Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (3)

Втора глава

Децата изскочиха от къщата, последвани от черно кученце с големи лапи. Момиченцето и момченцето скачаха по изронените каменни стъпала с грацията и равновесието на младостта. Кучето ги следваше и се премяташе несръчно през глава. Бедният Фред, помисли си Сузана, като слезе от камиончето. Изглежда никога няма да преодолее своята тромавост.

— Мамо! — всяко от децата се залепи за краката й. Алекс бе на шест години, но доста висок за възрастта си и почернял като циганче. Здравите му крачета бяха издрани на коленете, а лактите му бяха целите в зараснали рани. Не от несръчност, а от палавост. Джени бе с една година по-малка, имаше руса коса, която стигаше чак до бяло и носеше същите следи. Сузана забрави раздразнението и умората си, в мига, в който се наведе да ги целуне.

— Какво правите вие двамата?

— Строим крепост — отговори Алекс. — Ще бъде непревзета.

— Непревзимаема — поправи го Сузана и го чукна по нослето.

— Да, де. Слоун каза, че ще ни помага в събота.

— А ти, мамо? — попита Джени.

— След работа — тя се наведе да погали Фред, който се опитваше да се промуши между децата, за да получи своя дял от ласки. — Здравей, миличък. Мисля, че днес срещнах една твоя роднина.

— Фред има ли роднини? — поиска да узнае Джени.

— Страшно си приличат поне — Сузана седна с децата на стълбите. Беше толкова приятно. Да вдъхне мириса на цветя и море и да прегръща децата си, настанили се от двете й страни.

— Къде е? Ще му дойде ли на гости? Хубава ли е?

— В селището — отговори Сузана на въпросите, с които я засипа Алекс. — За гости не знам, иначе е хубава. Голяма. Сигурно Фред ще стане като нея, когато порасне. Вие какво друго правихте днес?

— Лорен и Лайза дойдоха да си играем — обясни Джени. — Убихме стотици разбойници.

— Значи довечера ще спим спокойно.

— А пък Макс ни разказа приказка за щурмуването на Нормалия.

Сузана се засмя и целуна дъщеря си по главичката.

— Мисля, че се казва Нормандия.

— Лайза и Джени си играха на кукли — допълни Алекс и смушка дружелюбно сестра си в ребрата.

— Защото тя искаше — заоправдава се Джени. — Донесе новата си кукла Барби и колата, която получила за рождения си ден.

— Колата беше ферари — рече важно Алекс, но не си призна, че двамата с Лорън си играха с нея в стаята, докато момичетата ги нямаше. Той започна да навива края на майчината си опашка на пръста си.

— Лорън и Лайза ще ходят другата седмица в Дисниленд.

Сузана въздъхна незабележимо. Знаеше колко много децата искаха да посетят този увеселителен парк във Флорида.

— И ние ще отидем.

— Скоро, нали? — попита с надежда Алекс.

Щеше й се да може да му обещае, но не можеше.

— Някой ден — уклончиво отвърна тя.

Когато стана и хвана децата за ръка, недоволството й от срещата с Холт бе напълно преминало.

— Хайде тичайте и кажете на леля Коко, че съм се върнала. Отивам да взема един душ и да се преоблека.

— Може ли да дойдем утре с теб на работа?

Сузана стисна ръката на Джени.

— Утре не. Керълайн ще бъде в магазина. Аз имам работа на обект — усети разочарованието им и побърза да ги успокои. — Но следващата седмица ще дойдете. Хайде, вървете! — побутна ги тя и отвори масивната входна врата. — След вечеря ще разгледам вашата крепост.

Доволни от този отговор, децата затичаха през дневната, последвани от Фред, който се препъваше в краката им.

Не искат чак толкова много, помисли си Сузана, докато се изкачваше по стълбите към втория етаж. А тя искаше да им даде всичко. Знаеше, че са щастливи, в безопасност и спокойствие. Имаха голямо семейство, което ги обичаше. Сега, когато едната й сестра бе вече омъжена, а другите две сгодени и мъжкото присъствие вече не липсваше в къщата. Може чичовците да не заместваха напълно бащата, но все пак беше по-добре, отколкото нищо.

