Нора Робъртс
Ирландска магия (3)

Трета глава

До следващия ден гневът на Адилия премина. Тя не можеше дълго да бъде в лошо настроение — избухваше като пламък, после бавно се охлаждаше. Остана обаче едно смущаващо ново усещане, усещане и за самата себе си, и за непознатите женски копнежи, и за вбесяващия, привлекателен мъж, който ги бе освободил.

Цяла сутрин успяваше да избягва да се срещне лице в лице с Травис, вършеше си работата по обичайния начин и внимателно следеше той да не се появи отнякъде. Когато свърши със задълженията си, се запъти към ежедневната си среща със Соломи. Ала вместо да се надвеси над ниската бариера да я посрещне, както й бе обичаят, Соломи лежеше на една страна върху сламата и дишаше тежко.

— В името на всички светии и апостоли! — Адилия се втурна вътре и коленичи до кобилата. — Времето ти е дошло, миличка — заприказва тя напевно и прокара ръце по големия издут корем. — Сега само си лежи спокойно, аз веднага се връщам. — Скочи и изтича от конюшнята.

Мярна Том в другия край на ливадата, събра като фуния ръце пред устата си и извика:

— Соломи ражда. Извикай Травис! Обадете се на ветеринаря! Бързо! — Без да чака отговор, се втурна обратно вътре да успокоява раждащата кобила.

Когато Травис и Пади дойдоха, Адилия шепнеше и галеше изпотените й хълбоци. Тихите думи и нежните й длани бяха успокоили животното, чиито тъмнокафяви очи бяха приковани към зелените й очи.

Травис коленичи до Адилия и започна заедно с нея да гали лъскавата козина. Макар да говореше на него, тя не откъсваше очи от кобилата.

— Жребчето продължава да е обърнато наопаки. Трябва да се завърти, и то бързо. Къде е доктор Ломан?

— Има спешен случай. Няма да може да дойде по-рано от половин час. — Гласът му прекъсваше. Неговото внимание също бе насочено към Соломи.

Адилия обърна глава и улови погледа му.

— Господин Грант, казвам ви, че тя няма толкова време. Жребчето трябва да се обърне веднага, иначе ще ги загубим и двамата. Аз мога да го направя, правила съм го и преди. Господ ми е свидетел, господин Грант, Соломи няма много време.

Дълго се гледаха. Очите на Адилия бяха широко отворени и умолителни, неговите присвити и настойчиви. Соломи изцвили агонизиращо, почувствала следващата контракция.

— Сега, миличка… — Адилия отново насочи вниманието си към кобилата си и зашепна успокоителни слова.

— Добре — съгласи се Травис и въздъхна дълбоко. — Но аз ще го обърна. Пади, извикай някои от мъжете да я държат.

— Не! — извика Адилия, кобилата се стресна и тя заговори по-тихо, като не спираше успокояващо да я гали: — Няма да доведете една тълпа грубияни, които да я насинят и да я уплашат. — Отново вдигна очи към Травис и продължи със спокойна увереност: — Аз ще я накарам да стои мирно. Знам, че мога.

— Травис — намеси се Пади, преди Травис да бе успял да възрази, — Дий знае какво прави.

Травис кимна и се отдалечи да си измие ръцете.

— Внимавайте — предупреди го тя, като го видя, че се приготвя да започне. — Копитата на малкото са остри, а утробата бързо може да се свие около ръката ви. — Пое дълбоко въздух и облегна глава на бузата на Соломи. Ръцете й галеха мократа плът в равномерен ритъм, а тя напяваше тихо на келтски.

Кобилата потрепери, когато Травис проникна в нея, ала остана неподвижна, успокоена от гласа на Адилия.

Въздухът сякаш се сгъсти, натежал от дишането на Соломи и от мистичната красота на древната музика на езика, който Адилия нашепваше. Той донесе тежка топлина в пролетния следобед и ги изолира от всичко, освен борбата за живот.

— Хванах го — съобщи Травис. По лицето му се стичаше пот, дишаше тежко и тихо ругаеше, но Адилия не чуваше нищо, приковала цялото си внимание към Соломи. — Готово. — Той се отпусна на пети и погледна към жената до него. Тя не му даде никакъв знак, само продължи бавните си, ритмични напеви, заровила лице във врата на кобилата, докато ръцете й нежно галеха корема й.

— Ето го, излиза! — извика Пади и Адилия обърна глава да види чудото на раждането. Когато жребчето най-после се появи на бял свят, и жената, и кобилата въздъхнаха и потрепериха. — Какъв хубав, силен син имаш, Соломи. Ах, наистина, няма по-красива гледка от един невинен нов живот!

