Нора Робъртс
Едно лято (5)

Пета глава

През всичките години, откакто бе посетила каньона Оук Крийк, Брайън свързваше много красиви спомени с него. Когато го видя отново, не беше разочарована. Мястото бе точно толкова величествено и колоритно, колкото си го спомняше.

Знаеше, че из закътаните места в каньона ще лагеруват летовници. Щеше да си струва да им отдели малко време и филм. Край потока щеше да има сериозни риболовци и любители, със съсредоточени изражения на лицата и ярки примамки за стръв. Вечер на лагерните огньове щяха да се пекат ябълки и да се вари кафе в тенекиени канчета. Да, престоят щеше да бъде полезен.

Възнамеряваха да останат три дни, през които да снимат, да проявяват филмите и да отпечатват снимки. Тя нямаше търпение да започне. Но преди да отидат до града и да уредят подробностите, се бяха уговорили да спрат в каньона, за да може Брайън да посети Лий и семейството й.

— Според указанията трябва да поемем по един черен път, който се отклонява надясно точно след търговския пункт.

Шейд се оглеждаше за отклонението. Той също нямаше търпение да започне. Някои от снимките, които бе направил, го призоваваха да им вдъхне живот. Имаше нужда от концентрацията и тишината в тъмната стаичка, от самотата. Имаше нужда да даде воля на творческия си импулс и да види резултата в ръцете си.

Сети се за снимката на Брайън, седнала на върха на скалата. Не искаше да се замисля за нея, ала знаеше, че това щеше да е първият филм, който ще прояви.

Най-важното беше, че щеше да има възможността да се отдалечи за известно време от нея, както си бе обещал. След като я оставеше при приятелите й — а бе сигурен, че те щяха да пожелаят тя да остане с тях — можеше да отиде в Сидона и да си наеме фотолаборатория и стая в мотел. След като бе прекарвал с нея по двадесет и четири часа всяко денонощие, разчиташе да прекарат няколко дни разделени, за да има възможност да възвърне равновесието си.

Всеки от тях щеше да работи където реши — в града, каньона, или околностите. Това щеше да му даде пространство. Щеше да изготви график за ползване на фотолабораторията. С малко късмет през следващите три дни двамата почти нямаше да се виждат.

— Ето го — посочи Брайън, макар че Шейд бе видял тясната отбивка и вече намаляваше скоростта. Тя огледа стръмния, ограден с дървета път и поклати глава. — Господи, не мога да си представя Лий тук. Толкова е диво и първично, а тя е… Ами, елегантна.

Той бе познавал няколко елегантни жени през живота си и бе живял с една от тях. Огледа околността.

— Тогава какво прави тук?

— Влюби се — каза Брайън простичко и се наведе напред. — Ето я къщата. Страхотна е.

Стъкло и стил. Това бяха думите, които й дойдоха наум. Не беше изтънчената къща, в която би си представила Лий, но виждаше, че пасва на приятелката й. Наоколо имаше цъфнали цветя с ярки червено-оранжеви цветове, които не познаваше, гъста трева и раззеленели дървета.

На алеята стояха два автомобила — прашен джип последен модел и лъскава кремава лимузина. Докато паркираха зад джипа, иззад къщата изскочи огромна сребристосива фигура, Шейд изруга от изумление.

— Това трябва да е Сантанас — тя се засмя, ала огледа предпазливо кучето, без да отваря вратата.

Шейд гледаше очарован как мускулите на животното играят при всяко движение. Но опашката му махаше и езикът висеше от устата. Ама и домашния любимец, реши той и каза:

— Прилича на вълк.

— Да — Брайън продължи да наблюдава през прозореца как кучето обикаля напред-назад край микробуса. — Лий ми каза, че е дружелюбно.

— Добре. Ти излез първа.

Тя го изгледа и Шейд й се усмихна непринудено. Пое дълбоко въздух и отвори вратата.

— Добро куче — каза и слезе от колата, все още с едната си ръка на дръжката. — Добър Сантанас.

