Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (4)

Трета глава

Сузана спря пред магазина, като паркира между огромна лимузина и малка двуместна кола на паркинга. Няколко души разглеждаха саксиите с едногодишни растения, а млада двойка бяха спрели пред розите. Жена в напреднала бременност излезе от магазина с табличка, в която носеше различни саксийки. Едва проходил малчуган вървеше до нея и държеше внимателно саксийка с мушкато.

Вътре Керълайн флиртуваше с млад мъж, който държеше голяма керамична саксия с розова бегония.

— Майка ви ще я хареса — увери го тя, като премига изкусително с дългите си мигли. — Няма по-хубав подарък от цветя за рожден ден. Освен това имаме карамфили на специална цена — тя се усмихна и оправи буйната си кестенява коса. — Съветвам ви да вземете за приятелката си. Ако имате.

— Ами, не… — Младежът се смути. — Не съвсем. Точно сега нямам.

— О! — Керълайн се усмихна широко. — Колко жалко! — върна му рестото, придружено с дълъг, красноречив поглед. — Наминете някой път насам. Винаги съм тук.

— Да, да, разбира се. Благодаря — той тръгна, но продължи да я гледа и за малко не се сблъска със Сузана. — О, извинете.

— Няма нищо. Надявам се майка ви да хареса цветята — подсмихвайки се, тя приближи хубавото момиче на касата. — Ах ти, сирена такава! Направо му взе акъла.

— Не е ли сладък? Приятно ми е, когато се изчервяват. Ама ти защо се връщаш по-рано?

— Оказа се, че имам по-малко работа, отколкото мислех — реши, че не е необходимо да обяснява, как бе получила неочаквана и в известен смисъл нежелана помощ. Керълайн бе добра работничка, сръчна и ловка продавачка и непоправима клюкарка.

— Как вървят нещата тук?

— Не вървят, а направо тичат. Слънцето явно действа на хората и всички са решили да работят в градините си. Охо, госпожа Рус се връща. Тя толкова много обича розите, че накарала мъжа си да й скове дървено сандъче, за да може да купи повече. И понеже беше в добро настроение, успях да й продам и две азалии. А също така и от онези, скъпите теракотени саксии, за да ги постави в тях.

— Обичам те. И госпожа Рус те обича, но господин Рус сигурно е на път да те намрази — Керълайн се разсмя, а Сузана погледна към оранжерията.

— Ще видя дали не мога да помогна на онези хора да си изберат рози.

— Това са новите, господин и госпожа Хейли. Той учи за инженер, а тя ще става учителка в основното училище през септември.

Смеейки се Сузана поклати глава.

— Както вече казах, ти си истинско чудо.

— Ами, просто съм си приказлива. Хората пазаруват повече, когато им говориш. Пък аз обичам да говоря.

— Ако не обичаше, щеше да се наложи да затворя магазина.

— Не, щеше да се наложи да работиш двойно, ако изобщо такова нещо е възможно — тя махна с ръка, защото Сузана се опита да протестира. — Преди да дойдеш, попитах тук-там дали някой не търси временна работа. Но ударих на камък.

— По това време на сезона вече всеки се е хванал за нещо.

— Ако това копеле Томи не бе напуснал кораба…

— Скъпа, той просто не можеше да изтърве своя шанс. Нека прави това, което винаги е искал. Нямаме право да го съдим, нито обвиняваме.

— Ти имаш — продължи да се пали Керълайн. — Сузана, не може да вършиш всичката работа сама. Прекалено тежка е за теб.

— Ще се справим — отговори Сузана, като си помисли за неочакваната помощ, която получи днес. — Слушай, след като обслужа онези клиенти, имам да свърша още нещо. Ще можеш ли да останеш до края на работния ден?

— Разбира се — Керълайн въздъхна. — Какво ми е на мен. Седя си на стола, имам си вентилатор. Ти въртиш лопатата и мотиката.

— Гледай да продадеш карамфилите.

 

 

Час по-късно, Сузана спря пред къщичката на Холт. Направи го, защото така й подсказваше инстинкта, успокояваше се тя. А не защото искаше да го притисне. И в никакъв случай защото търсеше компанията му. Но тя беше Калхун, а Калхунови винаги плащаха дълговете си.

