Нора Робъртс
Ирландска магия (4)

Четвърта глава

Съботата бе слънчева и необичайно топла като за сезона. Дърветата вече напълно се бяха разлистили и във въздуха се носеше сладостният дъх на пролетни цветя. Адилия пееше щастливо и решеше Форчън, силен тригодишен жребец, който слушаше с одобрение високия й весел глас.

— Дий! Хей, Дий! — Тя се обърна и видя как в конюшнята се втурват Марк и Майк. — Мама каза, че можем да дойдем да те видим, и новото конче.

— Добър ден, господа. Радвам се, че ме посещавате.

— Ще ни покажеш ли кончето? — настоя Майк и Адилия се усмихна на нетърпението му.

— Ще ви го покажа, господин Майкъл, веднага щом свърша с моя приятел тук. Сега. — Тя остави четката и пъхна ръка в задния си джоб.

— Къде съм пъхнала това шило? — Джобовете й бяха празни и Адилия намръщено огледа по земята. — Пак са работили малките хора.

— Ние не сме го взели — възрази Марк.

— Хората винаги обвиняват за всичко децата — възмути се справедливо Майк.

— О, но аз не говоря за децата. Това са елфите.

— Елфите ли? — повториха в един глас близнаците. — Какво значи елфи?

— Да не би да ми казвате, че никога не сте чували за елфите? — изненада се тя. Момчетата поклатиха отрицателно еднаквите си глави и Адилия скръсти ръце пред гърдите си. — Е, образованието ви много куца, младежи. Много е лошо да не знаете нищо за малките хора.

— Разкажи ни, Дий — задърпаха я те развълнувано за ръцете.

— Ще ви разкажа. — Тя седна на една пейка, а децата се разположиха на земята в краката й. — И така, елфът е странен човек. Баща му е зъл дух, а майка му — фея, изпаднала в немилост. По природа той е пакостник. Пораства само до един метър, на колкото и години да стане. Някои казват, че елфът обича да язди овце и кози, така че ако на сутринта стадото е уморено и изтощено, човек разбира, че малките хора пак са правили номера и са използвали животните да си свършат някаква работа, за която не им се е искало да пътуват пеша. Когато решат, могат да са много мързеливи… Те обичат да правят бели и вкъщи. Ами един елф може да накара тенджерата да заври на печката или пък да не й даде да заври, както му скимне. Или ще открадне бекона, или пък ще разхвърля мебелите, само защото обича безпорядъка. Друг път ще изпие млякото или ракията и ще напълни шишето с вода. А сега — продължи Адилия със светнали очи, докато двете момчета поглъщаха всяка нейна дума, — да се хване елф носи щастие на този, който е достатъчно хитър, че да може да го улови. Единственият момент, когато можеш да го хванеш, е когато е седнал, а той никога не сяда, освен ако трябва да си закърпи обувките. Елфът вечно тича, така че ги износва, и когато усети, че краката му стъпват по земята, сяда зад някой плет или във висока трева и започва да ги кърпи. И тогава… — Тя драматично сниши гласа си до шепот и главите на момчетата се приведоха напред. — Ти се промъкваш, безшумен като котка, и здраво го сграбчваш с две ръце. — Адилия бързо стисна въображаемия елф и извика: — „Дай ми твоето злато“, казваш му. „Аз нямам злато“, отвръща той. — Разтвори ръце да пусне невидимата си плячка и се усмихна дяволито на Марк и Майк: — Обаче, има злато цял тон и това е чистата истина, и той може да ти каже къде да го намериш, но няма да ти каже, докато не го накараш. Някои се опитват да го удушат или да го изплашат, ала каквото и да правиш, не трябва нито за миг да откъсваш очи от него. Ако го сториш, той моментално ще изчезне и повече няма да го видиш. Този хитър дявол има цял джоб с номера за измъкване и може да омае и птиците по дърветата, ако реши. Но ако не се предаваш и не отделяш очи от него, златото му е твое и си направил състояние.

— Ти виждала ли си някога елф, Дий? — попита Марк, като подскачаше от възбуда.

— Кълна се във всички светии, мисля, че съм виждала един-два пъти. — Тя кимна сериозно. — Ала никога не съм се приближавала достатъчно, преди да изчезне, бърз колкото си искате. Затова… — Адилия скочи от пейката и разроши двете тъмнокоси главички. — Ако не намеря някой, дето да е пристигнал чак в Америка, трябва да работя, за да си изкарвам хляба. — Взе шилото от пейката. — И това ще направя сега, иначе ще ме уволнят заради мързел и ще трябва да прося грошове.

— Няма да допуснем да се стигне дотам, нали, момчета?

Адилия се обърна бързо и се изчерви, като срещна насмешливата усмивка на Травис. Отдаде бумтящите удари на сърцето си на изненадата и бе принудена да преглътне нервно, преди да заговори:

— Имате навик да се промъквате и да стряскате хората, господин Грант.

