Нора Робъртс
Едно лято (2)

Втора глава

Брайън знаеше точно какво иска. Може би изпреварваше малко графика на проекта на „Лайфстайл“. Може и да беше дребнаво, но й харесваше мисълта да има преднина пред Шейд Колби.

Във всеки случай не вярваше, че човек като него би оценил непреходната радост на последния учебен ден. Кой беше първият ден на лятото, ако не този буен изблик на свобода?

Избра начално училище, защото искаше невинност. Понеже искаше реализъм, реши училището да е от най-обикновените. Деца, които излизат от училище и се качват в лимузина, не отговаряха на образа, който искаше да предаде. Това училище би могло да бъде в който и да било град в страната. Децата, които щяха да изхвърчат през вратата, олицетворяваха всички деца. Хората, които гледаха снимките, независимо от възрастта си, щяха да видят по нещо от себе си.

Отдели много време да се подготви и прецени и отхвърли пет-шест позиции, преди да избере откъде да снима. Не бе нито възможно, нито препоръчително да режисира снимките. Единствено снимки на случайно подбрани деца щяха да й дадат това, което искаше — спонтанност и устрем.

Когато звънецът звънна и вратите на училището се отвориха, видя точно това. И си струваше риска да бъде прегазена от обути в маратонки крака. С викове, крясъци и свиркане децата се изсипаха в ярката слънчева светлина.

Лавина. Това беше мисълта, която мина през ума й. Брайън приклекна бързо и засне потока от деца под такъв ъгъл, че да предаде чувството за скорост, маса и пълен хаос.

„Да вървим, да вървим! Лято е и всеки ден е неделя.“ До септември оставаха години. Можеше да го види на лицето на всяко дете.

Обърна се и засне следващата трупа деца в пълен анфас. Когато снимката беше готова, те щяха да изглеждат така, сякаш изскачат направо от страницата на списанието. Тя импулсивно завъртя фотоапарата, за да направи вертикална снимка. И се получи. Едно момче на осем или девет години скочи надолу по стълбите с разперени ръце и огромна усмивка на лицето. Брайън го засне, увиснало във въздуха над разпръскващите се деца. Беше го уловила изпълнено с триумфа на този вълшебен, златен път на свободата, който се простираше във всички посоки.

Продължи да работи, въпреки че беше абсолютно сигурна коя снимка ще използва за есето. След десет минути всичко свърши.

Доволна от работата, тя смени обектива и се премести, за да снима училището под друг ъгъл. Сега то беше безлюдно и Брайън искаше да го заснеме така. Реши, че не иска чувството за ярка слънчева светлина и сложи ниско контрастен филтър. Когато стигнеше до проявяването, щеше да намали светлината в небето, като покрие с нещо тази част от снимката, за да не се преекспонира. Искаше да предаде чувството на празнота и очакване като контраст на живота и енергията, които току-що се бяха изсипали от сградата. Когато се изправи и овеси фотоапарата на рамото си, беше изщракала цял филм.

Училището свърши, помисли и се усмихна. И тя също чувстваше очарователното привличане към свободата. Лятото тепърва започваше.

 

 

Работата й не бе намаляла, след като напусна работата си в „Селебрити“. Беше се оказала по-строг работодател от шефовете си в списанието. Обичаше работата си и обикновено й отделяше целия си ден и повечето от вечерите си. Бившият й съпруг веднъж я бе обвинил, че бе не обсебена, а обладана от фотоапарата си. Това беше факт, който Брайън не можеше нито да отрече, нито да оправдае. След два дни работа с Шейд откри, че не бе единствена. Винаги бе мислила, че е педантичен творец, но в сравнение с него беше повърхностна. Той проявяваше огромно търпение в работата си, на което тя се възхищаваше, въпреки че я вбесяваше. Двамата имаха съвсем различен подход. Брайън заснемаше някоя сцена и представяше личната си гледна точка — емоциите си и мнението си за заснетия образ. Шейд преднамерено търсеше двусмисленост. Снимките му бяха в състояние да предизвикат десетки различни реакции, ала неговото собствено мнение почти винаги оставаше скрито. Точно както всичко, свързано с него, оставаше наполовина в сянка.

