Нора Робъртс
Дни на промени (7)

Седма глава

Трябваше да го намрази. На Сара й се искаше да усети силното разрушително чувство, което да запълни цялата й душа и да прокуди всяко друго усещане. С омраза, хладнокръвна целенасочена омраза, тя отново щеше да контролира нещата. Но всъщност не го мразеше, не можеше.

Макар и много добре да знаеше, че бе прекарал нощта с друга жена, че бе целувал устните на другата, бе се докосвал до нейната кожа, Сара не успя да го намрази. Въпреки това скърбеше за загубата, за смъртта на една красота, която никога нямаше да разцъфне.

Едва сега разбираше какво бе можело да се зароди между тях. Почти беше приела, че двамата си принадлежат, независимо от различията, независимо от рисковете. Той винаги щеше да посяга към оръжието и да се позовава на собствените си правила, ала с нея, за кратко, може би дори с нежелание, бе проявил невероятна доброта, изключителна нежност.

В сърцето му имаше място за нея. Тя бе сигурна. Под грубата външност бе скрит мъж, който вярваше в справедливостта, който бе способен да проявява малки, но безценни жестове на човечност. Беше й позволил да види тази негова страна, която бе сигурен, че нямаше да сподели с много други хора.

Защо тогава тъкмо когато започна да омеква към него и да го приема такъв, какъвто бе, той се бе обърнал към друга жена, една лека жена?

Лека жена, повтори Джаки наум и повдигна очи към тавана. Ако това бе най-умното, което можеше да измисли, най-добре беше да се откаже веднага.

Денят не беше от най-добрите. Когато започна да приготвя закуската, Нейтън вече бе станал и излязъл. Оставил й беше бележка — не можеше дори да го обвини, че бе надраскал бележката, защото почеркът му бе толкова спретнат, колкото и вида му — за да й съобщи, че ще отсъства през по-голямата част от деня.

Тя сдъвка парче шоколад и допи последната безалкохолна бира, докато обмисляше положението. Доколкото можеше да прецени, нещата бяха направо отвратителни.

Беше влюбена в мъж, решен да държи и нея, и чувствата си на разстояние. Този мъж държеше да намери логично обяснение за чувствата си не защото бе поел ангажимент към друга, не защото страдаше от ужасна болест с фатален изход, не защото прикриваше криминално минало, а единствено защото тези чувства му създаваха неудобство.

Бе прекалено честен и почтен, за да се възползва от създалата се ситуация, и прекалено голям инат, за да признае, че двамата бяха създадени един за друг.

Нямало място за нея в живота му, така ли, мислеше си Джаки, когато се отблъсна от пишещата машина и започна да крачи. Той наистина ли вярваше, че тя ще приеме подобен абсурд и ще се оттегли? Разбира се, че не би го направила, ала това, което я притесняваше най-много, бе, че Нейтън бе могъл да каже подобно нещо.

Какво го караше така твърдо да се противопоставя на любовта, която Джаки му предлагаше, толкова решен да не признава собствените си чувства? Собствените й близки понякога ставаха досадни моралисти, но те винаги щедро раздаваха обичта си. Беше възпитана да не се страхува от чувствата си. Ако не изпитваш нищо, все едно, че не си жив, и тогава какъв е смисълът? Тя много добре знаеше какво изпитва Нейтън, че чувствата му бяха дълбоки, ала когато го завладяваха, той се отдръпваше и отново издигаше познатите стени.

Въпреки всичко я обичаше, каза си Джаки, когато се тръшна на леглото. Нямаше грешка. Но той щеше да й се противопоставя на всяка крачка. Затова тя трябваше да се справи сама. Не че имаше нещо против една хубава битка, просто тази щеше да е болезнена. Всеки път, когато Нейтън се отдръпваше, всеки път, когато отричаше всичко породило се между тях, болката й се засилваше.

Беше напълно честна и откровена с него, а ето че не се получи. Нарочно го предизвикваше, това също не се получи. Дразнеше го, опитваше се да му влезе в положението. Вече не знаеше какво да предприеме.

Превъртя се по корем и се зачуди дали да не подремне. Беше средата на следобеда, след закуска не бе спирала да работи, а нямаше никакво желание да слиза до басейна. Ако заспеше с мисълта за Нейтън, можеше пък да се събуди с готово решение. Реши да се остави в ръцете на съдбата, нали съдбата и случайността я бяха довели до това положение. Затвори очи. Беше се унесла, когато на вратата се звънна.

