Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (11)

Десета глава

Холт чакаше Трент на терасата, която гледаше към морето. Запали цигара и се обърна към голямата морава пред замъка. Единият от капчуците с чудата форма беше без глава, но другите се хилеха зловещо. И въпреки това бяха очарователни и забавни, а не страшни. Имаше повит и бръшлян, вече ги разпознаваше, и рози, които се катереха по стената. Старите сиви камъни се препичаха на слънцето. Просто нямаше други думи, освен определението, че пред него е замъка на спящата красавица.

Кулички и бойници се извисяваха в небето, величествени, достолепни, вдъхващи усещане за вечност.

Западното крило бе скрито зад скеле, а стърженето на моторен трион огласяше околността. Под балкона бе паркирана машина с екскаватор, който, ръмжейки, вдигаше товар към очакващите го трима мъже. От невидимо радио се носеше оглушителен рок.

Може би беше правилно, че къщата си оставаше така свързана с миналото, въпреки приспособяването й към днешния ден, помисли си Холт. Ако камъните и мазилката можеха да попият чувства, емоции и спомени, Замъкът го бе направил. Почти имаше усещането, че усеща излъчването им.

Прозорците на стаята, където бе прекарал нощта със Сузана, проблясваха на слънчевите лъчи. Той си спомняше всяка секунда от тази нощ, всяка въздишка, всяко движение. Спомни си също, че я бе объркал. Защото нежността не беше от най-типичните черти на характера му. Но с нея му беше лесно да бъде нежен.

Тя не го молеше за нищо. Затова ли можеше да й отдаде всичко? Неусетно без усилие Сузана бе проникнала в него и бе събудила нещо, за което не предполагаше, че го има. Това откритие го бе удивило, толкова, колкото и нея самата. Трябваше да намери начин, да й го каже.

Тя заслужаваше много. Музика, свещи, цветя. Заслужаваше нежни, любовни думи. Трябваше да опита да й даде всичко това, без значение колко глупаво щеше да се чувства.

Обаче сега имаше друга работа. Първо да намери проклетите изумруди. Заради нея. И да обезвреди Ливингстън. Да го извади от играта.

Холт хвърли цигарата си и видя Трент да идва откъм къщата. Тук, на терасата, щяха да разговарят спокойно, необезпокоявани от никой.

Грохотът от строителните работи достигаше приглушен и сякаш в унисон с шума на вълните. Думите им нямаше да се чуват. Всеки, който ги наблюдаваше, щеше да вижда само двама мъже, които си пият бирата в късния следобед, далеч от жените.

Трент приближи и му подаде бутилка бира.

— Благодаря — Холт се подпря на стълба и вдигна бутилката.

— Взе ли списъка?

— Да — Трент седна на една от каменните пейки, така че да наблюдава къщата. — Наели сме само четири нови работника през последния месец.

— Имат ли препоръки?

— Разбира се. Слоун и аз внимавахме много при избора.

Холт само сви рамене.

— Човек като Ливингстън много лесно ще си изфабрикува препоръки. Струват много пари. Но ще ги направи — той отпи глътка бира.

— Ти знаеш повече за тези неща от мен — Трент присви очи и загледа двамата мъже, които слагаха керемиди на покрива в западното крило. — Да ти призная, направо се изумих, когато ми каза, че може би е тук и работи под носа ни.

— О, в това можеш да бъдеш сигурен — Холт си взе нова цигара, запали я и смукна дълбоко. — Някой бе преровил къщата ми. Сигурно е научил за връзката между Кристиан и Бианка едновременно с вас. След като никой не е говорил наляво-надясно за това, значи той трябва да го е чул с ушите си. Къде другаде ако не някъде в къщата? Не е дошъл още в самото начало на ремонтните работи, защото е бил зает с нещо друго. Дошъл е през последните няколко седмици… — той замълча и загледа децата, които изтичаха от къщата, последвани от кучетата. — Ливингстън не би седял и чакал. Не и когато му се предоставя възможност да бутне стената и изумрудите да паднат право в ръцете му. А къде може да държи всичко под око?

