Нора Робъртс
Дни на промени (8)

Осма глава

Джаки си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Чувстваше се като гмурец, който за последен път скача през борда. Сега вече нямаше връщане назад.

Когато вечерта започна, тя нямаше представа, че той ще я допусне толкова близо до себе си. Стената, с която се бе оградил, ставаше все по-ниска, а разстоянието, което поддържаше помежду им, намаляваше. Беше трудно, много трудно да приеме, че причината за всичко това бе само собственото му желание. Но за момента това бе всичко, което изпитваше към нея, всичко, което Джаки искаше. Желанието поне бе нещо открито и ясно.

Не можеше да го обича повече, отколкото вече го обичаше. Поне така си мислеше, ала сега разбра, че не бе истина. С всяка крачка напред, след всеки час, прекаран с него, сърцето й се изпълваше.

Търпелива, готова на съчувствие към дилемата му, тя слушаше обясненията за отделните етажи.

Работата му бе брилянтна. Точното й око и знанията й позволиха да прецени. Но и Нейтън бе великолепен. Ръцете му бяха с широки длани, дълги пръсти, почернели от часовете, прекарани навън, докато бе наблюдавал работата по проекта си, бяха умели ръце, свикнали със сериозна работа. Гласът му бе дълбок, мъжествен, без да е басов или дрезгав, с възпитан говор, лишен от преструвки. От него се носеше лек мирис на липа, сигурно от сапуна.

Джаки измърмори нещо в знак на съгласие и постави длан върху ръката му, докато той изтъкваше една от особеностите на сградата. Под съвършено изгладения плат на поръчковия строг костюм се усещаха мускули. Долови как гласът му стана по-колеблив при допира й. Тя също чу гръмотевицата над тях.

— Тук ще бъде разположен атриума, на нивото на кабинетите на ръководния състав. Ще има плочки вместо килими и мокети, за да бъде по-хладно и по-чисто. А тук… — Устата му пресъхваше от думите, мускулите му се втвърдиха под небрежното й докосване. Трябваше да седне.

— Заседателна зала? — предположи Джаки и седна на облегалката на стола.

— Какво? А, да. — Вратовръзката го задушаваше. Нейтън я подръпна и се опита да се съсредоточи. — И тук ще има сводове, ала вече по-големи. Ламперията… — Зачуди се какво значение имаше проклетата ламперия. Ръката й се бе преместила на рамото му и леко масажираше насъбралото се напрежение, което той дори не бе забелязал.

— Какво за ламперията?

Какво за ламперията, помисли си Нейтън, когато тя се приведе, за да прокара един от обсипаните си с пръстени ръце по чертежа.

— Махагон. От Хондурас.

— Ще бъде толкова красиво. И сега, и още сто години ще се запази. Непряко осветление?

— Точно така. — Той я погледна отново. Джаки се усмихваше, главата й наклонена, на няколко сантиметра от неговата. Мастилото на чертежа сякаш избледняваше. — Джак, това не може да продължава.

— Съгласна съм. — С едно бързо движение тя се отпусна в скута му.

— Какво правиш? — Това не трябваше да го забавлява. Стомахът му се бе свил на топка, топка с нокти, ала Нейтън й се усмихна.

— Прав си, това не може да продължава. Сигурна съм, че те обхваща същата лудост като мене, а така не може да продължава, нали? — На пръстите й проблеснаха три пръстена, когато Джаки приглади косата си назад.

— Май не може.

— Не, разбира се. Затова смятам да сложа край.

— На кое? — Той постави ръка на китката й, докато тя разхлабваше връзката му.

— На несигурността, на всички въпроси какво би станало, ако… — Без да обръща внимание на ръката му, Джаки започна да разкопчава ризата му. — Много качествена материя — отбеляза тя. — Поемам пълна отговорност, Нейтън. И ти нямаш думата.

— Какви ги говориш, Джак? — Той я хвана за раменете, когато тя започна да му сваля сакото. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?

— Справям се с теб по мой си начин, Нейтън. — Тя притисна устни към неговите и смехът му се превърна в стон. — Няма смисъл да се съпротивляваш, нали сам го разбираш — прошепна Джаки до устните му, докато смъкваше сакото. — Аз съм изключително решителна жена.

— Забелязвам. — Усети как тя подръпва ризата, за да я извади от панталона. — Джак, по дяволите, Джак, трябва да поговорим за това.

