Нора Робъртс
Дни на промени (6)

Шеста глава

Джаки не се срамуваше, че бе разкрила на Нейтън чувствата си. Не искаше да си върне думите назад. Едно от убежденията й беше, че няма смисъл да премисляш вече взетото решение.

Както и да е, и да си върнеше думите, и да съжаляваше за тях, нямаше да промени факта, че това бе самата истина. Нямаше намерение да се влюбва в Нейтън, което правеше нещата още по-хубави и значими. В други моменти в живота си, когато се запознаеше с някой и преценеше, че той може да е отреденият й от съдбата, тя си налагаше да се влюби.

С Нейтън любовта я споходи внезапно, без да се замисля и да планира. Просто се бе случило, както винаги тайно се бе надявала, че ще стане. В сърцето си знаеше, че не можеш да планираш любовта, затова бе започнала да вярва, че никога нямаше да я изпита.

Той не бе идеалният за нея, поне не си го бе представяла така. Дори и сега Джаки не бе сигурна, че Нейтън притежаваше качествата, които тя одобряваше в мъжете.

Но това нямаше никакво значение, защото го обичаше.

Нямаше нищо против да му даде време — няколко дни, дори седмица — за да й отвърне по начина, по който сметнеше за необходимо. Колкото до нея, не изпитваше никакво съмнение, че нещата щяха да се подредят от само себе си. Обичаше го. Съдбата се бе намесила в лицето на братовчеда Фред и ги бе събрала. Може би Нейтън все още не го бе разбрал. Докато разбиваше яйцата за суфле, Джаки се усмихваше. Всъщност беше сигурна, че Нейтън все още не го бе разбрал, ала тя бе тъкмо това, от което той се нуждаеше.

Когато един мъж разсъждаваше логично, консервативно и — ами, да, дори малко задръстено — той имаше нужда от любовта и разбирането на жена, която не притежава нито едно от тези качества. А същата тази жена — тя самата, поне в този случай — щеше да обича мъжа, Нейтън, защото той си бе такъв. Щеше да приеме особеностите му за приятни, но в същото време нямаше да му позволи да се превърне в някой досаден сухар.

Много ясно се представяше как щяха да протекат нещата при тях в идните години. Щяха да се сближават все повече и повече и да проявяват разбиране един към друг, дотолкова, че всеки щеше да разбира какво мисли другият. Нямаше да е възможно винаги да мислят еднакво, ала щяха да се разбират. Нейтън щеше да чертае, щеше да има оперативки, докато Джаки щеше да пише и от време на време да прескача до Ню Йорк, за да обядва с издателя си.

Когато се налагаше да пътува по работа, тя щеше да го придружава и да му помага и подкрепя в работата, както и той щеше да й помага в нейната. Когато му се налагаше да наглежда изграждането на някой от обектите си, Джаки щеше да се занимава с проучвания.

И така, докато се появяха децата. Тогава, в продължение на няколко години, и на двамата щеше да им се наложи да са по-близо до дома, за да се грижат за семейството. Тя не искаше да си представя дали щяха да са момчета, или момичета, нито пък какъв щеше да бъде цветът на косите им, защото най-ценните неща трябваше да бъдат изненада. Но Джаки бе сигурна, че Нейтън щеше да бъде мек като памук, когато се появяха децата.

И тя щеше да е до него, винаги, да разтрива раменете му, за да разсейва напрежението, да го кара да се разсмее, когато го обхванеше някое от мрачните му настроения, да наблюдава как се разраства геният му. С нея той щеше да се усмихва повече. С него Джаки щеше да стане по-постоянна. Щеше да се гордее с него, а Нейтън — с нея. Когато тя спечелеше награда Пулицър, щяха да изпият едно великолепно шампанско и да се любят цяла нощ.

Всичко бе съвсем просто. Единственото, което сега трябваше да направи, бе да изчака, за да разбере той колко прости бяха нещата.

Тогава телефонът звънна.

С купата, стисната в сгъвката на лакътя, Джаки пое слушалката от стената.

— Ало.

След кратко колебание прозвуча приятен глас.

— Да, това домът на Пауъл ли е?

— Да. Мога ли да ви помогна?

— Бих искала да говоря с Нейтън, ако обичате. Обажда се Джъстин Честърфийлд.

