Нора Робъртс
Едно лято (6)

Шеста глава

Когато прекосиха Ню Мексико и навлязоха в Колорадо, Брайън започна да се чувства по-добре. Реши, че престоят в Оук Крийк й бе дал прекалено много време за самовглъбяване. Въпреки че често разчиташе много на самовглъбяването в работата си, имаше случаи, когато това й създаваше проблеми.

Или поне успя да си внуши, че това бе причината, след като с Шейд отново започнаха да прекарват дните в шофиране, снимки и после пак шофиране.

Сега не търсеха големи градове и събития. Търсеха малки, незапомнящи се градчета и ферми, които се бореха за оцеляване. Семейства, които обработваха заедно земята, за да свързват двата края. За тях лятото беше време на неспирен усилен труд в подготовка за южната зима. Не всичко през лятото беше забавление, игри, слънце и пясък. Имаше сезонни работници, които чакаха да берат прасковите през август, градини, които трябваше да оплевят и подържат в подготовка за зимните зеленчуци.

Решиха да не ходят в Денвър, а предпочетоха места като Антонито. Не търсеха големите, разпрострели стада от говеда, а по-малките и лични предприятия.

Брайън преживя първата си среща с жигосването в една малка прашна ферма, наречена „Бар Т“. Оказа се, че представата й за потни каубои с отпусната походка, които подкарват и заграждат говедата, не бе съвсем погрешна. Просто беше пропуснала някои по-първични елементи на жигосването като мириса на изгоряла плът и бликналата кръв, когато бичетата се превръщаха в малки волове.

Когато стомахът й се разбунтува, се убеди, че по душа бе градско момиче.

Но направиха снимките си. Каубои с кърпи на лицата и шпори на ботушите. Някои от тях се смееха, други проклинаха. Всички работеха.

Научи истинското значение на думата работен кон, докато наблюдаваше как мъжете подкарват конете си в раван. Миризмата на конската пот беше наситена и тежка. Тя напояваше въздуха заедно с миризмата на потта на работниците.

Брайън смяташе, че най-добрата й снимка беше една почти класическа композиция — един от мъжете, който са наслаждаваше пълноценно на почивката си. Младият каубой беше строен и червендалест и това го правеше идеален за снимката, която тя искаше да направи. Предницата и гърбът на дочената му риза бяха потъмнели от пот, тъмни петна от пот имаше и под мишниците му. По лицето му се стичаше още пот, примесена с прах. Работите му ботуши бяха омачкани и покрити с кал. Задният джоб на джинсите му бе протрит от непрестанното търкане в облата кутия с тютюн за дъвчене. С килната назад шапка и разхлабена кърпа на врата, той бе възседнал оградата и надигаше към устните си кутия с ледена бира.

Брайън си каза, че на готовата снимка щеше да може почти да се види как подскача адамовата му ябълка, докато преглъща. И беше сигурна, че всяка жена, която я видеше, щеше да е на път да се влюби. Той олицетворяваше мистика, авантюриста, последния рицар. Тази снимка почти компенсираше това, че едва не се раздели с обеда си заради жигосването.

Бе видяла, че Шейд следи процеса неотлъчно и знаеше, че снимките му ще бъдат безмилостно неподправени и детайлни. Но го беше видяла да снима и едно момче на единадесет или дванадесет години, което се беше впуснало в първото си участие в заграждането с всичката радост и невинност, характерни за едно момче на тази възраст. Изборът му я изненада, защото той рядко избираше жизнерадостни теми. Освен това, за нещастие, това бе още нещо, заради което можеше да го харесва. Имаше и други такива неща.

Шейд не каза нищо, когато тя позеленя и се отдалечи за известно време от действието в малкия заграден двор, в които телетата мучаха за майките си и надаваха дълги, изненадани писъци под въздействието на ножа и стоманата. Не каза и дума, когато Брайън седна в сянката, докато се увери, че стомахът й се е успокоил. Не каза нищо и когато й връчи разхладително питие. Нито пък тя.

Тази нощ двамата лагеруваха на територията на „Бар Т“. Откакто бяха напуснали Аризона, той я беше оставил на спокойствие, защото изглежда Брайън изведнъж почувства нужда от това. А Шейд за своя изненада откри, че няма такава нужда. В началото тя непрекъснато го въвличаше в разговори, докато той предпочиташе да пътуват в мълчание с часове. Сега Шейд искаше да говори с нея, да слуша смеха й, да наблюдава как се движат ръцете й, когато се разпали. Или да я гледа как се протяга, бавно, сантиметър по сантиметър, а гласът й се забавя.