Изкачи няколкото стъпала до вратата, като отново си помисли колко очарователно местенце е това. Нуждаеше се от съвсем малка намеса. Няколко храста люляк. И лилии на склона. Леха от нарциси. Малко рози под прозореца. А там, където бе каменисто и неравно, трева.

Можеше да стане като в приказките. Но мъжът, който живееше тук, не вярваше в приказки.

Тя почука, като си отбеляза на ум, че колата му е тук. Сетне заобиколи къщата, но не го видя в лодката. Сви рамене и реши да се заеме с това, за което бе дошла.

Определи мястото — между морето и къщата. Реши, че от кухненския прозорец сигурно се разкрива добра гледка. Не беше много, но щеше да добави малко цвят в пустия двор. Донесе от пикапа каквото й трябваше и започна да копае.

Холт бе разглобил мотора на лодката в бараката. Трябваше да го ремонтира, а това изискваше пълна концентрация и време. Всъщност той се нуждаеше точно от това. Не искаше да мисли за Калхунови, нито за трагичната развръзка на любовния роман отпреди осемдесет години, нито за отговорностите.

Дори не обърна внимание, когато Фред се събуди от дрямката си и излезе навън. Двамата с кучето се разбираха чудесно. Тя правеше каквото си иска, той я хранеше.

Когато Фред се разлая, той продължи да работи. Тя обикновено си лаеше, просто така. По врабците, по шума на вятъра в тревата, дори и в съня си. Преди година в дома му в Портланд влезе крадец. И той се раздели със стерео уредбата си, докато Фред кротко си спеше в дневната на килима.

Но сега спря да работи, защото чу женски смях. От това кожата му настръхна. Сякаш го погали лек, топъл вятър. Отвори вратата на бараката и стомахът му се сви на топка. Застана на прага и я загледа, а възлите в стомаха му съвсем се оплетоха.

Защо тази жена не ме остави на мира, помисли си Холт и пъхна ръце в джобовете. Каза й, че ще помисли за онази работа, нали така. Значи нямаше причини да идва.

Те не се харесваха дори. Действаше му физически, но то си беше негов проблем. Освен това досега беше успял да стои на разстояние от нея, независимо от усилията, които му струваше.

А ето че сега тя беше тук. Стоеше в двора му и си говореше с кучето. И освен това копаеше дупка.

Холт свъси вежди и излезе от укритието си.

— Ти какво правиш тук, по дяволите?

Сузана вдигна глава. Очите й бяха големи, сини и уплашени. И друг път бе виждал подобен израз в очите на хората. Като на хванато в капан животно. Сетне изразът бързо изчезна и го остави с впечатлението, че само така му се е сторило. Бузите й отново придобиха цвят и тя направи опит да се усмихне.

— Мислех, че те няма.

Той остана на място и продължи да се мръщи.

— И затова реши да изкопаеш дупка в двора ми, така ли?

— Може и така да се каже — беше възвърнала самообладанието си, а заедно с него и смелостта. Затова сложи крак върху лопата и продължи да копае.

— Донесох ти храст.

Проклет да е, ако вземе лопатата от ръцете й и започне да копае сам дупката в собствения си двор. Но все пак отиде при нея.

— И защо?

— За да се реванширам за днешната помощ. Ти ми спести цял час работа.

— И си решила да използваш този час, за да изкопаеш още една дупка, така ли?

— Да. Колко приятно подухва днес — тя вдигна лицето си и го подложи на вятъра.

Тъй като само като я гледаше, ръцете му се изпотяваха, той отмести поглед към големия храст, напъпил и готов да разцъфти в жълто.

— Не знам как да се грижа за него. Ако го посадиш, го обричаш на смърт.

Тя загреба още пръст и се засмя.

— Не е кой знае каква философия. Не трябва да правиш почти нищо. Той е много издръжлив на суша и ще цъфне чак наесен. Може ли да ползвам маркуча ти?

— Какво?

— Маркуча за поливане.

— А, да.

Холт прекара ръка през косата си. Просто не знаеше как да реагира. За пръв път в живота някой му носеше цветя, ако не се броят букетите, които момчетата донесоха в болницата. Е, не бе точно цвете, а храст, но нали цъфтеше дявол го взел!

Тя продължи да говори, докато отиде до задната стена, за да пусне водата.

— Ще стане много красив. Това е един много спретнат храст и не става по-висок от метър — погали Фред, която обикаляше растението и го душеше. — Ако искаш нещо друго вместо него, кажи.

