Нора Робъртс
Ирландска магия (1)

Първа глава

Адилия Кънан се взираше през прозореца, без да вижда вълшебството на облаците, някои издигащи се като планини, други блестящи като айсберги, плуващи в оковано в лед езеро. Това бе първият й полет със самолет и гледката не я вдъхновяваше. Главата й бе пълна със съмнения и колебания, примесени с острото чувство на носталгия по една малка ферма в Ирландия. Но сега и Ирландия, и фермата бяха много далеч и всяка мъчително точеща се минута я отнасяше все по-близо и по-близо до Америка и чужденците. Тя въздъхна безпомощно, усетила, че нищо в живота й не я бе подготвило както трябва нито за едното, нито за другото.

Родителите й загинаха в една катастрофа с камион и я оставиха сираче на крехката възраст от десет години. В седмиците след смъртта им Адилия се движеше като в мъгла от шока, затворила се в себе си, за да се спаси от агонията на раздялата и странното и ужасяващо чувство, че е изоставена. Бавно успя да изгради стена около болката и се отдаде на работата във фермата със самоотвержеността на възрастна.

Сестрата на баща й, Лети Кънан, пое и детето, и фермата, като се грижеше и за двете с твърда ръка. Макар че никога не се държеше грубо, не бе и нежна — не проявяваше нито търпение, нито разбиране към непредсказуемото и често буйно дете.

Фермата бе единственото, което ги свързваше, и жената и детето бяха скрепили своите отношения с тъмната плодородна почва и часовете труд, които тя изискваше. Живяха и работиха заедно почти тринадесет години, после Лети получи удар, парализира се и Адилия бе принудена да разделя времето си между задълженията във фермата и грижите за болната. Дните и нощите се смесиха, докато тя водеше обречената си борба да поеме нарастващите отговорности.

Враговете й бяха липсата на време и липсата на пари. Когато след шест месеца отново остана сама, Адилия почти бе стигнала до състоянието на изтощено отчаяние. Леля й си бе отишла и макар да бе работила неуморно, фермата трябваше да бъде продадена, за да се платят данъците.

Писа на единствения си останал роднина, по-големия брат на баща й Падрик, който преди двадесет години бе емигрирал в Америка, за да му съобщи за смъртта на сестра му. Той отговори веднага с топло и любещо писмо, в което я канеше да дойде при тях. Последното изречение от писмото бе простичка, нежна заповед: „Ела в Америка, твоят дом е сега при мен.“

И така, тя събра багажа си, продаде или раздаде онова, което не можеше да вземе със себе си, и каза сбогом на Скибърийн и на единствения дом, който някога бе имала…

Внезапно движение в самолета я изтръгна от спомените. Адилия се облегна на възглавниците на седалката и докосна малкия златен кръст, който винаги носеше на врата си. Вече нищо не й оставаше в Ирландия, каза си, борейки се със свиването на сърцето. Всичко, което бе обичала, вече бе мъртво и Падрик Кънан бе единственият й роднина, единствената й връзка с това, което някога бе имала. Отърси се от неочаквания и непривичен страх. Америка, Ирландия — каква бе разликата? Размърда неспокойно рамене. Тя щеше да успее. Не беше ли винаги успявала? Бе твърдо решена да не бъде в тежест на чичо си, неясния, смътен човек, когото познаваше само от писмата, и когото за последен път бе виждала, когато нямаше и три години. Щеше да се намери работа и за нея, размишляваше Адилия, може би в конефермата, за която чичо й често бе писал през всичките тези години. Способността й да се занимава с животни бе вродена и от опит бе научила много неща за медицината — дотолкова, че често я викаха да помогне при трудно отелване или да зашие рана. Бе силна, въпреки дребния си ръст. Освен това, напомни си тя и несъзнателно изправи рамене, бе Кънан.

Сигурно, каза си по-уверено, за нея щеше да се намери място в Роял Медоуз, където чичо й работеше като треньор на породисти състезателни коне. Там нямаше да има ниви, които трябва да се изорат, нито крави, които да се издоят, ала щеше да си изработва хляба и маслото към него, дори ако се наложеше да работи като миячка на чинии. Изведнъж се замисли дали в Америка имат миячки на чинии.

