Нора Робъртс
Едно лято (11)

Единадесета глава

Ако имаха повече време…

Това бе мисълта, която се въртеше в главата на Брайън, докато август се изнизваше. Ако имаха повече време, можеха да остават по-дълго на всяко място. Ако имаха повече време, можеха да минат през повече щати, да видят повече градове, повече хора. Имаше толкова много, което трябваше да се види, да се запечата, ала времето им свършваше.

След по-малко от месец училището, което бе снимала празно и чакащо в следобедната светлина, щеше отново да се изпълни. Листата, които тогава бяха свежи и зелени, щяха да се обагрят в онези ярки цветове, преди да опадат. А тя щеше да се е върнала в Лос Анджелис, в своето ателие, щеше да се е върнала към установения си начин на живот. За пръв път думата „сама“ звънтеше на кухо.

Как се бе случило това? Шейд Колби бе станал неин партньор, неин любовник, неин приятел. Бе станал, макар да бе страшно да си го признае, най-важният човек в живота й. По някакъв начин през нощите, когато се занимаваха само един с друг, беше станала зависима от него, от неговото мнение, от неговата компания.

Представяше си как щеше да бъде, когато се върнеха в Лос Анджелис и всеки си поемеше по пътя. Различни части на града, мислеше си, различен живот, различни мирогледи.

Близостта, която толкова бавно, почти мъчително бе създала между тях, щеше да се стопи. Не бе ли то намерението и на двамата от самото начало? Те бяха разбрали един с друг, както се бяха разбрали да работят заедно. Ако чувствата й се бяха променили, това бе и проблем й. Брайън трябваше да се справи с него. Докато километражът превърташе поредния километър, докато поредният щат оставаше зад гърба им, тя се чудеше откъде да започне.

Шейд бе потънал в собствените си мисли. Когато пресякоха границата на Мериленд, пресякоха границата с Изтока. Атлантическият океан беше близо, близо, както и краят на лятото. Това, което го безпокоеше, бе краят. Тази дума вече не означаваше нещо приключено, а нещо отминало. Започваше да осъзнава, че съвсем не бе готов да тегли тази последна черта. Имаше различни начини да погледне разумно на въпроса. Той ги опита всичките.

Бяха пропуснали прекалено много. Ако не бързаха и потеглеха обратно, без да се придържат към първоначалния си план да пресекат направо страната, можеха да обиколят толкова много места, които не бяха видели на идване. Можеха да останат две седмици в Ню Ингланд, две седмици след Деня на труда. След дългите дни във фургона и напрегнатата работа и двамата заслужаваха известна почивка. Това бе разумно.

Би трябвало да се върнат спокойно, вместо да препускат. Ако не бързаха толкова да навъртат километри, колко още снимки щяха да излязат? Дори само една от тях да се окажеше изключителна, щеше да си струва. Това бе професионален подход.

А когато се върнеха в Лос Анджелис, може би Брайън можеше да се пренесе при него, да живеят в един апартамент, както бяха живели в един фургон. Това беше невъзможно. Нали?

Тя не искаше да усложнява техните отношения. Не го ли бе казала? Шейд не искаше да поеме отговорността да се свърже с друг човек. Не се ли бе изразил достатъчно ясно? Може би на някакво ниво бе започнал да изпитва потребност от нейната компания. И бе вярно, че беше започнал да харесва начина, по който Брайън гледаше на всяко нещо и намираше в него удоволствието и красотата. Това не означаваше обещания, обвързване или усложнения.

Тази потребност със сигурност щеше да отзвучи. Имаше нужда само от малко време и малко разстояние. Единственото, в което бе сигурен, бе, че искаше да отложи този момент колкото бе възможно по-дълго.

Брайън забеляза открита лека кола — червена, ярка. Шофьорката бе преметнала ръка през облегалката на бялата кожена седалка, а късата и руса коса се развяваше от вятъра. Брайън грабна фотоапарата и се надвеси през прозореца.

Искаше да улови картината отзад, като размаже колата във вихрушка от цвят. Но не искаше да изгуби арогантната извивка на ръката на шофьорката, нито небрежния начин, по който бе отметнала назад косата си. Вече знаеше, че в тъмната стаичка щеше да изреже скучното сиво шосе и другите коли. Само червената открита кола, помисли тя и нагласи фотоапарата си.