Не бяха чули нищо за Бакстър Дюмонт от месеци. Алекс дори не получи картичка от баща си за рождения ден. Чекът с издръжката закъсня както обикновено. Все пак Бакс беше адвокат и знаеше, че не може да нарушава или пренебрегва наложената му от съда издръжка, но правеше така, че тя да пристига със седмици закъснение. За да я измъчва. За да я накара да му се моли. Слава Богу, нямаше нужда да му се моли за нищо.

Разводът мина преди година и половина, но Бакстър продължаваше да си го изкарва на нея и на децата, които бяха единственото нещо, направили заедно. А единственото постоянно нещо у него бе злопаметността и злобата.

Може би затова все още не можеше да преодолее натрапчивото усещане, че е предадена, изоставена и обидена. Тя вече не го обичаше. Любовта й умря още преди да се роди Джени. Но я болеше… О, как я болеше! Сузана тръсна глава. Нямаше смисъл да си спомня тези неща.

Влезе в стаята си. Както повечето стаи в Замъка, спалнята й бе огромна. Къщата е била построена в началото на века, около 1900 година от нейния прадядо Фъргюс Калхун. Истинско доказателство, пример за показност. Паметник на неговата суета, на вкуса му към богатство и необходимостта от високо и признато обществено положение.

Беше на пет етажа, от мрачен гранит с причудливи стълби и парапети, две забити в небето кули и обширни тераси. Имаше високи тавани, прекрасни дърворезби, заплетен лабиринт от коридори. Беше едновременно замък и къща. Отначало била използвана само като лятна къща. Но сетне бе станала постоянно жилище на рода Калхун.

Преживял годините и финансовите кризи, Замъкът бе познал и добри, и лоши времена. Стаята на Сузана, както и всички останали, беше цялата в пукнатини. Подът бе издраскан, покривът течеше. Но въпреки това Калхунови обичаха своя дом. В момента западното крило бе в ремонт и те се надяваха, че в най-скоро време, когато заработи като хотелът само ще се изплати.

Сузана отиде в килера, за да си вземе халата, мислейки си, че всъщност е голяма късметлийка. Имаше щастието да се върне с децата си тук, в един истински дом. Защото техният бе разрушен. Нямаше нужда да наема чужди хора да се грижат за тях, докато изкарва прехраната им. Сестрата на баща й, която бе отгледала нея самата и трите й сестри след смъртта на родителите им, сега се грижеше за нейните деца. Макар че Джени и Алекс бяха страхотни палавници, Сузана знаеше, че на света няма друг човек, който така да подхожда за тази работа, както леля й Коко.

А когато един ден, дано да е по-скоро, намерят изумрудите на Бианка, всичко щеше да си дойде на мястото. И животът в къщата на Калхунови щеше тръгне пак по нормалните си релси.

— Суз! — сестра й Лайла почука на вратата и подаде глава. — Видя ли го?

— Да.

— Страхотно! — тя се шмугна в стаята. Червената й коса бе разпусната и стигаше до кръста. Легна на леглото и пъхна една възглавница зад гърба си. С една дума зае любимата си поза. Хоризонтално. — Е, разказвай!

— Не се е променил много.

— Така ли?

— Беше груб и суров — Сузана изхлузи фланелката през главата си. — Дори си помислих, че ще ме застреля, защото съм влязла в собствеността му. Когато се опитах да му обясня за какво става дума, той подигравателно се разсмя — тя си припомни погледа на Холт и свали ципа на джинсите си. — С една дума беше противен, арогантен и не ми хареса.

— Мммм. Звучи ми точно обратното.

— Според него сме вдигнали целия този шум, за да рекламираме Замъка, така че когато открием догодина хотела, да дойдат повече туристи.

