Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (6)

Пета глава

Не се чувстваше спокойна, докато танцуваше с него. Каза си, че е глупаво. Че танцуват, защото така е прието. Но тялото му бе много близо до нейното, а ръката му на гърба й така гореща. Спомни си момента, когато я привлече към себе си и я целуна.

— Винаги съм се чудил как ли изглежда къщата отвътре — рече Холт и усети нежния допир на косите й, тъй като тя наклони глава.

— Трябва някой път да те разведа.

Чувстваше как сърцето й бие до гърдите му. Нарочно прекара ръка по гърба й и усети, че ритъмът му се усили.

— Чудех се, дали ще дойдеш отново да се заяждаш с мен.

Видя в очите й раздразнение, когато отдръпна глава и го погледна.

— Нямам намерение да те заяждам.

— Звучи успокоително — той погали леко ръката й и тя потръпна. — Но ще дойдеш, нали?

— Само защото обещах на леля ми.

— Не — Холт я притисна леко и приближи към себе си. — Не само заради това. А защото си любопитна как ще те любя, така както аз се чудя вече половин живот.

Пръстите му продължиха пътя си по гърба й. Обзе я паника.

— Моментът не е подходящ.

— Аз избирам момента — устните му бяха на сантиметри от нейните. А очите му потъмняха. — Желая те, Сузана.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Сигурно трябва да бъда поласкана?

— Не. Трябва да си уплашена. Защото няма да ти бъде лесно с мен.

— Това не ме интересува — повъзвърна самообладанието си тя.

Той се усмихна.

— Сега ще те целуна и ще ти докажа, че грешиш.

— Не искам сцени на сватбата на сестра ми.

— Добре тогава, ела утре сутринта при мен.

— Не.

— Както желаеш — Холт наведе глава, но тя успя да извърне своята и устните му само докоснаха слепоочието й.

— Спри! Децата…

— Ще бъдат изненадани, когато видят, как един мъж целува майка им — но все пак спря, защото коленете му омекнаха. — Утре сутрин, Сузана. Има нещо, което трябва да ти покажа. Нещо от дядо ми.

Тя вдигна очи, като се опитваше да успокои пулса си.

— Ако играеш някаква игричка, мисли му!

— Каква ти игричка! Аз те искам и този път ще те имам. Но наистина има нещо, което трябва да видиш. Освен ако не се страхуваш да останеш насаме с мен.

— Ще дойда! — предизвикателно отвърна Сузана.

 

 

На другата сутрин тя стоеше на терасата с Мегън. Двете наблюдаваха децата, които се гонеха по поляната с Фред.

— Ще ми се да останеш.

Мегън се засмя и поклати глава.

— Странно, и аз искам същото. Но утре съм на работа.

— Двамата с Кевин винаги ще бъдете добре дошли тук. Искам да го знаеш.

— Благодаря ти — Мегън потърси очите на Сузана. В тях имаше тъга, която можеше да разбере, макар че рядко си позволяваше да бъде тъжна. — Ако решите с децата да дойдете в Оклахома, да знаете, че ви очакваме у дома. Не бива да прекъсваме връзка. Кевин се нуждае от своето семейство.

— Обещавам — Сузана откъсна една роза. — Беше хубава сватба, нали? Манди и Слоун ще бъдат щастливи и ще имаме много племенници и племеннички.

— Какво странно място е светът! — Мегън взе ръката на Сузана. — Искам да бъдем приятелки, не само заради децата или заради Слоун и Аманда.

— Ние вече сме.

— Сузана! — извика откъм кухнята леля Коко. — На телефона — тя направи недоволна гримаса, когато племенницата й влезе вътре. — Бакстър е.

— О! — Сузана се намръщи. — Ще ида в другата стая.

Докато прекоси хола, успя да се стегне. Той нямаше да я измъчва повече. Нито физически, нито емоционално. Нямаше да му позволи. Тя влезе в библиотеката, пое си дълбоко дъх и вдигна телефона.

— Здравей, Бакс.

— Сигурно си мислиш, че е много забавно да ме държиш на телефона сто часа!

Разпозна безпогрешно заядливия тон, с който някога я караше да настръхва и я докарваше до плач. Сега само въздъхна.

— Извинявай. Бях навън.

