Нора Робъртс
Ирландска магия (10)

Десета глава

Адилия се събуди от ослепителен блясък на светкавица и оглушителен гръм. Небето се раздра от ярка паяжина и стаята за миг засия в светлина. Вятърът виеше като оплаквачка.

Тя отметна завивките, стана от леглото и отвори вратите към балкона, за да пусне бурята в стаята си. Силните ръце на вятъра опънаха назад косите й и прилепиха към тялото й тънката нощница. Поройният дъжд се лееше от небето като сърдити сълзи и Адилия вдигна ръце и се засмя, очарована и щастлива от беснеещите стихии.

— Дий? — Обърна се и видя силуета на Травис, изрязан в рамката на вратата. — Помислих, че може да си се изплашила. Токът е спрял, а бурята е толкова силна, че ще събуди и мъртвите.

— Да — съгласи се тя тържествуващо. — Чудесно е!

— А аз очаквах да те намеря трепереща от страх под чаршафите — отвърна той с крива усмивка и отстъпи назад.

— О, Травис, ела да погледнеш! — извика Адилия, когато нова светкавица освети мрачното небе, последвана от оглушителния рев на гръмотевицата.

Той гледаше тъничката й фигурка, очертана на черния фон, буйните й коси, развяващи се върху голите рамене. Отвори уста да каже нещо, ала тя отново извика:

— О, ела, само погледни! — Травис пое дълбоко въздух и се приближи към нея. — Толкова е диво, толкова силно и мощно и свободно! — Адилия вдигна лице да почувства пълната сила на вятъра върху страните си. — Сърдито като дявол и хич не му пука кой какво мисли. Чуй вятъра, как пищи като зъл дух. О, До, До, Ко, как обичам бурята, която беснее на воля!

Обърна се и видя очите му, приковани върху нея. В стаята нахлу следващата светкавица и тя видя голото желание, затъмнило немигащия му син поглед. Усмивката й угасна. Сърцето й бумтеше в ушите с вихрушката на бурята. Той я привлече към себе си и притисна устните й в яростна, гладна целувка.

Ръцете й се вкопчиха в кръста му, телата им се сляха и Адилия почувства в него желание, което не бе знаела, че съществува, и усети моментната трескава радост, че това бе за нея. Огънят разпали огън. Отговорът й бе непресторен и без задръжки. Устните му грабнаха нейните, твърди и безпощадни, и тя разтвори устни под натиска им като цвете на слънце. Ръцете му се плъзнаха по раменете й и мекият плат на нощницата се свлече на пода. Ръцете й непохватно се бореха с колана на халата му, докато бариерата от коприна между тях падна. С бързо, отчаяно движение Травис я вдигна на ръце и я отнесе на леглото.

Яростта на бурята бледнееше пред тяхната страст. Устните му се движеха върху нея бавно, ръцете му обхождаха с нежна опитност треперещото й тяло, освобождаваха нейното желание, докато самият той сдържаше страстта си. Когато я направи своя, Адилия се предаде, получавайки удоволствие от дара, който даваше.

По-късно заспа в топлата му прегръдка с дълбокия, спокоен сън на човек, който се е загубил, дълго е търсил пътя и най-после се е озовал у дома…

Слънчевата светлина топло и любовно галеше лицето на Адилия и тя отвори очи. Лицето на Травис лежеше близо до нея. Тя се вгледа внимателно в него и въздъхна. Сърцето й едва не се пръскаше от любов. Той дишаше бавно и равномерно, тъмносините му очи бяха скрити от клепачи и мигли, които изглеждаха невероятно дълги и гъсти на това силно мъжествено лице. Адилия вдигна ръка, отметна тъмните къдрици от челото му и се сгуши по-близо.

От движенията й очите му се отвориха и се усмихнаха в нейните.

— Здравей — каза Травис простичко и ръката му се стегна около кръста й. — Винаги ли изглеждаш толкова красива рано сутрин?

— Не знам — отговори тя. — За пръв път се събуждам с мъж на възглавницата си. — Изтърколи се върху него и критично се вгледа в лицето му. — И ти не си неприятна гледка. — Засмя се и потърка с ръка брадичката му. — Макар да е вярно, че имаш нужда да се обръснеш.

Той дръпна към раменете си косите й, които се спускаха като буен водопад, и привлече лицето й към устните си. След малко Адилия отпусна глава в извивката на рамото му и въздъхна от върховно удоволствие, докато Травис галеше гърба й с бавни, лениви движения.

— Травис — обади се тя изненадано, — този часовник показва, че минава десет.

Той се извъртя да го види и изръмжа:

— Така показва.

— Но това не може да бъде! — възмути се Адилия и се надигна на лакът. — Ами че аз никога през живота си не съм спала толкова до късно.