— Ама че мръсник! — Лайла така се възмути, че чак седна на леглото. — Та Макс едва не бе убит! Той какво си въобразява, че сме луди ли?

— Точно така — кимна Сузана и извади халата си. — Не бих могла да гадая защо, но изглежда има зъб на Калхунови. По принцип.

Лайла се прозя.

— Все още е сърдит, защото го събори от колелото.

— Аз не го… — спря на средата на изречението Сузана. — Няма значение. Мнението ми е, че няма да получим никаква помощ от него — тя пусна косата си и прекара пръсти през нея. — Макар че, след като му разказах историята с кучето, като че ли се позамисли.

— Какво куче?

— Братовчедката на Фред — отвърна Сузана през рамо, тъй като се упъти към банята.

Лайла я последва и застана до завесата.

— Фред си има братовчедка?

Сестра й пусна душа и й разказа за Фред и нейните корени.

— Но това е удивително! Още една брънка от веригата. Трябва да кажа на Макс.

Лайла хукна към вратата.

Със затворени очи, Сузана остави лицето си под струята вода.

— Кажи му още, че внукът на Кристиан Брадфорд изобщо не се интересува от тази работа.

 

 

Холт седна на стълбите пред задната порта, а кучето легна в краката му. Водата пред очите му потъмня и стана индигово синя.

Наоколо гъмжеше от живот. Цяла симфония от звуци — жуженето на насекоми, тихия ромон на водата, плискаща се в кейчето и шепота на вятъра.

Оттатък залива, в здрача, се мержелееше Бар Харбър.

Ето, това искаше. Спокойствие, самота, никакви отговорности. Беше го заслужил, в края на краищата! Отдаде десет години от живота си, да решава проблемите на другите. Техните трагедии, техните мъки и нещастия.

Беше прегорял, пресъхнал и уморен до смърт. Дори не беше съвсем сигурен дали е бил добър полицай. Е, имаше почетни грамоти и медали, които доказваха, че е бил. Но ужасният, двадесет сантиметров белег на гърба му напомняше, че едва не бе умрял.

Сега искаше само да се наслаждава на почивката, да се възстанови за няколко месеца, да събира миди, да поправя лодки. Беше сръчен и знаеше, че може да си вади хляба с това. Да работи онова, което иска, което му доставя удоволствие, да си тежи на мястото. Повече никакви рапорти, никакви горещи следи, тъмни алеи, капани и куршуми.

Никакви въоръжени с ножове отрепки, които изкачат от сенките, разпарят ти корема и те оставят да ти изтече кръвта на асфалта.

Холт си взе още една бира. Беше мислил за това през дългите, мъчителни дни и нощи в болницата. Реши, че повече няма да се опитва да спаси света от самия него. Оттук нататък ще се грижи само за себе си. Единствено и само за себе си.

Да. Почти го беше постигнал. И се бе почувствал чудесно, щастлив и безгрижен.

Докато не се появи тя.

Най-ужасното бе, че само я бе погледнал и всичко, което бе изпитвал навремето, когато бе само на дванадесет години, бе оживяло отново. Винаги го бе теглило към нея.

Красивата и непостижима Сузана от рода Калхун. Принцесата от Замъка. Живееше високо горе на скалите. А той в малката къщичка в селото. Баща му бе рибар, ловеше омари и Холт често бе носил цели кошници у Калхунови. Но само до вратата. Никога не бе влизал дори в кухнята. Понякога бе чувал от вътрешността на къщата да се носят смях или музика.

Сега тя бе дошла при него. Но той вече не беше влюбеният хлапак. Беше реалист. Сузана не бе от неговата черга. Дори и да беше, той не се интересуваше от жена, чиято къща е пълна с камини и мебели от миналия век.

А колкото до изумрудите, не можеше да й помогне. А и не искаше. Знаеше за тях, разбира се. Та нали не минаваше ден, в който вестниците да не раздуват тази история. Но налудничавата идея, че дядо му бил влюбен в Бианка Калхун и тя в него си беше чиста измислица!