Самолетът се приземи. Адилия слезе и се озова на терминал „Дълес“ във Вирджиния. Ахна объркано, замаяна от гледката, смутена от разноезичните гласове, странната смесица от хора. Погледът й се спря върху едно индонезийско семейство, облечено в национални носии. Обърна се и видя двама младежи с избелели джинси, хванати за ръце, а зад тях един забързан бизнесмен, стиснал кожено куфарче.

По-късно, спряла в салона, се огледа с надеждата да види познато лице. Всички бягат, помисли тя. Човек може да го стъпчат и никой да не забележи.

— Дий, малката Дий! — Към нея се втурна набит мъж с буйна посребрена къдрава коса и преди да потъне в топлата му яка прегръдка, Адилия мярна очите му, яркосини като на баща й. Мина й през ума, че от сто години никой не я бе прегръщал толкова силно.

— Малката Дий! Навсякъде бих те познал. — Той се отдръпна и се вгледа в лицето й. Очите му бяха замъглени, а усмивката нежна. — Сякаш отново виждам Кейт. Одрала си кожата на майка си. — Продължи да я оглежда, докато тя се мъчеше да възстанови способността си да говори. Очите му поглъщаха гъстата й тъмнокестенява коса, падаща на блестящи вълни по раменете, големите тъмнозелени очи, дългите мигли, чипото носле и пълните устни, които леля Лети наричаше дръзко лице на уплашена фея. — Колко си хубава — въздъхна накрая с удоволствие.

— Чичо Падрик? — попита Адилия. В главата й се блъскаха безброй въпроси и чувства.

— И кой друг мислиш, че може да бъде? — Той я погледна с тези очи, които така добре помнеше, пълни с любов и смях, и съмненията, страховете и въпросите потънаха, залени от вълна на радост.

— Чичо Пади — прошепна тя и обви ръце около врата му.

Докато пътуваха по магистралата от летището, Адилия се оглеждаше любопитно. Никога не бе виждала толкова много коли, и всичките летящи с такава безбожна скорост. Всичко се движеше ужасно бързо, а шумът, учудваше се тя наум, шумът можеше да събуди и мъртвите. Поклати глава и започна да засипва чичо си с въпроси.

Колко далеч отиват? Всички ли карат така бързо в Америка? Колко коня има в Роял Медоуз? Кога ще може да ги види? Въпросите извираха от съзнанието и от устните й и Пади търпеливо отговаряше, наслаждавайки се на сладкия й като летен бриз глас.

— Къде ще работя аз?

Той отмести очи от пътя и я погледна.

— Няма нужда да работиш, Дий.

— О, чичо Пади, но аз трябва да работя — възрази Адилия и се обърна към него. — Бих могла да се занимавам с конете. Умея да се оправям с животните.

Гъстите му посивели вежди се сключиха замислено.

— Не съм те докарал чак тук, за да те карам да работиш. — Преди да бе успяла да възрази, той продължи: — И не знам какво ще си помисли Травис, ако наема собствената си племенница.

— О, аз ще правя всичко! — Тя отметна назад кестенявите си коси. — Ще тимаря конете, ще рина конюшните, ще карам сено. Няма значение. — Несъзнателно използва по най-възмутителен начин зелените си очи. — Моля те, чичо Пади, ако нямам какво да правя, за една седмица ще се побъркам.

Очите й спечелиха малката битка и той стисна ръката й.

— Ще видим.

Адилия бе толкова погълната от разговора и от зашеметяващото движение, че загуби всякаква представа за време. Когато Пади отби в една алея и спря колата, тя с ново учудване се огледа наоколо.

— Роял Медоуз, Дий — съобщи той и обгърна с жест околността. — Твоят нов дом.

От двете страни на дългата извита алея се издигаха две високи каменни колони, а по пътя, докъдето й стигаше погледът, продължаваха храсти, изпъстрени с обещание за разцъфнали пъпки. Тревата по меко нагънатите хълмове беше блестящо зелена, а в далечината лениво пасяха коне.

— Най-хубавата конеферма в цял Мериленд. Сигурно като съдбата — добави Пади с гордост и продължи по извитата алея. — И, по мнението на Падрик Кънан, най-хубавата в цяла Америка.

