Нора Робъртс
Дни на промени (9)

Девета глава

— И така, Нейтън, смятай, че си отвлечен. Най-добре да тръгнеш покорно.

Той вдигна поглед, докато увиваше кърпа на кръста си. Без дори да почука, Джаки бе отворила със замах вратата на банята и нахлу. Трябваше вече да е свикнал, каза си Нейтън, докато нагласяваше кърпата. Тя се появяваше неочаквано навсякъде.

— Имаш ли нещо против поне да си обуя обувки?

— Имаш десет минути.

Преди още да се обърне, той я стисна за ръката.

— Къде беше?

Привързал се бе прекалено много към нея, каза си Нейтън, щом произнесе думите. Когато се събуди сам тази сутрин, едва се сдържа да не хукне из къщата да я търси. Бяха любовници вече три дни, но той вече не можеше да понесе, че я няма, когато се буди сутрин.

— На някои от нас им се налага да работят дори и в неделя. — Джаки плъзна поглед надолу, а след това отново нагоре. Нейтън бе мокър и почти съвсем гол. Тя си помисли, че бе жалко, задето си имаше планове. — Да си долу след десет минути, иначе ще пострадаш.

— Какво става, Джак?

— Не си в положение да задаваш въпроси. — Хвърли му една последна усмивка и го остави. Чу я как бързо заслиза по стълбите.

Какво ли бе намислила този път, зачуди се той, когато посегна към самобръсначката. Това никога не се знаеше при Джаки, при нея всичко бе неочаквано. Това би трябвало да го подразни, каза си Нейтън, докато се бръснеше. Трябваше да е нервиран. Вече бе направил планове за деня.

Няколко часа в офиса за подготовка на проекта за Сидни и довършителни работи за Денвър щяха да запълнят цялата сутрин. След това му се искаше да поглези Джаки, да обядват и да поиграят тенис в кънтри клуба. Отвличането не влизаше в плановете му.

Въпреки това не се подразни. Той се бръснеше с бързи къси движения. Беше оставил прозореца отворен и огледалото се бе запотило само по краищата. Виждаше отражението си съвсем ясно. Какво се бе променило?

Все още си бе Нейтън Пауъл, мъж с отговорности и приоритети. Образът не бе на някой непознат, а на мъж, когото познаваше отлично. Очите бяха същите, както и формата на лицето, косата. Ако бе същият, защо тогава не се чувства така? Освен това защо не можеше, след като се познава толкова добре, да посочи с пръст точните си чувства?

Замисли се, докато почистваше остатъците от пяна. Това бе смешно. Беше си същият като преди. Единствената промяна в живота му бе Джаки.

И какво, по дяволите, да прави с нея?

Това не бе въпрос, който можеше да избягва повече. Колкото повече се обвързваше с нея, толкова по-сигурен бе, ще я нарани. А за това щеше да съжалява до края на живота си. Само след седмици щеше да се наложи да я изостави, да замине за Денвър. Не можеше да я остави с обещания и клетви, нито пък да очаква, че тя ще остане, след като можеше да й каже нещата, които Джаки очакваше да чуе.

Искаше му се да вярва, че тя не бе нищо повече от няколко цветни страници в доста праволинейната книга на битието му. Въпреки това знаеше, че с напредване на живота му той непрекъснато щеше да се връща към тези страници.

Трябваше да поговорят. Сложи си афтършейв и кожата го защипа, внезапно охладяла. От него зависеше да проведат разговора тихо, спокойно и възможно най-скоро. Светът, колкото и да му се искаше, не бе съставен само от тях двамата. И нито един от двамата не бе започнал живота си в момента за запознанството им.

— Времето ти изтича, Нейтън! — Гласът на Джаки прозвуча от долния етаж и прекъсна размишленията му. Това бе също нещо ново за тази част от деня. Той се прокле, свали кърпата и започна да се облича. Откри я в кухнята да нагласява капака на хладилната чанта, докато по радиото някаква група от петдесетте възхваляваше любовта и предаността. — Имаш късмет, реших да проявя щедрост и да ти отпусна още пет минути. — Тя се обърна да го погледне. Беше в черни къси панталонки и бяла риза, косата му все още леко влажна. — Виждам, че си е струвало.

