Нора Робъртс
Едно лято (10)

Десета глава

Прекосиха Тенеси — Нешвил, Чатануга, закачиха източната част на Арканзас, планини и легенди, и поеха през Мисури на Марк Твен към Кентъки. Там намериха тютюневи ниви, планински лаври. Форт Нокс и Пещерата на мамутите. Ала когато помислеше за Кентъки, Брайън мислеше за коне. За нея Кентъки означаваше лъскави блестящи чистокръвни коне, пасящи тучна трева. Извикваше в съзнанието й дългокраки жребчета, бягащи по широки ливади, широкоплещести състезателни коне, препускащи по хиподрума в „Чърчил Даунс“.

Докато пресичаха щата към Луисвил, тя видя много повече. Край големите и по-малки градове се редяха спретнати предградия, както и във всеки друг щат в страната. Километър след километър се простираха ниви — тютюн, люцерна, жито. Издигаха се градове с делови офиси и забързани улици. Толкова неща бяха същите като на запад и на юг, а в същото време всичко бе толкова различно.

— Даниел Бун и чероките — промърмори Брайън, докато пътуваха по поредната дълга монотонна магистрала.

— Какво? — Шейд вдигна очи от картата. Когато тя шофираше, бе добре да се следи накъде кара.

— Даниел Бун и чероките — повтори Брайън и ускори да изпревари една каравана, натоварена с велосипеди и въдици. Къде ли отиваха? Откъде идваха? — Мислех си, че може би историята е това, което прави едно място различно от друго. Може би климатът, може би теренът.

Той погледна към картата, пресмятайки наум времето и километрите. Изобщо не удостои с мисъл караваната, която задминаха.

— Да.

Брайън му хвърли един отчаян поглед. За него две и две винаги бе четири.

— Но хората са в основата си еднакви, не мислиш ли? Сигурно ако направиш анкета през цялата страна, от край до край, ще откриеш, че повечето хора харесват едни и същи неща. Покрив над главата, добра работа, две седмици почивка, за да си поиграят.

— Цветя в градината?

— Ами да — тя сви рамене. Не искаше да приеме, че това звучи глупаво. — Мисля, че желанията на повечето хора са доста простички. Някои може да искат и италиански обувки, и пътешествие до Барбадос, ала това, за което всички копнеят, е едно и също. Здрави деца, домашни яйца, пържола на скара.

— Умееш да опростяваш нещата.

— Може би защото не виждам причина да ги усложнявам.

Сега вече Шейд бе заинтригуван. Остави картата и се обърна към нея. Може би не бе посмял да се вгледа достатъчно дълбоко в душата й, защото го бе било страх какво може да открие. Но сега, скрити зад тъмните очила, очите му гледаха право към нея. Въпросът му също бе прям.

— А ти какво искаш?

— Аз… — Брайън за момент замълча и намръщено взе поредния дълъг завой. — Какво точно имаш предвид?

Той мислеше, че тя знае, ала сякаш в края на краищата всеки криеше мислите си.

— Покрив над главата, добра работа? Това ли е най-важното за теб?

Преди два месеца сигурно би свила рамене и би се съгласила. Работата й бе на първо място и й даваше всичко, което й трябваше. Така го бе планирала, така го искаше. Вече не бе толкова сигурна. Видя толкова много, изпита такова много, откак тръгнаха от Лос Анджелис.

— Искам тези неща — отговори уклончиво. — Разбира се, че ги искам.

— И?

Брайън се размърда притеснено. Не искаше размишленията й на глас да се обърнат срещу нея.

— Не бих се отказала от едно пътуване до Барбадос.

Шейд не се усмихна, както се бе надявала, а продължи да я наблюдава, скрит зад тъмните стъкла.

— Пак опростяваш.

— Аз съм един прост човек.

Ръцете й уверено държаха кормилото, косата й бе прибрана в обичайната плитка, беше без грим, облечена с избелели джинси, отрязани до над коленете и тениска, два номера по-голяма.

— Не — реши той след моментно замисляне. — Не си. Само се преструваш на такава.

Тя поклати глава, изведнъж нащрек. След избухването в Мисисипи бе успявала да запазва спокойствие. Бе успявала, призна си Брайън, да не се замисля прекалено.

— Ти си сложен човек, Шейд, затова виждаш усложнения и където ги няма.