Нещо неопределимо се бе променило и в двамата по време на престоя им в Оук Крийк. Брайън, която преди почти го дразнеше с откритостта се, се бе затворила. А той осъзнаваше, че се нуждае от компанията й, при положение, че винаги бе бил самотник. Макар и да не беше съвсем наясно защо. Шейд искаше приятелството й. Това бе промяна в него, която не беше сигурен, че харесва или дори, че разбира. Във всеки случай, понеже и двамата се бяха променили едновременно в противоположни посоки, промяната не ги сближи.

Той бе избрал за лагера им една поляна край бързоструен поток. Беше я избрал просто защото мястото го привлече, ала Брайън веднага забеляза и други предимства.

— Виж какво, отивам да се измия — бе също толкова прашна, колкото каубоите, които бе снимала цял ден. За нейно неудоволствие й хрумна, че може би освен това мирише като конете, които беше гледала. — Водата сигурно е ледена, така че ще свърша бързо и след това ти си наред.

Шейд отвори една бира. Наистина не бяха ловили говеда, но бяха стояли на крака под слънцето почти осем часа.

— Няма нужда да бързаш — каза той.

Тя взе една кърпа и сапун, и тръгна. Слънцето бързо се спускаше към планините на запад. Вече бе натрупала достатъчно опит в лагеруването и знаеше колко бързо ще стане студено, щом слънцето се скрие. Не искаше, когато това стане, да е мокра и гола.

Не си направи труда да се огледа, преди да свали ризата си. Бяха достатъчно далеч от къщата и никой от работниците нямаше да се разхожда насам по залез, а с Шейд вече бяха приели святото право на усамотение, без да разменят и дума.

Точно сега, помисли си Брайън, докато изхлузваше джинсите си, каубоите, които бяха дошли да снимат, най-вероятно бяха седнали пред огромна вечеря от прясно месо и картофи. И горещи бисквити с много масло. И определено го заслужаваха, след такъв работен лен. А също и тя, реши Брайън, въпреки че щяха да се задоволят със студени сандвичи и пакет чипс.

Тя се изправи, стройна, висока и гола, и пое дълбоко от аромата на борове. Дори едно градско момиче, каза си, загледана в залеза, би оценило всичко наоколо.

Внимателно нагази до колене в плиткия поток и започна да отмива прахта. Изненада се, че студът не й бе толкова неприятен, колкото някога. Пътуването през Америка щеше да остави своята следа. Това я радваше.

Никой не иска истински да остане все същият през целия си живот. Ако погледът й върху живота се променяше в резултат на пътуването, значи беше късметлийка. Тази поръчка не й даваше само възможност за професионална реализация и творчество. Даваше й и преживявания. А точно за това беше станала фотограф, за да вижда нови неща и да ги проумява.

И все пак още не разбираше Шейд по-добре, отколкото когато потеглиха. А беше ли опитала? Каза си, че да, по свой начин. Плъзна сапуна по ръцете си. Ала после нещата, които бе видяла и проумяла в него, бяха започнали да й влияят твърде силно и твърде лично, и тя бързо се бе отдръпнала.

Не й беше приятно да го признае. Потрепери от студа и започна да се мие по-бързо. Самосъхранение, напомни си. Може би изглеждаше като човек, който взема всичко от живота и го използва пълноценно, но Брайън също имаше своите страхове. И имаше основание.

Бе минало много време, откакто я бяха наранили за последен път и това се дължеше на измамно простите й предпазни мерки. Ако стигнеше до кръстопът и имаше пред себе си два пътя — един неравен и каменист и един гладък и лек, избираше гладкия. Може би този подход не беше достоен за уважение, ала й се струваше, че накрая пак постигаше същото, но с по-малък разход на енергия. Шейд Колби беше каменист път.

Във всеки случай изборът не зависеше само от нея. Биха могли да имат интимни отношения — задоволяващи физическите им нужди, емоционално повърхностни интимни отношения. Това се получаваше добре за страшно много хора. Но…

Той не искаше да се обвързва с нея повече, отколкото тя с него. Брайън го привличаше, както и Шейд нея, ала той не й предлагаше нищо повече. Ако някога й предложеше повече… Тя веднага изостави тази посока. Понякога предположенията не бяха здравословни.

Важното бе, че отново бе на себе си. Бе доволна от работата, която бяха свършили, откакто напуснаха Аризона и очакваше с нетърпение да прекосят границата с Канзас на следващия ден. Както се бяха разбрали още с тръгването, задачата беше на първо място.