— Никакви приказки повече. — Тя лекичко докосна с устни ключицата, а след това плъзна език към ухото му. — Ще те имам, Нейтън, със, или без твое желание. — Зъбите й се сключиха на меката част на ухото.

Този път той се разсмя, макар и неуверено.

— Джак, аз съм много по-силен от теб.

— Колкото си по-силен… — започна тя и се зае да разкопчае панталона. В опит да се прикрие, ръцете му обхванаха нейните.

— Ти май говориш сериозно.

Джаки се отдръпна, колкото да го погледне, и в същия момент първата светкавица проряза небето. Светлината блесна в очите й, сякаш се бе спотаявала там и чакала.

— И още как. — Приковала поглед в него, тя стисна ципа на гащеризона си и го свали. — Няма да мръднеш от тази стая, преди да съм приключила с тебе, Нейтън. Ако не се дърпаш, ще бъда много нежна. В противен случай… — Джаки сви рамене и гащеризонът се плъзна предизвикателно по раменете й.

Беше късно, прекалено късно да се преструва, че не иска да бъде с нея, че не може да бъде с нея. Играта, която тя играеше, бе сложила на нейните рамене отговорността, от която той бягаше. Въпреки че оценяваше жеста й, не можеше да го приеме.

— Желая те. — Нейтън плъзна пръсти по скулите й и прокара ръце през косата. — Ела горе.

Джаки извърна лице така, че устните й се притиснаха в дланта му. Това бе жест на невероятна нежност, жест, който показваше готовността й да му се подчини. Когато погледите им отново се срещнаха, тя поклати глава.

— Тук. Тук и сега. — Джаки притисна отворените си устни към него, без да му остави никакъв избор.

Дразнеше го, измъчваше го, подклаждаше страстта му. Тялото й се виеше до неговото, устните й бяха бързи и настойчиви. Спряха се върху неговите, изискваха, притискаха, отдръпваха се, а след това се стрелнаха настрани. Кръвта му кипеше. Усещаше я в главата, в слабините, по върховете на пръстите си. Ръцете й не знаеха пощада… Прекрасно… Докато се плъзгаха по тялото му.

Никакво колебание. Тя не познаваше значението на тази дума. Също като бурята, развилняла се пред прозорците, Джаки бе сякаш създадена от огън и гръм. Човек можеше да изгори до нея, каза си той, и вечно след това ще носи белезите. Ръцете му я обгърнаха, притиснаха я силно, докато Нейтън се опитваше да се овладее. Тя го отнасяше отвъд граници, които винаги бе спазвал, отвъд разума, отвъд логиката.

Чуваше собствения си дъх, бърз и накъсан. Неговата кожа бе влажна и гореща, разпалена само за минути. Издърпваше дрехата от раменете й, за да я усети по-близо до себе си. С неутолима жажда той се спусна над нея.

— Джак… — Устата му бе до гърлото й, докато вкусваше кожата й. Още, единствената му мисъл бе, че иска още и още. Беше готов да я погълне, стига да знаеше как. — Джак — повтори той. — Дай ми минутка, може ли?

Но нейните устни бяха също толкова ненаситни, когато покриха неговите. Тя само се разсмя.

Нейтън изруга, ала думите заседнаха в гърлото му. Опитваше се да свали гащеризона, докато се отпускаха на пода.

Джаки не успяваше да накара пръстите си да се справят по-бързо. Тя подръпваше и запращаше настрани последните му дрехи. Искаше да го почувства, целия. Когато се отпуснаха на килима, кожата й вече гореше от допира с неговата.

Беше мислила, че ще го насочва, ще го води, ще го предизвиква и прелъсти. Грешка. Също като камък, поставен в прашка, тя се озова някъде безмерно високо, изгубила всякакъв контрол. С последните остатъци от здрав разум Джаки разбра, че той бе загубен също като нея.

Бяха обладани от желание, подтиквани от любов, която само единият си признаваше. На светлината на лампата, докато бурята вилнееше, желанието не бе достатъчно.

Притиснати един в друг, те не разсъждаваха, а търсеха, за да открият още. Умението да се концентрират бе важно и за двамата, но никога не го бяха използвали до такава степен, както тази вечер. Разхвърляните дрехи се преплетоха в краката им и те ги изритаха настрани. Дъждът, запратен от волния вятър в прозорците, остана незабелязан. Нещо се подхлъзна от масата и тупна на килима. Никой от тях не усети.