Искаше й се да може да види очите му. Искаше й се да види мислите зад тях.

— Знам какво виждам, когато те погледна и то не е просто.

Тя сви нехайно рамене, но тялото й бе започнало да се напряга.

— Лесна съм за разчитане — той възрази с кратка изразителна дума. Брайън примигна изненадано, после отново насочи вниманието си към пътя. — И определено не съм пълна със загадки.

Не беше ли? Шейд се загледа в тънките златни обици, които се поклащаха на ушите й.

— Чудя се какво мислиш, когато лежиш до мен, след като сме правили любов, в тези минути след страстта и преди съня. Често се чудя.

Тя също се чудеше.

— След като сме правили любов, ми е трудно да мисля за каквото и да било.

Този път той наистина се усмихва.

— Винаги си толкова мека и сънена — промълви тихо и Брайън потрепери. — И се чудя какво би казала, какво бих чул, ако изкажеш мислите си на глас — имаше си свои тайни, помисли Шейд. Както и той. — Един ден, преди да свършим, ще ми кажеш.

Че може би се влюбвам в теб. Че всеки ден, който прекарваме заедно, ни приближава към края. Че не мога да си представя какъв ще е животът ми, когато те няма и не мога да те докосна, не мога да говоря с теб. Ала тя не каза нищо.

Притискаше я до стената. Брайън усещаше, но не знаеше защо.

— Не съм ли ти казала вече достатъчно?

— Не — поддал се на желанието, което се надигаше в него все по-често, Шейд протегна ръка и я докосна по бузата. — Съвсем не.

Тя се опита да се усмихне, ала трябваше да се прокашля, преди да успее да проговори.

— Това е опасен разговор, когато карам по магистрала със сто километра в час.

— Това във всички случаи е опасен разговор — той бавно отдръпна ръката си. — Искам те, Брайън. Не мога да те погледна, без да те пожелая.

Брайън замълча, не защото Шейд казваше неща, които тя не искаше да чуе, а защото вече не знаеше как да се справи с тях. И с него. Ако заговореше, можеше да каже прекалено много и да разкъса връзката, която бе започнала да се оформя. Не можеше да му го каже, но искаше тази връзка.

Той я чакаше да отговори. Имаше нужда да я чуе да каже нещо, след като самият той почти бе пресякъл границата, която двамата бяха определили в началото. Риск. Би поел този риск, не виждаше ли Брайън? Потребност. Имаше потребност от нея, не го ли чувстваше тя? Ала Брайън продължаваше да мълчи и крачката напред се превърна в крачка назад.

— Изходът наближава — каза й Шейд, взе картата и внимателно я сгъна.

Тя премина в дясното платно, намали и излезе от магистралата.

 

 

Кентъки я бе накарал да мисли за коне, конете ги отведоха в Луисвил, а Луисвил — до „Чърчил Даунс“. Дербито отдавна бе минало, ала имаше състезания и имаше тълпи. Ако трябваше да включат в погледа си към лятото и хората, които прекарваха следобедните часове в гледане на състезания и наддаване, къде другаде биха го сторили?

В момента, в който го видя, Брайън си помисли за поне десет ъгъла. Тук имаше куполи като на катедрала, чисти бели сгради, които придаваха на лудницата една тиха елегантност. Центърът на всичко бе пистата, един дълъг овал от трамбована пръст. Около нея се издигаха оборите. Брайън се разхождаше и се питаше що за човек би дошъл тук или на който и да е друг хиподрум, за да хвърли два или двеста долара за надбягване, което ще трае само няколко минути.

И отново видя различните възможности — един мъж със зачервени ръце и потна тениска, задълбочен във фиша за състезанието, друг с небрежно-елегантни панталони, който пиеше нещо дълго и студено. Жени с ненатрапчиво скъпи дрехи и с бинокли в ръце, семейства, които запознаваха децата си със спорта на кралете. Мъж със сива шапка и татуировки, покрили и двете му ръце, момче, смеещо се върху раменете на баща си.

Бяха ходили на бейзболни игри, на тенис мачове, на състезания по дърпане на въже. Навсякъде виждаше в тълпата лица, които нямаха помежду си нищо общо, освен играта. Игрите са били измислени за забавление и превърнати в индустрия, мислеше тя. Това бе интересна страна на човешката природа. Но хората поддържаха игрите живи — те искаха да се забавляват, искаха да се усъвършенстват.

