Нора Робъртс
Едно лято (3)

Трета глава

В седем Брайън беше станала и облечена, но не беше готова да води разговори. В едната си ръка държеше куфара и статива си, а на раменете й бяха окачени два фотоапарата и чантата й. В момента, в който Шейд спря до бордюра, тя слизаше по стълбите към тротоара. Вярваше, че трябва да е точна, ала не и задължително жизнерадостна.

Изръмжа към Шейд. Това беше най-близкото до поздрав, на което беше способна в този час. Натовари мълчаливо оборудването си в микробуса, облегна се назад на седалката, изпъна крака и затвори очи.

Той погледна към това, което се виждаше от лицето й зад кръглите кехлибарени слънчеви очила под плоската сламена шапка.

— Тежка нощ, а? — попита Шейд, но Брайън вече беше заспала. Той поклати глава, отпусна спирачката и потегли. Бяха на път.

Шейд нямаше нищо против дългите преходи. Те му даваха възможност да мисли или да не мисли, както реши. След по-малко от час беше излязъл от Лос Анджелис и вече плуваше на североизток по междущатската магистрала. Обичаше да кара срещу изгряващото слънце по празен път. Светлината се отразяваше от хромираните детайли на микробуса, блещукаше по капака и се плъзгаше по крайпътните знаци.

Този ден смяташе да измине седем-осемстотин километра по пътя към Юта, освен ако нещо интересно не привлечеше вниманието му и не решеха да спрат да снимат. Ала след първия ден не виждаше смисъл да гонят километри. Това би навредило на целта на задачата. Щяха да пътуват според случая и да работят по пътя към отправните точки, които бяха определили, и около тях.

Бе избрал маршрут, който лесно можеше да бъде променен. Единственият им срок беше да са на Източното крайбрежие до Деня на труда. Докато трупаше километри, пусна тихо радиото и намери кънтри музика. До него Брайън спеше.

Ако това беше режимът й, нямаше да имат никакви проблеми. Докато тя спеше, нямаше как да си лазят по нервите и да разпалват страсти един в друг. Дори в момента се чудеше защо мислите за нея го бяха държали неспокоен през нощта. Какво в нея го бе разтревожило? Не знаеше и това само по себе си беше обезпокоително.

Той обичаше да може да посочи проблема и да го разбие на части, докато всички части са достатъчно малки, за да може да ти пренареди според предпочитанията си. Въпреки че в момента Брайън Мичъл беше тиха и почти незабележима, не смяташе, че може да се справи така с нея.

След като реши да поеме задачата, се погрижи да научи повече за нея. Макар Шейд да пазеше в тайна личния си живот, не му липсваха контакти. Знаеше предварително за работата й за „Селебрити“ и за по-творческата й и индивидуална работа за списания като „Венити“ и „Ин тъч“. С годините се бе превърнала в нещо като култов фотограф с нестандартните си, често крайни снимки на известни хора.

Това, което не знаеше преди, беше, че бе дъщеря на художник и поетеса и двамата доста ексцентрични и не много преуспели жители на Кармел. Беше се омъжила за счетоводител, преди да навърши двадесет и три години по-късно се беше развела. Излизаше по срещи с едно преднамерено безгрижие и имаше смътни планове да си купи къща на плажа в Малибу. Беше харесвана, уважавана и във всички случаи на нея можеше да се разчита. Често й отнемаше много време да свърши работата — поради стремежа й към съвършенство и убеждението, че бързането е пилеене на енергия.

При проучването си не бе открил нищо изненадващо за нея и никакво обяснение за привличането си към нея. Ала един успял фотограф умееше да бъде търпелив. Понякога бе необходимо да се връщаш към обекта отново и отново, докато разбереш чувствата си към него.

Когато прекосиха границата на щата и навлязоха в Невада, той си запали цигара и отвори прозореца. Тя се размърда, изръмжа и посегна към чантата си.

— Добро утро — Шейд я погледна с крайчеца на окото си.

