Нора Робъртс
Едно лято (9)

Девета глава

— Може да ми стане навик.

Брайън, разположила удобно фотоапарата в скута си, се изтегна в пирогата — тясното издълбано от дънер кану взето назаем от семейството, което живееше до реката. Няколко километра по-нататък бе оживеният град Лафайет, Луизиана, ала тук лятото изглеждаше по-сънено.

Жужаха пчели, простираха се сенки, пееха птици, прелитаха водни кончета. Едно се стрелна покрай тях, прекалено бързо, за да бъде заснето, ала достатъчно бавно, за да бъде оценено. От дърветата, надвесени над реката, се спускаше мъх, а водата пълзеше бавно. Защо да бърза? Бе лято, имаше риба за ловене, цветя за късане. От водата се подаваха водни лилии, а от време на време някоя жаба се размърдваше на своето листо и скачаше да поплува.

Защо да се бърза наистина? Животът трябваше да бъде изживян с удоволствие.

Както веднъж бе отбелязал Шейд, тя лесно се приспособяваше. В лудницата в Далас бе работила дълги часове в тъмната стаичка и по улиците. Работа и само работа. Когато моментът го изискваше, можеше да е работоспособна, бърза и енергична. Но тук, където въздухът бе натежал и животът вървеше бавно, й бе достатъчно да лежи, кръстосала крака и да чака какво ще се случи.

— Би трябвало да работим — напомни й той.

— Не работим ли? — усмихна се Брайън, завъртя лениво крак и си помисли, че щеше да е добре, ако бяха взели назаем и една въдица. Какво би било да улови сом? — направихме десетки снимки, преди да се качим на лодката.

Бе нейна идея да се отбият на реката, макар да бе почти сигурна, че Шейд я бе надминал със снимките на семейството, което ги бе посрещнало. Тя може да ги бе уговорила да им дадат лодката си, ала той я бе победил с работата си с фотоапарата.

— Снимката на госпожа Биенвил, която чисти боб, трябва да е станала невероятна. Ръцете й… — Брайън поклати глава и се отпусна. — Никога не съм виждала жена с такива ръце. Представям си, че може да направи най-нежното суфле, после да излезе и да отсече някое дърво.

— Хората тук имат свой начин на живот, свои правила.

Тя обърна глава и се вгледа в него.

— На теб това ти харесва.

— Да — Шейд гребеше, не защото трябваше да стигнат някъде, а защото бе толкова приятно. Това сгряваше мускулите и разхлабваше ума му. Почти се усмихна, като си помисли, че присъствието на Брайън постигаше почти същото. — Харесва ми независимостта и фактът, че се получава.

Тя лежеше и слушаше жуженето и бръмченето на насекомите, звуците на реката. Бяха се разхождали покрай друга река, в Сан Антонио, но там звуците бяха различни. Тиха испанска музика, звън на сребро върху порцелан от кафенетата на открито. През нощта бе прекрасно, спомни си Брайън. Светлините се отразяваха във водата, водата се къдреше от речните таксита, такситата бяха пълни с хора, радващи се на тексаския вариант на гондола. Тя бе снимала двама млади влюбени, може би младоженци, сгушени върху един от извитите каменни мостове над реката.

Когато стигнаха до Галвистън, Брайън видя един друг Тексас, с бели пясъчни плажове, фериботи и двуместни велосипеди. Оказа се, че да склони Шейд да наемат такъв велосипед бе по-лесно, отколкото очакваше. С усмивка си помисли колко далеч бяха стигнали, не само като километри. Бяха работили заедно, а когато той можеше да се откъсне от работата си, бяха играли.

В Малибу всеки вървеше по плажа по свой си път. В Галвистън след два часа работа тръгнаха покрай брега ръка за ръка. Нещо дребно за много хора, помисли тя, ала не и за тях двамата.

Всеки път, когато правеха любов, сякаш имаше нещо повече. Брайън не знаеше какво бе то, но не задаваше въпроси. Шейд бе този, с когото искаше да бъде, да се смее, да говори. Всеки ден откриваше нещо ново, нещо различно в страната и в хората. Откриваше го с Шейд. Може би друг отговор не й трябваше.

Какво имаше в него? Независимо дали искаше, или не, понякога се чудеше. Какво имаше в Шейд Колби, което я правеше щастлива? Той невинаги бе търпелив. В един миг можеше да бъде великодушен и почти сладък, в следващия да е студен и сдържан като непознат. Да бъде с него бе смущаващо за жена като нея, свикнала с по-малко променливи настроения.