Нямаше прошепнати обещания, нито пък думи на нежност. Само въздишки и трепет. Нямаше и нежни ласки, нито пък целувки на обич. Само желание и страст.

С въздишка Нейтън се надигна над нея. Все още проблясваха светкавици и хвърляха отблясъци по лицето и косата й. Главата й бе отметната назад, ясните й очи отворени, когато се вгледа в нея.

 

 

Съвършенство. Гола, влажна и замаяна, тя се сгуши в него, докато тази единствена дума кръжеше в ума й. Никога нищо не бе било толкова съвършено. Сърцето му все още биеше неукротимо до нейното, дъхът му все още топлеше бузата й. Дъждът бе намалял, гръмотевиците бяха неясен шепот някъде в далечината. Бурите отшумяваха. Някои бури.

Джаки не се нуждаеше от този физически акт на обич, за да се убеди в чувствата си към Нейтън. Любенето бе просто едно продължение на чувствата. Ала дори и тя, с бурното и често пъти подвеждащо въображение, никога не бе изпитвала подобно нещо.

Той я бе опустошил, бе я дарил с неописуема наслада.

Колкото и пъти да бяха заедно, колкото и години заедно да им предстояха, никога нямаше да има нещо подобно. Джаки затвори очи, прегърна го и се наслади на момента.

Той не знаеше какво да й каже, не бе сигурен дали изобщо щеше да успее да промълви и дума. Познаваше отлично себе си, мъжа, който беше, и който си бе избрал да бъде. Този Нейтън Пауъл, с когото бе живял през по-голямата част от живота си, нямаше нищо общо с мъжа, който се бе поддал така необмислено на страстта, за да вземе и получи с невиждана алчност.

Бе загубил представа за времето, за мястото, дори за самия себе си, когато се остави да бъде отнесен от нея. Никога не бе постъпвал така преди. Само с Джаки.

Трябваше да я люби по-внимателно и с повече отговорност. Но след като започна, забрави всяка мисъл и се понесе в бездната с нея.

Нали тя искаше точно това — нали и той искаше точно това — но дали постъпи правилно? Нямаше никакви думи, никакви въпроси. Дори не се бе замислил, че трябва да я предпази. Това го накара да се свие, въпреки че прокарваше ръка през косата й.

Налагаше се да поговорят, при това скоро, защото трябваше да признае, че случилото се между тях щеше да се повтори. Това не правеше нещата постоянни, каза си Нейтън и плъзна ръка по рамото й.

— Джак?

Когато тя изви глава, за да го погледне, той бе обзет от толкова неочакван прилив на нежност, че не можа да продължи. Джаки се приближи и го целуна. Не му трябваше повече, за да се разпали тлеещата жарава. Пръстите в косата й се свиха и Нейтън я притисна към себе си. Слаба и гъвкава, тя се превъртя върху него.

— Обичам те, Нейтън. Не, не казвай нищо. — Устните й лекичко захванаха неговите в опит да го успокои, а не да пробуди отново страстта. — Не е нужно да казваш каквото и да било. Трябваше да ти го кажа. А и искам да се любим отново и отново.

Ръцете й вече му бяха разкрили това, а устните й се спускаха по врата му. Откликът му бе толкова внезапен, че той бе удивен.

— Джак, почакай малко.

— Не искам никакви оплаквания — прошепна тя. — Веднъж вече те похитих, ще го направя отново.

— Благодаря на Бога за това, ала почакай. — Заради нея самата Нейтън я стисна за раменете. — Налага се да поговорим.

— Ще говорим, когато остареем — въпреки че трябва да ти призная, че направо умирам за килима ти.

— И аз го обичам. Почакай — каза отново той, когато Джаки се опита да се измъкне от ръцете му. — Джак, говоря ти сериозно.

Тя въздъхна нарочно и дълбоко.

— Налага ли се да си сериозен?

— Да.

— Добре, тогава. — Джаки също стана сериозна и се настани удобно. — Казвай.

— Вече правя нещата отзад напред — започна Нейтън, ядосан на себе си. — Въпреки това нямам намерение да правя същата грешка отново. Всичко се случи толкова бързо, преди още да попитам дали всичко е наред.

— Разбира се, че е наред — отвърна през смях тя. — Аха. — Веждите й се вдигнаха, когато разбра за какво става въпрос. — Ти наистина си добър човек. — Въпреки че я стискаше за раменете далече от него, Джаки успя да се наведе и да го целуне. — Да, няма проблем. Наистина изглеждам много вятърничава и разсеяна, но всъщност не е точно така. Поне съм отговорна.