Името й не беше непознато на Джаки. Всъщност тя знаеше коя е. Джъстин Честърфийлд, наскоро разведената любимка на светските хроникьори. Името й отваряше вратите в Бриджпорт, Монте Карло и Сент Мориц. В подходящия сезон, разбира се. Джаки вярваше в шестото чувство, ала в момента изобщо не обърна внимание на това, което я обзе.

Изкушаваше се да затвори, но реши, че това едва ли щеше да реши нещо.

— Разбира се. — Майка й щеше да е очарована от внимателно изречения отговор. — Само да проверя дали е свободен, госпожо Честърфийлд.

Беше смешно да ревнува от глас по телефона. Освен това тя не бе способна на чувството ревност. Въпреки това изпита огромно удовлетворение, когато се изплези на слушалката, преди да отиде да намери Нейтън.

Тъй като той тъкмо слизаше по стълбите, не й се наложи да го търси.

— Търсят те по телефона. Джъстин Честърфийлд.

— Така ли? — Почувства се гузен, въпреки че сам не разбираше защо. Защо наистина да се чувства гузен заради обаждането на стара приятелка? — Благодаря. Ще говоря от кабинета.

Джаки не остана в хола. Не беше нарочно. Как да се въздържи, след като коляното я засърбя и тя остана, за да се почеше, когато Нейтън влезе в кабинета и пое слушалката.

— Джъстин, здравей. Преди няколко дни. Нова икономка? Не, това беше… — Как би могъл той или който и да било друг да обясни Джаки? — Всъщност щях да ти звънна. Да, за Фред Макнамара.

Когато реши, че ако продължи да се чеше, ще й потече кръв, Джаки се върна в кухнята. Щом влезе, веднага впи поглед в телефона. Колко щеше да е лесно да вземе слушалката, много бавно, много тихо, единствено за да провери дали Нейтън все още говори. Пое я леко и много внимателно и я поднесе към ухото си. След това изломоти някаква ругатня и я стовари върху вилката. Шумно.

Не се интересуваше какво ще каже той на тази жена. Вече си бе създала мислен портрет на Джъстин. Нека Нейтън сам да й обясни как така при него живее друга жена. Идеята й се стори доста смешна и тя увеличи радиото и запя с него.

С неподправеното удоволствие на жена, която обича да готви, продължи да разбива суфлето. Нямаше никакво намерение да блъска шумно съдовете и тиганите в кухнята. Джаки много добре знаеше как да се контролира. Не че й беше навик, ала знаеше как. Това бе само едно телефонно обаждане, нищо повече. Доколкото Джаки знаеше, тази жена се бе обадила на Нейтън, за да набере още един човек за благотворителното си събиране. Или пък искаше да го помоли да й преобзаведе жилището. Имаше десетки напълно невинни и съвсем логични причини, поради които Джъстин Честърфийлд можеше да се обади на Нейтън.

Това бе, защото искаше да го спипа в ноктите си, мислеше си Джаки и в яда си пресипа сместа за суфлето в съда за печене, без да капне и една капчица отвън.

— Джаки?

Тя се обърна, усмивката й внимателна, също като пресилването на сместа.

— Всичко готово ли е? Поприказвахте ли си с Джъстин?

— Исках само да ти кажа, че ще излизам, затова не се притеснявай да приготвяш вечеря.

— Ммм… — Тя бе поставила краставицата върху дъската за рязане и с отмерени бързи замахвания на ножа я превръщаше на кръгчета. — Чудех се дали Джъстин приключи наскоро втория — не, май беше третия — развод.

— Трети, доколкото знам. — Той се поколеба за момент, облегна се на рамката на вратата, загледан в смъртоносната точност, с която Джаки боравеше с ножа. Ревност, каза си Нейтън без капка колебание. Имаше една ревнива жена пред себе си, въпреки че вината съвсем не беше негова. Той отвори уста, но след това веднага я затвори. Може и да беше смешно, ала може би беше за добро, ако тя си мислеше, че двамата с Джъстин имат връзка. — Ще се видим по-късно.

— Приятно прекарване — каза Джаки и заби ножа в дъската с демонстративен замах.

Тя не се обърна, нито пък спря равномерното кълцане на краставицата, докато не чу входната врата да се затваря. Издуха косата от очите си и изсипа сместа за суфлето в мивката. Щеше да си направи хотдог.