Нейтън вече започваше да свиква с откровените й комплименти.

— Какво правиш, Джак?

— Казах ти. Отвлечен си. — Пристъпи напред и обви кръста му с ръце. — Ако се опиташ да избягаш, тежко ти. — Притисна лице към гърлото му и започна да го души. — Много ми харесва афтършейвът ти.

— Какво има в хладилната чанта?

— Изненади. Сядай, можеш да хапнеш малко каша от овесени ядки.

— Овесени ядки?

— Мъжете не могат да живеят само на палачинки, Нейтън. — Тя го целуна забързано. — Има и банани. — Пресегна се, за да вземе един, размисли и взе два. Докато белеше своя, започна да му обяснява. — Можеш да се смяташ за мой заложник за целия ден и така ще бъде най-лесно и просто.

— Кое ще бъде лесно и просто?

— И двамата работихме дълго и упорито през последните дни, е, с изключение на онзи паметен ден. — Джаки се усмихна и отхапа. — А това си бе доста изтощително. Така че… — Тя плесна с длан по хладилната чанта. — Ще те изведа.

— Ясно. — Той наряза банана в кашата от овесени ядки. — Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Не, няма значение къде ще отидем. Ти яж, а аз ще оставя чантата в лодката.

— Каква лодка? — Нейтън спря, стиснал обелката на банана в ръка. — Моята лодка ли?

— Естествено. — Вдигна хладилната чанта и се обърна с небрежна усмивка. — Колкото и да те обичам, Нейтън, знам, че не си в състояние да ходиш по водата. Кафето е горещо, между другото, ала моля те, изпий го бързо.

Той я послуша, защото му бе безкрайно по-интересно да разбере какво бе намислила, вместо да се занимава със студената каша от овесени ядки. Джаки бе оставила радиото включено и Нейтън предположи, че бе заради него. След като изплакна купата, той го изключи. След малко отиде да провери какво става. Джаки бе оставила вратата отворена. Нейтън я затвори, заключи и тръгна към нея.

Откри я да подрежда в лодката. Беше в яркооранжев потник, който отиваше на късите панталонки и на рамките на очилата.

— Готов ли си? — попита го тя. — Развързвай!

— Ти ли ще караш?

— Естествено. Почти съм родена на лодка. — Настани се зад кормилото, надзърна през рамо, докато той се колебаеше, стиснал въжето. — Имай ми доверие. Погледнах картата.

— Щом е така, добре. — Зачуден дали все още животът му бе в неговите ръце, Нейтън скочи на борда.

— Мляко против изгаряне — подаде му една тубичка Джаки. След това потегли гладко. — Какво ще кажеш за Сент Томас?

— Джак…

— Само се майтапя. Мислех си, че ще е много приятно да минем по целия бряг. Това щеше да ни отнеме цялото лято и щеше да е, все едно че сме на развлекателен кораб.

И той се бе замислял за това, смяташе да го направи… Някой ден. Сигурно след като се пенсионира. Сега, когато го каза Джаки, му се стори, че може да стане още утре. И си пожела да го направят още на следващия ден. Нищо не каза, само измърмори, докато я наблюдаваше как се справя с лодката.

Трябваше да се сети, че ще е много умела. Може и да не се сещаше да затваря вратите след себе си, но каквото и да правеше, го правеше безупречно. Ръката й леко направляваше лодката през канала. Дори когато набра скорост, Нейтън не се притесни.

— Избра много подходящ ден за отвличане.

— И аз така си казах. — Тя му се усмихна, след това се настани по-удобно на седалката.

Лодката летеше като сън. Джаки, разбира се, трябваше да се сети, че Нейтън я поддържа в безупречно състояние. Това бе едно от нещата, за които му се възхищаваше. Той не приемаше вещите си за даденост. Щом нещо му принадлежеше, то заслужаваше внимание. Прекалено много от хората, които познаваше, включително и тя самата, се отнасяха небрежно към това, което си бе тяхно. Беше научила нещо от него, от гордостта, която изпитваше към своите неща и отговорността, с която се грижеше за тях.