— А, сигурно копаеш в градината. Все още ли се имаш за магьосница и си мислиш, че можеш да съживиш умрели цветя?

— Предполагам, не се обаждаш, за да се интересуваш как върви бизнеса ми.

— За твоя бизнес, както го наричаш, хич не ми пука, но ми е неприятно бившата ми съпруга да продава цветя на ъгъла като някоя изпаднала цветарка.

— Защото накърнява имиджа ти — Сузана оправи косите си. — Надявам се, че няма отново да спорим по този въпрос.

— Прави каквото щеш! — чу го, че каза нещо на някого, сетне се изсмя. — Не ти се обаждам, за да ти напомня да не се правиш на глупачка. Искам децата.

Кръвта изстина в жилите й.

— Какво?

Въпросът й явно го зарадва.

— Мисля, че съдът съвсем ясно отсъди. Имам правото да ги вземам за две седмици през лятото. Ще ги взема в петък.

— Ти… но ти нямаш…

— Не заеквай, Сузана. Това е един от ужасно досадните ти недостатъци. Ако не си разбрала, ще повторя. Упражнявам родителските си права. И в петък ще дойда да взема децата. Петък, следобед.

— Но ти не си ги виждал почти година! Не може просто да ги вземеш и…

— Мога. Ако не спазваш споразумението ни, ще те изправя отново пред съда. Нямаш право, а и няма да е много умно от твоя страна, ако криеш децата от мен.

— Никога не съм ги крила. Ти си този, който не се интересува от тях.

— Няма да променям живота и програмата си, така че на теб да ти е удобно. Ивет и аз ще ходим до винарната на Марта за две седмици и реших да взема децата. Време е видят малко свят, освен дупката, в която си ги скрила.

Ръцете й се разтрепериха. Тя така стисна слушалката, че щеше да я счупи.

— Ти дори не изпрати картичка на Алекс за рождения му ден!

— В съдебното решение не се казва нищо за поздравителни картички — отвърна нагло Бакстър. — Но относно моите родителски права всичко е казано. Ако искаш можеш да се обадиш на адвоката си.

— А ако те не желаят да дойдат с теб?

— Изборът не е техен, а твой — нищо подобно, изборът беше негов, помисли си Бакстър и се подсмихна. Та нали това бе целта му! — На твое място не бих ги насъсквал срещу мен.

— Нямам такива намерения.

— Тогава гледай да са готови. И още нещо. Напоследък прочетох доста неща за семейството ти. Не е ли малко странно, че в нашия брачен договор не се споменаваше нищо за прочутата изумрудена огърлица?

— Все още не се знае дали наистина съществува.

— Не съм сигурен как съдът ще погледне на това.

Сузана почувства как я обзема безсилно отчаяние. Сълзите потекоха по лицето й.

— Не взе ли достатъчно?

— Никога не е достатъчно, като се има пред вид колко много ме разочарова. Петък, следобед — каза той и затвори.

Разтреперана, Сузана седна на стола. Разговорът я върна отново назад, преди пет години, когато нервите й бяха така разбити, че не можеше дори да се контролира.

Какво да прави? Не можеше да го спре. Беше прочела съдебното решение дума по дума, преди да го подпише. Той беше в правата си. Всъщност тя можеше да изиска допълнителни забележки и клаузи, но това само щеше да протака края и да отложи за известно време неизбежното. Когато Бакс си наумеше нещо, той го постигаше. Колкото повече се съпротивляваше, колкото повече се бореше, толкова по-дълбоко той забиваше ножа.

Щеше да направи живота й непоносим.

Нейните скъпи бебета! Тя закри лице с ръце. Щяха да отсъстват само две седмици. Щеше да го преживее. Но как щяха да се чувстват те?

Реши да се опита да им го представи като приключение. Трябваше да намери подходящи думи, подходящ тон, и да ги убеди, че и те самите искат това пътуване. Сузана стисна устни и стана. Не сега. Сега не можеше да направи нищо. Не можеше да бъде убедителна, когато цялата се тресеше от нерви и възмущение.

— Това проклето място прилича на повече на Националния стадион по футбол, отколкото на къща. — Познатото почукване на бастун я стресна и накара отново да седне.

