Нора Робъртс
Ирландска магия (2)

Втора глава

Сега бе ред на Адилия да ахне. Мъглата от гняв пред очите й започна да се разсейва и тя за пръв път успя да го види ясно. Той бе висок и силен. Ръкавите на ризата му бяха небрежно навити до над лактите и откриваха силно загорели мускулести ръце. Имаше изваяни черти, чисти и остри, а очите му бяха толкова сини на фона на мургавата кожа, че стряскаха случайния зрител. Косата му бе гъста и черна и падаше на разрошени къдрици по яката, а устните, които продължаваха да й се усмихват, бяха добре оформени и разкриваха здрави бели зъби.

Това бе човекът, за когото щеше да работи, това бе човекът, на когото трябваше да направи добро впечатление, мина й през вцепенения мозък, а тя току-що го бе наругала.

— Много ми е приятно — прошепна, затвори за миг очи и се помоли да можеше да изчезне в облак дим.

— Съжалявам, че се запознаваме при такива… Ъъъ… — Устните му отново трепнаха. — Смущаващи обстоятелства, Адилия. Пади е на седмото небе, откак уреди да те докара от Ирландия.

— Не очаквах да се запозная с вас преди утре, господин Грант. — Тя отчаяно се вкопчи в гордостта си и се опита да говори спокойно. — Чичо Пади каза, че няма да се върнете.

— Аз пък не очаквах да намеря такава миниатюрна фея да се промъква в моите конюшни — отвърна Травис и отново се засмя.

Адилия изправи рамене и му хвърли един надменен поглед.

— Не можех да заспя, та излязох да се поразходя. Мислех да погледна Маджести.

— Маджести е много нервен кон — предупреди я той и я огледа от глава до пети. — По-добре да се държиш на почтително разстояние от него.

— И как ще стане това? — поинтересува се тя царствено, смутена от мъжкото одобрение в погледа му. — Нали редовно ще го яздя.

— Как пък не! — Очите му се присвиха. — Ако си въобразяваш, че ще пусна такъв дребосък като теб върху първокласния ми жребец, значи си се побъркала.

— Вече съм била върху първокласния ви жребец! — Гневът се върна и Адилия тръсна глава. — Яздих го по трека и много добре се забавлявах.

— Не го вярвам. — Травис пристъпи към нея и тя бе принудена още повече да наведе назад глава. — Пади не би те пуснал да яхнеш Маджести.

— Нямам навика да лъжа, господин Грант — настоя Адилия с голямо достойнство. — Той беше изритал момчето, Том, затова аз го яздих.

— Яздила си Маджести? — повтори бавно Травис.

— Така направих — съгласи се тя и забеляза, че гневът в сините му очи се разсея. — Той е красавец, препуска като вятър, но не е зъл. Нямаше да рита Том, ако момчето го разбираше по-добре. — Говореше бързо, без да му даде възможност да се обади. — Горкичкият, просто имаше нужда някой да му поговори, някой да му покаже, че го обича и цени.

— И ти можеш да говориш с конете? — Устните му отново трепнаха.

— Да — потвърди Адилия, без да забелязва подигравката в очите му. — Всеки може, стига да иска. Аз познавам животните, господин Грант. В Скибърийн работех с ветеринаря и знам нещичко и за лекуването. Никога не бих направила нещо, с което да навредя на Маджести или на някой от другите ви коне. Чичо Пади ми повярва. Вие не трябва да му се сърдите.

Той не каза нищо, само се вгледа още по-внимателно в нея, докато необикновените й очи несъзнателно използваха силата си. Мълчанието се проточи и тя усети как я прободе страх, примесен с друго чувство, странно и непознато, което не можеше да определи. — Господин Грант — започна Адилия, преглътнала гордостта си, — моля ви, дайте ми един шанс. Две седмици, не повече. — Пое дълбоко въздух и облиза устни. — Ако след това не ме искате, просто ще ми кажете и аз ще приема вашето решение. Ще кажа на чичо Пади, че работата не ми харесва, че искам да върша нещо друго.

— Защо би го направила? — Той наклони глава, сякаш за да я погледне от друг ъгъл.