— Може да съм те сбъркал с елф. — Усмивката му бе закачлива, но Адилия реши, че няма да се хване на въдицата и се наведе да вдигне копитото на Форчън.

Травис поведе близнаците да им покаже кончето и тя пусна крака на коня и се загледа как широкият му гръб се отдалечава по пътеката.

Защо винаги я караше да се разтреперва? Защо пулсът й започваше да препуска бързо като Маджести всеки път, когато вдигнеше поглед и срещнеше тези изненадващо сини очи? Облегна буза на яката шия на жребеца и въздъхна. Бе изгубена. Бе загубила битката и колкото и да продължаваше да се бори срещу това, бе влюбена в Травис Грант. Това бе невъзможно, призна Адилия. Никога нищо не можеше да стане между собственика на Роял Медоуз и една незначителна работничка в конюшните.

— Освен това — прошепна тя на отзивчивия кон, — той е един нагъл грубиян и аз не вярвам дори ей толкова да го харесвам.

Чу близнаците да се приближават, наведе се и вдигна да почисти още едно копито.

— Бягайте навън, момчета. Искам да поговоря с Дий. — При командата на Травис децата излетяха навън, като не преставаха да бъбрят и да се възхищават от кончето. Адилия остави крака на коня и пребледняла се изправи да го посрещне.

По дяволите проклетия ми език, помисли тя с отчаян укор към себе си. Леля Лети хиляда пъти ми е казвала докъде ще ме докара този мой нрав.

— Аз… Нещо сбъркала ли съм, господин Грант? — заекна Адилия и смутено прехапа устни.

— Не, Дий — отговори той и се вгледа в разтревоженото й лице. — Да не помисли, че ще те уволня? — Гласът му бе странно нежен и тя потрепери от необичайния тон.

— Вие казахте, че имам две седмици, а остават няколко дни до…

— Няма нужда от изпитателен срок — прекъсна я Травис. — Вече реших да те задържа.

— О, благодаря ви, господин Грант — започна Адилия, обляна от вълна на облекчение. — Много съм ви благодарна.

— Ти имаш изключителната дарба да работиш с конете, някаква странна съпричастност. — Той погали хълбока на Форчън и отново прикова очи към нея. — Би било невъзможно да се оплача от работата ти, освен за това, че работиш прекалено много. Не искам повече да чувам, че в десет часа вечерта си чистила амуниции.

— О, ами… — Тя се обърна към пейката и насочи цялото си внимание да остави шилото на мястото му. — Аз само…

— Недей да спориш и друг път не го прави — заповяда Травис и Адилия почувства как ръцете му се спускат към раменете й. — Знаеш ли, ти изглежда разделяш времето си между работа и спорене. Ще трябва да видим дали можем да намерим в какво друго да изразходваш тази енергия.

— Аз всъщност не споря… Е, може би понякога. — Тя сви рамене. Искаше й се да има смелостта да се обърне и да се изправи лице в лице с него. Ала той изпревари решението й, като я завъртя и я вдигна отново на пейката.

— Може би понякога — съгласи се Травис и й се стори много смущаващо, че усмивката му бе толкова близо, а ръцете му все още бяха обвити около кръста й.

— Господин Грант… — подзе Адилия и преглътна, когато той протегна ръка, смъкна шапката от главата й и косите й се разпиляха като пухкав кестеняв облак. — Господин Грант, аз имам работа.

— Кестеняви — изкоментира той разсеяно, зает да навива една къдрица около пръста си. — Винаги съм имал слабост към кестенявите. — Засмя се и дръпна силно косата й, докато лицето й се вдигна към неговото. — Голяма слабост.

— Искате ли да видите зъбите ми? — Търсейки защита срещу бързо надигналата се вълна на желание, тя се наежи и му изпрати един, надяваше се, смъртоносен поглед. Травис избухна в несдържан смях и в очите й се разгоря зелен пламък. Адилия се опита да се смъкне от пейката.

— О, не! — Той я задържа с минимално усилие. — Досега трябва вече да си разбрала, че ми е невъзможно да се сдържам, когато започнеш да бълваш пламъци.

Бързо улови устните й. Едната му ръка още бе вплетена в косите, другата се плъзна под ризата по гладката кожа на гърба й. Второто пътуване през бурята й се стори не по-малко опустошаващо от първото и докато волята й се разтопяваше под неговата сила, сетивата й се изостряха. Миризмата на кожа, коне и мъж се засили и я обгърна, странна, опияняваща миризма, която, тя знаеше, вече винаги щеше да свързва с него. Чувстваше силата му, когато Травис я увличаше все по-дълбоко в целувката и искаше всяка нейна капка сладост. Твърди и търсещи, устните му разтвориха нейните и езикът му увлече нейния. Адилия стана мека и податлива в ръцете му.