Дори удивителното съвпадение с кучетата не можеше да го накара да повярва.

Холт не познаваше добре баба си, но дядо му бе героят на неговото детство. Той беше тайнствената и мистериозна личност, която непрекъснато пътуваше из различни страни. А когато се връщаше, винаги разказваше по някоя история. Беше човекът, който можеше да пресъздаде тайнството на света с четка и палитра.

Спомняше си как като дете се качваше в ателието му и наблюдаваше високия мъж със снежнобяла коса, докато рисува. Приличаше повече на сражение с платното, отколкото на работа. Един елегантен и страстен дуел между мъжа и статива.

Сетне двамата излизаха на разходка. Момчето и старият мъж, и отиваха на кея.

Холт въздъхна. Много често ходеха и на скалите, които бяха точно под Замъка. Макар да беше дете, той разбираше, че дядо му изобщо не обръща внимание на морето, нито на гледката. Беше отнесен, сякаш беше някъде другаде.

Веднъж седнаха на топлите камъни и той му разказа една приказка за Замъка на скалите и за принцесата, която живее там.

Дали не беше говорил за Бианка?

Объркан и неспокоен, Холт стана и влезе в къщата. Фред го последва. Той затвори вратата, а тя легна и пак сложи глава на предните си лапи.

Тази къщичка му харесваше повече от къщата, в която живееше преди. Онази бе спретната, с изтъркан линолеум и стени, облицовани с тъмно дърво. Холт я продаде преди три години, когато умря майка му. Можеше да използва парите, за да ремонтира и преустрои тази къщичка, но реши да запази мястото такова, каквото е било при дядо му.

Беше малка, с измазани бели стени и дървен под. Имаше камина от истински камъни и той чакаше с нетърпение първото застудяване, за да я запали. Спалнята бе тясна, сякаш достроена допълнително. Холт обичаше да лежи в леглото и да слуша как дъждът чука по ламаринения покрив.

Ремонтира само стълбите към студиото на дядо си, както и парапета на терасата.

И сега се изкачи, за да погледне широката, просторна стая, притъмняла в здрача. Беше си намислил да сложи прозорци на скосения под ъгъл таван, но не смяташе да ремонтира пода. Старото дъбово дърво бе изцапано от боите, капали от четката на дядо му. Червено, зелено, синьо и патешко жълто. Дядо му бе обичал жизнерадостните цветове, възбуждащи, страстни. Той беше такъв и в живота.

На едната стена бяха подпрени платна. Наследството на Холт от мъжа, който едва в последните години бе получил признание за таланта си и финансов успех. Така както не смяташе да почисти пода от боите, така не мислеше да продава дядовите си картини.

Холт клекна и започна да ти преглежда. Знаеше ги всички, беше ги разглеждал безброй пъти, чудейки се как може да бъде внук на човек с такъв талант и въображение. Стигна до портрета. Всъщност беше дошъл точно за него.

Жената бе красива като сън — овално лице с фини черти, алабастрова кожа. Разкошната златисточервена коса се спускаше по грациозната й шия. Сочните устни бяха леко усмихнати. Съвсем лекичко. Но това, което, винаги го бе привличало, бяха очите. Те бяха ярко синьо-зелени, като морето. Но не цветът го караше да не откъсва поглед от тях, а изражението. Чувството, което дядо му бе успял да улови.

Тиха печал. Тъга, мъка, болка. Беше болезнено човек да ги гледа, защото колкото повече ги гледаше, толкова повече стаеното в тях го завладяваше. Същото чувство той видя и днес. В очите на Сузана.

Дали жената на портрета не беше Бианка? — запита се Холт. Имаше прилика със Сузана — в овала на лицето, в извивката на устата. Цветът на косите определено беше друг, но приликата съществуваше. Обаче очите…

Винаги, когато я погледнеше, си мислеше за Сузана.

Холт стана, но не върна обратно портрета до стената, при другите. Стоя дълго време и го наблюдава, мислейки си дали дядо му е обичал жената, която бе нарисувал.

