Нора Робъртс
Ирландска магия (5)

Пета глава

Адилия за втори път през живота си се озова в самолет. Този самолет обаче бе много различен от претъпкания второкласен салон на пътническия гигант, с който бе пътувала през Атлантическия океан. Сега щяха да прелетят сравнително краткото разстояние между Мериленд и Кентъки в луксозния комфортно, специално оборудван частен самолет на Травис. Настроението й по време на този полет също бе много по-различно, отколкото първия път. Тя като омагьосана гледаше през прозореца, запленена от планинския пейзаж на Западна Вирджиния.

Наблюдаваше килима от зелено и тъмнокафяво, изпъстрен с малки къщички, градове като играчки и сивите ленти на пътищата, извиващи се като змии да ги съединят. Имаше реки и покрити с борови гори планини. От птичи поглед цветовете им се смекчаваха и Адилия с удоволствие помисли, че светът е наистина прекрасно място. Погълната от новите си открития, не забеляза кога Травис бе седнал до нея.

— На гледката ли се наслаждаваш, Дий? — попита той накрая, усмихнат на начина, по който тя притискаше чело към прозореца, като дете пред витрина на сладкарница.

Адилия се стресна от гласа му, после се обърна към него и отметна кестенявите къдрици, които се бяха разпилели по лицето й от бързото движение.

— Милостиви небеса, ти винаги ме изненадваш. Движиш се като вятър през клоните на върбата.

— Извинявай. Ще се упражнявам да тропам. — Травис се засмя и се размърда на мястото си, за да я погледне по-добре. — Аз пък винаги съм мислил, че ти се движиш като една от онези феи, с които Ирландия е толкова прочута, или може би като някой от твоите елфи.

— Е, не може да е и като двете. Елфът не се смята за прилична компания на една почтена фея.

— Само на непочтена фея — отвърна той, развеселен от сериозното й обяснение.

— Да, и те повечето се държат добре, надяват се в деня на Страшния съд да ги пуснат обратно в Рая.

— Изгонени са оттам, така ли?

— Когато Сатаната се разбунтувал, те не се включили в битката, не искали да вземат страна, преди да разберат как ще свърши всичко. Но тъй като това е единственото им прегрешение, са изгонени на земята, а не хвърлени в преизподнята при другите бунтовници.

— Струва ми се честно — кимна Травис. — Доколкото си спомням, те имат доста страшната способност да превръщат човек в куче или прасе или нещо също толкова неприятно, ала ако се отнасяш към тях с подобаващото уважение, обикновено са склонни към добри дела.

— Точно така — съгласи се тя. — Откъде знаеш?

— Пади се погрижи да запълни пропуските в моето образование. — Той се надвеси с усмивка над нея, Адилия се натисна назад във възглавниците и очите й се разшириха. — Отпусни се. — В гласа му се прокрадна раздразнение. — Няма да те изям. — Закопча колана на кръста й и се облегна назад. — След минутка кацаме.

— Толкова скоро? — Тя се опита да говори спокойно, въпреки че ударите на сърцето й вибрираха в ушите.

— Да — отвърна Травис със същия тон и закопча и своя колан. — От известно време гледаш Кентъки.

С изненадваща организация и пестене на движения самолетът се приземи, Маджести бе свален и прехвърлен в чакащия фургон, а пътниците поеха към Чърчил Даунс.

Впечатлението на Адилия от Луисвил бе смътно. Мислите й бяха отзад във фургона, при Маджести. Безпокоеше се, че той може да е уплашен и объркан от непознатата гледка и дългото пътуване. Когато изказа на глас тревогите си, Травис я възнагради с дълбок, бурен смях. Без да обръща внимание на опасния пламък в очите й, той й съобщи, че Маджести е свикнал с пътуванията и ги понася леко.

Докато стигнаха до големите конюшни в Чърчил Даунс, раздразнението й премина. Травис незабавно потвърди уговорките за бокса и храната на Маджести.

Травис Грант бе добре известен и много уважаван в състезателните кръгове. Адилия забеляза, че мъжете и жените, въртящи се около конете, го поздравяват топло. Той се извисяваше цяла глава над групата и излъчваше сила и мъжественост, която, както тя установи с внезапно пробола я ревност, очевидно се оценяваше от жените. Вбесена на себе си заради слабостта си, Адилия се обърна към Маджести и въведе блестящия жребец в бокса му.

Времето минаваше бързо в грижи около нуждите на животното. Тя го решеше, успокояваше и поддържаше едностранен разговор. Докато изпълняваше задълженията си, чу да се приближават гръмогласни стъпки и се обърна да види кой вдига такъв шум.

— Достатъчно силно ли тропам? — усмихна й се неочаквано, момчешки закачливо Травис.

— Да — съгласи се Адилия и кимна сериозно. — Тропаш като стадо големи африкански слонове. Смешен човек си ти, Травис — отбеляза тя и наклони глава да го огледа.

— Така ли? Защо?

— Понякога раздаваш заповеди като местния земевладелец, а стоманата в очите ти може да накара човек да се смръзне. Тогава си мисля, че си тежък характер. А пък понякога… — Адилия замълча, сви рамене и отново се обърна към Маджести.

