Нора Робъртс
Дни на промени (12)

Дванадесета глава

— Зидарите изгубиха два дни заради дъжда. Въвеждам двойни смени.

Нейтън бе застанал край строежа, примижал на слънцето, което най-сетне се бе появило. В Денвър беше студено. Пролетта настъпваше бавно. Малкото диви цветя, надигнали глави, бяха стъпкани от работниците. Следващата пролет всичко тук щеше да тъне в зеленина. Докато наблюдаваше набраздената земя и скелета на сградата, той виждаше бъдещите промени и подобрения.

— Като се има предвид гадното време, имаме голям напредък само за три седмици. — Коуди, нахлупил каубойска филцова шапка „Стетсън“ над очите си, разкрачен широко, оглеждаше подпорите и скелетата. За разлика от Нейтън, той не си представяше завършения продукт. Предпочиташе тази фаза, когато все още имаше различни възможности. — Изглежда добре — прецени Коуди. — Ти обаче имаш ужасен вид.

— Винаги ми е приятно, когато си около мен, Коуди. — Нейтън оглеждаше бележника си, за да направи бавен подробен анализ на свършената работа и на планираните задачи. — Трябваше да се съобразяват с предвидените крайни срокове.

— Както обикновено, всичко при теб е по план-график.

— Да. — Нейтън измъкна една цигара и сви шепи около огънчето. Когато пламъкът лумна, Коуди забеляза сенките под очите му, бръчките, появили се от напрежение, врязали се около устата му. Според Коуди съществуваше само едно, което бе в състояние така да разсипе един здрав и силен мъж. Някоя жена. Нейтън пусна запалката обратно в джоба си. — Строителният инспектор би трябвало да завери разрешителното днес.

— Бог да го благослови. — Коуди си взе цигара от пакета на Нейтън. — Защо ми се стори, че си решил да ги отказваш?

— Някой ден. — Един от работниците носеше портативно радио и звукът му бе увеличен до край. Нейтън се сети за шумната музика на Джаки, която кънтеше през колоните в кухнята. — Някакви проблеми у дома?

— Във връзка с работата ли? Не. И аз исках да ти задам същия въпрос.

— Нали не си забравил, че не съм се прибирал? Трябва да прегледаме отново проекта за Сидни.

— Готови сме да започнем след около шест седмици. — Той дръпна от цигарата и откъсна филтъра. Коуди смяташе, че след като така и така ще се самоубива, то процесът можеше да се скъси. — Да не би да сте се скарали с Джак?

— Защо?

— Защото като те виждам как изглеждаш, не си спал като хората, откакто си заминал. — Той откри смачкан кибрит в джоба си, спомни си с нежност за клуба, нарисуван отгоре, и след това запали клечката. — Искаш ли да поговорим?

— Няма за какво да говорим.

Коуди само повдигна едната си вежда и отново дръпна от цигарата.

— Както кажеш, шефе.

Нейтън изруга и отпусна смръщеното си чело.

— Извинявай.

— Добре. — Той помълча за малко, докато пушеше и наблюдаваше работата. — Едно кафе и няколко яйца няма да ми се отразят зле. — Коуди метна цигарата на купчина отпадъци. — След като сме на фирмена сметка, аз ще черпя.

— Ти си истински приятел, Коуди. — Нейтън се насочи към временната закусвалня на строежа.

След десет минути седяха в мърляв малък фургон, където менюто бе написано с тебешир върху черна дъска, а сервитьорките бяха с тиранти и къси цикламени униформи. Някакъв плешивец дремеше над кафето си, сервирано на бара. Пепелниците бяха във формата на седла. Миризмата на лук се бе пропила навсякъде.

— Умееш да избираш изключително изискани места — измърмори Нейтън, докато се настаняваха в сепарето, въпреки че си каза, че на Джаки би й допаднало.

— Не сме тук заради мястото, приятелю. — Коуди се настани и се ухили, когато една от сервитьорките изписка поръчката към намръщен мъж край грила.

Донесоха им кана кафе, без да са я поръчвали. Коуди си сипа и се загледа в парата.

— Ти си ходи в натруфените френски ресторанти. Никой не прави кафе като това тук.

Джаки прави по-хубаво, каза си Нейтън и откри, че не му се пие.

Коуди се ухили на строгата блондинка, застанала край тях с бележник в ръка.

— Специалното синьо меню. Два пъти.

— Две сини — измърмори тя и записа.

— В една чиния, миличка — добави той.

Блондинката вдигна поглед от бележника, за да го огледа.

— Като гледам, ще има къде да го сложиш.

— Точно така. Същото и за приятеля ми.