— Така трябва — сви рамене тя и отметна разрошените си коси. — Иначе ще го накарам да се измъчва. Той е предан на вас и на това място, знам го от писмата, които ми е писал, ала сега е поел отговорността за мен. Ако му кажа, че ме уволнявате, лоялността му ще се разкъсва между вас и мен. Аз не искам да стана причината за това. Ще ми дадете ли две седмици изпитателен период, господин Грант? — „Гордостта да си отиде преди разрушението“, цитира наум, в опит да си припомни наставленията на леля Лети върху смирението.

Стоеше, решена да не се огъне под мълчаливия му поглед, и й се искаше той да не я гледа така, сякаш разчита мислите й.

— Добре, Адилия — каза Травис накрая. — Имаш твоите две седмици изпитателен период, само между нас двамата.

Лъчезарна усмивка освети лицето й и тя протегна ръка.

— Благодаря ви, господин Грант. Много съм ви задължена.

Той прие ръкостискането, но усмивката му угасна, когато обърна ръката й с дланта нагоре и я огледа. Тя бе изключително малка, с дълги и тънки пръсти, ала загрубяла и втвърдена от годините тежък труд. От продължителния контакт по тялото й полазиха тръпки и Адилия погледна безпомощно към ръката си под критичния му поглед.

— Нещо не е ли наред? — попита с глас, който сама едва позна.

Травис вдигна глава и я погледна в очите с изражение, което тя не можеше да разгадае.

— Престъпление е такава малка ръчичка да е твърда и груба като на копач.

Необяснимо жегната от тихите му думи, Адилия издърпа ръката си и я скри зад гърба си.

— Съжалявам, че дланите ми не са меки като на дама, господин Грант. Но не дамски длани ще ми трябват за работата, която ще върша за вас. Ако сега ме извините, аз се прибирам.

Бързо се шмугна покрай него, побягна като зайче през ливадата и се скри от погледа му.

 

 

Песента на птиците наруши нощния сън и Адилия се събуди с първите слънчеви лъчи. Тя бързо се облече, щастлива от очакването за началото на своята работа, работа, която за нея бе по-скоро вълшебно сбъднало се желание, отколкото труд. Бе сигурна, че можеше да се докаже пред Травис Грант. Нов дом, нов живот, ново начало. Адилия погледна към раждащото се слънце и помисли, че то ще й донесе само чудеса.

Ароматът на пържещ се бекон доведе Пади в кухнята и той за момент остана неподвижен, загледан в движенията й, докато тя забеляза присъствието му. Адилия си тананикаше стара песен, която Пади си спомняше от детството си, и му се струваше въплъщение на сияйната непорочна младост.

— Това със сигурност е най-красивата гледка, която са виждали старите ми очи.

Тя се обърна към него и усмивката й затъмни слънцето.

— Добро утро, чичо Пади. Чудесен, красив ден.

Докато закусваха, Адилия уж между другото спомена, че предишната нощ, докато е скитала, се е запознала с Травис Грант.

— Аз се надявах да те запозная лично тази сутрин. — Той отхапа от хрупкавия бекон и вдигна вежди: — Какво мислиш за него?

Тя тактично запази мнението си за себе си и сви рамене:

— Сигурна съм, че е прекрасен, добър човек, чичо Пади, ала не съм прекарала достатъчно време с него, за да съдя. — Голям, нахален хулиган, добави наум. — Но му казах за случката с Том и че съм постъпила на работа като жокей.

— Така ли? — Пади се усмихна и намаза мармалад на хляба си. — И какво каза той на това?

— Той е достатъчно умен, за да се довери на мнението на Падрик Кънан. — Адилия кръстоса пръсти под масата и се зачуди дали не си бе изработила още една черна точка в често споменавания от леля Лети Списък на ангелите.

Малко след това, застанала пред Маджести, Адилия го чешеше по носа и му говореше, без да знае, че действията й се наблюдават от две тъмносини очи.

— Добро утро, Пади. Чувам, че си наел нов помощник.

Пади прекъсна разговора си с Ханк и поздрави високия строен мъж:

— Добро утро, Травис. Дий ми каза, че снощи се е запознала с теб.

— Така ли ти каза? — Устните му трепнаха. Не отделяше поглед от жената и коня.

— Почакай да видиш как тази малка госпожица язди — вметна Ханк и поклати глава. — Направо ме тръшна в земята.

