Нора Робъртс
Едно лято (8)

Осма глава

И двамата бяха много внимателни. И Брайън, и Шейд не искаха да кажат нищо, което другият би могъл да изтълкува погрешно. Бяха правили любов, и за двамата тя се бе оказала по-наситена, по-силна от всичко, което бяха изпитвали досега. Бяха определили правила и за всеки от тях най-важното бе да се придържат към тях.

От това, което се бе случило между тях и двамата бяха доста потресени, и по-внимателни от всякога.

За жена като Брайън, която бе свикнала да казва това, което мисли, да прави това, което й харесва, не бе лесно двадесет и четири часа на ден да стъпва на пръсти. Но преди да правят любов се бяха изяснили напълно, напомняше си тя. Никакви усложнения, никакво обвързване. Никакви обещания. И двамата по веднъж се бяха провалили в най-важната връзка, брака. Защо трябваше да рискуват да се провалят отново?

Пътуваха през Оклахома и отделиха пял ден на родеото в един малък град. Брайън не бе изпитвала такова удоволствие от празненствата за Четвърти юли, които бяха видели в Канзас. Приятно й бе да наблюдава огъня на състезанието, борбата на човек срещу животно, човек срещу човек, човек срещу часовника. Всеки от мъжете бе готов да даде всичко от себе си.

Някои бяха млади, други обветрени от годините, ала всички имаха цел. Да победят и после да продължат към следващия рунд. Харесваше й да вижда, че една игра може да бъде превърната в начин на живот.

Не се сдържа и си купи чифт ботуши с ниски токове и красива бродерия. Тъй като фургонът бе прекалено малък, за да позволи безразборно купуване на сувенири, досега се бе ограничавала. Но нямаше смисъл да се прави на мъченица. Ботушите я направиха щастлива, ала Брайън се сдържа и не купи кожен колан с огромна сребърна тока за Шейд. Това бе точно от тези жестове, които той би могъл да изтълкува погрешно. Не, нямаше да си подаряват цветя, дрънкулки, красиви думи.

Караше на юг към Тексас, докато Шейд на седалката до нея четеше вестник. От радиото се лееше откровено секси парче с дрезгавия глас на Тина Търнър.

Лятото бе достигнало до момента, в който жегата започваше да трепти. Брайън нямаше нужда радиото да й съобщава, че температурата е тридесет и шест градуса и се покачва, но двамата с Шейд се бяха разбрали, че ще използват климатика само от време на време при дългите преходи. На откритата магистрала вятърът бе почти достатъчен. Като самозащита тя караше боса и само по потник и шорти. Мислеше си за Далас и за хотелска стая с климатик и с прохладни чаршафи върху мек дюшек.

— Никога не съм била в Тексас — обади се Брайън — Не мога да си представя място, в което градовете са дълги по осемдесет-сто километра. Такси от единия до другия край на града ще ти струва седмичната заплата.

Вестникът прошумоля, докато Шейд отгръщаше страницата.

— Ако живееш в Далас или Хюстън, имаш кола.

Бе типично в негов стил да дава кратки практични отговори и тя бе започнала да ги приема.

— Радвам се, че ще останем в Далас два дни да отпечатваме. Живял ли си някога там?

— Малко — той сви рамене и отгърна следващата страница. — Далас, Хюстън — тези градове са Тексас. Големи, разпрострели се, богати. Много тексаско-мексикански ресторанти, луксозни хотели и пътна мрежа, от която на пришелеца му се завива свят. Затова включих в маршрута и Сан Антонио. Доста е различен от останалата част от Тексас. Елегантен, спокоен, по европейски.

Брайън кимна и погледна пътните знаци.

— Работил ли си някога в Тексас?

— Опитах да работя в Далас в продължение на две години между пътуванията в чужбина.

Това я изненада. Просто не можеше да си го представи другаде, освен в Лос Анджелис.

— Как ти хареса?

— Не е моят тип — отвърна Шейд простичко. — Бившата ми съпруга остана там и се омъжи за петролен магнат.

