Нора Робъртс
Едно лято (7)

Седма глава

Житни поля. Докато пътуваха през Средния Запад, представата на Брайън за тази част на Америка не се разклати, а се затвърди. Канзас бе житни поля.

Всичко, което виждаше, докато пресичаха щата, беше безкрайната развълнувана златна трева, която я омагьосваше. Цвят, форма, усещане. Чувства. Имаше и градове, разбира се, градове с модерни сгради и луксозни къщи, ала за нея да види първичната Америка, жито на фона на небе, означаваше да види всичко.

На някои безкрайното развълнувано море от зряло жито, декар след декар, би могло да се стори монотонно. Но не и на Брайън. Това бе нещо ново за една градска жена. Тук нямаше извисяващи се планини, нямаше лъскави високи сгради, нямаше извиващи се магистрали, които да нарушават линията на пейзажа. Имаше пространство, също толкова величествено като пейзажа на Аризона, но по-плодородно и някак по-спокойно. Тя го гледаше и се чудеше.

В полетата с пшеница и царевица Брайън виждаше сърцето и потта на страната. Това невинаги бе идилична сцена. Имаше насекоми, кал, мръсни машини. Тук хората работеха с ръцете си и превиваха гръб.

В градовете тя виждаше бързина и енергия. Във фермите виждаше график, който би съсипал един изпълнителен директор на корпорация. Година след година фермерът даваше всичко от себе си на земята и чакаше земята да му даде нещо в замяна.

Ако намереше правилния ъгъл, подходящата светлина би могла да снима едно житно поле и да го направи да изглежда безкрайно, могъщо. Ако използваше вечерните сенки, можеше да придаде чувство за спокойствие и непрекъснатост. Това, в края на краищата, бе само трева, само стебла, които растяха, за да бъдат ожънати, обработени и използвани. Ала житото имаше свой собствен живот и своя собствена красота. Брайън искаше да ги покаже така, както ги виждаше.

Шейд виждаше неизбежната зависимост на човека от природата. Сеячът, пазачът, жътварят на пшеницата бе неотменно свързан със земята. Тя бе едновременно неговата свобода и неговият затвор. Канзаският тракторист, облян в пот под лятното слънце, изсушен от годините усилен труд, зависеше от земята толкова, колкото и тя зависеше от него. Без човека житото можеше да расте диво, можеше да цъфти, но щеше да увехне и да загине. Това бе връзката, която чувстваше Шейд, връзката, която искаше да запечата.

И въпреки това, може би за пръв път, откак тръгнаха от Лос Анджелис, двамата с Брайън не снимаха различни неща. Може още да не го осъзнаваха, ала чувствата им, възприятията и желанията им ги сближаваха.

Всеки караше другия да се замисли. Как виждаше тя тази сцена? Как чувстваше той тази обстановка? Докато преди всеки от тях бе разглеждал снимките им поотделно, сега незабележимо, несъзнателно те започнаха да правят две неща, които щяха да подобрят крайния резултат, да се съревновават и да си съветват.

Прекараха един ден и една нощ за празненствата по случай Четвърти юли в Додж — град, който някога се бе смятал за Дивия Запад. Брайън си мислеше за Уаят Ърп, за Док Холидей и за главорезите, които на времето са препускали през града, но я привлече парадът, който би могъл да бъде в който и да било град в Америка.

Точно тук, грабната от блясъка и настроението, Брайън попита Шейд за мнението му относно подходящия ъгъл, от който да снима един кон и ездача му, а той на свой ред я попита за съвета й как да улови една дребничка, обсипана с пайети мажоретка.

И за двамата стъпката, която направиха, се изгуби в момента. Ала те стояха рамо до рамо на тротоара, докато край тях минаваше шествието, музиката гърмеше, размахваха се диригентски палки. Снимките им бяха различни — Шейд бе потърсил обобщение на празничните паради, докато Брайън искаше реакциите на отделните хора. Но стояха рамо до рамо.

Чувствата на Брайън към Шейд бяха станали по-сложни, по-лични. Тя не можеше да каже кога и как бе започнала тази промяна. Ала понеже работата й най-често бе пряк резултат от емоциите й, снимките, които правеше, започнаха да отразяват и сложността, и интимността. Погледът им към едно и също житно поле може да беше съвсем различен, но Брайън бе решена снимките й да имат същото въздействие, ако са поставени редом с неговите.