Сигурно някой продава енциклопедии, помисли си уморено Джаки и се замисли дали да не отвори. Или пък долу чакаха трима мъже в бели костюми, раздаващи брошури за къмпингуване, което можеше да се окаже доста интересно. Прозя се и зарови глава във възглавницата. Почти беше успяла да изключи всякакви мисли от главата си, когато й хрумна една последна идея. Може пък да бе телеграма от къщи, ами ако на някой му се бе случило нещо ужасно?

Скочи и хукна надолу.

— Да, идвам! — Отметна косата от очите си и отвори вратата със замах.

Не беше нито телеграма, нито дистрибутор. На прага стоеше Джъстин Честърфийлд. Джаки реши, че това изобщо не бе от най-добрите дни. Облегна се на вратата и се усмихна малко глупаво.

— Здравейте.

— Здравейте. Дали Нейтън си е у дома?

— Съжалявам, няма го. — Пръстите й стискаха бравата и я подтикваха да затвори вратата тихо и плътно. Това щеше да е прекалено грубо. Тя почти чу гласа на майка си как я укорява. Пое си дълбоко дъх и се постара гласът й да звучи нормално. — Не е казал нито къде отива, нито кога ще се върне, ала ако искате, заповядайте да го почакате.

— Благодаря. — Погледнаха се преценяващо и Джъстин влезе.

Жената бе облечена така, сякаш току-що слизаше от яхта, помисли си Джаки, обзета от неприятно чувство. В Хаянис порт. В самото начало на сезона високото изваяно тяло на Джъстин грижливо представяше бели панталони и алена копринена тениска. Беше добавила семпло, но елегантно колие от преплетени златни халки и стилни обеци от същата плетка. Косата й бе пусната и се стелеше по раменете, вдигната над слепоочията с две седефени гребенчета.

Беше съвършена. Прелестна, великолепно поддържана жена с безупречни маниери. Джаки бе доволна, че я мрази.

— Надявам се да не ви притеснявам… — започна Джъстин.

— Ни най-малко — Джаки я покани с жест в хола. — Чувствайте се като у дома си.

— Благодаря. — Джъстин влезе бавно и остави голямата си чанта на една от масичките. Чантата бе комплект с белите лачени обувки от змийска кожа. — Вие сигурно сте Джаклин, братовчедката на Фред.

— Сигурно.

— Аз съм Джъстин Честърфийлд. Стара приятелка на Нейтън.

— Познах ви по гласа. — Възпитанието накара Джаки да протегне ръка. Пръстите им се докоснаха за кратко и по устните на Джъстин затрептя усмивка. За нещастие на Джак усмивката й бе приятелска и много приятна.

— И аз по вашия. Според Нейтън, Фред е точно толкова коварен, колкото и чаровен.

— Дори повече, вярвайте ми. — Значи такива жени предпочиташе Нейтън. Стилни, изискани, зашеметяващи. Джаки се постара да не въздиша и влезе в ролята си на домакиня. — Да ви предложа ли нещо? Студена напитка, кафе?

— С удоволствие бих изпила нещо студено, ако не ви затруднявам.

— Добре. Заповядайте. Идвам след минутка.

Джаки не спря да си мърмори през всичкото време, докато правеше лимонадата и подреждаше масленките върху едно от кристалните плата на Нейтън. Много рядко й се случваше да се замисля за външния си вид, когато си беше вкъщи. Ала точно днес ли трябваше да си облече най-удобните и най-продрани къси панталонки с огромната тениска без ръкави на дръзки зелени и жълти райета. По ръцете й имаше малко състояние във вид на пръстени, но пък беше боса. Яркият лак на ноктите на краката бе започнал да се лющи.

Я, по дяволите, каза си тя и направи един напълно безполезен опит да среши с пръсти косата си. Госпожа Съвършенство печелеше по точки.

Сигурна бе, че Сара би проявила същата любезност към Карлота, ала й се струваше, че Сара бе много по-добър човек от Джаклин Р.Макнамара. Решена да не дава никакъв повод на Нейтън да мрънка, тя взе подноса и се върна при гостенката си. Гостенката на Нейтън.

Слънчевата светлина и типично мъжките цветове в стаята подчертаваха красотата на Джъстин. Не й беше приятно да го признае, но Джаки си бе честен човек.

— Много мило от ваша страна — каза Джаклин, когато домакинята се настани. — Всъщност надявах се да имаме възможност да си поговорим. Много ли сте заета? Нейтън ми каза, че работите над една книга.