За пръв път споменаваше по някакъв начин за брака си. Тя изтри влажните си длани в шортите, като се чудеше как да реагира.

— Имаш ли нещо против, че се връщаш там?

— Не.

— Не те ли… — замълча. Дали не задълбаваше повече, отколкото би трябвало?

Той хвърли вестника настрани.

— Е?

— Ами, не те ли дразни, че тя се е омъжила повторно? Опитвал ли си се някога да се върнеш назад и да разбереш от какво са се объркали нещата?

— Аз знам от какво са се объркали нещата. Няма смисъл човек да мисли непрекъснато за това. След като признаеш, че си направил грешка, трябва да продължиш напред.

— Знам — Брайън намести слънчевите си очила. — Просто понякога се чудя защо някои хора могат да са толкова щастливи заедно, а други са толкова нещастни.

— Някои хора просто не са един за друг.

— Ала понякога изглежда, че са един за друг, преди да застанат пред олтара.

— Някои хора не би трябвало да се женят.

Например ние ли, помисли си тя. В края на краищата, и двамата се бяха провалили. Може би Шейд бе прав, може би наистина бе толкова просто.

— Аз напълно оплесках моя брак — отбеляза Брайън.

— Само ти ли?

— Така изглежда.

— Значи си била толкова глупава, че да се омъжиш за господин Съвършенство.

— Ами… — тя се обърна към него и го видя как я гледа, вдигнал очаквателно вежди, бе забравила, че може не само да й причини болка, а и да я разсмее. — Във всеки случай, господин Почти Съвършенство — усмихна му се. — Ако бях по-умна, щях да потърся някой с недостатъци.

Той запали цигара и опря крак на контролното табло, както правеше Брайън.

— Защо не го потърси?

— Бях прекалено млада, за да разбирам, че недостатъците се понасят по-лесно. И го обичах — не си бе представяла, че ще бъде толкова безболезнено да го каже, да го сложи в минало време. — Наистина го обичах — промълви тя. — По един наивен, идеалистичен начин. По това време не разбирах, че ще трябва да направя избор между неговото разбиране за брак и своята работа.

Шейд съвсем точно я разбираше. Неговата съпруга не бе жестока, не бе отмъстителна. Просто искаше неща, които той не можеше да й даде.

— Значи ти си се омъжила за господин Почти Съвършенство, аз пък се ожених за госпожа Обществени Амбиции. Ако исках да направя важни снимки, тя искаше да стана член на местния клуб. И в двете цели няма нито лошо, просто не си пасват.

— Но не съжаляваш ли понякога, че не си успял да ги съчетаеш?

— Съжалявам — думата се изтръгна неочаквано, като изненада много повече него, отколкото нея. Не бе осъзнавал, че таи съжаления. Не си го бе позволявал. — Бензинът ти свършва — забеляза той рязко. — В следващия град ще спрем да заредим.

Брайън бе чувала за къщи като обори, ала нищо не подхождаше по-точно на фразата от струпаните точно по границата между Оклахома и Тексас къщи. Всичко бе прашно и избледняло от жегата. Дори сградите изглеждаха изтощени. Може би щатът бе забогатял от петрол и земеделие, ала това малко кътче бе проспало този факт.

Тя слезе от микробуса да се разтъпче и по навик извади фотоапарата си. Докато заобикаляше фургона, кльощавият млад продавач я зяпна. Шейд видя как момчето ахна и как Брайън му се усмихна, преди да влезе в малкия разхлаждан от вентилатори магазин зад бензиноколонките.

От другата страна на улицата тя намери малък двор. Жена с памучна домашна рокля и избеляла престилка поливаше единственото цветно петно — леха с теменужки покрай къщата. Тревата бе пожълтяла, изгоряла от жега, но цветята бяха свежи и живи. Може би те бяха всичко, което трябваше на жената, за да бъде щастлива. Оградата отдавна имаше нужда от боядисване, а на стъклената врата към къщата имаше няколко малки дупки, ала цветята бяха ярко весело петно. Жената ги поливаше и се усмихваше.