Внезапно усети нежност и обрамчи лицето й с ръце.

— Съвсем не си вятърничава. Може и да се правиш на такава, ала всъщност си много красива.

— Сега вече знам, че съм приковала вниманието ти. — Опита се да го каже небрежно, но очите й блестяха. — Искам да си мислиш, че съм хубава. Винаги съм искала да бъда.

Косата й падна на челото, а той я отмести и зарови пръсти.

— Първия път, когато те видях, когато се чувствах уморен и раздразнен, а ти се бе настанила в джакузито ми, още тогава си казах, че си красива.

— А пък аз си помислих, че си Джейк.

— Какво?

— Лежах си и си мислех за книгата, за Джейк — как изглежда, нали разбираш. — Пръстите й се плъзнаха по лицето му, докато си спомняше. — Ръст, цвят на косата, как изглежда. Отворих очи и те видях теб и си помислих… Че си той. — Тя отпусна глава на гърдите му. — Моят герой.

Притеснен, Нейтън я прегърна.

— Аз не съм герой, Джак.

— За мене си. — Настани се върху него и подпря чело в неговото. — Нейтън, забравих щрудела.

— Така ли? Кой щрудел?

— Ябълковия щрудел, който направих за десерт. Защо да не си сипем и да го изядем в леглото?

По-късно, каза си той, по-късно ще мисли за увлечението й по любов и герои.

— Много разумно предложение.

— Добре. — Тя го целуна по върха на носа и се усмихна. — В твоето легло или в моето?

— Моето — прошепна Нейтън, сякаш само това бе чакал. — Искам те в моето.

 

 

Леността бе истинска награда. На Джаки много й хареса да се протегне мързеливо в леглото. Нямаше нищо по-приятно в този момент, отколкото да си поспи, след като дни наред бе ставала рано, за да седне пред пишещата машина.

Сгуши се, леко унесена, и се престори, че бе на дванадесет и бе събота. Когато беше на дванадесет, най-много обичаше съботите. Ала когато протегна крак, той се отърка в крака на Нейтън. Изведнъж се почувства много радостна, че вече не бе на дванадесет.

— Буден ли си? — попита тя, без да отваря очи.

— Не. — Ръката му я обгърна и застина така.

Все още сънена, по устните й трепна усмивка и Джаки го целуна.

— А искаш ли да се събудиш?

— Зависи. — Той се настани по-близо, за да се наслади на топлото приятно усещане на тялото й. — Всичкия ли щрудел изядохме в това легло?

— Не съм сигурна, да проверя ли? — При тези думи отметна завивките над главите им и го нападна.

Тя има повече енергия, отколкото трябва, помисли си Нейтън по-късно, докато Джаки лежеше отпусната върху него. Чаршафите бяха свити на топка и се намираха някъде в краката им. Все още задъхан, с полупритворени очи, той я погледна.

Тя бе слаба и стройна, с великолепни извивки. Кожата й бе златиста на светлината на късното утро, освен една особено тънка линия над бедрата, където слънцето не бе достигнало. Разрошена от възглавницата и ръцете му, косата й бе като ореол.

Винаги бе смятал, че предпочита дълги коси, но късата свободна прическа на Джаки му даваше възможност да гали врата й. Така и направи, а тя започна да мърка като доволна котка.

Какво да прави?

Идеята да се отърве тихо от нея вече бе немислима. Искаше да е до него. Имаше нужда от нея. Нужда. Винаги внимателно бе избягвал тази дума. Сега тя изведнъж се натрапи в съзнанието му и Нейтън нямаше представа как да се справи.

Опита се да обмисли какво ще прави утре, след седмица, след месец, когато остане без нея. В ума му се бе настанило бяло петно. Това бе нетипично за него. Не беше на себе си, откакто Джаки нахлу в живота му.

Какво искаше от него? Направо се мразеше, защото много добре знаеше, че няма да я попита. Вече знаеше какво иска тя, сякаш бяха говорили и обсъждали този въпрос. Джаки го обичаше, поне днес… А той… Той държеше на нея. Любов бе думичка с пет букви, която Нейтън не си позволяваше. Любовта означаваше обещания. А той не даваше обещания, ако не бе сигурен, че ще може да ги изпълни. Едно небрежно подхвърлено обещание, а след това нарушено, бе по-лошо и от лъжа.

