Нора Робъртс
Дни на промени (3)

Трета глава

Когато я погледна, нещо се случи, нещо безумно, нещо, което тя не бе изпитвала никога преди. Сърцето й препусна по-бързо, по дланите й изби влага. И това само след един-единствен поглед. Очите му бяха станали толкова тъмни, толкова пронизващи. Когато я погледна, сякаш видя каква бе, каква би могла да бъде, каква искаше да бъде.

Беше смешно и глупаво. Та Джейк бе мъж, който в живота се уповаваше на пистолета, който вземаше каквото пожелае без съжаление и състрадание. Цял живот я учеха, че границата между доброто и злото се откроява ясно, че човек не бива да я пресича.

Убийството бе най-големият грях, непростим грях. И въпреки това той трябваше да убива и сигурно щеше отново да го прави. След като вече знаеше със сигурност, не биваше да изпитва нищо към него. Но не успяваше. А пък искаше. Трябваше.

Джаки се отпусна назад и се замисли над обърканите, противоречиви чувства на Сара към Джейк. Как би реагирала една млада жена, прекарвала дните си в уединение, едва на осемнадесет, когато до себе си има мъж, решен да се съобразява с правила, непонятни и неприемливи за нея? А и как би могъл мъж, видял и сторил всичко, което Джейк Редмън бе видял и сторил, да реагира на една невинна млада жена, отгледана в манастир?

Нямаше начин отношенията им да протекат гладко. Сигурно да се съберат заедно едва ли щеше да се окаже невъзможно, ала вероятно щеше да е безкрайно трудно. Два различни свята, помисли си тя. Две различни измерения за стойностното в живота, две противоположни амбиции. Колко трудно щеше да бъде преодоляването на такъв конфликт! Да не забравяме и престрелките, предателствата, отвличането и отмъщението. Само така щеше да стане интересно. И въпреки наситеното действие и приключенията, Джаки прецени, че любовната история бе сърцето и душата на книгата й. Двамата герои щяха да се променят, да се допълват, да отстъпват един на друг и да правят компромиси, да се приспособят и намерят разрешение.

Едва ли Сара и Джейк щяха да разберат понятието емоционално обвързване или пък да се впуснат в равностойна връзка. Това бяха понятия от двадесети век. Курсът по въпросите и проблемите на съвременния брак бе осигурил на Джаки множество термини. Колкото и да се променяше светът, любовта си оставаше любов. Доколкото зависеше от нея, за Сара и Джейк имаше надежда. А това бе много повече, отколкото някои хора можеха да се похвалят.

Хрумна й, че точно това искаше и за себе си. Надежда. Някой, когото да обича, който да отвърне на обичта й, някой, с когото да гради планове за бъдещето. Не беше ли странно, че докато създаваше една връзка на хартия, бе започнала да мисли и за себе си?

Не търсеше съвършенство, не само защото то бе отегчително, но защото самата тя никога нямаше да успее да постигне съвършенството. Нито щеше да е необходимо, нито приятно, да се установиш с мъж, който е съгласен с всяка дума, която изречеш.

А някой по-дързък? Може би. Щеше да е забавно някой да идва и да си отива от живота ти с гръм и трясък, да ти носи росни рози и да ти подава шампанско. Това щеше да бъде чудесно, ала Джаки бе напълно убедена, че не би могла да се примири с непостоянството. Това не бе качеството, което ти трябва, когато молиш някого да изхвърли боклука или да отпуши канала.

Чувствителен? Тя прехвърли думата наум и си представи един приятен мил човек, който твори поезия. Очила с рогови рамки и меден глас. Чувствителният винаги ще разбира нуждите на жената и настроенията й. Много би обичала един чувствителен мъж. Докато накрая чувствителността му щеше да я подлуди.

Страстен също би било добре. Някой, който да я преметне през рамо и да я люби до полуда в облените от слънцето поля. Но едва ли това щеше да бъде най-разумното, когато щяха да са вече на осемдесет.