Благодарна, че бе взела фотоапарата, зареден с цветен филм, Брайън опита няколко ъгъла. Искаше да улови умореното, избеляло от слънцето дърво на къщата и изсъхналата ливада като контраст на този букет на надеждата.

Не бе доволна и отново се премести. Светлината бе добра, цветовете идеални, а снимката не се получаваше. Защо? Отстъпи назад, огледа всичко заедно и си зададе най-важния въпрос: „Какво чувствам?“

Тогава се получи. Жената не бе необходима, само представата за нея. Ръката й, държаща лейката, нищо повече. Това можеше да е всяка жена, навсякъде, която имаше нужда от цветя, за да допълнят дома й. Това, което бе важно и което в края на краищата запечата Брайън, бяха цветята и надеждата, която те символизираха.

Шейд излезе от магазина с един хартиен плик и видя Брайън през улицата да експериментира с ъглите. Нямаше нищо против да почака, затова остави плика във фургона и извади първата кутийка студен сок, преди да плати бензина на продавача. На продавача, забеляза Шейд, който бе толкова зает да гледа Брайън, че едва успя да завие капачката.

— Хубав фургон — отбеляза той, но Шейд не вярваше изобщо да го бе погледнал.

— Благодаря — позволи си да проследи погледа на момчето. Не можа да сдържи усмивката си. Брайън бе доста смущаваща гледка в това оскъдно парче плат, което тя наричаше шорти. Какви крака, помисли Шейд. Сякаш започваха от кръста и никога не свършваха. Вече знаеше колко чувствителни могат да бъдат — от вътрешната страна, малко над коляното, по топлата гладка кожа високо по бедрата.

— Далеч ли пътувате с жена си?

— Хм? — Самият Шейд бе дотолкова очарован от Брайън, че бе забравил за продавача.

— Вие и госпожата — повтори момчето и с лека въздишка му отброи рестото. — Далеч ли пътувате?

— Далас. Тя не е… — понечи да го поправи, после се спря. Госпожата. Звучеше някак приятно. Едва ли имаше значение, ако едно момче в едно гранично градче мислеше, че Брайън бе негова. — Благодаря — каза разсеяно, пъхна парите в джоба си и тръгна към нея.

— Добро утро — поздрави го тя и тръгна да пресече към него.

Срещнаха се на средата на улицата.

— Намери ли нещо?

— Цветя — Брайън се усмихна, забравила за безмилостното слънце. Ако поемеше достатъчно дълбоко въздух, направо можеше да долови аромата им през прахта. — Цветя там, където не им е мястото. Мисля, че това е… — усети как останалите думи засядат в гърлото, когато той протегна ръка и докосна косите й.

Шейд никога не я докосваше, не и най-небрежно. Освен ако правеха любов, а тогава никога не беше небрежно. Никога нямаше леко докосване на ръце, нямаше леко стискане. Нищо. До този момент по средата на улицата между един изсъхнал двор и една мърлява бензиностанция.

— Красива си. Понякога това ме потриса.

Какво можеше да отговори? Той никога не й говореше нежни думи. А сега те я обливаха, докато пръстите му галеха бузата й. Очите му бяха толкова тъмни. Тя нямаше представа какво вижда Шейд, когато я гледаше, какво мисли. Никога не го бе питала. Може би за пръв път той й даваше тази възможност, ала Брайън не можеше да говори, само го гледаше.

Би могъл да й каже, че вижда искреност, доброта, сила. Би могъл да й каже, че изпитва нужди, нарастващи далеч отвъд границите, които бе поставил между себе си и останалата част от света. Ако го бе попитала, би могъл да й каже, че бе предизвикала в живота му промяна, която не бе предвидил, но вече не можеше да предотврати.

За пръв път се наведе и я целуна с нетипична за него нежност. Моментът го изискваше, макар да не бе сигурен защо. Слънцето бе силно и горещо, а миризмата на бензин бе остра. Ала моментът изискваше от него нежност и Шейд я даде, изненадан, че я открива в себе си.

— Аз ще карам — каза тихо и я хвана за ръка. — До Далас е далеч.