— Четох някъде, че Браун отглежда вълци — съобщи Шейд безгрижно и излезе от срещуположната врата.

— Сладко — промърмори Брайън и предпазливо протегна ръката си към кучето.

То я подуши и очевидно я хареса, защото скочи и я събори на земята. Преди тя да успее да си поеме въздух, Шейд бе заобиколил микробуса, понесен от страх и ярост, ала каквото и да се готвеше да направи, бе спрян от високо изсвирване.

— Сантанас! — едно момиче се втурна иззад къщата с развени плитки. — Престани веднага! Не трябва да събаряш хората.

Хванато на местопрестъплението, огромното куче се просна на корем и някак успя да придобие невинен вид.

— Той съжалява — момичето погледна напрегнатия мъж, надвесен над кучето и жената, просната без дъх до него. — Просто много се вълнува, когато идват гости. Ти ли си Брайън?

Брайън успя да кимне, а кучето отпусна глава на ръката й и погледна нагоре към нея.

— Странно име. Мислех, че ще изглеждаш странно, но не изглеждаш. Аз съм Сара.

— Здравей, Сара — Брайън пое въздух и вдигна поглед към Шейд. — Това е Шейд Колби.

— Това истинско име ли е? — попита Сара.

— Да — Шейд погледна надолу към момичето и то се намръщи. Искаше да й се скара, че бе изпуснала кучето си, но откри, че не може. Тя имаше сериозни тъмни очи и му се искаше да клекне и да срещне погледа й от нейната височина. Беше неустоима. Само след десет години щеше да разбива сърцата на всички мъже.

— Името ти звучи така, все едно, че е взето от някоя от книгите на баща ми. Сигурно няма нищо лошо — тя се усмихна широко към Брайън и зарови смутено с крак. И двамата с кучето й изглеждаха смутени. — Много извинявай, че Сатанас те събори. Не се удари или нещо подобно, нали?

Тъй като за първи път някой се сети да попита, Брайън се замисли.

— Не.

— Е, тогава може би няма да кажеш нищо на татко — на лицето й блесна ослепителна усмивка, която показа шините й. — Той много се ядосва, когато Сантанас се държи лошо.

Сантанас облиза рамото на Брайън с огромния си розов език.

— Нищо лошо не е станало — реши тя.

— Страхотно! Ние ще отидем да им кажем, че сте тук — и момичето хукна обратно.

Кучето се изправи и се втурна след нея, без повече да погледне Брайън.

— Е, Лий очевидно не живее скучно — отбеляза Брайън.

Шейд се наведе и я издърпа на крака. Беше се уплашил за нея. За първи път от години се беше уплашил и то само защото домашният любимец на едно малко момиченце беше съборил колежката му.

— Добре ли си?

— Да — тя започна да изтръсква джинсите си от пръстта, ала замръзна, когато Шейд прекара длани по ръцете й.

— Сигурна ли си?

— Да, аз… — тя загуби способността си да мисли. Той не трябваше да я гледа така. Сякаш наистина бе загрижен. Искаше й се да я погледне така отново. И отново. Пръстите му едва докосваха кожата й. Искаше й се да я докосне така отново. И отново. — Добре съм — успя да каже накрая. Но гласът й бе почти шепот, а погледът й остана прикован в неговия.

— Това куче сигурно тежи над петдесет килограма — дланите му още бяха върху ръцете й.

— То не искаше да ми направи нищо лошо — защо си говореха за кучето, зачуди се Брайън замаяно, когато всъщност нищо друго не беше важно, освен тях двамата.

— Извинявай — палецът му се плъзна по вътрешната страна на лакътя й, където кожата й беше мека, както си бе представил преди. Сърцето й бумтеше като мотор. — Трябваше да изляза пръв, вместо да се шегувам. Ако, беше пострадала… — искаше да я целуне, точно в този момент, когато можеше да мисли единствено за нея, а не за причините да не го прави.