О, Боже, нямаше никакво намерение да се занимава с някакъв си идиотски храст или с неговия заместник.

— Има ли значение? Няма да различа единия от другия.

— Този се казва Хиперикум Калмианум.

Устните му се извиха в иронична усмивка.

— Това много ми говори.

Подсмихвайки се, Сузана постави храста в дупката.

— Слънчев храст, на латински.

Все още усмихната, тя обърна глава към него. Ако не го познаваше добре, би могла да помисли, че е объркан.

— Защо не ми помогнеш да го посадим? Така ще ти стане по-скъп.

Искаше да й каже, че няма намерение да се влюбва в храста, да върви по дяволите!

— Сигурна ли си, че не ме подкупваш? За да ме накараш да ти помагам?

Сузана се усмихна и се облегна на лопатата.

— Чудя се какво прави хората толкова подозрителни и враждебни? Сигурна съм, че си имаш причини, но те просто не влизат в сметката. Ти ми направи услуга и аз се реванширам. Много просто. Така че, ако не желаеш храста, просто ми кажи. Ще го дам на някой друг.

Той вдигна вежди.

— Така ли възпитаваш децата си?

— Когато е необходимо. Е, какво решаваш?

Може би беше прекалено груб. Тя бе направила приятелски жест, а той й отвръщаше с грубост. Е, щом се правеше на толкова приятелски настроена, същото можеше и той.

— Така или иначе вече имам дупка в двора си — отбеляза, като клекна до нея. Кучето легна до него. — Очевидно ще трябва да сложим нещо вътре.

Това сигурно беше неговата представа да каже „благодаря“, реши Сузана.

— Добре.

— А колко големи са децата ти? — не че толкова го интересуваше, само колкото да поддържа разговор.

— Пет и шест години. Алекс е по-големият — очите й заискриха с топъл блясък, когато спомена имената им. — Растат толкова бързо, че ми е трудно да ги следвам.

— Какво те накара да се върнеш тук, след развода?

Ръцете й спряха за миг в пръстта, сетне заработиха отново. Жестът им, но той го видя.

— Върнах се заради къщата.

— Чух, че имате намерение да превърнете Замъка в хотел.

— Само западното крило. Това е работа на съпруга на Кейти.

— Трудно е човек да си представи Кейти омъжена. Последния път, когато я видях, беше само на дванадесет години.

— Сега е голяма и много красива.

— Значи истинска Калхун.

Тя го погледна учудено и отново се върна към работата си.

— Ти току-що каза нещо неочаквано, но много приятно.

— Само отбелязах един факт. Сестрите Калхун винаги са привличали вниманието — той докосна съвсем леко края на конската й опашка. — Във всяка мъжка компания вие четирите бяхте основната тема на разговор.

Тя се засмя и си помисли колко лесен бе животът им тогава.

— Сигурна съм, че ме ласкаеш.

— Не. Често те наблюдавах — промълви той. — Много често.

Изненадана тя вдигна глава.

— Не съм забелязала.

— Не е трябвало — той свали ръце. — Принцесите не забелязват просяците.

Сузана се намръщи. Не на думите, а на тона му.

— Говориш смешни неща.

— Предпочитах да мисля за теб по този начин. Принцесата от замъка.

— Замък, който се руши с всеки изминал ден — рече тъжно Сузана. — И както казах, ти беше прекалено зает да се перчиш наоколо и да закачаш момичетата, за да ме забелязваш.

Холт направи гримаса.

— Е, между перченето и закачките, успявах и то много добре.

Нещо в тона му я накара да застане нащрек. Беше минало доста време, откакто за последен път бе чула този тон, но веднага го разпозна. Погледна към корените на храста и продължи да ги зарива с пръст.

— Това беше преди сто години. Мисля, че и двамата сме се променили.

— Не споря — той също натисна пръстта.

— Не, не така, натиска се внимателно, но силно — като се премести по-наблизо, тя сложи ръце върху неговите, за да му покаже. — Той се нуждае само от добър старт, след това…

Сузана спря, защото Холт изведнъж обърна ръцете си и хвана нейните.

Бяха близо един до друг. Коленете им се докосваха, телата също. Забеляза, че ръцете й са силни, което бе в противоречие с топлите очи и фигурата на чайна роза. Имаше сила в пръстите, която би го изненадала, ако не беше я видял как работи с лопатата. По неизвестни причини, реши, че е много еротично.