Тя не бе агресивен човек. Това просто не бе нейният стил. Ала Шейд бе събудил в нея нуждата от съперничество — като фотограф и като жена. Ако трябваше седмици наред да пътува заедно с един мъж, който я предизвикваше като фотограф и я побъркваше от желание като жена, Брайън трябваше да се справи с него директно — и за двете. Директно, реши тя, ала когато и както тя искаше. Дните минаваха и Брайън се чудеше дали може да получи и успеха, и Шейд, без да загуби нещо жизненоважно.

 

 

Тя бе толкова дяволски спокойна! Това го подлудяваше. Всеки ден, всеки час, който прекарваха заедно, го докарваше все по-близо до ръба. Не бе свикнал толкова да желае някоя жена. Не му харесваше да открие, че може да желае толкова и че не може да направи нищо за това. Брайън го поставяше в положение да желае и да трябва да си забранява. На моменти почти вярваше, че го прави нарочно. Но никога не бе познавал човек, който по-малко да си прави сметката, отколкото Брайън. Тя не би могла да се сети за това… А ако се бе сетила, щеше да реши, че не си струва усилията.

Дори и в момента, докато пътуваха през полумрака в Канзас, Брайън се бе изтегнала до нето, дълбоко заспала. Бе един от редките случаи, когато бе оставила косата си разпусната. Гъста, вълниста и блестяща, потъмняла в следобедния здрач до тъмно златисто. Слънцето бе дало на кожата й точно толкова цвят, колкото бе необходимо. Тялото й бе разпуснато, като косата й. Шейд се чудеше дали някога е можел да позволи на съзнанието и тялото си такъв покой. Това ли го изкушаваше, това ли го привличаше? Дали просто нещо не го караше да намери тази искра енергия, която тя можеше по свое желание да разпалва и гаси? Той искаше да я събуди за живот. За себе си.

Изкушение. Колкото повече се сдържаше, толкова по-силно ставаше изкушението. Да я има. Да я разкрива. Да я поглъща. Когато го стореше — Шейд вече не използваше думичката „ако“ — каква щеше да бъде цената? Нищо не е безплатно.

Веднъж, помисли той, когато Брайън въздъхна насън. Само веднъж. По неговия начин. Може би цената щеше да бъде висока, ала нямаше той да е този, който ще я плати. Неговите чувства бяха тренирани и дисциплинирани. Те щяха да останат недокоснати. Нямаше жена на света, която да го накара да страда.

Докато Брайън бавно се събуждаше, тялото и съзнанието му бяха напрегнати. Тя се протегна сънено. Във въздуха висеше миризма на дим и тютюн. От радиото се лееше бавен приятен джаз. Прозорците бяха полуотворени, така че когато се размърда, плесницата на вятъра я разбуди по-бързо, отколкото би искала.

Вече бе съвсем тъмно. Брайън изненадано се изправи и погледна през прозореца. Луната бе наполовина скрита зад облаците.

— Тъмно е — отбеляза тя и се прозя. Първото, което си спомни, когато съзнанието й се отърси от съня, бе, че не бяха яли. Притисна ръка към корема си. — Вечеря?

Шейд я изгледа достатъчно за дълго, за да я види как отмята назад косата си, която се разсипа по раменете й. Едва се сдържа да не я докосне.

— Искам тази вечер да минем границата.

Брайън го чу в гласа му — напрежението, раздразнението. Не знаеше какво го бе предизвикало, а и в момента не я интересуваше. Ако той бързаше да отиде в Оклахома и искаше да кара цяла нощ, за да стигне дотам, то си беше негова работа. За такива случаи тя бе приготвила отзад във фургона едно чекмедже с най-необходимите провизии. Тръгна да става от мястото си и в този момент се чу дълго изсвирване на клаксон и рев на автомобилен двигател.

Очуканият стар понтиак имаше на ауспуха си дупка, достатъчно голяма, за да се провре през нея бейзболна топка. Двигателят тракаше като зле настроена дърводелска машина. Колата изпревари фургона с опасна скорост, задницата й поднесе, после се стрелна напред с надуто до дупка радио. Докато Шейд ругаеше, Брайън мярна разнебитена кола, пълна с младежи.

— Юлска съботна вечер — изкоментира тя.

— Идиоти! — процеди той през зъби, докато гледаше как задните светлини на колата се люшкат.