— Няма значение — промълви тя и откри, че ръцете й бяха отпуснати на раменете му. Телата им почти се докосваха. Кой беше пристъпил пръв? — Няма значение — повтори Брайън, на него и на себе си, и се наведе напред. Устните им се приближиха, поколебаха се и се докоснаха. От къщата се понесе радостен лай и те се отдръпнаха рязко.

— Брайън! — Лий излезе на верандата и остави вратата да се затръшне зад гърба й. Чак тогава забеляза колко напрегнати бяха мъжът и жената, застанали на алеята й.

Брайън потръпна и се отдръпна още една крачка от Шейд, преди да се обърне. Прекалено много чувства, беше единственото, което успя да си помисли. Прекалено много чувства, прекалено бързо.

— Лий! — тя побягна към нея… Или от него, не беше сигурна. Знаеше единствено, че в този момент имаше нужна от някой и с благодарност се хвърли в прегръдките на приятелката си. — Господи, колко е хубаво да те видя.

Поздравът прозвуча почти отчаяно. Лий внимателно изгледа над рамото на Брайън мъжа, който бе останал няколко крачки назад. Първото й впечатление беше, че той искаше да си остане там, отдалечен. В какво се бе забъркала Брайън, зачуди се тя и притисна силно приятелката си.

— Остави ме да те огледам — настоя Брайън и се разсмя. Напрежението се беше стопило. Изтънченото лице и грижливо оформената прическа бяха каквито ги познаваше. Но жената не беше. Усети го още преди да сведе поглед към закръгления корем под лятната рокля на Лий.

— Ти си щастлива — Брайън улови ръцете й. — Личи си. Не съжаляваш, нали?

— Не съжалявам — Лий я погледна изпитателно. Брайън изглеждаше същата. Здрава, непринудена и прекрасна по свойствен само на нея начин. Почти същата, ала в очите й имаше намек за тревога. — А ти?

— Нещата вървят добре. Липсваше ми, но след като те видях тук, се чувствам по-добре.

Лий се засмя и я прегърна през кръста. Ако приятелката й имаше проблем, тя щеше да открие източника. Брайън не умееше да крие нищо за дълго.

— Влезте вътре. Сара и Хънтър приготвят изстуден чай — тя погледна многозначително към Шейд и усети как Брайън се напрегна. Съвсем малко, ала Лий го усети и разбра, че бе намерила причината.

Брайън се прокашля.

— Шейд…

Той пристъпи напред и Лий си помисли, че се движи като човек, който е свикнал да опипва почвата.

— Лий Радклиф… Лий Радклиф Браун — поправи се Брайън и се отпусна малко. — Шейд Колби. Нали помниш, че веднъж си купих една негова снимка с парите, които бях спестила за нова кола.

— Да, тогава ти казах, че си луда — Лий подаде ръка и се усмихна, но гласът й беше хладен. — Радвам се да се запозная с вас. Брайън винаги се е възхищавала на работата ви.

— Ала вие не — отвърна Шейд с повече интерес и уважение, отколкото беше очаквал.

— Снимките ви често ми се струват прекалено резки, но винаги завладяващи — обясни просто Лий. — Брайън е специалистът, не аз.

— Тогава тя би ви казала, че ние не правим снимките си заради специалистите.

Лий кимна. Здрависването му беше твърдо — не нежно, ала не и жестоко. Абсолютно същото се отнасяше и за очите му. Засега беше по-добре да отложи преценката си.

— Заповядайте вътре, господин Колби.

Шейд смяташе просто да остави Брайън, но откри, че приема. Каза си, че няма да му навреди, ако се разхлади малко, преди да продължи към града и последва двете жени в къщата.

— Татко, ако не му сложиш повече захар, вкусът ще е ужасен.

Влязоха в кухнята и завариха Сара да гледа с ръце на кръста как баща й подрежда масата за чая.

— Не всеки обича да се трови със захар като теб.