За пръв път усети болката и желанията на женствеността, бавната болка, надигаща се в сърцевината на нейната същност и разпространяваща се, за да я обгърне цялата, докато не остана нищо, освен жаждата и мъжът, който можеше да я утоли. Когато устните й се оказаха свободни, чу тих стон, без да осъзнава, че това бе собственият й слаб протест срещу това освобождаване, и клепачите й бавно се вдигнаха, като разкриха потъмнели и унесени от страст очи.

— Намирам — отбеляза Травис с тих, ленив глас, — че по-уместно е да се използва времето така, отколкото като се спори.

Тя гледаше как очите му се спускат към устните й, все още топли от неговите. Ръката му стисна косата й, после бавно се отпусна, очите му се вдигнаха към нейните и през лицето му премина усмивка.

— Това изглежда е и единственият начин да те накарам да замълчиш. — Отново нахлупи шапката на главата й и прокара пръст по бузата й. — Според мен ирландският характер има определени предимства.

Отдалечи се и Адилия объркано проследи с поглед дългите му грациозни стъпки. Притисна ръка към бузата си, там, където се бе докосвал пръстът му.

След като се отърси от загадката, която не можеше да разреши, прекара остатъка от деня в състояние на еуфория. Оставаше на работа! Бе намерила своето място в огромната конеферма, бе намерила един чичо, който имаше нужда от нея и я обичаше, бе намерила работа като сбъдната мечта. И поне, мислеше щастливо, щеше да е близо до Травис, да го вижда почти всеки ден, да задоволява нуждата си от вида на високата му силна фигура, от няколко откраднати думи. Това засега бе достатъчно, а бъдещето бе нещо, с което щеше да се справя, когато дойдеше…

Дълго след като чичо й си легна, Адилия остана будна. Опита да се приспи с книга, но настроението й бе прекалено приповдигнато, за да стои неподвижно, затова затвори книгата и се измъкна навън.

Реши да се разходи до конюшните, като си обеща, че няма да пипне нищо, само ще хвърли един поглед на конете. Нощта бе топла, небето — обсипано със звезди, толкова ясни и живи, че едва не протегна ръка да откъсне една от тях от меката черна завеса. Спокойна и в хармония със света, се насочи към голямата бяла сграда.

Влезе и включи слабо осветлението, за да разсее непрогледната тъмнина. Бе изминала не повече от двайсет крачки, когато тихо стенание привлече вниманието й и тя сепнато се обърна по посока на един празен бокс. Някакъв мъж лежеше безжизнено на земята и Адилия от тревога затаи дъх.

— Милостиви небеса! — изтича и се наведе над него. — Какво се е случило? Ох! — възкликна с отвращение и се изправи, опряла ръце на кръста си. — Ти си пиян, Джордж Джонсън, и си наистина жалка картинка. Вониш на бъчва. За какво си се натряскал като брадва и сега се въргаляш в конюшнята?

— А, сладката малка Дий — изломоти завалено Джордж и се надигна. — На гости ли си ми дошла? Идваш да се почерпим?

Тя не харесваше този коняр и го отбягваше. Често бе усещала погледа му върху себе си, а похотливата му усмивка я бе накарала инстинктивно да се отдръпне. Сега обаче бе ядосана и отвратена и не се и опитваше да го скрие.

— Не, няма да се черпя с такъв като теб. Не понасям пияни копелета. Измъквай се оттук и си върви по пътя. Нямаш тук работа със замъглен от уиски ум.

— Сега заповеди ли раздаваш, малка Дий? — Той с мъка се изправи на крака и застана срещу нея. — Много си добра, за да пиеш с такива като мене, а? — Огледа я от глава до пети с мътните си очи, като на извивката на гърдите се спря и облиза устни. — Може да не ти се пие, когато има по-интересни неща за правене. — Сграбчи я за раменете и впи устни в нейните. Удари я силната миризма на уиски и Адилия го отблъсна с всички сили.

— Мръсна свиня! — избухна тя, вбесена, че я бе докоснал. — Гаден, олигавен пиян плъх, да не си посмял още един път да ме пипнеш! Насмукал си се като смок! Ако само си ме пипнал, така ще те изритам, че до другата седмица да ти държи…

Джордж прекъсна словоизлиянията й, като я сграбчи с такава сила, че дъхът й секна.

— Не само ще те пипна… — Ръката му запуши устата й и той я блъсна грубо върху сламата в бокса.

Адилия бясно се бореше, риташе и го дереше, а ръцете му мачкаха тялото й, докато Джордж се бореше с гаденето си и в същото време устните му се впиваха в нейните. Блузата й се разкъса на раменете и звукът избухна в ушите й. Гневът отстъпи място на ужаса и тя започна да се бори още по-яростно. Ноктите й се забиха до кръв в раменете му и той изпсува от болка и вдигна глава. Писъкът й разцепи безмълвната нощ.