 

 

Беше приятно да се заеме отново с работата си, да чуе приглушеното бръмчене на пишещата машина. От огромна помощ беше развитието на новата героиня. Джъстин — ала нека да я наречем Карлота — беше леденостудената, изобретателна, надута мадам от местния бордей. Сърцето й бе от стомана, както и косата. Това бе жена, която използваше мъжете също като чиповете за покер.

А Джейк си беше просто един мъж и също бе завладян от нея. Но Сара ясно виждаше какво представлява тази жена и разбираше, че Джъстин — Карлота — не е само това, което се показва на повърхността.

Уплашен от разгарящите се към Сара чувства, Джейк започва да проявява интерес към Карлота. Мръсницата. Накрая Карлота щеше да го предаде и това предателство за малко да струва живота на Сара, ала за момента Сара трябва да се справи с факта, че мъжът, в когото е влюбена, се обръща към друга жена, за да се освободи от натрупалата се страст.

Джаки би предпочела да създаде една трътлеста Карлота, загубила вече чара си. Дори си поигра с една брадавица. Добре, де, малка брадавичка. Но една грубовата жена нямаше да е от полза нито за образа на Джейк, нито за книгата като цяло. Джаки скъса тази първа страница и се зае сериозно за работа.

Карлота беше очарователна. По един студен пресметлив начин. Джаки бе виждала снимка на Джъстин достатъчно често и можеше да я опише. Бледа, слаба, с ясносини очи също като планинско езеро и тънка, почти детска уста. Тънка изваяна шия и пшениченоруса коса. Тя имаше високи ясно изрязани скули и крака на балерина. Като се позова на художествената измислица, Джаки си позволи да направи вида на героинята си малко по-груб, добави няколко черни щрихи и я дари с проблем с алкохола.

Докато пишеше, започна да си представя героинята много по-ясно, дори започна да разбира нуждата, която Карлота изпитваше да използва и захвърля мъжете, да живее благодарение на низките им страсти и слабости. Откри, че Карлота бе имала ужасно детство, а по време на първия си брак бе била малтретирана. Това, за съжаление, смекчи отношението й към Джъстин, независимо че Карлота замисляше ужасни проблеми за Джейк и Сара.

Когато на Джаки не й останаха повече сили, беше почти полунощ. Каза си, че не е останала толкова късно, за да чака Нейтън, ала си направи маска, за която обикновено си спомняше веднъж-дваж пъти в месеца, изпили си ноктите и разгледа няколко списания.

 

 

В един нарочно изгаси нощната лампа и се загледа в тавана.

Може би всички бяха прави. Може би наистина беше луда. Жена, която се влюбва в мъж, който изобщо не се интересува от нея, направо си търси белята. И сърцето й ще бъде разбито. Това бе първият й опит с разбито сърце, но тя не можеше да каже, че й бе особено приятно.

Ала наистина го обичаше, с цялото си сърце. Това чувство нямаше нищо общо с изпитаното към почитателя на Йейтс или коженото яке. Те й бяха донесли възбуда, точно както ставаше при бегачите на сто метра. Сега бе различно, много по-различно, все едно че се подготвяше за маратон. Възбудата си бе тук, но с нея се бе зародила и решителност, която я подготвяше за предстоящата задача.

Също като и при писането, каза си Джаки и се изправи в леглото. Много точен паралел. При всичките си други начинания в началото бе влагала енергия, ентусиазъм. И всеки път сякаш бе знаела, че я очаква нещо кратко, може би незабравима тръпка, а след това разочарование.

Докато при писането започна с увереността, че това бе работата за нея. То не бе последният й шанс, а единственият. Това, с което се бе заела, бе единственото, което бе търсила през всички тези години на експерименти.

Чувствата й към Нейтън можеха да се опишат по същия начин. Другите мъже, на които бе държала, бяха били просто пружината, която да я изтласка към единствения мъж, с когото искаше да прекара остатъка от живота си.

Ако някой се бе опитал да й попречи да се занимава с писане, дали щеше да го търпи? Нито за миг дори. Наум запретна ръкави и зачака в готовност. На никого нямаше да позволи да й попречи да спечели мъжа, когото искаше. Джъстин Честърфийлд я чакаше битка.

 

 

Беше си пред къщи вече час, ала седеше в паркираната кола, а димът от цигарата му се виеше във въздуха. Колко странно, един мъж да се притеснява да си влезе вкъщи, но ето че това бе самата истина. Тя беше в дома му. В спалнята му. Сега това бе нейната спалня. И никога повече нямаше да бъде просто една спалня.

