Нора Робъртс
Дни на промени (11)

Единадесета глава

Някои хора още от раждането си знаят как да забавляват, а Джаки бе от тях. Фактът, че използваше партито, за да не мисли за това, че й оставаха само още няколко дни с Нейтън, не означаваше, че няма да доведе нещата до успешния им край.

Пишеше по осем, понякога десет часа на ден и се потапяше в един друг романс, в друга катастрофа. Когато не бе пред машината, пазаруваше, обмисляше менюто, проверяваше списъците и продуктите.

Настоя сама да сготви, но реши да назначи госпожа Грейндж да й помогне в сервирането, а синът й, бъдещият учител, да обслужва бара.

Бе очарована, когато Нейтън дойде при нея в кухнята следобеда преди партито, навил ръкави, решен да й помогне с ордьоврите. Освен че бе решен, бе и крайно непохватен. За Джаки и двете му качества бяха очарователни. Тя тактично скри неумелите му опити на дъното на подноса. Оптимистично настроена по отношение на времето, смяташе да изнесе маси навън, за да могат гостите да се разхождат сред цветните светлини, които бе закачила. Оптимизмът й бе награден, защото денят се запази ясен, а нощта се очертаваше да бъде обсипана със звезди.

Джаки рядко се притесняваше за успеха или неуспеха на някое парти, ала сега бе различно. Искаше всичко да е съвършено, за да докаже на Нейтън, че принадлежи към неговия свят, както и в прегръдките му.

Само след броени дни той щеше да замине на хиляди километри от нея. Беше й трудно да не мисли за това, нито пък за факта, че Нейтън не отваряше и дума за нещата, които искаше от нея. Не можеше да повярва, че за него обвързването бе немислимо.

Никога не й бе казал, че я обича. Тази мисъл я поразяваше болезнено и в най-неподходящи моменти. Но пък й бе показал чувствата си по много начини. Често й се обаждаше през деня, само за да чуе гласа й. Носеше й цветя от градината или пък от някое място край пътя, където беше спрял, и то тъкмо когато тези във вазата бяха започнали да клюмват. Притискаше я до себе си, след като се бяха любили, след като страстта си бе отишла и оставаше единствено задоволството.

Една жена няма нужда от думи, когато има всичко друго.

Напротив, имаше.

След като пропъди натрапчивите мисли, тя си каза, че трябва да е доволна от това, което наистина имаше. Час преди началото на партито се зае със себе си. Това бе една от традициите на майка й, които одобряваше. Използваше старата си стая, като каза на Нейтън, че не иска да й се пречка. В това имаше известна истина, ала Джаки знаеше, че така ще успее да придаде малко загадъчност на вечерта. Не искаше той да наблюдава приготовленията й, искаше да оцени завършения й вид.

Една дълга и приятна вана бе първото, което предприе. Отпусна се, радиото свиреше тихо, докато тя се взираше през прозореца отгоре. Облачетата по небето бяха безобидни като захарен памук.

Не бързаше и се гримира внимателно, като заложи на екзотичен ефект. Когато погледна лицето си от всички възможни ъгли, остана доволна от резултата. Намаза се с парфюмирано мляко за тяло и едва след това си облече роклята, която бе купила предишния ден.

Нейтън вече беше на долния етаж, когато Джаки се появи. Чу го, че говори с госпожа Грейндж и долови грубоватите отговори на жената. Винаги готова да заложи на драматичното появяване, Джаки постави ръка на парапета и заслиза бавно.

Не остана разочарована. Той вдигна поглед, видя я и прекъсна изречението си по средата. Не откъсваше очи от него и затова не забеляза високия мъж с пясъчноруса коса, застанал до госпожа Грейндж. Не забеляза също така, че той остана с отворена уста.

Очите й привличаха погледите, сенките бяха в блед бронз. Косата й, съчетание от естественост и женско умение, бе сякаш умишлено изтеглена назад и артистично разрошена. На ушите й блестяха огромни сребърни звезди.

Когато Нейтън успя да откъсне очи от лицето й, за да огледа останалото, той отново бе шокиран.

Роклята, която си бе избрала, бе невероятна, снежнобяла, падаше свободно под бюста чак до глезените, откриваше раменете, ръцете й бяха голи, без накити, освен десетината сребърни гривни, които обхващаха ръката от китката почти до лакътя. Тя се усмихна, пристъпи и последното стъпало и се завъртя в кръг, разкривайки високата чак до средата на бедрото цепка.