Чувствата му се бяха променили. Не чувствата към града, в който влизаха, а към жената до него. Далас се бе променил, откакто бе живял тук, ала Шейд от опит знаеше, че той сякаш непрекъснато се променя. Макар да бе живял тук само кратко време, бе му се струвало, че някоя сграда бе израснала за една нощ. Хотели и административни сгради изникваха навсякъде, където можеха да намерят място, а изглежда в Далас имаше неограничено място. Архитектурата бе по-скоро футуристична — стъкло, спирали, островърхи кули. Ала нямаше нужда да се търси много, за да се намери този уникален югоизточен привкус. Мъжете тук носеха каубойски шапки също толкова непринудено, колкото и костюми с жилетки и вратовръзки.

Избраха един хотел, близо до тъмната стаичка, която Шейд бе наел за два дни. Докато единият работеше на терен, другият щеше да използва оборудването, за да проявява и отпечатва снимки. Щяха да се редуват.

Брайън погледна към хотела с нещо като страхопочитание. Гореща течаща вода, пухени възглавници. Обслужване по стаите. Слезе от фургона и започна да разтоварва своята част от багажа и оборудването.

— Не мога да чакам повече — заяви тя, когато измъкна поредния куфар и усети как по гърба й се стича пот. — Отивам да се бухна във ваната. Може и да заспя там.

Той измъкна своя триножник, после нейния.

— Собствена ли искаш?

— Собствена какво? — Брайън преметна първия фотоапарат през рамото си.

— Вана.

Тя вдигна очи и срещна спокойния му питащ поглед. Шейд не би приел за дадено, осъзна Брайън, че ще делят хотелската стая, както делят фургона. Можеха и да са любовници, но липсата на връзка бе още много, много ясна. Да, бяха се договорили, че няма да има обещания, ала може би бе време тя да направи първата крачка. Наклони глава и се усмихна.

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще се съгласиш да ми изтъркаш гърба.

Той я възнагради с една от редките си спонтанни усмивки и нарами останалата част от багажа.

— Звучи разумно.

Петнадесет минути по-късно Брайън пусна куфарите си в тяхната хотелска стая. Със същото безгрижие хвърли обувките си. Не си направи труда да отиде до прозореца да види какъв бе изгледът. За това щеше да има време по-късно. Имаше един жизненоважен въпрос, който трябваше веднага да бъде проверен. Тя се пльосна напреки на леглото.

— Рай — реши и с въздишка затвори очи. — Абсолютен рай.

— Какво й е на кушетката ти във фургона? — Шейд подреди оборудването си в ъгъла, преди да дръпне завесите.

— Нищо. Но има огромна разлика между кушетка и легло — завъртя се на гръб и се просна диагонално. — Виждаш ли? На една кушетка просто е невъзможно да направиш това.

Той я погледна и отвори куфара си.

— И на легло няма да можеш да го направиш, ако ще го делиш с мен.

Съвсем вярно, помисли Брайън, докато го гледаше как методично си разопакова багажа. Хвърли един разсеян поглед на собствения си куфар. Можеше да почака. Със същия ентусиазъм, с който се бе хвърлила на леглото, сега скочи от него.

— Гореща вана! — извика тя и изчезна в банята.

Шейд остави комплекта си за бръснене на шкафчето и чу как водата започна да шурти. Спря за момент и се заслуша. Брайън вече започваше да си тананика. Съчетанието от звуци бе странно интимно — тих женски глас и плискаща се вода. Странно как нещо толкова просто можеше да го накара да пламне.

Може би беше грешка да наемат само една стая в хотела. Това не бе като да делят фургона в някой къмпинг. Тук бяха имали избор, шанс за усамотение и дистанция. Преди денят да бе свършил, нейните неща щяха да са разхвърлени навсякъде из стаята. Не бе в негов стил да приема безпорядъка. И въпреки това го бе сторил.

Вдигна очи и се видя в огледалото — тъмен мъж със слабо тяло и слабо лице. Очи малко прекалено твърди, устни малко прекалено чувствителни. Бе твърде свикнал със собственото си отражение, за да се чуди какво виждате тя, когато го погледнеше. Той видя един мъж, който изглеждаше малко изморен и имаше нужда да се избръсне. И не искаше да се запита, макар да се вгледа в себе си като художник в обекта си, дали вижда мъж, който вече бе направил необратима стъпка към промяна.