Житни поля и торнада, помисли си Брайън с усмивка. Пътят с жълтите павета. Това й идваше наум, когато помислеше за Канзас. Но вече имаше опит и очакваше да открие каква бе действителността. Започваше да й доставя удоволствие как предварителните й представи се потвърждаваха или се разбиваха на парчета.

Ала това идваше утре. А в момента се здрачаваше и тя започваше да замръзва.

Пъргаво се изкатери по брега и се протегна за кърпата. Шейд можеше да се измие, докато тя се тъпчеше с каквото намери в шкафа. Навлече една голяма риза с дълъг ръкав и посегна да я закопчае. И тогава видя очите.

За момент просто се взря в тях с ръце над най-торното копче на ризата. След това забеляза в сгъстяващия се мрак и друго, освен чифт тесни жълти очи. Видя стегнато мускулесто тяло и разтворени остри бели зъби, от които я делеше само тясното корито на потока.

Брайън направи две крачки назад, препъна се в джинсите си и нададе писък, който сигурно се чу и в съседния окръг.

Шейд бе стъкнал малък лагерен огън и се бе изтегнал на един сгъваем стол край него. Наслаждаваше се на изтеклия ден — грубата, първична обстановка, препичащото слънце и студената бира. Винаги се беше възхищавал на другарството на хората, които работят на открито.

Имаше нужда от града, това бе в кръвта му. През повечето време предпочиташе безличните отношения на хора, които бързат към собствените си домове, в свое собствено темпо.

Обаче сега, след само няколко седмици на път, осъзнаваше, че животът му бе станал застоял. Нямаше го предизвикателството от ранните години, когато рискуваше живота си заради една снимка. Не го искаше. Ала беше станал прекалено самодоволен.

Тази задача му бе дала възможност да изследва не само страната си, а и себе си. Мислеше за партньорката си с нарастващ интерес и объркване. Тя не бе толкова простовата или безгрижна, колкото вярваше в началото. Но все пак бе почти пълна негова противоположност. Постепенно започваше да я разбира. Бавно, ала започваше.

Брайън беше чувствителна, емоционална и непресторено добра. Той рядко беше добър, защото се стараеше на не бъде. Тя беше наясно със себе си, беше весела и открита. Шейд отдавна беше научил, че откровеността можеше да ти струва скъпо.

Желаеше я — дали защото беше различна от него, или въпреки това, той я желаеше. Усилието да се сдържа през дните и нощите след леката прекъсната целувка на алеята на Хънтър Браун започваше да му се отразява. Успяваше на се сдържа единствено благодарение на самоконтрола си, който бе толкова силен, че го държеше почти като в затвор.

Шейд хвърли цигарата си в огъня и се облегна назад.

Нямаше да загуби този самоконтрол, нямаше да разбие затвора, ала това не значеше, че рано или късно той и Брайън нямаше да станат любовници. Беше решил, че това се случи, но щеше да изчака, докато станеше по неговия начин. Щеше да държи здраво юздите и така нямаше да си позволи да затъне в тресавището.

Когато чу писъка й, в съзнанието му се втурнаха десетки мъчителни картини, картини, които бе видял и преживял, картини, които само който ги бе преживял, можеше да си представи. Преди да осъзнае, че това бяха само спомени, вече бе скочил от стола и тичаше.

Когато стигна до нея, Брайън се опитваше да се изправи. След като се препъна, последното, което очакваше, бе Шейд да я издърпа на крака и да я притисне към себе си. А точно от това имаше нужда. Тя се вкопчи задъхана в него.

— Какво стана? — нейната собствена уплаха й попречи да чуе паниката в гласа му. — Брайън, ранена ли си?

— Не, не. Уплаши ме, но избяга — тя притисна лице към рамото му и пое въздух. — Господи, Шейд.

— Какво? — той я хвана за лактите и я отдалечи от себе си, за да погледне лицето й. — Какво те уплаши?

— Котка.

Шейд не се разсмя. Страхът му се превърна в ярост, достатъчно осезателна, за да може Брайън да я забележи, още преди той да я наругае.

— По дяволите! Що за глупачка си? Да нададеш такъв писък заради някаква котка.

Тя пое дълбоко въздух и се съсредоточи върху гнева си. Беше за предпочитане пред неподправения страх.

— Не домашна котка — сопна се Брайън. Още беше уплашена, ала не толкова, че да позволи да я наричат глупачка. — Беше от тези… Не знам — вдигна ръка да отметне косата си и я отпусна, когато усети, че трепери. — Трябва да седна — каза тя и се отпусна на тревата.