— Така ли? — Учудване, а не желанието да се побъбри със съперницата, накара Джаки да се настани удобно. Не бе и помисляла, че Нейтън си спомняше, че тя пише, още по-малко, че би казал на някого. А Джъстин бе вторият човек, след госпожа Грейндж, който не се подсмиваше, когато заговори за писателския й опит.

— Да, той каза, че пишете роман и че сте изключително упорита и много организирана в работата. Нейтън много държи на добрата организация.

— И аз така забелязах. — Джаки откри, че няма нищо против да пийне по една чаша лимонада с тази жена. Джъстин й бе предоставила идеалната възможност да се извини и да се скрие на горния етаж. След втората глътка Джаки прецени, че бе по-добре да не го прави. — Всъщност, когато звъннахте, тъкмо мислех да си почина.

— Какъв късмет. — Джъстин си взе сладка и отхапа. Парфюмът й бе много изискан, ненатрапчив, ала наситен и женствен. Джаки забеляза, че ноктите й бяха дълги, заоблени и лакирани в бледорозово. Носеше само един пръстен, невероятен опал, обграден от диаманти — Първо би трябвало да се извиня.

Джаки прекъсна за миг наблюденията си, за да повдигне едната си вежда.

— Да се извините ли?

— За недоразумението между вас с Нейтън. — Джъстин забеляза с известна завист, че по бистрата и гладка кожа на Джаки нямаше никаква следа от грим. — Аз накарах Нейтън да помоли Фред да се премести тук, докато е в Европа. Тогава това ми се струваше отлично разрешение, защото Нейтън се притесняваше, че къщата ще бъде необитаема прекалено дълго, а пък Фред беше на кръстопът.

— Фред е винаги на кръстопът — отвърна Джаки над ръба на чашата. Погледна Джъстин с известно съжаление. Чарът на Фред може и да не беше повлиял на госпожа Грейндж, но чистачката бе просто едно изключение.

— Той си има начини да те накара да повярваш, че ще превърне сламата в злато. Стига другият да плати сламата.

— И аз така разбрах. — По очите на Джъстин пролича, че сравнението й хареса. — Струва ми се, че… Чувствам се донякъде виновна, че Фред е избягал с парите ви и ви е излъгал.

— Няма нищо. — Джаки отхапа лакомо от масленката. — С Фред се познаваме от деца. Ако някой трябваше да прозре намеренията му, то това бях аз. Както и да е — добави тя с усмивка, която бе светска и хладнокръвна според нея, — двамата с Нейтън стигнахме до взаимноизгодно споразумение.

— И той така ми каза. — Джъстин отпи от лимонадата, докато наблюдаваше Джаки над ръба. — Разбирам, че сте първокласна готвачка.

— Да. — Тя не смяташе да отрича истината, ала се зачуди какво друго Нейтън бе сметнал за необходимо да разкрие пред Джъстин. Ако предстоеше скандал, защо просто не се заемаха със задачата?

— Аз никога не съм могла да смеся две съставки, след което някой да разбере какво има в крайния продукт. Наистина ли сте учили в Париж?

— Коя специалност? — Джаки не може да се сдържи и се усмихна. Не бе имала намерение да хареса Джъстин. Жената наистина се владееше съвършено и бе изключително възпитана, а очите й излъчваха доброта. А пък добротата, независимо от вида, в който бе представена, винаги я бе привличала.

Джъстин й се усмихна на свой ред и напрежението между тях намаля с няколко градуса.

— Госпожице Макнамара — Джаклин — мога ли да съм откровена?

— Това обикновено е най-бързият начин.

— Ти съвсем не си това, което очаквах.

Джаки се отпусна назад и седна с кръстосани крака.

— А какво очакваше?

— Винаги съм си мислела, че когато Нейтън се влюби, тя ще бъде много изискана и високомерна. Направо отегчителна.

Джаки преглътна набързо лимонадата.

— Чакай малко. Ти каза, че Нейтън е влюбен, така ли?

— Болен е от любов. Нима не си забелязала?

— Прикрива се добре — измърмори Джаки.

— Е, снощи ми стана пределно ясно. — Очите на Джаки блеснаха веднага. — Между другото, ние сме само приятели. — Джъстин сви леко рамене. — Ако аз бях на твое място, щях да съм благодарна някой да ми разкрие тези неща.

Блясъкът в очите на Джаки лумна отново, но бързо се сви. Не й се случваше често да се чувства като глупачка, ала когато това се случеше, тя просто го приемаше.

— Наистина съм ти благодарна, че ми каза, и че призна, че сте само приятели. А би ли ми казала защо никога не се е получило нищо?