— Ъ-хъ — Брайън се зарови в чантата и с облекчение сграбчи шоколадчето. С две бързи движения разкъса обвивката му и я хвърли в чантата. Обикновено изхвърляше боклука от нея, преди да започне да прелива.

— Винаги ли ядеш шоколад за закуска?

— Кофеин — тя отхапа голямо парче и въздъхна. — Предпочитам да го поемам по този начин — бавно се протегна, първо тялото, после раменете и ръцете, в дълго плавно движение, което бе съвсем непреднамерено. Това определено обясняваше привличането му към нея, помисли си той с ирония. — Къде сме?

— В Невада — Шейд издуха дима през прозореца. — Току-що влязохме.

Брайън сви крака под себе си и загриза шоколада.

— Сигурно е мой ред да карам.

— Ще ти кажа.

— Добре — нямаше нищо против да се вози, щом той нямаше нищо против да кара. Обаче погледна многозначително към радиото. Кънтри музиката не беше в неин стил. — Който кара, той избира музиката.

Шейд сви рамене.

— Ако искаш нещо да прокараш шоколада, отзад има кана със сок.

— Наистина ли? — Тя винаги беше готова да сложи нещо в стомаха си, затова стана и си проправи път към задната част на фургона.

Сутринта не бе обърнала много внимание на микробуса, ала бе забелязала, че бе черен и добре поддържан. От двете страни имаше тапицирани пейки, които ставаха за легло, ако не си много придирчив. Брайън реши, че може би метализираната настилка на пода бе по-добър избор.

Оборудването на Шейд бе спретнато подредено, а нейният багаж бе натрупан хаотично в ъгъла. Над главата й в лъскави абаносово черни шкафчета имаше някои основни продукти и принадлежности. Кафе, котлон, малък чайник.

Щяха да им свършат добра работа, ако спрат в някой електрифициран къмпинг. Засега я интересуваше най-вече изстуденият сок.

— Ти искаш ли?

Той погледна в огледалото за обратно виждане и я видя да стои, стабилно за равновесие с ръка на шкафчето.

— Да.

Тя взе две големи пластмасови чаши и каната и седна на седалката.

— Всички домашни удобства — отбеляза Брайън и махна с глава към задната част. — Често ли пътуваш с този микробус?

— Когато е необходимо — Шейд чу тупването на леда в пластмасовата чаша и протегна ръка. — Не обичам да пътувам със самолет. Нямаш никакъв шанс да направиш някакви снимки по пътя — изхвърли цигарата си през прозореца и отпи от сока. — Ако задачата е на не повече от седем-осемстотин километра, пътувам с кола.

— Аз мразя да пътувам със самолет — тя се намести в ъгъла между седалката и вратата. — Непрекъснато ми се налага да летя до Ню Йорк, за да снимам някой, който не може или не иска да дойде при мен. Взимам си шише с хапчета против повръщане, заешко краче за късмет, социално насочена образователна книга и се запасявам с шоколад. Така съм подготвена за всичко.

— За хапчетата и заешкото краче съм съгласен.

— Шоколадът е за нервите ми. Когато съм напрегната, обичам да ям. А книгата е моят коз — Брайън разклати чашата си и ледът звънна. — Сякаш казвам: „Вижте, правя нещо смислено тук, така че не го проваляйте, като разбиете самолета.“ Освен това книгата обикновено ме приспива за двадесет минути.

Крайчецът на устата на Шейд се изви в усмивка. Тя го прие като добър знак за предстоящото пътуване от няколко хиляди километра.

— Това обяснява всичко.

— Изпитвам фобия да летя на десет хиляди метра височина в метална тръба, пълна с двеста непознати, много от които обичат да разказват интимни подробности от личния си живот на съседа си — Брайън вдигна краката си на таблото и се усмихна. — Предпочитам да прекося страната с кола заедно с ексцентричен фотограф, който се старае да ми казва колкото се може по-малко за себе си.

Той я изгледа и реши, че нищо не пречи да се включи в играта, стига и двамата да знаят правилата.