 

 

И днес се очертава горещ ден, каза си Сузана. Макар да бе само седем сутринта, въздухът вече бе нажежен и лепкав. Трябваше да вали, но влагата увисваше във въздуха и упорито отказваше да падне.

Сузана влезе в магазина, провери цветята и написа бележка на Керълайн да продава карамфилите на половин цена. Провери почвата на висящите саксии с мушкато, после провери и бегониите.

Доволна от това, което видя, взе спрея, за да напръска листата им. Розите и божурите се развиваха много добре, както и тисовите дръвчета.

До седем и половина успя да провери растенията в цялата оранжерия. Наличните количества намаляваха. Каквото не успееха да продадат, щеше да зазими. Но зимата беше още далеч.

До към осем натовари пикапа си и тръгна към Сийл Харбър. Щеше да прекара целия ден в градината на един новопостроен дом. Собствениците бяха от Бостън и искаха лятната им къща да има красив двор, залесен с храсти, дръвчета и цветя.

Ще падне голяма работа, помисли си Сузана. Но поне ще бъде спокойно. Семейство Андерсън бяха в Бостън, тъй че щеше да бъде съвсем сама в градината. Не обичаше нищо повече на света от това, да се занимава със земята и да отглежда растенията, които сама е засадила. Да ги наблюдава как растат и цъфтят.

Като децата, помисли си с усмивка Сузана. Нейните сладки бебета. Всеки път, когато ги слагаше да спят, си казваше, че нищо, което й се бе случило досега и което ще й се случи занапред, няма да затъмни този огън. Чувството, че са нейни.

След развода Сузана се чувстваше несигурна и разтреперана. Имаше моменти, когато дори се съмняваше, че е жена. Но не и майка. Децата й получаваха най-доброто, което имаше. Тази връзка я крепеше в тежките мигове.

През последните две години, бе започнала да вярва, че може да направи добър бизнес. Усетът й към цветята бе единственият талант, който притежаваше. А също и начин да оцелее и се спаси през месеците, когато умираше любовта и семейството й.

В своето объркване тя продаде бижутата си, взе заем и вложи всичко в малкото предприятие, което нарече „Айлънд Гардънс“. Това я накара да се чувства по-добре. Както и фактът, че вече носеше собственото си фамилно име. Не искаше да използва някакво измислено или изкуствено име за бизнеса си.

Първата година беше тежка. На практика всяка спечелена стотинка отиваше за данъци, такси и охрана. Мисълта и споменът за това все още караха кръвта й да изстива. Не можеше да си позволи да загуби.

Бакс не искаше да вреди на децата, но правеше невъзможното, за да й пречи. Когато всичко между тях свърши, тя бе отслабнала с шест килограма, беше прекарала безброй безсънни часове и затънала до гуша в дългове. Но имаше до себе си децата. Ужасната битка бе спечелена. Цената нямаше значение.

Постепенно започна да идва на себе си. Наддаде малко, възстанови добрия си сън и започна да се измъква от дупката. За двете години, през които развъртя бизнеса, си спечели репутацията на независима, разумна и богата с въображение делова млада дама. Два от курортите опитаха услугите й и останаха така доволни, че сключиха с нея дългосрочни договори.

Това значеше, че можеше да купи нов пикап, да наеме или назначи персонал. И може би, но само може би, да подари на децата едно пътуване до Дисниленд.

Сузана натисна газта по пътя, водещ към красивата къща на Кейп Код. Стига спомени и размисли. Сега трябва да се хване за работа.

Градината заемаше площ от около половин хектар и беше под лек наклон. Със собствениците бяха провели три срещи, на които задълбочено обсъдиха плана. Госпожа Андерсън искаше много дървета, които да цъфтят напролет, храсти и вечно зелена морава. Искаше да се наслаждава на поляна, за която да не полага много грижи. Господин Андерсън не възнамеряваше да прекарва лятото в поддръжка на градината, особено страничния участък, който бе под доста по-голям наклон. Там Сузана бе решила да направи алпинеум, за да укрепи почвата и да предотврати ерозията.