— Непрекъснато влизат и излизат хора, телефонът не спира да звъни. Сякаш това е първата сватба на света! Голям праз! — Пралеля й Колин застана на вратата. Прекрасната й снежнобяла коса бе сресана грижливо, а на ушите й проблясваха диамантени обеци. — Искам да знаеш, че двете малки чудовища изцапаха стълбите с кал.

— Съжалявам.

Колин изсумтя. Обичаше да се оплаква от децата, защото много ги обичаше и беше горда с тях. По този начин скриваше чувствата си.

— Хулигани! Един-единствен ден тук има тишина и никой не реже и не чука, обаче цяла банда хлапета се гонят из къщата като хуни. Защо не са на училище?

— Защото е месец юли, лельо Колин.

— И какво от това? Не виждам връзката — тя внимателно огледа Сузана. — Какво става с теб, момиче?

— Нищо. Малко съм изморена.

— Изморени са краката ми! Кого баламосваш!

Много добре познаваше този израз. Беше го виждала и преди в очите на майка си — безпомощност и пълно объркване.

— Ти с кого говори по телефона?

— Това, лельо Колин, не е твоя работа.

— Много си важна. Оправяй се сама тогава! — всъщност това й харесваше. Предпочиташе племенницата й да не подсмърча, а да е заядлива и войнствена. А колкото до това, какво става, така или иначе щеше да го разбере от Коко.

— Имам среща — започна Сузана, като се мъчеше гласът й да звучи спокойно. — Ще кажеш ли на леля Коко, че излизам?

— Значи вече съм и момче за всичко. Ще й кажа, ще й кажа — мърморейки, Колин се закани с бастуна си. — И без това отивам при нея. Време е да ми направи чай.

— Благодаря ти. Няма да се бавя.

— Тръгвай и умната. Няма нещо, с което Калхунови да не могат да се справят.

Сузана се усмихна и целуна леля си по сбръчканата буза.

— Надявам се, че си права.

Излезе от къщата и се качи в пикапа, като си повтаряше, че няма нещо, с което да не може да се справи, както каза леля Колин. Но много не си вярваше.

Беше се научила изкусно да крие чувствата си. Човек не можеше да седи в съдебната зала и да слуша как се решава съдбата на децата му, без да се научи да запазва контрол и самообладание.

Беше се научила да не показва паниката, страха, отчаянието или безизходицата, в която се намира.

Щеше да говори с децата, когато му дойде времето.

А сега имаше среща и трябваше да отиде. Може би това, което Холт искаше да й покаже, щеше да помогне да се справи с отчаянието и безпокойството, които я вълнуваха.

Реши, че е достатъчно спокойна, когато спря пред къщичката му. Слезе от колата и оправи косата си. Осъзна, че стиска ключовете, затова ги пъхна в джоба си и почука.

Кучето веднага вдигна врява. Холт отвори вратата, като държеше Фред за каишката.

— Ето те и теб. Вече си мислех, че ще се наложи да дойда и да те измъкна от къщата.

— Казах, че ще съм тук — тя влезе вътре. — Какво искаш да ми покажеш?

Той пусна Фред, след като се убеди, че няма да скочи върху Сузана.

— Леля ти прояви доста повече любопитство към дома ми.

— Нещо съм разсеяна — тя погали леко кучето и скри ръце в джобовете си. — Много е приятно тук — огледа се. — Сигурно се чувстваш добре.

— Я остави тези любезности! — той не сваляше очи от нея. Лицето й бе бледо. Очите — тъмни и неспокойни. Щеше му се да е заради него, но в същото време не искаше тя да се страхува.

— Отпусни се, Сузана. Няма да те изнасилвам, нито ще скоча отгоре ти.

Нервите й бяха на границата на скъсването.

— Може ли да свършваме?

— Да, веднага след като престанеш да трепериш, сякаш съм те вързал и всеки момент ще почна да те налагам. Не съм направил нищо, че да ме гледаш по този начин.

— Не те гледам никак.

— По дяволите! Ръцете ти треперят! — той хвана ръцете й. — Престани! Няма нищо да ти сторя.