— Нищо не си ме питала.

— Добре, ще започнем с нещо просто. Откъде идва името Шейд?

Шейд намали и се насочи към една шиника.

— Шадрах.

— Като Мешах и Абеднего от книгата на Даниел? — очите й се разтвориха от възхищение.

— Точно така. Майка ми решила да даде на всяко от децата си доста завъртяно име. Сестра ми се казва Касиопея. А откъде идва Брайън?

— Родителите ми искали да демонстрират, че не са сексисти.

В момента, в който микробусът спря, тя изскочи, наведе се и докосна асфалта с длани. Това така прикова вниманието на мъжа, който се качваше в понтиака до тях, че му отне половин минута да пъхне ключа в стартера.

— Господи, колко съм се схванала! — Брайън се изправи на пръсти и се протегна нагоре. — Виж, там има снекбар. Ще ида да купя пържени картофи. Да взема ли и за теб?

— Десет часът сутринта е.

— Почти десет и половина — възрази Брайън. — Освен това има хора, които ядат чипс на закуска. Каква е разликата?

Той беше сигурен, че има разлика, но не искаше да спори.

— Върви. Аз искам да си купя вестник.

— Добре — в последния момент тя пропълзя обратно и взе фотоапарата си. — Ще се срещнем тук след десет минути.

Точно така смяташе да постъпи, ала се върна след почти двадесет. Още докато наближаваше снекбара, гледката на хората, които чакаха за храна, разпали въображението й. Имаше извита опашка от поне десет души пред табела, на която пищеше „Бързо хранене“.

Имаше хора облечени с широки бермуди, измачкани летни рокли и памучни панталони. Една пищна тийнейджърка беше облечена с кожени шорти, които изглеждаха като нарисувани върху тялото й. Една жена по средата на опашката си вееше с широкопола шапка с бродирана панделка.

Всички те пътуваха нанякъде и никой не обръщаше внимание на околните. Брайън обходи опашката в едната посока и в обратната, и избра откъде да снима.

Засне ти отзад, така че опашката изглеждаше удължена и накъсана, а табелата се мержелееше обещаващо. Мъжът зад щанда беше само бледа сянка, която дори можеше да не е там. Минаха повече от десет минути, преди да се нареди и тя.

Когато се върна, Шейд стоеше облегнат на микробуса и четеше вестника си. Преди това бе направил три снимки на една колона от автомобили, в която имаше регистрационни номера от пет щата. Когато вдигна поглед, видя Брайън с фотоапарат на рамо, гигантски шоколадов шейк в едната ръка и голяма порция пържени картофи в другата.

— Извинявай — тя бръкна в кутийката с картофи, без да спира да върви. — Направих няколко снимки на опашката пред снекбара. Половината от лятото е бързане и чакане, не мислиш ли?

— Ще можеш ли да караш с всичката тази храна?

— Разбира се. Свикнала съм — Брайън се пъхна на шофьорското място, закрепи шейка между бедрата си, постави картофите пред него и протегна ръка за ключовете.

Шейд погледна към закуската, сгушена между гладките и загорели крака.

— Още ли си готова да делиш храната?

Тя погледна в огледалото и потегли назад.

— Не — завъртя бързо кормилото и се насочи към изхода. Имаше възможност и се отказа — Брайън свали едната си ръка от кормилото и зарови другата в картофките.

— Както ядеш, би трябвало да имаш акне до пъпа.

— Легенди — оповести тя и се стрелна покрай една лимузина. С няколко бързи завъртания смени станцията и в колата зазвуча стара песен на Саймън и Гарфънкъл. — Ето това е музика. Обичам песни, които ми дават визуална представа. Кънтри музиката разказва само за болка, изневери и пиянство.

— И за живота.

Брайън вдигна шейка и отпи през сламката.

— Може би. Предполагам, че ми е омръзнало от прекалено много реалност. Твоите снимки зависят от нея.

— А твоите често се плъзгат по повърхността й.