Шейд гледаше лицето си, отразено на фона на хотелската стая зад него. Точно до вратата бяха куфарите на Брайън и обувките, които тя бе внесла в стаята. За момент се зачуди каква снимка би се получила, ако вземеше апарата си и го настроеше да заснеме отражението му и стаята с куфарите. Запита се дали би могъл да я разбере. Отърси се от настроението, прекоси стаята и влезе в банята.

Брайън завъртя глава, ала това бе всичко. Макар дъхът й да спря, когато той влезе, тялото й остана спокойно и отпуснато. Такава интимност бе нова за нея и тя се почувства уязвима. Колкото и да бе глупаво, прииска й се да бе сложила пяна за вана, за да има някаква загадъчност.

Шейд се облегна на умивалника и се загледа в нея. Ако имаше намерение да се къпе, явно не бързаше. Малкото сапунче си стоеше опаковано в сапуниерката, а Брайън лежеше гола във ваната. С изненада осъзна, че за пръв път я виждаше, наистина я виждаше на светло. Тялото й бе една дълга съблазнителна линия. Банята бе малка и пълна с пара. Желаеше я. Той се зачуди дали един мъж можеше да умре от желание.

— Как е водата? — попита.

— Гореща — тя си каза да се отпусне, да се държи естествено. Водата, която я бе успокоила, сега започваше да я възбужда.

— Добре — Шейд спокойно започна да се съблича.

Брайън отвори уста, но отново я затвори. Никога не го бе виждала да се съблича. Двамата винаги се бяха придържали към неизказания си морален кодекс. Когато спираха да пренощуват, всеки се преобличаше в банята. Откакто бяха станали любовници, живееха с някакво нетърпение и в края на деня припряно се събличаха в тъмния фургон, докато правеха любов. Сега за пръв път можеше да види как любовникът й разкрива тялото си пред нея.

Знаеше как изглежда. Ръцете й отдавна й го бяха показали. Ала бе далеч по-различно преживяване да вижда извивките, очертанията. Атлетичен, помисли тя, като спринтьор или състезател по бягане с препятствия. Предполагаше, че сравнението бе достатъчно удачно. Той винаги очакваше поредното препятствие и бе готов да го прескочи.

— Спомена нещо за гърба — обади се Шейд и се потопи във ваната зад нея, после тихо изруга от температурата на водата. — Май обичаш да сваляш една-две кожи, докато се къпеш.

Брайън се засмя и се отмести да му направи място. Когато тялото му се плъзна и отърка в нейното, реши, че има нещо в малките вани. Доволно се сгуши в него, жест, който отначало го изненада, после му стана приятно.

— И двамата сме малко дълги — отбеляза тя и сви колене. — Добре поне, че сме слаби.

— Продължавай да ядеш — той едва устоя на желанието да я целуне по върха на главата. — Рано или късно ще започне да ти се лепи.

— Никога не ми се е лепило — Брайън прокара ръка от коляното нагоре по бедрото му. Леко, небрежно докосване, от което вътрешностите му пламнаха. — Иска ми се да вярвам, че изгарям калории само като мисля. Но ти…

— Аз?

Тя въздъхна тихо и затвори очи. Шейд бе толкова сложен, толкова неспокоен… Как можеше да го обясни? Брайън знаеше толкова малко от това, което той бе видял и преживял. Само един отделен случай. Само елин белег. Нямаше нужда да й се казва, че има и други.

— Ти си много материален — каза накрая. — Дори мислите ти имат някаква физическа сила. Не се отпускаш. Сякаш… — поколеба се за момент, после се хвърли с главата надолу. — Сякаш си боксьор на ринга. Дори и между рундовете си напрегнат и чакаш звънеца.

— Това е животът, не мислиш ли? — ала Шейд се усети, че обрисува с пръст извивката на шията й. — Един дълъг мач. Поемаш си за миг въздух, и отново скачаш и играеш.