Тя се обърна да огледа и Нейтън и реши, че този ден й е на късмет. Двама яки в нейната смяна, въпреки че тъмнокосият изглежда бе имал тежка нощ. Усмихна се на Нейтън и разкри два криви кучешки зъба.

— Как предпочиташ яйцата, сладурче?

— Рохки — намеси се Коуди и отново привлече вниманието й към себе си. — И остави малко мазнина на картофките.

Сервитьорката се изкиска и гласът й отново си извиси.

— Две двойни сини. Рохки яйца.

За пръв път от седмици на Нейтън му се прииска да се усмихне.

— Какво е това синьо?

— Две яйца, бекон, пържени картофи, бисквити и кафе на корем. — Коуди взе една от собствените си цигари и протегна крака от едната страна на Нейтън. — Кажи сега, обаждал ли си й се?

Нямаше смисъл да се преструва, че не му се говори. Ако беше така, щеше да измисли някакво извинение и да остане на строежа. Дойде, защото Коуди бе честен и откровен, независимо дали истината бе приятна, или не.

— Не, не съм.

— Значи сте се скарали.

— Едва ли можем да го наречем кавга. — Намръщи се и си спомни парчетата порцелан по пода. — Всъщност точно така беше.

— Влюбените се карат непрекъснато.

Нейтън се усмихна отново.

— Все едно че тя говори с мен.

— Разумна жена. — Сипа си втора чаша кафе и забеляза, че Нейтън дори не бе опитал своето. — Като виждам как изглеждаш, бих казал, че тя е излязла победителка.

— Не. Нямаше победители.

Коуди замълча за момент, почука с лъжичката по масата в такт с мелодичната кънтри мелодия, която някой бе пуснал по джубокса.

— Моят старец все пращаше цветя, когато двамата с майка ми се сдърпаха. Много добре действаше.

— Тук не е толкова просто.

Коуди изчака, докато поставят приборите пред тях. Намигна дръзко на сервитьорката и пак подхвана въпроса.

— Нейтън, знам, че си човек, който обича да таи нещата. Уважавам го. Работата с теб последните две години бе невероятна школа за мен, и като организация, и като контрол, и като професионализъм. Само че този път не разговаряме като колеги. Когато един мъж има неприятности с жена, обикновено помага, ако го сподели с друг мъж. Не че другият мъж разбира жените по-добре. Просто могат заедно да обсъдят и да поумуват над заплетената ситуация.

Някакво комби спря до прашния прозорец на фургона, без да изключва двигателя.

— Джак иска обвързване. Аз не мога да предприема такава крачка.

— Не можеш ли? — Коуди бавно разстла мед върху бисквитата си. — Не можеш или не искаш?

— Не и в този случай. Поради причини, които никак не ми се иска да споменавам, не мога да й осигуря брака и семейството, които тя иска да има. От които има нужда. Джак иска обещания. Аз не давам обещания.

— Е, това го решаваш ти. — Коуди загреба от яйцата. — На мен, обаче ми се струва, че не си във възторг от станалото. Ако не я обичаш…

— Не съм казал, че не я обичам.

— Не си ли? Изглежда аз те разбрах криво.

— Виж, Коуди, бракът е достатъчно тежка работа дори когато хората мислят еднакво, когато имат еднакви навици и възгледи. Когато двама са толкова различни като нас с Джак, тогава е още по-трудно и невъзможно. Тя иска дом, деца и цялата неразбория, която съпътства тези неща. Аз пътувам седмици наред и когато се прибера у дома, искам… — Той прекъсна мисълта си, защото вече не бе сигурен. Преди не беше така.

— Да, а това е проблем, нали — каза Коуди, когато Нейтън се загледа през прозореца. — Сигурно да влачиш една жена със себе си и да я караш да спи в хотели, да вечеря сама, ще бъде доста неудобно. А ако оставиш тази, която те обича, да те чака вкъщи, ще бъде болезнено.

Нейтън се отвърна от прозореца и погледна Коуди.

— Няма да е честно спрямо нея.

— Сигурно си прав. По-добре да вървиш напред и да си нещастен без нея, отколкото да рискуваш да си щастлив с нея. Яйцата ти изстиват, шефе.

— Половината от браковете се провалят.

— Да, статистиките са точно такива. Направо да се чудиш защо продължават да се женят хората.

— Ти не се чудиш.

— Не. Още не съм открил подходящата. — Той се усмихна и лапна последната хапка яйце. — Може пък да се обадя на Джак следващия път. — Внезапната дива злоба по лицето на Нейтън накара Коуди да протегне ръка на облегалката. — Я си помисли, Нейтън, когато една жена внесе светлина в живота на мъжа и той изпълзи от сенките, му се иска да сподели с някого. Не е ли така и при теб?