— Прав си — съгласи се Трент. — Но не ми харесва, че е толкова наблизо — той си помисли за Кейти и бебето, което носеше и очите му потъмняха. — Ще ми се да приключим по-бързо с тази работа.

— Дай ми списъка. Ще ги проверя един по един. Все още имам връзки и мога да правя заключения — той загледа отново децата. — Мисля, че няма да посмее да посегне на децата.

Трент кимна. Той беше бизнесмен и никога не бе упражнявал насилие, освен в няколко боксови мача в колежа. Но знаеше, че щеше да направи всичко, за да защити жена си и нероденото бебе.

— Предупредих Макс, а също Слоун и Аманда, които решиха да прекъснат медния си месец. След няколко часа ще бъдат тук.

Това е добре, помисли си Холт. Беше по-безопасно цялото семейство да е на едно място.

— Какво е казал Слоун на Аманда?

— Че има проблем с ремонта — сега, когато се бяха хванали на работа, се чувстваше по-спокоен. — Ако обаче тя разбере, че я е метнал, ще има да пати.

— Колкото по-малко знаят жените, толкова по-добре.

Този път Трент се разсмя.

— Ако някоя от тях те чуе какви ги приказваш, ще ти одере кожата. Те са костеливи орехи.

— Ами, само си въобразяват — отвърна Холт и си помисли за Сузана.

— Не, наистина са. Трябваше ми известно време, за да го проумея и приема. Поотделно са силни — като стоманен кинжал покрит с коприна. Да не говорим за ината, упоритостта, буйният характер. А заедно… — Трент отново се усмихна. — Ами, предпочитам да се срещна със световния шампион по сумо, отколкото да си имам работа с момичетата от рода Калхун.

— Когато всичко приключи, ще ги оставим да си беснеят колкото искат.

— Да, когато са в безопасност — довърши Трент и забеляза, че Холт непрекъснато наблюдава децата. — Добри хлапета.

— Чудесни!

— Имат страхотен късмет с майка като Сузана. Жалко, само че нямат истински баща — Трент отпи от бирата.

Само споменаването на Бакстър Дюмонт накара кръвта на Холт да кипне.

— Какво знаеш за него?

— Повече, отколкото ми се иска. Знам, че е измъчил до смърт Сузана. Направо я бил побъркал със заявлението си за попечителство.

— Какво попечителство? — Холт бе искрено удивен. — Нима е преследвал децата?

— Ами! Преследвал е Сузана — поправи го Трент. — А какъв по-добър начин от това? Тя не говори никога за това. Научих го от Кейти. Явно е бил раздразнен от молбата й за развод. Нарушавало е имиджа му, особено след като е решил да се кандидатира за място в сената. Затова вкарал Сузана в дълга и мъчителна битка, опитвайки се да докаже пред съда, че е лабилна и неспособна да възпитава децата.

— Копеле мръсно! — вбесен, Холт се обърна и запрати фаса си към скалите.

— А всъщност никога не е искал децата. Идеята му била, ако ги вземе, да ги прати на училище в чужбина. Или е било само заплаха. Оттеглил искането си, след като Сузана му дала всичко.

— Как така всичко?

— Ами така, абсолютно всичко. Къщата, общата собственост, дори наследството си. Можела е да се бори, но и тя и децата били изтощени до смърт. Нямали повече сили. Сузана не искала да подлага децата на още тормоз.

— В това съм сигурен — Холт отпи голяма глътка, за да прогони горчивата топка, застанала в гърлото му. — Той повече няма да я тормози, нито нея, нито децата. Аз ще се погрижа за това.

— Надявам се — Трент стана, извади лист от джоба си и го подаде на Холт, като взе празната бутилка от ръцете му. — Дръж ме в течение, ако откриеш нещо.

— Разбира се.

— Да не забравиш за сеанса довечера — видя гримасата му и се разсмя. — Ще ти бъде изненадващо интересно.