— Никога не съм го виждала по този начин. Животът е приключение. Понякога нямам сили за него, тогава мога да седна и да гледам как го изживяват другите. Може би затова исках да стана фотограф, за да мога да събирам малки късчета от живота и да ти запазвам. Помисли за това, Шейд — тя се размърда и обърна глава да го погледне. — Помисли за хората, които сме срещали, за местата, на които сме били и сме ги видели. А сме изминали едва половината път. Тези каубои на родеото — очите й светнаха. — Всичко, което искаха, беше малко тютюн за дъвкане, своенравен кон и шепа небе. Фермерът в Канзас, който кара трактора си в най-голямата жега, поти се, боли го, а той гледа земята си, проснала се пред него. Децата, които играят на дама, старците, които засяват градинките пред кухните си или играят шах в парка. Това е животът. Той е жените с бебета в скута, млади момичета, които се пекат на плажа, деца, които се плискат в малки надуваеми басейни в страничния двор.

Шейд я докосна по бузата.

— Вярваш ли в това?

Вярваше ли? Звучеше толкова опростено… Толкова идеалистично. Брайън се намръщи, загледана в издигащата се от водата пара.

— Вярвам, че трябва да вземеш колкото има добро, колкото има красота и да се задоволиш с тях. С останалото човек трябва да се справя, но не всеки ден и всяка минута. Тази жена днес — тя се облегна назад. Не бе сигурна защо бе толкова важно да му го каже. — В къщата срещу бензиностанцията, на която спряхме да заредим. Дворът й беше изгорял от слънцето, боята на оградата й се лющеше. Видях, че пръстите й бяха изкривени от артрит. Ала тя поливаше теменужките си. Може би цял живот е живяла в тази миниатюрна къщичка. Може би никога не е знаела какво е да седнеш в нова кола и да усетиш миризмата на кожа, или да летиш първа класа, или да пазаруваш в „Сакс“. Но тя си поливаше теменужките. Засадила ги е, отгледала ги е и се грижи за тях, защото те я радват. Нещо стойностно, едно глупаво ярко петно, което може да гледа и да му се усмихва. Може би това е достатъчно.

— Цветята не могат да растат навсякъде.

— Могат. Трябва само да поискаш.

Когато Брайън го каза, прозвуча вярно. Прозвуча като нещо, което би искал да повярва. Несъзнателно опря буза на косите й. Те бяха влажни от парата, топли, меки. Тя го караше да се отпусне. Просто като беше с нея, като я слушаше, нещо в него се разхлабваше. Ала той помнеше правилата, с които и двамата се бяха съгласили. Не се задълбочавай, каза си. Просто се забавлявай.

— Винаги ли във ваната те избива на философски спорове?

Устните й трепнаха. Много рядко се случваше да долови следи от смях в тона му и това бе толкова приятно.

— Мисля, че ако ще водиш философски спор, трябва да се чувстваш удобно. А сега, за гърба ми…

Шейд взе сапуна и го разви.

— Искаш ли утре да си първа в тъмната стаичка?

— Ммм — Брайън се протегна напред, когато той прокара мокрия сапун по кожата й. Утре бе прекалено далеч, за да мисли за него. — Добре.

— Значи си от осем до дванайсет.

Тя понечи да възрази, после се отказа. Някои неща не се променят.

— Какво пра… — думите отмряха във въздишка, когато Шейд плъзна сапуна около кръста й и нагоре към шията. — Обичам да ме глезят.

Гласът й бе сънен, но той прокара насапунисания си пръст по зърното и усети как то бързо потръпна. Завъртя сапуна около нея в бавни кръгове, по-ниско, още по-ниско, докато всяка мисъл за отпускане бе забравена. Брайън рязко се извъртя, така че Шейд се озова уловен под нея и притисна устни към неговите. Ръцете й се впуснаха по тялото му и го докараха до ръба, преди да бе успял да се овладее.