— Опитвай се да поддържаш дистанцията — извика на Шейд. Направи една снимка, не остана доволна и се провеси още повече през прозореца, за да направи следващата. Макар Шейд да я ругаеше, Брайън щракна и със смях се стовари обратно на мястото си.

И той имаше същата слабост, знаеше си го. Когато вдигнеш фотоапарата пред себе си, имаш чувството, че това е щит, че нищо не може да ти се случи — ти просто не си част от това, което се случва. Макар и да знаеше, че не бе така, бе му се случвало достатъчно често, дори и след първата му командировка в чужбина. Може би заради това разбиране гласът му бе мек, макар да бе ядосан.

— Нямаш ли малко ум в главата? Как можеш да се надвесваш от прозореца на движеща се кола?

— Не можах да се сдържа. Нищо не може да се сравни с една открита кола през август. Все си мисля дали да не си купя.

— Защо не си купиш?

— Трудна работа е да се купи нова кола — тя погледна към пътните табели, каквито бе гледала цяло лято. Имаше градове, пътища и шосета, за които никога не бе чувала. — Не мога да повярвам, че сме в Мериленд. Стигнахме чак дотук… Ами не знам, не ми се вярва, че са минали само два месеца.

— Имаш чувството, че са били две години ли?

Брайън се засмя.

— Понякога. Друг път сякаш са били само няколко дни. Времето не стига — каза на себе си. — Никога не стига.

Шейд не си остави време да помисли, преди да използва момента.

— Трябваше да пропуснем много неща.

— Знам.

— Минахме през Канзас, ала не минахме през Небраска, през Мисисипи, но не и Каролина. Не стигнахме до Мичиган и Уисконсин.

— Нито до Флорида, Вашингтон и Дакота — тя сви рамене и се опита да не мисли за това, което бе оставила зад гърба си. Само днес, каза си. Вземи само днешния ден.

— Мисля си дали да не ги минем на връщане — подхвърли той и се пресегна за цигара.

Брайън се обърна към него.

— На връщане?

— Вече няма да сме в командировка — запалката на фургона заблестя в червено. — Но мисля, че и двамата можем да си вземем по един месец отпуск и да довършим работата.

Още време. Тя усети бързо надигналата се надежда, ала безмилостно я стъпка. Шейд искаше да довърши работата така, както на него му харесваше. На него му харесваше, напомни си Брайън, да доизпипва нещата докрай. Но всъщност имаше ли значение причината? Щяха да имат още време. Да, осъзна тя, взирайки се през прозореца. Причината имаше огромно значение.

— Работата ни приключва в Ню Ингланд — отговори Брайън безгрижно. — Лятото свършва и идва време за работа. Един месец няма да има кой да ме замества в ателието. Въпреки това… — усети се, че се размеква, макар той да не бе казал нищо, с което да се опитна да я убеди. — Не бих имала нищо против на връщане да се отбием тук-там.

Ръцете на Шейд лежаха спокойно върху волана, гласът му бе непринуден.

— Ще помислим за това — каза той и приключи въпроса, който всъщност и двамата искаха да обсъждат.

Уморени от магистралата, те поеха по страничните пътища. Тя направи снимки на деца, които се пръскаха с градински маркучи, на пране, развяващо се на вятъра, на възрастно семейство, седнало на люлееща се пейка на верандата. Шейд снима потни работници, размазващи асфалт върху покрива на новострояща се сграда, на берачи на праскови и изненадващо, на двама десетинагодишни бизнесмени, които продаваха лимонада в предния си двор.

— Много сладко — трогната, Брайън пое картонената чаша, която той й подаваше.

— Още не си я опитала — предупреди я Шейд и се разположи на седалката до шофьора. — За да намалят разходите, те икономисваха захарта.

— Имах предвид теб. — Тя спонтанно се наведе и го целуна леко по бузата. — Ти можеш да си много сладък.

Както винаги, Брайън го развълнува и той нищо не можеше да направи за това.

— Бих могъл да ти дам цял списък от хора, които няма да се съгласят с теб.