Обърна сияещото си лице към Травис и го дари с усмивка, която затъмни слънцето. Очите им се срещнаха и погледът ставаше все по-дълбок, докато започна да й се струва, че времето е спряло. Почувства се увлечена в тъмносините дълбини, неспособна да диша или да говори, сякаш се бе спуснала някаква невидима преграда, отделяща ги от всичко, освен един от друг.

Може ли любовта да дойде в един миг, чудеше се вцепененото й съзнание. Или може би винаги я е имало? Преди да бе успяла да стигне до отговора, бе прекъсната от появяването на доктор Ломан, който разруши магията.

Ветеринарят започна да разпитва Травис за раждането на жребчето и Адилия бързо се изправи. Зави й се свят и тя прехапа устни да се пребори със слабостта си. Да поддържа кобилата спокойна бе върховно натоварване, почти сякаш самата Адилия бе изпитвала всяка родилна болка, а неочакваната вълна от чувства, заляла я, когато Травис се вгледа в очите й, я изтощи и замая.

— Какво има, Дий? — попита разтревожено Пади и я хвана за ръката.

— Нищо. — Тя притисна длан към слепоочието си. — Просто ме боли глава.

— Заведете я у дома — нареди Травис, внимателно вгледан в нея. Очите й бяха блестящи и огромни върху пребледнялото й лице и изведнъж му се стори много дребничка и безпомощна.

Той се изправи и тръгна към нея, ала Адилия отстъпи назад, ужасена, че може да я докосне.

— Няма нужда. — Гласът й бе спокоен и безизразен. — Ще се кача горе да се измия. Много съм добре, чичо Пади. — Усмихна се към намръщеното му лице, като отбягваше по всякакъв начин да погледне към Травис. — Не се безпокой. — Излезе бързо от конюшнята и пое дълбоко свежия, чист въздух.

 

 

Тази вечер Адилия бе смълчана и замислена. Не бе свикнала да е смутена и несигурна. Обикновено знаеше какво трябва да се направи и го правеше. Винаги бе живяла просто — когато животът предявяваше някакви изисквания към нея, тя ги изпълняваше. В съществуването й, изградено върху черното и бялото, нямаше място за нерешителност или мъгляви съображения.

След вечерята се забави в кухнята, като се помъчи да разсъждава разумно. Раждането бе трудно, бе изсмукало силите от тялото й, а видът на новороденото жребче бе замъглило съзнанието й. Това бе причината да реагира така силно на Травис. Не можеше да бъде влюбена в него — почти не го познаваше, а това, което познаваше, съвсем не бе по неин вкус. Той бе прекалено голям, прекалено силен, прекалено самоуверен и прекалено арогантен. Напомняше й за феодален владетел, а Адилия бе прекалено много ирландка, за да изпитва някаква симпатия към Поземлената аристокрация.

Обаче, след като си свърши работата, остана странно уморена и тревожна. Седна на пода в краката на Пади и с въздишка облегна глава в скута му.

— Малката Дий — промълви той и погали гъстите кестеняви къдрици. — Твърде много работиш.

— Каква глупост — възрази тя и се сгуши по-дълбоко в непривичното за нея утешение. — Не съм работила и един цял ден, откак съм пристигнала. Ако бях във фермата, денят още нямаше да е свършил.

— Трудно ли ти беше, момиче? — попита Пади. Предполагаше, че може да не е готова да говори за това.

Адилия отново въздъхна и неспокойно размърда рамене.

— Не бих казала трудно, чичо Пади, но всичко се промени, откакто мама и татко умряха.

— Горкичката Дий, такова малко дете да загуби толкова много.

— Когато те умряха, ми се струваше, че светът за мен е свършил — прошепна тя, без да усеща, че говори на глас. — По едно време ми изглеждаше, че самата аз съм умряла, толкова бях сърдита и уплашена, а после бях вцепенена и нищо не чувствах. Ала започнах да си спомням как живееха двамата заедно. Не съм виждала други двама души, които толкова да се обичат. Такава красива, пълна любов, че дори и дете можеше да я види. — Мъжът и жената бяха толкова погълнати в разговора си, че никой от тях не чу звука от стъпките, изкачващи стълбите. Травис понечи да почука и спря, загледан в трогателната сцена, а думите на Адилия долитаха през стъклото: — Единственото, което можех да им дам, беше фермата и тя беше всичко, което ми бе останало от тях. Горката леля Лети, толкова много работеше, а аз през цялото време бях кръстът, който тя трябваше да носи. — Засмя се на спомена, проблеснал в съзнанието й. — Леля все не можеше да разбере защо аз трябва да яздя толкова бързо. „Ще си счупиш врата“, викаше подире ми и размахваше юмрук. „Кой ще ми помага в оранта, ако си строшиш главата по пътя?“ Тогава аз се вбесявах и започвах да крещя и да проклинам, което, боя се, ми се случваше доста често, а тя се кръстеше и се молеше за загубената ми душа… Колко работехме! — Адилия въздъхна дълбоко и затвори очи. — Но бе прекалено много като за една жена и едно полупораснало момиче. Нямахме пари да си наемем помощници, а без помощ нищо не можеше да се направи. Знаеш ли какво е, чичо Пади, когато виждаш това, което ти трябва, ала колкото повече се приближаваш към него, то толкова повече се отдалечава? Винаги ти се изплъзна, винаги на една ръка разстояние. Понякога, когато се обърна назад, не мога да различа един ден от следващия. После леля Лети получи удар и как мразеше да лежи ден след ден безпомощна.