— Брайън…

— Обичам да те докосвам — спусна се надолу и устните й се плъзнаха по гърдите му, вкусвайки плът и вода. Захапа леко и чу бумтенето на сърцето му, после потърка буза в мократа му кожа, само за да усети, само за да експериментира. Почувства го как потрепери и за момент замръзна. Кога ли за последен път бе позволявал да го любят? Може би този път нямаше да му остави избор. — Шейд… — ръцете й се скитаха където им харесваше. — Ела с мен в леглото — изправи се, преди да бе успял да отговори. Водата се стичаше от нея, а тя му се усмихваше и бавно вадеше фибите от косите си. Когато паднаха, Брайън ти отметна назад и посегна да вземе хавлия. Изглежда вече нямаше нужда от думи.

Изчака го да излезе от ваната, после взе още една кърпа и сама го изтри. Той не възрази, ала тя го усети как издига емоционална преграда около себе си. Не и този път, помисли Брайън. Този път щеше да бъде различно.

Докато го бършеше, гледаше очите му. Не можеше да разчете мислите му, не можеше да види отвъд желанието. Засега това бе достатъчно. Хвана го за ръката и го поведе към леглото.

Този път тя щеше да го люби. Колкото и силно, колкото и нетърпеливо да бе желанието й, щеше да му покаже как я кара да се чувства. Обви ръце около него и бавно се отпусна на леглото. Устните й намериха неговите.

Нуждата бе не по-малка. Тя го разкъсваше. Но Шейд откри, че този път не можеше да иска, не можеше да я накара да следва неговото темпо. Брайън го насищаше с удоволствието да предизвиква удоволствие. Устните й го водеха все по-дълбоко и по-дълбоко, ала бавно и лениво. Той разбра, че с нея страстта можеше да бъде изграждана пласт по пласт, докато не остане нищо друго. Двамата ухаеха на ваната, която бяха споделили, на сапуна, който се бе плъзгал от неговата кожа към нейната. Тя изглежда се задоволяваше да го вдиша и издиша, докато бавно го побъркваше.

Бе удоволствие само по себе си да го гледа в светлината на късния следобед. Сега нямаше тъма, нямаше сенки. Да прави любов на светло, свободно и без прегради, бе нещо, за което дори не бе знаела, че копнее. Раменете му още бяха влажни. Брайън виждаше капките вода върху тях, вкусваше ги. Когато устните им се срещнаха, тя гледаше очите му и виждаше в тях желанието, което отразяваше нейното. В това бяха еднакви, каза си. В това, ако не в нещо друго, се разбираха.

А когато я докосна, когато видя как погледът му проследи ръката му, Брайън потрепери. Желанията, неговите и нейните, се сблъскаха и се сляха.

Тук имаше нещо повече, отколкото си бяха позволявали преди, всеки сам на себе си и един на друг. Най-малкото това бе интимността, споделеното знание, споделеното удоволствие. Никой не водеше, никой не се сдържаше. За пръв път Шейд изостави всякакви преструвки, че поддържа тази тънка емоционална бариера между тях. Този път я искаше — цялата — повече, отколкото някога бе искал нещо. Искаше удоволствието, радостта, нежността. Искаше да вярва, че този път можеше да е различно.

Слънчевите лъчи падаха косо върху тъмнозелените й очи и ги осветяваха, както някога си бе представял. Устните й бяха меки и отстъпчиви. Над тях косите й се спускаха, диви и свободни. Залязващото слънце сякаш бе уловено в кожата й и я позлатяваше. Тя можеше да е нещо, което само си бе въобразявал — жена, стройна, жива и първична, жена без задръжки, приемаща собствената си страст. Ако я снимаше така, щеше ли да я познае? Щеше ли да може да улови емоциите, които събуждаше в него?

После Брайън отметна назад глава и бе млада, трептяща, достъпна. Щеше да разпознае тази жена, това чувство, дори след десетилетия. Нямаше нужда от снимка, за да му напомня за този вълшебен миг на вземане и даване.

Той я привлече по-близо. Имаше нужда от нея. Ти, помисли замаяно, когато телата им се сляха и мислите им се преплетоха. Само ти. Гледаше как очите й бавно се затвориха и тя му се отдаде.