До следобед оразмери мястото с колчета и тел. Оформи две алеи. Покрай главната вече се кипреха два дълго цъфтящи розови храста и изпълваха въздуха с аромата си. Тъй като госпожа Андерсън прояви интерес към люляка, Сузана посади три корена в близост до огромния прозорец на спалнята, където следващата пролет бризът щеше да носи аромата им в къщата.

Градината оживяваше под ръцете й. Работата й помагаше да забрави мускулната треска и болките в гърба. Чуруликаха птици, а някъде в далечината се чуваше бръмченето на косачка.

Някой ден щеше да дойде и да види, че бързорастящите рози буйно са разцъфтели. Напролет щеше да види как цъфтят азалиите, а кленовите листа щяха да почервенеят наесен. И щеше да знае, че всичко е нейно дело.

Беше много важно, че това, което правеше, бе от значение. Че хората му се възхищават. Нуждаеше се от тези неща, за да й напомнят и доказват, че не е слаба и безполезна жена, грубо захвърлена от съпруга си, като ненужна вещ.

Цялата плувнала в пот, Сузана взе бутилка вода и лопата и тръгна към предната част на къщата. Тъкмо засади първите грудки и започна да копае дупка за вторите, когато някаква кола паркира зад нейния пикап. Тя се подпря на лопатата и погледна натам. От колата слезе Холт.

Сузана въздъхна тихо, недоволна, че нарушава самотата й, но продължи да копае.

— Излязъл си на разходка ли? — попита, без да вдига глава, когато сянката му падна до нейната.

— Не. Твоето момиче в магазина ми каза къде мога да те намеря. Какво правиш по дяволите?

— Играя валс — тя натисна силно лопатата. — Какво искаш?

— Остави тази лопата, преди да си се наранила. Копаенето на дупки не е работа за теб.

— Копаенето на дупки е моята работа — повече или по-малко. И тъй, попитах те какво искаш?

Той я гледа намръщено няколко секунди, сетне издърпа лопатата от ръцете й.

— Дай ми това проклето нещо и седни.

Спокойствието винаги бе една от най-силните черти на характера й, но сега й изневери. За да спечели време, тя оправи козирката на шапката си.

— Виж какво, аз имам график. Остават ми още шест дръвчета, два розови храста и дванадесет квадратни метра пръст, която да разхвърлям. Ако имаш нещо да ми казваш, говори, докато работя.

Той обаче не й върна лопатата.

— Колко дълбоки ги искаш? — когато Сузана учудено вдигна вежди, обясни: — Колко дълбока трябва да бъде дупката?

— Малко повече от шест стъпки ще стигнат, за да се побереш — тя наведе очи, за да не издаде смеха, който я напушваше.

Той също се засмя на шегата, което я изненада.

— Винаги си била много любезна — заби лопатата в пръстта и започна да копае. — Кажи ми кога да спра.

Обикновено отговаряше на любезността с любезност. Но този път трябваше да направи изключение.

— Можеш да спреш веднага. Нямам нужда от помощ. И не искам никой да ми прави компания.

— Не знаех, че си такъв инат — Холт вдигна глава, докато обръщаше пръстта. — Май съм си загубил времето, когато тръгнах по следите на хубавото ти лице — това хубаво лице сега бе потно, зачервено и имаше сенки от умора под очите, забеляза Холт. — Мислех, че продаваш цветя.

— Освен че ги продавам, ги и садя.

— Доколкото знам, това тук е дръвче.

— Садя и дръвчета също — Сузана отвърза кърпата от шията си и се избърса. — Дупката трябва да е по-широка, отколкото дълбока.

Той кимна.

— Защо не си наемеш помощник, който да върши тежката работа вместо теб?

— Защото мога да я върша и сама.

Да, имаше упоритост и инат в гласа й. И лека неприязън. Точно затова я харесваше все повече и повече.

