Нора Робъртс
Едно лято (12)

Дванадесета глава

На ъгъла на една улица в Челси пет изобретателни хлапета бяха развили болтовете на пожарния кран и бяха пуснали водата. На Брайън й харесваше как се подлагат на водната струя, която мокреше гуменките им и слепваше косите им. Нямаше нужда да мисли дълго какви чувства изпитваше при тази гледка. Когато вдигна фотоапарата и го фокусира, единственото й чувство бе завист, чисто и просто завист.

Не само че им бе хладно и бяха приятно мокри, докато тя лепнеше от жега, а и нямаха никакви грижи. Нямаше нужда да се притесняват дали животът им е поел в правилната посока и изобщо в някаква посока. Това бе привилегията им в тези последни задъхани летни седмици — да се наслаждават на младостта си, на свободата и на студения плисък на водата.

Ако им завиждаше, и други изпитваха същото чувство. Най-добрата й снимка се получи, когато хвана в кадъра и един минувач. Мъжът, пощальон на средна възраст с потна синя риза и прашни обувки, бе погледнал през рамо в момента, в който едно от децата бе вдигнало ръце да улови водната струя. Върху едното лице имаше изписано удоволствие, чисто и неподправено. Върху другото — усмивка, примесена със съжаление по нещо, което никога не може да се улови отново.

Брайън продължи по улици с нервно движение, по тротоари, които замерваха с жегата си като с обиди. Лятото в Ню Йорк невинаги е само усмивка.

Шейд бе в тъмната стаичка, която бяха наели, а тя бе решила първо да прави снимки. Отлагаше, призна си Брайън, докато се промъкваше към един уличен продавач на ярки пластмасови слънчеви очила. Отлагаше последната тъмна стаичка, преди да се върнат в Калифорния. След това кратко спиране и Ню Йорк щяха да поемат на север за последните летни събота и неделя в Кейп Код.

А двамата с Шейд отново бяха започнали да се държат почти непоносимо внимателно един с друг. След онази сутрин, когато се бяха събудили на плажа, тя бе направила крачка назад. Съзнателно, призна си. Прекалено ясно бе осъзнала, че той можеше да я нарани. Може би беше вярно, че бе разтворила сърцето си. Не можеше да отрече, че някъде по дългия път бе изгубила твърдата си решимост да поддържа определено разстояние. Ала още не бе толкова късно да се отдръпне точно колкото трябваше, за да не получи някой удар. Трябваше да приеме, че сезонът бе почти свършил, а когато наистина свършеше, с него щеше да дойде и краят на отношенията й с Шейд.

Брайън бавно тръгна през града към студиото.

Шейд вече бе проявил десет ленти и методично подбираше снимките. Както винаги, бе по-критичен и безкомпромисен към своята работа, отколкото би бил към нечия друга. Знаеше, че Брайън скоро ще се върне, така че трябваше да отложи отпечатването за утре. Но все пак искаше да направи една снимка още сега.

Спомняше си малката мотелска стая край Луисвил, в която бяха спрели онази дъждовна вечер. Спомняше си как се чувстваше тогава — замаян и малко нервен. Тази нощ се въртеше все по-често в главата му напоследък, когато двамата с Брайън отново бяха започнали да издигат прегради помежду си. Онази нощ между тях нямаше прегради.

Намери лентата, която търсете, и приближи увеличителното стъкло към нея. Тя седеше на леглото, роклята се бе свлякла от рамото й, в косите й блестяха дъждовни капки. Мека, страстна, нерешителна. Всички тези неща прозираха в начина, по който се държеше, в начина, по който гледаше към обектива. Ала очите й…

Той объркано примигна. Какво имаше в очите й? Искаше да увеличи снимката, да я изсуши и да види и разбере.

Брайън сега се отдръпваше. Всеки ден го виждаше, чувстваше го. Всеки следващ ден мъничко повече дистанция. Но какво имаше в очите й онази дъждовна вечер? Трябваше да разбере. Преди това не можеше да направи крачка нито в едната посока, нито в другата.