Колата зави и Адилия затаи дъх, когато пред очите й се изправи къщата — огромна постройка, или поне така й се стори, с три великолепни етажа от стар и потъмнял камък. Десетки прозорци проблясваха на яркото слънце като големи, ясни очи. Широки и дръзко светещи, те рязко контрастираха с мекотата на камъка. Горните два етажа бяха опасани от балкони с парапети от ковано желязо, преплетено като най-фина дантела. Къщата се издигаше насред леко наклонена окосена ливада, украсена с храсти и величествени дървета, току-що разбуждащи се от зимния си сън.

— Красиво е, нали, Дий?

— Ами да — съгласи се тя, впечатлена от размерите и изискаността. — Най-голямата къща, която някога съм виждала.

— Е, нашата къща не е чак толкова голяма. — До каменната сграда пътят се разклоняваше и той зави наляво. — Обаче е хубава и се надявам, че там ще бъдеш щастлива.

Адилия се обърна към чичо си с усмивка, която превърна лицето й в произведение на изкуството.

— Ще бъда щастлива, чичо Пади, стига ти да си с мен. — Поддаде се на импулса и се наведе да го целуне по бузата.

— Ах, Дий, радвам се, че си тук. — Той здраво стисна ръката й. — Ти донесе със себе си пролетта.

Колата спря и Адилия се обърна да погледне през прозореца.

От това, което се появи пред зелените й очи, устата й увисна. Пред нея се простираше овална алея, а отвъд нея се издигаше голяма бяла постройка, за която Пади обясни, че е конюшнята. Поляната бе разделена от огради и кошари и във въздуха се носеше миризма на сено и коне.

Тя се огледа учудено и през ума й мина, че се бе пренесла не от една ферма в друга, а от един свят в друг. У дома фермата означаваше земя, с нейните благословии и проклятия, един малък хамбар, който все имаше нужда да се поправи, и малка поляна за паша. Тук дъхът й секваше от самото пространство — толкова много земя да принадлежи на един човек! Ала освен размерите, Адилия видя и реда в свежо боядисаните бели постройки и огради. В далечината, където започваха да се издигат хълмовете, забеляза пасящи кобили, а край тях жребчета, лудуващи с радостта на пролетта и младостта.

Травис Грант, помисли си тя, спомнила си от писмата на Пади името на собственика. Травис Грант знае как да се грижи за това, което има…

— Това е моята къща — посочи Пади през отсрещния прозорец. — Сега нашата къща.

Адилия се обърна натам и възкликна от удоволствие. Първият етаж на сградата бе голям бял гараж, където, както по-късно разбра, стояха камионите и ремаркетата, в които се превозваха чистокръвните коне. Над него се издигаше каменна конструкция, почти два пъти по-голяма от къщата във фермата, в която бе прекарала живота си. Това бе миниатюрно копие на главната къща, със същата типична каменна зидария и светещи прозорци с балкони.

— Влез, Дий. Виж новия си дом.

Той я поведе по тясна каменна пътека и нагоре по стълбите към входната врата, разтвори я широко и я пусна пред себе си.

Посрещна я светла, уютна стая със светлозелени стени и блестящ дъбов под. Диван и фотьойл, тапицирани в ярко каре, я подканяха да седне пред камината, когато времето бе студено или за да гледа лъкатушните хълмове през широките прозорци с прозрачни дантелени пердета.

— О, чичо Пади! — Тя въздъхна и безпомощно, но изразително размаха ръце.

— Ела, Дий, ще ти покажа останалото.

Поведе я през къщата. При всяко ново откритие големите й очи се разширяваха все повече — от кухнята със слънчевожълтите си шкафчета и светещи от чистота плотове до банята, в която млечнобелите плочки я караха да мечтае как часове наред си почива в топлата разпенена вана.

— Това е твоята стая, миличка.