— Какво ще кажеш?

— Възхитителна си.

Джаки завърши завъртането и го погледна на свой ред. На никой не стоеше така съвършено черен костюм като на Нейтън, каза си тя. Сигурно широките рамене и мускулестото му тяло придаваха на консервативната дреха това усещане за опасност. Пристъпи към него и го целуна. Стисна ръката му и се обърна към госпожа Грейндж.

— Много ти благодаря, че ще ни помогнеш тази вечер. Това ли е синът ти? Сигурно ти си Чарли.

— Да, госпожо. — Той преглътна шумно, след това пое протегнатата ръка. Дланта му бе потна. Майка му не бе споменала, че госпожица Джак е такава хубавица.

— Приятно ми е да се запознаем, Чарли. Майка ти ни е разказвала много за теб. Да ти покажа ли къде ще бъде барът?

Госпожа Грейндж го сръга в ребрата. Момчето изглеждаше така, сякаш главата му бе пълна с камъни, когато се зазяпаше така.

— Аз ще му покажа това, което трябва. Хайде, Чарли, ела след мен.

Чарли последва майка си, защото тя го бе стиснала за ръката, но хвърли един последен замечтан поглед назад.

— Момчето остана с отворена уста, когато те видя.

През смях Джаки плъзна ръка в дланта на Нейтън.

— Много мило.

— А пък аз останах поразен.

Тя го погледна, почти на същата височина като него, докато беше на токове.

— Това е още по-мило.

— Винаги успяваш да ме изненадаш, Джак.

— Надявам се.

Със свободната си ръка докосна рамото й, а след това плъзна пръсти надолу.

— За пръв път ми се иска партито да е приключило, преди още да е започнало. — Не беше само парфюмът й, а нещо сексапилно и предизвикателно у нея тази вечер. — Какво си направила със себе си там, горе?

— Това са тайните на занаята. — Тя се приближи лекичко и устните им се срещнаха. — Все още съм си аз, Нейтън.

— Знам. — Ръката му обгърна кръста й и остана там. — Затова ми се иска партито да е приключило.

— Виж какво… — Джаки постави ръце на раменете му. — Когато приключи, ще си направим наше парти.

— Нямам търпение. — Той сведе устни към нейните, когато някой натисна звънеца.

— Първи рунд — каза тя. Задържа ръката му и го поведе към вратата.

След час къщата бе препълнена с хора. На повечето от тях им бе безкрайно интересно да разберат още за жената в живота на Нейтън, както и да си поприказват. Джаки нямаше нищо против. Бе не по-малко любопитна от тях.

Откри, че сред познатите му има най-различни хора, от надути и надменни, до приятни и весели. Само след една усмивка и едно ръкостискане тя си допадна с Коуди Джонсън, архитект, постъпил на работа във фирмата на Нейтън преди две години. Той обичаше протрити ботуши и избелели джинси, ала бе отдал дължимото на официалното облекло с едно сако. Тъй като брат й обичаше същия стил и марки, Джаки веднага забеляза, че дрехите му бяха неприлично скъпи. Коуди стисна ръката й, огледа я с кафявите си очи, а след това намигна.

— Нямах търпение да се запознаем.

— За да провериш какви ги върши шефът извън работно време ли?

— Нещо такова. — Той все още стискаше ръката й, но в този жест нямаше и намек за флирт. На Джаки й се стори, че Коуди добива впечатленията си както с допир, така и с очи. — На Нейтън никой не може да оспори добрия вкус. Винаги съм смятал, че ако задържи поглед на някоя жена, тя ще бъде нещо изключително.

— Това ми звучи и като комплимент, и като одобрение.

— Може и така да се каже. — Той рядко казваше и двете. — Радвам се, защото Нейтън ми е добър приятел. Най-добрият. Ще останеш ли?

Джаки повдигна вежди. Въпреки че предпочиташе дискретните въпроси, тя не се чувстваше длъжна да отговори директно.

— Целиш се право в десетката.

— Не обичам да си губя времето.

Да, каза си Джаки, Коуди Джонсън й хареса още от самото начало. Ръката й все още в неговата, тя се огледа и забеляза Нейтън.

— Да, смятам да остана.

Устните му се извиха. Той имаше бърза арогантна усмивка, която жените смятаха за неустоима. Защото, каза си Джаки, една жена никога нямаше да разбере какви мисли крие.