Тя се намръщи, но си наложи да се отпусне. Той донякъде имаше право.

— Моите дават избор. Защо пое тази задача, Шейд? — попита Брайън внезапно. — Лятото в Америка олицетворява забавлението. Това не е в твой стил.

— Лятото е и пот, изгорени от слънцето ниви, обтегнати нерви — той си запали нова цигара. — Това повече в мой стил ли е?

— Ти го каза, не аз — тя завъртя шоколада в устата си. — Така както пушиш, ще умреш.

— Рано или късно — Шейд отвори отново вестника и приключи разговора.

Кой, по дяволите, беше той, запита се Брайън и закрепи скоростта на деветдесет километра в час. Какви фактори в живота му бяха го направили толкова циничен и същевременно толкова гениален? Имаше чувство за хумор, бе го видяла един или два пъти. Ала изглежда си го позволяваше само до определена степен и не повече.

Страст? От личен опит можеше да свидетелства, че в него тлееше вулкан. Какво можеше да го събуди? Ако беше сигурна за нещо, то беше, че Шейд Колби се държеше под твърд контрол. Страстта, силата, гневът — с каквато и дума да бяха наречени — се проявяваха в творчеството му, но, сигурна беше, не и в личния му живот. Във всеки случай не често.

Знаеше, че трябва да бъде предпазлива и дистанцирана. Това бе най-разумният избор, ако искаше да завърши задачата, без да бъде наранена. Ала й се искаше да задълбае в този характер и знаеше, че ще трябва да се поддаде на изкушението. Щеше да натиска бутоните и да наблюдава резултата. Може би защото не го харесваше и същевременно чувстваше привличане към него.

Не го беше излъгала, когато му каза, че не се сеща за никой друг, когото не харесва. Това вървеше ръка за ръка с подхода й към изкуството. В хората тя виждаше качества, не всичките достойни за възхищение или харесване, но винаги намираше нещо, което можеше да разбере. Имаше нужда да постигне това и с Шейд, заради самата себе си. И защото страшно много искаше да го снима, макар че нямаше да му го каже скоро.

— Шейд, искам да те питам още нещо.

Той не вдигна поглед от вестника си.

— Да?

— Кой е любимият ти филм?

Шейд погледна към нея, наполовина раздразнен от прекъсването, наполовина развеселен и за пореден път се запита как би изглеждала косата й, ако я разпусне.

— Какво?

— Любимият ти филм — повтори Брайън. — Имам нужда от отправна точка.

— За какво?

— За да разбера защо те намирам толкова интригуващ, привлекателен и дразнещ.

— Ти си странна жена, Брайън.

— Не, всъщност не, макар че имам всички основания да бъда — тя замълча, докато минаваше в другото платно. — Хайде, Шейд, ще пътуваме заедно още много време. Нека си угаждаме за дребните неща. Посочи един.

— „Да имаш и да нямаш“.

— Първият филм заедно на Богарт и Бакол — Брайън му се усмихна по начин, за който Шейд вече беше решил, че е опасен. — Добре. Ако беше посочил някой странен френски филм, щеше да се наложи да измисля нещо друго. Защо точно този?

Той остави вестника настрана. Значи тя искаше да си играят. Реши, че това бе безопасно, пък и още имаха пред себе си дълъг ден.

— Химия на екрана, напрегнат сюжет и операторска работа, която кара Богарт да изглажда като свършен герой, а Бакол като единствената жена, която може да изправи срещу него.

Брайън кимна доволно. Значи не смяташе за недостойно да харесва герои, фантазии и пламенни любовни връзки. Това може би беше нещо малко, ала все пак беше нещо в него, което можеше да харесва.

— Филмите ме очароват. И хората, които ги правят. Предполагам, че за това веднага сграбчих шанса да работя за „Селебрити“. Снимала съм толкова много актьори, че не им знам броя, но когато ги видя на екрана, пак ме очароват.

Шейд знаеше, че бе опасно да задава въпроси — не заради отговорите, а заради въпросите, които щеше да получи на свой ред. Ала все пак попита.