— Причината не си ти — тя издърпа ръцете си. Ядоса се, че не успя да се успокои и да не се издаде. — Защо смяташ, че това, което мисля и как изглеждам, зависи от теб? Имам свой собствен живот и свои чувства. Не съм нито слаба, нито беззащитна женица, която припада само защото някой мъж бил повишил глас. Наистина ли си мислиш, че се страхувам от теб? Или че можеш да ме нараниш, след като…

Спря. Цялата се тресеше, а по лицето й се търкаляха сълзи на ярост и безсилие. Стомахът й се бе свил на топка, не можеше да диша. Фред се бе завряла в ъгъла и не смееше да мръдне. А Холт стоеше на крачка разстояние пред нея и очите му бяха като две цепки.

— Трябва да си ходя — успя да каже Сузана и тръгна към вратата. — Пусни ме — гласът й заглъхна. Хвана дръжката и я задърпа. После се обърна умолително към Холт. — Искам да си вървя!

— Никой не те спира — отвърна изненадващо спокойно той. — Но според мен няма да ходиш никъде, докато не престанеш да се мотаеш като пате в кълчища и не се успокоиш. Ако искаш, можеш да ме удариш. Стига да ти помогне.

— Това си е моя работа, казах ти. Няма нищо общо с теб.

— Ясно, значи няма да ме биеш. Тогава да опитаме друг начин за отпускане.

Той неочаквано хвана с две ръце лицето й и покри устата й с целувка.

Не беше успокояваща или нежна целувка. Беше като ураган, който помете чувствата й и неочаквано ги подреди.

Тялото й трепереше, кожата й гореше. След първия трепет, се остави на удоволствието, което я поглъщаше.

Холт я целуваше без прекъсване, докато не се убеди, че единственото нещо, което остана в главата й, е той.

Тя беше като вулкан, който ще изригне. Като буря, която всеки миг ще се развилнее. Страстта, скрита под жаравата, бе по-силна от очакванията му. Искаше да предизвика избухването й, но реши да изчака.

Пусна я, а тя се облегна на вратата със затворени очи и накъсано дишане. Като я наблюдаваше, установи, че досега не беше виждал друг човек, който така силно да се бори със себе си.

— Ела, седни.

Сузана поклати глава.

— Добре, стой права — той сви рамене и запали цигара. — Но поне кажи какво те измъчва.

— Не искам да говоря за това.

Холт седна на рамката на стола и издуха синкавия дим.

— Много хора не искат да говорят с мен. Но аз обикновено откривам онова, което ме интересува.

Сузана отвори очи. Бяха вече сухи, което го впечатли.

— Това разпит ли е?

Той отново сви рамене и дръпна от цигарата. Нямаше да й помогне много, ако е мек или се опита да я успокоява. Дори не беше сигурен, че може да го направи.

— Може би.

Тя си помисли да отвори вратата и да излезе. Но той щеше да я спре. Знаеше, че има някои битки, които жените не могат да спечелят.

— Не си струва — уморено рече Сузана. — Наистина, когато дойдох бях разстроена, но вече се оправих.

— От какво беше разстроена?

— Не е важно.

— Значи няма никакъв проблем.

— Обади се Бакс. Бившият ми съпруг — неочаквано изтърси Сузана. За да се успокои, започна да крачи из стаята.

Холт изучаваше много задълбочено върха на цигарата, като си повтаряше, че е смешно и глупаво да ревнува.

— Звучи, сякаш все още те вълнува.

— Разбираш ли, той само вдигна телефона и ме смачка в краката си — имаше толкова болка и горчивина в гласа й. Нещо, което не бе очаквал. — Не мога нищо да направя. Нищичко. Ще вземе децата за две седмици. Не мога да му попреча.

Холт въздъхна облекчено.

— За Бога, затова ли е цялата тази истерия? Защото децата ще прекарат две седмици с баща си? — смачка цигарата си в близкия пепелник. Женски глупости! А той се бе притеснил за нея! — Не бъди отмъстителна, момиче! Той има право!

— Да, има — гласът й преливаше от чувства и това го накара да вдигне очи и да я погледне. — Защото така е написано на един лист хартия. И понеже е участвал в зачеването им, има право да се нарича техен баща. Това разбира се не означава, че трябва да ги обича, да се притеснява и грижи за тях или да ги научи да бъдат добри. Не означава, че трябва да помни рождените им дни или да им праща подаръци за Коледа. Точно това ми каза по телефона. Че в съдебното решение не пише да праща поздравителни картички на сина си за рождения му ден. Но съвсем ясно е написано, че съм длъжна да му дам децата, когато на него му хрумне.