Забеляза един мъж, облегнат на парапета, който наблюдаваше надбягването, сякаш животът му зависеше от резултата. Тялото му бе свито, лицето плувнало в пот. Улови го в профил.

Един бърз оглед привлече вниманието й към жена с бледорозова рокля и лятна шапка. Тя наблюдаваше състезанието безучастно, като императрица в Колизеум. Брайън я снима на фона на ревящата тълпа.

Шейд се бе опрял на парапета и снимаше конете на различни места по пистата, завършвайки с финалния спринт. Преди това бе фотографирал таблото за залагания, където изкушаващо просветваха числа. Сега изчака да излязат резултатите и отново го хвана на фокус.

Преди да бе свършило надбягването, той видя Брайън, застанала до гишето за двудоларови залагания. После, провесила фотоапарата си през врата, тя се върна на трибуните с фиш в ръка.

— Нямаш ли никаква воля?

— Не — Брайън бе намерила автомат и предложи на Шейд една захарна пръчка, която вече се топеше от жегата. — Освен това в следващото бягане има един кон на име Шейд — той вдигна вежди и тя прихна: — Как можех да устоя?

Искаше да й каже, че е глупава. Искаше да й каже, че е непоносимо сладка. Вместо това смъкна тъмните й очила на носа, за да може да вижда очите й.

— Кой номер е?

— Седем.

Шейд погледна към таблото за залагания и поклати глава.

— Тридесет и пет към едно. Защо си заложила на него?

— За да спечеля, разбира се.

Той я хвана за ръката и я отведе обратно до парапета.

— Можеш отсега да кажеш сбогом на твоите два долара.

— Или мога да спечеля седемдесет — Брайън си намести отново очилата. — Тогава ще те заведа на вечеря. Ако загубя — продължи тя, докато водеха конете към старта, — винаги имам кредитна карта, така че пак мога да те заведа на вечеря.

— Договорихме се.

Конете се втурнаха напред. Стигнаха почти до първия завой, преди Брайън да успее да открие номер седем. Бе трети отзад напред. Вдигна очи и видя как Шейд клати глава.

— Още не го отписвай.

— Когато заложиш с голям риск, скъпа моя, трябва да си готова да загубиш.

Малко стресната от разсеяно милото обръщение, тя се обърна да гледа пак надбягването. Шейд рядко се обръщаше към нея по име, какво остава да я нарича с някоя мила интимна думичка. Голям риск, съгласи се наум. Ала съвсем не бе сигурна, че бе толкова готова да загуби, колкото би трябвало да бъде.

— Напредва! — възкликна, като видя, че номер седем с дълги напрегнати подскоци изпревари три коня. Забравила всичко, се наведе през парапета и се засмя. — Виж го! Напредва — вдигна фотоапарата си и се взря през обектива за далечни снимки като през бинокъл. — Леле, колко е красив! Не знаех, че е толкова красив.

Докато гледаше коня, забрави за надбягването и състезанието. Наистина бе красив. Виждаше жокея във вихрушка от цветове, която сама по себе си бе красива, ала именно конят я очароваше, с изпъкващите си мускули и бумтящи копита. Той искаше да победи, Брайън го чувстваше. Независимо колко състезания бе изгубил, колко пъти е бил отвеждан потен в обора, той искаше да победи.

Надежда. Усещаше я, но вече не чуваше виковете на тълпата край себе си. Конят, напрягащ се да надбяга водачите, не бе изгубил надежда. Той вярваше, че може да победи, а ако вярваш достатъчно силно… С последен напън конят изпревари на сантиметри водача и пресече пръв финиша.

— По дяволите… — измърмори Шейд. Чак сега усети, че бе обвил ръка около раменете на Брайън.

— Прекрасно — гласът й бе натежал и дрезгав.

— Хей! — доловил сълзите й, той вдигна брадичката й. — Беше заложила само два долара.

Тя поклати глава.

— Той го направи. Искаше да победи и просто не се предаде, докато не успя.

Шейд прокара пръст по носа й.

— Да си чувала някога за късмет?

— Да — вече се бе овладяла и хвана ръката му. — А това няма нищо общо с късмета.

За момент той се вгледа в нея, после се наведе и я целуна леко и мило.