— Аз обичам — обади се Брайън и се усмихна, когато Хънтър се обърна. Смяташе го за блестящ творец и често го проклинаше за таланта му, когато не можеше да заспи заради някоя от книгите му. Приличаше й на мъж, за когото би писала някоя от сестрите Бронте — силен, тъмен и мрачен. Ала най-вече той обичаше най-близката й приятелка. Брайън разтвори ръце за прегръдка.

— Радвам се да те видя отново — прегърна я Хънтър и се разсмя, когато усети, че тя се присяга към чинията със сладки зад гърба му. — Защо не напълняваш?

— Непрекъснато се опитвам — оправда се Брайън и си отхапа от шоколадовата бисквита. — Още са топли. Хънтър, това е Шейд Колби.

Хънтър остави кърпата и се здрависа с Шейд.

— Следя творчеството ви. Много е въздействащо.

— Със същата дума аз бих описал вашето.

— Последната ти книга така ме наплаши, че със седмици не смеех да сляза до пералнята в мазето — укори го Брайън. — Почти ми свършиха дрехите.

— Благодаря — ухили се поласкан Хънтър.

Брайън огледа заляната със слънце кухня.

— Предполагам, че очаквах къщата ти да е пълна с паяжини и скърцащи дъски на пода.

— Разочарована ли си? — попита Лий.

— Облекчена.

Лий се разсмя и се настани до кухненската маса със Сара от лявата си страна и Брайън насреща си.

— Е, как върви работата ви?

— Добре — Лий забеляза, че Брайън не поглежда към Шейд, докато говори. — Може би дори страхотно. Ще знаем по-добре, след като проявим лентите. Договорили сме с един от местните вестници да използваме фотолабораторията им. Остава ни единствено да отидем в Сидона и да си вземем две стаи. Утре започваме работата.

— Стаи? — Лий пое чашата, която Хънтър й подаде, и я остави на масата. — Но вие ще останете тук.

— Лий — Брайън се усмихна с благодарност на Хънтър, който й подаде чиния с бисквити. — Исках да те видя не да се нанасям. Знам, че и двамата с Хънтър работите по новите си книги, а ние с Шейд ще сме затънали до ушите в проявител.

— Как ще те посещаваме, ако си в Сидона? — възрази Лий. — По дяволите, Брайън, липсваше ми. Ще останете тук — тя сложи ръка на корема си. — На бременните жени трябва да им се угажда.

— Трябва да останеш — намеси се Шейд, преди Брайън да успее да отговори. — Това може да е последната възможност за малко свободно време за доста дни напред.

— Имаме много работа — напомни му тя.

— Пътят оттук до града е кратък. Няма да има никаква разлика. И без това ще трябва да наемем втора кола, за да можем и двамата да имаме транспорт.

Хънтър наблюдаваше Шейд от другия край на стаята. Напрегнат е, помисли си. Нетърпелив. Не такъв мъж би избрал за спокойната, непринудена Брайън, ала не беше негова работа да решава. Неговата работа и неговият талант бяха да наблюдава. Това, което имаше между двамата, бе очевидно. Нежеланието им да го приемат бе също толкова очевидно. Той спокойно взе чашата си и отпи от чая.

— Поканата е към двама ви.

Шейд се обърна към него с готов учтив отказ на езика. Очите им се срещнаха. И двамата бяха енергични, вглъбени мъже. Може би затова се разбраха толкова бързо.

Минал съм през това, сякаш му каза Хънтър с лека усмивка. Колкото и бързо да бягаш, няма да е достатъчно.

Шейд усети в погледа му и разбирането, и предизвикателството. Погледна надолу към Брайън и срещна хладния й изпитателен поглед.

— С удоволствие ще остана — чу се да казва. Отиде до масата и седна.

 

 

Лий преглеждаше снимките внимателно и съсредоточено, както й беше присъщо, а Брайън крачеше по терасата, готова да експлодира.

— Е? — настоя тя. — Какво мислиш?

— Още не съм разгледала всичките.

Брайън отвори уста, но се въздържа. Обикновено не се притесняваше за работата си. Знаеше, че снимките са добри. Не беше ли вложила много труд и сърце във всяка от тях?