— Не спирай сега. — Той я завъртя към себе си. На устните му играеше лека усмивка. — Заинтригува ме.

Сега тя се чувстваше неудобно и от все сърце й се искаше да се бе научила да мисли, преди да говори. Но Травис не обръщаше внимание на смутеното й изражение. Ръцете му леко, ала здраво държаха раменете й, очите му искаха обяснение.

— Понякога… Виждала съм те как се смееш и говориш с хората, или как носиш някой от близнаците на раменете си. И виждам какви са отношенията ти с чичо Пади, как се държиш с конете. Тогава си мисля, че в теб има някаква нежност и че в края на краищата не си толкова твърд — довърши припряно. Искаше й се никога да не бе започвала. Обърна се към Маджести и без нужда отново прокара четката по гърба му.

— Това е много интересно — отбеляза той, взе четката от ръцете й и продължи да разресва коня. — Тя те разглезва — съобщи Травис на Маджести и с любов прокара ръка по хълбока му. — Ако я оставя, още цял час ще седи тук да те чеше.

Адилия откъсна поглед от пръстите му, които галеха червеникавата козина.

— Аз не го разглезвам. Просто му давам любов и грижа. Всеки от време на време има нужда от това.

Той обърна глава и срещна очите й с дълъг, спокоен поглед.

— Да, от време на време всички имаме нужда от това.

Тази нощ тя не можа да заспи в непознатото легло, въртя се и се мята, преобръща и блъска невинната възглавница. Любовта определено бе неудобна, непредсказуема и неканена. Адилия въздъхна, прегърна възглавницата, която току-що бе набила, и решително се опита да изтрие невероятно сините очи от сънищата си.

На следващата сутрин Адилия за пръв път истински видя Чърчил Даунс. Когато изведе Маджести от конюшните и стигна до манежа, спря и зяпна с откровено изумление. Конят търпеливо я чакаше.

Хиподрумът бе огромен. Широкият двукилометров манеж обкръжаваше тревна площ, оградена с решетки и изпъстрена с добре оформени храсти и ярки цветни лехи. Погледът й се насочи към огромните трибуни и тя изведнъж се зачуди кой ли ще се занимава с външния свят, когато те се изпълнят с хора. Трибуните бяха покрити, забеляза Адилия, а по покривите имаше островърхи кулички.

— Нещо не е ли наред, Дий? — Наблюденията й бяха прекъснати от въпроса на Травис и тя подскочи изненадано. — Извинявай — допълни той, без да си прави труда да се опитва да скрие усмивката си. — Забравих да тропам.

— Вече трябваше да съм свикнала. — Адилия въздъхна и отново поведе Маджести. — Колко е огромно тук — обгърна тя пространството с широк жест, докато Травис изравни крачка с нея.

— Едно от любимите ми места. Архитектурата е в общи линии същата, както когато е било построено преди повече от сто години. И, както добре знаеш, тук е най-известната от всички писти, защото тук се провежда Дербито. А всеки знае за Дербито. През първата събота на май тази писта става златна и за няколко минути светът спира, остава само състезанието. — Обърна се към нея с усмивка. — Всичко се свежда до предизвикателството на последния завой, когато до целта остава още половин километър. От хиляда осемстотин седемдесет и пета тук са бягали най-добрите коне и тук са побеждавали най-добрите коне. Това не е само класическо състезание, това е състезание на породи и няма човек в Щатите, който не би предпочел да отгледа победител за тук, вместо за което и да е друго надбягване. Победителят в Дербито става конят, който трябва да бъде победен през останалата част от сезона. Магията остава с него. А този тук — продължи той и приятелски потупа Маджести по хълбока — обича да побеждава.

— Да, това много го обича — съгласи се Адилия и с любов се усмихна на жребеца. — И не скромничи, когато става дума за неговите възможности. Чувства се доста сигурен в себе си. Иска да преодолее състезанието „Блуграс“, за да продължи към Дербито.

— Така ли? — Маджести зарови муцуна в рамото й и ъгълчетата на устните на Травис трепнаха. — А ти как се чувстваш? — Пръстът му докосна бузата й и тя се обърна към него. — Искаш ли да преодолееш предварителното състезание, за да продължиш към Дербито?

— Още не съм готова за първото — сви рамене Адилия и едва не се спъна, когато главата на Маджести се опря в гърба й. — Ако някой бърза, това е този тук. Но на мен ми харесва гледката. — Отново обгърна с ръка Чърчил Даунс. — Харесва ми да знам, че през всичките тези години тук не се е променило много. — Тръгна, подтиквана от жребеца. — Никога не съм си представяла, че ще видя такова място.

— Има други хиподруми, които може би повече ловят окото — отбеляза той, проследил очарования й поглед. — В Хаялия във Флорида имат стотици розови фламинго в езерото в средата на тревната площ.

Тя спря и се обърна към него с широко отворени очи.

— Бих искала да видя това.

— Сигурен съм, че ще го видиш — обеща Травис и нави на пръста си крайчетата на дългите й вълнисти коси. После нахлупи шапката по-ниско над очите й и повтори по-безгрижно: — Да, Дий, сигурен съм, че ще го видиш.