— Имаш силни ръце, Сузана.

— Ръце на градинар — отвърна тя, като се опита да запази гласа си спокоен. — И те ми трябват, за да довърша саденето на този храст.

Той обаче ги стисна още по-силно, когато тя се опита да ги издърпа.

— Не се безпокой, ще го направим. Знаеш ли, цели петнадесет години си мисля как да те целуна — видя как леката усмивка изчезна от устните й и в очите й се появи уплаха. Това нямаше значение. Може би беше по-добре и за двамата, ако тя се страхуваше от него. — Това е много дълъг срок.

Сузана освободи едната си ръка, но преди да успее да се отдръпне, Холт обгърна врата й.

— Затова сега смятам да го направя.

Не можа дори да реагира. Беше много бърз. Преди да успее да протестира или да се съпротиви, устните му намериха нейните и ги притиснаха до себе си. Беше силен и твърд. Устните, ръцете, тялото му, което се притискаше към нейното, всичко бе твърдо и настоятелно. Моментен пристъп на страх я накара да вдигне ръка и да го отблъсне. Със същия успех би могла да спре булдозер.

После страхът се превърна в болка. Сви ръката си в юмрук и се приготви да се бори със себе си, а не с него.

Беше напрегната като пружина.

Холт чувстваше как нервите й се опъват и всеки миг ще се скъсат. Знаеше, че не е честно, че не бива да го прави, но по дяволите! Нуждаеше се от тази целувка, за да излекува треската, която го изгаряше. Трябваше да си докаже, че тя е просто жена. Следващата жена. И че неговите фантазии и мечти са били само останки от глупавите му момчешки илюзии.

Тогава Сузана потръпна. Издаде нисък стон. Устните й се разтвориха. Той хвана главата й и жадно я зацелува. Можеше да помирише косата й, свежа и чиста като дъждовна вода, кожата й, изкусително ухаеща и влажна от жегата и работата и примесена с лекия мирис на току-що разорана земя. Тези аромати го замайваха, преминаваха в кръвта му, бушуваха като ураган в главата му и увеличаваха жаждата, която искаше да прогони.

Сузана не можеше нито да диша, нито да мисли. Всички грижи и важни задачи се изпариха от главата й. На тяхно място изплуваха усещания. Потръпването на мускулите му под пръстите й, горещият и главозамайващ дъх на устните му, тътенът на сърцето й, което биеше в унисон с неговото.

Беше се притиснала плътно към него, ръцете й го прегръщаха, тялото й тръпнеше, а устните й искаха още и още. От толкова време никой не беше я докосвал! От толкова време ничии мъжки устни не бяха изпивали нейните. От толкова време бе копняла за мъж! Сега искаше да чувства ръцете му върху тялото си, жадни и нетърпеливи, да усеща това тяло върху своето. Да бъде дива, луда и безпътна, докато тази разяждаща болка утихне.

И необузданата мощ на това желание се изтръгна от гърдите й като стон.

Пръстите му шареха по ризата й, почти щеше да я разкъса, но се спря навреме. И я пусна. Накъсаното й дишане бе едновременно обвинение и изкушение. Очите й бяха потъмнели и имаха цвят на кобалт. Големи и пълни с изненада.

Едва не я събори на земята и не я изнасили посред бял ден, помисли Холт за себе си с отвращение. Идиот!

Сузана наведе очи, преди той да види срамът в тях.

— Надявам се, че се чувстваш по-добре.

— Не — ръцете му все още трепереха, затова ги сви в юмруци. — Не се чувствам по-добре.

Тя не го погледна. Не можеше да мисли за това, което бе направила. Започна да разпръсква тор около новозасадения храст с надеждата, че така ще успее да подреди мислите си.

— Ако пресъхне, ще трябва да го поливаш редовно, докато се стабилизира.

Той сграбчи ръцете й.

— Да не искаш да ме биеш? — в очите й имаше нещо непознато, нещо дълбоко и чувствено, но гласът й бе равен и спокоен. — Едва ли ще има голяма полза от това. Сигурна съм, че си на мнение, че жена като мен е… как да кажа… нуждаеща се.

— Не съм мислил за нуждите ти, когато те целувах. Беше абсолютно егоистично действие, Сузана. Трябва да знаеш, че съм съвършен егоист.