— Какво разбират те? — тя с усмивка отново докосна устни до неговите и подкара по една спретната сенчеста улица, като се наслаждаваше на окосените дворове, цветните лехи и лаещите кучета. — Обичам покрайнините… Във всеки случай, обичам да ги гледам. Никога не съм живяла в такова място. Толкова са подредени — въздъхна и зави надясно. — Ако имах тук къща, сигурно щях да забравям да торя и кося и дворът щеше да обрасне с бурени. Съседите ми щяха да направят подписка срещу мен и накрая щях да продам къщата и да се пренеса в апартамент.

— И така свършва кариерата на Брайън Мичъл като жител на покрайнините.

Тя се нацупи.

— Някои хора не са създадени за къщи с дворове.

— Вярно си е.

Брайън зачака, ала Шейд не каза нищо, с което да я накара да се почувства глупава. Засмя се доволно и стисна ръката му.

— Добре ми е с теб, Шейд. Наистина ми е добре.

Той неохотно пусна ръката й. Добре й е. Каза му го толкова весело, със смях. Сигурен бе, че тя изобщо нямаше представа какво означаваше за него да го чуе. Може би беше време да й го каже.

— Брайън…

— Какво е това? — прекъсна го тя и рязко сви към тротоара. Приближи колата към една телефонна кабина, за да може да прочете залепения на нея плакат. — „Пътуващ панаир Найтингейл“ — натисна спирачките и почти се покатери върху Шейд, за да види по-добре. — Волтара, Електрическата жена — намести се по-удобно. — Страхотно, направо страхотно. Сампсон, Танцуващият слон. Мадам Золтар, Гадателка. Шейд, гледай, това е последната им нощ в града. Какво е лято без панаир? Смразяващо кръвта препускане, акробати, фокусници…

— И доктор Рен, Огнегълтачът.

Не бе никакъв проблем да не обърне внимание на сухия му тон.

— Съдба — Брайън се върна обратно на седалката си. — Трябва да е съдба, че завихме по тази улица. Иначе можеше да го пропуснем.

Докато тя потегляше, той хвърли един поглед към плаката.

— Само като си помислиш. Можеше да стигнем чак до крайбрежието, без да видим танцуващ слон.

Половин час по-късно Шейд се бе облегнал назад в седалката си и пушеше спокойно, вдигнал крака на таблото. Брайън уморено направи следващия завой.

— Не съм се загубила.

Той лениво издуха облак дим.

— Нищо не съм казал.

— Знам какво мислиш.

— И ти като мадам Золтар си започнала да четеш мисли.

— И можеш да престанеш да изглеждаш толкова самодоволен.

— Така ли изглеждам?

— Винаги изглеждаш самодоволен, когато се загубя.

— Ти каза, че не си се загубила.

Тя стисна зъби и го изгледа убийствено.

— Защо просто не вземеш тази карта и не ми кажеш къде сме?

— Преди десет минути се опитах да я взема и ти ми изръмжа.

Брайън въздъхна дълбоко.

— Беше заради начина, по който я взе. Подсмихваше се и направо те чувах да мислиш…

— Отново навлизаш в територията на мадам Золтар.

— По дяволите, Шейд! — но тя едва сдържа смеха докато караше по дългото неосветено шосе. — Нямам нищо против да се правя на глупачка, ала не мога да понасям някой да ми се подиграва.

— Да съм ти се подигравал?

— Много добре знаеш, че ми се подиграваше. А би ли… — в този момент видя блещукащите червени, и зелени светлинки. Виенско колело. Нямаше какво друго да бъде. До тях долетя музика. Този път Брайън бе тази, която изглеждаше самодоволна. — Знаех си, че ще го намеря.

— Не съм се и съмнявал.

Би могла да каже нещо изпепеляващо, ала вниманието й привлякоха светлините, блестящи в ранния летен здрач, и глупаво кресливата музика.

— Колко години не съм виждала нещо такова — промълви тя. — Трябва да не изпускам от погледа си гълтача на огън.

— И портфейла си.

Брайън поклати глава и отби от шосето по неравната ливада, където бяха паркирани колите.

— Циник.

— Реалист — той я изчака да спре до един пикап последен модел. — Заключи микробуса — взе чантата си и я изчака навън, докато тя взе нейната и излезе. — Къде отиваме най-напред?

Брайън си помисли за розов захарен памук, но се сдържа.