Сълзите отново напълниха очите й, но тя ги преглътна. Да се плаче пред мъж не носеше нищо друго, освен унижение.

— Да не мислиш, че съм разстроена заради себе си? Той не може повече да ме засегне или унижи. Но децата не бива да бъдат използвани, само и само да ми отмъщава, защото не бях онова, което очакваше.

Холт почувства нещо горещо и мъчително да стяга гърдите му.

— Здравата те е измъчил.

— Това няма значение. В случая са важни децата. Някак си ще трябва да ги убедя, че баща им, който не се сеща с месеци за тях, който едва ги издържа, когато са под един покрив, е решил да ги заведе на една прекрасна двуседмична ваканция — Сузана се почувства ужасно изморена. — Но не дойдох тук, за да говоря за това.

— Напротив — Холт запали нова цигара. Ако не правеше нещо с ръцете си, сигурно щеше да я вземе в прегръдките си, а не бе сигурен какво ще последва след това. — Аз не съм ти никакъв, така че е най-безопасно да разкажеш на мен. Можеш да изсипеш всичко, което те боли и да си спокойна, че няма да загубя съня си от това.

Тя се усмихна криво.

— Сигурно си прав.

— Няма да искам извинение, за това, което казах. Как се чувстват децата с него?

— Той им е чужд.

— Значи нямат никакви предварителни очаквания. Може да им го представиш като приключение. Ако наистина се опитва да ги използва срещу теб, значи е успял.

— И аз стигнах до това заключение. Нуждаех се от отдушник, нуждаех се да изпусна малко парата — тя се опита да се усмихне. — В такива случаи обикновено отивам да плевя.

— Мисля, че целувката действа по същия начин.

— Различно е.

Той загаси цигарата си и стана. По дяволите! Да става каквото ще! Приближи и сложи ръце на раменете й.

— Холт… — започна тя.

— Да? — Докосна с пръсти брадичката й, после устните.

— Не искам да бъда притежавана.

— Това е много лошо — ръцете му я привлякоха по-плътно към себе си.

— Ти каза да дойда, защото ще ми… — Сузана простена, когато захапа леко ухото й. — Ще ми покажеш нещо, останало от дядо ти.

— Точно така — кожата й ухаеше като свежия въздух, горе на скалите, примесен с мирис на море, водорасли, диви цветя и горещо лятно слънце. — Също така те поканих да дойдеш, за да мога отново да те целуна. Да свършим поне едно нещо навреме.

— Не искам отново да бъда объркана.

Но вече беше. И то много. Устните й се отвориха да посрещнат неговите.

— И аз — продума Холт и захапа долната й устна.

— Всичко, което става… то е само химия — ръцете й се заровиха в косата му.

— Абсолютно — съгласи се той и пъхна ръце под блузата й.

— Не бива да го правим.

— Вече го правим.

Беше прав. За един миг Сузана се остави на целувката, на горещото желание и удоволствието, които плъзнаха по тялото й. Ако не можеше да получи състрадание или утеха, поне можеше да получи удоволствие. Но колкото повече вземаше, толкова повече искаше. Нещо, което не можеше да си позволи.

— Всичко става прекалено бързо — прошепна, останала без дъх тя, и се откъсна от него. — Съжалявам, но сигурно ти давам погрешни сигнали. Мисля, че съм те заблудила.

Холт я гледаше право в очите.

— Аз не съм момче. Мога да различавам истината от лъжата.

— Не искам да започвам нещо, което не бих могла да довърша — тя навлажни устните си. Бяха все още топли от целувката му. — Имам толкова много грижи, отговорности, неприятности, че не бих могла да си позволя…

— Какво? Любовен роман ли? — довърши вместо нея той. — Ще трябва да помислиш — без да откъсва очи от нея, Холт оправи косата си. — Давам ти няколко дни. Мога да бъда търпелив, когато искам да получа онова, което искам. А аз искам теб.

По гърба й преминаха тръпки.