Той не обичаше да говори, но тя нямаше нищо против да работят в мълчание. Беше почти същото, като да работи сама. Обаче дългите му, мълчаливи погледи я изнервяха. Не й харесваше да я изучава, все едно че я гледа през обектива.

След първата им среща в нейното студио се видяха още два пъти, за да обсъдят маршрут и темите за есето. Не беше се оказал по-отстъпчив, отколкото при първия им разговор. Ала беше съобразителен. И двамата държаха достатъчно на проекта, за да могат да постъпят така, както бе предложила Брайън, и всеки да направи известен компромис.

След като й мина ядът, тя реши, че за трите месеца биха могли да станат приятели, или поне професионални приятели. След два дни работа с него вече знаеше, че това никога нямаше да се случи. Шейд не предизвикваше в хората прости чувства като приятелство. Вместо това ги объркваше или ги вбесяваше, а Брайън не позволяваше да я объркват.

Тя го проучи основно, като си каза, че това е част от работата. Човек не тръгва на път с мъж, за когото не знае на практика нищо. Но колкото повече научаваше — или по-точно колкото повече не успяваше да научи — толкова по-любопитна ставаше.

Научи, че бил женен и се развел на около двадесет години. И нищо повече по въпроса, никакви клюки, никакви истории, без виновни и жертви. Той явно прикриваше следите си добре. Разбра, че като фотограф за „Интърнешънъл Вю“ е прекарал пет години зад граница. Не в красивия Париж, Лондон или Мадрид, а в Лаос, Ливан и Камбоджа. Работата му там му бе спечелила номинация за „Пулицър“ и наградата на Международния прес клуб.

Фотографиите му бяха достъпни за изучаване и дисекции, ала личният му живот оставаше неясен. Рядко излизаше в обществото и малкото му приятели бяха неотклонно лоялни и мълчаливи. Ако искаше да знае нещо повече за него, щеше да се наложи да го научи, докато работят заедно.

Брайън реши, че това, дето се бяха разбрали да снимат на плажа през последния си ден в Лос Анджелис, бе добър знак. Бяха избрали мястото без никакви спорове. Плажните сцени щяха да бъдат постоянна тема през цялото фотоесе — от Калифорния до Кейп Код.

В началото двамата вървяха по пясъка заедно като приятели или любовници, без да се докосват, но в общ ритъм. Не говореха, ала тя вече знаеше, че Шейд не води излишни разговори, освен ако не е в настроение.

Бе едва десет сутринта, но слънцето вече грееше ярко. Тъй като беше работен ден, на плажа нямаше много хора на средна възраст. Когато Брайън спря, той продължи да върви, без да разменят дума.

Това, което бе привлякло вниманието й, бе контрастът. Възрастната жена, облечена с дълга плажна рокля, плетен шал и широка увиснала шапка, седеше под чадъра и наблюдаваше как внучката й, само по бухнали розови гащички, копае дупка в пясъка до нея. Момиченцето беше обляно от светлина, а баба му бе обгърната в сянка.

Трябваше да помоли жената да подпише позволение за използване на снимката. Брайън избягваше да прави това винаги, когато беше възможно, защото неизменно човекът, когото снимаше, се сковаваше. В този случай не беше възможно и тя търпеливо побъбри с жената и я изчака да се отпусне отново.

Името й беше Сейди, и внучката й бе кръстена на нея. Още преди да заснеме първия кадър, Брайън знаеше, че ще нарече снимката „Двете Сейди“. Всичко, което трябваше да направи, бе да върне замечтания, отнесен поглед и очите на бабата.