Видя, че лампата свети, а после Джаки я угаси. Може и да беше заспала. Не беше сигурен дали той ще успее да заспи тази нощ.

Господи, как му се искаше да влезе, да се качи при нея и да се остави на чувствата. Или на заплахата.

Чувствата й нямаха смисъл, не можеше да ги анализира. Отново и отново си представяше начина, по който тя го бе гледала, докато седяха край басейна, каква бе кожата й, след като водата бе изсъхнала, припомняше си звученето на гласа й.

Влюбена съм в теб.

Възможно ли бе, можеше ли да е толкова лесно? Да, за нея, може би. Сега вече я опознаваше и разбираше по-добре и бе сигурен, че влюбването и признанието й в любов за нея бяха толкова естествени, колкото и дишането. Ала Джаки наистина бе влюбена в него.

Можеше да се възползва от това. А тя дори нямаше да го вини. Можеше, без да се чувства виновен, съвсем безсъвестно да направи това, за което копнееше — да влезе в стаята й и да довърши започнатото тази вечер.

Но не можеше. Никога нямаше да забрави изражението в очите й. Доверие, честност и изключителна уязвимост. Мислеше си, че е твърда, силна. Нейтън вярваше, че бе такава, ала до един определен момент. Ако наистина го обичаше, а той я наранеше, като безсъвестно се възползваше от това, което любовта й я подтикваше да му даде, Джаки нямаше да има сили да се съпротивлява. И така, какво да прави с нея?

По-рано тази вечер му се струваше, че знае. Да се срещне с Джъстин бе внимателно пресметнат ход, за да се отдели от Джаки и да покаже както на нея, така и на себе си колко смешна и неправдоподобна би била връзката между тях.

След това се озова в елегантния апартамент на Джъстин, където стаите бяха в бяло и златно, с безценни френски антики и разбра, че не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за Джаки. Хапнаха великолепна задушена сьомга, приготвена от икономката на Джъстин. Нейтън усети, че предпочита пикантното пиле, което Джаки бе приготвила първата вечер.

Усмихнал се бе на Джъстин, облечена в приканваща сатенена бяла домашна роба, светлата й пшеничена коса вдигната на хлабав кок, докато му сипваше бренди. В същия момент се опита да си представи как изглежда Джаки в късите си панталонки.

С Джъстин обсъждаха общи приятели, сравняваха впечатленията си от Франкфурт и Париж. Гласът й бе нисък и успокояващ, преценките й точни и забавни. Спомни си откъслечните реплики и забележки, които Джаки подхвърляше във всеки техен разговор.

Джъстин му бе стара приятелка. Това бе жената, с която винаги се чувстваше спокоен. Познаваше семейството й, те познаваха неговото. Мненията им може би невинаги съвпадаха, но бяха доста сходни. През десетте години, откакто се познаваха, никога не бяха станали любовници. Браковете на Джъстин и пътуванията на Нейтън им бяха попречили, въпреки че между тях винаги съществуваше едно ненатрапчиво привличане.

Сега това можеше да се промени, а те и двамата го съзнаваха. Тя не бе женена в момента, а той си бе у дома. Едва ли щеше да се появи жена, която да познава по-добре, жена, която да му е по вкуса, като Джъстин Честърфийлд.

Докато седеше, настанил се удобно, му се прииска да е в собствената си кухня и да наблюдава как Джаки приготвя поредното ястие, дори и под звуците на проклетото радио.

Реши, че може и да си бе загубил ума.

Вечерта завърши с приятелска, почти братска целувка. Нямаше желание да се люби с Джъстин, въпреки че само Господ знаеше какво точно събужда страстта на един мъж. С възмущение и гняв разбра, че ако бе спал с Джъстин, щеше да си мисли за Джаки и да се чувства като прелюбодеец.

В това поне нямаше никакво съмнение. Значи полудяваше.

Отказа се да размишлява и да търси обяснения и слезе от колата. Докато влизаше в къщата, реши, че ще се отпусне в джакузито, за да може да заспи по-лесно.

Джаки долови някакво движение на долния етаж и се изправи в леглото. Нейтън? Не бе чула да се приближава и да спира кола. Ослушваше се за завръщането му вече повече от половин час и дори и в просъница щеше да разбере. Изправи се в леглото и напрегна слух.

Тишина.

Ако беше Нейтън, защо не се качваше? Подразнена, защото сърцето й блъскаше в гърдите, тя се приближи на пръсти до вратата и надникна.