— И това го казва жена, която твърди, че е проста.

И щастлива, помисли Брайън и вплете пръсти в неговите. Глупаво щастлива.

— Да ходим да си вземем печалбата.

— Носеха се слухове — подзе Шейд, докато си проправяха път, — че ще черпиш една вечеря.

— Да, и аз чух нещо такова.

 

 

Бе жена, която държи на думата си. Вечерта, когато небето блестеше от светкавици и отекваше от гръмотевиците на лятна буря, двамата влязоха в тих ресторант с приглушена светлина.

— Ленени салфетки! — прошепна му тя, докато ги водеха към масата.

Той се засмя в ухото й и й поднесе стола.

— Лесно се впечатляваш.

— Вярно е — съгласи се Брайън. — Ала не съм виждала ленени салфетки от юни — вдигна чинията си и я претегли на ръка. Бе гладка и тежка. — Тук няма пластмасови столове и неонови лампи. Няма да има и пластмасови бутилки с кетчуп — намигна, чукна с пръст по чинията и остави звънът да отмре. — Опитай да го направиш с картонена чиния.

Шейд видя следващия й опит с чашата за вода.

— И всичко това от кралицата на бързата закуска?

— Няма нищо лошо в една стабилна диета от хамбургери, обаче от време на време обичам промяната. Хайде да вземем шампанско — реши тя, когато сервитьорът дойде. Погледна менюто, избра и се обърна отново към Шейд.

— Току-що профука печалбата си за бутилка вино.

— Откъдето дошло, там отишло — облегна брадичка на ръцете си и му се усмихна. — Споменах ли ти, че изглеждаш прекрасно на светлината на свещи?

— Не — развеселен, той също се наведе напред. — Но не трябваше ли аз да кажа това?

— Може би, ала не ми се стори да си се забързал да го казваш. Освен това аз черпя. Обаче… — Брайън го възнагради с един дълъг тлеещ поглед. — Ако имаш желание да кажеш нещо ласкателно, няма да ти се обидя.

Лениво плъзна пръст по опакото на ръката му, което го накара да се запита защо един мъж би трябвало да не приема облагите от женската еманципация. Не беше неприятно човек да бъде хранен и поен. Нито би било неприятно да се отпусне и да се остави да бъде съблазнен. Все пак би трябвало да има известно партньорство. Шейд поднесе ръката й към устните си.

— Бих могъл да кажа, че винаги изглеждаш прекрасно, ала тази вечер… — задържа поглед върху лицето й. — Тази вечер ми вземаш дъха.

Объркана за момент, тя остави ръката си в неговата.

Как можеше той да говори такива неща толкова спокойно, толкова неочаквано? И как можеше Брайън, след като бе свикнала с непринудените, необвързващи комплименти от мъже, да се справи с един комплимент, който звучеше толкова сериозно? Внимателно, напомни си тя. Много внимателно.

— В такъв случай ще трябва да запомня по-често да си слагам червило.

Шейд се засмя и отново целуна пръстите й.

— Днес си забравила да си го сложиш.

— О… — Брайън то зяпна объркано.

— Госпожо? — сервитьорът й показваше бутилката.

— Да — тя въздъхна тихо. — Да, добре.

Без да откъсва очи от Шейд, чу как тапата излетя и как виното зашумя в чашата й. Отпи и затвори очи, за да се наслади на удоволствието. После кимна и изчака сервитьорът да напълни и двете чаши. Вече по-овладяна, вдигна своята чаша и се усмихна на Шейд. — За какво ще пием?

— За едно лято — той докосна чашата си до нейната. — За едно прекрасно лято.

Устните й трепнаха и докато отпиваше, усмивката се отрази в очите й.

— Очаквах, че ще бъде ужасно скучно да се работи с теб.

— Наистина ли? — Шейд задържа за момент шампанското върху езика си. И то като Брайън бе външно спокойно, по отдолу кипеше енергия. — А аз очаквах, че ти ще си невъзможна…

— Обаче — прекъсна го тя, — много ми е приятно, че очакванията ми не се оправдаха. — Изчака за миг. — А твоите?

— Оправдаха се — отвърна той весело и се засмя, когато Брайън присви очи. — Ала иначе нямаше да ми е толкова приятно с теб.

— Другият ти комплимент повече ми хареса — тя взе менюто. — Но понеже не си много щедър на комплименти, предполагам, че трябва да се задоволя с това, което има.

