Нора Робъртс
Дни на промени (5)

Пета глава

Беше ядосан на себе си. Въпреки това беше много по-лесно и много по-удобно да насочи гнева си към нея. Не бе искал да я целува. Тя го бе принудила. В никакъв случай не искаше да я нарани. Тя го бе принудила. Само за няколко дни го бе превърнала в избухлив грубиян с прекалено силно либидо.

В действителност той бе много приятен човек. Сигурен бе в това. Да, можеше да бъде доста ограничен в мисленето си и често се проявяваше като нетърпящ възражения перфекционист по отношение на работата. Наемаше и уволняваше хора с непонятна бързина. Но това беше бизнес. В личния си живот не бе дал повод на никой да не го хареса.

Когато се срещаше с някоя жена, винаги се стараеше да спазва правилата. Ако отношенията им се задълбочеха, и двамата бяха наясно с възможностите и ограниченията. Никой не би го нарекъл женкар.

Не че нямаше доста жени… Приятелки. Би било невъзможно един възрастен мъж, при това здрав и прав, да си живее без компания и обич. Ала, по дяволите, Нейтън бе този, който определяше всичко, имаше си начин как стават тези неща. Когато един мъж и една жена решат да преминат отвъд границите на приятелството, те трябва да подходят отговорно, не просто с любов, но и с предпазливост. Когато това се случеше, ако изобщо се случеше, те създаваха помежду си хармония и разбирателство.

Да се натискат в кухнята, след като са хапнали салата, съвсем не бе в представите му за разумна връзка между двама възрастни.

Ако това звучеше старомодно, значи и той беше старомоден.

Проблемът беше, че целувката пред кухненския плот бе означавала повече, бе го разтърсила повече, отколкото която и да било от внимателно предвидените му, обмислени и зрели връзки, които бе имал. А Нейтън не искаше такива забежки в живота си.

Не бе научил кой знае колко от баща си, освен как се връзва връзката, ала поне бе разбрал, че към една жена трябва да се отнася с уважение, с възхищение и внимание. Той беше — винаги се бе държал — като джентълмен. Рози за съответния повод, леко докосване и известно ухажване.

Много добре знаеше как да се държи с една жена, как да проправи подходящ път за една бъдеща връзка, а също и как да я приключи без сцени и съжаление. Беше изключително внимателен да не допуска никоя прекалено близо до себе си, но за това си имаше добра причина. Другото, което бе научил от баща си, бе никога да не обещава нещо, което няма да изпълни, или да създава връзки, които смята да прекъсне. Гордееше се с това, че след като слагаше край на някоя връзка, двамата с жената си оставаха приятели.

Възможно ли бе двамата с Джаки да се разделят като приятели, като дори не бяха станали приятели? Така или иначе, Нейтън се смяташе за достатъчно умен, за да разбере, кога бе поставено началото на една връзка, ала бедата бе там, че с жена като Джаки тази връзка нямаше да приключи без сцени и обвинения. Краят, а той бе сигурен, щеше да бъде също толкова взривоопасен и алогичен, колкото и началото.

Той не харесваше буйни личности и холерични характери. Те пречеха на процеса на съсредоточаване.

Това, с което трябваше да се заеме, бе да се огледа — да започне подготовката за следващия си проект и да излиза. Бе посветил прекалено много време над проблемите и успехите при създаването на комплекса в Германия. Сега, макар че си беше вече у дома, не се бе насладил и на миг спокойствие.

Сам си бе виновен. Беше готов да си признае вината. На неканената му гостенка й оставаше още седмица, нали така се бяха разбрали. След това си заминаваше. Заминаваше си и Нейтън нямаше и да се сети за нея. Е, поне бе сигурен, че щеше да си замине.

Тръгна към горния етаж с намерението да се преоблече и да се топне в басейна. След това чу смеха й. Това вече бе лош късмет, предположи той, този примамлив смях. Чу я, че говори с приветливото си гласче и се спря. Вратата на спалнята й бе отворена, а гласът й прозвуча отново. Това не беше подслушване, каза си Нейтън. Все пак се намираше у дома си.