— Защо просто да не пообиколим наоколо? Може да направим някоя и друга снимка и сега, ала като се стъмни, ще са по-ефектни.

Без тъмнината, без яркия блясък на цветните светлини, панаирът прекалено много приличаше на това, което беше — малко уморен, доста безвкусен. Илюзиите му сега прекалено лесно се разбулваха, а не за това бе дошла тя. Панаирът, както и Дядо Коледа, имаше право на загадъчност. В един друг час, когато слънцето напълно се скриеше зад заоблените синкави хълмове на запад, щеше да настъпи часът на панаира. Олющената боя нямаше да се забелязва.

— Виж, това е Волтара! — Брайън сграбчи Шейд за ръката и го извъртя да види плакат, който показваше в цял ръст пищните форми и оскъдното одеяние на жена, завързана в нещо, което приличаше на самоделен електрически стол.

Той погледна към нарисуваните пайети над едрия й бюст.

— Може би, в края на краищата, си струва да се види.

Тя изсумтя и го задърпа към виенското колело.

— Хайде да се качим. Отгоре ще можем да видим всичко.

Шейд извади една банкнота.

— Това е единствената причина да искаш да се качиш.

— Не ставай смешен — приближиха се и изчакаха да слезе една двойка. — Така можеш хем да си седиш, хем да оглеждаш всичко — Брайън се настани на освободеното място. — Със сигурност ще имаме отличен ъгъл за някои въздушни снимки, а и… — хвана го за ръката, когато започнаха да се въртят. — Това е най-доброто място за натискане на панаир.

Той се засмя, тя обви ръце около врата му и укроти устните му своите. Издигнаха се до върха, където подухваше свежият вечерният ветрец и увиснаха за миг-два там, където съществуваха само те двамата. На спускане скоростта се увеличи и й се зави свят. Не бе по-различно от усещането, когато Шейд я прегръщаше, когато я любеше. Прегърнати, направиха два кръга.

Той я намести на рамото си, загледан в летящия срещу тях панаир. Откога не бе държал в прегръдките си нещо толкова меко и женствено на виенско колело? От гимназията? Не можеше да си спомни. Сега осъзнаваше, че бе оставил младостта да се изниже покрай него, защото по това време толкова други неща му се бяха стрували по-важни. И макар че не би си я поискал цялата обратно, не би и могъл, може би Брайън му показваше как да си върне частици от нея.

— Много обичам виенско колело — прошепна тя. Докато колелото се въртеше, виждаше как слънцето се скрива сред една последна бурна експлозия от цветове, да слуша как музиката и гласовете се приближават и отдалечават. Можеше да погледне надолу и да бъде отделена от пейзажа точно колкото трябва, за да му се наслади, точно колкото трябва, за да го разбере. — Всеки трябва веднъж годишно да се вози на виенско колело така, както да ходи на профилактичен преглед.

Облегнала глава на рамото на Шейд, Брайън разглеждаше околността, алеята, сергиите, павилионите с игри. Искаше да види всичко, да го обхване. Долавяше миризма на пуканки, на печено месо, на пот, на тежкия афтършейв на техника, когато прелетяха край него. Колелото й даваше общия поглед. Това бе животът, погледнат отстрани. Това бе малкото кътче на живота, където децата можеха да видят чудеса, а възрастните да се преструват поне за малко.

Извади фотоапарата и между количките и жиците фокусира обектива върху техника. Изглеждаше малко отегчен, докато сваляше една двойка и настаняваше следващата. За него това бе работа, помисли тя, а за останалите малко вълнение. Брайън се облегна назад и се отдаде на удоволствието.

Когато се стъмни, се заеха за работа. Доста хора се бяха струпали около рулетката, залагаха по долар с надеждата да спечелят много повече. Момчета се перчеха пред своите момичета или приятели, като целеха с топки купчини от бутилки. Току-що проходили деца, надвесени над въжения парапет, хвърляха пингпонгови топчета в аквариуми с надеждата да спечелят златна рибка, чийто очакван живот бе в най-добрия случай кратък. Млади момичета пищяха на въртележката, докато младите момчета се кикотеха пред плакатите на централната алея.

Брайън направи една изразителна снимка — жена, крепяща в едната си ръка бебе, докато тригодишно дете я дърпаше безмилостно за другата ръка. Шейд снима три момчета по потници, които стояха отстрани и с всички сили се опитваха да изглеждат корави и безразлични.