— Затова ли снимаш красиви известни хора? Искаш да се приближиш до блясъка им ли?

Тя се постара да сдържи раздразнението си, защото въпросът беше искрен. Освен това той я накара да се замисли за това, как несъзнателно бе променяла отношението си.

— Може в началото да съм имала нещо подобно наум. Но много скоро започваш да ти виждаш като обикновени хора с изключителни професии. Обичам да намирам искрата в тях, която ги е наредила сред малцината избрани.

— И въпреки това през следващите три месеца ще снимаш всекидневието. Защо?

— Защото такава искра има във всички ни. Бих я потърсила и в някой фермер от Айова.

Сега Шейд я разбра.

— Ти си идеалистка, Брайън.

— Да — тя го погледна открито. — Трябва ли да се срамувам?

Не му хареса как го накара да се почувства този спокоен, разсъдлив въпрос. Някога и той имаше идеали и знаеше колко боли, когато грубо ти ги отнемат.

— Не да се срамуваш. Трябва да внимаваш.

 

 

Караха с часове. В късния следобед отново се размениха и Брайън прегледа вестника му. По общо съгласие изоставиха магистралата и поеха по черните пътища. От време на време говореха на различни теми, ала през повечето време мълчаха. Рано вечерта прекосиха границата и влязоха в Айдахо.

— Ски и картофи. Това е единственото, за което се сещам, когато става дума за Айдахо — тя потръпна и затвори прозореца на колата. Лятото идваше по-късно на север, особено когато слънцето залязва. Брайън се вгледа през стъклото в сгъстяващия се здрач.

Сякаш на километри напред се редяха групички от сиви и бели овце, които пасяха жилавата трева край пътя. Тя беше градско момиче. Шейд сигурно би си изненадал да научи, че никога не беше пътувала с кола толкова на север или толкова на изток.

Декарите, покрити с кротки овце, я очароваха. Тъкмо посягаше назад за фотоапарата си, когато той изруга, удари спирачките и Брайън се просна на пода на колата.

— Какво беше това?

Един поглед му беше достатъчен да види, че не бе нито наранена, нито ядосана, а просто любопитна.

— Проклетите овце на пътя — отговори Шейд, без да си прави труда да се извини.

Тя се издърпа обратно в седалката и погледна напред. Три овце се бяха наредили безгрижно на шосето, почти допрени една до друга. Една от тях обърна глава към микробуса, изгледа ти и после отново извърна поглед.

— Подредили са се сякаш чакат автобус — каза Брайън и сграбчи китката на Шейд, за да не му позволи да натисне клаксона. — Чакай малко. Никога не съм пипала овца.

Излезе от микробуса и тръгна към тях, преди той да успее да й отговори. Едната овца отстъпи две крачки, когато тя се приближи, но иначе животните не й обърнаха никакво внимание. Раздразнението на Шейд изчезна, когато Брайън се наведе и докосна овцата. Помисли си, че изглежда така, както други жени, докато галят хермелин в кожухарски магазин. Доволна, изкусителна и странно сексапилна. Светлината беше добра. Той взе фотоапарата си и избра филтър.

— Каква е на пипане?

— Мека, ала не толкова, колкото си мислех. Жива. Изобщо не прилича на мекотата на палто от агнешка вълна — тя вдигна глава, без да се изправя, с ръка върху овцата. За своя изненада видя насочен към себе си обектив — Това за какво е?

— Откривателство — Шейд вече беше направил две снимки, но искаше още. — Откривателството също е свързано с лятото. Как мирише?

Брайън любопитно се наведе към овцата и той я снима с лице почти заровено във вълната.

— Като овца — засмя се тя и се изправи. — Искаш ли сега ти да си поиграеш с овцете, а аз да снимам?

— Може би следващия път.

Учудваше го, че Брайън изглежда толкова на място тук, насред дългия, безлюден път, заобиколен от просторни полета. Мислеше, че мястото й е в Лос Анджелис, в центъра на блясъка и фантазиите.