— Лельо Хонория, какво, за Бога, те накара да си помислиш такова нещо. — Отпуснала се назад на стола, Джаки стискаше телефонната слушалка между рамото и брадичката, докато лакираше ноктите на краката си. — Разбира се, че не съм сърдита на Фред. Защо да съм му сърдита? Той ми направи такава невероятна услуга. — Тя топна четчицата в шишето с перлен черешов лак и заобяснява. — Къщата е великолепна, точно такава ми се искаше, а Нейтън, Нейтън е собственикът, мила лельо, да, той е истински сладур. — Джаки изпружи крак, за да огледа творението си. Докато се занимаваше с писане и готвене, през изминалата седмица не й бе останало време да се погрижи за педикюра си. Колкото и да е заета, би казала майка й, една жена винаги трябва да е съвършена от главата до краката. — Не, мила лельо, нещата се подредиха чудесно. Нейт е малко нещо като отшелник, затова сме си само двамата. Аз му готвя. Миличкият, започнало е вече да му се появява шкембе. — Пред вратата Нейтън веднага сложи ръка на корема си. — Не, не, едва ли има по-сладък от него. Справяме се наистина чудесно. Все едно, че е един от чичовците ми. Между другото, и на него косата му е започнала да оредява като на чичо Боб. — Този път Нейтън вдигна и двете си ръце към косата. — Радвам се, че те успокоих. Не, на всяка цена да кажеш на Фред, че всичко тук е точно както трябва. Щях и сама да се свържа с него, но нямах представа къде се е покрил. — Последва кратко мълчание. Кой знае защо Нейтън усети някаква студенина. — Разбира се, мила лельо, Фред ми е ясен. — От коридора Нейтън долови приглушен глас и сподавен кикот. Тъкмо смяташе да продължи, когато гласът на Джаки зазвуча отново. — Лельо Хонория, за малко да забравя. Как му беше името на онзи агент по недвижими имоти, дето го използвахте за имота на Хокинс? — Тя протегна крака и се подготви да нанесе фаталния удар. — Ами то, мила лельо, все още е тайна, ала знам, че на теб мога да ти се доверя. Разбирам, че тук се продава един парцел, някъде към двадесет и пет акра. Малко по на юг, мястото се казва Шатърс Крийк. Да, доста ценно, нали! Както и да е… Нали няма да казваш на никого, обещаваш? — Джаки се усмихна и продължи да се лакира, спокойна, че бе получила уверенията на леля си. Обещанията на леля й Хонория бяха също толкова несигурни, колкото и мокрият лак за нокти. — Разбира се, че знам. Но искам да ти кажа, че се предлага на възможно най-ниската цена, иначе не бих се заинтересувала. А и едва ли някой щеше да се интересува. Поне в момента си е блато. Хубавото, мило лельо е, че фирмата Алегъни, нали се сещаш, дето правят всички тези страхотни курорти? Да, именно. Те също са се насочили към този парцел. Смятат да го пресушат и да направят някое напудрено местенце както в Аризона. Да, направиха истински чудеса насред пустинята. — Тя се заслуша в отговора, със страхотния си усет кога да пусне стръвта, и кога да дърпа въдицата. — Един приятел само ми намекна. Искам да го пипна бързо и след това ще го препродам на Алегъни. Приятелят ми пошушна, че са готови да платят три пъти по-висока цена от сегашната. Да, знам, че звучи прекалено добре, за да е истина. Да не си казала и думичка, мила лельо! Искам да видя дали ще успея да се оправя в сферата на недвижимите имоти, преди другите да са се усетили. — Джаки пак се заслуша и се зае да намазва трети пласт лак. — Да, сигурно ще е много вълнуващо и много скрито-покрито. Затова не искам да се замесвам с агенциите тук, във Флорида. Не, още нищо не съм споменала на мама и на татко. Нали знаеш колко много обичам изненадите. О, мила лельо, звъни се на вратата. Трябва да отворя. Поздрави всички. Ще ти се обадя. Чао! — Доволна от себе си, Джаки се протегна на стола и се завъртя. — А, здрасти, Нейтън.