В момента Шейд бе отпуснат. Това не му се случваше често, тя знаеше, ала настроението на реката сякаш се бе просмукало в него. И въпреки това той наблюдаваше. Някой друг би могъл да плава по реката, да хвърля по някой поглед към пейзажа, наслаждавайки се на общия ефект. Шейд му правеше разбор.

Това Брайън го разбираше, защото самата тя бе такава. В едно дърво можеше да се изследва материята на листата, семето в земята, сянката, която хвърля, светлината, която пропуска. Един дилетант би могъл да направи напълно професионална снимка на дървото, но то щеше да е само това. Когато Брайън правеше снимка, искаше да изтръгне от обектива чувства.

Нейната специалност бяха хората, напомни си тя, докато наблюдаваше как Шейд вдига греблата от водата. Пейзажите, замръзналият живот за нея бяха промяна на темпото. Това, което винаги я бе очаровало и винаги щеше да я очарова, бе човешкият елемент. Ако искаше да разбере чувствата си към Шейд, може би бе дошло време да се отнася към него както към всеки друг обект.

Вгледа се изпитателно в него изпод полуспуснатите си клепки. Изглеждаше много властен физически. Да бъде под влиянието на нечия власт определено не бе нейната цел в живота. Може би затова толкова често я привличаха устните му, защото бяха чувствени, уязвими.

Знаеше образа, който си бе създал — студен, сдържан, прагматичен. Част от това бе вярно, помисли Брайън, ала част бе илюзия. Веднъж мислеше да го снима в сянка. Сега се чудеше какво щеше да се получи, ако го снимаше на кротка слънчева светлина. Без да си даде време да помисли, вдигна фотоапарата си, насочи го към него и щракна.

— Просто опитвам — обясни безгрижно, когато той повдигна вежди. — В края на краищата, ти вече си ми направил две снимки.

— Вярно е. — Шейд си спомняше как я бе снимал, когато си решеше косата върху една скала в Аризона. Не й бе казал, че бе изпратил фотографията на списанието, и не се съмняваше, че тя щеше да бъде използвана в окончателния фотоалбум. Не й бе казал и че това бе снимка, която имаше намерение да пази в личната си колекция.

— Задръж за малко. — С бързи професионални движения Брайън смени лещите, нагласи разстоянието и светицата и фокусира обектива върху една чапла, кацнала на върха на един кипарис. — Такова място те кара да мислиш, че лятото ще продължава вечно.

— Може би трябва да отделим още три месеца за обратния път и да снимаме есета.

— Изкушаващо е — тя отново се изтегна. — Много изкушаващо. Изследване на всички сезони.

— Клиентите ти могат да започват да нервничат.

— За съжаление е вярно. И все пак… — отпусна пръсти във водата. — В Лос Анджелис пропускаме сезоните. Бих искала да видя пролетта във Вирджиния и зимата в Небраска — отметна плитката си зад гърба и седна. — Мислил ли си някога да зарежеш всичко, Шейд? Просто да си събереш багажа и да заминеш… Да кажем, за Небраска, и да си направиш едно малко студио. Сватби и абитуриенти, нали разбираш.

Той я изгледа спокойно.

— Не.

Брайън със смях се просна отново назад.

— Аз също.

— В Небраска няма да намериш много суперзвезди.

Тя присви очи, ала тонът й бе спокоен.

— Това да не е поредният намек за моята работа?

— Твоята работа — поде Шейд и внимателно обърна лодката обратно — е неизменно добра. Иначе сега нямаше да работим заедно.

— Струва ми се, че съм ти много благодарна.

— И поради качеството на работата ти — продължи той — се чудя защо се ограничаваш с красиви хора.

— Това е моята специалност — Брайън видя диви цветя на калния, обрасъл с мъх бряг на реката. Внимателно нагласи отново фотоапарата си. — А и много от моите обекти далеч не са красиви, физически или емоционално. Интересни са ми — заяви тя, преди да бе успял да направи някакъв коментар. — Обичам да откривам какво има под образа и да го показвам.

И я биваше в това, реши Шейд. Всъщност бе открил, че й се възхищаваше за това — не само заради уменията й, а и заради усета. Просто не можеше да си обясни защо Брайън ходеше по петите на знаменитостите.

— Изкуство за масите?

Ако той бе искал да я обиди, не бе улучил мишената.