— Да. — Брайън се намръщи, вторачена в пушека, който оставяше зад себе си колата. — Те са още деца, надявам се да не…

Случи се, още преди да го бе помислила. Шофьорът реши да изпита късмета си, като изпревари още една кола и пресече двойната непрекъсната линия. Камионът отсреща наду клаксона и кривна настрани. Брайън усети как кръвта й се смръзва.

Шейд натисна спирачките, за да даде възможност на понтиака да се прибере в платното си. Ала колата бе изгубила контрол. Тя поднесе настрани, одра бронята на кожата, която се опитваше да изпревари и се блъсна в една телефонна кабина.

Звукът на скърцащи гуми, чупещи се стъкла и раздиращ се метал се смесиха в главата й. Брайън изскочи от микробуса, още преди Шейд да бе успял да спре напълно. Чуваше как едно момиче пищи, а други плачат. Потрепери от тези звуци, но си каза, че това означава, че са живи.

Вратата от страната на шофьора бе смачкана от телефонната кабина. Брайън се втурна натам и задърпа дръжката. Долови миризмата на кръв, още преди да я бе видяла.

— Боже мили — промълви тя и от втория опит успя да отвори вратата на колата. В следващия момент Шейд се озова до нея и я избута настрани.

— Донеси от микробуса одеяла — заповяда й той, без да я поглежда. Трябваше му да хвърли само един поглед на шофьора, за да разбере, че нещата не бяха добре. Премести се достатъчно, за да закрие погледа на Брайън, и когато я чу да бяга, протегна ръка да опипа пулса на гърлото на момчето. Жив е, помисли Шейд, после престана да мисли за всичко друго, освен какво трябва да се направи. Работеше бързо.

Шофьорът беше в безсъзнание. Раната на главата му бе сериозна, ала повече го тревожеше опасността, че може да има вътрешни наранявания. А най-много от всичко го тревожеше миризмата на газ, която започваше да се долавя във въздуха. При други обстоятелства нямаше да иска да мести момчето. Сега нямаше избор. Подхвана го под мишниците и започна да го дърпа. Шофьорът на камиона притича и го хвана за краката.

— В камиона имам радиостанция — съобщи той задъхано. — Обадих се на Бърза помощ.

Шейд кимна и остави момчето на земята. Брайън вече бе донесла първото одеяло.

— Стой тук. Колата ще експлодира — обясни той спокойно и без да поглежда назад, тръгна обратно към смачкания понтиак.

Прониза я ужас. След секунда вече бе до него и му помагаше да измъкне другите.

— Върни се при фургона! — изкрещя Шейд, като я видя, че почти носи едно хлипащо момиче. — Стой там.

Като й говореше успокояващо, Брайън покри момичето с едно одеяло и се втурна обратно към колата. Последният пътник бе също в безсъзнание. Момче на не повече от шестнадесет години, видя тя. Трябваше почти да пропълзи в колата. Докато успя да го изтегли до отворената врата, се бе задъхала и обляла в пот.

Шейд и шофьорът на камиона носеха другите ранени. Шейд остави на тревата едно младо момиче, обърна се и видя как Брайън се мъчи с последния пътник. Обзе го страх, моментален и зашеметяващ. Той хукна, но в съзнанието си вече виждаше експлозията, чуваше звука на избухващ метал и на разлитащи се стъкла. Знаеше точно как ще мирише в момента, в който се запали газта. Когато стигна до Брайън. Шейд метна момчето на рамо, сякаш беше безтегловно.

— Бягай!!! — изкрещя той и двамата хукнаха с всички сили далеч от понтиака.

Тя не видя експлозията. Чу я, нещо повече, почувства я. Горещата вълна я удари в гърба и я просна на обраслия с трева банкет. Чу се свистене на метал, когато нещо горещо, изкривено и смъртоносно прелетя над главата й. Едно от момичетата изпищя и зарови лицето си в длани.

Потресена, Брайън за момент остана просната на земята, като се мъчеше да си поеме лък. През пращенето на пожара чу воя на сирените.

— Ранена ли си? — Шейд почти я издърпа да я вдигне на колене. Той бе видял свистящото парче метал, прелетяло край главата й. Ръцете му, които допреди мит бяха твърди като стомана, сега трепереха.