— Нямам представа откъде си намираш такава информация — започна той, — ала освен ако не си решила да изгубиш още пари, мога да се поинтересувам за други места, да не е Шатърс Крийк. Това са двадесет и пет акра помия и комари.

— Да, знам. — С лекотата на акробат тя вдигна крак така, че да духне на лакираните си нокти. Нейтън нямаше да се изненада ако си бе сложила петата зад ухото и му се бе усмихнала. — Освен ако много не греша, миличкият Фред ще бъде притежател на прекрасните комари до четиридесет и осем часа. — Джаки се усмихна на Нейтън и положи глава върху събраните си длани. — Според мен, когато отмъщаваш, трябва да се целиш там, където човека ще го заболи най-силно. При Фред най-болезненото място е портфейлът.

Впечатленият Нейтън направи още една крачка в стаята.

— Значи вече зася семето на падението му.

— Точно така, и също като бобеното стъбло на Джак, моите семенца ще избуят и дадат плод само за една нощ.

Нейтън се замисли. Това бе подъл номер, изключително подъл номер. Искаше му се сам да се бе сетил.

— А защо си сигурна, че ще се хване?

Тя продължаваше да се усмихва.

— Да се хванем ли на бас?

— Не — отвърна след минутка той. — Не, мисля, че не искам. Колко искат на декар?

— А, само две хиляди долара. Така на Фред ще му се наложи да моли, да вземе на заем или да открадне петдесетак без кой знае какви затруднения. — Най-сетне се отказа от трети слой лак и затвори шишенцето. — Аз винаги си плащам дълговете, Нейтън. Без изключение.

Той отлично разбра, че това бе предупреждение и прецени, че си го заслужава.

— Ако това ще те успокои, едва ли някога ще пийна айскафе.

Джаки небрежно кръстоса крака.

— И това е нещо.

— И косата ми не е оредяла.

Тя го погледна критично. Косата му си бе гъста, буйна и тъмна. Спомняше си съвършено точно какво бе усещането, докато я стискаше между пръстите си.

— Сигурно не е.

— И шкембе нямам.

Стиснала език между зъбите си, Джаки плъзна поглед към стегнатия му плосък корем.

— Все още нямаш.

— И не съм ти никакъв сладур.

— Ами… — Когато го погледна, в очите й искреше смях. — Готин, тогава — по един доста сериозен и много мъжествен начин.

Нейтън отвори уста, готов да спори, но след това реши, че най-доброто решение бе да се откаже.

— Извинявай — само каза той, преди да бе сигурен, че искаше да каже именно това.

Погледът й омекна, усмивката й стана по-мила. Отмъщението й отстъпи пред извинението.

— Сигурна съм, че го казваш искрено. Ти вярваш ли в новите начала, Нейтън?

Толкова ли било лесно! Трябваше да се сети, че тя не би създавала трудности.

— По принцип, да.

— Добре, тогава. — Джаки скочи от стола. Той отново впи поглед в краката й, ала то си бе човещина. Тя му подаде ръка. — Приятели ли сме?

Много добре знаеше, че веднага би могъл да й напише цял списък с причини защо това бе невъзможно. Вместо това постави длан в нейната.

— Приятели сме. Искаш ли да поплуваме?

— Да. — Беше готова да го целуне. Господи, как й се искаше. Направи си забележка сама и само се усмихна.

— Дай ми пет минути, за да се преоблека.

Трябваше й дори по-малко време. Когато пристигна, Нейтън тъкмо изплуваше на повърхността. Преди още да бе успял да се отърси от водата и да подсуши очите си, Джаки се гмурна до него. Изскочи като риба, главата й отметната назад, така че косата й бе плътно прилепнала.

— Здрасти.

— Много си бърза.