— Какво има? — знаеше, че когато я гледа така, Шейд мисли за нея и единствено за нея. Искаше й се да може да направи следващата крачка и същевременно изпитваше облекчение, че не може.

— Добре се аклиматизираш.

Тя се усмихна неуверено.

— Така е по-просто. Казах ти, че не обичам усложненията.

Той реши, че мисли прекалено много за нея и се обърна към микробуса.

Да видим дали можем да накараме тези овце да се размърдат.

— Шейд, не можем да ги оставим край пътя — Брайън изтича до колата. — Веднага ще се върнат на шосето. Може някой да ти прегази.

Погледът му ясно й показа, че това не го интересува.

— Какво очакваш да направя? Да ги вардя?

— Най-малкото, което можем да направим, е да ги върнем зад заграждението — тя се обърна и тръгна обратно към овцете, сякаш се бяха разбрали. Той стоеше и я гледаше как се наведе, вдигна една овца и едва не се прекатури. Другите две изблееха и се отдръпнаха. — По-тежки са, отколкото изглеждат — изпъшка Брайън и се запрепъва към проточилата се по протежението на пътя ограда, понесла овцата, която блееше, риташе и се мъчеше да се освободи. Не и беше лесно, ала накрая успя да я прехвърли и да я пусне от другата страна на оградата. Обърса с ръка потта от челото си, обърна се към Шейд и се намръщи. — Е, ще ми помогнеш ли, или не?

Той се беше забавлявал от представлението, но се облегна на микробуса, без да се усмихне.

— Сигурно пак ще намерят дупката в оградата и ще бъдат обратно на пътя след не повече от десет минути.

— Може би — процеди тя през зъби и се запъти към следващата овца. — Ала аз ще съм направила това, което трябва.

— Идеалистка — повтори Шейд.

Брайън се завъртя с ръце на кръста.

— Циник.

— Добре е, че се разбираме — обобщи той и се изправи. — Ще ти помогна.

Да хванат останалите две овце беше по-трудно, отколкото първата. Отне им няколко изтощителни минути, докато Шейд хвана втората, след като Брайън я подгони към него. Той на два пъти загуби концентрация и изпусна плячката, защото Брайън се разсмиваше внезапно и го отвличаше.

— Хванахме две, остава една — оповести Шейд, след като пусна овцата на свобода зад оградата.

— Но тази изглежда инат. — Спасителите и спасяваната се гледаха изпитателно от противоположните страни на шосето. — Виж как й играят очите — измърмори Брайън. — Мисля, че тя е водачът.

— Водачката.

— Няма значение. Слушай, просто се дръж небрежно. Ти ще заобиколиш от онази страна, аз ще вървя от тази и когато е между двама ни, бум!

— Бум? — той я погледна недоверчиво.

— Просто прави като мен — тя пъхна ръце в задните и джобове и тръгна небрежно по пътя с подсвиркване.

— Брайън, опитваш се да надхитриш една овца.

Тя го погледна през рамо.

— С общи усилия може и да успеем.

Шейд съвсем не беше сигурен, че Брайън се шегува. Първият му импулс беше просто да се върне в микробуса и да гледа оттам, докато тя престане да се прави на глупачка. От друга страна обаче бяха пропилели достатъчно време. Затова заобиколи отляво, докато Брайън мина отдясно. Овцата ти наблюдаваше и местеше поглед от единия към другия.

— Сега! — извика Брайън и се хвърли към нея.

Без да се замисля колко абсурдна бе ситуацията. Шейд скочи от другата страна. Овцата деликатно се отдръпна и двамата се сблъскаха и се изтърколиха заедно на меката земя край пътя. Шейд усети удара и след това мекотата на тялото й.

Брайън лежеше без дъх под него. Усещаше твърдото му, мъжествено тяло. Може да беше останала без дъх, ала не си беше загубила ума. Знаеше, че ако останат така, нещата щяха да се усложнят. Пое си въздух и го погледна в лицето.