Когато сутрешното слънце блесна през прозорците, а птиците запяха възхвала на пролетта, му се прииска нещата да са толкова простички, колкото за Джаки. Любов, брак, семейство. Нейтън много добре знаеше, че любовта не бе гаранция за успешен брак, че бракът не правеше семейството.

В брака на родителите му не можеше и дума да става за любов. И никой не можеше да нарече тях тримата семейство.

Ала той не бе като баща си, каза си Нейтън, докато прегръщаше Джаки и се вглеждаше в тавана. Стараеше се по всякакъв начин да не е като баща си. Въпреки това много добре разбираше гордостта от успеха и жаждата за постижения, които управляваха баща му. Но те си оставаха на баща му. А сега бяха и негови.

Поклати глава. Не се бе замислял за баща си, нито пък за това, че не бе изпитвал радостта да има семейство от почти десет години, чак докато не се запозна с Джаки. Тя бе виновна. Караше го да обмисля възможности, които той отдавна бе зачеркнал с помощта на необорима логика и здрав разум. Караше го да желае и да съжалява за неща, за които никога преди не бе съжалявал.

Нямаше да си позволи да я обича, защото тогава трябваше да даде обещания. А когато нарушеше дадените обещания, щеше да се намрази. Джаки заслужаваше нещо повече, нещо, което той не бе в състояние да й даде.

— Нейтън?

— Ммм.

— За какво мислиш?

— За теб.

Тя повдигна глава, очите й внезапно станали сериозни.

— Надявам се да не е истина.

Озадачен, той прокара пръсти през разбърканата й коса.

— Защо?

— Защото отново започваш да се напрягаш. — Нещо се мерна по лицето й, първата сянка на съжаление, която Нейтън забелязваше. — Не съжалявай. Мисля, че няма да мога да го понеса.

— Не. — Той я гушна. — Не съжалявам. Как бих могъл?

Джаки отпусна глава до врата му. Нейтън не знаеше, че тя се бореше да сдържи сълзите, защото трябваше да му обясни причината.

— Обичам те, Нейтън и не искам да съжаляваш, нито пък да се тревожиш заради това. Просто остави нещата сами да се случват, както е писано.

Той подръпна главата й назад и сложи пръст под брадичката й. Очите й бяха сухи. Неговите напрегнати.

— И това ще ти бъде ли достатъчно?

— За днес ми е достатъчно. — Усмивката й се върна. Нейтън дори не забеляза колко усилия й струваше това. — Нямам представа какво ще бъде достатъчно за утре. Какво ще кажеш да похапнем нещо малко пред обяда? Все още не си опитвал моите френски палачинки. Правя страхотни палачинки, ала не мога да си спомня дали има сметана. А мога да направя и омлет, ако гъбите не са изсъхнали. Или просто ще трябва да се задоволим с останалия щрудел. Може първо да поплуваме, а след това…

— Джак?

— А-ха.

— Млъкни!

— Веднага ли? — попита тя и спусна ръка към бедрото му.

— Да.

— Добре.

Джаки се разсмя, но устните му притиснаха нейните с тиха завладяваща нежност и смехът й се превърна в безпомощен стон. Очите й, преди малко развеселени и грейнали, се притвориха. Тя бе силна жена, честно буйна, ала нищо не можеше да я защити от нежността.

За него бе също неочаквано. Този път нямаше нито гръмотевици, нито светкавици. Само топлота, завладяваща топлота, която пропълзя под кожата му, в ума му, в сърцето му. С една целувка, с едно докосване на устните, Джаки го изпълваше с радост.

Не я бе възприемал като нежна. Но сега му се струваше изумителна, костите й сякаш се разтваряха при всяко негово докосване, а тя се смаляваше и ставаше по-мека. Жена в момента, когато е най-уязвима. Още с началото на целувката той повдигна длан към бузата й, сякаш за да я задържи пленница.

Търпение. Знаеше, че Нейтън притежава непоклатимо, безкрайно търпение. Ала до този момент не го бе проявявал към нея. Състрадание. И него бе доловила. Но когато го усети в този момент, когато той я даряваше с него, то й се стори много по-ценно от диаманти. Отново бе загубена с него, ала това не бяха трескавите моменти, с които вече свикна, а едно бавно упойващо докосване, което я отвеждаше там, където копнееше да бъде.