Когато на вратата се почука, изруга тихо. Трябваше му още един час. След час щеше да има снимката, а може би и отговора. Просто не обърна внимание на почукването.

— Хайде, Шейд, време е за смяна.

— Ела след един час.

— Един час! — от другата страна на вратата тя отново потропа. — Слушай, стопих се тук. Освен това вече ти дадох двайсет минути повече, отколкото ти се полагат.

В момента, в който той отвори, Брайън усети вълните на нетърпение, ала не бе в настроение да се занимава с това, така че просто вдигна вежди и се промуши край него. Ако искаше да е в лошо настроение, негова си работа, стига да изнесеше настроението си навън. С привичен жест остави фотоапарата си и една картонена чаша, пълна с лимонада с лед.

— Как беше?

— Още не съм свършил.

Тя сви рамене и започна да вади от чантата непроявените ленти.

— Имаш и утре.

Шейд не искаше да чака до утре, не искаше да чака и една минута повече.

— Ако ми дадеш останалото време, няма да имам нужда от утре.

Брайън започна да налива вода в плитката пластмасова вана.

— Извинявай, Шейд, вече нямам сили да работя навън. Ако сега не започна тук, най-доброто, което мога да направя, е да се върна в хотела и да проспя остатъка от деня. Ще изостана. Какво толкова важно имаш?

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Нищо. Просто искам да свърша.

— А аз трябва да започна — измърмори тя разсеяно, докато проверяваше температурата на водата.

Шейд я загледа за момент как уверено се подготвя и подрежда бутилките с химикали. Малки кичурчета коса, влажни от жегата, се къдреха край лицето й. Преди да се заеме за работа, изу обувките си. Той усети вълна от любов, от желание, от объркване и протегна ръка да я докосне по рамото.

— Брайън…

— Хм?

Понечи да се приближи, но се спря.

— Кога ще свършиш?

В гласа й се долавяше и смях, и раздразнение:

— Шейд, ще престанеш ли да се опитваш да ме изгониш?

— Искам да дойда да те взема.

Тя спря работа, колкото да му хвърли един поглед през рамо.

— Защо?

— Защото не искам да вървиш сама по тъмното.

— За Бога! — Брайън се извъртя към него. — Имаш ли представа колко пъти съм била в Ню Йорк сама? На глупачка ли ти приличам?

— Не.

Нещо в начина, по който й го каза, я накара да присвие очи.

— Виж…

— Искам да дойда да те взема — повтори той и този път я докосна по бузата. — Направи ми това удоволствие.

Тя въздъхна дълбоко, като се опита да се прочувства раздразнена, а накрая вдигна ръка към неговата.

— Осем, осем и половина.

— Добре. По пътя ще вземем нещо за хапване.

— За това спор няма да имаме — Брайън се усмихна и отпусна ръка, преди да се бе поддала на желанието да се приближи повече. — А сега върви направи някоя и друга снимка, а? Аз си имам работа.

Шейд взе чантата с фотоапарата си и се запъти към вратата.

— Ако в осем и половина не си свършила, ти плащаш вечерята.

Тя заключи зад него с решително щракване.

Не губеше представа за времето, докато работеше. Времето бе прекалено важно. Работеше сръчно в тъмното. В кехлибарената светлина движенията й плуваха в равномерен ритъм. Когато една лента с негативи бе проявена и окачена да съхне. Брайън се заемаше със следващата, после със следващата. Накрая, когато вече можеше да светне лампата, изправи гръб, разкърши рамене и се отпусна.

Огледа се безцелно и забеляза, че бе забравила за лимонадата, която си бе донесла. Без да се ядосва, отпи голяма глътка от вече изветрялата и топла напитка.