— Е, този път си го направила — засмя се Травис. — Не можеш да оспориш времето и да върнеш деня.

— Ще се направя, че не съм го видяла — реши тя и се сгуши в топлината му.

— Колкото и да ми се иска да направя същото, имам среща и вече закъснявам. — Отново я целуна, завъртя я върху себе си и Адилия се вкопчи в него, като плъзна ръце по играещите мускули на гърба му. — Трябва да вървя. — Устните му за момент се задържаха в извивката на шията й, после той се освободи и стана. Навлече халата си и се обърна да погледне стройното й тяло, едва покрито от изпомачканите чаршафи. — Ако почакаш тук два часа, ще се върна.

— Можеш да останеш сега и малко да закъснееш за срещата си — предложи тя с усмивка, седна и притисна чаршафа към гърдите си.

— Не ме изкушавай. — Травис се приближи и я целуна по челото. — Ще се върна колкото мога по-бързо.

Когато вратата се затвори зад него, Адилия легна и се протегна с блажена въздишка. Сега вече наистина съм негова жена, помисли тя и затвори очи, припомнила си предишната нощ. Аз съм омъжена жена и Травис е моят съпруг. Ала той така и не ми е казал, че ме обича. Адилия въздъхна и тръсна глава. Каза, че има нужда от мен, а това засега е достатъчно. С времето ще го накарам да ме обича. Ще направя така, че нашият брак да се получи и Травис няма и да си помисли да го прекратява. Ще го направя толкова щастлив, та да си мисли, че е намерил рая.

Скочи от леглото, изпълнена със самоувереност, и с танцова стъпка влезе в банята да си вземе душ.

Когато по-късно тръгна по стълбите към долния етаж, чу гласа на Травис от хола, спря и лицето й се озари от радост. Но преди да се втурне бързо надолу, както имаше намерение, до нея долетя друг глас и тя се закова на място. Усмивката й угасна. Гласът, който се извисяваше гневно, бе на Марго Уинтърс.

— Травис, ти много добре знаеш, че никога не съм мислила наистина нещата, които ти наговорих, преди да замина. Махнах се само за да ти липсвам и да дойдеш след мен.

— Очакваше да захвърля всичко и да хукна из Европа да те преследвам? — Адилия долови лекия смях в тона му и прехапа устни.

— О, скъпи, знам, че беше глупаво. — Гласът стана нисък и прелъстителен. — Никога не съм искала да ти причиня болка. Толкова ужасно съжалявам. Знам, че си се оженил за тази малка конярка, за да ме накараш да ревнувам.

— Така ли? — Отговорът бе спокоен и Адилия се вкопчи в парапета, като чу как студено и безстрастно я обсъждат.

— Разбира се, скъпи, и напълно успя. Сега всичко, което трябва да направиш, е да уредиш един бърз развод, да й дадеш една хубава малка издръжка и да върнем нещата към нормалното положение.

— Това може да е трудно, Марго. Адилия е католичка, тя никога не би се развела с мен.

При тази безстрастна забележка сърцето й се сви и Адилия обви ръце около себе си, за да спре острата, пронизваща болка.

— Добре тогава, скъпи, просто ще трябва ти да се разведеш с нея.

— На какво основание? — Гласът на Травис звучеше разумно.

— За Бога, Травис! — Женският глас се извиси раздразнено. — Можеш да уредиш нещо. Дай й пари. Тя ще направи каквото поискаш.

Адилия повече не можеше да издържа. Тя затули ушите си с ръце, изтича нагоре по стълбите и се втурна в стаята си.

Ох, каква глупачка си ти, Адилия Кънан, гълчеше се, опряна на вратата. Той не те обича и никога няма да те обича. Твоят брак през цялото време е бил измама. Тя избърса сълзите и изправи рамене. Сега е време на това да се сложи край, реши твърдо. Чичо Пади е достатъчно здрав, а аз повече не мога да продължавам така.

Събра в един очукан куфар, който носеше от Ирландия, старите си дрехи и тези, които бе купила от собствената си заплата, после седна до бюрото и надраска по една бележка на чичо си и на съпруга си.

Моля те, разбери ме, чичо Пади, повтаряше си наум, докато слагаше двата плика върху гладката повърхност на бюрото. Аз не мога повече да продължавам така. Не мога да остана тук, толкова близо до Травис, не и сега, не след всичко, което се случи.

Слезе на пръсти по стълбите, пое дълбоко въздух и се измъкна навън да чака такси.

 

 

Летището бе също толкова пълно, както когато пристигаше. Тълпи от хора се блъскаха край нея и разклащаха самоувереността й. За момент се почувства изгубена и самотна. Видя билетната каса, стегна се и се запъти натам. В този момент една ръка я хвана за рамото и я завъртя. Адилия с трясък изпусна куфара си на покрития с плочки под.