Една ръка я зашлеви през лицето и отново затисна устата й. Адилия продължаваше да го удря и свободната му ръка сграбчи гърдите й и жестоко започна да ги мачка. Силата й гаснеше и тя осъзна, че бе безсилна срещу предстоящото насилие. Джордж дърпаше джинсите й, ала бе толкова пиян, че не успяваше да разкопчае ципа. Ръката пред устата й я задушаваше и пред очите й притъмня. Повдигаше й се.

Моля ви се, някой да ми помогне, който и да е, молеше се Адилия отчаяно наум. Внезапно се почувства освободена от смазващото му тегло, чу приглушена ругатня и глух удар на плът в плът. Тя изпълзя към вратата на бокса и пое дълбоко въздух. Гадеше й се. Травис, помисли замаяно, като различи силната му фигура в полумрака.

Той биеше по-дребния мъж с безпощадна решителност, събаряше го със съкрушителни удари на земята, само за да го вдигне за яката и отново да го просне. Джордж не се съпротивляваше — всъщност, не можеше, осъзна Адилия, когато мозъкът й се проясни, защото вече беше в безсъзнание. И въпреки това Травис продължаваше да го блъска, да го издърпва на огъващите се крака и отново да го удря. Той ще го убие, помисли тя внезапно, скочи и се втурна към тях.

— Недей, Травис, ще го убиеш! — Вкопчи се в твърдото му мускулесто рамо. — За Бога, ще го убиеш!

Той отскочи назад и за момент Адилия се уплаши, че ще я перне като муха и ще довърши мъжа, който лежеше на неподвижна купчина в бокса. Когато се обърна към нея, тя отстъпи назад, стресната от яростното му изражение. Лицето му сякаш бе изсечено от гранит, стоманеносините му очи я пронизваха. Адилия потрепери от израза на силното, сурово лице и се помоли наум никога тази смъртоносна ярост да не бъде насочена към нея.

— Добре ли си? — Гласът му бе накъсан, очите му се впиваха в нейните.

— Да. — Тя преглътна конвулсивно и сведе очи пред погледа му. — О, Травис, ръцете ти! — Без да се замисля, ги хвана. — Целите са в кръв. Трябва да ги оправиш. Аз имам един мехлем, който…

— По дяволите, Дий! — Той издърпа ръцете си, хвана я за раменете и наведе назад главата й, така че очите й отново да се изправят срещу ледената му ярост. Огледа разкъсаната й блуза, синините, които вече се забелязваха върху млечнобялата й кожа, гъстите коси, разрошени около бледото лице. — Много ли те удари? — Гласът му бе нисък и неравен.

Тя се мъчеше да говори спокойно и да не се поддаде на истерията, напираща под повърхността.

— Не много, повече ме уплаши. Удари ме само веднъж. — При нейните думи по лицето му изби червенина, тъмна и гневна, ръцете му неволно се свиха върху раменете й. — Жив ли е? — попита Адилия едва чуто.

Травис въздъхна дълбоко, пусна я и се обърна да огледа рухналото тяло.

— Да, за съжаление. Небесата са ми свидетел, че нямаше да е жив, ако ти не се беше намесила. Сега с него ще се заеме полицията.

— Не! — Викът й го накара отново да насочи вниманието си към нея.

— Адилия… — започна той внимателно, — този човек се опита да те изнасили, не разбираш ли?

— Знам много добре какви бяха неговите намерения. — Тя обви ръце около себе си да спре конвулсивното треперене, което я обземаше. — Обаче не можем да повикаме полицията. — Травис не възрази и Адилия бързо продължи: — Не искам чичо Пади да разбере за това. Не искам той да се тревожи и разстройва заради мен. Нищо ми няма и не искам да тревожа чичо Пади… Казвам ви, не искам! — Тя повиши глас и Травис обви ръка около раменете й.

— Добре, Дий, добре — заговори успокоително и я прегърна по-силно, като я усети, че трепери. — Ще извикам двама души да го изхвърлят от имението. Никаква полиция. — Поведе я навън. — Ела, ще те заведа вкъщи.

Помещението започна да се накланя опасно, главата й забуча, а мъждивата светлина избледня, докато вече почти не можеше да вижда.

— Травис… — Гласът й прозвуча странен и далечен през оглушителното бучене в главата й. — Извинявай, но ще припадна. — Докато говореше, тъмнината я обгърна и я погълна.

 

 

Адилия бавно и нерешително отвори очи. Върху челото й имаше нещо студено и приятно, а някой я галеше по бузата и повтаряше името й. Тя въздъхна и отново затвори очи, като се наслаждаваше на новото усещане някой да я глези, после ги отвори и се опита да ги фокусира.