Седмицата бавно се изнизваше. Часовете бяха претоварени с работа и задължения. По-голямата част от дните на Адилия бяха заети с грижи за Маджести — разговори, галене, както и сресване и занимания с по практичните му нужди. Тя прекарваше свободното си време основно със Стив Паркър, като го подкачаше за приятелките му или гледаше как привиква Маджести към манежа. Останалото време прекарваше с Пади — обсъждаше качествата на чистокръвните коне и стила на другите жребци, които щяха да се надбягват в квалификационните състезания.

— Конят, който спечели, автоматично се класира за Дербито — обясни й той, оглеждайки внимателно Маджести, докато Адилия наблюдаваше от вратата на бокса. — Разбира се, Травис избира своя кандидат още когато се роди, както кончето на Соломи, и го поддържа, докато расте. Той знае кога има победител. Травис винаги с едното си око гледа към бъдещето.

— Той се отнася добре към конете — забеляза Адилия. Очевидната гордост и любов в гласа на Пади стопляха сърцето й. — Личи си, че ги обича. Не става въпрос само за парите, които ще му донесат.

— Да, обича ги — съгласи се Пади и любовно плесна Маджести по хълбока. — И е бесен, когато става дума за допинг или други такива неща, за които се знае, че другите използват. Ако някой от конете му не е готов за състезание, той не бяга и толкова. Разбира се, парите не са проблем за Травис, ала и да бяха проблем, пак щеше да е същото, защото е такъв човек. Е, той може да бъде и практичен. — Пади излезе от бокса и обви ръка около раменете на Адилия. — Инвестиции… Много го бива в това. Знае как да купи или продаде едно жребче и да направи пари. Има усет — добави и кимна мъдро. — И един-два пъти умножи и моите грошове, макар и не в такъв мащаб, както неговите. Травис се грижи сам за себе си. — Стисна рамото й и я изведе на ярката слънчева светлина. Тя мълчаливо обмисляше тази нова страна на мъжа, когото обичаше.

 

 

В деня на надбягванията „Блуграс“ небето бе притъмняло. Въздухът бе натежал. Оловносивите облаци бяха надвиснали като тежко одеяло. Напрежението сякаш започваше от челото на Адилия и се разпространяваше чак до пръстите на краката й. Неподвижността на въздуха тежеше като воденичен камък на шията й. За да отклони мислите си от предстоящото състезание, тя измисляше работа и за ръцете, и за съзнанието си. Вдигна глава, видя, че Травис влиза в сградата и му се усмихна.

— Сигурен съм, че ако можеше, днес щеше да навлечеш старите си джинси и да го яхнеш.

— Истината е, че според мен той така няма да се чувства толкова уплашен. — Безгрижната му усмивка й действаше успокояващо. — Но не мисля, че Стив ще е много доволен.

— Да — кимна Травис сериозно. — Няма да е доволен. Ела с мен на трибуните. Пади ще поеме дежурството.

— О, но… — Той прекъсна възражението й, като я хвана за ръката и я поведе към вратата. — Чакай! — извика Адилия, бързо се завъртя към Маджести, обви ръце около шията му и му прошепна нещо в ухото.

Когато настигна Травис, той я изгледа развеселено и с неприкрито любопитство.

— Какво му каза?

Вместо отговор тя се усмихна загадъчно, а когато се приближиха към трибуните, бръкна в задния си джоб и пъхна в юмрука му някакви банкноти.

— Ще заложиш ли от мое име? Аз не знам как се прави.

— Да заложа? — повтори Травис и погледна двата долара в ръката си. Когато вдигна очи, изражението му бе съвсем сериозно. — На кого искаш да заложиш?

— На Маджести, разбира се. — Адилия се намръщи на въпроса, ала когато си припомни някои от фразите, дочути в конюшните, лицето й се проясни: — Да спечеля залога.

За негова чест, той остана сериозен.

— Разбирам. Добре, да видим… В момента залозите за него са пет към две. — Със сключени вежди се вгледа в таблото. — Сега, за номер три са десет към едно, но това не е кой знае какво за един истински играч. За номер шест са две към едно. Доста скромно.

— Нищо не разбирам — прекъсна го тя и объркано махна с ръка. — Всичко това са само числа.

— Адилия… — произнесе той бавно и я потупа по рамото. — Човек никога не трябва да залага, ако не знае залозите. — Вдигна поглед към проблясващите цифри. — За номер две са три към едно, добър избор, ако искаш да спечелиш, да инвестираш или просто да се включиш в играта.

— Травис, зави ми се свят от всичко това. Аз искам само да…

— И петнайсет към едно за номер пет. — Той погледна двете смачкани банкноти в дланта си. — Можеш да натрупаш малко състояние, ако номер пет излезе пръв.

— Не става въпрос за парите — въздъхна тя нетърпеливо. — Това е за късмет.

— А, разбирам — кимна Травис сериозно и най-после не успя да сдържи усмивката си. — С ирландския късмет човек не може да се шегува.

Макар че Адилия се мръщеше сърдито, той обви ръка около раменете й и я поведе към гишето за двудоларови залози.