Сега и тя му принадлежеше. Джаки се надяваше Нейтън да започне и за нея да се грижи със същото внимание.

Както обикновено, избързваш, предупреди се тя. Вниманието бе нещо, което научи от него. За момента постигнатото трябваше да й е достатъчно, а именно, че той не изглеждаше шокиран, когато му кажеше, че го обича. Фактът, че Нейтън започваше да приема признанието й, бе огромна крачка напред. Съвсем скоро — накрая, поправи се Джаки — той щеше да признае, че също я обича.

Знаеше, че я обича. Това не бе просто желание или мечта. Виждаше го в очите му, когато я поглеждаше, чувстваше го, когато я докосваше. Затова й бе още по-трудно да чака.

Винаги се бе стремяла към незабавни постижения. Дори като дете успяваше да научи и приложи наученото така, че наградите идваха скоро. Писането й разкри повече, отколкото любовта към разказите. То й показа, че за някои награди трябва да се чака. Да спечели Нейтън, истински да го спечели, си струваше да чака цял живот.

Отби в една от водните алеи, където растителността бе избуяла и пищна. Две лодки трудно можеха да се разминат тук. Край брега се полюшваха плавеи също като преплетени ръце. Зад тях водата се превръщаше на пяна, а напред бе по-тъмна и тайнствена. Слънцето грееше над тях като бял светилник, намигащ, заплашителен, предупреждаващ за идващото знойно лято. Хвърчаха пръски и искряха на лъчите. Моторът мъркаше и подплашваше малки орляци високо над дърветата.

— Някога ходил ли си по Амазонка?

— Не — отвърна той. — А ти?

— Още не съм — каза тя, сякаш се готвеше скоро да тръгва. — Сигурно прилича на това място. Кафява вода, избуяла зеленина, която крие зад себе си хищния живот на джунглата. Тук има ли крокодили или алигатори?

— Нямам представа.

— Ще трябва да проверя. — Водно конче бръмна синьо и блестящо над тях и прикова вниманието й. Плъзна се над водата, остави миниатюрни вълнички и се отправи към шубрака. — Тук е прекрасно. — Неочаквано изключи мотора.

— Какво правиш?

— Слушам. — След няколко мига птиците започнаха да се провикват, да шумолят след листака и ставаха все по-дръзки в настъпилата тишина. Насекомите подеха отново сопрановия хор. Чу се плясък, последван от още един, когато някаква жаба улови ранния си обяд. Дори самата вода си имаше свой глас, нисък мърморещ ленив глас. Някъде далече, прекалено далече, за да има значение, се понесе шума от друг мотор. Много обичах да ходя на къмпинг — спомни си Джаки. — Повличах някой от братята ми и…

— Не знаех, че имаш братя.

— Двама. За мое щастие те и двамата много се интересуват от многобройните предприятия на баща ми, така че мен са ме оставили да правя каквото искам. — Не виждаше очите й, докато говори, ала по тона й усети, че се усмихва.

— Никога ли не си се интересувала от кариера в бизнеса?

— Мили Боже, не. Всъщност, мислех си дали да не стана председател на някой борд на директори, но тогава бях на шест. След това реших да стана неврохирург. Затова останах много доволна, когато Райън и Брандън ме отърваха. — Тя лениво изхлузи обувките си, за да размърда пръсти. — Винаги съм си мислила, че е трудно да си син на взискателен баща, ако не искаш да вървиш по стъпките му. — Каза го небрежно, но Нейтън се смълча и притихна и Джаки разбра, че бе засегнала болезнен въпрос. Понечи да попита, но веднага след това затвори уста. Всяко нещо с времето си, напомни си тя. — Както и да е, въпреки че винаги се налагаше да изнудвам един от братята ми, за да дойде с мен, много обичах да седя до огъня и да слушам. Можеш да се пренесеш, където си пожелаеш.

— А ти къде си избираше?

— Разни места. Аризона е най-хубава. Има нещо невероятно в пустинята, когато седнеш до платката. — Джаки отново се усмихна. — Има и нещо невероятно да си в президентския апартамент с обслужване по стаите. Зависи от настроението. Искаш ли да покараш?