Изядоха по едно парче жилава пица, докато гледаха заедно с останалите как доктор Рен Огнегълтачът, излиза от палатката си и демонстрира пред множеството своето изкуство. Брайън бе пленена не по-малко от десетгодишното момче до нея.

Разделиха се с уговорката да се срещнат на входа след половин час. Тя тръгна безцелно. Не можеше да устои на Волтара и влезе за част от представлението. Видя леко уморена и силно гримирана жена, привързана към един стол, който обещаваше да я изпепели със своите две хиляди волта.

Добре се справяше, помисли Брайън, като я гледаше как кимна царствено, преди да вдигнат шалтера. Специалните ефекти не бяха върхът на техниката, но вършеха работа. Край стола и около главата на Волтара блестеше синя светлина и придаваше на лицето й цвят на лятна светкавица. Публиката получаваше това, за което си бе платила по петдесет цента.

Тя се върна на алеята, където работниците от карнавала бяха паркирали своите камиони. Тук нямаше разноцветни светлини, нямаше красиви илюзии. Тази вечер те щяха да съберат съоръженията, да свалят плакатите и да отпътуват.

Лъч лунна светлина падна върху един фургон и освети драскотините по очуканата ламарина. Пердетата на малките прозорчета бяха спуснати, ала отстрани се виждаха избелели букви: „Панаир Найтингейл“.

Стори й се трогателно и Брайън приклекна да направи снимка.

— Да не си се загубила, малката?

Тя подскочи от изненада и едва не се блъсна в нисък набит мъж с тениска и работни панталони. Ако бе от работниците на карнавала, бързо съобрази Брайън, бе си взел доста дълга почивка. Ако бе дошъл да гледа, светлините и представленията не бяха привлекли вниманието му. От него се носеше миризма на бира, топла и застояла.

— Не — тя му се усмихна леко, като поддържаше предпазливо разстояние. Не се бе изплашила, движението бе машинално и спокойно. Само на няколко метра имаше светлини и хора. Освен това си помисли, че той би могъл да бъде добър обект за следващата й снимка. — Тук ли работите?

— Една жена не трябва да се мотае сама по тъмното. Освен ако не си търси нещо.

Не, страхът не бе първата й реакция, не се появи и сега. Ала се появи раздразнение и то се изписа в очите й, преди да се обърне.

— Извинете ме.

В този момент мъжът я хвана за ръката и й се стори, че светлините бяха много по-далеч, отколкото би й се искало. Хич да не ти пука, каза си Брайън.

— Вижте, чакат ме.

— Висока си, а? — пръстите му бяха здрави, но краката му не. Той я обърна рязко към себе си и леко се олюля. — Нямам нищо против да гледам жената лице в лице. Айде да пийнем по едно.

— Някой друг път — тя опря ръка на рамото му да го отблъсне и усети, че то бе твърдо като камък. Тогава вече започна да я обзема страх. — Дошла съм тук да правя снимки — каза Брайън колкото можеше по-спокойно. — Колегата ми ме чака — отново бутна рамото му. — Причинявате ми болка.

— Във фургона имам още малко бира — изломоти мъжът и я помъкна по-далеч от светлините.

— Не — повиши глас тя в първата вълна на паника. — Не искам бира.

Той за момент спря, олюлявайки се, Брайън го погледна внимателно в очите и разбра, че бе толкова пиян, колкото изобщо можеше да бъде човек, който все още се държеше на краката си. Страхът закипя в гърлото й.

— Може да искаш нещо друго — Мъжът плъзна поглед по тънката й лятна блуза и къси шорти. — Когато една жена се разкарва полугола, обикновено иска нещо.

На мястото на страха се надигна студен гняв. Тя му хвърли един убийствен поглед и той се ухили.

— Ах ти, нахалник! — изсъска тя, преди да вдигне рязко коляно и да го забие в корема му. Пияният изохка и пусна ръката й. Брайън не чака да го види как се стоварва на земята. Просто побягна.

Все още бягаше, когато налетя на Шейд.

— Закъсняла си десет минути — започна той, — обаче никога не съм те виждал да бягаш толкова бързо.