Скоро тя се озова до него на трибуните и откровено се дивеше на тълпите, които се събираха. Огромният стадион събираше сто двадесет и пет хиляди души, както я осведоми Травис, и й се струваше, че хората не са по-малко. Няколко души го поздравиха и Адилия на няколко пъти се притесни, когато погледите любопитно прескачаха към нея. Ала когато времето за старта наближи, смущението отстъпи място на вълнение. Тя гледаше как конете излизат на манежа и очите й веднага се приковаха върху Маджести и ездача в червено-златна копринена униформа на гърба му. Щом оповестиха името на Маджести, Адилия затвори очи. Комбинацията от вълнение и нерви бе прекалено много за нея.

— Изглежда готов — забеляза безгрижно Травис и се разсмя, когато тя подскочи сепнато. — Успокой се, Дий, това е просто поредното състезание.

— И сто състезания да видя, няма да съм спокойна — закле се тя. — О, ето го идва чичо Пади. Ще започва ли?

Вместо отговор той посочи и Адилия видя, че конете се подреждат на старта. Конвулсивно стисна кръстчето на шията си и почувства как ръката на Травис се обви около раменете й. В този момент гонгът удари и десет мощни тела се понесоха напред.

Конете препускаха в пакет и й се струваше, че вижда само маса от летящи сред оглушителния тропот копита. И въпреки това очите й бяха приковани към Маджести, сякаш бягаше само той. Ръката й сама се вдигна да хване ръката на Травис върху рамото й и силно я стисна, все едно че можеше така да пришпори жребеца. Той неотклонно напредваше, сякаш следваше далечната й команда. Изпревари първо един кон, после още един и още един, докато изскочи напред. Изведнъж дългите крака усилиха крачка, полетяха по пистата и когато пресече финала, съперниците можаха само да изгледат гърба му.

Травис я прегърна и тя се озова притисната към твърдите му гърди, уловена между стройното му тяло и набитата фигура на чичо си. Беше като зазидана между две неподвижни, любещи стени и това чувство й се стори мъчително прекрасно, опияняваща смесица на аромати и усещания. Гласът на чичо й гърмеше развълнувано в ушите й, а главата й бе сгушена в гърдите на Травис, сякаш там й бе мястото. Адилия затвори очи и реши, че победата на Маджести е най-хубавият подарък, който някога бе получавала.

 

 

Всеки мъж, жена и дете в Луисвил ядеше, спеше и дишаше с Дербито „Кентъки“. Дните се топяха и изглеждаше, че самият въздух трепти от очакване.

Адилия виждаше рядко Травис. Разговорите им се въртяха около жребеца и единствената проява на лично отношение бе, че от време на време разсеяно я потупваше по главата. Тя започна да си мисли, че да се кара с него си има своите предимства и се опитваше да успокоява чувството си на безсилие, като прекарваше повече време с Маджести.

— Ти си прекрасен, велик кон — говореше му, докато го галеше по муцуната и го гледаше в интелигентните очи. — Обаче не трябва да се оставяш всичко това да ти замае главата. Следващата събота имаш да вършиш работа, и то голяма работа. Сега аз ще изляза за няколко минути и искам през това време да си починеш, после може и да помислим за разресването.

Доволна от мълчаливото съгласие на Маджести, Адилия излезе от конюшнята в яркото майско слънце и се озова заобиколена от журналисти.

— Вие ли се грижите за Маджести от Роял Медоуз? — Въпросът бе изстрелян от един от хората, които внезапно я зазидаха от останалата част от света със стена от тела. Чувството бе объркващо и тя с копнеж си помисли за сумрачното усамотение в конюшните, когато чу друг глас:

— Човек рядко вижда коняр, който да изглежда така.

Адилия се обърна към мъжа, който бе заговорил, и примижа срещу слънцето, за да го види по-късно.

— Така ли? — попита раздразнено. — Мислех, че червеникавата коса се среща достатъчно често в Америка.

Групата избухна в смях и човекът, към когото бе насочена забележката, отговори с добродушна усмивка. Към нея започнаха да изстрелват въпроси и за няколко минути тя се поддаде на натиска и отговаряше, като самоотвержено се опитваше да отдели единия въпрос от следващия. Накрая вдигна ръце и тръсна глава:

— В името на всички светии! Всички говорите накуп. — Килна назад шапката си и пое дълбоко въздух. — Ако искате повече информация, най-добре попитайте господин Грант или треньора на Маджести. — Разбута ги решително, но в този момент усети на рамото си една ръка. Бе журналистът, който я бе изкоментирал.

— Госпожице Кънан, извинявайте, ако бяхме малко груби с вас. — Той й се усмихна доста чаровно и Адилия се улови, че отговаря на усмивката му.

— Няма нищо.

— Аз съм Джек Гордън. Може би ще ми позволите да ви възмездя, като ви заведа днес на вечеря.

Тя бе едновременно изненадана и поласкана от поканата. Изпитваше чисто женското удоволствие, че един хубав мъж й обръща специално внимание. Той обаче бе непознат и Адилия тъкмо отваряше уста да откаже, когато край нея се разнесе един глас:

— Извинете, приближаването до моята конярка е забранено.

Тя се извъртя и видя, че Травис ги наблюдава. Сините му очи гледаха студено право към нея. Кипналият гняв ясно се изписа в пламналите й очи.

— Нямаш ли си работа, Адилия? — попита той и царствено вдигна вежди.

Погледът й красноречиво му каза какво мисли тя за въпроса му, после Адилия се завъртя и тръгна към конюшнята.