Работата я задоволяваше, в нея се изискваше прецизност. Сега мислите й бяха насочени към отпечатъците. Само когато имаше готовите снимки, творческата й страст щеше да е напълно задоволена. Хвърли бърз поглед към часовника. Имаше време да си поиграе с негативите, преди да дойде Шейд. Ала тогава щеше да се озове и същото положение, в което бе поставила него — да остави нещо, свършено наполовина. Вместо това отиде да разгледа неговите негативи.

Впечатляващо, но не бе и очаквала нищо по-малко. Бе склонна да си поиска една снимка на стареца с бейзболната шапка. Не бе в типичния стил на Шейд, помисли тя и се наведе над лентата. Толкова рядко се фокусираше върху един човек и даваше воля на чувствата си. Човекът, направил тази снимка, веднъж й бе казал, че не изпитва състрадание. Брайън поклати глава и огледа другите негативи. Дали той си вярваше на това, или просто искаше останалата част от света да го вярва?

И тогава видя себе си и спря с някаква замаяна изненада. Разбира се, че си спомняше как Шейд бе направил тази снимка, като я развесели, а после възбуди, докато променяше ъглите. Начинът, по който я докосна. Това не можеше да го забрави, така че не би трябвало да я изненадва да види негатива. И въпреки това той не само я изненада.

Брайън взе увеличителното стъкло и го приближи към мъничкия правоъгълник. На снимката изглеждаше… Отстъпчива. Чу се как преглътна нервно и се загледа по-внимателно. Изглеждаше. Мека. Можеше да е рожба на нейното въображение или, по-вероятно, на умението на фотографа. Изглеждаше. Влюбена.

Бавно остави лупата и се изправи. Умението на фотографа, повтори си тя, като се мъчеше да го повярва. Трик на ъгъла, на осветлението, на сенките. Това, което един фотограф улавяше върху лентата, невинаги бе истината. То често бе илюзия, често тази неясна граница между истината и илюзията.

Една жена знае, когато е влюбена. Така си казваше Брайън. Една жена знае, когато е дала сърцето си. Това не е нещо, което може да се случи и да не се почувства.

За момент затвори очи и се заслуша в тишината. Имаше ли нещо, което не бе почувствала, когато ставаше дума за Шейд? Колко още щеше да се преструва, че страстта, желанието, копнежът си бяха чувства сами за себе си? Любовта ги бе обединила. Любовта ги бе циментирала в нещо твърдо, силно и неоспоримо.

Обърна се към висящите негативи. Имаше един, на който бе успяла да не обърне внимание. Мъничко парче лента, която бе заснела импулсивно и после бе заровила, защото бе започнала да се страхува от отговора, който бе намерила. Сега, когато вече имаше отговор, тя се взря в него.

На негатива косата му бе светла, лицето тъмно. Сребристата лента на реката беше бяла, както греблата в ръцете му. Ала Брайън го виждаше ясно.

Очите му бяха толкова напрегнати, макар че тялото му изглеждаше отпуснато. Би ли позволил някога на ума си истински покой? Лицето му бе твърдо, слабо, с едва доловима чувственост около устните. Той бе мъж, който не понасяше грешки, собствени или чужди. Тя знаеше това. Бе мъж с твърдо установени правила, кое бе важно. И бе мъж, способен да обуздае собствените си чувства и да отрече чувствата на другите. Каквото и да даваше, когато и да го даваше, бе по неговите правила.

Знаеше, разбираше и въпреки това го обичаше.

Бе обичала и преди, и тогава любовта имаше повече смисъл. Поне така й се бе струвало. И все пак накрая се бе оказвало, че любовта не бе достатъчна. Какво знаеше за това, как да накара любовта да успее? Можеше ли да повярва, че след като се бе провалила веднъж, можеше да успее с мъж като Шейд?

Сега обичаше и си казваше, че бе достатъчно умна, достатъчно силна, за да го остави да си отиде.

Правило номер едно, напомни си Брайън, докато подреждаше тъмната стаичка. Никакви усложнения. Повтаряше си го като заклинание, докато Шейд почука на вратата. Когато му отвори, почти си вярваше.