— Защо никога не си ми казвала как стоят нещата? — попита Пади и сведе поглед към тъмнокосата й глава. — Аз можех да ви помогна, да ви изпратя пари или самият аз да се върна.

Тя вдигна лице и му се усмихна.

— Да, точно така щеше да направиш, и защо? Да си пилееш парите, да се откажеш от живота, който си си избрал… И за минутка не бих приела това, нито леля Лети, нито мама и татко. Сега фермата я няма, тях ги няма, Ирландия я няма. Сега имам теб и не ми трябва нищо друго. — Погледна в очите му, видя загрижеността в тях и изведнъж й се прииска да си бе мълчала.

— Как е станало така, Падрик Кънан, че такъв добър, красив мъж като теб така и не се е оженил? — Усмивката й стана дяволита и в очите й заиграха пламъчета. — Сигурно е имало десетки жени, които са били готови. Не си ли намерил някоя, която да обичаш? Той докосна бузата й и й се усмихна тъжно:

— Да, момиче, намерих, но тя избра баща ти.

Тъмнозелените й очи се изпълниха с изненада, която преля в съчувствие.

— О, чичо Пади! — Обви ръце около врата му, а Травис се отдръпна от вратата и тихо слезе по стълбите.

 

 

На следващата сутрин въздухът сякаш въздишаше от пролетта, шепнеше обещания за цветя и прохладни, раззеленени дървета. На Адилия тя донесе спомени за други пролети. Нейният свят винаги се бе въртял около земята, с нейните дарове и мъки, с нейните изисквания и обещания.

От балкона на къщата на Пади Адилия оглеждаше земята, която принадлежеше на Травис. Земята сякаш се простираше до безкрай, разлюляна като спокойно море, ала зелените и кафяви вълни бяха изпъстрени не с лодки, а с изваяните фигури на расови коне. Мина й през ума, че няма представа какво има зад последния хълм. Земята все още й бе непозната. От момента на пристигането си в Америка не бе виждала почти нищо, освен това, което принадлежеше на Травис Грант.

В чистия свеж въздух от време на време се разнасяше цвилене или вик на птица, но иначе цареше тишина. Нямаше го пронизителното кукуригане на петела, оповестяващ настъпването на новия ден, нямаше изорани полета, които чакат да получат семена, нямаше бурени, които трябва да се оплевят. Изведнъж я заля вълна на носталгия, толкова силна, че тя успя само да затвори очи и да се опита да устои на бурята.

Толкова много неща вече ги няма, помисли и обви ръце около себе си. Никога вече няма да мога да се върна, да видя отново тази ферма. Въздъхна, отвори очи и се опита да се отърси от меланхолията. Нямаше какво да се направи. Мостовете бяха изгорени. Сега това бе нейният дом и ако не бе наистина неин, поне по-неин от него нямаше да намери.

— Къде си, момиче?

Адилия леко се стресна, когато ръката на Пади се обви около раменете й. После отново въздъхна и облегна глава на рамото му.

— Предполагам, че се бях върнала във фермата. Мислех за пролетната сеитба.

— Денят е подходящ, нали? Въздухът е прохладен, а слънцето е топло. — Той леко стисна раменете й и изцъка някак разочаровано с език: — Днес трябва да ходя в града. Жалко.

— Защо жалко?

— Надявах се да засадя малко семена край пътеката. Мислех, че мога да направя и една цветна леха пред къщата. — Поклати глава и въздъхна: — Просто не знам кога ще намеря време.

— О, аз ще го направя, чичо Пади. Аз имам много време. — Отдръпна се и го погледна с такова невинно приемане на измисленото му обяснение, че той едва не се разсмя.

— Малка Дий, не бих могъл да те карам да правиш всичко това в почивния си ден. — Нагласи замислено изражение на лицето си и я потупа по бузата. — Не, прекалено много е. Аз ще се заема с това, когато намеря малко свободно време.

— Чичо Пади, не ставай глупав. Аз с удоволствие ще го свърша. — Усмивката й отново разцъфтя и издуха облаците от очите й. — Само ми покажи какво искаш да се направи.

— Ами… — Той й позволи да поспори още няколко минути, докато накрая се остави да бъде убеден.