— Не, ти си справяш чудесно.

През смях тя включи отново мотора.

— Не ми се ще да ти го казвам, ала още нищо не си видял.

Джаки подкарваше лодката по ръкави и отбивки, които й харесваха. С наслада се прилепи към Кралицата на джунглата, лодката за разходки от Лодърдейл, за да помаха на туристите. Известно време кара след тях, докато те преминаваха покрай бреговете на различни имения.

Доставяше й удоволствие да гледа къщите с поддържаните тревни площи и кейове. Наслаждаваше се на пролетните цветя и блясъка на басейните. Когато премина друга лодка, тя измисли истории за пътуващите, на които Нейтън или се смееше, или вдигаше отчаяно очи нагоре.

Беше й еднакво приятно както да се движат по централния канал, така и да се преструва, че са се загубили из тайнствените притихнали води, където бе избуяла растителност и бреговете бяха близо един до друг. Докато седяха под сянката на палми и кипариси, на него много му допадна идеята за този импровизиран пикник.

Джаки бе приготвила суфле в отделни купички, плънката от раци трябваше да я обират с пластмасови вилици, а мини целувките бяха лъскави и хрупкави. След като примами Нейтън да си свали ризата, тя го намаза с лосион против изгаряне и му разказа, че й се иска да напише книга, в която действието да се развива из блатата на Флорида.

Най-важното, което забеляза, докато го мажеше с лосиона, бе, че той бе съвсем спокоен. Раменете му не бяха стегнати, нямаше го и възелът напрежение, който се събираше в основата на врата. Докато Нейтън мажеше местата, които оскъдното горнище на банския не покриваше, Джаки също бе съвсем спокойна.

След като прибраха остатъците от храната в хладилната чанта, тя отново се настани зад кормилото. Сутрешният мързел бе към края си, каза си. Обърна лодката и се насочи обратно.

Влезе в Порт Евърглейдс сред пъстрите яхти и лодки, товарни шлепове и рибарски лодки. Тук бе широко и просторно, а въздухът изпълнен със звуци.

— Идваш ли понякога тук? — извика Джаки.

— Много рядко.

— Страшно ми харесва! Помисли си за всички онези места, по които са плавали корабчетата, преди да спрат тук. И кой знае къде отиват, когато потеглят отново. Стотици хора, хиляди са се отправили към… Не знам… Мексико, Куба.

— Амазонка?

— Точно така. — Тя се разсмя и направи кръг с лодката така, че вдигна фонтан от пръски. — Има толкова много места, на които ми се иска да отида и да видя. Ако не живееш достатъчно, няма успееш да видиш всичко, което си струва. — Косата й танцуваше лудешки на вятъра. — Затова се връщам.

— Във Флорида ли?

— Не, към живота.

Той я наблюдаваше как се смее и вдига ръка за поздрав към друга лодка. Само Джаки бе способна да направи подобно нещо, мислеше си Нейтън.

Остави я да води. Наистина не можеше да си представи как би могъл да я спре, дори и да искаше. Освен това отдавна бе признал пред себе си, че това препускане по водата му харесва.

Към средата на следобеда тя спря на един пристан и помоли Нейтън да върже лодката. Той я послуша, докато Джаки изравяше портмонето си от люка.

— Сега къде отиваме?

— На пазар.

Нейтън вдигна ръка, за да й помогне да скочи на кея.

— Какво ще пазаруваме?

— Каквото и да е. Може и нищо да не купим. — Стиснала ръката му, тя потегли напред. — Знаеш ли, пролетта вече почти е дошла. След две седмици колежаните ще нахлуят тук, меката на изтока.

— Не ми напомняй.

— Не ставай досаден, Нейтън. Децата трябва да изпуснат малко пара. Мислех си, че тогава в магазините ще бъде лудница, и колкото и да ми харесва, на теб нямаше да ти е приятно, затова най-добре да го свършим сега.

— Кое?

— Пазаруването — обясни търпеливо Джаки. — Ще се правим на туристи, ще си купим кичозни сувенири, тениски с вулгарни надписи, ще поцъкаме над някой пепелник от миди.