Нейтън галеше местата, които алчно бе похитил. Кожата й бе като сатен и тръпнеше при всяко негово докосване. Сега вече бе всеотдайна, без следа от трескавите мигове, жарка готовност бе заменила нестихващата й енергия.

Пръстите му проследяваха всяка нейна извивка и той с наслада откриваше вече покорени места. Същата жена му се струваше различна, но вече покорена от уязвимост, която го разтърси. Стори му се по-сладка. Когато притисна устни към гърдата й, усети ударите на сърцето й. То биеше силно, ала не с онзи непоследователен ритъм, който усети първия път, когато се любиха, а лек и бърз.

За опит прокара пръст по вътрешната страна на китката й и усети пулса и там. Биеше за него. Преплете пръсти с нейните и ги повдигна към устните си, за да им се наслади един по един.

Сякаш светът й пропадаше. С всяка негова ласка тя потъваше по-дълбоко и по-дълбоко и се доближаваше до него. В него. Сега Нейтън просто докосваше с устни пръстите й, а Джаки стремглаво се насочваше към мрака и го подтикваше да я улови.

Можеше да поиска всичко от нея, каквото и да е. В този миг любовта й бе толкова всесилна, че бе готова да изпълни всяко негово желание, без да се замисли за себе си и за оцеляването си. Не бе възможно да го привлече още по-близо до себе си. Бе негова пленница. Макар и той да не го знаеше, тя бе готова да остане пленница, докато Нейтън реши.

Единственото, което той осъзна, бе, че нещо се бе променило. Сега бе защитник, любовник, искаше да дарява и да взема. Възбудата, която му донесе тази мисъл, бе съчетана със страх, който Нейтън се опита да измести. Не можеше да мисли нито за утрешния ден, нито за последствията утре, не и в момент, обзет от желание към нея, много повече, отколкото преди няколко минути. Джаки нямаше да има нищо против да я превземе бързо, дори да я покори без нежност и любовни ласки. Може би заради това, може би защото разбираше, че тя бе готова да го приеме на каквато и да било цена, той искаше да й даде всичко, на което бе способен.

Да се любят бавно бе толкова трудно. Нежни ласки. Бавно докосване. Чуваха се тихи въздишки, които караха въздуха да затрепти и да затъмни всичко наоколо. Ако бе възможно, Нейтън щеше да й подари цветя, един прекрасен букет. Меки цветчета, упойващ аромат, щеше да посипе с тях кожата й. Но в този миг можеше да й предложи единствено себе си.

Това бе достатъчно. Той й бе напълно достатъчен. Показа му го с разтварянето на устните си, с прегръдките си. Нито един от сънищата й, нито едно от желанията й не можеше да се сравни с моментите на наслада, които Нейтън даряваше.

Ръцете му бяха толкова спокойни, толкова нежни, когато я докосваше. Джаки усещаше как кожата й започва да искри. Топлината бликаше от сърцето й и бе невъзможно да я спре, да й попречи да я обхване цялата. Това бяха пламъци, които се разгаряха бавно, ала сигурно.

Нежна като него, тя го докосваше и му предлагаше удоволствието и изкушението на една безгранична любов. Когато Джаки потръпна, той прошепна нещо. Нещо успокояващо. Никога не бе вярвала, че ще има нужда от мъж, който да бди над нея, който да разбере, че без него ще увехне, ще се стопи.

Щедрост, дарена без условности. Това му отдаваше тя с готовност, но Нейтън вече не бе изненадан. Когато откри, че той я даряваше със същото, че бе готов да отвърне по същия начин, разбра, че и за нея то бе нещо ново.

Нейтън се плъзна в нея със същата нежност.

Бавни равномерни движения. Лека въздишка, понесла се като полюшващ вятър. Притиснали устни, те продължиха. Сякаш изпълняваха стъпките на виенски валс, танцът им бе ефирен и елегантен. Когато темпото забърза, те последваха музиката, подети от вихъра, очите им отворени в момента на единение.

Танцът им завърши толкова бързо, колкото бе започнал.

 

 

Слънцето се бе вдигнало високо. Доволна, тялото й сгушено в неговото, Джаки наблюдаваше как пердетата се полюшват от лекия бриз. Ако се съсредоточеше, можеше да улови нежния аромат на цветята в градината. Не че можеше да успее да ги различи, ала това бе букет от пролетните миризми на новия живот.