Повече от добри, поправи се тя и измъкна шоколадче джоба си. Тези снимки бяха на нивото на най-добрите й снимки. Може би съревнованието с Шейд я бе подтикнало да постигне този резултат. А може би нуждата да се почувства малко самодоволна след някои от коментарите му за стила на работата й. Не й беше приятно да мисли, че бе способна да се принизи до дребнаво съперничество, ала трябваше да признае, че сега бе така. И искаше да победи.

Макар че двамата с Шейд бяха живели в една къща през последните дни и бяха делили фотолабораторията, бяха успели почти да не се виждат. Добър номер, помисли си Брайън огорчено. Сигурно се бяха справили толкова добре, защото и двамата играеха една и съща игра. Да се крият, без да търсят другия. Утре отново потегляха на път.

Тя установи, че бе нетърпелива и същевременно се страхуваше от този момент. А не беше противоречив човек, напомни си Брайън почти ожесточено. Обикновено беше пряма и… Ами, дружелюбна. Това просто беше в характера й. Защо не можеше да се държи така с Шейд?

— Е…

Брайън се извърна към Лий и повтори очаквателно:

— Е?

— Винаги съм се възхищавала от работата ти, Брайън. Знаеш това — Лий прилежно постави ръце на масата от ковано желязо.

— Но? — подсказа Брайън.

— Но тези са най-добрите — усмихна се Лий. — Най-добрите, които някога се правила.

Брайън въздъхна дълбоко и отиде до масата. Да, беше притеснена. Ала това не я интересуваше.

— Защо?

— Сигурна съм, че има много технически причини — светлосенките, оформянето.

Брайън нетърпеливо поклати глава.

— Защо?

Лий я разбра и взе една фотография.

— Тази снимка с възрастната жена и момиченцето на плажа. Може би е заради състоянието ми — каза тя бавно, докато я разглеждаше отново, — но ме кара да мисля детето, което чакам. Освен това ми напомня, че ще остарея, ало не толкова, че да спра да мечтая. Тази снимка е много въздействаща, защото е семпла, непресторена и невероятно изпълнена с емоция. А тази… — Лий прехвърли снимките, докато намери портрета на пътния работник. — Пот, решителност, честност. Само като погледнеш лицето му, разбираш, че този човек вярва в упорития труд и си плаща сметките навреме. А тук, на снимката с двамата тийнейджъри, виждам младост на прага на неизбежните промени на зрелостта. И това куче — тя го погледна и се разсмя. — Първият път, когато го погледнах, просто помислих, че е сладко и смешно, но то изглежда толкова гордо, толкова очовечено. Почти можеш да повярваш, че лодката е негова — Брайън не каза нищо и Лий подреди отново снимките и продължи: — Бих могла да кажа нещо за всяка снимка, ала основното е, че всяка от тях разказва история. Това е само една сцена, един момент, но историята я има. Има ги чувствата. Не е ли това целта?

— Да — усмихна се Брайън и напрежението в раменете й се стопи. — Това е целта.

— Ако снимките на Шейд са поне наполовина толкова хубави, есето ви ще бъде прекрасно.

— Ще бъдат — отговори Брайън. — Видях някои от негативите му във фотолабораторията. Невероятни са.

Лий повдигна вежди, докато наблюдаваше как Брайън поглъща шоколад и попита:

— Това притеснява ли те?

— Какво? О, не, не, разбира се. Неговата работа си е негова — и в този случай е част от моята. Никога не бих се съгласила да работя с него, ако не му се възхищавах.

— Но? — на свой ред подсказа Лий с усмивка.

— Не знам, Лий, той просто е толкова… Толкова непогрешим.

— Наистина ли?

— Никога не е непохватен — оплака се Брайън. — Винаги знае какво точно иска. Когато се събуди сутрин, е напълно съсредоточен. Никога не пропуска завой на пътя. Дори прави прилично кафе.

— Всеки би го намразил за това.

— Дразнещо е, това е всичко.