Тъй като прегръдката му не бе силна, тя леко се освободи.

— И в това съм сигурна.

Преди да се изправи, избърса ръце в панталоните си. Единствената й мисъл бе да побегне, но се насили да натовари бавно количката с нещата си. Холт отново хвана ръката й и я обърна към себе си.

— Какво правиш, по дяволите? — очите му бяха гневни, а гласът — грапав, като ръцете. Искаше му се тя да изпадне в ярост, да го обвинява, за да успокои своята гузна съвест. — Аз те съборих на земята и те нацелувах, без да ме е еня дали ти харесва или не, а ти се каниш да си натовариш количката и да си вървиш?

Тя се насили да остане спокойна, макар че това, което чу, много й хареса.

— Ако си търсиш белята или може би само любовница, сбъркал си адреса, Холт. Децата ме чакат у дома, а освен това се изморих да бъда използвана.

Да, гласът й беше спокоен и много твърд, но раменете й леко потрепваха и той го усети. Тук имаше нещо. Тя криеше нещо в своите красиви и тъжни очи.

— Използвана по принцип или в частност от мен?

— Ти си единственият, който го направи — спокойствието й бе на привършване. Калхунови винаги са били темпераментни и трудно се контролираха. — Не ми хареса.

— Много лошо. Защото имам чувството, че мога да направя много повече, преди да свършим.

— Може би не си ме разбрал. Ние вече свършихме — Сузана хвана дръжките на количката.

Той застана на пътя й, за да й попречи. Не беше сигурен дали си дава сметка, че така само го предизвиква. Леко се усмихна.

— И сега си бясна?

— Да. Това радва ли те?

— Малко. Предпочитам да ме кълвеш, отколкото да се мяташ наоколо като ранена птица.

— Не се мятам — рече през зъби тя. — Отивам си у дома.

— Забрави си лопатата — подсмихвайки се добави Холт.

Сузана я хвърли в количката.

— Благодаря.

— Няма защо.

Той изчака, докато се отдалечи десетина крачки и извика:

— Сузана!

Тя намали ход, но не спря, а само го погледна през рамо.

— Какво?

— Съжалявам.

— Забрави — тя сви рамене и напрежението й леко спадна.

— Не, не ме разбра — той пъхна небрежно ръце в джобовете си и се заклати на пети. — Съжалявам, че не те целунах така преди петнадесет години.

Като измърмори тихо едно проклятие, Сузана ускори крачка. Холт гледа след нея, докато се скри от погледа му, сетне се извърна към току-що засадения храст. Да, помисли си той, наистина съжаляваше за пропуснатото преди петнадесет години, но имаше намерение да си го навакса.

 

 

Нуждаеше се от малко време за себе си. Не беше лесно човек да остане сам в Замъка, който винаги бе пълен с хора. Сега, когато децата вече спяха и луната изгря, можеше да се усамоти.

Беше ясна нощ. След горещия ден, откъм океана подухваше хладен бриз и носеше аромат на море и диви рози. От терасата можеше да види тъмните силуети на скалите, които я привличаха като магнит. Далечният ромон на водата бе приспивен и нежен, като песен на птица.

Не можеше да заспи. Беше изморена и цялото тяло я болеше, но мисълта й бе заета. Колкото и да си повтаряше, че няма за какво да се тревожи, неспокойствието не я напускаше. Децата бяха в безопасност и спяха безгрижно в стаите си. Сестрите й бяха щастливи. Всяка една бе намерила мястото си в света. Всяка бе открила човека, който да я обича такава, каквато е. Леля Коко бе щастлива и здрава и очакваше с нетърпение деня, когато щеше да стане главен готвач в кухнята на новия туристически комплекс „Замъка“.

Семейството, което винаги бе най-голямата й грижа, бе добре. Замъкът, единственият истински дом, който бе имала, вече бе в безопасност. Нямаше да бъде продаден, а щеше да си остане завинаги къщата на Калхунови. Беше безсмислено да се тревожи за изумрудите. Нали правеха всичко възможно да ги намерят!

Ако не разследваха всяка нишка, всяка следа, която води до тях, нямаше да отиде при Холт Брадфорд. При мисълта за него пръстите й стиснаха студеното желязо на парапета. Това беше безполезен, безсмислен опит. Той бе внук на Кристиан Брадфорд, но беше безразличен. Миналото не го интересуваше. Мислеше единствено за момента, за себе си, за собственото си удобство и удоволствия. Нали сам й каза, че е съвършен егоист, какво искаш от подобен човек!