Петнайсетина минути по-късно Травис се освободи от ненаситните журналисти и дойде при нея. Тя го гледаше как се приближава, небрежно пъхнал ръце в джобовете на тесните си джинси.

— Не знаеш ли, че не бива да ходиш на срещи с непознати мъже, Адилия? — Тонът му бе демонстративно високомерен и вбесяващ.

— Моят личен живот си е моя работа! — нахвърли се тя срещу него. — Ти нямаш право да ми се бъркаш.

— Доколкото работиш за мен и отговаряш за моите коне, твоят живот е моя работа.

— Да, господарю — сопна му се Адилия, без да се впечатлява от присвиването на очите му. — Няма да забравя да ви поискам разрешение, преди следващия път да си поема въздух. — Тропна гневно с крак. — Аз не съм от вчера на тази земя. Мога да се грижа сама за себе си.

— Преди две седмици в конюшнята грижеше ли се за себе си? — Тя побледня и се извърна. Травис изруга приглушено и я обърна към себе си. — Дий, извинявай. Това не беше честно.

— Не беше. — Тя се отскубна и очите й заблестяха от сърдити сълзи. — Ала не ме изненадва, че го казваш. Ти имаш навика да ме поставяш на мястото ми, господарю, и току-що ми напомни, че си имам работа. Така че върви си по пътя и ме остави да си я върша. — Свали си шапката и направи реверанс. — Ако това ще достави удоволствие на Ваше Височество.

— Достатъчно, зеленоока вещице — измърмори той и направи една крачка към нея. — Иска ми се да те просна на коляното си и да те натупам, но по-добре ще те накажа по друг начин. — Притисна я към себе си със скорост, която й остави време само да ахне възмутено, преди устните му да се спуснат бързо към нейните, първо твърди, после искащи, после собственически. Когато Травис вдигна глава, Адилия имаше чувството, че бе изтръгнал душата й. — Нямам намерение това да ми става навик — прошепна той и отново улови устните й, пръстите му се вплетоха в косите й, после се плъзнаха по гърба й, докато започна да й се струва, че ще загине от разливащата се в нея горещина.

Там, където дланта му минаваше по гръбнака й, всичко се разтреперваше и я обземаше някакъв прелестен страх. Чувстваше натиска на ръцете му върху гърба си, чувстваше твърдите му устни върху своите, устни, които искаха не отговор, а подчинение. Когато силата му срази дори мисълта за съпротива, почувства собствената си крехкост, която никога досега не бе осъзнавала. Всичко изчезна, остана само усещането за силно тяло и настойчиви устни, които вземаха от нея толкова много, че стана невъзможно дори да диша.

Травис се отдръпна и я задържа, когато тя се олюля. За момент остана вгледан в зачервеното й лице.

— Знаеш ли, Дий — каза накрая спокойно, колкото Адилия бе разтърсена и объркана, — прекалено си мъничка, за да имаш такъв опасен нрав. — Перна я приятелски по носа и излезе на слънце.

 

 

Денят на Дербито бе като реклама на пролетта, топъл, с мек, уханен бриз и ясно, безоблачно небе. За Адилия нямаше никакво значение колко прекрасно бе времето, нервите й бяха така опънати, че не забелязваше дали бе лято или люта зима. Видя Травис няколко пъти сутринта и в ранния следобед. И му завиждаше, и му се ядосваше за спокойствието, докато тя си оставаше кълбо от треперещи нерви. Между още незабравеното усещане от последната си среща с него и очакването на състезанието, с върховно усилие на волята успяваше да се държи поне малко от малко нормално. За нея бе истинско мъчение да изчака предварителните състезания.

Озова се до Травис в конюшнята. Мислеше си, че ако състезанието не започне скоро, ще трябва да я откарат някъде и да я заключат, докато всичко свърши.

— Вземи.

Адилия погледна към чашата, която той й подаваше, после вдигна очи към него.

— Какво е това?

— Ментов коктейл с уиски. — Травис хвана ръката й, сложи чашата в дланта й и обви пръстите й около нея. — Изпий я — заповяда и се усмихна на намръщеното й изражение. — Служи за две неща. Първо, това е традиция и после можеш да си запазиш чашата, за да ти напомня за първото ти Дерби. И второ — продължи със смях, — имаш нужда от нещо, което да ти успокои нервите. Страхувам се, че ще се катурнеш.

— Така е — призна тя и отпи. — Травис, мога да се закълна, че тук има повече хора от миналия път. Откъде са дошли всички те?

— Отвсякъде — отговори той, като проследи очарования й поглед. — Надбягването за розите е най-важното състезание на сезона.

— Защо го наричат така? — поинтересува се Адилия. Откри, че съчетанието от разговор и ментово питие й действа успокояващо.

— По време на почетната обиколка победителя го намятат с покривало от червени рози, а жокеят получава огромен букет. Затова — продължи Травис и надигна чашата си, — го наричат Надбягване за розите.

— Много хубаво — одобри тя и вдигна козирката на шапката си. — На Маджести червените рози ще му харесат.

— Сигурен съм, че е луд по тях — съгласи се Травис подозрително сериозно и възмутеният й отговор бе прекъснат от първите ноти на „Моят стар дом в Кентъки“.