Бяха стигнали до последната спирка, до последния ден.

Лятото не беше безкрайно, както някои хора биха искали. Може би времето щеше да се задържи топло още седмици наред. Цветята можеше още да цъфтят напук, но точно както Брайън смяташе, че последният училищен ден бе началото на лятото, така и приемаше Деня на труда като неговия край.

Пикници край морето, купони на плажа, лагерни огньове, горещ пясък и прохладна вода. Това бе Кейп Код. Плажен волейбол и гърмящи транзистори. Ученици, докарващи тена, с който щяха да се фукат през първите седмици на училище. Семейства, спуснали се трескаво към водата в последния момент, преди есента да даде знак за край. Барбекюта, димящи в задните дворове. Бейзбол, преди американският футбол да си проправи път. Сякаш знаеше, че времето му изтича, лятото преливаше от топлина.

Брайън нямаше нищо против. Тя искаше тези последни събота и неделя да бъдат всичко, което можеше да бъде едно лято — горещи, треперещи от омара, знойни. Искаше и последните й дни с Шейд да са такива. Любовта можеше да бъде замаскирана като страст. Можеше да й се отдаде. Дългите горещи дни водеха до дълги горещи нощи и Брайън искаше да ти изживее.

Ако се любеше малко трескаво, ако желанията й бяха малко отчаяни, можеше да обвинява жегата. Докато тя ставаше все по-агресивна, той ставаше все по-внимателен.

Бе забелязал промяната. Макар да не каза нищо, забеляза я вечерта, когато дойде да я вземе от тъмната стаичка. Може би понеже рядко биваше нервна, Брайън вярваше, че добре го скрива. Шейд я виждаше как почти подскача всеки път, когато я погледнеше.

В тъмната стаичка тя бе стигнала до решение — решение, което вярваше, че бе най-добро и за нея, и за Шейд. Самият Шейд също бе стигнал до решение, също в тъмната стаичка, следващия ден, докато гледаше как снимката на Брайън бавно се появява върху фотографската хартия.

По пътя от запад на изток те бяха станали любовници. Сега по пътя обратно на запад трябваше да намери начин да я ухажва, както един мъж ухажва жената, с която иска да прекара живота си.

Първо дойде нежността, макар да не бе специалист в нея. Натискът, ако изобщо се стигнеше до това, щеше да е по-късно. Там имаше повече опит.

— Какъв ден — след дългите часове ходене, гледане и снимане, тя се отпусна на облегалката във фургона. Вратите бяха широко отворени, за да пропускат морския бриз.

— Не мога да повярвам колко полуголи хора съм видяла.

Засмя се и изви гръб. Върху себе си имаше само тънък бански костюм и широка бяла блуза, която се бе смъкнала на едното рамо.

— Ти май съвсем подхождаш.

Брайън лениво вдигна единия си крак и се вгледа в него.

— Е, радвам се, че тази командировка не ми е развалила тена — прозя се и се протегна. — Имаме още два часа слънце. Защо не облечеш нещо неприлично и не дойдеш с мен на плажа? — изправи се и обви ръце около врага му. — Водата може да ни поразхлади — докосна устни до неговите, възбуждащо и изкусително. — После ще се върнем и пак ще се разгорещим.

— На мен ми харесва втората част — той превърна целувката в нещо замайващо и я усети как въздиша под ръцете му. — Защо не отидеш ти да се поразхладиш? Аз имам да свърша някои неща.

Облегнала глава на рамото му, тя се мъчеше да не го помоли отново. Искаше Шейд да дойде с нея, да бъде с нея всяка секунда, която им оставаше. Утре трябваше да му каже, че бе уредила да се върне със самолет. Това щеше да бъде последната им нощ заедно, ала само Брайън го знаеше.