— Единственото нещо, което ме изненада бе, че Коко ме покани на това налудничаво събиране.

— Ако смяташ да бъдеш със Сузана, бъди сигурен, че ще ти се наложи да присъстваш на много налудничави сбирки.

А той смяташе да бъде, помисли си Холт, след като Трент се отдалечи. Трябваше да намери начин да предупреди Сузана. Разучи списъка и го прибра. Трябваше да се обади на няколко телефона и да проведе няколко разговора.

Когато излезе на моравата, кучетата затичаха към него. Фред се бе залепил предано към Сади.

След като се повъртяха и подскачаха около него, Фред близна Сади по муцуната. А тя го шляпна с лапа и се отдалечи.

— За жени като теб си има специално име — рече тихо Холт.

— Не забравяй битката при Аламо! — долетя до ушите му войнствен вик. Алекс размахваше пластмасовата си сабя на покрива на своята крепост. Тъй като смяташе, че на предизвикателството му ще бъде отговорено, стоеше и чакаше. — Никога няма да ни хванеш живи!

— Така ли? — Холт не можеше да устои на играта и приближи. — И защо мислиш, маймунски мозък, че искам да те хвана!

— Защото ние сме американски патриоти, а ти си зъл наемник.

Джени показа главата си пред отвор, който служеше за прозорец. Преди Холт да успее да реагира, бе залят с вода от главата до петите от водния й пистолет.

— Предполагам, че знаете какво означава това. Война!

Докато Джени се окопити, той я грабна и измъкна от крепостта. За нейно голямо удоволствие я вдигна и завъртя във въздуха, така че двете й опашки докоснаха тревата. Момиченцето се заливаше от смях. — Ти взе заложник! — продължи да вика Алекс. — Бой до последния човек! — скри се вътре, сетне изскочи през вратата на форта, размахвайки сабята си. Холт едва успя да остави Джени преди малкото оръжие да го прониже.

— Отрязах ти главата! — обяви Алекс, а сестра му като ехо повтори след него. Холт падна драматично на земята и ги повлече със себе си.

И те се затъркаляха в едно кълбо от преплетени крайници, смях и кикот. Не беше толкова лесно, колкото си мислеше. Децата бяха жилави и здрави и го атакуваха. Холт се озова по гръб, Алекс го възседна през кръста, а Джени го гъделичкаше по ребрата.

— Ще стана лош, добре да знаете — предупреди ги той. Когато обаче получи струя вода в лицето, изруга, което ги накара да завият от удоволствие. С рязко обръщане, Холт грабна пистолета и започна на свой ред да ги полива. Целите мокри, те се стовариха върху него със смях.

Беше истинска битка, мокра и кална, а когато успя да ги прикове към земята, всички бяха останали без дъх.

— И двамата сте мъртви — обяви Холт. — Кажи „предавам се“

Джени заби пръст в ребрата му отново и го загъделичка. За да се защити той завря главата си в гушката й и я погъделичка с наболата си от един ден брада.

— Предавам се! Предавам се! — разкрещя се тя през смях.

Доволен, Холт приложи същото оръжие към Алекс и след като получи удовлетворение, легна на тревата по корем.

— Ти ни уби — съгласи се Алекс. — Но и ти си смътно ранен.

— Да. Обаче мисля, че искаш да кажеш смъртно.

— Искаш ли да си подремнеш? — попита го Джени и отново се покатери на гърба му. — Лайла понякога си поспива в тревата.

— Лайла може да спи навсякъде — промърмори Холт.

— Можеш да дремнеш в моето легло, ако искаш — предложи момиченцето, сетне докосна с пръстче белега, който зърна под вдигналата се фланелка. — Имаш голяма рана на гърба.

— Ъхъ.

— Може ли да видя? — скочи веднага Алекс.

Холт се стегна, но сетне се насили и се усмихна.

— Разбира се.