— Много съм ти задължен, че мислиш за мен.

— Удоволствието е мое, любими. — Тя го целуна по бузата. — Слушай, може и да не съм познала, ала ти никога не си правил подобно нещо.

Той се изненада, когато Джаки замълча, за да го изчака да отговори.

— Не, не съм.

— Значи, сега е моментът да го направиш. — Тя си нагласи очилата. — Много разумно си направил, като си се преместил на юг и си избрал Форт Лодърдейл, защото се разраства, но пък ти не се разхождаш много към плажа.

— Нямаше ли да ходим на пазар?

— То е все същата работа. — Джаки плъзна ръка около кръста му. — Знаеш ли, Нейтън, доколкото разбирам, ти си нямаш тениска с бирен надпис, от рок концерт или с нещо мръсно.

— Лишен съм бил от подобно удоволствие.

— Знам. Затова смятам да ти помогна.

— Джак… — Той спря и я обърна нежно към себе си, стиснал раменете й. — Моля те, недей.

— По-късно ще ми благодариш.

— Нека постигнем компромис. Ще си купя вратовръзка.

— Само ако на нея има гола русалка. — Тя откри точно това, което искаше, щом излязоха на булевард Лас Олас. Бяха попаднали в истински лабиринт с малки магазинчета, където се продаваше всичко от шнорхели до сапфири. Опита се да го убеди, че е за негово добро и го повлече към малко претъпкано магазинче, където две червени фламинго стояха край вратата. — Вече се превръщат в истински кич — обърна се Джаки към Нейтън и махна с ръка към тънкокраките птици. — Жалко, че ги обичам толкова много. Я погледни, винаги съм искала такова нещо. Музикална кутия с капак от мидички. Каква ли е мелодията? — Тя посегна към един от най-грозните предмети, които той бе виждал. Мелодията бе „Лунна река“ на Франк Синатра. — Не. — Джаки поклати глава, когато чу мелодията. — Мога да мина и без това.

— Слава тебе Господи!

Тя се разкиска, остави я и започна да се рови из множеството грозновати дребни предмети.

— Нейтън, доколкото разбирам, ти си почитател на естетиката и хармонията, ала не можеш да не кажеш и дума за грозното и безполезното.

— Да, но не мога да го кажа тук. Има малки деца.

— Я погледни това.

— Няма — отвърна той, когато Джаки повдигна пеликан, целият съставен от затворени миди. — Моля те, безкрайно съм ти задължен, че помисли за това, ала не мога.

— Това е само за демонстрация. Има си някакъв чар. — Засмя се, когато забеляза, че Нейтън вдигна вежди. — Наистина. Само си помисли. Да кажем, че една двойка идва тук на меден месец и искат да си купят нещо глупаво, нещо лично, което ще им напомня за този ден. Имат нужда от нещо, което като погледнат след десет години, ще възкреси времето преди задължителните застраховки и мокрите пелени. — Тя размаха птицата. — Ето го и него.

— Ето го и него ли? Човек не казва ето го и него на пеликан, особено пък на пеликан от миди.

— Трябва ти малко въображение — въздъхна Джаки. — Само малко въображение. — С истинско съжаление тя остави пеликана. И точно когато той реши, че вече бе в безопасност, Джаки го помъкна към море от тениски.

Много й допадна една, на която алигатор лежеше в хамак и пиеше вино. Отмина я, но попадна на друга с ухилена акула с черни очила.

— Тази е за теб — каза категорично тя.

— Сериозно?

— Абсолютно. Не че си хищник, ала акулите са известни самотници, а черните очила са знак, че искаш да се усамотиш.

Нейтън я погледна и се намръщи заинтригуван.

— Знаеш ли, за пръв път срещам човек, който да е философски настроен към тениска.

— Дрехите правят човека, Нейтън. — Джаки я грабна и продължи да разглежда другите. Когато стигна до стелаж вратовръзки на рибни щампи, той тропна с крак.

— Не, Джак, дори и заради теб.

Тя въздъхна заради липсата му на въображение и се примири само с тениската.