Отне й двадесет минути. Тя забрави за горещината, докато слушаше жената и обмисляше как да направи снимката. Знаеше какво иска. Искаше да покаже внимателната сдържаност във възрастната жена, пълната й липса в момиченцето и връзката между баба и внучка.

Сейди се отнесе в спомени, забрави за фотоапарата и дори не забеляза, когато Брайън започна да снима. Искаше да заснеме сцената така, че да разчувства хората, както беше разчувствала нея. При проявяването щеше безжалостно да покаже бръчките по лицето на бабата и да подчертае безупречната кожа на детето.

След като свърши, тя поговори с жената още няколко минути и взе адреса й с обещание да й прати копие от снимката. След това стана и продължи по плажа в търсене на следващата сцена.

Шейд също бе намерил първия си обект, ала не го заговори. Мъжът лежеше по лице върху избеляла плажна кърпа. Беше червен, разплут и анонимен. Можеше да е бизнесмен, който си е взел почивка сутринта, или продавач от Айова, това нямаше значение. За разлика от Брайън. Шейд не търсеше индивидуалността, а идентичността на хората, които се печаха на слънцето. В пясъка до мъжа бяха забити джапанки и пластмасова бутилка с лосион за слънце.

Шейд избра две гледни точки и засне шест пози, без да размени дори една дума с хъркащия мъж и удовлетворен се обърна да огледа плажа. На три метра от него Брайън небрежно събличаше шортите и тениската си. Носеше елегантен червен цял бански, който се повдигаше примамливо над бедрата й. Когато свали шортите си, профилът й се открои като грижливо изваяна фигура.

Без да се колебае, Шейд фокусира обектива, нагласи апертурата, мръдна съвсем малко встрани и зачака. В момента, в който Брайън посегна към тениската си, той започна да снима.

Тя бе толкова непринудена. Беше забравил, че някой може да се държи така в свят, където самовлюбеността се бе превърнала в религия. Тялото й очертаваше една дълга плавна линия, от която се откриваше все повече, докато издърпваше тениската над главата си. За момент Брайън вдигна лице към слънцето да се наслади на топлината му и сякаш нещо пропълзя в стомаха му и бавно го стисна.

Желание. Познаваше го и не се интересуваше от него.

Знаеше, че тъкмо това в неговата професия наричаха решителен момент. Фотографът снима, докато наблюдава разгръщащата се сцена. Когато визуалните и емоционалните елементи се съчетаеха — както сега — се получаваше постижение. Нямаше място за повторения. Решителните моменти представляваха точно това — всичко или нищо. Фактът, че бе усетил моментно разтърсване, само доказваше, че бе успял да заснеме нейния спокоен, непринуден сексапил.

Още преди години се бе научил да не се отнася прекалено емоционално към обектите, които снимаше, защото това можеше да унищожи един фотограф. Брайън Мичъл изглеждаше опасна, но Шейд не поемаше излишни рискове. Обърна се и забрави за нея. Почти.

Минаха близо четири часа, преди пътищата им да се пресекат отново. Тя седеше на слънце край една сергия и ядеше хотдог, натрупан с огромно количество горчица и сос. От едната си страна бе оставила чантата с фотоапарата и филмите си, а от другата — кутия с безалкохолна напитка. Погледна към него и той видя отражението си в черните й слънчеви очила.

— Как беше? — попита го с пълна уста.

— Добре. Има ли хотдог под всичко това?

— Ъ-хъ. — Брайън преглътна и махна към сергията. — Страхотно е.

— Не, благодаря — Шейд взе питието й и отпи една голяма глътка. Напитката беше топла и сладка, с портокалов вкус — По дяволите, как можеш да пиеш това?

— Имам нужда от много захар. Направих някои снимки, от които съм много доволна — тя протегна ръка за сока. — Искам да ги проявя, преди да тръгнем утре.

— Стига да си готова в седем сутринта.