— Не — поклати глава тя и, възстановила самообладанието си, се обърна към хленчещото момиче. Счупена ръка, реши Брайън, докато подпъхваше одеялото под брадичката на момичето. — Спокойно — извади парче марля от аптечката, която бе донесла от микробуса. — Ще се оправиш. Бързата помощ идва, чуваш ли я?

Докато говореше, тя притисна марлята към раната, за да спре кървенето. Гласът й бе спокоен, ала пръстите й трепереха.

— Боби… — момичето се вкопчи в нея, обляно в сълзи. — Добре ли е Боби? Той караше.

Брайън погледна към Шейд, преди да сведе очи към момчето, проснато в безсъзнание.

— Ще се оправи — отвърна тя, чувствайки се безпомощна.

Шест безгрижни деца, мислеше си, докато оглеждаше седналите и налягали по тревата младежи. Шофьорът на другата кола бе седнал срещу тях, притиснал замаяно парче плат към раната на главата си. За момент времето сякаш спря и нощта бе тиха — топла, почти благоуханна, звездите над главите им блестяха. Лунната светлина бе ярка и красива. На тридесет метра това, което бе останало от понтиака, догаряше с пращене. Брайън обви с ръка раменете на момичето, докато гледаше как фаровете на линейката бързо се приближават.

Лекарите от бързата помощ започнаха да работят. Бе извикана още една линейка и пожарна. Двадесет минути Брайън седя до момичето, говори му, държа го за ръката, докато преглеждаха и превързваха раните му.

Името й бе Робин. Бе седемнадесет годишна. От шестимата младежи в колата най-възрастен бе приятелят й на деветнадесет. Те просто празнували лятната ваканция.

Докато слушаше и успокояваше, Брайън вдигна очи и видя как Шейд спокойно подготвя фотоапарата си. С изненада го наблюдаваше как внимателно нагласява на фокус, как безстрастно запечатва сцената на катастрофата жертвите и остатъците от колата. Изненадата премина и на нейно място Брайън усети как в нея се надига ярост. Когато втората линейка отнесе Робин, тя скочи на крака.

— Какво, по дяволите, правиш? — дръпна го рязко за рамото и развали една снимка. Шейд, все още спокоен, се обърна и бързо я огледа.

Беше бледа. В очите й се четяха и напрежение, и гняв. За пръв път, откакто я познаваше, Шейд видя колко напрегнато можеше да бъде тялото й.

— Върша си работата — отвърна той простичко и отново вдигна фотоапарата си.

— Тези деца са в кръв! — Брайън отново сграбчи рамото му и се извъртя с лице към него. — Имат счупени кости. Боли ги и са изплашени. Откога работата ти е да снимаш болката?

— Откакто за пръв път започнах да снимам за пари — Шейд залюля фотоапарата на каишката му. И без това вече бе снимал достатъчно. Не му харесваше усещането в собствения му стомах, напрежението зад очите му. А най-вече не му харесваше изражението на Брайън, когато го гледаше. Отвращение. Вдигна рамене. — Ти искаш да снимаш само слънце и радост. Ти видя колата, видя тези деца. Това също е част от живота. Ако не можеш да го понесеш, по-добре си се занимавай с твоите снимки за забележителности и остави реалния свят на мира.

Бе направил две крачки към фургона, когато тя отново се нахвърли върху него. Може по навик и да избягваше сблъсъците, колкото можеше по-често да избира пътя на най-малкото съпротивление, ала имаше моменти, когато се биеше. А когато го правеше, използваше всичко.

— Мога да го понеса — вече не беше бледа. Лицето й бе пламнало от гняв. Очите й светеха. — Това, което не мога да понеса, са лешоядите, които глозгат кости, правят печалба от нещастието в името на изкуството. В тази кола имаше шест души. Шест човешки същества — повтори Брайън. — Може да са били глупави, може да са си заслужили това, което им се е случило, но дяволите да ме вземат, ако тръгна да ги съдя. Мислиш ли, че си по-добър фотограф, по-добър художник, ако си достатъчно студен, ако си достатъчно професионалист, за да замразиш болката им върху фотографска хартия? По този начин ли си търсиш още една номинация за „Пулицър“? — тя плачеше, прекалено разгневена, прекалено разстроена от това, което бе видяла, за да усеща търкалящите се по бузите й сълзи. И въпреки това по някакъв начин сълзите я правеха да изглежда по-силна. От тях гласът й звучеше по-дълбоко, по-убедително. — Ще ти кажа какъв те прави това — продължи Брайън, когато Шейд не отговори. — Прави те празен. Каквото и съчувствие да си имал по рождение, то е умряло някъде по пътя. Съжалявам те, Шейд — тръгна и го остави на средата на пътя, до останките от колата.