— Винаги. — Обърна се на хълбок и преплува половин дължина. — Много ми харесва басейна ти. Това бе основното, което ме привлече тук, да знаеш. Докато растях, винаги имахме басейн, затова нямаше да ми бъде приятно три месеца да остана без басейн.

— Радвам се, че съм ти доставил удоволствие — каза й той, но не прозвуча саркастично, както бе намерението му. Тя се усмихна и се обърна по корем, а ръцете й дори не образуваха вълнички на повърхността. — Доколкото разбирам, ти плуваш доста.

— Не колкото преди. — Сякаш без да полага каквото и да било усилие, Джаки се превъртя по гръб и продължи да се носи по повърхността. — Като тийнейджърка две години бях в отбора по плуване. Много се замислях за Олимпийските игри.

— Защо ли не се учудвам?

— Тогава се влюбих в треньора по плуване. Казваше се Ханк. — Тя въздъхна и затвори очи при този спомен. — След това вече не можех да се съсредоточа над формата си. Бях на петнадесет, а Ханк на двадесет и пет. Все си представях, че сме женени, а децата ни попълват цял отбор. Той пък се интересуваше единствено от задния ми замах. Винаги съм плувала много добре по гръб.

— Сериозно?

— Сериозно. Спечелих щатския шампионат на гръб. Както и да е, Ханк беше един и осемдесет и пет, с впечатляващи рамене. Винаги съм си падала по широките рамене. — Джаки отвори очи, за да го погледне. Без риза тялото му бе значително по-стегнато и хубаво, отколкото бе предполагала. — Твоите са много хубави.

— Благодаря. — Нейтън откри, че му бе приятно и спокойно да плува до нея.

— Освен това Ханк имаше най-красивите сини очи. Като небето. И аз си фантазирах какви ли не неща, свързани с тези очи.

Без всякаква причина Нейтън намрази Ханк.

— Само че той се е интересувал от теб заради замаха ти.

— Именно. За да го накарам да ме забележи, се престорих, че се давя. Представях си как ме измъква и ми прави изкуствено дишане уста в уста, докато най-сетне осъзнае, че лудо влюбен и не може да живее без мен. Откъде можех да знам, че баща ми си е избрал точно този ден, за да дойде да погледа тренировката.

— Кой би предположил?

— Знаех си, че ще ме разбереш. И така, баща ми скача в басейна, както си е с вълнения костюм с жилетка и с швейцарския часовник. Между другото, нито костюма, нито часовника се оправиха след това. Когато ме изтегли, аз вече бях в истерия. Някои от съотборниците ми решиха, че това е реакция след шока, ала баща ми ме познаваше прекалено добре. Преди да успея и звук да издам, вече не бях част от отбора и ме пратиха на тенис кортовете. С жена инструктор.

— Баща ти ми се струва доста разумен човек.

— Дж. Д. Макнамара е много проницателен. Никой не е бил в състояние да го баламосва. А Господ ми е свидетел, че доста пъти съм се опитвала. — Тя въздъхна и се отпусна във водата. — За него ще бъде страхотно удоволствие, когато му разкажа какви съм ги сътворила за Фред.

— Близка ли си със семейството си?

На Джаки й се стори, но не беше съвсем сигурна, че в гласа му прозвуча тъга.

— Много. Понякога дори прекалено и сигурно затова все се лутам в някоя нова област. Ако татко си бе постигнал своето, щях да съм отдавна омъжена в Нюпорт за мъжа, който той щеше да ми е избрал, щях да му гледам внучетата и да не се набърквам в никакви неприятности. Ти имаш ли близки тук, във Флорида?

— Не.

Този път вече нямаше никакво съмнение. Тази тема бе табу. Тъй като не искаше да го дразни отново, тя не настоя.

— Искаш ли да си направим състезание?

— Докъде? — Нейтън почти се прозя, докато питаше. Не си спомняше кога за последен път бе бил толкова спокоен.

— До края и после пак дотук. Ще ти дам преднина от три замаха.