Ако беше Нейтън, защо се разхождаше на тъмно?

Защото това не можеше да бъде Нейтън, реши Джаки. Сигурно беше влязъл крадец, който вероятно бе наблюдавал къщата седмици наред и бе научил навиците на обитателите, а сега изчакваше подходяща възможност. Сигурно знаеше, че бе сама и предполагаше, че бе заспала, затова се бе вмъкнал, за да ограби Нейтън до шушка.

Притиснала ръка към сърцето си, тя погледна към леглото. Можеше да се обади на полицията, а след това да се пъхне под завивките. Блестяща идея. Щом направи първата колеблива крачка назад, Джаки се спря. Ами ако не беше чула нищо, освен шумовете на къщата? Ако на Нейтън още не му бе дошло до гуша, сигурно тази капка щеше да прелее чашата, когато се върнеше от онази жена и откриеше, че къщата му бе пълна с полиция, защото тя бе вдигнала тревога.

Джаки си пое дълбоко дъх и реши, че първо трябва да се увери, преди да се поддава на паниката.

Бавно слезе по стълбите, притиснала гръб към стената. Не чу никакъв шум. Ако беше крадец, щеше да го чуе, когато се захванеше да краде сребърните прибори.

Само си въобразяваш, каза си тя и стигна на долната площадка. Напрягаше слух в тъмното, ала не долови нищо. Сърцето й се поуспокои и Джаки реши да огледа къщата, защото знаеше, че въображението й щеше да се развилнее, ако си легнеше, без да е задоволила любопитството си.

Започна да си подсвирква, съвсем тихичко, докато обикаляше от стая в стая. Нямаше никой, разбира се, но ако имаше, тя предпочиташе натрапникът да разбере, че е наблизо. Въображението й, според майка й, винаги бе било прекалено развито.

Докато обиколи хола, кабинета на Нейтън, килера и трапезарията, Джаки вече си представяше не просто обикновен крадец, а цяла банда психясали главорези, наскоро успели да се измъкнат от затвора със строг режим в Кентъки. Решена да не обръща внимание на развинтената си фантазия, тя пристъпи в кухнята. Всяка лампа в къщата бе запалена. Посегна към лампата в кухнята и чу тихи провлечени стъпки.

Пръстите й замряха, ала умът й работеше на пълни обороти. Те бяха в зимната градина. Вече бяха станали поне шестима. Единият имаше белег, който минаваше от слепоочието чак до челюстта, и бе тикнат в затвора заради убийства на невинни спящи граждани. Отстъпи крачка назад и се замисли за телефона в стаята си, скрит зад заключената врата. Стъпките приближаваха.

Прекалено късно, мина й през ума. Подтикната от някакъв импулс и отчаяние, Джаки сграбчи най-близкото оръжие — тигана за суфле. Вдигна го високо над главата си и се приготви да се защитава.

Когато Нейтън влезе в кухнята, беше само по слипове и не стана ясно кой бе по-изненадан. Той отстъпи назад и се почувства ужасно притеснен, когато Джаки изпищя и изпусна тигана. Той издрънча оглушително, преди тя да се превие, обзета от истеричен кикот.

— Какво, по дяволите, правиш, защо се промъкваш така из къщата? — Като че ли това щеше да го накара да се почувства по-малко глупаво. Нейтън бе сграбчил кърпата за чинии, за да се скрие зад нея.

Джаки покри устата си с две ръце, докато се задъхваше.

— Реших, че са нахлули четирима мъже, готови да убиват наред. Единият имаше белег, а дребният бе с лице на невестулка.

— И ти, естествено, слезе, за да ги пречукаш с тигана за суфле.

— Не точно. — Все още обзета от кикот, тя се подпря на кухненския плот. — Извинявай, винаги се смея, когато съм обхваната от ужас.

— Естествено.

— Просто реших, че е влязъл крадец, а след това се опитах да се убедя, че няма такова нещо, а после… — Джаки се разхълца. — След това реших, че ти си бандата от Кентъки, водена от мъж на име Буба. Трябва да пийна вода. — Тя грабна една чаша, напълни я до горе, последвана от Нейтън.

— Най-сетне си открила призванието си, Джак. С твоето въображение ще изкараш милион.