Той отвори една врата срещу банята и Адилия пристъпи вътре. Стаята не бе много голяма, ала на несвикналите й очи се стори направо огромна. Стените бяха боядисани в светлосиньо, тънки дантелени пердета се развяваха пред двата отворени прозореца. В синьо и бяло бяха и покривката на цветя на леглото, и пухкавият килим върху дъсчения под. Огледалото над кленовия скрин отразяваше изражението й на потресено удоволствие. От мисълта, че тази стая ще бъде нейна, очите й се напълниха с непривични сълзи. Тя премигна, обърна се и обви ръце около врата на чичо си.

След това прекосиха ливадата и се насочиха към конюшните. Адилия бе свалила роклята, с която бе пътувала, и се бе преоблякла в по-привичните за нея джинси и памучна риза. Кестенявите й къдрици бяха прибрани под синя шапка. Бе успяла да убеди чичо си, че няма нужда от почивка и че най-много от всичко иска да види конете. Пади не можеше да откаже нищо на това сияещо лице и тези умолителни очи.

Докато се приближаваха към конюшните, забелязаха малка група хора, струпани около един червен жребец. Възбудените им гласове достигнаха до чичото и племенницата, преди някой да бе забелязал присъствието им.

— Какво става тук? — поинтересува се Пади.

— Пади, добре че се върна — поздрави го с очевидно облекчение висок плещест мъж. — Просто Маджести пак е в лошо настроение. Изрита лошо Том.

Пади прехвърли вниманието си към дребен слаб младеж, който бе седнал на земята, държеше крака си и мърмореше.

— Колко лошо, момче? Има ли нещо счупено?

— Ами, нищо счупено. — И в гласа, и в изражението му имаше повече отвращение, отколкото болка. — Но мисля, че два дни няма да яздя. — Той погледна към тъмнокафявия жребец и поклати глава със смесица от възмущение и неволно възхищение. — Този кон може да е най-бързото създание на четири крака, ала е по-злобен от настъпена по опашката котка.

— Очите му не са злобни — обади се Адилия и няколко погледа за пръв път се насочиха към нея.

— Това е Адилия, моята племенница. Дий, това е Ханк Менърз, помощник-треньор. Том Бъкли, дето е на земята, упражнява конете, а Джордж Джонсън и Стан Бийл са коняри.

След като представянето завърши, Адилия бързо насочи вниманието си отново към коня.

— Не те разбират, нали? Ах, ама ти си много хубав.

— Госпожице — предупреди я Ханк, като я видя, че вдига ръка да го погали по муцуната, — на ваше място не бих го правил. Той поначало не е в най-доброто си настроение, а освен това не се дава на непознати.

— О, но ние няма дълго да сме непознати. — Тя се усмихна, почеса дългата конска муцуна и Маджести изпръхтя през широките си ноздри.

— Пади — започна предпазливо Ханк, ала чичото вдигна ръка да го спре.

— Какъв си хубав, красив кон. Никога не съм виждала друг като теб, честна дума — продължаваше да говори Адилия и да гали врата и хълбоците му. — Ти си създаден да бягаш — силни дълги крака и хубави широки гърди. — Ръцете й се плъзгаха по тялото му, а конят стоеше неподвижно, наострил уши. Тя го почеса по носа и опря буза на врата му. — Обзалагам се, че се чувстваш самотен, че искаш да си поприказваш с някой.

— Мътните да ме вземат — поклати глава Ханк, докато я гледаше как уверено се държи с буйния жребец. — Той никога не е позволявал на никой да го прави, Пади, дори на теб.

— Животните също имат чувства, господин Менърз. — Адилия вдигна лице и се обърна към него. — Той има нужда някой да го поглези.

— Е, малка госпожице, вие определено имате подход към него. — Усмивката му изразяваше и учудване, и възхищение. — Все пак някой трябва да го раздвижи — каза на Пади. — Ще повикам Стив.

— Чичо Пади! — Тя импулсивно сграбчи ръката му. Очите й светеха от вълнение. — Аз мога да го направя. Нека аз да го пояздя.

— Съмнявам се, че такава дребна жена като вас може да се оправи с такъв огнедишащ змей като Маджести — намеси се Ханк, преди чичо й да бе отговорил, и Адилия се изпъна с всичките си сто петдесет и пет сантиметра и вирна брадичка.

— Няма нищо на четири крака, което да не мога да яздя.