Брайън се нацупи и си довърши хотдога. Би предпочела да работи до седем сутринта, вместо да става толкова рано. Едно от първите различия, които трябваше да изгладят през следващите три месеца, бе разликата в биологичния им ритъм. Тя разбираше красотата и притегателната сила на изгрева, ала предпочиташе мистериозните цветове на залеза.

— Ще бъда готова — Брайън се изправи, изтупа се от пясъка и облече тениската си. Той би могъл да й каже, че изглежда по-целомъдрена без нея. Начинът, по който тениската падаше върху бедрата й и привличаше погледа към тях, бе почти престъпен. — Стига ти да караш първи. До десет часа ще съм се съвзела.

Не знаеше защо го направи. Шейд бе човек, който преценява всяко движение, всяка гледка, всеки цвят. Разбиваше всичко на категории и после го събираше отново. Такъв бе подходът му. Той не постъпваше импулсивно. И все пак се протегна и обви пръсти около плитката й, без да мисли за постъпката си и за последствията от нея. Просто искаше да докосне косата й.

Видя, че я бе изненадал. Но тя не се отдръпна. Нито пък го погледна с типичната сдържана усмивка, използвана от жените, когато някой мъж не може да се въздържи да докосне това, което го привлича.

Косата й бе мека. Знаеше, че ще е така и сега допирът го потвърждаваше. Ала беше дразнещо, че не бе разпусната и свободна, за да се разсипе между пръстите му.

Още не можеше да я разбере. Брайън си изкарваше хляба, като обезсмъртяваше елита, бляскавите хора в светлините на прожекторите, а беше толкова непосредствена. Единственото й бижу бе тънка златна верижка, която стигаше до гърдите й. На нея висеше малко кръстче. Бе отново без грим, но носеше изкушаващ парфюм. С няколко умели щриха би могла да се преобрази в жена, която спира дъха, ала тя пренебрегваше тази възможност и предпочиташе семплото. Това само по себе си беше поразяващо.

Преди няколко часа Брайън бе решила, че не иска да бъде объркана. Сега Шейд реши, че не иска да бъде поразен. Без да продума, той пусна плитката да падне обратно на рамото й.

— В апартамента ти ли искаш да те откарам, или в студиото?

Значи това беше? Само за няколко секунди бе успял да я накара да изтръпне и сега единственото, което го интересуваше, бе къде да я захвърли.

— В студиото — тя взе чантата си и изхвърли сока си в кошчето, въпреки че гърлото й беше пресъхнало. Не бе сигурна дали ще може да преглътне. Още преди да стигнат до колата усети, че ако не каже нещо, ще избухне. — Харесва ли ти този хладнокръвен, сдържан образ, който толкова добре си усвоил, Шейд?

Той не я погледна, но на лицето му се появи бледа усмивка.

— Удобен е.

— Освен за хората, които са на по-малко от два метра от теб — по дяволите, щеше да го накара да прояви някаква емоция. — Може би приемаш твърде сериозно образа си за пред пресата — предположи Брайън. — Шейд Колби, загадъчен и интригуващ като името си и опасен и привлекателен като фотографиите си.

За нейна изненада този път той наистина се усмихна и изведнъж й се стори като човек, с когото би искала да се държат за ръце и да се смеят заедно.

— Къде си прочела това?

— В „Селебрити“ — смотолеви тя, — април, преди пет години. Имаше статия за продажбите на фотографии в Ню Йорк. Една от твоите снимки беше продадена за седем хиляди и петстотин долара в галерия „Сотби“.

— Така ли? — Шейд плъзна поглед по профила й. — Имаш по-добра памет от мен.

Брайън спря и се обърна към него.