— Благодаря. — Тя поднесе чашата към устата си, а докато пиеше, пръстите й очертаваха дъното на чашата.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Опитвам се да се отърва от хълцането. Това е изпитано средство. — Остави чашата и зачака. — Ето, виждаш ли? Всичко мина. Сега е твой ред. Ти защо се промъкваше из къщата на тъмно, и то по долно бельо?

— Това е моята къща!

— Абсолютно вярно. А бельото ти е много хубаво. Извинявай, че те уплаших.

— Не си ме уплашила. — Усети, че търпението му бе на ръба, затова се наведе и вдигна тигана. — Щях да вляза в джакузито и реших, че ми се пие нещо.

— А, това вече обяснява нещата. — Джаки стисна устни. Нямаше да е много удачно пак да се разкиска. — Добре ли прекара?

— Какво? Да, чудесно. — Едва ли сега бе най-подходящият момент, реши той, да забележи, че тя бе облечена единствено в огромна тениска с избелял портрет на Моцарт отпред. С усилие задържа очи на лицето й, но това не помогна особено много. — Не искам да те държа будна.

— Няма нищо. Аз ще ти сипя.

— И аз мога да си сипя. — Нейтън я хвана за китката, преди да бе отворила шкафа.

— Не се сърди. Вече ти се извиних.

— Не се сърдя. Отивай да си лягаш, Джак.

— Притеснявам те, нали? — прошепна тя и извърна лице към него. Със свободната си ръка се пресегна да докосне бузата му. — Колко интересно.

— Да, притесняваш ме, ала не е никак интересно. — По лицето й нямаше грим, но ароматът й се стелеше около нея. — Сега трябва да си лягаш.

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

Очите му се присвиха, когато Джаки се усмихна.

— Прекаляваш.

— Просто предлагах. — Усети вълна от нежност, когато си помисли как той възприема положението и какво става между тях. Беше мъж на честта, който приемаше желанията си за безчестни. — Нейтън, толкова ли ти е трудно да разбереш, че те обичам и че искам да се любя с теб?

Той не искаше да търси смисъл, не можеше да си го позволи.

— Това, което ми се струва много трудно за разбиране и непосилно да приема, е, как някой разбира, че е влюбен само за броени дни. Нещата не стават толкова лесно, Джак.

— Понякога стават. Ами Ромео и Жулиета? Не, примерът не е много удачен, като си помислиш какво се случва накрая. — Омагьосана от устните му, стоплена от спомена за усещането, когато бяха върху нейните, тя ги проследи с върха на пръста си. — Извинявай, в момента не се сещам за подходящ пример, защото си мисля за теб.

Стомахът му се бе превърнал в стегнат възел.

— Ако се опитваш да направиш всичко толкова трудно, наистина успяваш.

— Трябваше да е невъзможно, ала ще се примиря и с трудното. — Джаки пристъпи по-близо. Бедрата им се докоснаха. Тя сведе поглед. — Целуни ме, Нейтън. Дори и аз не мога да си представя какво става, когато ме целуваш.

Той изруга, или поне се опита, но устните му вече бяха върху нейните. Всеки път ставаше по-сладко, по-невероятно и още по-трудно да забрави. Губеше и го съзнаваше. Щом веднъж се поддадеше на нуждите си, не бе сигурен дали щеше да успее да се отдръпне. Нямаше представа как се озова в този капан.

Тя бе като наркотик за един мъж, който винаги се бе радвал на здрав разум, бе го подвела да се спусне по наклона, на който стоеше здраво стъпил.

И освен всичко друго, бе гола под широката тениска. Мека, гола, топла и приканваща. Без да мисли, Нейтън се протегна, докосна я, привлече я, въпреки че в главата му звъннаха предупредителни звънчета.

ОПАСНОСТ. АКО ПРЕМИНЕТЕ, ОТГОВОРНОСТТА Е ИЗЦЯЛО ВАША.

Отговорността си бе негова. Винаги внимателно бе преценявал рисковете, непредвидените моменти, бе пресмятал и предвиждал всичко, преди да направи първата крачка. Тялото й сякаш бе изваяно специално за неговите ръце, за негово удоволствие, за неговите желания. Нямаше как да предвиди този момент, нито пък нея, нито пък това, което се случваше всеки път, когато двамата се докоснеха.