Стаята бе осветена с мека светлина, стените бяха боядисани в прохладен млечнобял цвят, с резбовано тъмно дърво. Адилия различи стол с висока облегалка и тъмна махагонова маса, върху която стоеше старинна кръгла лампа. Очите й обходиха мъжа, който бе приклекнал до нея, и се спряха върху лицето на Травис.

— Аз съм в голямата къща — заключи тя и разтревоженото му изражение се смени с развеселена усмивка.

— Очаквах да кажеш обичайното „Къде съм?“ — Той махна мократа кърпа от главата й и седна до нея на дългия диван. — Не познавам друга жена, която би могла спокойно да съобщи, че се извинява, но ще припадне, и после да го направи.

— Досега никога през живота си не съм припадала — обясни Адилия изненадано. — Сигурна съм, че не ми хареса.

— Е, сега цветът ти се е върнал. Никога не съм виждал човек да става толкова бял. Изкара ми ангелите.

— Извинявам се… — Тя му се усмихна слабо и седна. — Беше много глупаво от моя страна и… — Изведнъж замълча, когато ръката й се вдигна към шията и откри, че кръстчето, което винаги висеше там, го нямаше. — Кръстчето ми — заекна и сведе поглед към ръката си. — Трябва да съм го загубила в конюшнята. Трябва да го намеря. — Опита се да стане и Травис твърдо я натисна обратно.

— Ти сега не си във форма да ходиш там, Дий…

— Трябва да го намеря — прекъсна го Адилия, борейки се с ръката му. — Не може да е изчезнало. — Отново бе пребледняла и той я бутна да легне на дивана.

— Дий, за Бога, ще се проснеш по очи.

— Пусни ме да изляза. Не мога да го загубя.

Травис се опитваше да я успокои, ала се чувстваше безпомощен срещу нейната надигаща се истерия. Бе я виждал кипяща от гняв, бе я виждал дълбоко развълнувана, но никога толкова отчаяна, и се мъчеше да овладее и нейното, и своето настроение.

— Дий! — Разтърси я леко. — Стегни се. Това е просто едно кръстче.

— То беше на майка ми. Трябва да го намеря… То е всичко, което ми е останало от нея. То е всичко, което имам. — Тя трепереше неудържимо и Травис я привлече в топлата си прегръдка и започна да я утешава с вечното като света люлеене.

— Ще ти го намеря, не се безпокой. Тази вечер ще се върна и ще го намеря.

Адилия се облегна на силното му рамо и се почувства странно доволна. И паниката, и заплашващите да избликнат сълзи се разсеяха.

— Обещаваш ли?

— Да, Дий, обещавам. — Той потърка буза в коприната на косите й и тя изведнъж се зачуди какво толкова има в мъжете, че е толкова приятно да те прегръщат… Или може би точно в един мъж? Въздъхна и си позволи още един миг на удоволствие, притисната към него.

— Вече съм добре, господин Грант. — Отдръпна се, доколкото й позволяваха ръцете му. — Извинете, че се държах така.

— Няма за какво да се извиняваш, Дий. — Ръката му се вдигна да отметне гъстите къдрици, които се виеха край лицето й. — И преди малко бях Травис. Хайде да го оставим така. Много ми харесва начинът, по който го казваш.

Адилия почувства, че пулсът й реагира на мекия му глас и на нежното докосване. Усещаше го все по-силно, докато й се стори, че вените й ще се спукат от напрежение.

— Аз… Искаш да кажеш, че имам акцент? — Вдигна вежди в шеговито възмущение като защита срещу внезапно опасната атмосфера.

— Не. Аз съм този, който има акцент.

Усмивката му я накара и тя да се усмихне, ала невинната интимност само засили смущението й. Адилия почувства как се изчервява и сведе поглед. Той се усмихна на необичайната й свенливост, стана и отиде до малкия бар в другия край на стаята.

— Мисля, че ще ти дойде добре да пийнеш нещо, преди да те заведа вкъщи. — Вдигна една кристална гарафа. — Малко бренди?

— Брендито не ми е познато, но може би ако имаш малко ирландско… — Тя се поизправи, благодарна за разстоянието между тях.

— Трудно би било да нямам, след като Пади е мой треньор — забеляза Травис и сипа малко уиски в една чаша. — Ето. — Върна се при нея и й подаде чашата. — Това ще те позакрепи, за да не паднеш пак в ръцете ми.

Адилия взе чашата и я пресуши на един дъх без да трепне, докато той я наблюдаваше с вдигнати вежди. Травис погледна към празната чаша, която тя му подаде, и избухна в смях.

— И какво толкова смешно има? — Адилия наклони глава и го изгледа с любопитство.

— Че дребосъче като теб може да гаврътне два пръста уиски, сякаш пие чаша чай.