Травис наклони глава.

— Скоро ще видим. — Приближи се към Адилия, която още говореше тихо на големия жребец. — Пак здравей, дребосъче. Отговаря ли ти някога твоят приятел?

Тя се извъртя стреснато и отвърна с възмущение на неговото учудване:

— Ами да, отговаря ми, господин Грант, по свой си начин. — Опита се да мине покрай него и да възседне коня, ала той я хвана за китката и я спря.

— Боже мили, аз ли направих това? — Прокара пръст по тъмната синина на ръката й и Адилия проследи погледа му, преди да вдигне очи към него.

— Вие.

Очите му се присвиха за момент. Пръстите му продължаваха да държат леко китката й.

— В бъдеще ще трябва да бъдем по-внимателни с теб, нали, малка Дий?

— Не е първата синина, която съм получавала, не вярвам да е и последната, но друг път няма да имате случай да ме хващате, господин Грант. — С тези думи се метна на Маджести и излезе на трека. По сигнал на Пади двамата се впуснаха в бърз, равномерен галоп.

— Сега нали няма да помислиш, че съм си загубил ума, задето съм назначил племенницата си, а, момче?

— Трябва да призная, че когато ми каза, че е назначена, за момент се усъмних в разсъдъка ти — отговори Травис, без да откъсва поглед от дребничката жена, прилепена към препускащия кон. — Ала аз винаги съм вярвал на твоите преценки, Пади. Ти никога не си ме подвеждал.

По-късно същата сутрин Адилия работеше в конюшните, след като бе настояла пред чичо си, че трябва да помага при тимаренето на някои от конете. Някакъв звук зад нея я накара да обърне глава и тя видя две малки момченца, огледален образ едно на друго. С престорена тревога затвори очи.

— Бог да ми е на помощ, сигурно се побърквам. Виждам двойно!

Момчетата избухнаха в смях и обясниха в един глас:

— Ние сме близнаци.

— Истина ли е това? — Адилия дълбоко въздъхна от облекчение. — Е, радвам се да го чуя. Страхувах се, че ми е направена магия.

— Говориш също като Пади — забеляза едното момче, като я оглеждаше с нескрито любопитство.

— Така ли? — Тя се усмихна на еднаквите им лица. Момченцата бяха около осемгодишни, мургави като циганчета, с искрящи кафяви очи. — Причината за това може да бъде, че аз съм неговата племенница, Адилия Кънан, току-що пристигнала от Ирландия.

Двете личица се намръщиха замислено.

— Той те нарича малката Дий, но ти не си малка, цялата си пораснала — възмути се едното момче, а другото кимна в знак на съгласие.

— Пораснала съм, боя се, колкото изобщо мога да порасна. Ала когато за последен път видях чичо Пади, бях още мъничко бебенце, а и така не станах много висока, затова за него съм малката Дий. А какви са вашите имена? — попита тя и остави чесалото, което държеше.

— Марк и Майк — съобщиха те, отново в един глас.

— Не ми казвайте кой кой е — заповяда Адилия и присви зелените си очи. — Аз ще позная. Много ме бива в познаването. — Обиколи ги и те отново прихнаха. — Ти си Марк, а ти си Майк — обяви тя и сложи ръце на главите им. Два чифта очи се вторачиха изненадано в нея.

— Как разбра? — попита Марк.

— Аз съм ирландка — обясни Адилия, като потисна усмивката си. — Много от ирландките сме феи.

— Фея… Какво е това? — полюбопитства Майк. В широко отворените му очи светеше любопитство.

— Това значи, че имам необикновена, тайнствена сила. — Тя драматично наклони глава.

Двете момчета се спогледаха, после отново насочиха вниманието си към нея, видимо впечатлени.

— Марк, Майк! — В конюшнята влезе една жена и отчаяно поклати глава. — Трябваше да се сетя къде сте вие двамата.

Адилия се загледа в новодошлата, потресена от нейната красота и елегантност. Тя бе висока и стройна, облечена в семпли, но за несвикналите очи на Адилия невероятно красиви тъмносини панталони и бяла копринена блуза. Край лицето й се спускаха черни, нежни като коприна къдрици. Меките й устни бяха леко начервени, носът класически прав, а тъмносините очи, които приличаха на очите на Травис, бяха обрамчени с гъсти ресници.