 

 

Бе почти три сутринта. Шейд бе научил, че съзнанието бе най-безпомощно в тези ранни часове на деня. Фургонът бе тъмен и тих, паркиран на малък къмпинг веднага след границата с Оклахома. Двамата с Брайън не бяха разменили и дума след инцидента. Всеки се бе подготвил мълчаливо за лягане и макар, и да лежаха доста дълго будни, никой не проговори. Сега спяха, ала само тя спеше, без да сънува.

Имаше време, през първите месеци след завръщането му от Камбоджа, когато Шейд редовно сънуваше този сън. С годините идваше все по-рядко. Често можеше да се накара да се събуди и да се отърси от съня, преди да го бе завладял. Но сега, в малкия оклахомски паркинг, той беше безпомощен.

Знаеше, че сънува. В момента, в който фигурите започнаха да се оформят в съзнанието му, Шейд разбра, че това не бе наистина — че вече не бе наистина. Ала от това паниката и болката не намаляха. Шейд Колби в съня щеше да мине през всичко това, през което бе минал преди толкова години и да стигне до същия край. И в съня нищо не бе омекотено, нищо не бе замъглено, за да го направи по-леко поносимо. Виждаше го, както се бе случило, на ярка слънчева светлина.

Той излезе от хотела на улицата с Дейв, своя асистент. Носеха целия си багаж и оборудване. Отиваха си у дома. След четири месеца тежка, често опасна работа в един град, разкъсван, опустошен и тлеещ, те си отиваха у дома. Мина му през ума, че предизвикват съдбата. Но и преди бе предизвиквал съдбата. С всеки следващ ден рискуваха да не се върнат изобщо. Ала винаги имаше още една снимка, която трябваше да се заснеме, още едно интервю, което трябваше да се вземе. И я имаше Сунг Ли.

Тя бе толкова млада, толкова пламенна, толкова мъдра. Като тяхна връзка в града бе незаменима. Бе също така незаменима лично за Шейд. След един скандален и неприятен развод със съпруга, която искаше повече блясък и по-малко реалност, той бе имал нужда от тази дълга и изнурителна командировка. И бе имал нужда от Сунг Ли.

Тя бе всеотдайна, мила, не искаше нищо. Когато я отведе в леглото си, Шейд най-после успя да забрави останалата част на света и да се отпусне. Единственото му съжаление, когато си отиваше у дома, бе, че Сунг Ли не искаше да напусне страната си.

Когато излезе на улицата, мислеше за нея. Бяха се сбогували предишната вечер, но той мислеше за нея. Може би иначе щеше да почувства нещо. През следващите месеци стотици пъти си бе задавал този въпрос.

Градът бе притихнал, ала не и спокоен. Напрежението във въздуха можеше да се взриви всеки момент. Тези, които излизаха, бързаха. Утре вратите трябвате да бъдат затворени. Шейд се огледа за последен път и тръгнаха към колата. Една последна снимка, помисли той, на затишието преди буря.

Няколко безгрижни думи към Дейв и бе сам. Спря на тротоара да извади фотоапарата си. Засмя се, когато Дейв изруга и помъкна с усилие багажа към колата. Само още една последна снимка. Следващия път, когато вдигнеше фотоапарата си, за да снима, това щеше да е на американска земя.

— Хей, Колби! — млад, засмян, Дейв бе застанал до колата. Приличаше на колежанин по време на пролетната ваканция. — Защо не снимаш един бъдещ лауреат на награди за фотография на заминаване от Камбоджа?

Шейд със смях вдигна фотоапарата си и го насочи към своя помощник. Спомняше си точно как изглеждаше той рус, загорял, малко дългурест, с един крив преден зъб и избеляла тениска.

Направи снимката. Дейвид завъртя ключа.

— Да си вървим у дома — изкрещя помощникът му в мига преди колата да избухне.