Сузана въздъхна и се насили да го пропъди от мисълта си. Защо я дразнеше и ядосваше толкова много? В негово присъствие губеше самообладание и ставаше опасно да не загуби дори защитните си бариери. Това разбира се си беше лично неин проблем.

Сети се за разговора им днес следобед. Нужди. Необходимости. Не, тя не се нуждаеше от нищо друго, освен от семейството си. Само тях можеше да обича, само за тях да се тревожи и грижи. Вече бе получила един болезнен урок за нуждата от мъж. От един мъж. Нямаше намерение да го повтаря.

Холт я целуна спонтанно, повтори си за десети път Сузана. Беше нещо като импулс. Нямаше нежност, любов или страст. Фактът, че това я възбуди, бе само от химическо естество. Беше прекъснала всякакви връзки с мъже преди две години. А и през последната година от брака й всичко бе мъртво. Нямаше нищо, нито любов, нито нежност. Затова се бе научила да живее без тези неща. Можеше да продължи по този начин.

Само ако той не я привличаше толкова… неудържимо. Ставаше напълно безпомощна. Ама че тъпотия! Можеше да я удари по главата и да я завлече в пещерата за косата и тя нямаше да се съпротивлява. Нали днес направи почти същото! След като се поддаде на моментното изкушение и отговори с такава пламенност на целувките му, каквато не бе изпитвала никога към бившия си съпруг.

Така бе унижила себе си и изненадала Холт. Начинът, по който се бе изхилил накрая, щеше да я преследва още дълго време. Но и това си беше неин проблем. Както и усещането, че все още върху устните си чувства вкуса на неговите устни.

Може би не биваше да бъде толкова строга към себе си. Защото освен объркването, което причини, тази целувка доказа и още нещо. Тя все още беше жива. Все още чувстваше. Не беше се превърнала в студената черупка на жената, която Бакстър небрежно подритна. Можеше да чувства и да желае.

Сузана затвори очи и притисна ръце към стомаха си. Да желае толкова силно! Чак я болеше. Беше като глад. А целувката му бе къшей хляб. Като след дълъг пост, който възбужда всички стомашни сокове. Може би трябваше да бъде доволна, че все още може да чувства след разбитите илюзии. Гордостта щеше да й помогне да избягва Холт. Гордостта щеше да й спести нови унижения.

Тя беше Калхун. А жените от рода Калхун не се предаваха без бой. Никога не капитулираха безславно. Ако се наложеше да се види отново с Холт заради изумрудите, щеше да се справи. Щеше да устои. Никога, никога вече нямаше да позволи на мъж да обърка живота й. Никой нямаше да я види победена.

— Ето къде си била!

Гласът на леля Коко прекъсна мислите й. Старата дама излезе на терасата.

— Да, лельо?

— Извинявай, скъпа, но аз почуках няколко пъти. Ти не отговори, а в стаята ти светеше и затова влязох.

— Няма нищо, лельо — Сузана прегърна Коко през кръста. Обичаше я повече от всичко на света. Тази жена й беше и майка, и баща повече от петнадесет години. — Просто се наслаждавам на нощта. Толкова е красиво!

Коко промърмори нещо като съгласие и замълча. От всички момичета тя най-много се притесняваше за Сузана. Беше я изпратила веднъж оттук като млада булка, цялата сияеща от щастие и надежда. И беше я посрещнала пак тук четири години по-късно, бледа, объркана, нещастна с две малки дечица. След това беше горда да види как постепенно се възстановява, стъпва на крака и се бори с трудната задача да бъде единствен родител на децата си. Как работи упорито и много, за да успее в бизнеса си.

Но продължаваше търпеливо да чака, изпълнена с болка, тъгата и този постоянен израз на подгонено животно да изчезнат завинаги от красивите очи на племенницата й. Това я измъчваше, но не можеше да помогне на скъпото си момиче. Сузана трябваше да се справи сама.

— Не можеш ли да заспиш?

— Какво ти спане! И през ум не ми минава! — Коко въздъхна ядосано. — Тази жена непрекъснато ми действа на нервите.