— И аз се чудя. — С лекотата на жена, която никога не качва излишни килограми, Джъстин се пресегна за нова масленка. — Предполагам, че не сме улучвали подходящия момент. Аз не съм независима. — Това бе придружено от ново свиване на рамене. — Приятно ми е да съм женена и да съм част от една двойка, затова го правя често. Когато се запознах с Нейтън, бях женена. После, след първия развод, се оказахме в различни части на страната. И все така продължава вече почти десет години. Както и да е, достатъчно е да кажа, че винаги имах връзка с някой друг, а пък Нейтън се бе отдал на работата си. Кой знае защо предпочиташе нещата да си останат така.

На Джаки й се прииска да попита защо, тъй като предполагаше, че Джъстин можеше да й даде някои от отговорите. Но не можеше да стигне чак дотам. Ако нещата между нея и Нейтън потръгнеха, то обясненията трябваше да дойдат от него самия.

— Благодаря ти, че ми каза. Май трябва да ти призная, че съвсем не си това, което очаквах.

— А какво очакваше?

— Една пресметлива авантюристка, сърцето й обвито в лед, пуснала пипалата си към моя човек. Прекарах почти цялата вечер снощи да си представям как не те харесвам. — Когато устните на Джъстин се изкривиха при тези думи, Джаки остана доволна, че не бе сложила брадавица на Карлота.

— Значи не съм сбъркала, когато прецених, че държиш на Нейтън?

— Влюбена съм в него.

Джъстин отново се усмихна. В тази усмивка имаше загриженост, която разкри на Джаки много повече, отколкото думите.

— Той има нужда от някого. Нейтън, разбира се, не смята така, ала е истина.

— Знам. И това ще бъда аз.

— В такъв случай, желая ти успех. Нямах намерение да го правя, когато дойдох.

— И какво те накара да си промениш намерението?

— Ти ме покани, предложи ми напитка, въпреки че ти се искаше да ме изпратиш по дяволите.

Джаки се усмихна.

— А пък аз си въобразявах, че съм толкова дискретна.

— Не, не си. Джак… Нали така ти казва Нейтън?

— Почти винаги.

— Джак, истината е, че не можеш да наречеш връзките, които съм имала, внушителен брой, всъщност, нека бъдем откровени, те всичките бяха отвратителни, но независимо от това, ще ти дам един съвет.

— Готова съм да приема всичко, което ми се предлага.

— Някои мъже имат нужда от повече подбутване, отколкото други. Що се отнася до Нейтън, ще трябва да използваш и двете си ръце.

— Така и смятам да направя. — Тя килна глава на една страна и се замисли. — Знаеш ли, Джъстин, имам един братовчед. Втори братовчед по бащина линия. Не става дума за Фред — поясни прибързано Джаки. — Той е професор в университета на Мичиган. Харесваш ли интелектуалци?

Джъстин се разсмя и остави чашата си на масата.

— Попитай ме отново след шест месеца. Сега съм в творчески отдих.

 

 

Когато Нейтън се прибра след няколко часа, той нямаше представа за посещението на Джъстин, нито пък за заключението, до което двете бяха стигнала в хола му. Може би така беше най-добре.

Беше достатъчно зле, че се радваше на завръщането си у дома. И тази радост бе различна от чувството, което изпита при завръщането си от Германия. Тогава нямаше търпение да се наслади на познатото, на усамотението, което си бе създал с течение на годините. Никога не го бе намирал за натрапчиво, просто си беше истинско удобство.

А сега, част от него, част, която все още не бе готов да признае, че съществува, ликуваше от завръщането вкъщи при Джаки. У него зрееше очакване, надигаше се вълнение, защото знаеше, че тя ще поговори с него, ще си почине, докато е с нея, дори ще се надприказва с нея. Непознатото, нейното присъствие, придаваше ново измерение на очакваното прибиране у дома. Предизвикателството да я надхитри вече се бе превърнало в навик, който дори не бе усетил, че придобива. В един момент бе престанал да се дразни, че бе нахлула неканена в живота му.

Още щом отвори вратата, чу музиката. От кухнята не се носеше рок, с който бе започнал да свиква, а прелестен, чувствен валс на Щраус. Въпреки че не бе сигурен дали трябва да се тревожи заради смяната на радиостанцията, Нейтън внимателно се промъкна в кабинета си, за да остави куфарчето и тубусите с чертежите за предстоящия проект в Денвър.

Разхлаби връзката и се отправи към кухнята. Както обикновено, усети великолепна миризма.