— Само защото смятам, че си привлекателен и те харесвам физически, не значи, че съм готова да скоча в леглото ти!

— Не ме интересува дали ще скочиш, или ще допълзиш. За това ще мисля по-късно — докато тя се чудеше с каква обидна дума да го нарече, той се усмихна, целуна я и каза: — А сега ще те заведа да ти покажа портрета.

— Ако смяташ, че… Чий портрет?

— Ти ще ми кажеш.

И я поведе по стълбата към тавана. Разкъсвана от любопитство и ярост, Сузана го последва. Единственото нещо, в което бе сигурна в момента бе, че след като срещна отново Холт Брадфорд, чувствата й бяха едно объркано кълбо, а тя летеше с шеметна скорост към пропастта. А винаги бе искала да има спокоен, безпроблемен и дори малко скучен живот.

— Той работеше тук.

Краткото изявление я извади от мислите, привлече вниманието и интереса й.

— Ти добре ли го познаваше?

— Едва ли някой го познаваше добре — Холт отвори капандурата. — Идваше й си отиваше когато иска. Връщаше се за няколко дни или за няколко месеца. После пак заминаваше. Понякога седях и го гледах как работи. Ако не ме искаше, ме изпращаше да разходя кучето или да си купя сладолед.

— Все още има боя по пода — Сузана не се сдържа, наведе се и докосна петната. Сетне вдигна очи, погледна Холт и разбра.

Той обичаше дядо си. Тези пръски боя, тези стари петна, бяха спомени. Тя вдигна ръка и потърси неговата. Пръстите им се докоснаха. Тогава видя портрета.

Платното бе подпряно до стената. Рамката беше старинна, с орнаменти. Жената гледаше някъде зад нея, очите й бяха пълни с тъга, любов и тайни.

— Бианка — рече тихо Сузана. От очите й потекоха сълзи. — Знаех си, че той я е нарисувал. Не можеше да не го е направил.

— Не бях сигурен, докато не видях вчера сестра ти Лайла.

— И никога не го е продал — продължи шепнешком Сузана. — Запазил го е, защото е единственото, което останало след нея.

— Може би — Холт не бе много въодушевен от това, което трябваше да признае. — Може би наистина е имало нещо между тях. Но не виждам как това ще ви помогне да намерите изумрудите.

— Ти ще ни помогнеш.

— Казах, че ще го направя.

— Благодаря ти — тя се обърна към него. Да, той щеше да й помогне. Той не нарушаваше дадената дума. Нямаше значение какво щеше да му коства това. — Първото нещо, което искам да те помоля, е да донесеш портрета в замъка, за да го видят всички. Това е много важно.

По нейно настояване взеха и Сади. Настаниха я в задната част на пикапа. Когато пристигнаха в замъка, видяха Лайла и Макс на поляната. Фред дотича до камиончето, подуши го и в този миг Фред изскочи от каросерията.

Фред колебливо я приближи. Двете кучета доближиха муцунки и са задушиха. Като размахваше опашка, Сади тръгна през поляната. Обърна се и така погледна Фред, че той заподскача предано след нея.

— Любов от пръв поглед. Бедният Фред — засмя се Лайла, като приближи с Макс. — Чудехме се къде изчезна — тя сложи ръка на рамото на сестра си, с което й показа, че знае за обаждането на Бакстър.

— Децата къде са?

— Отидоха в селото с Мегън, за да помогнат на Кевин да си купи сувенир, преди да отпътуват.

Сузана кимна.

— Има нещо, което искам да видиш — излезе от камиончето и посочи с ръка. През отворената врата Лайла видя портрета. Стисна пръстите на сестра си и прошепна.

— О, Суз!

— Да, знам.

— Макс, виждаш ли!

— Да — той нежно я целуна по главата, докато гледаше жената на картината, която бе копие на тази, която обичаше. — Била е много красива. Работа на Брадфорд — погледна Холт и обясни. — Изследвал съм картините на дядо ви много внимателно.

— Ти си я имал през цялото време — започна укорително Лайла.

Но Холт пропусна нападателния тон покрай ушите си.

— Не знаех, че е Бианка, докато не те видях вчера на сватбата.

Тя сконфузено замълча.

— Значи не си толкова лош, колкото искаш да мислят за теб. Аурата ти е съвсем чиста.