— По дяволите, аз я купих. Тя е мрачна, депресираща, очарователна сцена, за която не бих дала и десет цента, ако тогава те познавах. И ако не я харесвах толкова, щях я изхвърля веднага щом се прибера в къщи. Така, както стоят нещата, сигурно ще трябва да я обърна към стената и да я оставя така поне шест месеца, докато успея да забравя, че фотографът, който я е снимал, е голямо говедо.

Той изслуша тирадата й със сериозно изражение и кимна.

— Когато започнеш да говориш, си много красноречива.

С една кратка, обидна дума тя се обърна и продължи към колата. Когато отвори със замах вратата на пътническото място, Шейд я спря.

— Тъй като на практика ще живеем заедно през следващите три месеца, може би ще е добре да си кажеш всичко.

— Какво всичко? — Брайън се опита да отговори небрежно, ала думите излязоха като съскане.

— Всичко, което не ти харесва.

Тя си пое въздух. Мразеше да се ядосва. Това неизменно я изтощаваше. Но трябваше да се примири. Опря ръце на вратата на колата и се наведе към нето.

— Не те харесвам. Бих казала, че това е всичко, ала не мога де се сетя за никой друг, когото не харесвам.

— Никой?

— Никой.

Не знаеше защо, но й повярва. Кимна и отпусна ръцете си върху нейните на вратата.

— И без това предпочитам да не попадам в групата. Защо е нужно да се харесваме?

— Това би улеснило задачата ни.

Той обмисли думите й. Ръцете й под неговите бяха меки. Контрастът с неговите твърди длани му харесваше, може би прекалено много.

— Обичаш нещата да са лесни?

Караше го да звучи като обида. Брайън се изправи. Очите й бяха на нивото на устата му и тя се отдръпна малко.

— Да. Усложненията са си просто усложнения. Те се пречкат и объркват нещата. Предпочитам да ги отметна и да се занимавам с това, което е важно.

— Между нас има едно голямо усложнение още от самото начало.

Брайън се стараеше да не сваля поглед от очите му, ала това не й пречеше да усеща лекия, уверен допир на ръцете му върху своите. Нито й пречеше да разбере какво имаше предвид. Тъй като и двамата старателно бяха избягнали темата от самото начало, тя се насочи директно към въпроса.

— Ти си мъж, а аз съм жена.

Шейд не можа да сдържи задоволството си от начина, по който му се сопна.

— Точно така. Бихме могли да кажем, че и двамата сме фотографи, което е безполов термин — на лицето му се появи намек за усмивка. — Но това са глупости.

— Може и така да е — отвърна Брайън спокойно. — Ала смятам да се справя, защото задачата е на първо място. Това, че не те харесвам, много ми помага.

— Харесването няма нищо общо с химията.

— Това учтива дума за нагон ли с? — усмихна се непринудено тя, въпреки че пулсът й започна да препуска.

Не бе от хората, които заобикалят темата, след като вече бе започната. Това беше добре.

— Както и да го наречеш, то отново ни връща към усложнението. Най-добре е да го огледаме добре и после да го отминем — когато ръцете му се стегнаха върху нейните, Брайън свали поглед към тях. Разбра какво предлагаше, но не виждаше мотивите. — Непрекъснато ще се чудим какво би било и това ще ни разсейва — продължи той. Тя отново вдигна поглед. Шейд усещаше как пулсът й препуска под ръцете му, ала Брайън не направи опит да ти отдръпне от него. Ако беше… Но нямаше смисъл да предполага, най-добре бе да се върви напред. — Ще проверим какво би било. След това ще го отметнем, ще го забравим ще продължим с работата си.

Звучеше логично. Брайън изпитваше дълбоко вкоренено недоверие към всичко, което звучи твърде логично. Но той бе абсолютно прав, когато каза, че ще се чудят и това ще ти разсейва. Тя самата се чудеше от дни. Устните му изглеждаха най-мекото нещо в него, ала дори те изглеждаха твърди, стегнати и неподатливи. Какво би било да ти усети и да ти вкуси?