Алекс запретна фланелката му и двамата с Джени опулиха очички. Това, което видяха на гърба му, не беше като малките рани и драскотини, които имаха по ръцете и краката си. Беше дълъг, страшен белег, пресичаше целият му гръб, тръгваше от кръста, но те не виждаха докъде стига, защото не можеха повече да запретнат фланелката му.

— Олеле, мамо! — беше всичко, което Алекс можа да каже. Той преглътна със страхопочитание и прокара пръстче по белега. — Къде го получи, сигурно в голям бой?

— Не съвсем — спомни си болката — една ослепителна бяла светкавица. — Един лош човек ми го направи — отвърна Холт, надявайки се да е задоволил любопитството им. Когато обаче почувства устничките на Джени на гърба си, застина от изненада.

— Сега по-добре ли се чувстваш? Мама винаги така ни лекува — попита тихо тя.

— Да — трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да успокои дишането си и да не се издаде. — Благодаря ти — обърна се и седна, като притисна главичката й към себе си.

Сузана стоеше на няколко крачки и ги наблюдаваше със затаен дъх и сърце в гърлото. Видя битката от вратата на кухнята. Видя как Холт се присъедини към децата й в играта им и това я трогна дълбоко. Усмихната тръгна към тях, когато видя как Джени и Алекс разглеждат белега му. И как дъщеря й го целуна, за да не го боли. Видя и чувствата, които преминаха като облак по лицето му, когато той се обърна и притисна момиченцето към себе си.

Сега тримата седяха на тревата, Джени в скута на Холт, а Алекс — прегърнал го през раменете. За миг Сузана спря, за да се убеди, че очите й са сухи, и тръгна към тях.

— Как свърши войната? — попита тя и три чифта очи се вдигнаха към нея.

— Той спечели — отговори Алекс.

— Както виждам, победата не е била много лесна — тя хвана Джени за раменете и установи, че е мокра. — Ти си вир-вода.

— Той стреля по нас, но аз го улучих първа.

— Браво!

— И освен това открих, че има гъдел!

— Така ли? — тя се усмихна на Холт. — Ще го имам пред вид. Сега изчезвайте. Не сте си прибрали играчките.

— Ама, мамо… — Алекс имаше готово извинение, но Сузана го спря с поглед.

— Ако не го направите, ще го сторя аз. Но тогава вашите парчета от кейка с малини ще бъде за мен.

— А, не! — Джени скочи и се затича към къщата.

Брат й я последва.

— Много хитро, мамо — отбеляза Холт.

— Знам слабостите им — тя го прегърна, с което го изненада и очарова. Обикновено не правеше първата стъпка. — Ти също си целият мокър.

— Беше снайперистки огън, какво да се прави. Но и аз ги размазах като мухи — той я привлече към себе си и опря буза в косата й. — Те са страхотни деца, Сузана. Аз… — не знаеше как да й каже, че ги обича, че е влюбен в тях, така както е влюбен и в майка им. — Ще те измокря — почувства се неудобно и се отдръпна.

— Искаш ли да се разходим? — усмихна му се тя.

Холт си помисли за списъка с имена, който бе в джоба му. Можеше да почака, реши и я хвана за ръката.

Знаеше, че ще го заведе на скалите. Изглеждаше толкова естествено да се разхождат там, докато паднеха сенките на нощта и въздухът захладнееше. Тя говореше за работата, която бе свършила през деня, а той за корпуса на лодката, който бе поправил. Но мислите им бяха другаде.

— Холт — Сузана погледна към морето, ръката й лежеше в неговата. — Ще ми кажеш ли защо напусна полицията? — почувства как пръстите му стиснаха нейните.

— Няма нищо особено за казване. Просто му дойде времето.

— Белегът на гърба ти…

— Казах, всичко е приключило — той извади нова цигара.

— Разбирам. Твоето минало и животът ти преди не е моя работа.

— Не съм казал такова нещо!

— Напротив. Ти имаш правото да знаеш всичко за мен. А аз би трябвало да ти вярвам, без да задавам въпроси. Но да не се бъркам работите ти.

Холт гневно обърна очи към нея.