Смешен, интелигентен, стремглав, на когото можеш да разчиташ.

Ето това е бедата, каза си тя. Сещаше се за десетки качества, които биха й харесали у някой мъж, ала не успяваше да достигне до комбинацията, която да я грабне и впечатли. Въздъхна, подпря брадичка на юмрука си и се загледа над пишещата машина през прозореца. Може би все още не бе готова за годежен пръстен и за дървена ограда около къщата. Може би никога нямаше да е готова.

Не й беше лесно да приеме тази мисъл, но истината бе, че си представяше как живее в необикновена малка къща близо до водата и описва любовния трепет на другите. Можеше да прекара дни наред в измислянето на герои и места, да се рови в градината и да си играе на леля с малките от рода Макнамара. Нямаше да е чак толкова зле.

Естествено, нямаше да се превърне в отшелник. Не че не харесваше мъжете. Всички онези, с които се бе сближавала, притежаваха поне едно от качествата, на които се възхищаваше. Беше държала на тях, беше им обръщала внимание, дори по малко ги бе обичала. Но пък тя лесно отдаваше любовта си, влюбваше се, после ги разлюбваше, ала сърцето й оставаше ненаранено. Това съвсем не бе романс, мислеше си Джаки, докато се взираше в написаните редове. Истинският романс оставяше белези. Така и трябваше да бъде, щом любовта щеше отново да надигне глава, за да заличи и последните болезнени следи.

Господи, беше философски настроена, откакто започна да пише. Може би само така можеше да си обясни реакцията си към Нейтън.

Проблемът беше в това, че макар и да имаше усет към думите, а и винаги бе така, тя не можеше да открие подходящите изрази, за да опише един миг на кратко докосване.

Обладаващ, объркващ, възторжен, нараняващ. Беше всичко това, ала въпреки това не бе сигурна какво точно създаваха тези отделни части от цялото.

Привличане, това бе сигурно. Но пък Джаки го намираше за привлекателен дори когато й се бе сторило, че халюцинира. Повечето жени намираха мургавите замислени и надменни мъже за особено привлекателни. Само Господ знаеше защо бе така. И все пак, онзи кратък момент, онова бързо докосване, бе много повече от едното привличане. Истината бе, че това не бе нищо. Тя го желаеше по онзи всевластен, опияняващ начин, който можеш да изпиташ, след като си натрупал опит, с времето.

Познавам те, сякаш бе казало нещо в нея. Чаках те.

Той също бе усетил нещо. Сигурна бе. Може би ставаше въпрос за същото мигновено прозрение, за същото завладяващо желание. Каквото и да бе изпитал Нейтън, не му бе станало приятно, защото я отбягваше внимателно вече цели два дни. Това съвсем не бе лека задача, тъй като живееха под един покрив, ала той успяваше.

Тя пък не можеше да се примири и намираше, че бе доста грубо да я остави цял един ден, за да излезе с лодката си, при това, без да я покани.

Може пък да искаше да премисли нещата. Джаки го бе преценила като мъж, който прехвърля и анализира причините за всяко нещо в живота си, включително и емоционалните увлечения. Това никак не бе добре, защото тя първа би заявила, че всеки има право на някои чудатости и странности.

Не бе необходимо Нейтън да се притеснява за нея, реши Джаки, докато потапяше парчетата сирене в готовата панировка. Не се интересуваше от флирта заради самия флирт, а това и не би могло да стане с такъв затворен особняк като Нейтън Пауъл. Ако се интересуваше, тогава той определено беше в беда. Тя се изкиска и пробва. Можеше да бъде изключително упорита и убедителна, когато си наумеше нещо. За негово щастие, вероятно за късмет и на двамата, Джаки бе прекалено вглъбена в писането и можеше да му отдели по някоя мисъл само от време навреме.

Въпреки това погледна часовника и отбеляза, че бе почти време за вечеря, а Нейтън още не се бе върнал. Проблемът си е негов, мислеше си тя, докато приготвяше сиренето. Беше се съгласила да готви, а не да му прислужва. Когато се прибере, да си направи сандвич. Това за нея нямаше никакво значение.