— Да. И ако ме питаш, ще ти кажа, че и Шекспир е правел изкуство за масите. Гладен ли си?

— Не — очарователна жена, помисли той, както винаги мъчейки се да не се чувства очарован. Копнееше за нея, бе вярно. За тялото й, за компанията й. Но не можеше да си обясни как тя непрекъснато го очароваше. — Преди да тръгнем, ти изяде цяла купа скариди с ориз, достатъчно голяма, за да нахрани четиричленно семейство.

— Това беше преди часове.

— За да бъдем точни, преди два часа.

— Много си капризен — измърмори Брайън и се загледа в небето. Толкова спокойно, помисли тя. Толкова просто. Моменти като този трябваше да се помнят и пазят. Сведе поглед и му се усмихна. — Правил ли си някога любов в пирога?

Шейд се разсмя. Не беше възможно да не се разсмее.

— Не, ала не мисля, че трябва да се отказваме да опитаме нещо ново.

Брайън докосна с върха на езика си горната си устна.

— Ела тук.

 

 

Оставиха зад гърба си ленивата река с жуженето на нейните насекоми и се озоваха в шумния и колоритен Ню Орлиънс. Потни тромпетисти на Бърбън стрийт, продавачи на пазара, веещи си да се разхладят, художници и туристи на площад „Джексън“ — това бе един вкус на Юга и двамата бяха съгласни, толкова отдалечен от Юга, колкото Сан Антонио бе отдалечен от Тексас.

Оттам поеха на север към Мисисипи, за да усетят юли в дълбокия юг. Горещина и влага. Високи чаши със студени напитки и скъпоценни сенки. Тук животът бе различен. В градовете мъжете се потяха, облечени с бели ризи и с разхлабени вратовръзки. По нивите селяните работеха под жаркото слънце. Но се движеха по-бавно от хората на север и на запад. Може би беше заради четиридесет градусовите температури, може би просто бе начин на живот.

Децата използваха привилегията на младостта и ходеха полуголи. Телата им бяха загорели, потни и прашни. В един парк Брайън снима в едър план засмяно момче с шоколадова кожа, което се разхлаждаше в един фонтан. Фотоапарат не го изплаши. Когато тя го прибра, той й се засмя и започна да пищи, а водата струеше върху него, студена и бяла, и той изглеждаше като в стъкло.

В едно малко градче на северозапад от Джексън попаднаха на мач на детски отбори. Игрището не бе кой знае какво, а трибуните имаха вид, сякаш не биха понесли повече от петдесетина зрители, ала те спряха и паркираха между един пикал и една ръждясала кола.

— Тук е страхотно — заяви Брайън и взе чантата с фотоапарата.

— Просто ти мирише на хотдог.

— Това също — съгласи се тя весело. — Но това е лятото. Може да отидем на мач на „Янките“ в Ню Йорк, ала днес тук ще направим по-хубави снимки — хвана го под ръка, преди да се бе отдалечил. — Ще си запазя мнението за хотдога.

Шейд се огледа наоколо. Тълпата се бе пръснала — по тревата, по сгъваеми столове, по трибуните. Хората се веселяха, оплакваха се, клюкарстваха и пиеха студени напитки. Той бе почти сигурен, че всички се познаваха, ако не по име, то поне по физиономия. Видя как един старец с бейзболна шапка небрежно изплю сдъвкания си тютюн, преди да започне да се кара на съдията.

— Ще се помотая наоколо — реши Шейд, защото за момента му се струваше доста ограничаващо да седне на трибуните.

— Добре — Брайън също се бе огледала и бе преценила, че трибуните бяха фокусът на това, което искаше.

Разделиха се. Той се запъти към стареца, който вече бе привлякъл вниманието му, а тя тръгна към трибуните, откъдето щеше да има добър поглед към играта.

Играчите бяха с бели панталони, вече позеленели от тревата и прашни, с червени или сини блузи с имената на отборите. На много от тях униформите им бяха големи, а ръкавиците изглеждаха огромни върху тъничките им ръце. Някои бяха с шпайкове, други с гуменки. Малцина имаха специални ръкавици.

Всъщност шапките издаваха индивидуалността на играчите, реши Брайън. Един носеше шапката си килната назад, друг нахлупена над очите. Тя искаше раздвижена снимка, която би запечатала както колорита и индивидуалността на участниците, така и самия спорт. Докато чакаше вдъхновение, се задоволяваше да снима играча на втора база, който запълваше времето си, докато батсменът застане в позиция, като подритваше с шпайковете и правеше големи балони от дъвка.