— Какво е това, някакъв вид тест ли?

— Наричай го както искаш — отвърна спокойно Сузана. — Надявах се, че ми вярваш достатъчно, че имаш отношение към мен.

— Точно така, по дяволите. Не разбираш ли, че това ме измъчва и не искам да си спомням! Десет години от живота ми, Сузана! Цели десет години — той захвърли ядосано цигарата си в морето.

— Извинявай — инстинктивно тя сложи ръце на раменете му в желанието си да го успокои. — Ако някой знае колко е болезнено да ровиш стари рани, това съм точно аз. Защо не се прибираме? Ще ти потърся чиста риза.

— Не — той стисна зъби. — Ти искаш да знаеш. Имаш право. Ще знаеш. Прекарах десет години от живота си, заблуждавайки се, че мога да направя нещо различно. Че никое от нещата, с които се сблъсквам, няма да ме променят. Можех да се срещам с крадци, сводници и жертви по цял ден и да спя спокойно през нощта. Ако трябваше да убия някой, приемах го като нещо естествено, като работа. Не беше нещо, което да ме измъчва, а просто начин на живот. Видях няколко ченгета, които не издържаха, но смятах, че това няма да се случи и с мен.

Тя не каза нищо, само продължи да разтрива стегнатите му мускули, очаквайки го да продължи. Той наблюдаваше морето, като се наслаждаваше се на масажа, на аромата й и силния мирис на диви рози.

— Порокът е много заразителен, Сузана. Той те влече към дъното с неудържима сила. Сякаш попиваш нещата, от които другите искат да се отърват. Започваш да мислиш като тях, ставаш като тях. Има неща, които никога няма да ти кажа. Отвратителни неща. Просто не искам… — Холт затвори очи и стисна ръце. — Не искам да си спомням, не искам да ги виждам. Вече бях решил да се върна тук, нещо като противопоставяне, като самосъхранение.

Почувства се толкова уморен, че вдигна ръце да разтърка слепоочията си.

— Бях изморен, Сузана и исках да живея като нормален човек. Да не трябва всеки ден да слагам револвера под мишницата си, нито да се срещам с престъпници и сводници по мазета и тавани. Правехме обикновено разследване, рутинно. Преследвахме един дребен пласьор, от когото мислехме да измъкнем информация. Вече няма значение каква и защо. Знаехме къде да го намерим, и когато го сгащихме в малката му бърлога, той падна в капана. Негодникът имаше кокаин за повече от дванадесет хиляди долара, скрит в дрехите му и беше се дрогирал като статуя. Паникьоса се. Освен това бе с някаква полувцепенена мадама — дланите му се изпотиха и той ги избърса в джинсите. — Партньорът ми и аз се разделихме. Говедото влачеше жената със себе си. Ние го чакахме в двата края на уличката. Нямаше никаква възможност да се измъкне. Извадих оръжието си. Беше тъмно. Кофите със смет бяха обърнати и разпилени по земята. Вонеше.

И сега сякаш усещаше вонята, зловонна и гнусна. Струйка пот потече между плешките му.

— Чувах стъпките на партньора си, който приближаваше от другия край. А също и плача на жената. Беше я рязнал с ножа и сега тя лежеше на паважа. Не знаех колко сериозно е ранена. Мислех, че негодникът ще се опита да се измъкне. Тогава той скочи. Беше по-бърз от мен.

Все още усещаше преминаването на острието през плътта му. И мириса на собствената си кръв.

— Знаех, че умирам. Последната ми мисъл бе, че никога няма да се завърна в къщи. Кръвта ми изтичаше в тази проклета, мръсна уличка с разпилян наоколо боклук. Стрелял съм и съм го убил, докато съм падал. Не си го спомням. Колегите ми казаха след това. Единственото, което си спомням, е, че се събудих в болницата с чувството, че съм разрязан на две и отново зашит. Казах си, че ако оживея, ще се върна тук. Защото знаех, че ако трябва да отида пак в някоя друга тъмна, мръсна уличка, няма да изляза жив.