Надникна през прозореца, когато долови отвън мотора на някаква лодка, но когато тя отмина, Джаки се отпусна с едва доловима въздишка.

Не че мислеше за него, повтаряше си тя. Просто… Ами нали времето трябваше да минава. Не държеше особено на поканата му днес, защото така щяха да прекарат известно време заедно и да се опознаят по-добре. Не се чудеше що за човек бе, освен в интелектуално отношение.

Важното бе, че й харесваше смехът му, когато си позволеше да се отпусне. Никак не бе важно, че очите му бяха тъмни и опасни в един миг, а в следващия ставаха вглъбени и чувствителни. Той бе просто един мъж, отдаден на работата и имиджа си, както и тя се бе отдала на своята работа и на бъдещето си. Не й влизаше в работата, че Нейтън изглеждаше по-напрегнат, отколкото би трябвало, и много самотен. Целта й в живота не бе да го вади от самотата и да му помага да се отпусне и забавлява.

Целта й, напомни си Джаки, бе да довърши романа, да го продаде и да се радва на признанието на романистка с публикувана творба. Каквото и да бе това признание. Изправи се на стола, изхвърли Нейтън Пауъл от ума си и се зае с работа.

 

 

Точно заради това бе тук, каза си Нейтън, докато обикаляше тесните безлюдни канали. Заради тишината и спокойствието. Не го притискаха никакви срокове, не се притесняваше за датите в договорите, не се налагаше да се чуди над непълните доставки, нито пък да дава обяснения на инспекторите. Слънце и вода. Не искаше да мисли за нищо, освен за тях.

Започваше отново да се чувства както трябва. Странно, ала никога преди не бе правил подобно нещо — да се качи на лодката и да изчезне за цял един ден. Може и да се беше съгласил на съквартирантка за няколко седмици, но това съвсем не означаваше, че трябва да е като вързан за къщата. Или пък за нея.

Не можеше да каже, че му бе много неприятно присъствието й. Тя си спазваше своята част от уговорката. През повечето дни дори не я виждаше, освен в кухнята. Кой знае как стана така, че свикна с барабаненето й по клавишите, което звучеше часове наред. Може и да пишеше детски стихчета, ала със сигурност го правеше с удивителна упоритост.

Всъщност имаше много неща, които не можеше да твърди за нея. Проблемът идваше с нещата, които можеше да каже.

Говореше прекалено бързо. Това може и да беше необикновено оплакване, но не и от мъж, който обичаше спокойствието и внимателно подредените последователни разговори. Когато разговаряха за времето, Джаки веднага спомена кратката си кариера на метеоролог и накрая заяви, че обича дъжда, защото миришел хубаво. Кой може да понесе подобна непоследователност на мислите…

Тя предугаждаше желанията му. Тъкмо започваше да му се струва, че му се пие нещо студено и в кухнята откриваше готов леден чай, или в същия момент Джаки му сипваше бира. Въпреки че все още не бе споменавала нищо за курс по гадателство, него тези моменти го притесняваха.

Тя сякаш винаги се чувстваше добре. Не можеше да я вини, ала колкото по-свободна се чувстваше Джаки, толкова по-напрегнат ставаше той. Винаги бе в къси панталонки с леко горнище, не си слагаше грим, а косата й се къдреше във всички посоки. Още малко и човек би могъл да я нарече мърлява, а това съвсем не бе приемливо. Нейтън предпочиташе добре поддържани, изискани жени, жени с блясък и стил. Защо тогава не можеше да спре да мисли за едно кльощаво създание без грим, което не полагаше никакво усилие да го привлече, освен да се хили?

Да не би защото бе различна? Той веднага отхвърли и тази мисъл. Нейтън бе човек, който предпочиташе удобствата, а това в повечето случаи означаваше познатото. А у Джаки нямаше абсолютно нищо познато. Някои биха го обвинили, че е твърде консервативен, но той смяташе, че има това право. Когато работата ти те отвежда в различни градове и страни и ти налага присъствието на различни хора и непрекъснати проблеми, то тогава заслужаваш нещо познато и улегнало в личния си живот.