— Аз… Трябваше да… — тя замълча, останала без дъх, и се опря на него. Стабилен, надежден, безопасен. Можеше да си остане така, докато слънцето отново изгрее.

— Какво има? — Шейд почувства напрежението й, отдръпна я от себе си и се вгледа в лицето й. — Какво се е случило?

— Всъщност нищо — Брайън отметна косата от лицето си, отвратена от себе си. — Просто попаднах на някакъв простак, който искаше да ме черпи едно питие, независимо дали съм жадна, или не.

Пръстите му се стегнаха върху рамото й и тя трепна, защото бяха върху същото място, което вече я болеше.

— Къде?

— Нищо не се е случило — повтори Брайън, ядосана на себе си, че не бе изчакала да се успокои, преди да налети върху него. — Обиколих да разгледам фургоните.

— Сама? — той бързо я разтърси. — Що за идиотка си? Не знаеш ли, че панаирите не са само захарен памук и разноцветни светлини? Удари ли те?

Това, което чуваше в гласа му, бе не загриженост, а гняв. Тя изпъна рамене.

— Не, ала ти ми причиняваш болка.

Без да й обръща внимание, Шейд я задърпа през тълпата към паркинга.

— Ако престанеш да гледаш всичко през розови очила, ще виждаш много по-ясно. Имаш ли представа какво можеше да ти се случи?

— Аз мога да се грижа за себе си. Оправих се сама — стигнаха до своя фургон и Брайън се отскубна от него. — И ще гледам на живота както ми харесва. Нямам нужда да ми четеш лекции.

— Ти имаш нужда от нещо — той грабна ключовете от нея и отключи фургона. — Ум нямаш да се мотаеш сама в тъмното на такова място. Търсиш си белята.

— Говориш съвсем като идиота, който оставих проснат на тревата, стиснал се с две ръце между краката.

Шейд й хвърли един поглед. По-късно, когато се успокоеше, може би щеше да се възхити от начина, по който се бе справила с противния пияница, но сега не виждаше нищо, освен нейната непредпазливост. Една жена, колкото и да бе независима, бе уязвима.

— Не трябваше да ти разрешавам да ходиш сама.

— Я чакай малко — тя се извъртя на седалката си. — Ти не ми разрешаваш нищо, Колби. Ако ти е влязло в главата, че си ми надзирател, пазач или нещо такова, веднага си го избий. Аз отговарям пред себе си и само пред себе си.

— През следващите няколко седмици ще отговаряш и пред мен.

Брайън се опита да овладее гнева си, ала не бе възможно.

— Може и да работя с теб — произнесе отчетливо, като старателно изговаряше всяка дума. — Може и да спя с теб. Но не ти дължа сметка. Нито сега, нито когато и да било.

Той включи запалката.

— Ще видим.

Трепереща от гняв, тя отново се обърна към него.

— Спомни си договора. Ние в тази работа сме съдружници. Наравно.

Шейд изказа мнението си какво да направи с този договор. Брайън скръсти ръце, затвори очи и си наложи да заспи.

 

 

Шейд кара часове наред. Тя можеше и да спи, ала в него всичко кипеше и не му даваше покой. Затова караше, на изток към Атлантическия океан.

Бе права, когато каза, че не му дължи сметка. Това бе едно от първите правила, които бяха определили. Писнало му беше от правила. Брайън бе свободна жена, обвързана с него не повече, отколкото той с нея. Двамата бяха интелигентни, независими хора, които искаха нещата да са такива.

Ала Шейд искаше да я защити. В основата на всичко бе, че искаше да я защити. Толкова ли беше глупава, та да не види, че той беше бесен на себе си, задето не бе бил до нея, когато бе имала нужда от него?

Щеше да захвърли това в лицето му, помисли мрачно Шейд и разтърка възпалените си очи. Щеше много ясно и много кратко да го постави на мястото му. А мястото му, напомни си той, независимо колко близки бяха станали, бе все още на една ръка разстояние. И така бе най-добре и за двама им.

Прозорецът бе отворен и Шейд долавяше миризмата на океана. Бяха прекосили цялата страна. Бяха прекрачили повече граници, отколкото той се бе договорил. Ала още далеч не бяха прекрачили последната граница.