Бе толкова лесно, толкова безпроблемно и лесно да направи следващата крачка. Сякаш бе сляп, сякаш не притежаваше своя воля. Джаки шептеше името му, докато ръцете й се плъзгаха по гърба му, а след това се спуснаха към бедрата. Той усещаше всяка извивка на тялото й, докато ръцете му не спираха пътешествието си под тънката памучна материя. Как бе възможно всичко да му се струва толкова познато и същевременно толкова различно, толкова успокояващо и толкова притеснително?

Искаше му се да я поеме на ръце, да я притисне силно, да се освободи от напрежението. Щеше да е толкова лесно. Тялото й бе до неговото, готово, в очакване, изпълнено с желание. А топлината, топлината, която Нейтън познаваше и очакваше нетърпеливо, вече го притискаше. Никога никоя не бе желал толкова силно.

Някъде далече чу затръшването на врата и превъртането на ключ. В последен опит да прекрати всичко, той се отдръпна.

— Почакай…

Тя въздъхна и като насън отвори очи.

— Ммм?

Ако продължеше да го гледа така, щеше да се разпадне. Или пък да разкъса това подобие на нощница, с което се бе облякла.

— Виж, не знам защо се случва това, но то трябва да спре. Не съм достатъчно добър лицемер, за да твърдя, че не те желая, но и не съм достатъчно луд, за да започна нещо, което ще ни направи и двамата нещастни.

— Защо мислиш, че като се любим, ще бъдем нещастни?

— Защото никога няма да ни доведе до нещо повече. — Джаки се олюля към него и Нейтън постави ръка на рамото й. По дяволите, та тя трепереше. Дали не трепереше той?

— Нямам място за теб, а и за никоя друга в живота си, Джак. Не искам и да правя място. Изглежда не можеш да го разбереш.

— Не, не мога. — Тя се притисна към него и докосна с устни брадичката му. — Ако вярвах в подобно нещо, то щеше да ме направи много тъжна.

— Трябва да повярваш. — Ала вече и самият той не беше сигурен дали вярва. — Работата ми идва на първо място. Тя отнеме цялото ми време и интерес. Така искам да си остане. Една шеметна авантюра с теб си има примамливите страни, но… Кой знае защо държа на теб и мисля, че не е това, което ти би искала.

— Не е нужно да бъде.

— Напротив, затова трябва да си помислиш. — Сега трябваше да остане спокоен, достатъчно спокоен, за да я накара да го изслуша. — След шест седмици заминавам за Денвър. След като приключа там, пътувам за Сидни. След това нямам представа нито къде ще бъда, нито за колко дълго. Пътувам почти без багаж, което означава, че не водя със себе си любовница и не се притеснявам дали някой ме чака у дома.

Джаки поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Чудя се какво ли се е случило, за да се затвориш така в себе се, за да не допускаш никого. Значи никакви отклонения от правия път, така ли, Нейтън? — Тя наклони глава, за да го погледне. В очите й нямаше гняв, просто съчувствие, което той не искаше. — Дори не е и тъжно, това е истински грях, да обърнеш гръб на някой, който те обича, защото не искаш да си развалиш ежедневието, с което си свикнал.

Нейтън отвори уста и за малко не каза това, което искаше. Причини, обяснения, гняв, който почти не си спомняше, който вече си мислеше, че бе забравил. Годините на самоконтрол си казаха думата.

— Може и да си права, но аз живея така. Така съм си избрал. — Отново я беше наранил, ала този път много. Болката й сякаш се отрази в него и той разбра, че бе наранил и себе си. — Мога само да ти кажа, че ако беше някоя друга жена, щеше да ми е много по-лесно да те отпратя. Не искам да изпитвам това, което изпитвам към теб. Разбираш ли ме?

— Да. Иска ми се да не те разбирах. — Джаки сведе поглед към пода. Когато вдигна очи отново, болката бе все още там, но отчасти изместена от силен блясък. — Това, което ти не разбираш, е, че аз не се предавам лесно. Виновна е ирландската ми кръв. Те всички са доста твърдоглави. Желая те, Нейтън, и колкото и да се опитваш да избягаш, ще те настигна. Когато това стане, всичките ти внимателно изградени планове ще се срутят като колода карти. — Пое лицето му в ръцете си и го целуна силно. — Ти ще ми благодариш, защото никоя друга няма да те обича като мен. — Целуна го отново, този път по-нежно, а след това се обърна. — Направила съм прясна лимонада, ако все още ти се пие нещо. Лека нощ.

Той я наблюдаваше как си отива, обзет от чувството, че картите вече са започнали да се срутват.