— За тази работа ти трябват поне двама мъже.

— Имах ги, но единият напусна вчера, за да става рок звезда. Съставът му ще свири на концерт в Брайтън Бийч.

— Бре, бре! Голяма работа!

— Стига толкова. Вече е добре — прекъсна работата му Сузана, обърна се и взе дългото около шестдесет сантиметра дръвче, което постави в дупката.

— Сега сигурно трябва да го заровя.

— Използвай лопатата.

Докато той работеше, тя взе торбичка с тор и я размеси с пръстта. Ноктите й бяха къси и без маникюр, забеляза Холт, докато размесваше пръстта с торта. На пръста й нямаше венчална халка. Всъщност, не носеше никакви бижута, въпреки че имаше ръце, които заслужаваха най-красивите пръстени.

Сузана работеше спокойно, с наведена глава. Шапката скриваше очите й. Можеше да види трапчинката на врата й. Помисли си какво ли ще стане ако докосне с устни това място. Кожата й сигурно бе гореща и влажна.

Тя се изправи и взе маркуча, за да полее пръстта.

— И това го правиш всеки божи ден?

— Обикновено ден-два съм в магазина. Тогава мога да взема децата със себе си — тя тъпчеше с крак пръстта около дръвчето. Когато прецени, че стои стабилно, разстла отгоре дебел слой тор. Движенията й бяха плавни и уверени. — Догодина ще цъфне — избърса с опакото на ръката челото си. Ризата й бе мокра отпред и на гърба и това само подчертаваше крехката й фигура. — Наистина имам програма, Холт. Трябва да засадя още няколко трепетлики и бял бор зад къщата. Така че, ако искаш да говорим, ще се наложи да дойдеш с мен.

Холт се огледа.

— Всичко това днес ли го свърши?

— Да. Ти какво мислиш?

— Мисля, че ще получиш слънчев удар.

— Няма що, голям комплимент! Благодаря за компетентната диагноза — тя протегна ръце към лопатата, но той я спря. — Трябва ми — настоя Сузана.

— Аз ще я нося.

— Добре — тя сложи торбите с тор и торф в малката количка. Холт постави върху тях лопатата и хвана дръжките.

— Накъде?

— Покрай оградата.

Той тръгна, тя го последва. Холт започна да копае, без да я пита. Когато дръвчетата свършиха, Сузана отиде до пикапа и донесе още две. Посадиха първото в пълно мълчание.

Не бе предполагал, че засаждането на едно дръвче може да бъде толкова успокояваща работа. Но когато то се изправи, младо и стройно, той се почувства удовлетворен. И много доволен, от което му стана чудно.

— Мислих за това, което каза вчера — започна Холт, докато поставяха второто дръвче в дупката.

— И какво?

Щеше му се да изругае. В краткия й въпрос имаше толкова кротко търпение, сякаш винаги бе знаела, какво ще стане.

— Все още не смятам, че има с какво да ти помогна, но може би си права относно връзката.

— Това го знам — тя избърса ръцете си от торта. — Ако си дошъл дотук, само за да ми го кажеш, просто напразно си бил път.

Сузана отиде с количката до пикапа. Когато Холт стигна до нея, вече бе свалила още две дръвчета.

— Остави на мен — той грабна дръжките и се отправи с товара си към задния двор. — Дядо ми никога не е споменавал за Бианка. Поне пред мен. Може и да са се познавали, може и да е имал роман, но не виждам как това би ви помогнало в издирването на огърлицата.

— Той е обичал Бианка — каза кротко Сузана и взе лопатата. — Значи е знаел чувствата и мислите й. Може би е имал някаква идея къде може да е скрила изумрудите.

— Но той е мъртъв.

— Знам — тя замълча. — Бианка си е водила дневник. Поне ние смятаме така. Скрила го е някъде заедно с огърлицата. Може би Кристиан го е пазил.

Объркан, Холт взе лопата от ръцете й.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

Сузана потисна желанието си да го ухапе.