— Рис ли? — попита Шейд по-спокойно и клекна до нея.

— Не знам. Рис, пума… Не бих могла да ги различа. Беше нещо много по-голямо от всякаква домашна котка — Брайън отпусна глава между коленете си. Сигурно и преди се бе плашила в живота си, но не можеше да си спомни нищо, което да може да се сравни с този случай. — Просто стоеше там и ме гледаше. Помислих… Помислих, че ще прескочи потока. Зъбите й… — тя потрепери и затвори очи. — Големи — успя да каже. Вече не я интересуваше дали звучи като глупачка. — Много големи.

— Вече я няма — гневът му се насочи към него самия. Трябваше да знае, че Брайън не бе от жените, които се стряскат от всяка сянка. Знаеше какво бе да си уплашен и да не можеш да овладееш страха си. Този път наруга себе си и обви ръка около нея. — Така, както изпищя, сигурно вече е на десет километра оттук и още тича.

Тя кимна, ала продължи да притиска лице към коленете си.

— Сигурно не е било нещо чак толкова голямо, но на свобода не изглеждат като в зоопарка. Трябва ми малко време да се съвзема.

— Спокойно, не бързай.

Шейд откри, че не му бе неприятно да предложи утеха, въпреки че отдавна не го бе правил. Студеният нощен въздух беше неподвижен. Чуваше шума на потока. За момент пред очите му изникна верандата на семейство Браун, спокойната семейна картина на люлката. Докато прегръщаше Брайън в настъпващата нощ, усети същото спокойно задоволство.

Над тях изпищя сокол, поел на първия си полет за нощта. Брайън подскочи.

— Спокойно — прошепна той. Не й се присмя, дори не се усмихна. Просто я успокои.

— Сигурно съм малко стресната — тя се засмя нервно и отново вдигна ръка да отметне косите си. Едва сега Шейд забеляза, че бе гола под разтворената развяваща се риза.

При вида на стройното й гъвкаво тяло под тънкия плат задоволството, което доскоро бе изпитвал, моментално се превърна в желание. Желание, откри той в същата секунда, което бе по някакъв начин насочено изключително към нея — не просто към една жена с красиво лице и съблазнително тяло, а към Брайън.

— Може би трябва да се върнем и… — тя се обърна и видя очите му, само на сантиметри от своите, и разчете в тях всичко, което Шейд чувстваше. Понечи отново да затвори, ала той поклати глава.

Никакви думи. Никакви думи сега. Само желания, само чувства. Шейд искаше да преживее това с нея. И когато устните му се затвориха върху нейните, не й остави никакъв избор, освен и тя да го иска.

Нежност? Откъде бе дошла тази нежност и как можеше Брайън да се отвърне от нея? Бяха прекарали заедно почти месец, ала никога не бе предполагала, че в него имаше такава нежност. Не бе и допускала колко й бе било нужно да я открие в него.

Устните му бяха настойчиви, но искаха толкова бавно, толкова ненатрапчиво, че тя даваше, преди да бе разбрала, че дава. А след като веднъж бе дала нещо, не можеше да си го вземе обратно. Почувства ръката му върху голата си плът, топла и твърда, ала не протестира, а въздъхна от удоволствие. Бе искала той да я докосне, бе го чакала, бе си забранявала да го чака. Сега се притисна по-близо. Вече нямаше да има забрани.

Бе знаел, че ще почувства тялото й такова — стройно, силно, гладко. Сто пъти си го бе представял. Не бе забравил вкуса й — топъл, изкушаваш, щедър. Сто пъти се бе опитвал да не си го спомня.

Този път Брайън ухаеше на поток, свеж и прохладен. Можеше да зарови лице в шията й и да вдъхне аромата на лятна нощ. Целуна я бавно, откъсна се от устните й, за да се насочи към шията, после от шията към рамото. Задържа се там и си позволи удоволствието да открие тялото й с върховете на пръстите си.

Това бе мъчение. Изтънчено мъчение. Агонизиращо. Неустоимо. Тя искаше то да продължава, да продължава, да продължава… Привлече го към себе си, наслаждавайки се на усещането за стегнатото му стройно тяло, притиснато към нейното, на докосването на плата до кожата й, на шепота на дъха му. И през всичко това на бързите равномерни удари на сърцето му, близо до нейното. Долавяше умората, натрупала се през деня, лекия здрав лъх на пот, остатъците от прах, които още не бе отмил. Това събуждаше вълнуващи спомени как играеха мускулите му под ризата, когато се бе покатерил върху оградата, за да снима от по-добър ъгъл. Спомняше си точно как изглеждаше Шейд тогава, макар да се преструваше пред себе си, че не бе видяла, че не бе имала нуждата да види.