Сузана се опита да остане сериозна. „Тази жена“ беше нейната пралеля Колин, най-голямото дете на Бианка и сестра на бащата на Коко, нейният дядо. Буйна, властна и своенравна, тя им бе дошла на гости преди седмица. Коко беше сигурна, че го е направила, само и само да отрови живота й.

— Нали я чу на вечеря? — Коко започна да се разхожда по терасата, за да се успокои. Беше висока и силна за възрастта си. Говореше шепнешком, защото Колин, макар да бе прехвърлила осемдесетте и да спеше на поне десетина метра разстояние, имаше слух като на котка. — Сосът бил много гъст, аспержите били меки. Трябвало да ме научи как се готви „кок а ла вин“! Идеше ми да грабна сосиерата и да я изсипя на главата й!

— Вечерята бе чудесна, както винаги — успокои я Сузана. — Но тя трябва да се оплаква от нещо, инак денят й ще бъде скучен. Нали я знаеш каква е?! Всъщност, както забелязах, омете чинията си до трошичка.

— Точно! — Коко се поуспокои малко. — Знам, че не бива да се поддавам на провокациите й. Но тя винаги ме е плашела до смърт. Още като бях дете. Цял живот съм се страхувала от нея. И го знае, старата вещица. Ако не бяха техниките ми на йога и медитирането, досега да съм си загубила разума. Откакто реши да живее по екскурзионните кораби, всичко, което трябваше да правя за нея, бе да й изпращам по някое и друго писмо. Но да живея под един покрив с нея? О, ужас! — Коко вдигна нещастно ръце.

— Скоро ще се измори от нас, ще й омръзнем и ще отплува към Нил или Амазонка.

— Няма да е толкова скоро. Според мен е решила да остане, докато намерим изумрудите. А това не се знае кога ще стане — Коко се успокои достатъчно. — Използвах моята кристална топка за медитиране. За да се оправя след вечерята с леля Колин… — тя млъкна и прочисти гърлото си. — Във всеки случай успях да се абстрахирам от реалния свят и мислите ми бяха превзети от образа на Бианка.

— Не ме учудва. Обзела съзнанието на всички ни.

— Но този път беше много силно, скъпа. Съвсем чист образ и усещане. Имаше толкова тъга! Направо се разплаках — лелята извади кърпичка от джоба на халата си и драматично се изсекна. — Сетне неочаквано си помислих за теб и тази мисъл бе също така ясна и силна, като предишната. Връзката между теб и Бианка е очевидна, не мога да сбъркам. Почувствах, че има някаква причина. И след като помислих, разбрах, че работата е свързана с Холт Брадфорд — очите на Коко вече светеха от ентусиазъм. — Нали говори с него? Ти ще направиш моста между Бианка и Кристиан.

— Не смятам, че разговорът ми с Холт направи някакъв мост или каквато и да е връзка с нещо.

— Ами! Той е ключът, Сузана! Сигурно не разбира, че притежава информация, но без него не можем да направим следващата стъпка.

Сузана се подпря на парапета.

— Каквото и да е разбрал или недоразбрал, той не се интересува.

— Значи трябва да бъдеш по-упорита с него — леля Коко сложи ръката си върху Сузанината и я стисна. — Ние имаме нужда от него. Докато не намерим изумрудите, никой от нас няма да се чувства в безопасност. Полицията не е в състояние да намери този ужасен крадец, а ние не знаем какво ще предприеме той следващия път. Холт е единствената ни връзка с мъжа, когото Бианка е обичала.

— Знам.

— Значи трябва да го видиш пак. И да говориш с него.

— Добре.

Сузана погледна скалите, които се криеха в сенките, и въздъхна.

 

 

Знаех, че ще се върне. Може да беше глупаво или грешно, но я чаках всеки ден, всеки следобед. В дните, когато не идваше, гледах кулите на Замъка и страдах. Страдах, а нямах право да страдам по жената на друг. В дните, когато идваше, косата й грееше като пламък, а устните й се усмихваха с онази загадъчна усмивка. И аз бях щастлив.

В началото разговорите ни бяха учтиви, любезни и нищо не означаваха. Времето, дребни клюки от селото, изкуство и литература. Постепенно тя се поотпусна. Започна да ми разказва за децата си и аз ги опознах чрез нея. Малкото момиче, Колин, което обичало хубави роклички и искало да му купят пони. Итън, който винаги тичаше и непрекъснато търсеше приключения. И Шон, който се учеше да пълзи.