Сузана обви плътно ръце около него и притисна буза към гърба му.

— Нима мислиш, че си сбъркал като си се върнал у дома, вместо в другата тъмна уличка?

— Не знам какво да мисля.

— Аз си го мислих, доста дълго. Никой не е забивал нож в гърба ми. Но разбрах, че ако остана с Бакс, ако останех вярна на обещанието си пред Бога, част от мен щеше да умре. Избрах живота. Нима трябва да се срамувам от това?

— Не — той се обърна и я прегърна. — Не!

Тя вдигна ръце и обгърна лицето му. В очите й имаше разбиране и симпатия, която не бе забелязал преди седмица.

— Нито пък аз. Ужасена съм от това, което ти се е случило, но се радвам, че то те доведе при мен — тя притисна устни към неговите. Бавно и сладостно.

Тялото му се отпусна. Устата й бе гореща и мека. Предлагаше не само страст, не само нежност, а вяра. Но сред шепота на вятъра, който шумолеше сред трева и цветя. Сузана си помисли, че чува нещо друго. Нещо толкова нежно и изпълнено с тъжна любов, че очите й се напълниха със сълзи. Когато вдигна очи към Холт, разбра, че той също го бе усетил.

Тя се усмихна.

— Не сме сами — прошепна в ухото му. — Те сигурно са стояли на същото това място и са се прегръщали като нас. Желаели са се като нас — обзета от вълнение, тя вдигна ръката му до устните си. — Холт, вярваш ли, че съдбите може да се повтарят? Че времето може да се върне?

— Започвам да вярвам.

— Те все още идват тук и чакат. Чудя се дали са успели да се намерят. Мисля, че ще го направят, ако ние успеем — тя отново го целуна и обви ръка около кръста му. — Да си вървим. Имам чувството, че ще бъде интересна вечер.

— Сузана — започна Холт. — След сеанса… — той изглеждаше така уплашен, че тя се разсмя.

— Бъди спокоен. В Замъка живеят само добри духове.

— Не е това. Не очаквайте обаче да пея и да изпадам в транс. Само си мисля… Виж, не знам дали можеш да оставиш децата, но трябва да дойдеш с мен за малко. Имам да ти кажа някои неща.

— Какви неща?

— Ами, такива — рече той несговорчиво. Ако смяташе да й предложи да се ожени за него, искаше да го направи както трябва. — Ще ти бъда много признателен, ако успееш да се измъкнеш за час-два.

— Добре, щом е важно. Свързано ли е с изумрудите?

— Не. То… Най-добре да почака. Имам малко работа, преди да започнем да викаме духовете.

— Няма ли да останеш за вечеря?

— Не мога. Но ще се върна — когато излязоха на моравата, той я дръпна за още една целувка. — Довиждане.

Тя се загледа след него и сякаш понечи да го последва, но дочу името си. Някой я викаше от горната тераса. Сузана засенчи очи с ръка и видя сестра си.

— Аманда! — тя затича през поляната и заизкачва стълбите, като вземаше по две наведнъж. — Какво правиш тук? Защо сте се върнали?

Грабна младоженката в прегръдките си и се завъртя заедно с нея.

— Изглеждаш чудесно. Но нали трябваше да си дойдете чак другата седмица? Да не е станало нещо?

— Нищо не е станало — Аманда целуна сестра си. — Хайде, ще ти обясня.

— Къде ме водиш?

— В кулата на Бианка. Имаме семейна сбирка.

Те се изкачиха по тесните вити стълби, които водеха към кулата.

Кейти и Лайла бяха вече там.

— А леля Коко? — попита Сузана.

— Ще й кажем, какво сме говорили. Но ще изглежда прекалено подозрително, ако я доведем и нея тук — обясни Аманда.

Сузана кимна и седна на пода до Лайла.

— Значи женско събиране?

— Каквото повикало, това отговорило — рече Кейти и кръстоса крака. — Те се изпокриха, за да си говорят по мъжки. Време е да сложим нещата на място, момичета.