Направи още една крачка и опита с далечния обекти. Така бе по-добре, с удоволствие видя, че лицето на един играч бе цялото изпъстрено с лунички. Съдията даде сигнал за удар и зад нея някой шумно пукна балона си от дъвка и изсвири.

Брайън свали фотоапарата и си позволи да се загледа в играта. Ако искаше да изобрази атмосферата, първо трябваше да я почувства. Тук имаше нещо повече от хора, мисли тя имаше някакво чувство за единение. Зрителите подвикваха на играчите по име, подхвърляха весели забележки и си личеше, че добре ги познават. Но двата отбора определено бяха увлечени от играта.

Родителите бяха дошли на мача направо от работа, бабите и дядовците бяха отложили вечерята си, съседи бяха предпочели да дойдат на мач, вместо да прекарат вечерта пред телевизора. Всички имаха свои любимци не се срамуваха да ги насърчават с викове.

Следващият играч заинтригува Брайън най-вече защото бе изумително красиво момиче на около дванадесет години. На пръв поглед изглеждаше, че мястото й бе по-скоро на сцената на балета, отколкото на игрището. Ала когато видя начина, по който момичето застана в стойка и се подготви да улови топката, Брайън вдигна фотоапарата си. Това си струваше да се види.

Улови я по време на първия й скок. Макар че тълпата крещеше, Брайън бе очарована от плавното движение. Това може и да бе детски мач в едно почти забравено градче в Мисисипи, но тя си спомни за работата в ателието си с една прима балерина. Момичето се приготви за хвърляне, а Брайън се приготви за следващата снимка. Трябваше да чака още две топки и изпитваше все по-голямо нетърпение.

— Ниско и навън — чу да мърмори някой до нея. Ала всичко, за което можеше да мисли, бе, че ако момичето се размърда, ще изпусне снимката, която чакаше.

После всичко стана прекалено бързо, за да може Брайън да оцени разположението на гонката, но момичето се хвърли към нея и тя приключи на автоматично снимане, за да я проследи. Последният кадър бе лицето й в едър план. Да, помисли Брайън, Мария би разбрала това изражение. Напрежение, решителност и воля.

— Прекрасно! — отпусна фотоапарата, толкова запленена, че дори не се усети, че говори на глас. — Направо прекрасно.

— Това е нашето момиче.

Тя стреснато погледна към семейството, разположило се до нея. Жената бе нейна възраст, може би година-две повече и сияеше. Мъжът до нея се усмихваше и дъвчеше. Може би не бе чула добре. Та те бяха толкова млади.

— Вашата дъщеря ли?

— Най-голямата — жената хвана мъжа си за ръка и Брайън видя еднаквите семпли венчални халки. — Имаме още три, които тичат наоколо, ала те се интересуват повече от намаленията по сергиите, отколкото от играта.

— Не и нашата Кари — бащата погледна към дъщеря си, която бе изпреварила преследващите я играчи. — Тя е толкова съсредоточена.

— Надявам се, нямате нищо против, че я снимам.

— Не — жената отново се усмихна. — В града ли живеете?

Това бе възпитан начин да се разбере коя беше. Брайън не се и съмняваше, че жената познаваше всички в радиус от петнадесет километра.

— Не, само минавам оттук — тя изчака следващия удар. — Всъщност аз съм фотограф на свободна практика и работя за „Лайфстайл“. Може би сте го чували.

— Разбира се — мъжът кимна към жена си, без да откъсва очи от играта. — Тя всеки месец то купува.

Брайън извади от чантата си един брой и обясни защо иска да снима Кари. Макар да го каза накратко и полугласно, мълвата бързо се разпространи сред публиката и скоро трябваше да отговаря на въпроси и да задоволява любопитството на хората. За да приключи по-бързо, слезе долу, сложи широкоъгълен обектив и направи една групова снимка. Реши, че не бе лошо, но не искаше да прекара следващия час, снимайки хора, които й позират. За да им даде време да насочат вниманието си отново към играта, отиде до сергията.

— Някакъв късмет?

Завъртя глава и видя, че Шейд крачи редом до нея.

— Да, а ти?

Той кимна и се облегна на щанда. Жегата не бе намаляла, макар слънцето да клонеше към залез. Нощта обещаваше да бъде не по-малко тежка и задушна от деня. Шейд поръча две лимонади и два сандвича.