— Доколкото знам хората крият тези неща на тайни места. Той може да пази някакви нейни писма. Ние например намерихме едно, което е написала, но не е изпратила.

— Само си губите времето и гоните вятъра, Сузана.

— Не, това е важно за моето семейство — тя постави внимателно белия бор в дупката. — Не става дума за паричната стойност на изумрудите. Става дума за това, какво са означавали те за нея.

Гледаше я как работи. Внимателни и нежни ръце, изненадващо силни рамене, деликатна извивка на гърба.

— Откъде знаете, че са означавали нещо за нея?

Сузана наведе очи.

— Не мога да ти обясня така, че да го разбереш или приемеш.

— Опитай все пак.

— Изглежда ние всички сме в някаква особена връзка с нея, особено Лайла — не вдигна очи, докато не чу, че той копае следващата дупка. — Не сме видели нито огърлицата, нито снимка на Бианка. След смъртта й Фъргюс е унищожил всички нейни снимки и картини. Но една нощ Лайла… нарисува огърлицата. Беше след един спиритически сеанс.

Едва тогава вдигна очи и видя, че я гледа изненадано и с недоверие.

— Знам как звучи — рече Сузана, а в гласа й се прокрадна отбранителна нотка. — Но леля ми вярва в подобни неща. А след онази нощ, дори аз започнах да мисля, че може би е права. Моята най-малка сестра Кейти имаше… да го наречем видение по време на сеанса. Тя видя изумрудите. Сетне Лайла ги нарисува. Много по-късно годеникът й, Макс, намери снимка на огърлицата в библиотеката. Бяха абсолютно същите. Такива, каквито ги видя Кейти и каквито ги нарисува Лайла.

Холт не каза нищо и тя постави дръвчето в дупката.

— Аз не съм толкова суеверен. Може би твоите сестри са виждали снимката и преди, но са забравили.

— Глупости. Ако някой от нас бе виждал снимката, едва ли щеше да я забрави. Освен това всички чувстваме, че намирането на изумрудите е важно.

— Може да са били продадени още преди осемдесет години.

— Не. Няма никакви доказателства за това. Фъргюс е бил маниак на тема пари. Един скъперник. Ако ги е продал, някъде щеше да бъде отбелязано — тя се изправи и разкърши рамене, за да прогони схващането. — Вярвай ми, прегледали сме всяко късче хартия, което успяхме да открием в къщата.

Засадиха мълчаливо дръвчето.

— Нали знаеш приказката за иглата в купа сено? — проговори накрая Холт, докато Сузана покриваше с тор корените. — Просто не може да се намери.

— Може, ако се търси както трябва — тя го изгледа продължително. — Ти не вярваш ли в надеждата?

Бяха достатъчно близо, за да я докосне, да избърше пръстта от бузата й или да погали косата й събрана на конска опашка.

Не направи нито едното, нито другото.

— Не. Вярвам само в това, което виждам.

— Жалко за теб — те се изправиха едновременно. Стояха един до друг и Сузана почувства как по жилите й тръгва огън, обгръща тялото и бунтува кръвта й. Тя рязко се отдръпна назад. — Ако не вярваш в това, което ще бъде, то няма смисъл да садиш дръвчета, да имаш деца или да наблюдаваш залеза.

Той също почувства нещо, което го развълнува, уплаши и ядоса едновременно.

— А ти ако не внимаваш, в това, което става днес, ще пропилееш живота си в мечти. Не вярвам, че огърлицата съществува, Сузана. Както не вярвам и във вечната любов. Но когато се убедя, че дядо ми е обичал Бианка Калхун, ще направя всичко възможно, за да ти помогна.

Тя се засмя с половин уста.

— Значи не вярваш в надеждата, в любовта, изобщо в неща, които не са очевидни. Тогава защо се съгласи да ни помагаш?

— Защото, ако той е обичал Бианка, значи би искал да го направя — Холт се наведе, взе лопатата и й я подаде. — Засега довиждане. Аз също имам работа.