— Добре — успя да се усмихне и се отдръпна. — Не мога да устоя на плажа, когато сме спрели толкова близо. Ще се върна след два часа.

— Приятно прекарване — той я целуна разсеяно и не я проследи с поглед. Ако го бе сторил, щеше да я види как се поколеба, понечи да се върне, после се обърна и продължи да върви.

Докато дойде време Брайън да тръгне обратно към микробуса, въздухът бе изстинал. Кожата й настръхваше — сигурен знак, че това бяха последните летни дни. Край брега бяха подготвени лагерни огньове, готови да пламнат. В далечината се чуваха колебливи любителски акорди на китара. Нощта нямаше да е тиха, каза си тя, докато минаваше край още два къмпинга по пътя към техния фургон.

Спря за момент да погледне към водата и отметна назад косите си, разплетени и леко влажни от плуването. За момент се замисли дали да не вземе от фургона шампоана и да изтича до душовете. Можеше да го направи, преди да приготви един студен сандвич. След час-два, когато огньовете щяха да са се разгорели, а музиката да гърми, двамата с Шейд можеха да се върнат и да поработят.

За последен път, помисли Брайън и посегна към дръжката на вратата на фургона.

В първия момент примигна, изненадана от меката проблясваща светлина на свещи. Свещи и бели покривки. Там, на малката сгъваема маса, която понякога слагаха между пейките, бе опъната снежнобяла покривка, а върху нея две червени свещи в стъклени свещници. В ъглите бяха сгънати червени ленени салфетки. В тясна стъклена ваза имаше розов цвят. От малкото радио отзад се лееше тиха музика.

А до малкия кухненски плот стоеше Шейд и подправяше салатата.

— Добре ли поплува? — попита той с тон, сякаш всяка вечер тя се връщаше във фургона и виждаше такава сцена.

— Да, аз… Шейд, откъде взе всичко това?

— Прескочих до града. Надявам се, че обичаш скаридите добре подправени. Приготвих ги по мой вкус.

Усещаше аромата. През миризмата на восък, през уханието на единствената роза се просмукваше гъстият натежал аромат на богато подправени скариди. Брайън със смях се приближи до масата и прокара пръст по една от свещите.

— Как успя да направиш всичко това?

— Понякога ме наричат вълшебник.

Тя вдигна очи към него иззад свещта. Лицето й бе прелестно, с чисти линии, очите й в меката светлина бяха тъмни и загадъчни. Но преди всичко той видя как устните й трепнаха нерешително, преди да посегнат към неговите.

— Направил си всичко това за мен.

Шейд я докосна, леко, само по косите. И двамата усетиха как нещо закипя.

— Аз също мисля да хапна.

— Не знам какво да кажа — Брайън усети как очите й се наливат със сълзи и не си направи труда да ги преглътне. — Наистина не знам.

Той вдигна ръката й и с естественост, каквато никога не бе проявявал, целуна пръстите й, един по един.

— Опитай да кажеш благодаря.

Тя преглътна и прошепна:

— Благодаря.

— Гладна ли си?

— Аз винаги съм гладна. Но… — с жест, който винаги го трогваше, вдигна ръце към лицето му. — Има по-важни неща. — Притисна устни към неговите. Това бе вкус, в който би могъл да потъне… Вкус, в който сега можеше да признае, че би искал да потъне. Бавно и нежно я привлече в прегръдките си.

Телата им си пасваха. Брайън знаеше, че бе така и от това я болеше. Дори дишането им сякаш се сля, докато се увери, че сърцата им бият в еднакъв ритъм. Шейд плъзна ръце под ризата й по гърба, където кожата бе още влажна от морето.

Докосни ме. Тя го привлече по-близо, сякаш тялото й можеше да извика думите вместо нея.

Погълни ме. Устните й изведнъж бяха станали живи, горещи и разтворени, сякаш само с устни можеше да вземе от него всичко, което й трябваше.