— Аз говоря само това, което мисля.

— Знам — облегна се назад на стола и взе да преглежда менюто. — Обаче аз… О, гледай, имат шоколадов мус!

— Повечето хора започват с предястие.

— Аз бих предпочела обратно. Така ще знам колко мога да изям и пак да ми е останало място за десерта.

— Не мога да си представя да се откажеш от нещо шоколадово.

— Колко си прав.

— Едно не разбирам, как го поглъщаш по този начин и въпреки това не си дебела.

— Сигурно просто имам късмет — усмихна му се, отворила менюто над чинията си. — Ти никакви слабости ли нямаш, Шейд?

— Имам — изгледа я така, че Брайън отново се почувства объркана и смутена. — Няколко — и една от тях, помисли той, докато не сваляше поглед от очите й, става все по-силна.

— Готови ли сте с поръчката?

Тя стреснато погледна нетактичния сервитьор.

— Моля?

— Готови ли сте с поръчката? — повтори той. — Или ви трябва още малко време?

— Дамата иска шоколадов мус — съобщи Шейд.

— Да, господине — без да трепне, сервитьорът го записа. — Това ли ще е всичко?

— Съвсем не — обеща му Шейд и отново взе чашата с вино.

Брайън със смях започна да чете менюто.

 

 

— Натъпках се — заяви тя след повече от час, докато караха през проливния дъжд. — Направо се натъпках.

Шейд шофираше под кехлибарените светлини.

— Да те гледа човек как ядеш, е удивителен начин за прекарване на времето.

— Тук сме да се забавляваме — отбеляза Брайън весело. Бе сгушена на седалката си, главата й се въртеше от шампанското и от гръмотевиците в мрачното небе. Бе съгласна да пътува, накъдето той реши. — Много мило, че ми даде да опитам една хапка от твоя чийзкейк.

— Половината — поправи я Шейд. Съзнателно подмина паркинга, който бяха избрали днес следобед. Чистачките свистяха по предното стъкло. — Но за мен беше удоволствие.

— Много беше хубав — тя въздъхна тихо и сънено. — Обичам да се грижат за мен. След тази вечер би трябвало да мога да издържа още един месец на вериги закусвални за бързо хранене и вечери с изсъхнали понички — доволно огледа тъмните мокри улици, локвите край тротоарите. Обичаше дъжда, особено през нощта, когато всичко блестеше от него. Докато го гледаше, задряма и се разбуди едва когато той спря на паркинга на малък мотел.

— Тази вечер няма да спим в къмпинг — изпревари Шейд въпроса й. — Чакай тук да взема стая.

Брайън нямаше време да коментира, преди той да изскочи от фургона и да се втурне под дъжда. Няма да спим в къмпинг, помисли тя и погледна през рамо към двете тесни койки от двете страни на фургона. Никакви импровизирани легла и подобия на душ.

С усмивка скочи и започна да събира неговата и нейната апаратура. За куфарите изобщо не се сети.

— Шампанско, ленени салфетки, а сега и легло — засмя се Брайън, когато Шейд се върна, мокър до кости. — Ще се разглезя.

Искаше му се да я поглези. В това нямаше логика, бе просто факт. Тази вечер, макар и само тази вечер, му се искаше да я поглези.

— Стаята е от задната страна — тя потътри апаратурата напред и той подкара бавно около сградата, като оглеждаше номерата над вратите. — Ето я — нарами чантите с фотоапаратите. — Чакай малко. — Докато отвори отново вратата от външната страна, Брайън бе успяла да вземе още една чанта и дамската си чантичка. За нейно изумление Шейд я грабна на ръце.

— Шейд! — ала дъждът плющеше в лицето й.

— Най-малкото, което мога да направя, след като ти се охарчи за вечерята — обясни той, докато се мъчеше да пъхне огромния ключ в ключалката и да отвори вратата като държеше нея, чантите с фотоапаратите и триножниците.

Затвори с ритник вратата и притисна устни към нейните. Все още засмяна, тя се вкопчи в него.

— Сега и двамата сме мокри — прошепна Брайън и прокара ръка през косата му.

— Ще изсъхнем в леглото — преди да бе разбрала намерението му, се озова просната на дюшека.