— Знаеш ли какво ми се иска? — попита Брайън, докато слагаше горчица на сандвича си.

— Лопата?

Без да му обръща внимание, тя продължи да маже горчицата.

— Да се топна в един огромен басейн, а веднага след това да изпия една маргарита с лед.

— Засега ще трябва да се задоволиш с шофьорското място на фургона. Твой ред е да караш.

Брайън сви рамене. Работата си беше работа.

— Видя ли момичето, което вкара преди малко?

— Дето бяга като куршум ли? — тръгнаха по неравната трева към фургона.

— Да. Седях на пейката до нейните родители. Имат четири деца.

— И какво?

— Четири деца! — повтори тя. — И мога да се обзаложа, че жената нямаше повече от трийсет години. Как го правят хората?

— Питай ме по-късно и ще ти покажа.

Брайън се засмя и го смушка с лакът в ребрата.

— Нямах това предвид… Макар че идеята ми харесва. Исках да кажа, виж тези двама души, млади, красиви. Може да се каже, че дори се харесват.

— Невероятно.

— Не бъди циничен — скастри го тя и отвори вратата на фургона. — Много семейства не се харесват, особено ако имат четири деца, ипотека и десет или дванайсет години брак зад гърба си.

— Кой всъщност е циничен?

Брайън понечи да отговори, ала се намръщи.

— Сигурно аз — запали двигателя. — Може би възприятията ми са изкривени, но когато видя щастливо семейство, се впечатлявам.

— Впечатляващо си е — той внимателно прибра чантата с фотоапарата и седна. — Когато се получи.

— Да.

Тя замълча, спомнила си пронизалата я завист, когато улови в обектива си семейство Браун. Сега, след толкова седмици и километри, за нея бе още един удар да установи, че не се бе отърсила от това чувство. Бе успяла да го отхвърли някъде в ъглите на съзнанието си, ала то изскочи отново сега, когато си помисли за семейството на трибуните на стадиона в малкото градче.

Семейство, сплотеност. Обвързване. Дали някои хора просто изпълняваха обещанията си повече от други? Или някои хора просто не можеха да приспособят живота си към живота на някой друг, да направят необходимите компромиси?

Когато погледнеше назад, й се струваше, че и тя, и Роб се бяха опитвали, но всеки по свой си начин. Не бе имало среща на мисли, а два различни начина на мислене, всеки от които бе вземал своите си решения, които никога не се съобразяваха с другия. Означаваше ли това, че за един успешен брак трябват двама души, които да мислят по един и същ начин?

С въздишка пое по магистралата, която щеше да ти отведе в Тенеси. Ако това бе така, много по-добре й бе да е сама. Макар да бе срещала много хора, които харесваше и с които можеше да й бъде приятно, никога не бе срещала човек, който да мисли като нея. Особено мъжът, разположен до нея, който вече бе забил нос във вестника. Дори и само по това се различаваха. Той би прочел от кора до кора всеки вестник във всеки град, в който спираха, като буквално поглъщаше думите. Брайън би прегледала отгоре-отгоре заглавията, би хвърлила едно око на клюкарската страница и би отишла направо на комиксите. Ако я интересуваха новините, би ги научила от радиото или от телевизията. Четенето бе за почивка, а почивката не означаваше анализ на международното положение.

Връзка. Замисли се отново за разговора с Лий само преди няколко седмици. Не, тя просто не бе създадена за дълготрайни връзки. Самият Шейд й бе казал, че някои хора не са способни на постоянство. И тя се бе съгласила, нали? Защо трябваше истината изведнъж да я потиска?

Каквито и чувства да изпитваше към него — а Брайън още не ги бе определила както трябва — нямаше намерение да си мечтае за сватба. Може понякога сърцето й да трепваше, когато видеше семейства, дето не се бореха, а се допълваха, ала това си бе съвсем естествено. В края на краищата, на този етап нямаше никакво намерение да променя заради някого начина си на живот. Нещата, такива, каквито бяха, напълно я устройваха.

Ако бе влюбена… Тя отново усети онова пробождане и не му обърна внимание. Ако бе влюбена, това би усложнило нещата. Истината беше, че бе напълно доволна от успешната си кариера, от свободата си и от красивия си интересен любовник. Трябваше да е луда, за да не е доволна. Трябваше да е ненормална, за да се опита да промени и едно-единствено нещо.

— И това няма нищо общо със страха — заключи на глас.

— Какво?

Брайън се обърна към Шейд и за негова и нейна изненада се изчерви.