Въоръжена със стотици пликчета със семена и с малка лопатка, Адилия стоеше върху тясното парче земя, обкръжаващо къщата на Пади, и чертаеше наум оформлението му. Петунии покрай пътеките, астри и невенчета срещу къщата, маргаритки край оградата. И грах, помисли тя с усмивка, за дървената решетка, която бе помолила Пади да купи. През есента щеше да засади луковици, колкото земята поемеше — нарциси и лалета.

Доволна от плана си, започна да обръща земята. Слънцето стана по-топло и скоро Адилия нави ръкавите си до лактите. В далечината се чуваха звуците на хора и коне, следващи ежедневния си ритъм — вик, смях, тропот на копита по отъпканата земя. Тя тихо запя песен, която помнеше от детството си. Думите бяха познати и я успокояваха, мирисът на прясна земя разсея болката, с която се бе събудила.

Върху нея падна сянка и Адилия нервно хвърли лопатата. Над главата й се бе надвесил Травис.

— Накарах те да спреш. Извинявай.

Както бе застанал над нея, изглеждаше невъзможно висок. Тя отметна назад глава и примижа срещу слънцето, сияещо като ореол около главата му. В един фантастичен момент й се стори, че прилича на рицар, тръгнал да победи драконите.

— Не, просто ме стреснахте. — Адилия взе лопатката, каза си, че е глупачка и започна отново да копае.

— Нямах предвид саденето. — Той приклекна до нея и раменете им се допряха. — Говорех за песента. Изглежда много стара и много тъжна.

— Да, тя е и двете. — Адилия леко се отдръпна и внимателно затъпка почвата около семената. — Повечето келтски песни са стари и тъжни.

Травис подви крака под себе си, седна удобно на тревата и се загледа, в нея.

— За какво се пее?

— О, за любов, разбира се. Най-тъжните песни са винаги за любов. — Тя вдигна глава да му се усмихне. Лицето му бе близо, устните му на един дъх разстояние. Лопатката увисна в ръката й, а Адилия се вторачи в него и се запита какво ли би направила, ако това разстояние се стопи и устните му намерят нейните.

— Любовта винаги ли е тъжна, Адилия? — Гласът му бе мек като бриза, който танцуваше около тях.

— Не знам, аз… — Усети как я обзема слабост и откъсна очите си от неговите. — Говорехме за песни.

— Вярно — промълви той и отметна косите, които падаха върху лицето й. Тя преглътна и започна да копае с нов ентусиазъм. — Така и не ти благодарих както трябва за помощта ти вчера за Соломи.

— О, ами… — Адилия размърда рамене, без да вдига поглед от земята. — Не съм направила кой знае какво. Радвам се, че Соломи и кончето са добре. Обичате ли цветята, господин Грант? — попита, за да смени темата.

— Да, обичам цветята. Какво садиш? — попита той дружелюбно и вдигна пакетче семена.

— Различни видове — обясни тя и този път успя да вдигне глава и да се усмихне. — През лятото ще бъдат прекрасна гледка. Почвата ви е плодородна, господин Грант, тя иска да дава. — Стисна шепа пръст и протегна ръка.

— Ти сигурно разбираш от това повече от мен. — Хвана дланта й и огледа пръстта. — Ти си фермерката.

— Бях — поправи го Адилия и се опита да освободи ръката си.

— Боя се, че не разбирам много от сеитба, независимо дали на зеленчуци, или на растения. — Той я погледна в очите, без да обръща внимание на опитите й да издърпа пръстите си. — Предполагам, че това е дарба.

— Просто трябва време и труд, както за всичко друго. Ето. — Реши, че ако му даде нещо друго да прави, Травис ще освободи ръката й, и му протегна малко семенца. — Просто пуснете няколко и ги заровете. Не много — добави, когато той се подчини, — трябва им място да пораснат. Сега ги заровете и оставете природата да си свърши работата. — Усмихна се и разсеяно прокара ръка по бузата си. — Каквото и да правите, природата във всеки случай винаги има последната дума. Един фермер тук го знае точно толкова добре, колкото го знае и един фермер в Ирландия.

— Значи сега, след като съм ги сложил в земята — заключи Травис с усмивка, — просто седя и ги чакам да пораснат.

— Е… — Тя отметна глава и го погледна сериозно. — Може да има още едно-две неща, като поливане и плевене. Тези семена ще поникнат бързо и цветята ще разцъфнат, преди да се усетите. Там ще засея грах. — Адилия посочи към отсрещния край на поляната, забравила, че в другата си ръка още държи пръст. — Когато бризът повее през нощта, ароматът ще долети през прозореца. Грахът е много особено растение. Пониква съвсем малък, ала продължава да се катери, докато има за какво да се залови. Трябва да има и един розов храст — прошепна почти на себе си. — Когато миризмите се смесят, нищо на света не може да се сравни с това.

Червени рози, които едва се разпъпват.