— Защо да не те почерпя с нещо? — Хвана я под ръка и двамата се отправиха към бара.

— Запозна ли се с Джъстин Честърфийлд?

Смехът му бе дълбок и приятен. Джаки го хареса, също както и изсветлялата на слънцето коса, паднала на челото му.

— Някой да ти е казвал, че си напълно прозрачна?

— Мразя да си губя времето.

— Това е ценно качество. — Коуди спря на бара и през смях забеляза колежанчето, което зяпаше домакинята. — Приятна жена, ала прекалено богата за вкуса ми.

— А имаш ли си някоя по-специална дама?

— Зависи. Ти имаш ли сестра?

Тя се разсмя и поръча шампанско. Никой от двамата не забеляза, че Нейтън ги наблюдаваше намръщен.

Той не бе ревнив. Винаги бе смятал, че това е едно от най-глупавите и безсмислени чувства. Ревността бе досадно чудовище, то разваляше настроението, отразяваше се на поведението и човек се превръщаше в идиот.

Не беше нито идиот, нито ревнивец, но докато наблюдаваше Джаки и Коуди, се почувства като и двете. А това чувство, забеляза той сам, не доставяше нито удоволствие, нито пък позволяваше да бъде пренебрегнато.

Коуди определено бе неин тип. Нейтън успя да се усмихне на някакъв инженер с писклив глас, който си въобразяваше, че бе приковал вниманието му. Коуди лесно можеше да мине за наемник стрелец. Необработеният диамант Джейк Редмън на Джаки. Коуди бе точно такъв, с дълги крака, едро тяло, избеляла от слънцето коса, която винаги изглеждаше така, сякаш бе трябвало преди седмици да се подстриже. А и бавният говор. Нейтън винаги го бе намирал за много успокояващ, ала сега му мина през ум, че за жените сигурно е много възбуждащ. За някои жени.

Трябваше да се добави и спокойствието му, пълната му липса на интерес към водения разговор и точното око, което преценяваше всичко. Бързи коли, бурни нощи, ярки светлини. Това беше Коуди.

Когато Нейтън забеляза, че Джаки вдигна поглед и се разсмя, а Коуди се усмихна широко, той изпита желание да ги удуши и двамата.

Пълен абсурд. Нейтън отпи от питието и посегна за цигара. Дори не бе забелязал, че напоследък рядко му се приискваше да си запали. Коуди му бе приятел, вероятно най-добрият, който имаше, който някога бе имал. А Джаки… Какво за Джаки?

Любовница, приятелка, компаньонка. Едно удоволствие, а в същото време истинска скала. Странно бе да си мислиш за някой, който изглежда и се държи като пеперуда, като за стабилен човек, на когото можеш да се облегнеш. Тя можеше да бъде предана, когато ставаше въпрос за преданост, и силна, когато се изискваше сила. Но скала или не, Нейтън нямаше причина да се съмнява във верността й. А и не би го направил. Той нито я ограничаваше, нито имаше намерение да я затваря в клетка.

А му се искаше.

Прекъсна инженера в средата на изречението, измънка някакво извинение и се отправи към Джаки.

Тя отново бе избухнала в смях и лицето й грееше, очите й искряха над чашата с шампанско.

— Нейтън, не си ми казал, че колегата ти е от мъжете, за които майките предупреждават дъщерите си. — Докато говореше, ръката й се плъзна в дланта му. Това бе спонтанен жест, който говореше за интимност.

— С удоволствие ще го приема като комплимент. — Коуди пиеше чиста водка и повдигна чашата към нея като тост. — Хубаво парти, шефе. Вече ти направих комплимент за вкуса.

— Благодаря. Нали знаеш, че масите навън са отрупани с храна. Като ти познавам апетита, съм изумен, че още не си ги открил.

— Тръгвам. — Той намигна на Джаки за последен път и се отправи към градината.

— Много елегантно го разкара — отбеляза тя.

— Стори ми се, че отнема прекалено много от времето ти.

Джаки завъртя глава, огледа се, повдигна вежди, а след това му се усмихна.

— Колко хубаво. Много, много хубаво. — Целуна го лекичко. — Някои жени не понасят ревниви мъже. Аз пък ги харесвам. До известна степен.