— Макс определено крие нещо — каза Лайла. — Държи се като ангелче, което никак не му прилича. И непрекъснато се навърта около работниците през последните дни.

— Едва ли иска да се научи как се слагат тухли — предположи Сузана.

— Ако е затова, тогава как е написал книгите си? — Лайла се облегна на стената. — Днес следобед, когато се връщах от работа, видях Трент и Холт да заговорничат на долната тераса. Някой, който не ги познава добре, би си помислил, че просто са отишли да изпият по бира на въздух, далеч от врявата. Но според мен нещо става.

— Значи, знаят нещо, което ние не знаем. И не ни го казват — Сузана замислено забарабани с пръсти по коленете си. И тя имаше чувството, че нещо става, но Холт така я обърка с приказките си, че забрави за това.

— Преди два дни Слоун проведе с Трент дълъг и тайнствен разговор по телефона. Кълне се, че имало някакъв проблем с материалите и трябвало да го реши лично — Аманда въздъхна. — И също така си мисли, че съм толкова глупава, че да се хвана на въдицата. Той настоя да се върнем, защото са открили нещо. Обаче искат да предпазят малките си женички.

— Само че не им се отваря парашута — намеси се Кейти. — Слизам долу и ще го изнудя да ми каже каквото знаят. Ако Трент си мисли, че ще стоя със скръстени ръце, докато той се занимава с работите на Калхунови, много се лъже.

— Много шум за нищо! — замислено рече Лайла, не особено очарована от чутото. — Това само ще ги настрои войнствено. Не забравяйте мъжкото его, момичета. Най-добре да извадим томахавките и да излезем на пътеката на войната.

Сузана се разсмя и я потупа по бедрото.

— Супер си сестричке! Уцели десетка! Хайде, да видим какво знаем. Слоун се върна и те си мислят, че всичко е наред. Едва ли ще бъдат толкова потайни, ако са попаднали на следа от изумрудите.

— Така е — тъй като мисълта й течеше по-бързо, когато бе права, Аманда стана и започна да се разхожда. — Спомнете си колко твърдоглави бяха, когато решихме да проследим яхтата, от която бе изхвърлен Макс? Слоун заплаши с… как го каза? — помъчи се да се сети се тя. — Да, точно това беше. Той ме заплаши да ме върже, ако се опитам да открия Ливингстън сама.

— А Трент дори не говори с мен на тази тема — добави Кейти и намръщи носле. — Не било здравословно да ме притеснява в деликатното положение, в което съм.

От перваза на прозореца, на който седеше, Лайла скочи и удари с крак.

— Бих искала да видя поне един мъж, който да мине през родилния дом и после да говори, че жените били деликатни.

— Холт се опитва да ме убеди, че Ливингстън е отпаднал от играта. От нашата игра. Забележете „нашата“. Не неговата — обясни Сузана, като направи красноречив жест обхващащ четирите сестри.

— Ама че нахалник! — Кейти отиде до прозореца и седна до Лайла. — Е, май постигнахме нещо, а сестрички? Според мен нашите мъже са по следите на Ливингстън и го пазят от нас в тайна. Но само защото имат добри намерения. Ще им отрежем ли главите?

— Трябва да открием какво знаят — Аманда спря да крачи из стаята. — Някакви предложения?

— Ами… — Сузана погледна ръцете си и се усмихна. — Нали знаете приказката „разделяй и владей“? Мисля, че и четирите имаме възможност да изкопчим информация от тях, всяка по свой собствен начин. Сетне ще се срещнем тук, утре, по същото време и ще сглобим парчетата.

— Харесва ми предложението — Лайла скочи и сложи ръка на рамото на сестра си. — Горкичките, не знаят какво ги чака.

Сузана сложи ръка върху ръката й, а след нея се присъединиха Аманда и Кейти.

— И когато всичко свърши, може би вече ще са разбрали, че Калхуновите момичета могат да се грижат сами за себе си. И за своето наследство.