Усамотение, тишина, една хубава книга, понякога приятна компания, за да пийнете по нещо, или за вечеря. Желанията му не бяха чак толкова екстравагантни. Джаклин Макнамара обаче бе провалила този план.

Не му се искаше да си го признае, ала започваше да свиква с нея. След само няколко дни компанията й вече му се струваше нещо естествено. За един самотник това бе разтърсващо откритие.

Нейтън увеличи скоростта. Сигурно щеше да се чувства значително по-спокоен, ако беше невзрачна или скучна. За важни светски прояви предпочиташе изтънчени, уравновесени жени, но за у дома — за съквартирантка, поправи се твърдо той — за съквартирантка, щеше да е доволен и от някоя скучна.

Бедата бе, че колкото и тиха и незабележима да бе тя през по-голямата част от деня, не можеше да я пренебрегне с бързите й разговори, очарователните слънчеви усмивки и ярки дрешки. Особено след като Джаки никога не си слагаше нещо, което да покрие повече от десет процента от тялото й.

Сега може би, докато беше сам, с вятъра, който разрошваше косата му и галеше лицето му, можеше да си признае, че не му бе особено приятно, дето някой се бе настанил в неприкосновената му обител, ала въпреки това, тя беше… Ами забавна и приятна.

През последните няколко години не си бе позволявал кой знае колко забавления. Работата бе и все още си оставаше най-важното. Строенето, процесът на създаване, както и довършителните работи, поглъщаха почти цялото му време. Никога не се бе мръщил на отговорността, която поемаше. Ако някой го попиташе дали харесва работата си, щеше да го погледне доста особено и да отвърне „разбира се“. Иначе защо бе вършил тази работа?

Можеше дори да приеме определението посветен, но бе готов да сключи недоволно вежди, ако някой го наречеше вманиачен, въпреки че Нейтън беше тъкмо вманиачен. Представяше си съответната сграда наум, готова, завършена чак до последния детайл, ала не се възприемаше като човек на изкуството, когато работеше над чертежите. Бе професионалист, образован, с опит, нищо повече или по-малко.

Обичаше работата си и се смяташе за щастливец, че си бе избрал професия, за която притежаваше както умения, така и усет и обич. Имаше, разбира се, моменти на тежка, неприятна работа, налагаше си да се концентрира, измъчваха го главоболия от преумора, последвани от несравнима гордост. Нищо, съвсем нищо не му бе донесла тръпката, която усещаше, когато виждаше някоя от сградите си завършена.

Когато се потопеше в работата си, животът не можеше да му предложи нищо по-значимо. Нищо друго не бе в състояние да му донесе същата възбуда, същото очарование. Компанията на жени му бе приятна, но не познаваше нито една, която да го накара да остане буден цялата нощ, както ставаше, когато възникнеше някой инженерен проблем по сградата.

Освен, разбира се, ако не броеше Джаки. А тя просто не влизаше в сметката.

Присви очи на слънцето, а след това зави, за да усети топлината му в гръб. Все още беше намръщен.

Разговорите с нея бяха като кръстословици и той трябваше сам да открие подходящото понятие. Никой не го бе карал да мисли толкова усилено през последните години. Нестихващото й ведро настроение бе заразно. Беше глупаво да отрича, че не бе ял по-добре от детството си, а може би дори и тогава.

Имаше чаровна усмивка, помисли си Нейтън, докато се носеше по водните канали. А очите й бяха толкова големи и тъмни. Тъмни, да, ала притежаваха някаква магия, илюзията, че изсветляват, когато се усмихне. А устата й бе толкова широка, с плътни устни, винаги готови за смях.

Той си наложи да спре. Физическите й качества нямаха абсолютно никакво значение. Наистина никакво.