— Просто исках…

— Не разваляй нещата. — Тя го целуна отново и го хавана под ръка. — Така-а-а, да се поразходим ли да пооживим нещата, или да се нахвърляме на храната, преди да съм умряла от глад?

Нейтън вдигна ръката й към устните си. Внезапният пристъп на ревност, ако чувството бе това, не го бе накарал да се държи като идиот. Това също трябваше да бъде обмислено.

— Ще ядем — реши той. — Не можеш да развеселиш обстановката на гладен стомах.

 

 

Вечерта премина с небивал успех. Картички и обаждания пристигаха през следващите дни с комплименти и приятни думи. Имаше покани за нови събирания. За Джаки това беше истинска победа. Запозна се с приятелите и колегите на Нейтън и ги спечели. Само че не на приятелите и колегите на Нейтън държеше тя. Крайната й цел бе самият Нейтън, а той заминаваше за Денвър.

Вече не можеше да отлага и да мисли по-късно, не и след като самолетният му билет бе в куфарчето. Веднъж бе ходила в Денвър като мажоретка на стадиона Майл Хай. Беше й харесало. Сега мразеше града и той й приличаше на злокобен символ.

Нейтън щеше да отпътува след часове, а още нищо не бяха решили. Веднъж или два пъти той се бе опитал да говори с нея, ала Джаки отложи разговора. Беше страхлива постъпка, но ако смяташе да я изключи от живота си, тя искаше да използва всеки един момент преди това.

Сега вече не бе останало никакво време и Джаки си обеща нещо. Поне щеше да го накара да й каже защо. Ако не я искаше повече — ако не си позволяваше да я поиска — тя щеше да изкопчи причината.

Стегна си, изпъна рамене и влезе в спалнята.

— Донесох ти кафе.

Нейтън вдигна поглед от багажа.

— Благодаря. — Беше си въобразявал, че се е чувствал нещастен няколко пъти през живота си. Очевидно бе грешал.

— Искаш ли да ти помогна? — Вдигна собствената си чаша и отпи. Струваше й се, че бе по-лесно да поговорят за това изключително важно нещо, докато пият кафе.

— Не, почти приключих.

Джаки кимна и седна на края на леглото. Ако започнеше да се разхожда напред-назад, както й се искаше, щеше да запрати чашата в стената, за да види как ще се разбие.

— Не си ми казал колко дълго няма да те има.

— Защото не знам със сигурност. — Никога преди не му бе толкова неприятно да събира багаж. Това бе винаги приятно занимание. Сега го ненавиждаше. — Ще бъде за около три седмици, по-вероятно четири на първото отиване. Ако не се натъкнем на някакви неразбории, ще мога да наглеждам работата без проблем.

Тя отпи отново, ала кафето й се стори горчиво.

— Да те чакам ли тук, когато се върнеш?

Типично в неин стил да зададе въпроса по този начин, вместо да изисква или да настоява. Просто попита. Искаше му се да каже да, моля те.

— Както искаш — отвърна той.

— Не е така. И двамата знаем какво изпитвам и какво искам. Никога не съм крила чувствата си. — Джаки замълча за миг и се зачуди дали не трябва да се засрами. Не, не се засрами. — Сега въпросът опира до това, което чувстваш и искаш ти. — Очите й бяха станали много сериозни. Нямаше и следа от усмивка по устните й. Липсваше му тази лъчезарна, приятна усмивка, с която повечето жени се кичеха като с бижута.

— Ти означаваш много за мен, Джак. — Думата любов беше там, в ума му, в сърцето му, но не можеше да я изрече. — Повече от всеки друг.

Учуди се, че бе обзета от отчаяние, от някакъв глад, защото получаваше само трохи от него, а бе доволна. Вдигна едната си вежда и продължи да го наблюдава.

— И?

Нейтън прибра още една прясно изгладена и изпрана риза. Искаше му се да подбере подходящите думи, да каже правилното нещо. Беше си представял много пъти през последните двадесет и четири часа какво ще й каже, какво смята да направи. В една от любимите си фантазии я отвеждаше със себе си на летището и заминаваха заедно. Отнасяше ги пеликан от мидени черупки.

Ала това тук бе истинският живот. След като не можеше да й предложи друго, щеше да е откровен с нея.

— Не мога да искам от теб да останеш и да ме чакаш и да живееш от ден за ден. Не искам това от теб, Джак.

Заболя я от откровеността му. Той нямаше намерение нито да я лъже, нито да я подвежда.