— Травис върна ли се? — попита Пади, като скри усмивката си.

— Не. — Ханк присви очи. — Нали не мислиш да я пуснеш да го изведе?

— Бих казал, че е точно колкото трябва голяма… Не може да тежи повече от петдесет кила. — Той огледа внимателно племенницата си и се почеса замислено по брадата.

— Пади… — Ханк сложи ръка на рамото му, но той не му обърна внимание.

— Ти си Кънан, нали, момиче? Ако ти казваш, че можеш да се справиш с него, значи в името на всички светии можеш.

Тя засия.

— Един Бог знае какво ще каже шефът, като разбере — измърмори Ханк, усетил срещу себе си непробиваемата стена на семейния съюз.

— Остави Травис на мен — отвърна Пади спокойно и авторитетно.

Ханк сви рамене, измърмори още нещо нечленоразделно и се примири със загубата на разсъдък у Пади.

— Като излезеш на трека, Дий — взе да я наставлява чичо й, — пусни го докъдето можеш. По очите му виждам, че му се бяга.

Адилия нахлупи по-ниско шапката си и кимна. Гледаше как добре поддържаните копита нетърпеливо ровят земята. Подскочи леко на седлото, Пади отвори широко вратата и тя изведе Маджести на трека. Конят запристъпва неспокойно, Адилия се наведе над врата му и зашепна в ухото му.

— Готова ли си, Дий? — извика Пади, после се сети нещо и измъкна хронометъра си.

— Да, готови сме. — Тя се поизправи и пое дълбоко въздух.

— Тръгвай! — заповяда той и кон и ездач се понесоха по трека.

Адилия се сниши над врата на жребеца и го пришпори. Той се впусна в галопа, за който копнееше. Вятърът шибаше лицето й, щипеше в очите й. Носеха се по отъпканата пътека със скорост, каквато никога не бе усещала, никога не си бе представяла, ала по някакъв начин се бе стремяла към нея. Бе диво, опияняващо преживяване. Докато препускаха по овалната писта, кон и ездач бяха във възторг от необузданото чувство, от слънцето, вятъра и скоростта. Тя се засмя и извика на партньора си. Едно ново усещане за свобода я караше да се отърси от грижите и безпокойството, които толкова дълго бяха част от нейния живот. За няколко кратки мига сякаш яздеше облаците, далеч от напрежението, далеч от отговорностите, в едно сияйно небе, което я връщаше в безгрижното й детство. Когато се приближиха към края на пистата, Адилия постепенно забави коня, спря го и обви ръце около блестящата му шия.

— Дяволите да ме вземат! — възкликна Ханк с откровено изумление.

— А ти какво очакваше? — попита го Пади, горд като паун с две опашки. — Тя е Кънан. — Протегна хронометъра на Ханк. — И времето не е лошо. — Засмя се и закрачи важно.

— О, чичо Пади! — Адилия скочи от коня и възбудено смъкна шапката от главата си. Очите й блестяха като изумруди. — Той е най-великият кон на света! Сякаш яздех самия Пегас!

— Добра езда, малка госпожице. — Ханк й протегна ръка и поклати глава, възхитен и от способностите й, и от блестящата коса, която сега се бе разпиляла по раменете.

— Благодаря ви, господин Менърз. — Тя пое ръката му с усмивка.

— Ханк.

— Ханк — съгласи се Адилия и се засмя.

— Е, Адилия Кънан… — Пади обви ръка около раменете й. — Роял Медоуз току-що се сдоби с още един жокей. Ти си намери работа.

 

 

През нощта, легнала в леглото си, Адилия гледаше с широко отворени очи към тавана. Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, че съзнанието й отказваше да се успокои и да даде на тялото й почивка.

След като бе яздила породистия жребец, я разведоха из конюшните, запознаха я с много хора и още повече коне, показаха й склада, където имаше повече кожа, отколкото някога бе виждала по едно и също време на едно и също място, и още повече хора и още повече неща, отколкото някога бе виждала през живота си. И всичко това само за един ден.