Онзи момент, когато се докоснаха, бе случайност. А Нейтън просто влагаше в него прекалено много. Може и наистина да бе припламнала някаква искра. Това бе напълно естествено. Но определено не бе някакво силно привличане, както си въобразяваше. Не вярваше в такива неща. Любовта от пръв поглед бе просто удобство, използвано от романистите, обикновено от некадърните. Внезапната страст бе просто похот, на която й бяха дали натруфено име.

Каквото и да изпитваше, ако изобщо изпитваше нещо, то бе неясно и временно, чисто физическа реакция, която лесно можеше да бъде потисната.

Той почти можеше да чуе как Джаки му се присмива, въпреки че бе съвсем сам край брега и наоколо нямаше абсолютно никой. Отправи се мрачен към къщи.

Вече се смрачаваше, когато тя чу лодката. Беше сигурна, че бе Нейтън. През последните два часа се бе напрягала да чуе завръщането му и се бе настройвала. Първо усети облекчение. Не бе преживял някоя от онези ужасни катастрофи, които сама си бе въобразила. Не го бяха отвлекли за подкуп. Връщаше се жив и здрав. Прииска й се да му прасне един право в устата.

Дванадесет часа, мислеше си Джаки, докато се гмуркаше в басейна. Нямаше го почти дванадесет часа. Този човек изглежда не даваше за никого и пет пари.

Тя, разбира се, изобщо не се бе притеснила. Бе прекалено заета със собствения си проект и затова само бегло се бе сещала за него — на всеки пет минути по веднъж през последните два часа.

Джаки замахна с ръце в свободен стил, за да изхаби част от насъбралата се енергия. Не беше ядосана. Дори не беше и леко подразнена. Животът си беше негов и можеше да прави с него каквото пожелае. Нямаше да каже и дума. Нито една.

Направи двадесет замаха, след това приглади мократа си коса назад и се подпря с лакти на ръба на басейна.

— Да не тренираш за Олимпийските игри? — попита я Нейтън. Беше на няколко крачки от нея, стиснал чаша бистра газирана течност в ръка. Тя примига, за да се отърве от водата в очите си и се намръщи към него.

Беше в къси панталонки, внимателно изгладени, и поло с къс ръкав, което изглеждаше толкова спретнато и чисто, че може да бе извадено направо от опаковката. Това са то ежедневните дрехи на Нейтън Пауъл, помисли си заядливо Джаки.

— Не съм чула кога си се върнал. — Погледа към краката му, докато лъжеше. Каквото и да бе постигнала, тя никога не успяваше да лъже някого в очите.

— Не съм отсъствал кой знае колко дълго. — Джаки се подразни и той го усети. Достави му огромно задоволство. Забравил за правилото си да не си приказва с нея, Нейтън й се усмихна. — А как мина твоят ден?

— Работих. — Тя се оттласна от стената и бавно заплува. На изток небето бе почти тъмно, ала последната слънчева светлина падаше в басейна и градината. Не се доверяваше особено на усмивката му в този момент, но откри, че й харесва. Сигурно нямаше нищо по-досадно от мъж, на когото една жена би могла да се довери безрезервно. — А ти?

— Почивах си. — Най-неочаквано му се прииска да влезе в басейна при нея. Сигурно водата бе хладна и приятна; също като кожата й. Може би имаше нужда да се топне, помисли си Нейтън, след като бе прекарал един горещ ден на лодката.

Докато се носеше по водата, Джаки не откъсваше поглед от него. Наистина изглеждаше отпочинал и спокоен, доколкото това бе възможно за него. Освен това откри, че бе от онези хора, за които да се чувстват напрегнати, бе нещо като задължение. Усмихна се и му прости също толкова бързо, колкото се бе ядосала.

— Искаш ли омлет?

— Какво? — Разсеяно отстъпи назад. Банският й бе от две части с тънки лентички, които уж прикриваха по нещо. Водата и някаква игра на светлината го правеше лъскав на фона на кожата й. Колко много кожа се виждаше…

— Гладен ли си? Мога да ти направя омлет.