— Това често се случва в любовта. Влюбена си в него, нали?

— Не — Брайън погледна Лий с неподправена изненада. — Мили Боже, надявам се, че не съм толкова глупава. Трудно ми е дори да го харесам.

— Брайън, ти си ми приятелка. Иначе това, което наричам загриженост, би се наричало неоправдано любопитство.

— Което значи, че ще полюбопитстваш — каза Брайън.

— Точно така. Виждам как двамата ходите на пръсти един покрай друг, сякаш ви със страх, че ако случайно се докоснете, ще изскочат искри.

— Нещо подобно.

Лий се протегна и докосна ръката й.

— Разкажи ми, Брайън.

Не беше възможно да отклони въпроса. Брайън погледна към сплетените им ръце и въздъхна.

— Привлича ме — призна тя бавно. — Шейд е различен от всички, които съм познавала, най-вече защото не е от мъжете, с които обикновено бих общувала. Много е резервиран и много сериозен. Аз обичам да се забавлявам. Просто да се забавлявам.

— В една връзка трябва да има и друго, освен просто да се забавляваш.

— Аз не търся връзка — по този въпрос Брайън беше напълно уверена. — Ходя на срещи, за да отида на танци, на купон, да слушам музика или да гледам кино. Това е. Последното, което искам, е да се справям с всичкото напрежение и усилия, които изисква една връзка.

— Някой, който не те познава, би казал, че това е доста повърхностно отношение.

— Може би — съгласи се Брайън. — Може би съм повърхностна.

Лий не отговори нищо, а само потупа с пръст по снимката.

— Това е работата ми — започна Брайън, ала се предаде. Много хора можеше да приемат думите й за чиста монета, но не и Лий. — Не искам връзка — повтори тя, ала по-тихо. — Лий, опитвала съм и знам, че изобщо не ме бива за това.

— За една връзка трябват двама — напомни й Лий. — Още ли смяташ, че вината е в теб?

— По-голямата част беше моя. Не се справих като съпруга.

— Определен тип съпруга — поправи я Лий.

— Предполагам, че има само няколко определения на думата в речника.

Лий само вдигна вежди.

— Сара има една приятелка, която има чудесна майка. Тя не само поддържа къщата чиста, но и я обзавежда интересно. Прави сладко, взима думата на родителски срещи и ръководи момичешка група от скаути. Тази жена може от цветна хартия и малко лепило да сътвори произведение на изкуството. Прелестна е и се подържа във форма с физически упражнения три пъти в седмицата. Много й се възхищавам, ала ако Хънтър искаше тези неща от мен, нямаше да нося пръстена му на пръста си.

— Хънтър е нещо неповторимо — промълви Брайън.

— Не мога да отрека. Но ти знаеш защо една не провалих всичко между нас — защото ме беше страх, че няма да се справя с изграждането и поддържането на една връзка.

— Не става дума за страх — сви рамене Брайън. — По-скоро за мързел.

— Спомни си с кого говориш — напомни й спокойно Лий.

Брайън се засмя и поклати глава.

— Добре, може би става дума за предпазливост. Връзка звучи твърде сериозно. Отношения звучи по-неангажиращо — прецени тя. — Ала отношения с мъж като Шейд биха имали ужасяващи последици — това звучи толкова хладнокръвно, помисли си Брайън. Кога бе започнала да говори толкова логично? — Той не е лесен човек, Лий. Има си свои собствени демони и свой собствен начин да се справя с тях. Не знам дали би ги споделил с мен и не знам дали искам да ги сподели.

— Старае се да се държи хладно — отбеляза Лий. — Но съм го виждала със Сара. Признавам, че вродената му доброта ме изненада, ала я има.

— Има я — съгласи се Брайън. — Просто е трудно да я достигнеш.

— Вечерята е готова — Сара отвори вратата със замах и я остави да се удари в стената. — Ние с Шейд направихме спагети и те станаха страхотни.