— Надявам се, че не ви пречат. — Жената погледна надолу със снизходително раздразнение. — Невъзможно е човек да ги следи непрекъснато.

— Не, уважаема госпожо — увери я Адилия и се запита дали някога е имало по-прелестна жена. — Много симпатични момчета. Ние тъкмо се запознавахме.

— Вие трябва да сте Адилия, племенницата на Пади. — Красивите устни се разтеглиха в усмивка.

— Да, госпожо. — Адилия успя да отвърне на усмивката и се запита какво би било да си грациозна като върбова клонка.

— Аз съм Триш Колинз, сестрата на Травис. — Тя протегна ръка и Адилия ахна от ужас. След думите на Травис предишната вечер тя се смущаваше от състоянието на ръцете си и умът й бързо заработи.

Как можеше да сложи твърдата си, груба ръка в такава красива и мека длан? И въпреки това нямаше как да го избегне, без да се държи подчертано невъзпитано, затова се изтри в джинсите си и пое ръката на Триш. Жената бе забелязала колебанието й и когато ръцете им се срещнаха, разбра причината за него, ала не каза нищо.

В този момент в конюшнята влезе Травис заедно с Пади и един нисък слаб мъж, когото Адилия не познаваше.

— Пади! — Близнаците се хвърлиха към набитата фигура.

— Е, това ако не са Хопчо и Тропчо! И каква беля сте намислили този хубав ден?

— Дойдохме да се запознаем с Дий — оповести Марк. — Тя позна кой от нас кой е.

— Тя е фея — добави Марк важно.

Пади кимна също толкова сериозно и очите му блеснаха, като срещнаха погледа на Адилия над двете малки главички.

— Да, това е факт. Много Кънанови са имали тази дарба.

— Адилия Кънан… — представи я Травис и върху устните му заигра лека усмивка, — доктор Робърт Ломан, нашият ветеринар.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе — поздрави го Адилия и стратегически скри ръцете си зад гърба.

— Роб идва да види Соломи — обясни Пади. — Тя скоро ще се ожреби.

Прелестното лице на Адилия се озари от радост и като я погледна, Травис вдигна вежди:

— Искаш ли да я видиш, Адилия?

— Много. — Тя засия в усмивка, забравила предишната враждебност.

— Доста късно се ожребва — отбеляза Травис, докато групата вървеше през дългата конюшня.

— Официалният рожден ден на един породист кон е първи януари и обикновено го имаме предвид, когато заплождаме кобилите. Но ние се сдобихме със Соломи преди шест месеца, и тя, разбира се, вече беше бременна. Соломи е с добро родословие, а конят е от същия баща като Маджести.

— Тогава трябва да имате големи надежди за жребчето — отвърна Адилия, като си мислеше за стила и бързината на Маджести.

— Според мен — съгласи се той с усмивка, — спокойно можеш да кажеш, че имаме големи надежди за това жребче. — Сложи ръка на рамото й и я обърна към една клетка. — Адилия — произнесе с весела официалност, — запознай се със Соломи.

Тя въздъхна от удоволствие при вида на животното, тъмна, блестяща дореста кобила с дълга копринено черна грива. Прекара ръка по бялото петно на челото й и се вгледа в тъмните интелигентни очи.

— Каква си прекрасна дама! — Погали я по гладката кожа и кобилата одобрително изцвили.

— Предполагам, че искаш да я видиш по-отблизо. — Травис отвори вратата и я покани с жест.

Адилия влезе преди него и ветеринаря и докато поддържаше тихия си разговор със Соломи, прегледа издутия й корем, като го опипваше с нежни и уверени пръсти. След малко спря и загрижено се обърна към засмените очи на Травис:

— Кончето е обърнато не както трябва.

Смехът в сините очи угасна. Травис се вгледа настойчиво в нея.

— Съвсем вярно, госпожице Кънан — съгласи се Робърт Ломан с професионално кимване. — Бърза диагноза. — Той влезе в клетката и също прокара ръце по корема на кобилата. — Надяваме се жребчето да се обърне преди термина.

— Ала не мислите, че това е много вероятно. Моментът почти е дошъл.