— Не, не, благодаря. — Отпи от напитката си, за да облекчи неочаквано изсъхналото си гърло, остави чашата на масичката и пъхна ръце в джобовете си. — Започва да става по-хладно. — Това бе най-доброто, което можеше да направи, каза си намръщено той, най-добре отново да започне някакъв незначителен разговор.

— На мен ли ми го казваш? — След като приглади отново косата си назад, тя се измъкна от басейна. Беше доста слаба, отбеляза Нейтън. От къде на къде такава слаба, направо кльощава жена ще се движи толкова атлетично? В отмиращата светлина капките вода се бяха плъзнали по кожата й като някакви дребни примитивни украшения.

— Забравих да си взема кърпа. — Джаки сви рамене и се изтръска от водата. Той преглътна и отклони поглед. Не беше много разумно да я гледа, особено пък след като забеляза колко лесно би било да дръпне тези тънки лентички от тялото й и да се цопне във водата с нея.

— Ще вляза вътре — каза след малко Нейтън. — Имам доста четене да наваксвам.

— И аз. Изчитам тонове уестърни. Някога пробвал ли си Зейн Грей или Луис Ламур? — Пристъпваше към него, докато говореше, и той остана като омагьосан от начина, по който водата се стичаше на капки и потъмняваше косата и клепките й. — Страхотни са. Ще я внеса вместо теб.

— Няма нужда.

За втори път двамата посегнаха едновременно. За втори път пръстите им се докоснаха и се преплетоха. Нейтън усети как нейната ръка стисна по-здраво чашата. И тя също го усети. Трепването… Тази връзка, както той го нарече. Не си бе въобразил. Искаше да го избегне, затова пусна чашата и отстъпи. Затова и Джаки направи същото движение. Чашата се подхлъзна и се заклати заплашително на ръба на масата. И двамата протегнаха едновременно ръце, задържаха я, а след това се изправиха с чашата между тях. Щеше да е смешно, помисли си тя, ала успя само бързо и нервно да се засмее. В очите му забеляза същото, което чувстваше. Желание, разгоряло се, опасно и настъпателно.

— Май ни трябва хореограф.

— Аз ще я държа. — Гласът му бе напрегнат, докато се вглеждаха един в друг.

След като пусна чашата и му я остави, Джаки изпусна бавно и внимателно сдържания въздух. Взе решение бързо, тъй като бе убедена, че спонтанните решения са най-добрите. — Май ще най-добре веднага да приключим.

— С кое?

— С целувката. Много просто. Аз се чудя какво ли ще бъде, ти също се чудиш какво ли ще бъде. — Въпреки че гласът й бе небрежен, тя навлажни устни. — Не мислиш ли, че и на двамата ще ни бъде по-спокойно, ако престанем да се чудим?

Нейтън отново остави чашата и я загледа. Това не бе романтично предложение, а напълно логично. Хареса му.

— Прекалено прагматично приемаш нещата.

— Понякога и на мен ми се случва. — Джаки леко потръпна на вече хладния въздух. — Виж, най-вероятно след това няма да го сметнем за нищо важно. Въображението подсилва цветовете. Поне при мен е така. — Усмивката й се появи отново, бърза, зашеметяваща с малка трапчинка в самия ъгъл на устата. — Ти не си мой тип. Не че искам да те обидя. И искрено се съмнявам, че аз съм твоят.

— Не, не си — отвърна той, малко обиден.

Тя прие думите му с кимване.

— И така, да се залавяме с целувката и да си продължим постарому. Става ли?

Нейтън не знаеше дали не го бе направила нарочно, всъщност беше почти сигурен, че не бе, но бе успяла да нанесе пряко попадение върху мъжката му гордост. Беше толкова небрежна, толкова приятелски настроена. Естествено, че като го целунеше, за нея нямаше да има никакво значение. Все едно че замахваше, за да се отърве от някоя досадна муха. Да приключваме с целувката и да продължим постарому. Ще види той тази работа.