— Ох, Травис, парадът започва! — Адилия прикова поглед към Маджести и дребния мъж на гърба му, облечен в червено-златен копринен костюм. Другите, с техните контрастни сини, зелени и жълти цветове бледнееха пред очите й. За нея нямаше друго животно, което можеше да се сравни по сила и красота с породистия жребец на Травис. И, ако се съдеше по начина, по който Маджести пристъпваше наперено, той бе напълно съгласен с нея.

— Господ да ни е на помощ, чичо Пади — промълви тя, като видя чичо си до себе си. — Сърцето ми направо ще изхвръкне. Мисля, че не съм създадена за такива вълнения.

Очите й не се откъсваха от Маджести, докато го заведоха на старта. Виеше й се свят от звуците на тромпетите и виковете на зрителите. С бързина, от която дъхът й спря, вратичките се отвориха и конете се понесоха напред.

Погледът й следваше жребеца, който уверено галопираше по манежа. Адилия дори не бе осъзнала, че когато прозвуча гонгът, сграбчи ръката на Травис и с всяка секунда я стискаше все по-силно. Въздухът се тресеше от рева на тълпата, в който отделните викове се сливаха в общо вибриращо боботене. Тя сякаш изминаваше заедно с Маджести всеки сантиметър от пистата, сякаш чувстваше вятъра върху лицето си и мощния ритъм на конските копита под себе си.

След втория завой Стив насочи Маджести към вътрешния парапет и жребецът излезе начело. Той сякаш без никакво усилие увеличаваше преднината си и премина финала с четири дължини пред най-близкия си съперник.

Адилия без колебание се хвърли в прегръдките на Травис и се притисна към него с радост, която можеше да изрази само физически. Бъбреше несвързани и накъсани изречения и на него, и на чичо си, който до нея се опитваше да танцува някакъв буен танц.

— Ела. — Травис обви ръка около рамото на Пади. — Да слезем долу, преди да се е струпала тълпа.

— Аз ще ви почакам тук — дръпна се Адилия и се наведе да вдигне падналата си шапка. — Не искам всичките тези журналисти да ме зяпат, да ме снимат и да се нахвърлят върху мен с техните въпроси. Ще почакам отвън и когато всичко свърши, ще отведа Маджести.

— Добре — съгласи се Травис. — Ала довечера ще празнуваме. Какво ще кажеш, Пади?

— Ще кажа, че изведнъж страшно ми се допи шампанско.

Двамата мъже се погледнаха и се разсмяха.

 

 

Адилия гледаше отражението си в голямото огледало в своята стая. Косите й се спускаха буйно върху раменете и блестяха като излъскана мед на фона на приглушения зелен цвят на роклята.

— Е, Адилия Кънан, я се виж. — Тя доволно се усмихна към огледалото. — Никой в Скибърийн няма да те познае с такава рокля и това си е чистата истина. — На вратата се почука и Адилия извади ключа от чекмеджето. — Идвам, чичо Пади.

Отвори вратата с ослепителна усмивка, но срещу нея бе не засменият й чичо, а невероятно красивият Травис, облечен с тъмен официален костюм и бяла копринена риза, която блестеше върху фона на силно загорялата му кожа. За момент останаха мълчаливо един срещу друг. Погледът му се плъзна по нея, от блестящата коса и тъмнозелените очи до меките, заоблени извивки, подчертани от дрехата. Очите му отново се вдигнаха към лицето й, ала той не се усмихна.

— Е, Адилия, ти си удивително красива.

Очите й се разшириха от комплимента и тя се зачуди какво подходящо да каже.

— Благодаря — успя най-сетне. — Мислех, че това е чичо Пади.

Очите му продължаваха да я държат на вратата и Адилия облиза устни с невинно подканващ жест.

— Пади ще ни чака долу със Стив.

От простодушната настойчивост, с която я оглеждаше, тя бързо започваше да губи самообладание и припряно се обади:

— Най-добре да отиваме при тях… Ще ни чакат.

Травис само кимна, като едва наклони глава и Адилия пристъпи към него, но той не се отмести да я пусне да мине. Тя нервно спря, вдигна очи от ризата му към лицето и отвори уста да каже нещо, ала откри, че в главата й няма нищо. Травис я гледа още един дълъг мъчителен момент, после й подаде една червена роза и я постави в ръката й.

— Маджести ти я изпраща. Каза, че обичаш червени рози.

— О! — Той не се усмихваше на шеговитите си думи и съзнанието й трескаво започна да търси нещо, което да разсее внезапното вълнение, физическата сила на неговия поглед. — Не знаех, че можеш да разговаряш с конете.

— Уча се — обясни Травис и прокара пръст по голото й рамо. — Имам добър учител.

Адилия сведе очи към цветето в ръката си и помисли, че за втори път през живота си получава цветя, и двата пъти от Травис, и двата пъти червени рози. Усмихна се. Знаеше, че никога вече няма да види червена роза, без да се сети за него. Такъв подарък бе по-ценен от диамант. Усмивката й се вдигна към него, открита и невинна.

— Благодаря ти, че ми я донесе. — Импулсивно се вдигна на пръсти и го целуна по бузата.