Остави погледа си отново да се спусне към тях и те се извиха в усмивка. Не знаеше дали усмивката се дължеше на веселие, или на сарказъм, но това я накара да се реши.

— Добре — колко интимна би могла да бъде една целувка, когато ги разделяше вратата на колата?

Бавно се наведоха един към друг. Всеки очакваше другия да се отдръпне в последния момент. Устните им се докоснаха леко и безстрастно. Това можеше да бъде всичко. Всеки от тях можеше да загуби интерес след целувка, която само носеше това име. Два чифта устни, които се срещат, нищо повече.

Не биха могли да кажат кой от двамата промени целувката и дали това стана съзнателно, или случайно. И двамата бяха любопитни хора и любопитството им може би изигра някаква роля. А може и да беше неизбежно. Целувката се промени толкова постепенно, че не беше възможно да се прекрати, преди да бе станало късно за съжаления.

Устните им се разтвориха подканващо. Пръстите им се вкопчиха и лицата им се наклониха, за да задълбочат целувката. Брайън откри, че се притиска към твърдата неотстъпчива врата, като търсеше, настояваше за повече, и впи зъби в долната му устна. Беше права. Устните му бяха най-мекото нещо в нето. Невероятно меки, неразумно разкошни и горещи върху нейните.

Не беше свикнала на такива диви, завладяващи емоции. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Не можеше просто да се отпусне и да се наслаждава. Не беше ли това предназначението на целувката? Досега беше вярвала, че бе така, но тази изискваше цялата й енергия и сила. Още отсега знаеше, че когато свърши, ще бъде изцедена. Прекрасно, напълно изцедена. Наслаждаваше се на вълнението и предвкусваше чудесното изтощение.

Трябваше да знае. По дяволите, трябваше да знае, че Брайън не бе толкова безопасна, колкото изглеждаше. Не беше ли го боляло просто да я гледа? Целувката нямаше да намали болката, само щеше да я усили. Тя можеше да подкопае самоконтрола му, а самоконтролът му беше жизненоважен за изкуството, живота и разсъдъка. Бе го усвоил и усъвършенствал през годините, пълни с работа, страхове и надежди. Бе научил, че същият внимателен самоконтрол, който използваше в тъмната стаичка, същата старателна логика, на която разчиташе, когато снимаше, можеха да бъдат приложени успешно и безболезнено към жените. Едно докосване до Брайън беше достатъчно, за да осъзнае колко крехък можеше да бъде самоконтролът му.

За да докаже на себе си или пък на нея, че можеше да се справи с това, Шейд позволи на целувката да се задълбочи още повече. А може би си играеше с надвисналата опасност.

Може и да се чувстваше изгубен в целувката, ала когато тя свършеше, щеше да е свършила и нищо нямаше да се е променило.

Вкусът й беше горещ, сладък и силен. Направо го изгаряше. Трябваше да се отдръпне или щеше да го опари и да остане белег, а той имаше достатъчно белези. Истинският живот не беше прекрасен като първа целувка в горещ следобед. Знаеше го по-добре от повечето хора.

Шейд се отдръпна, доволен, че бе запазил самоконтрола си. Може би пулсът му не беше съвсем спокоен, нито умът му напълно бистър, но се владееше.

Брайън се чувстваше замаяна. Ако й беше задал въпрос, какъвто и да било въпрос, нямаше да може да отговори. Хвана се за вратата и зачака равновесието й да се възстанови. Знаеше, че тази целувка ще я изцеди и вече го чувстваше.

Той видя изражението в очите й, мекия поглед, на който никой мъж не би могъл да устои без борба, и се отвърна от нея.

— Ще те оставя в студиото.

Докато Шейд заобикаляше към своята страна на колата, тя се отпусна на седалката. Да го отметнем и да го забравим… Едва ли…

 

 

Опита се. Положи толкова усилия да забрави какво я бе накарал да почувства Шейд, че работи до три през нощта. Когато най-после се довлече до апартамента си, вече беше проявила снимките от училището и плажа, беше избрала негативите, които искаше да използва, и беше превърнала два от тях в едни от най-добрите си снимки.