Води го със себе си поне в десет магазина, докато в главата му закръжаха образи на неонови палми, пластмасови чаши за кафе с надписи и отвратителни сламени шапки. Джаки купуваше, без да се съобразява със стил или практичност. След това, внезапно обзета от вдъхновение, измъкна отнякъде огромен висящ папагал за лампа, който смяташе да подари на баща си.

— Майка ми ще го накара да си го занесе в един от офисите, но знам, че ще му хареса. Татко има невероятен усет към смешните неща.

— Твоят усет от него ли си го наследила?

— Сигурно. — Подпряла ръце на ханша, тя се завъртя, за да е сигурна, че не е пропуснала нещо. — След като свърших и тази работа, да отскочим и до бижутерията, за да потърсим нещо подходящо за майка ми. — Джаки прибра касовата бележка и пое от Нейтън две от пазарските чанти. — Ти държиш ли се?

— Супер, стига и при теб да е така.

— Много си сладък. — Приведе се между пакетите и го целуна. — Дали да не ти купя един сладолед?

— Защо не?

Тя се усмихна, решила, че той най-сетне бе влязъл в тон.

— Веднага след като открия нещо красиво за майка ми — обеща Джаки и си спази обещанието.

Петнадесет минути по-късно избра абаносова игла, инкрустирана с перли. Беше изключително дамска, невероятно елегантна и изящна.

Покупката й разкри две неща на Нейтън. Първо, че тя се отнесе небрежно към цената, толкова небрежно, че каквото и сума да й бяха казали, щеше да я купи. Джаки определено пазаруваше импулсивно, ала той усети, че щом тя решеше да си купи нещо, доларовата равностойност беше без значение. Второто бе, че иглата бе елегантна и изящна, нещо съвсем различно от папагала, който избра за баща си.

Това го накара да се чуди, докато тя оглеждаше още няколко от пъстрите артикули в един магазин, дали и родителите й бяха толкова различни, колкото и представата й за тях.

Винаги бе вярвал, може би бе убеден без основание, че децата наследяват характерни особености, както добри, така и лоши. И ето че той срещна Джаки, която не приличаше на нито една от жените, с които се бе сблъсквал.

Малко по-късно вече го притесняваха други неща. Отново бяха на улицата и тя се канеше да наеме велосипед за двама.

— Джак, според мен това не е…

— Защо не оставиш тези пликове в кошчето, Нейтън? — Тя го погали по ръката, преди да плати таксата.

— Слушай, не съм се качвал на колело от момче.

— Веднага ще си спомниш. — Парите смениха собственика си, Джаки се обърна към него и се усмихна. — Ще се кача отпред, за да не се притесняваш.

Може би нямаше намерение да го подвежда, но той не й повярва. Прехвърли крак и зае предната седалка.

— Качвай се — каза й Нейтън. — И не забравяй, че ти беше тази, която пожела.

— Обичам властни мъже — загука тя. Нейтън сви устни, когато долови фалшивия й южняшки акцент.

Джаки се оказа права. Веднага подкара. Напредваха безпроблемно, дори съвсем умерено по крайбрежната улица.

Тя бе доволна, че не се качи отпред. Така можеше да мечтае и да разглежда. А това, каза си Джаки с усмивка, щеше да го направи дори и да се возеше на кормилото. Така поне не се налагаше да внимава да не блъсне някоя кола или пък да събори някой пешеходец. На Нейтън обаче спокойно можеше да повери кормилото. Ето още една причина, поради която да го обичаше.

Съобразяваше темпото си с неговото и наблюдаваше раменете му. Силни, истинска опора. Какви прекрасни думи. Странно… Никога не бе предполагала, че сигурността в някой мъж ще й се стори толкова привлекателно качество, преди да го открие. А тя вече го имаше до себе си.

Сега той бе напълно спокоен и се радваше на слънцето и деня. Джаки можеше да създава всичко, стига да имаше това спокойствие. Не всеки ден от седмицата, мислеше си тя. Нейтън невинаги щеше да се съгласява с разни планове, направени в последната минута. Ала много често, разсъждаваше Джаки, и й се прииска между тях да нямаше толкова много разстояние, за да може да обвие ръце около него и да го притисне към себе си.