Джаки не бе в обичайните къси панталонки. Беше в гащеризон от някаква мека копринена материя в цвета на разтопено масло. Той прилепваше по тялото й и подчертаваше най-доброто. Беше боса, само с една дървена обеца. В момента режеше хрупкав хляб. Внезапно го проряза остро и напълно ясно чувство, че трябва да се обърне и да избяга колкото може по-бързо и колкото може по-надалече. Това чувство го подразни и Нейтън пристъпи напред.

— Здрасти, Джак.

Беше усетила, че бе влязъл, ала успя да си придаде вид на леко изненадана, когато се обърна.

— Здрасти.

Изглеждаше толкова привлекателен в костюм, възелът на вратовръзката леко отпуснат. Сърцето й се преобърна, а тя пристъпи напред и го целуна по бузата.

— Как мина денят ти?

Той не знаеше какво да мисли. Какво се бе променило? Веднага разбра, че се бе нуждаел именно от тази небрежна целувка, и се притесни.

— Беше много натоварен — отвърна Нейтън.

— Ще трябва да ми разкажеш, но първо малко вино. — Джаки вече разливаше виното в две чаши. Лъчите на слънцето се пречупиха в кехлибарената течност и кристала. — Надявам се да си огладнял. Ще съм готова след няколко минути.

Той пое виното, без да я попита как така успяваше винаги да прецени времето. Зачуди се дали не бе успяла да му лепне някое проследяващо устройство.

— Успя ли да поработиш днес?

— Доста работа свърших. — Тя започна да подрежда нарязания хляб в панер. — Малко се поразсеях следобеда, ала след това успях да наваксам. — Устните й се извиха, когато повдигна чашата с виното и Нейтън отново усети, че имаше нещо, което трябваше да знае, но за което не искаше да задава въпроси. — Реших да се съсредоточа на първите сто страници през следващата седмица, за да ги приготвя и изпратя на познатия агент в Ню Йорк.

— Браво — каза той и се зачуди защо тази идея събуди в него паника. Искаше Джаки да напредва, нали така? Колкото по-добре й вървеше работата, толкова по-малко виновен щеше да се чувства, когато й съобщеше, че времето й бе изтекло. Логиката не бе в състояние да премахне глождещия страх, че тя можеше да му съобщи, че вече няма нужда от къщата за работата си и че си отива. — Сигурно ти върви добре.

— По-добре, отколкото очаквах, а очакванията ми винаги са доста високи. — Таймерът бръмна и Джаки се обърна към печката. За щастие движението скри усмивката й. — Мислех да вечеряме на терасата. Толкова приятна вечер.

Предупредителните звънчета отново зазвучаха, ала вече приглушени и не чак толкова настойчиви.

— Ще завали.

— Не и в близките час-два. — Пъхнала ръце в домакинските ръкавици, тя извади тавичката. — Надявам се да ти хареса. Казва се вайсбратен. — Джаки изговори чуждото име без запъване, все едно че говореше езика.

Имаше нещо, което създаваше уют и спокойствие, породено от домашно приготвената вечеря с все още димящия сос.

— Изглежда страхотно.

— Много простичка австрийска рецепта — каза му тя. Значи затова беше пуснала виенски валс, каза си Нейтън. — Вземи хляба, аз вече съм сложила навън.

И отново преценката й за времето бе невероятна. Слънцето се снишаваше. Облаците, които се събираха в небето и щяха да докарат дъжда чак през нощта, бяха обагрени в розово и оранжево. Въздухът бе хладен, от изток се носеше лек бриз, който напомняше за морето.

Кръглата маса на терасата бе подредена за двама. Нямаше нищо официално. Дори не можеше да я нарече романтична. Пъстри подложки, които Джаки сигурно бе купила сама, бяха поставени под белите му чинии за ежедневна употреба. Тя бе сложила и цветя, просто пролетни нарциси в една изрисувана многоцветна бутилка. И тази бутилка не бе негова, което го накара да предположи, че сигурно бе обикаляла местните магазини.

Настани се, а Джаки започна да сервира.

— Все още не съм ти благодарил за ястията.

Тя му се усмихна и се настани срещу него.

— Такава ни беше уговорката.

— Знам, но ти се стараеш много повече, отколкото трябваше. Много съм ти задължен.

— Благодаря. Истината е, че обичам да готвя, когато има с кого да се храня. Няма нищо по-потискащо от това, да готвиш за сам човек.

Той не се бе замислял. Преди.