Наистина бяха страхотни. Докато се хранеха, Брайън наблюдаваше Шейд. И тя като Лий бе забелязала непринуденото му отношение към Сара. Беше повече от търпимост, реши Брайън, докато го гледаше как се смее с момичето. Беше привързаност. Не бе предполагала, че Шейд бе способен да хареса някого толкова бързо и свободно.

Може би трябва да бъда дванадесетгодишно момиче с шини, помисли тя, ала когато усети в каква посока бяха поели мислите й, поклати глава. Не искаше Шейд да я харесва. Искаше да я уважава.

Чак след вечеря разбра, че греши. Искаше много повече.

Беше последната спокойна вечер, преди да се разделят. Стояха на верандата, гледаха как се появяват първите звезди и слушаха първите нощни звуци. Следващата вечер по това време Брайън и Шейд щяха да са в Колорадо.

Лий и Хънтър седяха на люлката, а Сара се бе свила между тях. Шейд се бе опънал в един стол малко встрани и пуснат, леко уморен, и доволен от дългите часове във фотолабораторията. И все пак, докато си говореше непринудено със семейство Браун, осъзна, че бе имал нужда от този престой също толкова, а може би дори повече от Брайън.

Бе преживял просто и неусложнено детство. Допреди няколко дни почти бе забравил колко неусложнено и колко сигурно. Нещата, които бе преживял като възрастен, бяха изтласкали почти всичко. Сега, без да го осъзнава, той си връщаше част от това.

Брайън седеше на първото стъпало, облегната на един стълб. Ту се включваше в разговора, ту замълчаваше. Не се казваше нищо важно и непринуденият разговор правеше сцената още по-привлекателна. Нощна пеперуда се удряше в лампата на верандата, пееха щурци, бризът се промъкваше между листата на околните дървета. Нощните звуци оформяха свой собствен успокояващ разговор.

Харесваше й как Хънтър бе отпуснал ръката си на облегалката на люлката. Въпреки че говореше на Шейд, пръстите му галеха леко косата на жена му. Дъщеря му бе облегнала глава на гърдите му, ала от време на време слагаше ръка на корема на Лий, да провери дали бебето се движи. Макар че не оформяше съзнателно сцената, тя сама израсна пред очите й. Неспособна да се въздържи. Брайън се вмъкна в къщата.

Когато след малко се върна, носеше фотоапарата си, статива и прожектор.

— Олеле — Сара погледна и се изправи благоприлично. — Брайън ще ни снима.

— Не позирай — усмихна й се Брайън. — Продължавайте да си говорите — продължи тя, преди някой да успее да възрази. — Представете си, че дори не съм тук. Идеално е — продължи да си мърмори. — Не знам как не съм го видяла преди.

— Нека ти помогна.

Брайън изненадано погледна към Шейд и едва не му отказа, но се спря. Той за първи път се опитваше да работи с нея. Независимо дали това беше жест към нея, или се дължеше на привързаността, която беше започнал да чувства към приятелите й, не искаше да му откаже. Вместо това му се усмихна и му подаде фотометъра.

— Измери светлината.

Работеха заедно, сякаш го бяха правили от години. Това беше още една изненада и за двамата. Брайън нагласи осветлението и изчисли блендата по данните от фотометъра, който Шейд й даде. Удовлетворена, тя провери ъгъла през обектива и му отстъпи мястото си.

— Идеално — ако искаше да покаже една спокойна лятна вечер и едно семейство от хора, доволни от вечерта и един от друг, не би могла да се справи по добре. Шейд отстъпи назад и се облегна на стената на къщата. Без да се замисля, продължи да й помага, като се постара да отвлече вниманието на триото на люлката.

— Какво искаш, Сара? — започна той, когато Брайън зае отново мястото си зад фотоапарата. — Братче или сестриче?

Сара се замисли и забрави колко бе очарована, че я снимат.

— Ами… — тя отново сложи ръката си на корема на Лий и ръката на Лий спонтанно я покри. Брайън щракна затвора. — Може би братче — реши Сара. — Братовчед ми казва, че една по-малка сестра може да бъде ужасна.

