваха. Адилия се изкатери по стълбичката и остави мъжете да се оправят с тях. Вътре изтръска дъждовните капки от косите си и от млечнобялата си гюла и притисна лице към прозореца да види как Травис ще се освободи от репортерите.

По време на полета нямаше желание да се впуска в разговор и прелистваше едно списание. Отношението на Травис към нея тази сутрин бе обичайното приятелско и леко загрижено и смущаващото желание, което бе останало от снощи, я накара да се насили да се държи по същия начин.

Когато той изчезна със Стив в пилотската кабина, тя въздъхна дълбоко и закрачи из салона. Какво ще правя, питаше се отчаяно. Как да контролирам начина, по който ме кара да се чувствам? Травис няма как да не разбере колко го обичам и тогава ще започне да изпитва съжаление към мен, а аз не мога да го понеса. Просто ще трябва да се постарая да поддържам по-голямо разстояние между нас.

Погледът й се насочи към чичо й и всички мисли за личния й проблем се изпариха, като забеляза нездравия вид на обикновено червендалестото му лице.

— Чичо Пади! — Приближи се към него, обхвана с две ръце лицето му и внимателно се вгледа в него. — Ти не си добре. Какво ти е?

— Нищо, Дий. — Веждите й се сключиха от усилието в гласа му. — Просто съм уморен.

— Студен си като лед. — Адилия коленичи пред него. — В момента, в който се върнем вкъщи, ще отидеш на лекар. Още малко остава. Ще ти донеса чаша чай и ще ти дам нещо да се завиеш.

— Сега, Дий, аз просто усещам възрастта си. — Той замълча и се намръщи от болка.

— Какво ти стана? — настоя тя и протегна ръце към него. — Къде те боли?

— Само нещо ме прободе — произнесе накъсано Пади и започна да се задъхва.

— Чичо Пади! Милостиви небеса, чичо Пади! — Вкопчи се в него в момента, в който той се сгърчи и падна в ръцете й.

Адилия дори не осъзнаваше, че докато полага чичо си на пода, отново и отново вика Травис, отчаяно, безнадеждно. И изведнъж той се озова там, избута я настрани и наведе глава към набитите гърди на Пади.

— Кажи на Джон да се обади по радиото за бърза помощ — извика през рамо на Стив и ръцете му започнаха в равномерен ритъм да натискат гръдния кош. — Има сърдечна криза.

Адилия със стон притисна ръката на Пади към собственото си сърце, сякаш да му предаде своята сила.

— Травис, в името на Бога… Травис, той умира ли? Ох, моля ти се, не може да умира!

— Престани — заповяда Травис отсечено и думите му й подействаха като плесница. — Овладей се. Не мога да се справя и с това, и с истерията ти.

Тя бързо пое въздух, после още няколко пъти, дълбоко и бавно. Ръката й конвулсивно се свиваше и отпускаше върху ръката на Пади. Истерията бавно бе окована зад стената на самоконтрола и Адилия започна да гали главата на чичо си и да му говори с тих и успокояващ глас, макар да знаеше, че вероятно не я чува.

Секундите се влачеха, минутите пълзяха. Травис непрекъснато следеше пулса на изпадналия в безсъзнание Пади. Само тихият шепот на Адилия нарушаваше тишината. Тя почувства, че самолетът промени скоростта си и започна да губи височина, чу свистенето на колесника и усети как колелетата с удар докоснаха земята, но продължаваше да реди тихия си поток от думи и здраво да стиска ръката на чичо си.

Като през мъгла гледаше как лекарите се трудят върху него, преди да го пренесат в чакащата линейка. Когато понечи да тръгне с тях, Травис я хвана за ръката и й каза, че те ще пътуват отзад с колата. Адилия се подчини, без да възразява, вцепенена от страх.

Отговаряше едносрично на опитите му да я успокои и като хвърли един поглед към пребледнялото й восъчно лице, той се съсредоточи върху провирането през движението към болницата.

Дългото чакане започна в малка унила чакалня, отрупана със стари списания, които някои четяха, за да минава времето, а други гледаха към тях с отчаяние. Адилия не правеше нито едното, нито другото. Тя седеше, все още вкаменена, вплела ръце в скута си, и нито помръдваше, нито говореше, а през това време Травис се мяташе из стаята като тигър в клетка. Докато страхът я опустошаваше, съзнанието й пищеше и се мъчеше да намери силата да се моли. Минутите минаваха и самообладанието й се опъваше по шевовете като зле скроено сако.