Обичай ме. Ръцете й се движеха по него, сякаш с тях можеше да докосне чувствата, които искаше. Да ги докосне, да ги задържи, да ги запази, дори и само за една нощ.

Той усещаше в нея мириса на море, на лято и нощ. Чувстваше страстта, когато тялото й се притискаше към неговото. Нужда, желание, страсти — усещаше вкуса им, когато устните й се отдръпнаха от неговите. Ала откри, че тази нощ изпитваше нужда да чуе думите. Много скоро, предупреди се мислено, когато започна да се разтапя. Бе твърде рано да пита, твърде рано да каже. Брайън имаше нужда от време. Време и повече нежност, отколкото бе свикнал да дава.

Но дори когато я отдръпна от себе си, не можеше да я пусне. Погледна я и видя в нея собственото си начало. Нямаше значение нищо, което бе виждал и правил в миналото. В живота му имаше само едно жизненоважно нещо и Шейд го държеше в прегръдките си.

— Искам да правиш любов с мен.

Дишането й вече бе неравномерно, тялото й трепереше.

— Да.

Той обви по-здраво ръце около нея, опитвайки се да бъде логичен.

— Няма място.

Този път тя се усмихна и го привлече към себе си.

— Имаме пода.

По-късно, когато съзнанието й се бе прояснило и кръвта й се бе поохладила, Брайън щеше да си спомня само вихрушката от чувства, само наплива от усещания. Нямаше да може да отдели замайващото усещане на устните му върху кожата й от опиващия вкус на неговите устни под нейните.

Знаеше, че страстта никога не бе била по-силна, по-непреодолима, ала не би могла да каже откъде го знаеше. Дали заради трескавия начин, по който бе произнесъл името й? Или заради отчаянието, с което бе смъкнал банския й, за да я открие, да я опустоши?

Разбираше, че собствените й чувства бяха достигнали връх, който никога не би могла да изрази с думи. Думите бяха безсилни. Можеше само да ги изрази. Любов, съжаления, желания — всичко се бе свило на топка в нея, докато се притискаше към него. А когато си дадоха един на друг всичко, което можеха, тя продължаваше да се притиска, пазейки момента, както би пазила снимка, избеляла след години гледане.

Усмихна се, легнала до него и отпуснала глава на гърдите му. Бяха дали един на друг всичко, което можеха. Какво повече можеше да иска човек? Притисна устни към гърдите му, все още без да отваря очи. Нищо нямаше да развали тази нощ на свещи и смях. Брайън никога нямаше да я забрави.

— Надявам се да си купил достатъчно скариди. Умирам от глад.

— Купил съм достатъчно, за да се нахранят един нормален човек и един лакомник.

Тя се засмя и седна.

— Добре — с неочаквана енергия скочи, наведе се над тенджерата със скаридите и вдиша. — Чудесно. Не знаех, че си толкова талантлив.

— Реших, че е време да ти покажа някои от по-достойните си за възхищение качества.

Брайън се усмихна с половин уста, обърна се да го погледне и го видя как обува шортите си.

— Така ли?

— Ами да. В края на краищата, имаме още доста да пътуваме заедно — хвърли й един многозначителен поглед. — Доста.

— Аз не… — тя се спря и започва да се рови в салатата. — Това изглежда добре — заяви прекалено весело.

— Брайън! — Шейд я спря, преди да бе посегнала към бюфета да вземе купички. — Какво има?

— Нищо — винаги ли трябваше да вижда? Нищо ли не можеше да скрие от него?

Той се приближи и обхвана с длани лицето й.

— Какво?

— Хайде да говорим за това утре, а? — тонът й още бе весел, насилено весел. — Наистина съм гладна. Скаридите вече са изстинали, така че…

— Сега — Шейд бързо я разтърси, напомняйки и на двама им, че търпението му не бе безкрайно.

— Реших на връщане да взема самолет — смотолеви тя. — Има един полет утре следобед.

Той замръзна, но Брайън бе прекалено заета с обясненията си, за да забележи колко опасно бе замръзнал.