— Да, ами, предполагам, че това ми е в кръвта. Аз не съм от тия, които пият често, обаче, когато пия, мога да нося… Което не може да се каже за онази свиня, коняря. — Той се бе обърнал да остави празната чаша на бара и нямаше как да види, че чертите й бяха се опънали. — Травис… — Тя се поколеба да произнесе името му и той се обърна спокойно. Благодарна съм ти за това, което направи. — Изправи се и се приближи към него. — Задължена съм ти, Травис, макар че един Бог знае как някога ще ти се отплатя.

Той за момент я погледна втренчено, обгръщайки вдигнатото й към него лице. После чертите му се отпуснаха в усмивка и Травис прокара пръст по бузата й.

— Може би някой ден ще си поискам дълга.

 

 

Слънцето струеше върху кухненската маса, докато Адилия разчистваше съдовете след закуската. Бе благодарна, че Пади не забеляза нещо да не е наред, защото снощи, когато тя се прибра закъсняла и разчорлена, той спеше дълбоко. Тази сутрин я поздрави с обичайната си весела усмивка и Адилия отвърна на усмивката му, решително изхвърлила от съзнанието си снощната среща.

Чу, че към кухнята се приближават стъпки, и затвори вратичката на миялната машина.

— Веднага идвам, чичо Пади. Вече съм нагласила всички бутони. Странно как… О! — Замълча, като се обърна и видя Травис, облегнат на рамката на вратата. — Добро утро. — Прокара ръка през косата си, сякаш да накара мисловния си процес отново да тръгне.

— Как си? — Той се приближи към нея и очите му напрегнато я огледаха.

— Ддобре съм, ммного съм ддобре — заекна Адилия, бясна на себе си. Винаги ли щеше да се държи така, когато Травис се появеше неочаквано? Опита се да се усмихне слабо. Той хвана брадичката й и тя замръзна, докато Травис се вглеждаше в лицето й.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, после осъзна, че бе задържала дъха си и бавно издиша.

— Много съм добре, наистина. — Очите й гледаха покрай него и той лесно разгада тревогата й.

— Пади вече излезе. Казах му, че искам да поговоря с теб за минутка. — Пусна я, бръкна в джоба си и извади нейното кръстче и верижката.

— О, ти си го намерил! — Лицето й грейна и освети стаята по-ярко от слънцето. — Благодаря ти, Травис, за безпокойството. То значи много за мен.

— Няма нужда да ми благодариш, и не ставаше дума за безпокойство. — Той прибра кичур коса зад ухото й с нежен жест, от който коленете й омекнаха. — Закопчалката е счупена. Ще трябва да ти я занеса на поправка.

— Няма нужда да се занимаваш с това. Аз мога…

— Казах, че ще я занеса на поправка. — Гласът му бе твърд и в тона му прозираше гняв. Веждите му се сключиха и Травис пусна обратно в джоба си кръстчето, после внимателно обхвана с длани лицето й. — Адилия, аз съм отговорен за това, което се случи снощи. Не, недей да спориш — заповяда й, когато тя отвори уста да възрази. — Аз отговарям затова, което се случва с теб, с хората, които работят за мен. Исках да ти кажа, че съм намерил кръстчето ти, за да не се безпокоиш. Ще имам грижата тази верижка да се поправи и ще ти го върна колкото е възможно по-скоро.

— Добре — промълви Адилия и усети как токове на удоволствие текат по кожата й, докато ръцете му продължаваха да държат лицето й, сякаш бе нещо чупливо и скъпоценно.

Той се усмихна и пръстът му мъчително леко описа устните й.

— Понякога, Дий, можеш да бъдеш изненадващо послушна. А после, точно когато съм си помислил, че вече си свикнала с юздите, отново започваш да се опъваш.

Тя се дръпна и изправи рамене.

— Аз не съм кобила, която трябва да бъде водена на повод.

Травис се разсмя, разроши косите й, хвана я за ръката и я издърпа от стаята.

— Може би ще откриеш, че зависи кой държи повода.

 

 

Дните минаваха бавно за Адилия, защото двамата най-важни мъже в живота й отсъстваха за известно време. Чичо й бе заминал с Маджести във Флорида за подготовка за конните надбягвания „Фламинго“. Тя бе свикнала да приема за естествено, че няма нужда от никого и с изненада откри, че нощите без компанията на Пади стават по-дълги. Къщата й изглеждаше огромна, тиха и празна. Когато вечер седеше сама, мислеше колко лесно човек може да изгуби сърцето си по друг човек. За време, по-малко, отколкото бе нужно на луната да се превърне от сияеща в цялата си прелест месечина в тъничък сърп светлина, върху нея бе връхлетяла любовта и я бе оставила уязвима. Любовта към Пади, сладко, топло чувство на притежание, и любовта към Травис, болезнена, всеобхващаща нужда.