— Шейд! Шейд! — Брайън го разтърсваше и сърцето й се блъскаше в гърдите. — Шейд, събуди се, това е сън — той стисна ръката й толкова силно, че я посини, но тя продължи да говори. — Аз съм, Брайън. Ти сънуваш кошмар. Това е само сън. Ние сме в Оклахома, в твоя фургон. Шейд! — улови лицето му в длани и почувства, че кожата му бе студена и влажна. — Само сън — повтори тихо. — Опитай се да се успокоиш. Аз съм тук.

Шейд дишаше прекалено бързо. Усети се, че се задъхва и се насили да успокои дишането си. Господи, колко му беше студено. Чувстваше топлината на кожата на Брайън под ръцете си, чуваше гласа й, тих и успокояваш. Изруга, отпусна се обратно по гръб и изчака треперенето да премине.

— Ще ти донеса вода.

— Уиски.

— Добре — луната бе достатъчно ярка. Тя намери пластмасовата чаша и бутилката и наля. Чу зад себе си щракването на запалката му и долови дъха на тютюн. Когато се обърна, той седеше на кушетката, облегнат на своята стена на фургона. Брайън не знаеше какво го преследва, ала знаеше как да успокоява нерви. Подаде му чашата и без въпроси седна до него. Изчака го да отпие първата глътка. — По-добре ли си?

Шейд отново отпи, този път повече.

— Да.

Докосна го по рамото, съвсем леко, ала контактът бе осъществен.

— Кажи ми — той не искаше да говори за това, нито с нея, нито с който и да било друг. Но докато успее да го изрече, тя стисна по-силно рамото му. — И двамата ще се почувстваме по-добре, ако ми кажеш. Шейд… — отново трябваше да чака, този път той да се обърне и да я погледне. Сега сърцето й биеше по-равномерно. А с пръстите си, обхванали китката му, усещаше, че неговото също. Ала по кожата му още блестяха капчици пот. — Нищо не се оправя и не си отива, ако го задържаш в себе си.

Бе го държал в себе си години наред. То така и не си бе отишло. Може би никога нямаше и да си отиде. Може би беше заради тихото разбиране в гласа й, а може би заради късния час, но се усети, че говори. Разказа й за Камбоджа и макар гласът му да беше безизразен, Брайън я виждаше така, както я виждаше Шейд. Готова всеки момент да експлодира, разпадаща се, гневна. Дълги монотонни дни, изпъстрени с моменти на ужас. Разказа й с какво нежелание бе приел помощника си и как се бе научил да оценява и да харесва младежа, току-що излязъл от колежа. И за Сунг Ли.

— Попаднахме на нея в бара, в който висяха повечето журналисти. Чак много по-късно съобразих колко удобна беше срещата. Тя бе двадесетгодишна, красива и тъжна. В продължение на три месеца ни даваше информация, за която казваше, че получава от свой братовчед, работещ в посолството.

— Беше ли влюбен в нея?

— Не — той дръпна от цигарата толкова силно, че от нея остана само филтърът. — Обаче държах на нея. Исках да й помогна. И й вярвах — загаси фаса в пепелника и се съсредоточи върху питието си. Паниката си бе отишла. Никога не си бе представял, че ще може да говори за това спокойно, да мисли за това спокойно. — Положението започна да се напича и списанието реши да изтегли своите хора. Прибирахме се у дома. Излязохме от хотела и аз спрях да направя една-две снимки. Като турист — изпсува и пресуши остатъка от уискито. — Дейв стигна пръв до колата. Тя беше заредена с експлозив.

— Боже мой! — без да осъзнава, Брайън се премести по-близо до него.

— Той беше на двадесет и три години. Носеше снимката на момичето, за което щеше да се ожени.

— Съжалявам — тя облегна глава на рамото му и обви ръка около него. — Много съжалявам.

Шейд се стегна срещу съчувствието й. Не бе готов за него.

— Опитах се да намеря Сунг Ли. Беше заминала, апартаментът й беше празен. Оказа се, че аз съм бил нейната задача. Групата, за която работела, позволила да изтече информация, така че аз да се отпусна и да й повярвам. Имали намерение да направят демонстрация, като вдигнат във въздуха важен американски репортер. Изпуснаха ме. Един помощник-фотограф, който за пръв път излиза в чужбина, не беше подходящ за демонстрация. Момчето умря за нищо.

А той е гледал как колата се взривява, помисли Брайън. Точно както гледаше как колата се взривява тази вечер. Какво му бе причинило това — тогава и сега? Затова ли спокойно бе извадил фотоапарата си и бе запечатал всичко? Бе толкова твърдо решил да не чувства.