— Защо?

— Трябваше да стана на луда, за да вместя този ангажимент в графика си. Допълнителното време, което ще спечеля, ще облекчи нещата — звучеше неубедително. Бе неубедително.

— Защо?

Тя отвори уста, може би да му даде друг вариант на същата тема. Един поглед към него я спря.

— Просто искам да се върна — едва успя да каже Брайън. — Знам, че би искал да имаш компания на връщане, ала командировката свърши. Сигурна съм, че ще си прекараш по-добре времето без мен.

Шейд се бореше с гнева си. Гневът не беше начинът. Ако му се поддадеше, щеше да започне да крещи, да беснее, да заплашва. Не това бе начинът.

— Не — отсече просто той.

— Не?

— Утре няма да заминеш със самолета — гласът му бе спокоен, но очите му казваха много повече. — Ще се върнем заедно, Брайън.

Тя се стегна. Един спор щеше да е нещо лесно.

— Виж какво…

— Седни.

Рядко й се случваше да се държи надменно, ала когато се случеше, правеше го изключително добре.

— Моля?

Вместо отговор Шейд бързо я бутна на пейката. Без да приказва, той отвори едно чекмедже и извади плик с наскоро проявени снимки. Хвърли ги на масата и измъкна една.

— Какво виждаш?

— Себе си — Брайън се прокашля. — Виждам себе си, разбира се.

— Не е достатъчно добре.

— Това виждам — сопна му се тя, но не погледна отново към снимката. — Това е всичко.

Може би страхът имаше някаква роля в действията му. Шейд не искаше да си го признае. Ала това бе страх, страх, че си бе въобразил нещо, което го нямаше.

— Виждаш себе си, да. Една красива жена, една желана жена. Една жена — продължи бавно, — която гледа към мъжа, когото обича.

Бе я разголил. Брайън имаше чувството, че той бе смъкнал пласт след пласт преструвки, самозащита, маски. Бе видяла същото и тя в образа, който бе запечатал върху лентата. Бе го видяла, но какво му даваше правото да я разголва?

— Искаш прекалено много — промълви тихо и се отвърна от него. — Прекалено много.

В него се разля вълна на облекчение. Трябваше за момент да затвори очи. Не беше въображение, не беше илюзия, а истина. Любовта я имаше, а с нея и началото.

— Ти вече си ми го дала.

— Не — Брайън отново се обърна към него и се вкопчи в това, което й бе останало. — Не съм го дала. Това, което чувствам, си е моя работа. Не съм искала нищо от теб и няма да искам — пое дълбоко въздух. — Ние се договорихме, Шейд. Никакви усложнения.

— Тогава изглежда, че и двамата не сме удържали обещанието си — хвана ръката й, преди да бе успяла да се отдръпне. — Погледни ме, Брайън. — Лицето му бе близо, осветявано от блещукащата светлина на свещите. По някакъв начин меката светлина подчертаваше това, което бе видял, това, което бе преживял и бе трябвало да преодолее. — Нищо ли не виждаш, когато ме погледнеш? Повече ли виждаш в един непознат на плажа, в една жена в тълпата, в едно дете на ъгъла на улицата, отколкото когато погледнеш към мен?

— Недей да… — започна тя, ала той я прекъсна.

— Какво виждаш?

— Виждам един мъж — заговори Брайън бързо и разпалено, — един мъж, който е трябвало да види повече, отколкото би трябвало. Един мъж, който се е научил старателно да владее чувствата си, защото не е много сигурен какво ще се случи, ако ги пусне на воля. Виждам един циник, който не е успял докрай да се справи със собствената си чувствителност, със собствената си състрадателност.

— Съвсем вярно — отговори Шейд спокойно, макар че това бе повече и по-малко, отколкото би искал да чуе. — Какво друго?

— Нищо — отсече тя, почти в паника. — Нищо.