Пади бе приготвил вечерята, след като твърдо отказа помощта й, а Адилия само го гледаше как снове из кухнята. Печката, реши тя, бе повече вълшебство, отколкото технология. А машината, която миеше и сушеше съдовете само с едно докосване на копчето… Чудеса! Едно бе да слуша и чете за такива неща, но да ги види със собствените си очи… По-лесно бе да повярва в Дядо Коледа и джуджетата. Когато го каза на чичо си, той отметна глава и се смя, докато по бузите му се затъркаляха сълзи, после я грабна в прегръдка, смазваща като онази на летището.

Вечеряха в кухнята на масата до прозореца и Адилия отговори на всичките му въпроси за Скибърийн. Вечерята бе изпъстрена с разговори и смях и очите на Пади непрекъснато блестяха при ярките й описания и невероятните й истории. Тук-там тя по малко си измисляше, подкрепяше думите си с жестикулиране и веждите над невинните й очи се вдигаха, когато очевидно леко преувеличаваше истината. Ала чичо й бе забелязал тъмните сенки под тях и я накара да си легне рано, като ловко отхвърли възраженията й с думите, че на сутринта трябва да бъде свежа.

И така, Адилия се подчини, напълни си ваната и се потопи в непознатия лукс. Леля Лети би нарекла това греховно хабене на време. Когато най-после се вмъкна под прохладните свежи завивки, откри, че бе невъзможно да се отпусне. Съзнанието й бе претъпкано с нови усещания, нови образи. А тялото й, толкова свикнало с пълното изтощение преди съня, не успяваше да се справи с липсата на физическо усилие. Тя стана, съблече нощницата, сложи си джинсите и ризата, събра отново косите си под смешната шапка и безшумно се измъкна от спящата къща.

Нощта бе ясна, студена и тиха. Едва доловим бриз освежаваше въздуха и само резкият вик на птица нарушаваше тишината. Светлината на луната я водеше към конюшните, докато Адилия вървеше без посока по младата трева. Спокойствието и познатият мирис на животни й напомняха за дома и изведнъж тя почувства задоволството и покоя, без които дори не осъзнаваше, че бе живяла.

Поколеба се пред вратата на голямата бяла конюшня, като се чудеше дали смее да влезе и да прекара остатъка от нощта при конете. Накрая реши, че в това няма нищо лошо и тъкмо посягаше към дръжката, когато една желязна ръка я хвана за рамото, извъртя я и за момент Адилия се озова вдигната от земята като парцалена кукла.

— Какво правиш? И как се озова тук?

Тя се вторачи безмълвно в собственика на грубия сърдит глас, неясен силует, очертан срещу непълната луна, надвиснал над нея като отмъстителен великан. Опита се да каже нещо, но от уплаха и болка си бе глътнала езика. Той я повлече към сградата.

— Я ела да те видя! — прогърмя гласът и мъжът включи осветлението, завъртя я към себе си, смъкна шапката и блестящите й коси се разсипаха по раменете. — Какво по… Ама ти си момиче! — Пусна я и Адилия отстъпи и се нахвърли върху него.

— Разбира се, и ако си наблюдателен, ще забележиш, че… — Яростно потърка рамото си. Зелените й очи се стрелнаха към изненадания й нападател. — И кой си ти, дето ходиш да хващаш невинни хора и да им трошиш костите? Един голям недодялан хулиган, който се промъква зад човека и го влачи насам-натам! Заслужаваш камшик, задето ме уплаши до смърт и едва не ми счупи ръката…

— Ти може и да си дребосъче, ала си натъпкана с динамит — забеляза мъжът, очевидно развеселен. Огледа меките й заоблени форми и се зачуди как бе могъл да я сбърка с момче. — От акцента ти познавам, че си малката Дий, племенницата на Пади.

— Аз съм Адилия Кънан и не съм ти никаква малка Дий. — Изгледа го с нескрито възмущение. — И не аз имам акцент, ти имаш! — Той отметна глава и избухна в смях, от което Адилия още повече се вбеси. — О, радвам се, че съм те направила щастлив. — Скръсти ръце пред гърдите си и тръсна глава. Тъмните гъсти къдрици буйно се разлюляха. — А ти кой си, за Бога, бих искала да знам?

— Аз съм Травис — отвърна той, все още със смях. — Травис Грант.