Докато Сара говореше. Лий се облегна съвсем леко назад и отпусна глава на ръката на Хънтър. Брайън усети как чувствата се надигат в нея и погледът й се замъгли. Направи следващата снимка на сляпо.

Винаги ли бе искала това, запита се, докато продължаваше да снима. Близостта и задоволството, които даваха взаимната грижа и интимността? Защо трябваше да го усети чак сега, когато чувствата й към Шейд вече бяха заплетени и прекалено сложни? Тя примигна, за да промени погледа си и направи още една снимка точно в момента, когато Лий се обърна и се засмя на нещо, което Хънтър бе казал.

Връзка, каза си Брайън и копнежът се надигна в нея. Не лековатото, безгрижно приятелство, което си позволяваше, а стабилна, изискваща, равностойна връзка. Това виждаше през визьора на фотоапарата. И откри, че от това имаше нужда. Когато отстъпи от фотоапарата, Шейд бе до нея.

— Има ли някакъв проблем?

Тя поклати глава и протегна ръка да изключи прожектора.

— Идеално — съобщи с небрежен тон, макар че това й струваше много усилия и се усмихна на семейството на люлката. — Ще ви пратя копия веднага щом пак спрем за проявяване.

Брайън трепереше. Шейд беше достатъчно близо до нея, за да го види. Той се обърна и взе фотоапарата и статива.

— Ще ти помогна.

Тя се извърна да му каже да не го прави, ала Шейд вече ги беше взел и ги внесе в къщата.

— Най-добре да си опаковам апаратурата — каза Брайън на Хънтър и Лий. — Шейд обича да тръгва на път безбожно рано.

Когато последва Шейд в къщата, Лий отново отпусна глава на ръката на Хънтър.

— Те ще се оправят — каза й той. — Тя ще е добре.

— Може би — Лий погледна към вратата.

Шейд отнесе апаратурата на Брайън в стаята й и зачака. В момента, в който тя внесе прожектора, той се обърна към нея.

— Какво става?

Брайън отвори чантата и прибра статива и прожектора.

— Нищо, защо?

— Ти трепереше — Шейд нетърпеливо я хвана за ръката и я обърна към себе си. — Още трепериш.

— Уморена съм — това беше вярно. Беше се уморила чувствата й да я завладяват неочаквано.

— Не си играй с мен, Брайън. По-добър съм в това от теб.

Господи, имаше ли той някаква представа колко много й се искаше да я прегърне? Имаше ли как да разбере колко много би дала в момента, ако просто я прегърнеше?

— Не ме насилвай, Шейд.

Трябваше да предположи, че няма да я послуша. Той хвана брадичката й в длан и задържа лицето й. Погледът му, който виждаше много повече, отколкото му беше позволено, срещна нейния.

— Кажи ми.

— Не — отговори тя тихо. Ако беше ядосана или обидена, ако се държеше студено, Шейд щеше да продължи да разпитва, докато научи всичко. Но не можеше да се кара с нея, когато се държеше така.

— Добре — той се отдръпна и пъхна ръце в джобовете си. Беше почувствал нещо на верандата, нещо, което го беше привлякло, беше му се предложило. Ако бе дала знак, и най-малкия знак, Шейд може би щеше да й даде повече, отколкото и двамата можеха да си представят. — Може би трябва да се наспиш. Тръгваме в седем.

— Добре — Брайън решително се обърна и се зае с опаковането на останалата част от апаратурата си. — Ще бъда готова.

Той стигна до вратата и не можа да се въздържи да не се обърне пак.

— Брайън, видях снимките ти. Изключителни са.

Тя усети как първата сълза се стича по лицето й и се ужаси. Откога се разплакваше, защото някой бе признал таланта й? Откога се разтреперваше, защото снимката, която бе направила, й въздействаше в личен план, Брайън стисна устни и продължи да подрежда багажа си, без да се обръща.

— Благодаря.

Шейд не се бави повече. Затвори тихо вратата и си отиде.