— Толкова си романтичен — отбеляза сухо, но не помръдна. Продължаваше да се усмихва, защото това бе един от редките моменти, в които Шейд бе направил нещо фриволно и тя имаше намерение да му се наслади.

Роклята й бе прилепнала към тялото, косата разпиляна. Бе я видял да се преоблича за вечерята и знаеше, че отдолу бе с боди, изрязано високо на бедрата и дълбоко над гърдите и с тънки, тънки чорапи. Би могъл да я люби сега, да я люби часове наред. Нямаше да е достатъчно. Знаеше колко меко, колко податливо можеше да бъде тялото й. Колко огнено, силно, трептящо. Можеше да иска всичко това, да има всичко това. Нямаше да е достатъчно.

Никой не умееше като него да улавя момента, настроението, посланието. Остави собствените си чувства и посегна към чантата с фотоапарата.

— Какво правиш? — Брайън понечи да се надигне и той се обърна.

— Постои така една минутка.

Заинтригувана и подозрителна, тя го гледаше как настройва апарата.

— Аз не…

— Просто лежи, както си беше — прекъсна я Шейд. — Отпусната и доста доволна от себе си.

Сега намеренията му бяха достатъчно очевидни. Мания, помисли Брайън. Фотоапаратът бе мания и за двама им.

— Шейд, аз съм фотограф, а не модел.

— Направи ми това удоволствие — той внимателно я бутна обратно на леглото.

— Пила съм прекалено много шампанско, за да споря с теб — усмихна му се, когато Шейд вдигна фотоапарата пред лицето си. — Можеш да си играеш, ако искаш, или да правиш сериозни снимки, ако трябва, стига да не трябва аз да правя нищо.

Не правеше нищо, само се усмихваше, и той започна да пулсира. Често бе използвал фотоапарата като бариера между себе си и своя обект, друг път като проводник на чувствата си, чувства, които не си позволяваше да пусне на свобода по никакъв друг начин. Сега не бе нито едното, нито другото. Чувството вече бе в него и бариерите бяха невъзможни.

Бързо я улови в кадър и снима, ала не бе доволен.

— Не е това, което искам — бе толкова делови, че тя не го усети като защита, само като негов маниер. Но когато се приближи, издърпа я да седне и разкопча ципа на роклята й, устата й увисна.

— Шейд!

— Този ленив сексапил — прошепна той и смъкна роклята над едното й рамо. — Тези невероятни вълни на чувственост, които не изискват никакво усилие, просто ги има. Този поглед в очите ти — ала когато неговите очи се върнаха към нейните, Брайън забрави шегата, която се гласеше да каже. — Начинът, по който изглеждаш, когато те докосвам, ето така… — бавно плъзна ръка по голото й рамо. Целува я, докато в главата й не остана никаква мисъл, а тялото й се изпълни с усещания. — Така — прошепна, по-решен от всякога да улови този момент, да го направи осезаем, за да може да го държи в ръцете си и да го вижда. — Просто така — повтори, направи крачка назад, после още една. — Начинът, по който изглеждаш точно преди да правим любов. Начинът, по който изглеждаш веднага след това.

Вдигна апарата и тя, неспасяемо възбудена, погледна към обектива. Улови я така, в мерника на обектива, без никаква мисъл, но объркана от чувства. В същото време улови и себе си.

За момент сърцето й бе в очите. Блендата се отвори, затвори се и го запечата. Щеше ли да види какво бе чувствала, когато проявеше снимката? Щеше ли да е сигурен в собствените си чувства?

Сега Брайън седеше на леглото. Роклята й бе раздърпана, косата разрошена, очите замъглени. Тайни, помисли отново Шейд. И двамата ги имаха. Бе ли възможно да бе заключил частица от всяка от тайните им върху лентата във фотоапарата?

Когато я погледна, видя една възбудена жена, една жена, която възбужда. Видя страст, мекота и отстъпчивост. Видя жена, която бе опознал повече от всяка друга. Видя жена, до която още не бе стигнал… Жена, до която не бе искал да стигне.

Приближи се мълчаливо към нея. Кожата й бе влажна, ала топла, както бе очаквал. В косите й блестяха капчици дъжд. Докосна една от тях и тя изчезна. Ръцете й се вдигнаха.

Докато бурята бушуваше отвън, той отведе и нея, и себе си там, където нямаше нужда от отговори.