— Страдаш ли от носталгия, Дий? — Въпросът бе тих и нежен, но тя изненадано отметна глава.

— Аз… — Сви рамене и се наведе отново към лехата, смутена, че бе разчел толкова ясно чувствата й.

— Това е съвсем естествено. — Той вдигна брадичката й, докато очите им отново се срещнаха. — Не е лесно да оставиш зад гърба си всичко, което някога си познавала.

— Така е — Адилия отново размърда рамене и започна да разпръсква семената на невените. — Ала аз направих своя избор и наистина исках точно това. Това — повтори по-твърдо. — Не мога да кажа, че съм била нещастна и един миг, откакто слязох от самолета. Не мога да се върна и всъщност не знам дали бих искала, ако можех. Сега имам нов живот. — Отметна косите си и му се усмихна. — Тук ми харесва. Хората, работата, конете, земята. — Обгърна с жест всичко наоколо. — Вие имате прекрасен дом, господин Грант. Всеки би бил щастлив тук.

Той изчисти една прашинка от бузата й и отвърна на усмивката.

— Радвам се, че мислиш така, но това е и твоят дом.

— Вие сте щедър човек, господин Грант. — Тя го гледаше спокойно, ала усмивката й внезапно стана тъжна и сладка. — Няма много хора, които могат да го кажат и наистина да го мислят и аз съм ви благодарна. Но, за добро или за лошо, фермата беше моя. — Въздъхна и прокара пръст по земята. — Беше моя…

На следващата сутрин, когато върна на коняря един от породистите жребци, които разхождаше, към нея с приятелска усмивка се приближи Триш Колинз.

— Здравей, Адилия. Как свикваш?

— Добре, уважаема госпожо, и добро утро. — Тя се вгледа с ново възхищение в тъмната красота на Триш. — А къде са момчетата тази сутрин?

— На училище, ала утре ще бъдат тук. Направо са луди да видят новото жребче.

— Красива гледка е той.

— Да, аз току-що му хвърлих един поглед. Травис ми каза колко добре си се справила с кобилата.

Адилия за момент остана с отворена уста, изненадана и страшно доволна, че Травис я бе похвалил.

— Радвах се да помогна, уважаема госпожо. Соломи свърши цялата работа.

— Наричай ме Триш — тръсна глава жената. — „Уважаема госпожо“ ме кара да се чувствам стара и капризна.

— О, не, уважаема госпожо, изобщо не сте стара — запелтечи ужасено Адилия.

— Не ми се иска да мисля така. Ние с Травис ще навършим тридесет и една чак през октомври. — Триш се разсмя, като видя потресеното й лице.

— Значи и вие сте близнаци — заключи Адилия и се поуспокои. — Сигурно затова първия път, като ви срещнах, видях очите на брат ви.

— Ние наистина много си приличаме, затова все му казвам колко е хубав. — Адилия се засмя със своя лек, мелодичен смях и тя й се усмихна. — Задържам ли те? Заета ли си?

— Не, уважаема госпожо. — Видя вдигнатите вежди на Триш и се поправи: — Не, Триш. Тъкмо се гласях да си почина и да си направя чаша кафе. Искаш ли и ти една чашка?

— Да, благодаря. С удоволствие.

Спряха на най-горното стъпало на стълбата към къщата с гаража и Адилия се наведе да вземе дълга бяла кутия.

— Това пък какво може да бъде?

— Трябва да са цветя — предположи Триш, като забеляза отпечатаното име на един местен цветар.

— Какво ще правят тук? — намръщи се към кутията Адилия и двете влязоха вътре. — Някой трябва да е сбъркал къщата и да ги е оставил тук.

— Можеш да ги отвориш и да видиш — посъветва я Триш, развеселена от съсредоточеното й мръщене. — След като на кутията е написано твоето име, може просто да са за теб.

Адилия прихна, тръсна глава и къдриците й затанцуваха по раменете.

— Ами, кой ще ми праща цветя? — Остави кутията на масата, вдигна капака и извика от удоволствие: — О, само погледни! Виждала ли си някога такава гледка? — Кутията бе пълна с рози с дълги дръжки. Полуразтворените им тъмночервени листенца бяха като кадифе. Тя колебливо вдигна една роза и я поднесе към носа си. — Ах… — Вдъхна и я подаде на Триш. — Направо от небето. — После сви рамене и се върна към по-практичния въпрос: — За кого ли може да са?

— Трябва да има картичка.

Адилия намери малката бяла бележка, прочете я мълчаливо, после втори път и очите й се разшириха. Вдигна поглед към откровено любопитното лице на Триш.

— За мен са — произнесе невярващо и й подаде картичката. — Брат ти ми ги изпраща да ми благодари, че съм му помогнала със Соломи.

— „Дий, благодаря ти за помощта за новото жребче“ — прочете на глас Триш и добави под носа си: — Значи си можел да бъдеш и романтичен, братко.