— Тогава върни се назад и ми кажи какво искаш за себе си. Да бъдеш такъв, какъвто бе преди ли, Нейтън? Тишина, спокойствие и никакви усложнения?

Това ли беше? Кой знае защо, когато тя го каза, онзи предишен живот вече не му изглеждаше уреден и удобен, напротив, беше отегчителен и досаден.

Но единствено тогава той бе сигурен.

— Не мога да ти дам това, което искаш — каза Нейтън и се опита да запази спокойствие. — Не мога да ти предложа брак и семейство, нито пък да се обвържа за цял живот, защото не вярвам в тези неща, Джак. Предпочитам да те нараня сега, отколкото да те наранявам непрекъснато през съвместния ни живот.

Известно време тя помълча, защото се страхуваше да не каже нещо излишно. Сърцето й се устреми към него. В тези последни думи бе стаено повече нещастие, отколкото някога бе изпитвала. Въпреки че я заболя заради него, Джаки не съжаляваше, че го бе предизвикала.

— Защо нещата да са толкова зле? — попита тихо тя. — Нещастен ли си бил като дете?

Беше готов да я наругае, задето бе поставила тънкия си пръст право в раната.

— Това няма значение.

— Напротив, и двамата знаем, че има. — Джаки се изправи. Трябваше да се движи, макар и малко, иначе напрежението в нея щеше да избухне и да се разпилее на хиляди парченца. — Нейтън, не твърдя, че ми дължиш обяснение. Хората обикновено казват „той ми дължи“ или „аз му дължа“. Винаги съм смятала, че когато сториш нещо на някого или пък когато даваш нещо, трябва да бъдеш откровен или по-добре изобщо да не го правиш. Затова тук никой не дължи нищо. — Тя приседна отново, по-спокойна, а след това го погледна отново. — Трябва да ти кажа, че според мен е редно да ми обясниш.

Нейтън измъкна цигара, запали я и седна на другия край на леглото.

— Да, права си. Имаш право да разбереш причините. — Мълча дълго, докато се опитваше да подбере думите, ала не можеше да ги намисли предварително. Затова започна направо. — Майка ми е от богато старо семейство. От нея очаквали да се ожени както подобава. Била е отгледана и възпитана с тази мисъл.

Джаки се намръщи леко, но се опита да бъде справедлива.

— Това не е било необичайно при миналото поколение.

— Не, това е било от особено значение за семейството й. Баща ми имал повече амбиции, отколкото средства, ала си бил извоювал славата на способен човек. Както ми казаха, бил динамичен и очарователен. Когато майка ми се влюбила в него, родителите й не били очаровани, но не се противопоставили на брака им. Бракът с нея дал на баща ми точно това, от което се нуждаел. Известно фамилно име, възпитана жена, която можела да посреща подобаващо гости и да го снабди с наследник.

Джаки погледна към празната си чаша.

— Разбирам — прошепна тя и наистина започваше да разбира.

— Той не я обичал. Бракът им бил просто едно споразумение. — Нейтън замълча отново, загледан в дима, който се издигаше към тавана. Това ли бе същността, запита се той. Това ли бе провалило родителите му, и преди всичко него? Нейтън неспокойно размърда рамене. Това бе минало, отдавна минало. — Сигурен съм, че е хранел известни чувства съм нея. Ала не й е дал, не е бил в състояние да й даде нещо от себе си. Често му се налагало да пътува по работа. Бил като обезумял в желанието си да натрупа пари, да постигне професионални успехи. Когато съм се родил, той подарил на майка ми изумрудено колие като награда за сина му. — Джаки понечи да заговори, поразена от горчивината в гласа му, но след това замълча. Понякога бе по-добре само да слушаш. — Майка ми го обожаваше, беше луда по него. Като дете си имах бавачка, медицинска сестра и бодигард. Мама се ужасяваше от мисълта какво би направил татко, ако нещо ми се случеше. Тя не се притесняваше толкова за мен като неин син, колкото за неговия син. Неговият символ.

— О, Нейтън — започна Джаки, ала той поклати глава.