Не беше необходимо много прозорливост, за да разбера, че децата са нейният живот. Понякога, но много рядко ми разказваше за партито, за концерти и други светски събития от живота й. Знаех, че е принудена да присъства на тях почти всяка вечер. Никога не говореше за съпруга си.

Осъзнах, че това ме учудва. Всеизвестен факт бе, че Фъргюс Калхун е амбициозен и богат мъж, който бе направил от няколко долара финансова империя и състояние. Внушаваше страх и уважение в света на бизнеса. Мен това не ме засягаше.

Интересуваше ме самият човек. Мъжът, който имаше правото да я нарича своя жена. Който лежеше до нея нощем, който я докосваше. Който познаваше свежестта на кожата и вкуса на устните й. Мъжът, който я притежаваше в тъмнината.

Бях влюбен в нея. Сигурно съм бил още в мига, в който я зърнах да идва по пътеката сред дивите рози с детето в ръце.

Сигурно би било по-разумно да намеря друго място за рисуване. Не можах да го направя. Мисълта, че няма да я видя и няма да говоря дори и малко с нея, ме връщаше винаги на това място. Отново и отново.

Тя се съгласи да я рисувам. Започнах да гледам на нея с окото на художник, мъчех се да уловя вътрешния й мир. Под хубостта и нежността, се криеше една нещастна жена. Исках да я взема в прегръдките си и да я накарам да ми каже защо е толкова тъжна. Защо очите й гледат като очите на подплашено, подгонено от хайка ловци животно. Но само я рисувах. Нямах право на нищо повече.

Никога не съм бил търпелив или благороден човек. Познавах характера си. Когато бях заедно с нея, чувствах, че мога да бъда такъв. Без дори да ме докосне, тя ме бе променила. Нищо повече нямаше да бъде същото през това лято. Тя ме промени през това кратко лято, когато идваше, сядаше на скалите и гледаше морето.

Дори сега, след толкова много години, отивам на скалите и я виждам.

Мога да усетя мириса на море. Той не се е променил. Мога да уловя парфюма й. Ако откъсна дива роза, ще си спомня цвета на косите й. Когато затворя очи, чувам ромона на водата и нейният глас, който идва ясен и нежен, сякаш беше вчера.

Спомням си последният следобед на онова първо лято, когато тя застана до мен, на една ръка разстояние, а всъщност далечна като луната.

— Отиваме си. Утре сутрин — каза, без да ме погледне. — На децата ще им бъде много мъчно.

— А на вас?

На устните й се появи усмивка, но очите й останаха сериозни.

— Понякога си мисля как съм живяла преди. Животът ми бе остров, като този. Когато дойдох за пръв път тук, разбрах, че съм чакала този миг. Ще ми липсва морето.

Когато ме погледна в очите, кой знае защо си въобразих, че иска да каже, че и аз ще й липсвам. Това трая само миг, после тя отново отвърна очи и загледа океана.

— Ню Йорк е толкова различен, шумен и напрегнат. Когато е тук, на човек му е трудно да повярва, че съществува град като него. Ще останете ли и през зимата?

Помислих си за студените, безрадостни месеци, които ме очакваха и проклетата съдба, която ме обричаше да нямам никога това, което исках.

— Не знам. Плановете ми се променят заедно с настроението — отвърнах, като се помъчих да не издам горчивината, с която бе пълно сърцето ми.

— Завиждам ви за свободата — тя се обърна и тръгна към триножника ми, на който стоеше почти завършеният й портрет. — И на таланта. Нарисувал сте ме по-красива, отколкото съм.

— Напротив — трябваше да стисна ръце зад гърба, за да не я докосна. — Не всичко може да бъде уловено от четката.

— Как ще я наречете?

— Бианка.

Тя сигурно долавяше чувствата ми, макар че с все сили се мъчех да не се издам. Нещо се мярна в очите й, когато ме погледна и задържа погледа си по-дълго от обикновено. Сетне отстъпи назад, сякаш бе стъпила на самия край на скалата.

— Някой ден ще станете известен и хората ще ви молят да ги рисувате.

Не можех да откъсна очи от нея. Знаех, че може би никога вече няма да я видя.

— Аз не рисувам за слава.

— Точно затова ще я получите. Когато това стане, ще си спомням това лято. Сбогом Кристиан.

И тя си отиде. Мислех си, че е завинаги.