— Ти обвиняваш себе си — промълви тя. — Не можеш да се обвиняваш.

— Той беше дете. Аз трябваше да го пазя.

— Как? — Брайън се отмести и застана отново срещу него. Очите му бяха тъмни, пълни с мрачен гняв и безпомощност. Никога нямаше да го забрави как изглеждаше точно в този момент. — Как? — повтори тя. — Ако не беше спрял да направиш тези снимки, щеше да влезеш в колата заедно с него. Той все едно щеше да загине.

— Да — Шейд прокара ръце по лицето си. Изведнъж се почувства уморен. Напрежението се бе разсеяло, ала не и горчивината. Може би точно от това бе уморен.

— Шейд, след катастрофата…

— Забрави.

— Не — този път Брайън задържа ръката му в своята. — Ти правеше това, което трябваше да правиш, по свои си причини. Аз казах, че не искам да съдя тези деца, но съдех теб. Извинявай.

Той не искаше нейното извинение, ала тя му го даде. Не искаше да разчиства душата му, ала Брайън отмиваше от нея чувството за вина. Бе видял толкова много, толкова прекалено много от човешката природа. Тя му предлагаше светлината. Това го изкушаваше и го ужасяваше.

— Никога не мога да виждам нещата такива, каквито ги виждаш ти — измърмори Шейд и след моментно колебание вплете пръсти в нейните. — Никога не мога да съм толкова толерантен.

Брайън озадачено се намръщи.

— Да, не мисля, че би могъл. И не мисля, че трябва.

— Ти беше права тази вечер, когато каза, че съчувствието ми е умряло. В душата ми няма никакво съчувствие.

Тя понечи да каже нещо, но той вдигна ръка да я спре.

— Аз нямам никаква търпимост и имам съвсем малко разбиране — дали Шейд гледаше собствените си снимки? Дали виждаше старателно сдържаните емоции в тях? Ала тя не каза нищо, за да му позволи да стигне до извода, към който клонеше. — Много отдавна престанах да вярвам в близостта, в истинската близост, в постоянството на отношенията между двама души. Но вярвам в честността.

Би могла да се отдръпне от него. В гласа му имаше нещо, което я предупреждаваше, ала Брайън остана където беше. Телата им бяха близо. Чувстваше равномерното биене на сърцето му, докато нейното заби по-бързо.

— Мисля, че при някои хора постоянството се получава — това нейният глас ли беше? Толкова спокоен, толкова практичен. — Аз самата съм престанала да го търся.

Не бе ли искал да чуе точно това? Той сведе поглед към съединените им ръце и се зачуди защо бе толкова недоволен от думите й.

— Значи и двамата разбираме, че никой от нас не иска и няма нужда от обещания.

Тя отвори уста, изненадана, че й се искаше да възрази. Преглътна.

— Никакви обещания — успя да каже. Трябваше да помисли, да остави дистанцията да се справи с това. Насили се да се усмихне. — Ала мисля, че и на двамата би на дошло добре да поспим.

Опита се да стане, но Шейд стисна по-здраво ръката й. Честност, така бе казал. Макар че думите не бяха лесни, за него, бе произнесъл на глас това, което мислеше. Дълго я гледа. Лунната светлина обливаше лицето й и затъмняваше очите й. Ръката й, уловена в неговата, бе спокойна. Пулсът й не.

— Имам нужда от теб, Брайън.

Толкова много неща можеше да й каже и на всички би имала готов отговор. Желание — не, желанието не беше достатъчно. Това вече му бе казвала. На едно желание можеше да се откаже, можеше да се отхвърли. Нужда. Нуждата бе нещо по-дълбоко, по-топло, по-силно. Нуждата бе достатъчна.

Той не помръдваше. Чакаше. Брайън го гледаше и знаеше, че бе оставил на нея да направи първата стъпка, в едната или в другата посока. Избор. Шейд бе човек, който настояваше да има избор, ала бе способен да даде правото на избор и на другите. Откъде можеше да знае, че от момента, в който бе заговорил, тя вече нямаше избор?

Брайън бавно изтегли ръката си от неговата. Също толкова бавно улови с длани лицето му и протегна устни към неговите. Целуваха се дълго и с отворени очи. Това бе стъпка, която и двамата бяха предложили и приели.