Какво изпитваше към нея? Бе си задавал този въпрос отново и отново, но винаги бе успявал да избяга от отговора. Наистина ли искаше да го чуе? Ала сега бе три часът сутринта, времето, което добре познаваше. В три сутринта защитите лесно се срутваха. Истината лесно си пробиваше път.

Бе влюбен в нея. Бе прекалено късно да направи крачка назад и да каже не, благодаря. Бе влюбен в нея по начин, който му беше напълно непознат. Неегоистично. Неограничено.

Обръщайки се назад, можеше почти да определи точния момент, в който това се бе случило, макар тогава да го бе нарекъл иначе. Когато тя стоеше върху скалистото островче в езерото на Аризона и Шейд я пожела, пожела я по-силно, отколкото бе желал някого или нещо дотогава. Когато се бе събудил от кошмара си и я бе намерил до себе си, топла и сигурна, и бе изпитал нуждата от нея, отново повече, отколкото от някого или от нещо дотогава.

Но когато погледна през прашното шосе на границата на Оклахома и я видя пред тъжната малка къща с цветната леха в двора, тогава се влюби в нея.

Сега бяха далеч от Оклахома, далеч от този момент. Любовта бе израснала и го бе победила. Тогава не знаеше как да се справи с нея. Нямаше идея какво да прави с нея сега.

Стигна до океана, където въздухът бе влажен. Когато спря фургона между две дюни, можеше да види водата, една сянка със звуци в далечината. Докато я гледаше и слушаше, заспа.

Брайън се събуди, когато чу чайките. Отвори очи, схваната и неориентирана. Видя океана, син и спокоен в ранната утринна светлина, която още не бе съвсем изгрев. На хоризонта небето бе розово и спокойно. Мъгливо. Тя се пробуждаше бавно и гледаше как чайките се носят над брега и отново се издигат в небето.

Шейд спеше на седалката до нея, опрял глава на вратата. Бе карал часове наред, осъзна Брайън. Ала какво го бе накарало да кара толкова време? Спомни си за спора им с нещо като уморено разбиране. Тихо се измъкна от микробуса. Искаше да усети мириса на море.

Наистина ли бяха минали само два месеца, откак стояха на брега на Тихия океан? Наистина ли това бе толкова различно? Тя се събу и тръгна по студения грапав пясък. Той бе карал цяла нощ, за да стигне дотук. Тук, една крачка по-близо до края. Сега трябваше да продължат само покрай брега, през Ню Ингланд. Едно кратко спиране в Ню Йорк за няколко снимки и работа в тъмната стаичка, после до Кейп Код, където лятото щеше да свърши и за двама им.

Може би щеше да е най-добре, помисли Брайън, ако скъсаха там окончателно. Може би щеше да е прекалено голямо изпитание да се върнат заедно, да докоснат отново някои от местата, които бяха открили като екип. Може би когато дойдеше моментът, тя щеше да измисли някакво извинение и да се върне в Лос Анджелис със самолет. Може би щеше да е най-добре да се върнат към различните си животи, когато лятото свършеше.

Бяха извървели пълния кръг. От напрежението и раздразнението в началото, през предпазливото приятелство, през трескавата страст и обратно до напрежението.

Брайън се наведе и взе една раковина, достатъчно малка, за да се събере в ръката й, но цяла.

Напрежението разрушава нещата, нали? Напуква цялото, докато налягането го разбие на парчета. И после човек губи всичко, което има.

Тя не искаше това за Шейд. С въздишка се загледа в океана, където водата бе зелена, после стана синя. Мъглата се вдигаше.

Не. Брайън не искаше това за нето. Когато се отвърнеха един от друг, трябваше да го направят така, както се бяха обърнали един към друг. Като свободни, независими, отделни хора.

Тръгна обратно към микробуса, стиснала раковината в ръка. Умората бе изчезнала. Когато го видя до микробуса с разрошена от вятъра коса, потъмняло лице и натежали очи, сърцето й се преобърна.

Краят щеше да дойде достатъчно скоро, каза си тя. Засега нямаше да има напрежение.

Усмихна се и се приближи до него. Хвана ръката му и сложи в нея раковината.

— Ако се заслушаш, можеш да чуеш в нея океана.

Той не каза нищо, само обви ръка около раменете й и я прегърна. Заедно гледаха как слънцето се издига на изток.