— Да, така е. — Докторът се обърна с гръб към Адилия, леко изненадан и много любопитен от нейните познания. — Ще трябва да сме готови и за възможността за седалищно раждане. Имате ли някакво образование?

— Повече практика, отколкото образование. — Тя сви рамене, смутена, че бе привлякла вниманието към себе си. — Работила съм с един ветеринар в Ирландия. Правила съм израждания, малко шевове и шиниране. — Излезе от клетката и застана до Пади да гледа как ветеринарят продължава работата си. Ръката на чичо й се обви около раменете й и Адилия облегна глава на него. — Не ми се мисли колко ще й бъде трудно. Веднъж имахме седалищно раждане и аз трябваше да обърна кончето. — Въздъхна при спомена за преживяното. — Още виждам нещастните, доверчиви очи на кобилата. Как не ми се искаше да й причинявам болка.

— Ти сама си обърнала кончето? — попита Травис и я върна в настоящето. — Тази работа е доста трудна като за голям мъж, какво остава като за дребно създание като теб.

Тя се наежи и се изпъна в цялата си височина.

— Аз може и да съм дребна, господин Грант, но съм достатъчно силна, за да направя това, което трябва да се направи. — Погледна го предизвикателно изотдолу и вирна гордо брадичка. — Знаете ли какво ще ви кажа, при всичката ни разлика във височините мога да работя цял ден наравно с вас!

Едва сдържайки смеха си, Пади се вторачи в някакво петънце на тавана, а Травис отговори на възмущението й със студен, спокоен поглед. След миг Адилия се обърна и тръгна към изхода на сградата.

— Наистина ли си виждала как се ражда кон, Дий? — Близнаците подтичваха подире й, кипящи от вълнение.

— Много пъти, и крави, и прасета, и всякакви такива. — Тя хвана по една малка ръчичка в двете си ръце и продължи към бетонната врата. — Веднъж израждах две агънца близначета и това беше най-прекрасната гледка…

Травис продължи да гледа след нея, след като гласът й отмря в далечината.

 

 

Следващите няколко дни минаха спокойно. Адилия започна да свиква с новия си живот и с новото си обкръжение. Когато се случеше да говори с Травис, непрекъснато се бореше да сдържа острия си език, който той сякаш имаше навика да предизвиква. Травис събуждаше странни чувства в нея, чувства, които тя не можеше нито да разбере, нито да спре, и защитата й срещу него добиваше формата на бързи отговори и хвърлящи огън очи. Макар всяка нощ да си напомняше колко лош е гневът, когато го срещнеше през деня, клетвите й да се сдържа се изплъзваха между пръстите й.

Веднъж се улови, че го гледа, докато той крачеше към конюшните, сякаш изяждаше разстоянието с безгрижна жизненост. Синята джинсова риза бе опъната на широките му гърди. Сърцето й странно трепна и Адилия въздъхна, после ядосано прехапа устни. Всичко бе само защото Травис бе такъв хубав, добре сложен мъж, каза си тя, строен и силен. Скочи от коня, който разхождаше, и яко разтърка врата му. Винаги се бе възхищавала от мощта и силата, по същия начин, както се възхищаваше от това силно, добре сложено животно. Всеки, когото бе срещала, се отнасяше към Травис Грант с уважение и възхищение. Когато той нареждаше нещо, заповедта се изпълняваше без никакви въпроси. Изглежда само Пади имаше правото да го съветва или пита.

Ала тя бе Адилия Кънан, напомни си, и никой мъж нямаше да я покори. Тя нямаше да се държи като селянка със своя земевладелец и да му сваля шапка, когато го види да минава. Вършеше работата и я вършеше добре. Травис нямаше да има причина да се оплаче от това. Но щеше да си казва каквото й е на ума и дяволите да го вземат, ако това не му харесва!

Всеки следобед Адилия отиваше при Соломи. Бе сигурна, че кобилата ще роди всеки момент и като знаеше, че раждането ще е трудно, при посещенията си успокояваше Соломи и печелеше доверието й.

— Скоро ще си имаш един хубав, силен син или дъщеря — каза й Адилия, като затвори вратата на клетката след посещението си. — Иска ми се да ви взема с бебето и да избягаме някъде. Какво мислиш, че би казал той затова?

— Би се изкушил да те обеси за конекрадство.