Той се вгледа в нея и за момент й се стори, че вижда в очите му някакво колебание, някаква нерешителност. След това чертите му се отпуснаха в усмивка.

— Няма защо, Дий. Вземи я, отива ти. — Взе ключа от ръката й, пусна го в джоба си и я поведе към асансьора.

Празничната вечеря бе нещо ново за Адилия. Изисканият ресторант, непривичните ястия и първата й среща с шампанското й създадоха едно бляскаво чувство за нереалност. Напрежението, предизвикано от няколкото минути насаме с Травис, бе сменено от спокойно приятелското му отношение по време на вечерята. Почти сякаш чувството, припламнало между тях, никога не се бе появявало. Вечерта преминаваше в шемета на щастието.

Следващата седмица обаче тя бе в Мериленд, с джинси и шапка, изпълняваше задълженията си и изисканите вечери и елегантните рокли излетяха от главата й. Дългите часове чистене, разхождане и тренировки на конете изпълваха дните й и й оставяха малко време да се задълбава върху странните нови емоции, които бе събудил в нея Травис. Адилия избягваше журналистите, които често се въртяха край манежа и конюшните. Не искаше отново да я притиснат в ъгъла и да я засипват с въпроси. През нощта обаче й бе по-трудно да избягва мечтите, които преследваха разбудените й сетива.

Дните преминаваха в седмици и макар тя да даваше на всички коне своята любов и внимание, продължаваше най-много да милее за Маджести.

— Не се самозабравяй, само защото снимката ти се е появила в разни лъскави списания — поучаваше го Адилия, въпреки че докато го решеше, не успяваше да задържи гласа си строг.

Пади влезе в конюшнята и сложи ръка на рамото й.

— Стягаш го, а малка Дий? Не искаш да си навири носа, нали?

— Това няма да го допуснем. — Тя се обърна да се усмихне на чичо си и внимателно се вгледа в него. — Изглеждаш уморен, чичо Пади. Не се ли чувстваш добре?

— Добре съм, Дий, много съм добре. — Той я потупа по розовата буза и й намигна. — Мисля, че когато „Белмънт“ мине, ще спя цяла седмица.

— Ти си заслужил почивката си. Работиш много и работиш отдавна. Малко си блед. Сигурен ли си, че…

— Не, не се тревожи — прекъсна я той и се намръщи добродушно. — Няма нищо по-ясно от разтревожена жена. Ти си мисли за това момче тук. — Той потупа Маджести по хълбока. — Не се безпокой за Пади Кънан.

Адилия пусна това покрай ушите си и се закле наум да не го изпуска от поглед.

— Чичо Пади, важен ли е „Белмънт“?

— Всяко състезание е важно, миличка, а това е едно от най-важните. Сега, този младеж тук, с този огромен гръден кош… — Той наклони глава към Маджести и отново намигна. — Ще се справи там добре. Надбягването е дълго, повече от два километра, а той за това е отгледан. Бегач на дълги разстояния, при това един от най-добрите. Не е като Форчън, да знаеш. Форчън е спринтьор и може да победи почти всеки на къси разстояния. Травис е достатъчно умен, за да отглежда коне и за дълги дистанции, и за спринт. Затова пусна Форчън на „Прикнес“ в Пимлико и той се класира втори, изостана само с половин дължина. И това си е съвсем добре. Но този тук е за „Белмънт“. — Хвана муцуната на Маджести и леко я разклати. — Ти също — добави Пади и потупа Адилия по главата.

— Аз? И аз ли ще ходя?

— Точно така. Травис не ти ли е казал?

— Ами, не. Аз почти не съм го виждала, откак се върнахме от Кентъки.

— Много е зает.

Тя отговори нещо разсеяно и започна да обмисля доколко би било мъдро да пробва да откаже. Ала като си спомни резултата от предишния си опит, реши, че не би било лошо да посети Ню Йорк.

 

 

Белмънт Парк на Лонг Айлънд гъмжеше от журналисти. Адилия успяваше през повечето време да остане на заден план, а когато все пак я заловяха, се измъкваше колкото бе възможно по-бързо. Тя нямаше представа за приказките за нея и за отношенията й със собственика на Маджести от Роял Медоуз. Обичайните й джинси и риза с нищо не скриваха красотата й, а нежеланието й да разговаря с журналистите само засилваше нейния ореол на загадъчност, който възбуждаше апетита на гладната тълпа репортери. На моменти се чувстваше като преследван дивеч и съжаляваше, че не бе проявила твърдост и не бе отказала да дойде. След това виждаше Травис да се приближава към конюшните, пъхнал ръце в джобовете, с разрошена от вятъра коса и признаваше, макар това много малко да я утешаваше, че би се побъркала, ако не я бяха взели.

Когато за трети път отиде с Травис на претъпканите трибуни, изобщо не мислеше за вестници и журналисти. С известно притеснение забеляза, че Белмънт и неговите посетители бяха по-изискани, отколкото Чърчил Даунс. Тук размерите се компенсираха от очарованието на един стар свят, от мекия, ленив акцент на Луисвил. По някакъв начин Белмънт изглеждаше по-огромен, по-плашещ, и до изтънчените, елегантно облечени жени по трибуните и в клуба Адилия се чувстваше простовата и не на място.