Изражението в очите му трябваше да я предупреди — това изражение, което все още наричаше погледа на Джейк. Може и да беше усетила заплахата, ала го осъзна твърде късно.

С една ръка обви врата й и пръстите му се вплетоха в мократа коса. Докосването бе изненадващо, много интимно. Усети бърз и внезапен инстинктивен подтик да се отдръпне, но го потисна. Джаки бе свикнала да се втурва във всичко с главата напред. Затова пристъпи крачка и наведе глава. Очакваше нещо приятно, топло, напълно обикновено. Не се случваше за пръв път в живота й да получава повече, отколкото се бе надявала.

Заря. Това бе първият образ, който видя, когато устните му докоснаха нейните. Заря в необхватно множество цветове и неочакван оглушителен гръм. Винаги бе харесвала най-много гърмежите. Тихият й шепот не бе протест, а израз на изненада и удоволствие. Прие това удоволствие и се облегна на него, за да му се наслади.

Усещаше мириса на вода, който се излъчваше от него, не хлорираната вода в басейна, а онази тъмната, вълшебната, която се изливаше в морето. Въздухът бързо изстиваше с падането на нощта, ала тя не усещаше хлад. Кожата й бе топла, докато се притискаше в него и усещаше мекотата на полото, а след това и на ръцете.

Джаки бе очаквала този момент. Разбра го едва сега. Беше го очаквала години наред. Точно това.

За разлика от нея, Нейтън спря да мисли в същия момент — или поне така му се струваше. Тя имаше… Екзотичен вкус. Нищо в това красиво пленително тяло не го бе предупредило, дори не бе помислял за мляко и мед, затоплени със сладка подправка. Имаше вкус на пустиня, на нещо, което умиращият би изпил с наслада в своя въображаем оазис.

Нямаше намерение да й го казва, в никакъв случай. Нямаше никакво намерение да позволява на ръцете си да пълзят така свободно по тялото й. Кой знае как бе изгубил контрол над тях. С всяко докосване по влажната й кожа той изпускаше и последната нишка самообладание.

Гърбът й бе гладък, прав и примамлив. Нейтън спусна пръсти и усети как Джаки потръпва. Желанието отново го обзе и той притисна устни към нейните с нова сила, с повече настойчивост, отколкото смяташе. Пленяваше я. Тя нямаше нищо против. Когато усети въздишката й, сърцето му заби още по-бързо.

Джаки се притискаше към него с отворена уста, изпълнена с готовност, тялото й меко, но не отпуснато. Бе готова да се отдаде. Нейтън бе готов да се остави на изкушението.

Никога нямаше да забрави този момент, каза си тя, нито една мъничка подробност. Този наситен мирис на цветя, тихото жужене на насекомите, шумът от разбиващите се вълни наблизо. Никога нямаше да забрави тази целувка, започнала на смрачаване, продължила чак до среднощ. Ръцете й се бяха вплели в косата му, на устните й се появи усмивка, когато се отдръпнаха един от друг. Не бе никак притеснена от реакцията си и въздъхна дълбоко и доволно.

— Обичам изненадите — прошепна Джаки.

Той не ги понасяше. Сети се, че бе така и се отдръпна, преди да прокара отново ръка през косата й. Беше удивен и вбесен, че ръката му трепери. Желаеше чак до полуда това, което нямаше никакво намерение да направи свое.

— Сега, след като задоволихме любопитството си, не би трябвало да имаме други проблеми.

Очакваше да се ядоса. И това бе първото, което проблесна в очите й, наистина бе само отблясък. Колко изразителни бяха, помисли си Нейтън и усети как нещо го пробожда, когато забеляза болката в тях. След това, болката, както и гневът изчезнаха и на тяхно място се появи веселост.

— Недей да бъдеш толкова сигурен, Нейтън. — Тя го погали по бузата, въпреки че й се искаше да замахне с юмрук, и влезе в къщата.

Ще види той какво са проблеми, ще види, и още как, каза си Джаки, докато минаваше през френския прозорец и го затвори след себе си. И това щеше да й донесе огромно задоволство.