Накладе си огън, макар че през отворения прозорец долиташе мек пролетен въздух, и се сви пред камината, опряла глава на облегалката на фотьойла. Пади щеше да се върне утре и мисълта за това й се стори успокоителна, защото когато той бе тук, нямаше толкова дълго да бъде сама, нямаше да има толкова часове за мислене. Травис нямаше да напусне мислите и сърцето й, и да го вижда всеки ден бе за нея и мъчение, и наслада.

Огънят догаряше и мислите й отлетяха към него, ресниците й се затвориха да скрият мечтите й, косите й паднаха като завеса преде лицето.

— Дий. — Една ръка я погали по главата и тя въздъхна, изгубена в сумрачния свят на мечтите. — Дий, събуди се.

Клепачите й бавно се отвориха и замъглените й от съня очи се спряха върху Травис. Ръката й се вдигна да докосне лицето му, преди фантазията да бе избледняла съвсем.

— О! — Адилия отпусна ръка, с усилие се надигна да седне и отметна косата си да го погледне. — Травис. — Почувства как зачервените й от съня страни още повече пламват и придърпа яката на избелелия си син халат. — Трябва да съм заспала.

— Ако можех да разбера как на някой може да му е удобно в такава поза, нямаше да те закачам. — Той се усмихна и приседна на облегалката на фотьойла, където допреди малко бе лежала главата й.

Отчаяно почувствала близостта му, тя се сви в ъгъла и скръсти ръце в скута си.

— Точно си мислех, че чичо Пади ще се върне утре — призна Адилия половината от истината.

— Да. Иска ми се да бях заминал с него, ала просто не можах да се измъкна. — Повдигна с пръст брадичката й. Умиращият огън играеше в очите й. — Той ти липсва.

— Да — усмихна се тя и обходи с поглед лицето му. — И Маджести също. — Травис отвърна на усмивката й и моментът толкова се проточи, че й се прииска да наруши контакта. — Съжалявам, че Маджести не е спечелил надбягването. — Пръстите й пригладиха полата.

— Хм? — Ръцете му изследваха искриците светлина в косите й и Адилия припряно повтори последните си думи.

— Е, той се е постарал и е бягал добре. Победата иска време, Дий. — Травис със смях разроши косата й. — Време, търпение и стратегия… Виж, имам нещо за теб. — Бръкна в джоба си и измъкна кръстчето. — Нямах възможност да ти го дам днес по-рано.

— О, Травис, благодаря ти. — Тя вдигна лице и отново се усмихна. — Това значи много за мен.

— Знам. — Вместо да й го подаде, той отвори закопчалката и окачи верижката на шията й. Ръцете му върху кожата й бяха топли и нежни и Адилия сведе очи, като се помъчи да не потрепери. — Сега по-добре ли си? — попита Травис, когато верижката бе закопчана.

Тя кимна и преглътна, преди да успее да проговори:

— Много по-добре. Благодаря ти, Травис.

Той за момент се вгледа в наведената й глава, после хвана ръката й и я вдигна на крака.

— Хайде, ела затвори вратата след мен и си лягай. Ти си уморена. — Като стигна до вратата, спря с ръка на дръжката. — Приличаш на дете. — Кестенявата й коса се спускаше свободно по халата и Травис прокара длан по нея. — Едно дете не може да бъде сложено да спи без целувка за лека нощ. — Преди да бе успяла да отстъпи, той обви ръка около шията й и устните му се спуснаха да докоснат бузата й. Нейните устни гладно се разтвориха, но гладът й трябваше да остане незадоволен, защото Травис само целуна и другата й буза. Като в сън Адилия го видя как се изправи, обърна се да си тръгне и тихо затвори вратата зад себе си…

 

 

След връщането на Пади, Роял Медоуз се впусна в подготовката на Маджести за състезанието „Блуграс“. Надбягването предхождаше най-престижното състезание в страната, дербито „Кентъки“. Постиженията на Маджести бяха впечатляващи и доброто му представяне във Флорида даваше надежда, че следващия път, когато излезе на пистата, ще бъде още по-добър.

Адилия се бе облегнала на оградата, обкръжаваща манежа, опряла брадичка на скръстените си ръце, докато Стив Паркър, младият жокей, яздеше Маджести по голямата овална писта. Двамата с дребничкия мъж веднага се бяха харесали, сближени от общата си любов към конете. Сега тя го наблюдаваше как препуска и се наслаждаваше на съвършената хармония между кон и ездач.

Пади натисна копчето на хронометъра, който държеше, възкликна одобрително и го подаде на Травис.

— Ако бяга така и в Кентъки, на финала никой кон няма да се доближи и на пет дължини от него. Държи завоите като любовник.

— Да, освен това бяга заради самата любов към бягането — обади се Адилия и въздъхна, като видя Стив да води жребеца в бавен раван към тях.

— Да се надяваме, че и в Кентъки толкова ще обича да бяга — вметна Травис и отиде да говори с жокея.