Това е глупаво, помисли тя и изправи рамене. Аз не мога да бъда като тях, а и те във всеки случай не ме забелязват. Повечето от тези фини дами не могат да откъснат поглед от Травис. Сигурно са от този тип жени, с каквито той се среща в своя клуб или извежда на интимни вечери.

Депресията заплашваше да се спусне върху нея като черен облак, но Адилия пое дълбоко въздух и я издуха.

Тя си бе повтаряла, че вече трябваше да е свикнала с напрежението и с многото хора, ала колкото повече наближаваше състезанието, толкова повече усещаше как я завладяват познатата тревога и несъмненото вълнение. Когато Маджести се запъти към старта, Адилия не намираше нито думи, нито сили да говори и се вкопчи с две ръце в парапета на оградата. Жребецът бе нетърпелив, пристъпваше нервно и се вдигаше на задните си крака, а Стив се опитваше да го овладее и го водеше към мястото му на старта.

— Ще трябва по-често да те водя до манежа, Дий. — Травис леко стисна рамото й. — След два месеца вече ще бъдеш ветеран.

— Страх ме е, че никога няма да стана ветеран, защото всеки път ми се струва, че е първи път. Едва издържам.

— Все едно, ще продължа да те водя — съобщи й той и за момент нави около пръстите си краищата на кичурите й. — Ти ми връщаш вълнението. Май го приемах за нещо дадено.

Тя се обърна към него, смутена от нежността в гласа му, и отвори уста да каже нещо, но в този момент се разнесе звънът на гонга и тълпата ревна. Породистите коне се понесоха с тропот по манежа и блестящите копринени униформи се размазаха в една разноцветна вихрушка.

След първия завой групата се разпръсна и от една обща маса препускащи крака се превърна в движещи се на зигзаг блестящи тела. На Адилия й се струваше, че Маджести си проправя път напред като ярка комета. Той надминаваше един по един конете, докато стигна до водача. После, като по команда, дойде мощта, удължаването на крачката, играта на мускулите, непрекъснатото увеличаване на преднината, докато премина победоносно през финала, грабвайки мечтаната победа със сила и стил.

Тълпата полудя. Виковете и приветствията се сляха в един оглушителен рев. Адилия усети как краката й се отделят от земята. Травис я вдигна и я завъртя в кръг, а тя се вкопчи във врата му. Той продължи да я притиска към себе си и когато Пади ги прегърна двамата заедно, те всички станаха едно цяло, обединени от радостта и вълнението. Думите, които се крещяха, за нея нямаха смисъл и по-късно Адилия си казваше, че временната лудост я бе накарала да посрещне устните на Травис със своите. Дори когато се опитваше да си спомни по-късно, не разбираше кой бе започнал целувката, ала знаеше, че бе отговорила. Обви ръце около врата му и трепетната й възбуда бе по-силна дори от препускащата суматоха на надбягването. Когато краката й докоснаха земята и Травис откъсна устни от нейните, главата й още се въртеше от светлини и цветове, тялото й трепереше от бурни усещания. Можеше само да го гледа безмълвно. За момент изпита същото, както в деня, в който се роди жребчето, и многолюдните шумни трибуни на Белмънт Парк се изгубиха в нейния свят. Не забелязваше тълпата и любопитните погледи, знаеше само, че ръцете й бяха обвити около кръста му, а тя бавно и безнадеждно потъваше в очите му.

— Да слезем долу, момче — обади се Пади и сложи ръка на рамото на Травис, като първо дискретно се прокашля.

Очите на Травис се откъснаха от нейните и се насочиха към чичо й. Коленете й омекнаха. Адилия изведнъж се почувства замаяна и неориентирана, сякаш рязко се бе събудила от сън.

— Да — усмихна се Травис със своята момчешка усмивка. — Да вървим да поздравим победителя. Ела. — Завъртя Адилия и я поведе.

— Няма да дойда там — възрази тя и безрезултатно се опита да се издърпа.

— Ще дойдеш. — Той не си и направи труда да я погледне. — Предния път ти позволих да стане твоето, но сега не. Ти ще слезеш долу да помогнеш на Маджести да приеме цветята си, този път бели карамфили, и един ще е за теб.

Възраженията и опитите й да се освободи останаха незабелязани и Адилия се озова на манежа заедно с другите.

Имаше микрофони и светкавици и тя оставаше на заден план, доколкото това бе възможно.

Все още бе разтърсена от силата на желанието, което се разля в нея в прегръдките на Травис, силно, диво желание да му принадлежи напълно. Усещането бе като за неутолима жажда и я ужасяваше. Моралът бе дълбоко вкоренен в нея, съчетание от религиозни вярвания и лични убеждения. Адилия обаче разбираше, че копнежът по Травис, любовта й към него я правеше слаба и че ако той се възползваше от това, всякаква съпротива би се стопила като пролетен сняг.

Трябва да стои далеч от него, реши твърдо, да избягва ситуации, в които можеха да останат сами и тя да не можеше да се справи с неговата опитност и със своята слабост. Погледна към високото му стройно тяло, очите им се срещнаха и Адилия потрепери. Ресниците й се спуснаха и тя безпомощно разбра какво чувства заекът, когато е притиснат в ъгъла от силна, хитра лисица.