Искаше силата му. Не мускулите, а вътрешната сила, която бе почувствала в него от самото начало. Силата, която му бе помогнала да оцелее след това, което бе видял, това, което бе преживял.

Но не бе ли това същата сила, която му помагаше да бъде твърд, да се отдели емоционално от хората около себе си? Брайън се опитваше да намери отговора, от който имаше нужда, докато мислите й се носеха като вихрушка, а тялото й пулсираше.

Желанието не бе достатъчно. Не беше ли си го казвала? Господи, желаеше го. Разтопяваше се от желание. Ала това не бе достатъчно. Искаше й се само да знаеше кое бе достатъчно.

— Шейд… — опита се да започне тя, но той я прекъсна с нова опустошителна целувка.

Брайън искаше Шейд да я опустоши — съзнанието й, тялото й, душата й. Ако го стореше, нямаше да има въпроси и нямаше да има нужда от отговори. Ала въпросите ги имаше. Имаше ги, макар да го прегръщаше.

— Шейд… — започна тя отново.

— Искам да правя любов с теб — той вдигна глава и очите му бяха толкова тъмни, толкова настойчиви, че бе почти невъзможно да повярва, че ръцете му бяха толкова нежни. — Искам да усещам кожата си под дланите си, да чувствам как сърцето ти бие бясно, да гледам очите ти.

Думите бяха тихи, невероятно спокойни, докато очите му бяха толкова страстни. Тези думи я изплашиха, повече от страстта и настойчивостта в очите му.

— Не съм готова за това — едва успя да промълви Брайън и се отдръпна от него.

Шейд усети как у него се надига желание и гняв. Едва успя да се овладее.

— Казваш ми, че не ме желаеш?

— Не — поклати глава тя и придърпа ризата си. Кога бе станало толкова студено? — Не, глупаво е да се лъже.

— Глупаво е и да се отказваш от нещо, което и двамата искаме.

— Аз не съм сигурна, че го искам. Не мога да говоря логично за това, Шейд — Брайън бързо събра дрехите си и ги притисна към себе си. — Не мога да обмислям нещо такова стъпка по стъпка, както правиш ти. Ако можех, щеше да бъде различно, но аз мога да следвам само чувствата си, инстинктите си.

Когато се изправи, той бе убийствено спокоен. Самообладанието, което почти бе изгубил заради нея, се бе върнало. Шейд отново доброволно влезе в затвора, който сам си бе изградил.

— И?

Тя потрепери, ала не знаеше дали от студа навън, или от студа вътре в нея.

— И моите чувства ми казват, че ми трябва повече време — погледна го и лицето й бе открито, очите й изразителни. — Може би наистина искам това да се случи. Може би просто малко ме е страх от това, колко те искам.

Не му хареса думата „страх“. Брайън го караше да се чувства отговорен, задължен. Да заеме отбранителна позиция.

— Нямам намерение да те наранявам.

Тя си даде малко време. Вече дишаше по-леко, въпреки че пулсът й бе още неравномерен. Независимо дали го знаеше, или не, той вече й бе дал дистанцията, от която се нуждаеше, за да му устои. Сега можеше да го погледне по-спокойно.

— Не, не мисля, че имаш такова намерение, но би могъл, а аз имам страх от рани. Може би съм емоционална страхливка. Не звучи добре, ала може да е вярно — с въздишка вдигна ръце да отметне назад косите си. — Шейд, остават ни малко повече от два месеца пътуване. Не мога да си позволя да ги прекарвам, разкъсвайки се вътрешно заради теб. Инстинктите ми подсказват, че ти много лесно можеш да ме накараш да го правя, независимо дали си го планирал, или не.

Знаеше как да притисне мъжа в ъгъла, помисли той объркано. Би могъл да настоява, да разхлаби възела, който се бе свил в стомаха му. И ако го стореше, рискуваше думите й още дълго да отекват в съзнанието му. Бяха достатъчни само няколко нейни думи, за да му напомнят какво означаваше да си отговорен за някой друг.

— Върви във фургона — каза й Шейд и се обърна, за да смъкне ризата си. — Трябва да се измия.

Брайън понечи да заговори, но осъзна, че нямаше какво повече да каже. Затова го остави и тръгна по тясната лунна пътека към микробуса.