— Вълнуваш ли се заради първото си състезание, малка Дий? — попита Пади и разроши косата й.

— Може да се каже, че малко се вълнувам — отговори тя с усмивка. — Няма да откъсна очи от телевизора. И цял тон динамит няма да може да ме помести оттам.

— Телевизор ли? — изненада се Пади и около очите му се появиха весели бръчици. — За какъв телевизор си мислиш? Ти идваш с нас.

— Идвам с вас? — повтори Адилия и го погледна объркано.

— Разбира се, Адилия.

Като чу гласа на Травис, тя се завъртя и очите й попаднаха първо върху широките му гърди, после вдигна глава и срещна спокойния му поглед.

— Защо пък трябва да идвам с вас?

— Защото — отговори той безизразно — аз го казвам.

— Така ли? — кипна Адилия, вбесена от заповедническия му тон. — Е, ако ти трябва коняр, има други, които по-отдавна работят тук. Стан или Том заслужават повече от мен да отидат.

— Но, Дий — възрази Стив с широка усмивка, като се приближи към тях, — ти си много по-хубава от тези двамата. Бих предпочел да гледам теб, ти ми даваш вдъхновение.

— Вдъхновение, така ли? — попита тя, удивена от комплимента. — Ти си откачил. — Отново се обърна към Травис и вдигна високо глава да срещне очите му. — Мисля, че е най-добре да вземеш някой от мъжете — започна тя, ала Травис я прекъсна, присви очи и я сграбчи за ръката.

— Извинете ни — подвикна той през рамо, докато се отдалечаваше, дърпайки Адилия зад гърба си. Когато най-после спря на достатъчно разстояние от групата, тя вбесено се извъртя към него.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, като търчиш така и ме влачиш подире си? — Задъхваше се от гняв. — Краката ти са дълги почти колкото цялото ми тяло и аз трябва направо да тичам, за да не изоставам. — Изгледа го като самото въплъщение на справедливото възмущение.

— Предпочитам да спорим насаме, Адилия — започна Травис студено и с непоклатимо самообладание посрещна метежния й поглед. — Аз управлявам Роял Медоуз и аз раздавам заповедите. — Дори през собствения си гняв тя видя, че той бе ядосан. Очите му бяха твърди и гледаха право към нея. Изведнъж съвсем заприлича на господар. — Няма да позволя да оспорваш разпорежданията ми насаме, а още по-малко пред хора. — Думите му я раздразниха още повече, просто защото разбираше, че е прав. — Трябва да си набиеш в дебелата глава, че това, което трябва да се направи, вече не зависи само от теб. Сега, струва ми се, въпросът тук е твоето присъствие в Кентъки — продължи Травис спокойно с безизразно лице.

— Аз ти казвах…

— Аз ти казвам — прекъсна я той властно, — че заминаваш.

При тази заповед очите й пламнаха. Защо, помисли Адилия, ако Господ иска да не избухвам непрекъснато, ме е надарил с такъв избухлив характер?

— Маджести те приема по-добре, отколкото който и да било друг — продължи Травис. — Искам ти да се грижиш за него. — При неговите думи гневът й бавно отмря и тя сведе очи към земята, докато обмисляше казаното от него. — Ти ще дойдеш в Кентъки, защото на мен ми е удобно да си там, а аз съм свикнал да имам това, което ми е удобно. — Неочаквано се усмихна развеселено, когато Адилия рязко вдигна глава с наново пламнал гняв. Ръцете му уловиха кръста й, после бавно се плъзнаха нагоре и спряха от двете страни на твърдите й млади гърди. Гневът се стопи в смущение. Палците му направиха по един бавен кръг, после лениво се спуснаха по меките извивки, задържаха се за малко върху тях и спряха отдолу. Устните й се разтвориха, но тя не намери сили да възрази срещу непознатата интимност. Тялото й реагираше на докосването му и притъпяваше волята й. Тя се усети вдигната от земята и ръцете й машинално се опряха на раменете му.

— Свали ме долу. — Заповедта се получи като треперлив шепот и усмивката му стана още по-широка, преди устните му да се спуснат към нейните.

— След малко.

Устните му бяха властни и уверени и когато целувката я окова в своя затвор, пръстите й се забиха в раменете му. В едно последно просветление Адилия осъзна, че тук никога не би могла да се бори с Травис. След това всичко потъна в тъмните дебри на желанието.

— Стив е прав — прошепна той и зъбите му се впиха леко в долната й устна. По вените й полетяха искри. — Ти си по-хубава от Том и Стан.

С последна силна и кратка целувка я пусна на земята и се отдалечи с привичната си арогантност, подсвирквайки си първите тонове от „Моята дива ирландска роза“. Адилия гледаше задъхано след него, разтреперана от смущаващата смесица на възмущение и копнеж.