При тези думи той отвори очи. Джаки замахваше с ръце по повърхността, а лицето й бе на няколко сантиметра от неговото. Докато я гледаше, Нейтън реши, че може да я привлече към себе си и да плени устата й за секунда. Състезанието, каза си той, бе много по-добра идея.

— Става. — Направи три отмерени замаха, а след това разбра, че покрай него преминава торпедо. Развеселен и предизвикан, Нейтън се втурна след нея.

Може и да бяха минали години, откакто бе била в отбора, ала след няколко метра той разбра, че тя не бе загубила борбения си дух. При някои жени, при повечето жени, Нейтън щеше нарочно да загуби, защото въпросната дама щеше да е наясно, че той губи нарочно.

Само че не бе никак склонен да загуби от Джаки.

Когато достигнаха стената и се обърнаха, бяха се изравнили. Не успя, както си бе представял, да я задмине. Дългите й крака я тласкаха напред, а тънките й ръце прорязваха водата с бързи точни движения. Постепенно Нейтън излезе малко по-напред, отначало само с един замах, после с още един, понеже ръцете му бяха по-дълги, а замахът по-силен. Когато достигнаха края, той бе само с една ръка преднина.

— Май съм загубила форма. — Леко задъхана, тя се подпря на лакти на корниза на басейна, отпусна буза на ръцете си и го загледа. Кожата му пролъскваше от водата, по мускулите на раменете му се стичаха капки. Една жена можеше да се остави на такива рамене и ръце, помисли си Джаки. — А ти си в добра форма, Нейтън.

— И ти. — Той също бе задъхан.

— Следващия път никаква аванта.

Нейтън се усмихна широко.

— Пак ще те бия.

— Може би. — Джаки прокара ръка през косата си и тя веднага зае форма, мокра и очарователна, около лицето й. — А как си с тениса?

— Горе-долу.

— Може и така да е. — Тя се изтегли навън, седна на самия край на басейна и отпусна крака. — А с латинския?

— Какво за латинския?

— Можем да си направим състезание по латински.

Той поклати глава и също се изтегли, за да седне до нея.

— Не знам нито дума латински.

— Всички знаят по малко латински. Корпус деликти или пък магна кум лауде. — Джаки се отпусна назад на лакти. — Не мога да разбера защо го наричат мъртъв език, при положение, че се използва всеки ден.

— Това е нещо, за което си струва да се замисли човек.

Та се разсмя. Не можа да се сдържи. Начинът, по който й показваше, че я взима за луда, бе изключително странен. Когато очите му блестяха приятелски, а по устните му трептеше усмивка, Нейтън й приличаше на човек, когото сякаш бе познавала цял живот. Или поне й се искаше да го бе познавала.

— Харесвам те, Нейтън, наистина много те харесвам.

— И аз също те харесвам. Така ми се струва. — Не можеше да се въздържи да не й се усмихне, както не можеше да откъсне поглед от нея, докато беше наблизо. Джаки те оплете. Когато си с нея, все едно, че се гмурваш в студено езеро в някой жарък ден. Това бе истински шок за тялото, но същевременно приятен.

Преди още да осъзнае какво прави, той се пресегна и бутна една непокорна къдрица зад ухото й. Това не бе типично за него, Нейтън не докосваше току-така хората. Още щом пръстите му докоснаха бузата й, той знаеше, че прави нова грешка. Как бе възможно да искаш още, след като не знаеш какво вземаш?

Понечи да се отдръпне, ала тя се приведе леко напред и взе ръката му в своята. Поднесе пръстите му към устните си с движение, което й се стори напълно естествено и я удиви.

— Нейтън, има ли друга жена, от която трябва да се притеснявам?

Той не се отдръпна, макар и да съзнаваше, че трябва. Незнайно как пръстите му се бяха преплели с нейните и не искаха да се отдръпнат.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ми каза, че нямаш връзка, но се чудех дали няма някоя, защото не обичам да си съпернича, а и просто исках да съм наясно.

Нямаше никоя. Дори и да имаше, споменът за нея щеше да изчезне като дим. Точно това го притесняваше.