— През целия ми живот — промълви Адилия и докосна нежните листенца — никой никога не ми е подарявал цветя.

Триш бързо я погледна и забеляза блесналите й очи и потресеното удоволствие. Адилия преглътна сълзите си и въздъхна:

— Много мило от негова страна. Вкъщи има един розов храст… Също червени рози. Майка ми го беше засадила. — Усмихна се, почувствала се невероятно щастлива. — Това ги прави още по-хубави.

По-късно, когато се връщаха към конюшните от сградата се появиха Травис и Пади и ирландецът ги поздрави със сияеща усмивка:

— Травис, трябва да сме умрели и да сме отишли на небето. Ето два ангела са дошли да ни посрещнат.

— Чичо Пади! — Адилия го щипна по бузата. — Животът в Америка не е намалил дарбата ти за ласкателства. — Вдигна поглед към мъжа, който се извисяваше над всички останали, и го дари с чиста, искрена детска усмивка: — Искам да ви благодаря за цветята, господин Грант. Прекрасни са.

— Радвам се, че ти харесват — отвърна той, като се наслаждаваше на усмивката й. — Това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря за онова, което направи.

— Ето още нещо за теб, Дий. — Пади бръкна в джоба си и извади лист хартия. — Заплатата ти за първата седмица.

— О! — засмя се тя. — За пръв път ми плащат с пари, задето съм свършила нещо. — Намръщи се объркано към чека и при изражението й Травис развеселено вдигна вежди.

— Нещо не е ли наред, Адилия?

— Да… Не… Аз… — заекна тя и вдигна очи към чичо си.

— Чудиш се какво прави това в лири — реши той с весела усмивка.

— Мисля, че не съм ги пресметнала правилно — отговори Адилия, смутена от погледа на Травис.

Той се засмя, пресметна наум и й каза. Объркването отстъпи място на изненада и нещо, приличащо на ужас.

— Какво ще правя с толкова пари?

— За пръв път някой тук се оплаква, че му е платено прекалено много — отбеляза Травис и получи един унищожителен поглед.

— Ето — Адилия насочи вниманието си отново към чичо си и му подаде чека. — Ти го вземи.

— Че защо? Това са си твои пари, Дий. Ти си ги изработила.

— Но аз никога през целия си живот не съм имала толкова пари накуп. — Погледна го умолително. — Какво ще правя с тях?

— Излез и си купи от онези женски парцалки и джунджурийки — махна той неопределено с ръка и й върна чека. — Почерпи се нещо. Господ е свидетел, че ти е време.

— Ама, чичо Пади…

— Защо не си купиш една рокля, Дий? — намеси се Травис с усмивка. — Любопитен съм да видя дали имаш крака под тези джинси.

Тя рязко вдигна глава и го стрелна с опасен пламък в очите.

— Да, имам крака, господин Грант, и един-два пъти ми е казвано, че не е мъчение да се гледа към тях. Ала вие няма защо да се тревожите. Не рокли ще ми трябват, за да се грижа за вашите коне.

От това усмивката му стана само още по-широка и той сви рамене:

— За мен няма значение, ако искаш да те вземат за момче.

Адилия кипна, точно както Травис бе искал.

— Има само един, който някога е правил тази грешка, защото е невъзпитан сърдит грубиян, без мозък в празната си глава.

— Пазаруването е прекрасна идея — намеси се Триш, решила, че бе време да поеме ролята на миротворец. — Всъщност, Травис… — усмихна се и запърха с мигли. — Дий днес повече няма да работи, за да можем да направим точно това.

— О, така ли? — поинтересува се той сухо и скръсти ръце пред гърдите си.

— Да, точно така! Хайде, Дий.

— Но аз не съм свършила…

Триш хвана Адилия за ръката и я помъкна към една нова спортна кола. Преди да бе имала време да премисли нещата, тя вече се бе сдобила със сметка в местната банка, чекова книжка и повече пари в налични, отколкото можеше да пресметне.

— А сега — заяви Триш и изкара колата от паркинга — отиваме да пазаруваме.

— И какво ще си купя? — Адилия се вгледа с пълен ужас в чистия й профил.

Триш спря на червен светофар и се обърна към разтревоженото й лице.

— Кога за последен път си си купувала нещо само заради удоволствието? Купувала ли си си някога нещо, само защото си го искала, а не защото ти е трябвало? — Светна зелено, тя въздъхна към неразбиращото изражение на Адилия и се включи в движението. — Не ме разбирай погрешно. Не казвам, че хората трябва просто да си пилеят парите, ала е крайно време да си купиш нещо за себе си. — Погледна към свъсените й вежди и с усмивка поклати глава: — Ти можеш да си позволиш за миг да спреш, Дий, да си починеш един ден, да си купиш нещо глупаво, да разпериш криле, да поемеш въздух. — Адилия я зяпна и тя се засмя: — Небето няма да се срути, ако Адилия Кънан си вземе почивка, за да се позабавлява.