Погледът му беше замислен, загрижен, но не и дружелюбен. Тя инстинктивно почувства, че той не би бил дружелюбен любовник. Виждаше го в очите му — тъмните му, дълбоко хлътнали очи. Това определено беше мъж, с който бе добре да се избягва емоционално обвързване. Който бързо би завладял напълно и безвъзвратно жената. Когато сърцето й заби по-силно, си наложи да си припомни, че предпочита необременяващи връзки.

— Изпуснахме я — успя да каже Брайън, ала не се опита да се отмести.

— Да — тя имаше поразително лице с мека кожа и остри черти. Шейд почти успя да убеди себе си, че интересът му към нея бе чисто професионален. Би изглеждала прекрасно, снимана под всякакъв ъгъл и на всякакво осветление. Лесно можеше да я накара да изглежда като кралица или като селско момиче, но всякак щеше да изглежда като жена, която един мъж би пожелал. Спокойният сексапил, който усещаше в нея, би проличал на снимката.

Просто като я гледаше, му идваха наум пет-шест сцени, в които би искал да я снима. И му идваха наум десетки начини, по които би искал да я люби. И първият начин беше тук, на хладната трева край пътя в тишината на залеза зад тях.

 

 

Брайън видя решението в очите му навреме, за да го избегне. Ала не го направи. Трябваше само да се отмести, само да възрази с една дума или движение. Но не го направи. Умът я призоваваше да го спре, да се противопостави на един чисто физически подтик. По-късно тя щеше да се чуди защо не го бе послушала. Сега, в изстиващия въздух под смрачаващото се небе, си каза, че иска да опита изживяването. Не искаше да признае, че желае Шейд.

Когато той приближи устните си към нейните, липсваше предпазливото опитване от първия път. Сега я познаваше и искаше да почувства напълно страстта й. Устните им се срещнаха алчно, сякаш всеки от тях се опитваше да докара другия до лудост.

Тялото й се сгорещи толкова бързо, че тревата под нея й се стори студена като лед и Брайън се учуди, че не се топи. Разтърсващият шок я изуми. С тих гърлен стон тя потърси още. Пръстите му бяха в косата й, заплетоха се в плитката й, сякаш Шейд още не искаше или не смееше да я докосне. Брайън се раздвижи под него, не протестиращо, а настъпателно, настоявайки да я прегърне и да й даде повече. Ала той продължаваше да докосва само устните й и да ти опустошава.

Тя чуваше как бризът си играе с тревата до главата й. Шейд се раздаваше пестеливо. Усещаше го по напрежението в тялото му. Докато устните му сваляха преградите на защитата й една по една, той се сдържаше. Брайън прекара ръце по гърба му. Щеше да го прелъсти.

Шейд не беше свикнал с желанието да дава. Тя извикваше в него нуждата за единение, която мислеше, че бе потъпкал преди години. Не виждаше в нея никаква преструвка — устните й бяха топли, страстни и щедри. Тялото й беше меко и гъвкаво и го изкусяваше. Сексапилният й първичен аромат го обвиваше. Когато промълви името му, в това нямаше задни мисли. За първи път от твърде много време искаше да дава без предпазливост и граници.

Наложи си да бъде сдържан. Знаеше, че преструвките може да са добре прикрити. Но губеше. Не можеше да се спре, въпреки че напълно го осъзнаваше. Тя изискваше от него непрестореност, която не можеше да бъде спряна.

Можеше да се кълне, да я ругае, да ругае себе си, ала умът му започваше да се замъглява. Тялото му трепереше.

И двамата усетиха как земята се тресе, но на никой не му хрумна, че това може да е нещо друго, освен страстта им. Чуха как бръмченето става все по-силно и всеки по мисли, че звукът бе в собствената му глава. В следващия момент усетиха въздушната вълна от преминаващия камион и шофьорът наду клаксона грубо и продължително. Изненадата беше достатъчна, за да им върне разсъдъка Брайън за първи път изпита истинска паника и се изправи на крака.