— Джак, ти правиш две крачки, докато аз съм все още на първата.

— Така ли? — Тя се размърда. Само едно незначително движение и устните им се допряха. Джаки не ги притисна към неговите, доволна, че усеща вкуса му. — И колко време ще ти трябва, за да наваксаш?

Нейтън не си спомни да се бе помръдвал, ала кой знае как ръцете му обрамчиха лицето й. Усети как водата се превръща в пара по кожата му. Трябваше да е лесно, да няма никакви усложнения. Тя тръпнеше, той гореше от желание. Бяха двама възрастни, които разбираха правилата и рисковете. Нямаше обещания между тях, нито недоразумения.

Дори когато устните й се разтвориха под неговите, дори когато Нейтън прие това, което Джаки му отдаваше, и закопня за нещо повече, той разбра, че тук няма да има нищо простичко и обикновено.

— Струва ми се, че не съм готов за теб — прошепна Нейтън, но я отпусна назад на бетонния под около басейна.

— Тогава недей да мислиш. — Ръцете й го обгърнаха. Тя го бе чакала. Нямаше как да му обясни, че тъкмо него бе чакала цял живот. Всичко беше толкова лесно, толкова естествено, да го желаеш и да се отдадеш на това желание.

Някак си, дори още като момиче, Джаки си знаеше, че за нея ще има само един мъж. Нямаше представа кога и къде ще го намери, нито пък дори дали ще го намери. Ако не го намереше, щеше да живее сама и да се наслаждава на обичта на семейството и роднините. Тя никога не се бе задоволявала с второто най-хубаво.

Ала ето че той бе до нея, устните му притискаха нейните, тялото му я топлеше. Не й се налагаше да мисли за утрешния ден, нито пък за следващата седмица, след като бе в прегръдките на мечтата си.

Това, което искаше, бе тук, сега. Обърна се към него, прошепна името му и се остави на удоволствието да усеща, че бе желана.

Джаки не беше като другите жени. Но защо? И преди беше изпитвал желание, беше се чувствал омаян, смутен и изпълнен с желание. Ала не и по този начин. Не можеше да мисли, когато бе близо до нея. Можеше само да чувства. Нежност, страст, разочарование, желание. Сякаш когато Нейтън я докосваше, разумът й изчезваше и мястото му бе заето от чувства, най-обикновени чувства.

Нима тя бе във фантазиите на всеки мъж? Една щедра жена, изпълнена с желание, с нужди и копнежи също толкова силни, колкото и на мъж, жена, която нямаше задръжки, която не се преструваше. Искаше му се да повярва, че бе така. Искаше му се да повярва, че бе само това. Но съзнаваше, че има много повече. Кой знае как се бе оказало, че бе много повече.

Той губеше себе си, малко по малко, сантиметър по сантиметър. През целия си живот бе наясно накъде върви и защо бе поел тази посока. Не беше възможно, не беше правилно да си позволява — и на нея да позволява — да промени това.

Трябваше да го прекрати веднага, докато все още имаше избор, поне докато все още можеше да се преструва, че има избор.

Бавно и с много повече трудност, отколкото си бе представял, Нейтън се отдръпна от нея. Слънцето клонеше на запад, все още ярко, а лъчите му изпращаха отблясъци в косата й. Това не бе просто кестеняво, там се смесваха десетки нюанси. Топли, наситени, богати. Също като очите й. Също като кожата й.

Наложи си да не вдига ръка към бузата, за да я докосне отново.

— По-добре да влезем вътре.

Джаки се топеше. Бе готова на всичко. Каквото и да поискаше от нея в този момент, щеше да му го даде без секунда колебание. Това бе силата на любовта. Тя премигна и се опита да се опомни. Ако изборът беше неин, само и единствено неин, щеше да остане в прегръдките му завинаги.

Само че Джаки не беше глупачка. Той не казваше да влязат, за да продължат започнатото, а за да го прекратят. Тя затвори очи и прие болката.