Всяка минута, прекарана заедно, бе жива в ума й. Тя знаеше, че ще се връща често към този спомен и ще му се наслаждава отново и отново.

— Знаеш ли какво ми се иска? — попита го Джаки.

— Ммм? — Ако не бе така замаян, щеше да се изуми, че се унася в леглото си по обяд.

— Да остана тук, в това легло, целия ден.

— Началото ти е доста добро.

С крива усмивка тя се извърна към него. Допряла носа си към неговия, Джаки се опита да го погледне влюбено.

— Защо да не… — Тя изруга тихо, когато телефонът звънна. — Сигурно някой е набрал грешен номер — каза Джаки и се надигна над рамото му, за да се протегне към апарата. — Това е някоя жена с изкусителен глас, която иска да те уведоми, че името ти е избрано по случаен признак и ти печелиш безплатен абонамент за десет списания, стига да плащаш по седем долара и седемдесет и пет цента всеки месец за доставката.

Той се поколеба, защото начинът, по който тя представяше нещата, бе съвсем достоверен.

— Ами ако не е това?

— Ами ако е? Имаш ли достатъчно воля, за да откажеш десет безплатни списания на месец? Трябва да си сигурен в себе си, Нейтън, напълно сигурен.

Той постави ръка върху лицето й и я бутна върху възглавниците.

— Ало.

— Предупредих те — каза Джаки със задгробен глас. Този път Нейтън подхвърли възглавницата върху лицето й.

— Карла?

— Карла ли? — Гласът й бе заглушен от възглавницата. Джаки я хвърли настрани и заби зъби в рамото му.

— Ау! По дяволите! Не, Карла, аз… Какво има? — За да се защити, Нейтън се претърколи и притисна Джаки с тялото си. — Да, очаквах подобно нещо. — Без да обръща внимание на замахващите ръце и сподавени ругатни изпод него, той слушаше. — Добре, ако се налага ще ускорим нещата. Не, вече се погрижих за този въпрос оттук. Уреди го за утре. В девет. Добре, десет — каза Нейтън. — Свържи се с Коуди. Искам го там. Добре, Карла. — Джаки се гърчеше под него и дишаше шумно и тежко. Той не обърна внимание и на това. — Да, много добре прекарах тези почивни дни. Ще се видим утре.

Когато се пресегна, за да затвори, Джаки успя да се измъкне изпод него. С поруменяло лице, нарочно поемайки си жадни глътки въздух, тя запокити възглавницата към главата му.

— И така — започна Джаки. — Реши да ме задушиш, за да избягаш с италианската графиня и да се отдадете на дива незаконна страст в някой Холидей ин. Изобщо не се опитвай да отричаш — предупреди го тя. — Всичко е ясно.

— Добре. За коя италианска графиня става въпрос?

— За Карла. — Джаки отново замахна с възглавницата към него, но този път се прицели по-ниско, след което се разсмя, когато Нейтън я сграбчи през кръста. — Не, не се опитвай да ми се подмазваш, Нейтън. Вече е прекалено късно. Твърдо реших да ви убия и двамата с графинята. Ще ви пусна малко ток, докато сте в джакузито. Така нито един съд няма да успее да се добере до улики срещу мен.

— Не и без да ти направят първо психологически профил.

Тя отново замахна, ала този път към едно твърде чувствително място. Той избегна удара, като я просна по гръб и отново използва тялото си като щит, за да се защити. С преплетени ръце, двамата се претърколиха. На Нейтън тъкмо започваше да му харесва, когато паднаха на пода.

Останал без дъх, той заразтрива рамото си и присви очи.

— Ти си луда.

Джаки го възседна и стисна главата му с длани.

— Добре, Пауъл, ако ти е скъп живота, казвай веднага. Коя е Карла?

Нейтън я огледа преценяващо. Очите й блестяха, бузите й бяха поруменели от възбуда. Широката й невероятна уста бе леко извита. Той небрежно стисна бедрата й с ръце.

— Искаш истината?

— Нищо, освен цялата истина.

— Двамата с графиня Карла Мандолини имаме страстна връзка от две години. Тя заблуждава съпруга си, един възрастен импотентен граф, като се прави на моя секретарка. Глупакът е убеден, че близнаците са негови.

Нейтън наистина беше невероятен, реши Джаки, когато се надвеси над него.

— Правдоподобна история — каза му тя, преди да покрие устата му със своята.