— Остави Холт и неговата аура на мира, Лайла — рече Сузана през смях. — Трябва да покажем портрета на леля Коко и на Колин. Жалко, че Манди и Слоун заминаха на пътешествие.

— Ще си дойдат след две седмици — напомни й Лайла.

Две седмици. Сузана се помъчи да скрие усмивката си, докато Холт взе портрета и го внесе в къщата.

Когато Коко зърна картината, се разплака. Можеше да се очаква. Холт го бе поставил на най-видно място в салона. Коко седна на люлеещия се стол и затърси носна кърпичка.

— Ето на, сбъдна се. След толкова години. Да се върне нещо от нея в тази къща… — нареждаше възрастната жена през сълзи.

Лайла я докосна нежно по ръката.

— Част от нея винаги е била тук, лельо.

— Знам, но съвсем друго е да мога да я гледам — подсмръкна като малко момиченце. — И като я гледам, виждам теб.

— Той сигурно много я е обичал — с влажни очи Кейти сложи глава на рамото на Трент. — Изглежда точно както си я представях. Точно както я видях онази нощ, по време на сеанса, когато почувствах присъствието й.

Холт скри ръце в джобовете си.

— Вижте какво, хайде да оставим сантименталностите и сълзите. Нали търсите изумрудите. Ако желаете да ви помагам, ще трябва да ми разкажете всичко.

— Сеанса, точно така — избърса очи Коко. — Трябва да направим още един. Ще сложим портрета в дневната. Ще се фокусираме и сигурно ще успеем. Трябва да проверя астрологическата прогноза — тя скочи и бързо излезе от стаята.

— Речено-сторено — поклати глава Сузана.

Трент кимна.

— Не искам да дискредитирам Коко, но може би ще бъде най-добре, ако обясня на Холт как стоят нещата.

— В това време аз ще направя кафе — Сузана хвърли последен поглед на портрета и отиде в кухнята.

Нямаше кой знае колко много за разказване, помисли си тя, докато мелеше кафето. Холт вече бе чувал легендата, знаеше за разследванията, която бяха провели, за инцидентите, който имаха сестрите й. Възможно беше да открие повече, нали имаше опит в тези работи.

Сузана знаеше, че емоционалната мотивация може да промени живота на човек. И че без нея, нищо не може да бъде постигнато.

У Холт имаше страст. Но можеше ли тази страст да се развие в нещо повече от физическо желание! Не ставаше дума за нея. Когато му каза, че не иска да се обвързва, тя каза самата истина. Никога повече нямаше да си позволи да обича.

Ако не бе достатъчно силна да му устои, надяваше се, че ще бъде достатъчно силна да раздели сърцето от тялото си. Можеше да бъде с него, без да го обича. Какво лошо имаше в това да искаш да те галят, да се нуждаеш от ласки, да бъдеш желан! Може би ако му се отдадеше, физически, щеше да успее да докаже, поне на себе си, че не се е провалила като жена.

О, Боже! Та тя искаше отново да бъде жена, да изпита удоволствието от любовта и отдаването. Беше почти на тридесет години и единственият мъж, с когото бе имала физическа близост, я смяташе за студена, фригидна и непълноценна. Колко още щеше да се измъчва от въпроса, дали е бил прав?

Сузана потръпна, когато почувства нечии ръце на раменете си.

Съвсем бавно, Холт я обърна към себе си.

— Ей, къде си?

— О, до гуша съм затънала в…

— Не те бива в лъжите, но да допуснем, че е вярно. Налага се да сляза в селището и да говоря с лейтенант Кугър. Ще оставим кафето за друг път.

— Добре, ще те закарам.

— Не, ще тръгна с Макс и Трент.

Тя вдигна учудено вежди.

— По мъжки значи.

— Понякога е за предпочитане — той изглади с пръст бръчицата между веждите й. Жестът му я изненада и смути. — Излишно се тревожиш. Ще ти се обадя.

— Добре. Няма да забравя какво правиш за нас.

— Забрави го — той я сграбчи, притисна я към себе си и я целуна, преди да реагира. — Предпочитам да запомниш това.

След което излезе. Сузана се отпусна разтреперана на стола. И да искаше не можеше да го забрави.