— Ти влизай. Аз ще постоя още малко на слънце.

— Джак…

Тя отвори очи. Нейтън с учудване забеляза спокойствието в тях. Отдръпна се, защото знаеше, че ако остане прекалено близо, ще я докосне отново и въртележката отново ще го погълне.

— Не искам да започвам нищо, преди да ми е ясно как ще завърши.

Джаки въздъхна дълбоко, защото го разбра.

— Много лошо. Така пропускаш страшно много, Нейтън.

— Ала правя и по-малко грешки. Не обичам грешките.

— Това ли съм аз за теб? — В гласа й прозвуча нотка на веселост и той почувства леко облекчение.

— Да. Ти беше грешка още от самото начало. — Нейтън отново се обърна към нея и забеляза, че тя го наблюдава, както бе забелязал че прави, когато готви нещо сложно. — Знаеш, че ще бъде най-добре да не оставаш тук.

Джаки повдигна едната си вежда. Това бе единствената промяна в изражението й.

— Гониш ли ме?

— Не. — Каза го прекалено бързо и се прокле. — Би трябвало, но май не мога.

Тя положи внимателно длан на рамото му. Той отново се бе стегнал.

— Ти ме желаеш, Нейтън. Толкова ли е страшно?

— Аз не вземам всичко, което искам.

Джаки се намръщи за момент, замислена над думите му.

— Не, не би го направил. Прекалено разумен си. Това е едно от нещата, които най-много харесвам в теб. Ала, в края на краищата, ще ме направиш твоя, Нейтън. Защото у нас двамата има нещо предопределено. И двамата го знаем.

— Аз не спя с всяка жена, която ме привлича.

— Радвам се, че е така. — Тя се изправи, сви колене и ги обгърна с ръце. — Подобно нещо може да се окаже прекалено опасно. — Обърна глава и го погледна. — Да не би да си мислиш, че лягам с всеки, който накара кръвта ми да кипне?

Неспокоен и несигурен, той помръдна рамене.

— Не те познавам достатъчно добре, нито пък начина ти на живот.

— Точно така. — Джаки обичаше справедливите разрешения на нещата. — Тогава да приключим със секса. Той убива до някъде блясъка на романтиката, но така е най-разумно. Аз съм на двадесет и пет и съм се влюбвала и съм разлюбвала безброй пъти, въпреки че никога с никого не съм се задържала. Нейтън, може и да не ти се стори приятно, ала не съм девствена. — Когато той поклати глава и я отпусна на гърдите си, тя го погали по рамото. — Шокиран си, нали? Признавам си, че съм спала с мъж. Всъщност, с двама. Първия път беше на двадесет и първия ми рожден ден.

— Джак…

— Знам — прекъсна го тя и махна с ръка. — В наше време и на тази възраст беше малко късно, но аз не обичам да следвам тълпата. Бях луда по него. Можеше да цитира Йейтс.

— Това обяснява нещата — измърмори Нейтън.

— Знаех си, че ще ме разбереш. След две години започнах да се занимавам с фотография. Черно-бели снимки. Много езотерични. Тогава се запознах с един мъж. Черно кожено яке. Намръщен красавец. — В очите й пламтеше веселост, не чувства. — Той се премести да живее при мен и все си седеше красив и апатичен. Само след две седмици открих, че нямам никакво намерение да изпадна в депресия. Поне се сдобих с прекрасни снимки. След това не се появи никой, който да накара сърцето ми да трепне. Докато не се запознах с теб.

Нейтън все още седеше и се чудеше защо бе доволен от факта, че в живота й бе имало само двама важни мъже. И защо ли ревнуваше и от двамата. След малко отново вдигна поглед към нея. Светлината се бе променила. Кожата й изглеждаше топла и примамлива.

— Не мога да преценя дали не притежаваш никакво притворство или просто си по-хитра от всички, които познавам.