— Джак…

Тя вдигна поглед към него, очите й големи, кръгли, нежни, и Нейтън забрави какво искаше да каже. Посегна наслуки, за да вземе чашата с виното.

— Аз… Ами… Май започнахме с грешка. Тъй като и двамата сме жертви, ако мога така да се изразя, бих искал да постигнем някакво примирие.

— Мислех, че сме го постигнали.

— Говоря ти за нещо официално.

— Добре. — Джаки повдигна чашата си и се чукнаха. — За дълъг живот, изпълнен с благоденствие.

— Моля?

Тя се изкиска над чашата.

— Трябваше да се сетя, че едва ли си почитател на Стар Трек. Това е поздрав оттам, Нейтън, ала за да опростим нещата, бих искала да ти пожелая всичко най-хубаво.

— Благодаря. — Без да се замисля, той разхлаби още вратовръзката си. — Разкажи ми за книгата.

За пръв път, реши Нейтън, Джаки остана безмълвна. Устните й се разтвориха, не за усмивка, нито пък, за да се заяжда, а от искрено учудване.

— Наистина ли? — попита след малко тя.

— Да, искам да разбера повече. — Той си взе резен хляб и го намаза с масло. — Не искаш ли да говориш за това?

— Напротив, ала не съм и предполагала, че може да ти е интересно. Нито си ме питал, нито си споменавал, а аз си знам, че на хората не им се занимава с мен, когато се заема с нещо, защо отдавам всичко от себе си и губя реалната си преценка. Затова ми се струваше, че е най-добре да не ти говоря нищо за книгата, защото така или иначе те дразня. Реших, че при тези обстоятелства, след като си разчитал на Фред и след шест месеца във Франкфурт, сигурно си я намразил.

Нейтън взе една хапка, сдъвка и прецени.

— Разбирам те — каза той. — Не мога да ти опиша колко много ме ужасява, но те разбирам. Защо все пак не ми разкажеш за книгата си?

— Добре… — Джаки навлажни устни. — Действието се развива някъде в Аризона, през седемдесетте години на деветнайсети век, приблизително десетилетие след Мексиканската война, когато е отстъпена на Щатите като част от Ню Мексико. Поиграх си малко с по-общата част и отначало сложих действието да се развива в началото на осемнадесети век, когато все още тази територия е била европейска, ала после реших, че предпочитам да премина направо към същността на нещата.

— Нещата през осемнадесети век не си ли заслужават?

— Напротив. — Тя си взе филия хляб и я пречупи, преди да осъзнае, че бе много нервна. — Само че Джейк и Сара не са били родени по онова време. Това са главните ми герои — поясни Джаки. — Всичко се върти около тях и ми се искаше да започна всичко сто години преди тяхното появяване. Той е стрелец, а тя е възпитана в манастир. Беше ми приятно да оставя действието да се развива в Аризона, защото там е истинското превъплъщение на стария американски Запад. Братята Ърп, семейство Клейтън, Тумстоун, Тусон, апахите. — Притеснението й изчезна, изместено от въображението. — В граничните райони се е проливала много кръв.

— Престрелки, ловци на глави, индиански нападения, така ли?

— Именно. Идеята е, че Сара се връща на Запад, след като баща й умира. Той, бащата на Сара, я е накарал да повярва, че е заможен миньор. Момичето е израснало на изток и е научена на всичко, което е задължително за изисканите млади дами от добрите семейства. След неочакваната му смърт заминава за Аризона и открива, че през всичките тези години е живяла в лукс на изток, докато баща й едва успявал да припечели нещичко от запуснатата си златна мина и е харчел всяка изкарана стотинка за образованието й.

— И ето че тя се оказва безпарична, сираче и не на място.

— Точно така. — Доволна от него, Джаки сипа още вино. — Което означава, че веднага става уязвима, читателят й съчувства, а тя се оказва в опасност. Както и да е, много скоро открива, че баща й не е починал при случайно срутване, а е бил убит. По това време Сара вече се е сблъсквала няколко пъти с Джейк Редмън, непоколебимият наемник ренегат, който олицетворява всичко, което тя е възпитана да презира. Но по време на едно нападение на апахите той я спасява.

— Значи не е чак толкова лош.

— Необработен диамант — обясни Джаки, докато отхапваше хляб. — Виж, по онова време в този район е имало много миньори и авантюристи, ала войната между щатите и оттеглянето на войските забавили заселническия процес, затова апахите все още били водещата сила. Мястото било изключително опасно за една фина и изнежена млада дама.

— Само че тя остава.