Когато най-после към тях се приближи фигура в бяло, Травис се завъртя и се забърза към него.

— Вие ли сте роднините на Падрик Кънан? — попита лекарят и очите му се насочиха от високия властен мъж към дребната бледа жена.

— Да — отсече Травис и също погледна към Адилия. — Какво става? Как е той?

— Получил е инфаркт, но не масивен. Сега е в съзнание, ала състоянието му се утежнява от тревогата му за някой на име Дий.

Адилия вдигна глава.

— Аз съм Дий. Той ще умре ли?

Лекарят се вгледа в пребледнялото й овладяно лице и пристъпи към нея.

— Правим всичко, което можем, за да стабилизираме състоянието му, но собствените му тревоги са важен фактор за възстановяването. Загрижеността му е насочена към вас. Ще ви позволя да го видите. Не трябва да правите нищо, което да го разстройва. Убедете го да се успокои. — Насочи се отново към мургавия мъж, който бе приковал очи към жената. — Вие ли сте Травис? — Травис кимна и докторът продължи: — Той иска да види и вас. Елате с мен.

Травис хвана Адилия за ръката, вдигна я от стола и я поведе след отдалечаващата се бяла престилка.

— Пет минути — предупреди ги докторът и ги въведе в реанимацията на сърдечно отделение.

Когато тя видя чичо си в болничното легло, привързан с жици и тръбички към бръмчащата апаратура, ръката й стисна конвулсивно ръката на Травис. Пади изглеждаше блед, изтощен и изведнъж състарен. Съзнанието й възмутено крещеше и се мъчеше да се овладее.

— Дий… — Гласът му бе слаб и несигурен и тя се приближи да хване ръката му.

— Чичо Пади. — Целуна дланта му и я притисна към бузата си. — Всичко ще бъде наред. Те ще се погрижат добре за теб и ти скоро ще се върнеш вкъщи.

— Искам свещеник, Дий.

— Добре, не се безпокой. — Една студена ръка стисна сърцето й и тя усети как от коленете й се надига треперене, ала го потисна.

— За теб се безпокоя. Не можеш да останеш съвсем сама, не отново. — Гласът му бе стържещ и Адилия зашепна успокояващо. — Травис… Тук ли е Травис? — Той продължаваше да се вълнува и Адилия се обърна. От очите й струеше страх.

— Тук съм, Пади. — Травис се приближи и застана до нея.

— Ти трябва да се грижиш за нея вместо мен, Травис. Аз я предавам на теб. Ако нещо се случи с мен, ще остане съвсем сама. Такава е мъничка и толкова млада. Било й е толкова тежко… По-рано трябваше да се погрижа за нея. — Той махна безсилно със свободната си ръка. — Искам твоята дума, че ще се грижиш за нея. Мога да ти имам доверие, Травис, за всичко, което е мое.

— Ще се грижа за нея, имаш думата ми. — Отговорът му бе спокоен и уверен. Дланта му се затвори върху двете съединени ръце. — Няма нужда да се безпокоиш за Дий. Аз ще се оженя за нея.

Върху обтегнатото лице на Пади се изписа видимо облекчение, дишането му се успокои.

— Значи ти ще се погрижиш за моята малка Дий. Искам да видя как вие двамата ще се ожените. Ще доведеш ли тук един свещеник, за да видя как се жените?

— Ще го уредя, но ти ще трябва да се успокоиш и да си почиваш. Остави лекарите да вършат своята работа. Ние с Дий ще се оженим тук още днес следобед. Трябва ми само съдия, който да подпише, че няма нужда от двудневния период на изчакване.

— Да, ще си почивам, докато се върнеш. Докато ти се върнеш, Дий.

Тя се насили да се усмихне, целуна го по бузата и излезе от стаята след Травис и лекаря. В момента, в който вратата се затвори след тях, Адилия се извъртя към Травис.

— Не тук — заповяда той и стисна рамото й. — Има ли някое място, където можем да поговорим на спокойствие? — обърна се към лекаря с овладян глас.

Докторът ги заведе в един кабинет, затвори вратата и дискретно ги остави насаме.