— Най-добре да се погрижим за тази овца и да потегляме — тя изруга наум при звука на задъхания си глас и обви в защита ръце около себе си. Студено е, помисли си отчаяно, това е всичко. — Почти тъмно е.

Шейд не беше осъзнал колко се бе сгъстил здрачът. Беше загубил представа за света около себе си — нещо, което никога не си позволяваше. Беше забравил, че са на банкета на пътя и се въргалят в тревата като безмозъчни тийнейджъри. Усети гнева да се надига в него, ала го обузда. Веднъж почти беше загубил контрол. Сега нямаше да го позволи.

Брайън улови овцата от другата страна на пътя, където тя пасеше, убедена, че хората са загубили интерес към нея. Когато я вдигна, овцата изблея изненадано. Шейд я измъкна от ръцете й, като проклинаше под нос, преди тя да успее да се препъне пак и я остави безцеремонно в пасището зад оградата.

— Доволна ли си?

Виждаше гнева му, независимо колко добре го контролираше и също започна да се ядосва. И тя беше объркана. Краката й едва я държаха и цялото й тяло пулсираше, но гневът й помогна да го забрави.

— Не! И ти също не си. Според мен това би трябвало да докаже и на двама ни, че е най-добре да поддържаме безопасна дистанция.

Когато се втурна край него, той сграбчи ръката й.

— За нищо не съм те насилвал, Брайън.

— Нито аз теб — напомни му тя. — Аз поемам отговорността за моите действия, Шейд — Брайън погледна към пръстите му около ръката й. — И за моите грешки. Ако искаш да прехвърляш вината, това е твое право.

Пръстите му стиснаха ръката й съвсем за малко, ала достатъчно за дълго, за да се разширят очите й от изненада от силата и дълбочината на гнева му. Не, наистина не беше свикнала на внезапни промени в настроението си и не беше свикнала да ги причинява на някой друг.

Бавно и с очевидно усилие Шейд отпусна хватката си. Думите й бяха попаднали право в целта. Не можеше да отрече.

— Не — каза той много по-спокойно. — Ще поема моята, Брайън. И за двама ни ще бъде по-лесно, ако поддържаме безопасна дистанция.

Тя кимна успокоена и се усмихна леко.

— Добре — по-весело, каза си, за доброто на всички. — Би било по-лесно от самото начало, ако беше грозен и дебел.

Той се засмя, преди да се усети.

— И ти също.

— Е, тъй като не вярвам някой от нас да е готов да направи нещо по въпроса, ще трябва да го преодолеем. Договорихме ли се? — Брайън протегна ръка.

— Договорихме се.

Ръцете им се срещнаха. Това беше грешка. Никой от тях не се беше възстановил от разтърсващото преживяване. Колкото и да беше обикновен, контактът само засили шока. Тя скри ръце зад гърба си. Шейд пъхна своите в джобовете си.

— Е… — започна Брайън, без никаква идея какво да каже. — Хайде да намерим нещо за вечеря, преди да отидем в къмпинга. Утре ще тръгнем рано.

Тя се намръщи при споменаването за ранно ставане, но тръгна към своята страна на колата.

— Умирам от глад — оповести Брайън и за да се престори, че се е овладяла, вдигна краката си на таблото. — Смяташ ли, че скоро ще намерим нещо прилично за ядене, или да се подкрепя с едно шоколадче?

— На около петнадесет километра надолу по пътя има град — той запали колата и си каза, че ръката му е стабилна. Или почти. — Там трябва да има някакъв ресторант. Сигурно сервират огромни парчета агнешко.

Тя погледна към овцете, която пасяха край тях и изгледа изпод вежди.

— Това е отвратително.

— Да, и ще ти помогне да забравиш за празния си стомах, докато намерим ядене.

Шейд върна колата на пътя и продължиха в мълчание. Бяха преодолели стръмнината, ала и двамата знаеха, че ги чакат отвесни, скалисти планини.