Никога не си бе представял, че ще кара колело по крайбрежната улица, още по-малко, че ще му бъде приятно. Истината бе, че той рядко идваше в тази част на града. Тя бе за туристи и тийнейджъри. Но с Джаки се чувстваше и като турист, и като тийнейджър. Тя му показваше нови неща не само за града, където бе живял почти цяло десетилетие, ала и за живота, в който бе трупал опит цели тридесет години.

Всичко, свързано с нея, бе напълно неочаквано. Как да предположи, че неочакваното бе толкова хубаво? Няколко часа не се бе сещал за Денвър или за наказателните клаузи, нито пък за отговорностите, които го чакаха утре. За утре дори не се бе сещал.

Това бе днес, слънцето грееше весело, водата бе в наситено синьо на фона на златните пясъци. Децата викаха и пищяха, докато играеха в прибоя, миришеше на масла и лосиони за слънце. Някой разхождаше куче по брега, а един продавач рекламираше царевичните си питки.

От другата страна на улицата се развяваха пъстри плажни кърпи, от които малкият занемарен хотел изглеждаше почти екзотичен. Усети мириса на хотдог, някъде наблизо продаваха шарен сладолед, който потичаше на лепкава маса по ръцете на децата. Колкото и да бе странно, на него също му се прияде.

Когато вдигна глава, Нейтън зърна черното и жълтото на едно хвърчило, което трепкаше във въздуха като оса. Беше се закачило на вятъра и продължаваше да се полюшва на фона на небето. Прелетя малък самолет, понесъл някаква реклама за специален местен ресторант.

Той забеляза всичко и се зачуди защо ли си бе казвал, че плажът няма никакво очарование. Можеше и да не е имал, когато бе идвал сам.

Импулсивно даде знак на Джаки и спря.

— Дължиш ми сладолед.

— Така си е. — Тя слезе елегантно, целуна го и се върна няколко крачки до продавача. Огледа какво се предлага, зачуди се над възможния избор, колебаеше се повече за някакъв сладолед на клечка, отколкото за брошката от петстотин долара. След като премисли всички възможности, Джаки се спря на шоколадов с ядки, обвит във ванилова глазура.

Натъпка рестото в джоба си, обърна се и забеляза Нейтън. Той държеше огромен оранжев балон.

— Отива на дрехите ти — каза й Нейтън, а след това внимателно завърза връвчицата на китката й.

Тя бе готова да се разплаче. Усети как сълзите й напират. Това бе просто една топка от шарена гума, вързана на връв. Знаеше го много добре. Но символите си казваха думата и това я зарадва. Знаеше, че когато въздухът излезе, ще запази остатъка между страниците на някоя книга със същата сантименталност, с която би запазила и роза.

— Благодаря — прошепна, а след това му подаде сладоледа, преди да го прегърне.

Той я задържа близо до себе си и се опита да не прояви неловкостта, която изведнъж усети. Как може един мъж да се справи с жена, която е готова да заплаче, когато й подариш балон? Беше очаквал да се засмее. Целуна я по слепоочието и си напомни, че Джаки рядко постъпва така, както човек очаква.

— Пак заповядай.

— Обичам те, Нейтън.

— Може и да е така — прошепна той. Тази мисъл го остави въодушевен и развълнуван. Какво да прави с нея? Какво, по дяволите, да прави с нея, с тях двамата?

Тя вдигна поглед и забеляза загрижеността и съмнението в очите му. Потисна въздишката си и докосна лицето му. Имаше време, напомни си. Все още имаше достатъчно време.

— Сладоледът се топи. — Джаки се усмихваше, когато погали устните му със своите. — Защо не поседнем на тази стена, докато го ядем? След това ще си сложиш новата тениска.

Нейтън обви брадичката й с ръка и я целуна бавно. Той не знаеше, че Джъстин бе използвала определението „болен от любов“, за да опише чувствата му към Джаки, ала това бе самата истина.

— Няма да си сменям дрехите на улицата.

Тя се усмихна отново и хвана ръката му.

Когато единият час наем за колелото изтече, те се върнаха. Нейтън бе облечен в новата си тениска.