— Тя ми представи нещата почти с тези думи, когато бях на пет-шест години. Каза ми това и още много неща, след като чувствата й към него се промениха. Рядко ги виждах, докато растях. Мама бе твърдо решена да е съпруга на човек от висшето общество, а пък той непрекъснато пътуваше, за да сключва сделки. Представата му за баща бе от време на време да проверява как вървя в училище и да ми набива в главата отговорности и въпроса за семейната чест. Бедата бе там, че той самият нямаше никаква чест. — С бавни отмерени движения Нейтън загаси цигарата си. — Имаше други жени. Майка ми знаеше за тях, но се преструваше, че не е разбрала. Веднъж татко ми каза, че в тези връзки няма нищо сериозно. Мъж, който рядко си е вкъщи, има нужда от известно внимание.

— Той ти го е казал? — попита Джаки шокирана.

— Когато бях на шестнадесет. Сигурно вече смяташе, че може да споделя с мен като с равен. По това време чувствата на майка ми към него вече не съществуваха и ние живеехме като любезни непознати в една и съща къща.

— Не можеше ли да отидеш при баба си и дядо си?

— Баба ми беше починала. Тя може би щеше да прояви разбиране. Ала не съм сигурен. Дядо ми смяташе брака им за много успешен. Майка ми никога не се бе оплаквала, а баща ми обичаше да се изтъква. Щеше да се ужаси, ако се появях на вратата му и кажех, че не мога да живея под един покрив с родителите си. Освен това през повечето време бях сам.

Усамотението, помисли си Джаки. Сега вече разбираше защо Нейтън толкова много се стремеше към това усамотение. Но как ли се бе отразило това усамотение на подрастващото момче в онази нездрава обстановка?

— Сигурно си се чувствал ужасно.

Помисли си за собственото си семейство, за богатството, за престижа, за уважението. Ала в тяхната къща никога не цареше тишина, не и по начина, по който си представяше дома на Нейтън като момче. У семейство Макнамара нямаше студенина. Там бе царството на смеха, писъците и обвиненията. Размахваха се юмруци, чувствата се разпалваха на мига, а по-късно можеха да се посмеят над тези изблици.

— Нейтън — започна бавно тя, — някога казвал ли си им какво те карат да изпитваш?

— Да, веднъж им казах. Те се ужасиха от липсата ми на уважение и неблагодарността ми. И също така от… Нетактичността ми, че съм повдигнал този въпрос. Научаваш се да не удряш стената с ръка, след като тя няма да се помръдне, за да ти отвори път.

— А някакъв друг начин?

— Учене, лични амбиции. Не мога да твърдя, че те са престанали да съществуват за мен като родители, но просто важните неща за мен станаха други. Баща ми все пътуваше някъде, когато завърших гимназия. Същото лято заминах за Европа, за да не се виждам с него, докато не постъпя в колежа. Беше разбрал, че съм записал архитектура и пристигна, за да измъкне чергата изпод краката ми. Искаше, както ти веднъж се изрази, да вървя по неговите стъпки. Очакваше го. Изискваше го. Бях живял осемнадесет години по неговите правила, напълно погълнат от собствените си представи за него, и от тези на майка ми. Ала ето че нещо се бе случило. Когато реших, че искам да строя, мечтата да се заема с това бе по-голяма и значима от него.

— Пораснал си — прошепна тя.

— Очевидно достатъчно, за да се изправя срещу него. Той заплаши, че ще ми спре парите. Имал съм отговорности към него и към семейния бизнес. Разбираш ли, в това се състоеше семейството за него. В бизнеса. Майка ми бе напълно съгласна. Всъщност, след като спря да го обича, просто нищо не я интересуваше. За нея аз бях синът на баща ми.

— Прекалено строг си, Нейтън. Сигурно майка ти…

— Тя ми каза, че не ме иска. — Той посегна за нова цигара, но я счупи на две. — Каза, че си въобразявала, че с раждането ми ще закрепи брака си. Ако не била натоварена с отговорността за дете, можела да пътува с баща ми.

Джаки бе пребледняла. Не искаше да му повярва. Не искаше дори да мисли, че някой може да прояви такава жестокост към собственото си дете.

— Те не те заслужават. — Преглътна сълзите, стана и пристъпи към него.

— Не е там работата. — Нейтън протегна ръце напред, за да я спре, защото ако го докоснеше, щеше да загуби самообладание. Никога преди не бе споделял това, не бе искал да се връща и да премисля стъпка по стъпка. — В деня, в който се изправих срещу баща ми, взех решение. Нямах семейство, никога не бях имал и нямах нужда от семейство. Баба ми беше оставила достатъчно, за да изкарам колежа. Използвах нейните пари и не взех нито стотинка от него. Всичко след този момент съм постигнал сам, за себе си. Нещата не са се променили.