Тя предлагаше, като докосваше леко кожата му. Вземаше с топли и уверени устни. Той приемаше. Даваше. А после, в един и същ момент, и двамата забравиха за правилата.

Ресниците й се спуснаха, устните й се разтвориха. Шейд я привлече към себе си, докато телата им се притиснаха. Брайън не се съпротивляваше и двамата се отпуснаха на пода.

Бе искала това — тържеството и слабостта да бъде докосвана от него. Бе искала триумфа да даде воля на копнежите си. Когато жадните му устни бяха върху нейните, нямаше нужда да мисли, нямаше нужда да сдържа това, което толкова отчаяно бе искала да му даде. Само на него.

Вземи още. Висше й се свят от исканията на тялото. Вземи всичко. Усети го как смъкна презрамката на нощницата й, докато голото й рамо остана беззащитно под устните му. Още повече. Плъзна ръце нагоре по гърба му, гол и затоплен от бриза, нахлуващ през прозорците.

Той не бе лесен любовник. Не го ли бе знаела? В него нямаше никакво търпение. Не й ли го бе казал? Знаеше всичко, но вече осъзнаваше, че с Шейд никога нямаше да разбере какво значи спокойствие. Той я довеждаше до върховна възбуда. Тя я изживяваше, ала нямаше време да се отдаде на лукса на отделните усещания. Те всички кръжаха около нея, вътре в нея.

Вкусове… Устните му, кожата му — тъмен вкус. Аромати… Цветя, плът — сладостни и пикантни. Осезания… Мекият килим под гърба й, твърдостта на дланта му, топлината на устните му. Звуци… Ударите на сърцето, отекващи в главата й, името й в неговия шепот. Брайън видя сенките, лунната светлина, блясъка в очите му. После устните му отново уловиха нейните и всичко се смеси в едно помитащо чувство. Страст.

Шейд смъкна нощницата още по-надолу, докато ръцете й се озоваха притиснати към тялото. За момент тя беше безпомощна. Той се спусна надолу по гърдите й, като вкусваше с устни, език, зъби. Някои жени биха го нарекли безжалостен.

Може би нейният стон го накара да се задържи там, където бе решил да бърза. Брайън бе толкова стройна, толкова крехка. Лунната светлина се процеждаше през прозореца и Шейд виждаше къде тенът й отстъпваше пред по-бледата и по-нежна кожа. Веднъж вече се бе отвърнал от нежността, защото знаеше какви опасности крие. Сега тя го привличаше, привличаше го нейната мекота. Можеше не само да долови, а и сякаш да вкуси аромата й. Сексапилен, изкушаваш, неуловим. Също като нея. Той бе загубен.

Почувства как самообладанието го напуска. Безмилостно си го възвърна. Щяха да правят любов веднъж — сто пъти тази нощ — но той щеше да има контрол над себе си. Както в момента, помисли Шейд, докато Брайън се извиваше под него. Както си бе обещавал, че ще бъде, винаги. Той можеше да я побърква, ала не можеше и нямаше да се остави тя да го побърка.

Смъкна плата надолу и безмилостно изследва всеки сантиметър от тялото й. Нямаше да прояви милост към никого от тях двамата. Брайън вече бе престанала да мисли и Шейд го знаеше. Кожата й бе гореща и някак по-мека заради топлината. Ароматът й от това ставаше по-силен. Той можеше да я целува където иска.

Ръцете й бяха свободни. В нея едновременно се надигнаха сила и страст. Тя достигна първия връх, задъхана и силна. Сега можеше да го докосва, можеше да го подлудява, да го подмамва, да го прави слаб. Движеше се бързо, като изискваше там, където Шейд бе очаквал отстъпление. Бе прекалено внезапно, прекалено трескаво, за да успее той да се подготви. Още докато шеметно се устремяваше към следващия връх, Брайън усети промяната в него.

Не можеше да го спре. Тя можеше да му позволи да вземе, без да дава. Зави му се свят. Колкото и да се опитваше да проясни съзнанието си, колкото и да се бореше да се сдържи, Брайън го прелъстяваше. Не тялото му, това би й дал без колебание. Прелъстяваше съзнанието му, докато то започна да се рее заедно с нея. В него се надигнаха емоции — чисти, горещи, силни.

Вплетени един в друг телом и духом, те се издигаха един друг все по-високо и едновременно достигнаха до върха.