— Какво правите? — започна възмутено, видя вбесеното лице на Травис и спря с отворена уста.

— Точно това исках да те питам и аз — сопна й се той. Очите му се забиваха в нейните като изгарящи сини пламъци. — Къде си тръгнала?

— В Ирландия, връщам се в Скибърийн.

— Толкова ли си глупава, та да си помислиш, че ще те оставя да се качиш на този самолет без нито една дума? — попита Травис и стисна по-здраво рамото й.

Тя премигна от болка, ала отговори спокойно:

— Оставих ти бележка.

— Видях ти бележката — процеди той през зъби. — Добре че се върнах рано, иначе трябваше да те преследвам през Атлантическия океан.

— Няма нужда да ме преследваш, където и да било — настоя Адилия и задърпа рамото си, като усети, че кръвообращението й спира. — Ще ми счупиш ръката, Травис. Пусни ме.

— Имаш късмет, че не ти чупя врата — измърмори той, вдигна куфара й със свободната си ръка и я повлече след себе си.

— Няма да дойда с теб… Аз се връщам в Ирландия.

— Идваш с мен — възрази Травис. — И или можеш да вървиш на двата си крака, или ще те метна на гръб като чувал ирландски картофи.

— Чувал ирландски картофи, така ли? — избухна тя, но той се надвеси над нея, заплашителен и силен, и Адилия отметна глава и продължи по-спокойно: — Добре, ще вървя, господарю. Ще има и други самолети.

Травис изруга под носа си и решително се запъти към колата си отвън, като я влачеше след себе си. Отвори вратата и направо я напъха вътре.

— Много неща имаш да обясняваш, Адилия — каза и запали мотора. Тя отвори уста да отговори, ала той я изгледа кръвнишки. — Задръж ги, докато стигнем вкъщи. Нямам желание да извършвам убийство на обществено място.

През целия път до вкъщи Адилия мълча и упорито гледа през прозореца. Травис спря пред голямата каменна къща, излезе от колата и затръшна вратата с такава сила, че тя се изненада как стъклото остана цяло. После измъкна Адилия и я повлече навътре.

— Никой да не ни безпокои — заповяда на ахналата Хана, докато теглеше Адилия нагоре по стълбите. Избута я в стаята й, хлопна вратата и я заключи. — Сега да чуем.

— Наслушала съм ти се, Травис Грант! — избухна тя. — Ти, огромен ужасен негодник, омръзнало ми е до смърт да ме влачиш, да ме блъскаш и да ми кълчиш ръцете. Предупреждавам те, дяволски сине, да не ме буташ повече, ако не искаш да те одера!

— Ако си свършила — отвърна той спокойно, — бих искал да чуя как ще използваш този твой раздвоен език за обяснение.

— Не ми трябва да обяснявам нито едно проклето нещо на такива като теб. — Очите й хвърляха зелени искри от бясното лице. — Казах ти ясно в бележката — не искам нищо от теб! Ако не нещо друго, поне гордост имам.

— Да, ти и твоята ирландска гордост — изръмжа Травис, пристъпи напред и я хвана за раменете. — Да се задавиш макар с твоята гордост. Какви бяха всичките тия работи за развод и анулиране?

— Мисля, че съм се изразила достатъчно ясно. — Адилия се отскубна от ръцете му и отстъпи крачка назад. — Казах ти, че след като анулирането повече не е възможно, аз си заминавам и ти си свободен да се разведеш с мен. Казах, че не искам нищо от твоите пари и ще ти изплатя това, което съм взела със себе си.

— И ти очакваш да приема това? — изкрещя той и тя отстъпи още една крачка. — Просто спокойно да прочета твоята бележчица и с една крачка да отида от брак към развод?

— Я не ми крещи! — викна и Адилия. — Още когато се женехме, се договорихме, че този брак е само заради чичо Пади и че ще го анулираме, когато той се почувства по-добре. Сега това не може да стане, така че ще трябва да се разведеш с мен. Аз не мога да го направя.

— И ти можеш да говориш за анулиране и развод след снощи? — попита Травис горчиво. — Мислех, че е означавало нещо за теб.

— Аз ли дали мога да говоря? Аз ли? — извиси глас тя, загубила самообладание. — И ти смееш да ми го казваш? Да те вземат дяволите, Травис Грант, за твоето лицемерие. Едва беше станал от леглото с мен, и седна да си приказваш с лъскавата си дама как да се развеждаш. Пари ще ми даваш, така ли? Подлец такъв! По-скоро бих умряла, отколкото да докосна едно пени от твоите пари, гадна змия! — Впусна се в келтски клетви.

— Дий, ти затова ли си тръгна? — попита той и я разтърси.