Тя отпусна ръце. Той нямаше да й позволи да го утеши, колкото и да я болеше сърцето за него, но нещо й подсказваше, че не се нуждае от утеха.

— Ти все още им позволяваш да управляват живота ти. — Гласът й вече не бе мек, а ядосан, ядът насочен към него, заради него. — Техният брак е бил отвратителен, ала бракът по принцип не е такъв. Та това е глупаво.

— Не говоря за брака по принципа, а за брака според мен. — Внезапно бе обзет от ярост. Беше разкрил всичко за себе си, бе отворил една стара болезнена рана, а тя искаше още. — Да не би да си мислиш, че хората наследяват само кафявите очи или трапчинката на брадата от родителите си? Не ставай глупава, Джак. Те ни дават много повече от това. Баща ми бе егоист, но аз поне имам достатъчно здрав разум и съзнавам, че не бива да подлагам нито себе си, нито децата си на подобно мъчение.

— Здрав разум? — Характерният за семейство Макнамара темперамент, известен от поколения наред, се взриви. — И ти ми пробутваш тези глупости и се опитваш да ги представиш за здрав разум? Та твоят здрав разум не е достатъчен да напълни и чаена лъжичка. За Бога, Нейтън, ако баща ти е бил сериен убиец, това значи ли, че ти ще причакваш хората, за да ги накълцаш? Баща ми обожава сурови стриди, докато аз не мога да ги погледна. Това означава ли, че съм осиновена?

— Говориш глупости.

— Аз ли говоря глупости? Аз? — Тя изсумтя от отвращение, посегна към най-близкото нещо, което й попадна под ръка — венецианска купа от деветнадесети век — и я стовари на пода. — Ти не си в състояние да различиш глупостта, дори и да те уцели между очите. Сега ще ти кажа какво е глупост. Глупост е да обичаш някого и този някой също да те обича, ала да отказва да направи каквото и да било по въпроса, защото може би, подчертавам, само може би, нещата може и да не са съвършени.

— Не ти говоря за съвършенство. По дяволите, Джак, не и тази ваза.

В същия момент вазата се превърна в купчина френски порцелан на пода.

— Разбира се, че говориш за съвършенство. Съвършенство е второто ти име. Нейтън Съвършен Пауъл, който е предначертал бъдещето си така, че да няма никакви спънки и недоразумения.

— Точно така. — Той я завъртя, преди да успее да сграбчи друга ваза. — Това трябва да ти покаже достатъчно красноречиво, че съм напълно прав за нас двамата и за всичко останало. Обичам да върша нещата по определен начин, обичам всичко да е предначертано и изпипано. Ти пък не довършваш никога нищо.

Тя вирна брадичка. Очите й бяха сухи. Сълзите щяха да нахлуят по-късно, знаеше го, щеше да потъне в сълзи.

— Чудех се кога ли ще ми го натякнеш. Прав си само за едно, Нейтън. В този свят има два вида хора, внимателни и невнимателни. Само че мнението ми за теб не става по-лошо само защото си от внимателните.

Той въздъхна тихо. Не бе свикнал на кавги, не и когато ставаше въпрос за нещо различно от качеството на материалите или пък работните условия.

— Не исках да те обидя.

— Така ли? Може и да не си, но приех забележката. Не си приличаме и въпреки че и на двамата ни предстои да пораснем още и да правим много компромиси, никога няма да станем еднакви. Това не променя факта, че те обичам и че искам да прекарам живота си с теб. — Този път Джаки го сграбчи за ризата. — Ти не си баща ти, Нейтън, а аз със сигурност нямам нищо общо с майка ти. Не им позволявай да ни причинят това.

Той покри ръцете й със своите.

— Може би, ако не беше толкова важна за мен, щеше да ми е по-лесно да рискувам. Мога да кажа добре, желаем се, нека пробваме. Ала държа на теб прекалено много, за да се реша.

— Държиш прекалено много ли? — Сълзите й заплашваха да потекат и затова тя се отдръпна. — Върви по дяволите, Нейтън. Върви по дяволите, задето нямаш смелостта да кажеш, че ме обичаш дори и в този момент.

Джаки се завъртя и избяга от стаята. Той чу хлопването на входната врата.