 

 

Никой не можеше да е по-изненадан от Адилия, когато усети, че наистина се забавлява. Търговската улица я очарова с различните си малки специализирани магазинчета и големите супери. Там имаше повече дрехи, отколкото някога бе виждала, с цветове и меки материи, които я караха да се взира в тях и да ги докосва с откровено възхищение.

Докато тя зяпаше наоколо, Триш критично разглеждаше дрехите, вървеше от щанд на щанд, отхвърляше десетки рокли, поли и блузи, от време на време избираше нещо и го премяташе през ръката си. Накрая Адилия се озова в пробната пред закачалка, отрупана с дрехи. Тя пое дълбоко въздух, свали ризата и джинсите си и облече една рокля в пастелно зелено.

Усещането за коприна върху кожата й бе странно и прекрасно. Мекият плат прилепваше към нежните извивки и падаше грациозно до под коленете. Адилия ахна, като видя непознатата в огледалото и ръката й потърси кръстчето на шията, за да се увери, че е още същият човек.

— Дий! — извика Триш иззад паравана, — облече ли вече нещо?

— Да — отговори тя бавно и Триш дръпна завесата и тържествуващо се усмихна на отражението в голямото огледало. — Знаех си, че тази рокля е само като за теб, още от момента, в който я видях.

— Не я усещам като за мен — смотолеви Адилия и се обърна към Триш. — Много е красива, но какво ще правя аз с такава разкошна рокля? Аз яздя коне, работя в конюшня…

— Дий! — прекъсна я решително Триш. — С каквото и да се занимаваш, ти си човешко същество и си жена, изключително красива жена. — Очите на Адилия се разшириха, тя отвори уста да възрази, ала преди да бе успяла да произнесе думите, Триш я хвана за раменете и я обърна към огледалото. — Погледни се, наистина се погледни — заповяда с нетърпящ възражение глас. — Ще има моменти, когато ще искаш само да бъдеш жена. Тази рокля е за такива моменти. А сега — добави делово и я пусна, — пробвай нещо друго.

До вечерта Адилия остави Триш да поеме командването. За пръв път през последните повече от десет години позволяваше на някой друг да взема всички решения и, кой знае защо, откри, че това бе забавно.

Спряха се пред един козметичен щанд и Триш започна да пръска аромати, докато Адилия изръмжа в знак на протест.

— Ето. — Триш избра едно от шишенцата, което бе опитвала. — Леко и нежно, с едва загатнато настроение. — Плати одеколона и й връчи пакетчето. — Подарък.

— О, но аз не мога да го приема.

— Можеш. На приятелите им доставя удоволствие да си правят подаръци. Сега, тази твоя прекрасна кожа няма нужда от никаква помощ, ала мисля, че ще трябва да подчертаем очите ти… И малко червило, не много ярко. — Тя спря и се засмя: — Тероризирам те, нали?

— Да — съгласи се Адилия. Чувстваше се понесена от жизнерадостна вихрушка и откриваше, че й бе приятно.

— Е, ти имаше нужда от това — заяви Триш твърдо. — Има ли още нещо, което да искаш?

Тя се поколеба, после бързо изтърси:

— Нещо за ръцете ми. Брат ти каза, че имам ръце като на копач.

— Този човек! — възкликна с отвращение Триш. — Той е самото въплъщение на тактичността и дипломацията.

— Триш, здравей!

Адилия се обърна и първото й впечатление бе за поразителни буйни сребристоруси къдрици и мускусен аромат. В следващия момент Триш потъна в темпераментна прегръдка.

— Толкова се радвам, че те виждам, скъпа! — Заедно с аромата долетя звънлив, бълбукащ глас. — От седмици не сме се срещали.

— Здравей, Лора. — Триш се освободи от прегръдката с нежна усмивка. — И аз се радвам да те видя. Запознайте се, Лора Бауърс, Адилия Кънан.

— Приятно ми е, госпожо Бауърс.

Лора отвърна на поздрава с ослепителна усмивка и отново насочи вниманието си към Триш:

— Скъпа, как е страхотният ти брат?

— Страхотно — отвърна Триш и се усмихна закачливо на Адилия.

— Нали не ми казваш, че той не гасне по Марго? — въздъхна Лора и изпърха с дългите си мигли. — Толкова се надявах да го утеша. Нито дори една-две сълзи, които трябва да бъдат избърсани?

— Изглежда, че успява да се справи с напрежението — отговори Триш. Адилия долови в гласа й непривичен сарказъм и изненадано я погледна.