Тя се обърна и погледът й попадна върху силното тяло на Травис, облегнат лениво на съседната клетка.

— Имате лошия навик да се промъквате и да стряскате до смърт човека — сопна му се Адилия и реши, че неравномерните удари на сърцето й са резултат от изненадата.

— Аз случайно съм собственикът на всичко това, Адилия — отвърна й той с тих и спокоен глас, който само я доразядоса.

— Това е факт, който няма как да забравя. Няма нужда да ми го напомняте. — Тя вирна брадичка като защита срещу него и срещу непреставащото свиване в стомаха й. Знаеше, че трябваше да си мери думите и знаеше, че това бе извън силите й. — Аз по цял ден работя за вас, ала може би вие мислите, че си забравям мястото. Трябва ли да ви направя реверанс, господин Грант?

— Ах ти, нахакано момиченце — промърмори Травис и се изправи. — Започва да ми омръзва да ме хапеш с този твой остър език.

— Е, извинете ме за това. Най-добрият съвет, който мога да ви дам, е да не говорите с мен.

— Това е най-добрата идея, която ти е идвала. — Той я сграбчи през кръста и я повдигна от земята, така че очите им се изравниха. — Искам да направя това от първия път, когато ме бодна с острия си ирландски език.

Притисна устните си към нейните и пресече разгорещения й отговор. Прекалено изненадана от действията му, за да го отблъсне веднага, Адилия започна да изпитва непознати и смущаващи чувства, топлина и слабост като след цял ден, прекаран на полето. Ръцете му стискаха в желязна хватка тънкия й кръст и държаха тялото й във въздуха, докато устните му се нахвърляха върху нейните, езикът му проникваше в устата й в една целувка, и опустошителна, и различна от всичко, което някога бе познавала.

Притисната силно към него, тя усещаше как топлината му, ароматът му проникват в нея, искащи и получаващи. Чувстваше властните ръце, които я държаха, вкусваше умението на устните му, които искаха нейните, и тялото и съзнанието отстъпиха и пред двете. Неспособна да се пребори с вълнението на неизвестното, Адилия усети как то я завъртя като циклон, понесе я към слънцето, докато топлината заплаши да се превърне в огън.

И тъй като всяко от сетивата й бе нападнато и завладяно, Травис продължаваше да изследва устата й и й се наслаждаваше като мъж, който познава женския вкус. Той го поемаше, а Адилия представа си нямаше какво угощение му дава, топло, зряло и свежо.

Сякаш цял живот мина, преди да я освободи и да я пусне на земята и тя се вторачи в него занемяла, с разширени от смущение очи.

— Е, дребосъче, за пръв път те виждам да загубиш дар слово. — Откровено й се подиграваше и устните, които току-що бяха овладели нейните, се разтегнаха в самодоволна усмивка.

Подигравката му разруши странната магия, която бе парализирала ума и езика й, и очите й заискриха с разтопен зелен пламък.

— Ти, кучи сине! — избухна Адилия и последва пълноводен поток от ирландски проклятия и ужасяващи пророчества, изречени с такъв силен акцент, че бе почти невъзможно да се разберат думите.

Когато въображението й най-накрая се изчерпа и тя можеше само да го гледа задъхано, Травис отметна глава и се смя, докато започна да й се струва, че ще избухне.

— Ох, Дий, невероятна гледка си, когато изригваш огън! — Не се и опитваше да скрие веселието си и вбесяващата усмивка не слизаше от лицето му. — Колкото повече се ядосваш, толкова си по-хубава. Ще трябва по-често да те предизвиквам.

— Предупреждавам ви — отвърна тя със заплашителен глас, от който усмивката му стана само още по-широка, — ако още веднъж се опитате да ме задявате, ще усетите не само езика ми. — Вдигна глава и излезе от конюшнята, вкопчила се в последните остатъци от достойнството си.

Не каза нищо на Пади за сцената с Травис, но беснееше из кухнята, докато приготвяше вечерята — мърмореше кратки, несвързани изречения за огромни нахални зверове и яки хулигани. Бесът й към Травис бе примесен с бяс към самата себе си. Фактът, че докосването му й бе донесло и вълнение, и необяснимо удоволствие, я ядосваше още повече и Адилия се укоряваше заради неконтролируемото привличане, което изпитваше към него.