— Ако побегнеше, щеше да изглежда жалка, а не да буди съчувствие. Разликата е огромна. Сара трябва да открие кой е убил баща й и защо. Освен това тя е отчаяно, макар и първоначално неосъзнато, привлечена от Джейк Редмън.

— И той от нея.

— Именно. — Джаки му се усмихна, докато въртеше чашата с вино. — Виж, Джейк, също като много мъже, а и жени, не приема, че има нужда от друг човек до себе си, определено не и от някоя, която би променила начина му на живот и би го притиснала да се установи на едно място. Той е единак, винаги е бил единак и смята да остави нещата така.

Нейтън повдигна едната си вежда, докато отпиваше.

— Много умно — отбеляза тихо той.

Доволна, че бе забелязал връзката, тя също се усмихна.

— И аз така си помислих. Само че Сара е твърдо решена. След като открива, че го обича, тя разбира, че животът й никога няма да е пълноценен без него. А и Карлота прави всичко по силите си, за да усложни положението.

— Сега пък Карлота.

— Най-известната дама с лоша слава в града. Не че толкова иска Джейк, въпреки че всъщност го иска. Всички го искат. Истината е, че тя мрази Сара и всичко, което въплъщава Сара. Освен това много добре знае, че бащата на Сара е бил убит, защото след пет години къртовски труд е открил главната златна жила. Мината, сега вече собственост на Сара, струва цяло състояние. Това е, дотук съм стигнала.

— И как завършва?

— Не знам.

— Как така не знаеш? Ти я пишеш тази книга, трябва да знаеш.

— Не, не знам. Всъщност почти съм сигурна, че ако знаех, нямаше да е наполовина толкова забавно да се залавям всеки ден за работа. — Тя предложи да му сипе още от ястието, но Нейтън поклати глава. — И за мен романът е напълно непознат, ала вече приближавам развръзката. Само че това не е като чертеж, Нейтън. — Джаки забеляза, че той не я разбира, затова се наклони към него и подпря лакти на масата. — Ще ти обясня защо смятам, че от мен нямаше да излезе добър архитект, въпреки че процесът на създаване на нещо ме омагьосва, а пък да вземеш един празен парцел и да му вдъхнеш живот с една сграда е истинско вълшебство. — При тези думи Нейтън отново я погледна. Това, което тя каза, и начинът, по който го формулира, отразяваше с такова съвършенство чувствата му, че той си помисли дали Джаки не бе влязла тайничко в ума му. — Трябва да знаеш всяка малка подробност от самото начало чак до края. Още преди първата копка трябва да си сигурен какво да очакваш накрая. Когато строиш, ти не си отговорен единствено за създаването на една красива функционална сграда. Отговорен си и за живота на хората, които ще работят и живеят там, за минувачите наоколо, за тези, които ще се качват по стълбите и ще ползват асансьорите. Нищо не може да бъде оставено на случайността, а въображението ти трябва да се съобразява с безопасността и практичността.

— Мисля, че грешиш — каза след малко Нейтън. — От теб е щяло да излезе прекрасен архитект.

Тя му се усмихна.

— Не, това, че разбирам нещата, не означава, че мога да ги направя. Вярвай ми, пробвала съм. — Джаки докосна леко и приятелски ръката му. — Ти се отличен архитект не само защото разбираш нещата, а и защото умееш да съчетаваш изкуството с практичност, творчеството с изискванията на живота.

Той я гледаше замислен, трогнат и доволен от прозренията й.

— При теб така ли е с писането?

— Надявам се. — Тя се отпусна назад и загледа струпващите се облаци. След като се стъмнеше, щеше да завали. — Цял живот се лутам и търся творчески отдушник. Музика, рисуване, танци. На десет години написах първата си соната. — Устните й се извиха в нещо като подигравателна усмивка. — Бях преждевременно узряла.

— Наистина ли?

Джаки се разсмя и отново пое чашата си.

— Сонатата не беше блестяща, но все чувствах, че трябва да правя нещо. Родителите ми бяха изключително търпеливи, въпреки че невинаги го заслужавах. Този път… Май звучи глупаво на моята възраст, ала този път ще ги накарам да се гордеят с мен.

— Не е глупаво — прошепна Нейтън. — Винаги се стремим да получим одобрението на родителите си.

— А ти постигнал ли си го, Нейтън?

— Да. — Изрече го яростно и остро. Усети как бе отговорил и се усмихна. — И двамата са много доволни от постиженията ми.

Тя реши да го поразпита още малко.

— Баща ти не е архитект, нали?

— Не, финансист.