— О, добре, ако няма нужда от утешение — продължаваше Лора, очевидно незасегната от тона й, — значи още е свободен, така да се каже. Ако скъпата Марго е преиграла с изчезването си в Европа, аз нямам нищо против да запълня празнотата. Чувала ли си я скоро?

— Нито вест, нито кост от нея.

— Добре тогава, ще приема, че липсата на новини е добра новина. — Намигна на Триш и тръсна блестящите си къдрици. — Такъв умопомрачителен мъж. Познаваш ли Травис, Аделаид?

— Адилия — поправи я Триш, преди Адилия да бе успяла да го стори. — Да, Дий познава Травис много добре.

— Очарователен мъж — избълбука Лора. — Сега, когато Марго е извън играта, поне временно, просто ще трябва да му надяна пръстен. Кажи му, че ще се обадя, а? — Сред още един водовъртеж от къдрици клъвна Триш по двете бузи. — Не ми се иска, но просто трябва да бягам. Не забравяй да предадеш на Травис най-добрите ми пожелания. Много се радвам, че се запознахме, Аманда.

Адилия отвори уста, ала Лора отлетя сред облак мускусен аромат и тя отново я затвори.

— Извинявай, Аманда — засмя се Триш и я потупа по бузата. — Лора е наистина много сладка и общо взето е мила, обаче е малко глупавичка.

— Има толкова красива коса. — Адилия откъсна поглед от отдалечаващата се фризура на Лора и се обърна към Триш. — Никога досега не съм виждала такъв цвят коса. Тя сигурно много се гордее с нея.

Триш се разсмя и се смя, докато започна да си бърше сълзите, а Адилия я гледаше неразбиращо.

— Ох, Дий, обожавам те! Ела, ще вземем един крем за ръце и после ще те черпя чаша чай.

Докато чакаше търпеливо своята наставничка, която претегляше плюсовете и минусите на различни мазила, Адилия се замисли върху разговора на Триш с Лора Бауърс. Марго, повтори наум и разсеяно прехапа устни. Коя е тази Марго и какво общо има тя с Травис? За момент се пребори с желанието да попита направо Триш, после си спомни доброто възпитание и премълча. „Може би той е влюбен в нея.“ Тази мисъл предизвика такава остра, неочаквана болка, че едва не изохка на глас. „Не е“, настоя друго гласче. Ако Травис Грант някога се влюбеше в някоя жена, никога не би я пуснал да си замине.

Би отишъл на края на света, за да я върне. Освен, разбира се, ако не е бил отхвърлен. Гордостта никога не би му позволила да преследва жена, която му е отказала. Но коя жена би отказала на такъв мъж? Не е моя работа, каза си ядосано и се помъчи да се съсредоточи върху подробните описания на Триш на различните кремове за ръце.

Най-после Триш бе доволна. Адилия бе подходящо облечена и имаше всичката козметика, която според нея й бе необходима. Натоварени с пакети, двете жени се запътиха към колата. За пръв път Адилия бе загубила дар слово. Седеше изправена на предната седалка, докато Триш караше бързо по виещите се провинциални пътища, и бе прекалено развълнувана, за да се радва на хълмовете и на силуетите на конете, пасящи по ливадите, обрисувани от залязващото слънце.

Пади бе у дома и й отвори вратата, когато тя нахлу с новите си съкровища.

— Малка Дий, изглеждаш толкова щастлива, колкото първия път, когато язди Маджести по трека.

— Това беше почти толкова вълнуващо, чичо Пади. — Тя се засмя и влезе. — Никога не съм виждала толкова много дрехи, толкова много хора. Знаеш ли, мисля, че всички в Америка непрекъснато бързат, карат бързо коли, тичат през магазините… Сякаш нищо никога не се движи бавно. Това място, където ме заведе Триш, беше изумително. Всичките тези магазини в една голяма сграда, и в нея имаше фонтани, направо вътре. — Адилия въздъхна, после сви рамене и се засмя: — Знам, че трябва да ме е срам, задето така прахосвах пари, ала не ме е срам. Много добре си прекарах.

— Крайно време беше, момиче, крайно време. — Той я целуна по бузата и влязоха в хола.

— Е, Пади, тя е загубила своята невинност. — Травис стана от фотьойла и се усмихна към Адилия и нейните пакети. — Триш я е развалила. Знаех си аз, че не трябва да позволявам на тази моя сестра да я хване в ръцете си.

— Сестра ви е прекрасна дама, господин Грант! — Адилия отметна назад глава да срещне погледа му и кестенявите къдрици се разпиляха по раменете й. — Тя има добра и щедра душа и доста по-добри обноски от някои други.

Той вдигна рамене и погледна над главата й към Пади, който едва сдържаше усмивката си.

— Изглежда, Триш си има защитник, и то такъв, който нямам желание да предизвиквам. — Отново насочи погледа си към сърдитото лице на Адилия. — Поне не днес… — добави със загадъчна усмивка.