Не беше достатъчно. Гневът си пролича, усети го в ръцете му.

— Къде е сега твоята чувствителност? Къде е прозорливостта, която ти помага да виждаш под излъсканата външност на някой темпераментен лидер и да стигнеш до същността му? Искам да погледнеш в мен, Брайън.

— Не мога — прошепна тя треперливо. — Боя се.

Бои се? Никога не му бе идвало наум. Брайън лесно се справяше с емоциите, търсеше ги, ровеше се да ги намери. Пусна я и произнесе думите, които му бе най-трудно да изрече.

— Обичам те.

Тя усети как тези думи я удариха, спряха й дъха. Щом той ги казваше, значи ги мислеше, бе сигурна в това. Толкова ли бе унесена в собствените си чувства, та да не забележи неговите? Бе изкушаващо, би било лесно просто да се хвърли в прегръдките му и да поеме риска. Но си спомняше, че и двамата бяха рискували преди и се бяха провалили.

— Шейд… — опита се да мисли спокойно, ала думите за любов още звъняха в главата й. — Аз не… Ти не можеш…

— Искам да те чуя да го кажеш — отново я привлече към себе си. Нямаше къде да отиде. — Искам да ме погледнеш, както знаеш, че всичко, което каза за мен, е вярно и да ми го кажеш.

— Няма да се получи — поде Брайън бързо, защото нервите й бяха пред скъсване. — Няма, не виждаш ли? Бих го искала, защото съм достатъчно идиотка, за да си мисля, че този път, с теб… Брак, деца, не това е, което искаш ти, разбирам. И аз не мислех, че ги искам, преди всичко да излезе извън контрол.

Сега, когато тя бе объркана, той бе по-спокоен.

— Още не си ми го казала.

— Добре! — почти викаше. — Добре тогава, обичам те, но аз…

Шейд затвори устни върху нейните, така че не можеше да има никакви извинения. Засега можеше просто да погълне думите и всичко, което значеха те за него. Спасение. Можеше да повярва в него.

— От къде на къде ти ще ми казваш какво искам? — прошепна в устните й.

— Шейд, моля те — поддаде се на обзелата я слабост и опря глава на рамото му. — Не исках да усложнявам нещата. И сега не искам. Ако се върна със самолет, това ще даде и на двама ни време да погледнем на нещата отстрани. Моята работа, твоята работа…

— Са важни — довърши той вместо нея. — Ала не толкова важни, колкото това — изчака очите й бавно да се вдигнат към неговите. Сега гласът му отново бе спокоен. Отпусна ръце, като продължаваше да я държи в прегръдките си, но вече без натиск. — Нищо не е толкова важно, Брайън. Ти не го искаше, може би аз мислех, че и аз не го искам, ала вече знам, че не съм бил прав. Всичко започва с теб. Всичко важно. Ти ме правиш чист — прокара ръка през косата си. — Господи, ти ме караш отново да се надявам, отново да вярвам. Мислиш ли, че ще ти позволя да ми отнемеш всичко това?

Съмненията започнаха да избледняват, бавно и нерешително. Още един шанс? Не бе ли вярвала винаги в него? Изстрел напосоки. Трябва само достатъчно силно да желаеш да спечелиш.

— Не — прошепна тя. — Но имам нужда от обещание. Трябва ми обещание, Шейд, и после мисля, че можем да направим всичко.

Той също.

— Обещавам да те обичам, да те уважавам, да се грижа за теб, независимо дали това ти харесва, или не. И обещавам, че всичко, което съм аз, е твое — протегна ръка и отвори вратичката на бюфета. Брайън безмълвно го гледаше как извади оттам мъничка картонена саксийка с теменужки. Ароматът им бе лек, сладък и неувяхващ. — Посади ги заедно с мен, Брайън.

Ръцете й се затвориха върху неговите. Не бе ли вярвала винаги, че животът бе толкова прост, колкото си го направиш?

— Още щом се върнем у дома.