— Нищо — смотолеви. — Просто мислех на глас.

Той я изгледа. Изглеждаше така, сякаш се цупи, защото се чувства объркана. Шейд се поддаде на желанието си, пресегна се и я докосна по бузата.

— Не си ядеш сандвича.

Идеше й да се разплаче. Кой знае защо, искаше й се да спре, да отпусне глава на кормилото и да избухне в сълзи.

— Не съм гладна — успя да отговори.

— Брайън… — той я видя как грабна слънчевите очила и си ги сложи, макар че слънцето вече залязваше. — Добре ли си?

— Много съм добре — тя пое дълбоко въздух. Продължаваше да гледа право напред. — Съвсем добре.

Не, не беше добре. Макар че в гласа й рядко се прокрадваше напрежение, Шейд го усети. Само преди няколко седмици би свил рамене и би се зачел отново във вестника. Сега демонстративно го пусна на пода.

— Какво има?

— Нищо — Брайън се наруга наум и включи радиото.

Той просто го спря.

— Спри.

— Защо?

— Просто спри.

Тя зави по-рязко, отколкото бе необходимо, забави и спря на банкета.

— Няма да пътуваме бързо, ако спираме десет минути, след като сме тръгнали.

— Няма да пътуваме бързо, докато не ми кажеш какво има.

— Нищо няма! — Брайън стисна зъби и се облегна назад. Нямаше смисъл да казва, че няма нищо, докато в същото време ръмжи. — Не знам. Просто съм нервна.

— Ти?

Тя се извъртя към него.

— И аз имам право да съм в лошо настроение, Колби. Това не е твоя запазена марка.

— Разбира се, че имаш право — съгласи се Шейд. — Но понеже това е първият случай, който виждам, ми е интересно.

— Не ми се подигравай!

— Да се караме ли искаш?

Брайън се вторачи през стъклото.

— Може би.

— Добре — той сговорчиво се намести на седалката. — За нещо конкретно ли?

Тя завъртя глава, готова да се хване за каквото и да е.

— Трябва ли да забучваш нос във вестника всеки път, когато аз съм зад кормилото?

Шейд се усмихна вбесяващо.

— Да, скъпа.

От гърлото й се изтръгна ръмжене и Брайън отново се загледа през предното стъкло.

— Няма значение.

— Бих могъл да ти напомня, че ти имаш навика да заспиваш, когато седнеш на това място.

— Казах, че няма значение — тя посегна към ключа. — Просто няма значение. Караш ме да се чувствам като глупачка.

Той сложи ръка върху нейната, преди да бе успяла завърти ключа.

— Държиш се като глупачка, като се опитваш да се измъкнеш и да не си кажеш какво те тормози — искаше му се да я прегърне. Без дори да бе разбрал кога, бе минал отвъд границата, когато можеше да си каже да не го интересува и да послуша собствения си съвет. Независимо дали го искаше, или не, независимо дали Брайън го приема или не, него го интересуваше. Бавно вдигна ръката й устните си. — Брайън, ти не си ми безразлична.

Тя бе потресена как такива простички думи можаха предизвикат такава вихрушка в душата й. Не си ми безразлична. Бе използвал същите думи, когато говореше за жената, която го караше да сънува кошмари. Заедно с удоволствието тези думи я караха да изпитва някаква отговорност, от която не можеше да избяга. Шейд не би си позволил да изпитва такива чувства сляпо. Вдигна поглед и срещна очите му, които спокойно се вглеждаха в лицето й.

— Ти също не си ми безразличен — промълви тихо вплете пръсти в неговите, само за момент, ала това смути и двамата.

Той направи следващата стъпка предпазливо. Не бе сигурен нито в нея, нито в себе си.

— Това ли те притеснява?

Брайън въздъхна дълбоко. Сега и тя бе нащрек като него.

— Малко. Не съм свикнала… Не така.

— Аз също.

Брайън кимна, загледана в прелитащите край тях коли.

— Мисля, че в такъв случай е по-добре и двамата да не се задълбочаваме.

— Звучи логично — и почти невъзможно, помисли Шейд. В момента му се искаше да я прегърне и да забрави къде са. Просто да я прегърне, не искаше нищо друго. С усилие се отдръпна. — Никакви усложнения?

Тя успя да се усмихне. В края на краищата, правило номер едно бе най-важното. Отново посегна към ключа.

— Прочети си вестника, Колби — каза весело. — Ще карам, докато се стъмни.