— Виж ти. Странно е, като се замислиш. Сигурно родителите ни са си пили коктейлите заедно неведнъж и два пъти. Джей Ди има огромни интереси в областта на финансирането.

— Наричаш баща си Джей Ди?

— Само когато мисля за него като за бизнесмен. Той така се впряга, когато вляза в офиса му, седна на бюрото и кажа, „Добре, Джей Ди, сега ще продаваме или ще купуваме?“

— Ти много го обичаш.

— И още как. И мама също, дори и когато натяква. Все мрънка, че трябва да замина за Париж и да се приведа в приличен вид. — Намръщи се леко и докосна крайчетата на косата си. — Според нея французите ще намерят начин да ме превърнат в елегантна и изтънчена дама.

— Харесваш ми такава, каквато си.

Нейтън отново забеляза изумлението, проблеснало по лицето й.

— Това е най-хубавото нещо, което някой ми е казвал.

Той се замисли, вгледан в очите й, когато чу първия гръм.

— Хайде да внесем нещата вътре. Ще започне да вали.

— Добре. — Джаки стана веднага и започна да разчиства масата. Бе глупаво да се трогва от подобни думи. Не й бе казал нито че е красива, нито изключителна. Не й бе казал, че я обича до полуда. Просто й заяви, че я харесва такава, каквато е. Нищо друго нямаше да има по-голямо значение за жена като нея.

В кухнята се заеха с почистването, за няколко минути потънали в мълчание.

— Предполагам — подзе тя, — че след като си облечен така, едва ли си прекарал деня на плажа.

— Не. Имах срещи. С клиенти от Денвър.

Джаки погледна към остатъка в бутилката вино и прецени, че не бе достатъчно, за да го прибере и го раздели и на двамата.

— Така и не си казал какво ще строиш.

— Ес и Ес Индъстрийз искат свой център в Денвър. Трябва им офис сграда.

— Не прави ли за тях сграда преди няколко години в Далас?

Нейтън я погледна учудено.

— Да.

— И тази ли ще бъде в същия стил?

— Не. В Далас я направих с изчистени линии, малко футуристична. Много стъкло и стомана, нетрадиционна. Този път ще бъде нещо по-класическо. С по-меки линии, по-характерни.

— Мога ли да видя чертежите?

— Стига да искаш.

— Искам. — Тя избърса ръце и му подаде наполовина пълната чаша. — Ще ми ги покажеш ли?

— Добре. — Той дори не се учуди, че Джаки иска да ги види, сигурен, че мнението й бе от значение за него. Това бе нещо ново за него, нещо, за което щеше да мисли по-късно. Ставаше все по-мрачно заради струпалите се облаци.

Бюрото му бе чисто. Нейтън никога не отиваше на среща, без преди това да бе разчистил бюрото от документи и прибрал писмата. Извади чертежите и ги разгърна. С неподправен интерес Джаки се приведе над рамото му със стиснати устни.

— Отвътре ще бъде в кафяви тухли — започна той, докато се опитваше да не обръща внимание на докосването на косата й до бузата си, когато тя се приведе по-близо. — Всичко ще бъде заоблено, няма да има строги линии.

— Прилича на стил Деко.

— Именно. — Защо не бе усетил парфюма й по-рано? Да не би вече да бе свикнал с него, или причината бе, че Джаки стоеше прекалено близо до него, толкова близо, че само можеше да я докосне с най-малкото усилие? — Прозорците ще са сводести и… — При тези думи тя вдигна поглед и се усмихна. Проявата на разбиране и търпението не биваше да го карат да се чувства неудобно, но Нейтън веднага отмести поглед към чертежа на бюрото. — Всеки отделен офис ще има поне един прозорец. Винаги съм смятал, че човек се настройва по-творчески, когато не е като в клетка.

— Точно така. — Джаки все още се усмихваше и никой от двамата вече не гледаше чертежите. — Много красива сграда, внушителна, без да е потискаща. Класическа, без да е скучна. Всички акценти ще са в розово, предполагам.

— За да се сливат с тухлите. — И устните й бяха розови, много меко, макар и наситено розово. Само с едно трепване и можеше да ги вкуси.

Този път бе сигурен, че чу гръмотевицата много по-близо над тях.

Отдръпна се развълнуван. Без да каже и дума, започна да навива чертежите.

— Покажи ми проекта за интериора.

— Джак…

— Не е честно да оставяш недовършени неща.

Той кимна и разтвори следващия чертеж. През цялото време го бе знаел. Всяко започнато нещо трябваше да бъде довършено.