Сега й оставаха четири часа да се нахрани, да опакова багажа си и да се наспи. Направи си огромен сандвич, извади куфара, който беше определила за пътуването, и нахвърли вътре най-необходимите неща. Изтощена, прокара хляб, месо и сирене с огромна глътка мляко. Тъй като не беше сигурна, че стомахът й ще издържи на напъна, остави недоядената си вечеря на масичката до леглото и се върна към опаковането.

Зарови се в горния рафт на шкафа си и измъкна кутията с целомъдрената пижама, която майка й й беше подарила за Коледа. Определено необходима дреха, реши Брайън и я пусна сред разбърканата купчина от дантели и джинси. Смяташе, че пижамата е безполова. Надяваше се да се чувства така в нея. Този следобед й беше напомнено насилствено, че бе жена, а една жена има слаби места, които не могат винаги да бъдат защитени.

Не искаше отново да се чувства жена около Шейд. Бе прекалено рисковано, а тя избягваше рискованите ситуации. Тъй като не бе подвластна на женствеността си, не би трябвало да има проблем.

Или поне така си каза.

След като започнеха задачата, щяха да бъдат толкова заети, че никой от тях нямаше да забележи дори ако другият имаше две глави и четири палеца.

Или поне така си каза.

Случилото се днес следобед бе просто един от онези преходни мигове, сполетяващи понякога фотографа, когато моментът диктува ситуацията. Нямаше да се случи отново, защото обстоятелствата никога нямаше да бъдат същите.

Или поне така си каза.

И с това свърши да мисли за Шейд Колби. Бе почти четири и следващите три часа бяха само за нея, последните, през които щеше да бъде насаме за много време занапред. Щеше да го прекара по любимия си начин. В спане. Тя се съблече, пусна дрехите си да паднат на купчина и пропълзя в леглото, без да се сети да изгаси лампата.

 

 

В другия край на града Шейд лежеше в мрака. Беше си приготвил багажа преди часове, ала още не бе заспал. Чантата и оборудването му бяха подредени спретнато до вратата. Беше напълно готов и напълно буден.

Бе губил съня си и преди. Не това го притесняваше, а причината. Брайън Мичъл. Въпреки че бе успял да изтласка мисълта за нея в дъното на ума си, не можеше напълно да освободи съзнанието си от нея.

Можеше да анализира стъпка по стъпка онова, което се бе случило между тях днес следобед, но това нямаше да промени нещо съществено. Беше се оказал уязвим. Може би само за момент, за една секунда, ала беше уязвим. Не можеше да си позволи това. Нямаше да позволи да му се случи втори път.

Брайън Мичъл беше от онези усложнения, които сама казваше, че предпочита да избягва. Той, от своя страна, бе свикнал с тях. Никога не беше имал проблеми да се справя с усложненията. С нея нямаше да бъде по-различно.

Или поне така си каза.

През следващите три месеца щяха да бъдат ангажирани с проект, който щеше напълно да погълне времето и енергията им. Когато работеше, беше способен да съсредоточи вниманието си в една точка и да не обръща внимание на нищо друго. Това не беше проблем.

Или поне така си каза.

Каквото станало, станало. Още вярваше, че беше по-добре да го отметнат, преди да потеглят, и да се отърват от фантазиите и напрежението, които те можеха да причинят. Бяха се освободили от напрежението.

Или поне така си каза.

Но Шейд не можеше да заспи. Болката и стомаха му нямаше нищо общо с вечерята, която беше изстинала недокосната в чинията му.

Оставаха му три часа насаме и след това щеше да прекара три месеца с Брайън. Той затвори очи и направи това, което винаги можеше да направи под стрес. Наложи си да заспи.