— Не е ли чудесно, когато трябва да се почудиш над нещо? Сигурно тъкмо заради това се заех да пиша. Можеш да повтаряш „чудя се“ от сутрин до вечер. — Джаки замълча за момент. Тя не бе от хората, които се чудеха дълго. — Нейтън, има още нещо, над което трябва да помислиш. Влюбена съм в теб. — След като му го каза, Джаки стана, почувствала, че така бе най-добре и за двамата. — Не бива да се притесняваш — каза тя, когато забеляза, че той продължаваше да седи шокиран. — Просто не ми е приятно, когато хората се преструват. За хубави неща. Май наистина ще вляза, за да се преоблека и да се заема с вечерята.

Остави го сам. Нейтън се запита дали друг би могъл толкова небрежно да пусне бомбата, след което да се оттегли без дори да погледне какви щети са нанесени. Джаки обаче можеше.

Той се намръщи и се загледа как слънчевите лъчи се превръщаха в диаманти там, където докосваха водата. На север минаваше лодка. Чуваше приглушеното бръмчене на мотора й. Във въздуха се носеше аромат на пролет, на уханни цветя и прясно окосена трева. Дните ставаха по-дълги, а вечерите задържаха дневната топлина.

Това бе животът. Той продължаваше. Имаше си установен ред.

Тя бе влюбена в него.

Това бе пълна глупост… Ала защо тогава не се изненада? Такава си беше по природа, реши Нейтън. Той самият не използваше думата любов с лека ръка, докато Джаки бе много по-небрежна с думите и чувствата.

Дори нямаше представа какво означава любовта за нея. Привличане, обич, искра. Това би било повече от достатъчно за повечето хора. Тя бе непостоянна. Нима не му каза сама, че се бе влюбвала и бе разлюбвала безброй много пъти. Това за нея бе само още едно приключение.

Нали точно в това искаше да повярва. Ако беше така, защо тогава тази мисъл го разгневи?

Защото не искаше да бъде още едно приключение за нея. Не и за нея. Не желаеше Джаки да се влюбва в него… Но ето че това се бе случило и Нейтън искаше нещо истинско.

Той се изправи и тръгна към водата. Преди живота му си вървеше гладко, също като спокойния канал, който се вливаше в морето. Точно това искаше Нейтън и точно това получаваше от живота. Нямаше никакво време да се занимава с импулсивни жени, които говореха за любов и романтика.

Някой ден в бъдещето и на това щеше да му дойде времето, когато се появеше подходящата жена. Някоя разумна и изискана, която щеше да прилича повече на една прекрасна мебел, отколкото на съпруга.

Тя го объркваше, осъзна той, и не му беше никак приятно. Нямаше право да му разправя, че е влюбена в него, да го кара да си мисли, че може би, само може би, чувствата му…

— Не. — Нейтън се възпря, обърна се и се намръщи по посока на къщата. Та това бе пълен абсурд, дори да си го представи и за момент, че можеше да е влюбен в нея. Та нали почти не я познаваше, нали непрекъснато го дразнеше. Ако усещаше някакво привличане, то се дължеше на това, че беше много привлекателна. А той така бе погълнат от работата в Германия, че не бе имал време да обърне внимание на мъжките си нужди.

По дяволите, това си бе лъжа. Отвратен, Нейтън отново се обърна към водата. Изпитваше нещо към нея. Не бе сигурен какво, нито пък защо, ала го усещаше. Искаше нещо повече, отколкото да се потъркаля в леглото с нея и да задоволи желанията си. Искаше да е с нея, да я прегръща, да остави очарователния й глас да притъпи напрежението му.

Но това не беше любов, каза си той. Нейтън просто държеше на нея. А това бе приемливо. Човек държи на дадена жена, без да си е загубил ума по нея.

Ала не и когато става въпрос за жена като Джаки.

Прокара ръка през косата си и се упъти обратно към къщата. Нямаше да говорят по този въпрос, не сега, нямаше да го обсъждат и по-късно. Каквото и да му струваше, той смяташе да се върне към нормалния си живот.

Каза си, че това бе бягство, проява на малодушие, да се промъква през задната врата, за да я избегне.