— Да — малките й юмруци безсилно удряха гърдите му. — Махни си ръцете от мен, проклет звяр. Няма да стоя тук да ме купуват като някоя евтина проститутка.

Травис я грабна, нарами я като футболна топка под мишница и без да обръща внимание на нейните размахващи се юмруци, внимателно я остави на леглото.

— Значи пак стигнахме до леглото, така ли? Аз няма още веднъж да легна на това легло с такъв като теб. Проклет да си, Травис Грант!

— Замълчи, малка глупачке. — Той улови устните й, прекъсна потока на келтски, и ги държа, докато бясната борба затихна. — Мислиш ли, че ще те пусна да си отидеш след всичко, през което минах, за да те спечеля? — Изпревари отговора й с още една целувка, която спря дъха й. — Сега, малка хапливке, дръж си устата затворена и слушай. Марго дойде тук тази сутрин без покана. Тя повдигна въпроса за развод, не аз. Първо… Стой мирно — предупреди я Травис, когато Адилия се заизвива под него, — иначе ще стана лош. — Демонстрира го, като отново затвори устните си върху нейните, докато за момент тя спря да се бори. — Първо — започна той отново, — аз никога не съм имал намерение да се женя за нея. Всякакви планове в тази насока си бяха лично нейни. За известно време ние с нея имахме доста приемливи отношения… Адилия, стой мирно! Ще се удариш. — Травис хвана двете й китки и ги вдигна над главата й. — Беше си наумила, че ще се оженя за нея и ще изоставя работата си тук, с някакви луди идеи да пътуваме по света и да живеем като тузари. Казах й, че си е загубила ума и тя замина за Европа, като ми постави условие — или тя, или конете. — Засмя се към зачервеното лице на Адилия. — Конете спечелиха, долу ръцете. Щукнало й в малката главичка, че съм се оженил за теб напук на нея и когато дойде тук тази сутрин да ми дрънка за разводи и обезщетения, аз я оставих да говори, за да видя на колко голяма глупачка ще се направи. — Хвана със свободната си ръка брадичката на Адилия и я задържа да не мърда. — И ако беше слушала целия разговор, щеше да ме чуеш как й казвам, че нямам никакво намерение да се развеждам със съпруга, която обичам, нито сега, нито когато и да било през следващите хиляда години.

— Така ли каза? — Всякаква борба престана.

— Или нещо в този дух. Смисълът беше ясен.

— Аз… Е, ти можеше да кажеш и на съпругата си, че я обичаш. Това щеше да спести много неприятности.

— Как можех да й кажа, че я обичам пет минути след като се е нахвърлила срещу мен, когато стои тук и ме гледа като обидено хлапе? — Отметна настрани къдриците й, за да целуне млечнобялата кожа на шията. — Първата ми мисъл беше да те умилостивя, за да можеш да понасяш да ме гледаш, и да продължа оттам нататък. Наистина ли мислиш, че те взех в Ню Йорк и в Кентъки само заради Маджести? — Устните му обхождаха гладката кожа. — Не смеех да те изпусна от погледа си. Някой можеше да мине оттук и да те отмъкне. Реших бавно да те опитомявам. — Устните му се плъзнаха леко по лицето й с малки целувчици. — Мислех, че имам някакъв напредък, но инфарктът на Пади промени всичко. Реших, че най-добрият начин да му помогна е да го убедя, че ти ще си добре, затова те накарах да се оженим по бързата процедура с обещанието за анулиране. Разбира се… — Свободната му ръка се впусна в ново пътешествие. — Никога не съм имал намерение да ти дам анулиране.

— Пусни ми ръцете — настоя тя и той се надигна и поклати глава.

— Не, дори ако трябва да те държа тук още двайсет години.

— Дебелоглав идиот, не виждаше ли как умирах от любов по теб? Пусни ми ръцете, да те вземат дяволите, и ме целуни.

С освободените си ръце привлече главата му и зарови лице в силния му врат.

— Изглежда — прошепна Травис в уханните й коси, — че сме загубили доста много време.

— Ти изглеждаше толкова далечен. През всичките тези седмици нито веднъж не ме докосна. Дори снощи така и не ми каза, че ме обичаш.

— Не смеех да те докосна. Толкова те исках, че това ме побъркваше. Ако снощи ти бях признал, че те обичам… А колко исках да го сторя… Ти щеше да помислиш, че ти го говоря само за да те задържа в леглото.

— Сега не бих го помислила, Травис. Нека те чуя как го казваш. От толкова време имам нужда да те чуя как го казваш.

Той се подчини. Повтаряше й го отново и отново, докато устните му намериха нейните и й го казаха без думи.

— Травис — прошепна Адилия накрая в ухото му, — чудя се дали не можеш да уредиш още една буря…