— Престани, Коуди.

— Не, струва ми се, че вече си изпълзял. — Той се приведе напред, лицето му много сериозно. — Позволи ми да ти кажа нещо, Нейтън. Ти си добър човек и невероятен архитект. Аз нито лъжа, нито се опитвам да шикалкавя. Ти се бориш за хората си и защитаваш принципите си, но не си толкова твърдоглав, че да не си готов на компромиси, когато се наложи. Пак ще си такъв дори и нея да я няма, ала с нея ще се промениш за още по-добро. Тя ти действа добре.

— Знам. — Нейтън побутна почти недокоснатата си порция настрани. — Притеснявам се от това, което мога да й причиня. Ако зависеше от мен…

— Кое ако зависи от теб?

— Всичко се свежда до това, че не ми е по-добре без нея. — Беше трудно да го признае открито и да се примири. — Само че на нея може да й е по-добре без мен.

— Мисля, че само тя може да ти отговори на този въпрос. — Коуди извади портфейла си и прегледа парите. — Струва ми се, че знам за този обект точно толкова, колкото и ти.

— Какво? Е, и?

— Значи, в стаята ми има един самолетен билет. Резервацията е за другиден. Ще го разменя за хотелската ти стая.

Нейтън понечи да измисли нещо, да изтъкне всички отговорности по проекта. Ала това бяха само измислени извинения.

— Запази си го — каза рязко той. — Заминавам днес.

— Умна постъпка. — Коуди остави щедър бакшиш.

 

 

Нейтън се прибра у дома към два сутринта след един безкраен ден, прекаран в пътуване. Наложи му се да се отклони през Сент Луис, да отскочи до Чикаго, а след това обикаля нервно летище О’Хеър цели два часа и половина, докато вземе самолета за Балтимор. След това се качи на някакъв чартър, който го остави след час.

Сигурен бе, че Джаки ще бъде там. Тази мисъл го бе тласкала напред. Наистина никой не се бе обадил, докато звъня, но тя може и да беше излязла или пък да бе в басейна, или да се разхожда някъде. Не можеше да повярва, че си бе отишла.

Кой знае защо, дълбоко в сърцето си бе сигурен, че независимо от всичко казано, независимо от развоя на нещата преди заминаването му, Джаки щеше да го чака у дома, когато той се върнеше. Бе прекалено упорита и прекалено самоуверена, за да го остави да се прави на глупак.

Тя го обичаше, а когато жена като Джаки бе влюбена, тази обич бе постоянна, за добро или за лошо. Не се бе отнесъл правилно с нея. Сега, ако му позволеше, щеше да се опита да поправи нещата.

Само че нея я нямаше. Разбра го в мига, в който отвори вратата. Къщата бе тиха и подредена също както преди тя да дойде. Лъхаше на самота. Нейтън изруга и хукна нагоре по стълбите, прескачайки по две стъпала, без да спира да я вика.

Леглото беше празно, безупречно изпънато от госпожа Грейндж. Нямаше разхвърляни нито шарени ризи, нито обувки. Стаята бе съвършено чиста и подредена. Той я намрази още с влизането. Само собствените му дрехи бяха подредени вътре.

Бесен заради нея, ала също така и заради себе си, Нейтън се отправи към гостната. Трябваше да приеме фактите. Нямаше я и там, сгушена под омотаните чаршафи. Купчините книги и листове ги нямаше. Нямаше я и пишещата машина.

Той остана загледан за известно време, зачуден как бе било възможно, преди да се прибира в този безличен в реда и тишината дом. Уморено приседна на края на леглото. Парфюмът й все още витаеше, но вече едва доловим. Това бе най-лошото, да я усеща, а нея да я няма.

Отпусна се на леглото, защото не му се искаше да се върне в спалнята, която деляха нощ след нощ. Нямаше да я остави да се измъкне така, каза си Нейтън и веднага заспа.

 

 

— Жалка работа, възрастен мъж да лъже на игра с думи.

— Не е нужно да лъжа! — Джей Ди Макнамара присви очи и ги прикова в дъщеря си. — Върховит е прилагателно, което означава изящен. Като например, балерината изпълни върховит пирует.

— Това са бабини деветини — каза Джаки и се намръщи. — Оставих те да ми пробуташ плазмодник, татко, но сега вече го прекали.

— Само защото си писателка, не означава, че познаваш всички думи в речника. Хайде, провери, ала ще загубиш петдесет точки, ако я намериш.

Пръстите на Джаки се поспряха на корицата на речника. Знаеше, че баща й е умел лъжец, и също така знаеше, че винаги излиза с някой номер, за да спечели. Въздъхна недоволно и отпусна ръка.

— Добре, примирявам се. Знам, че си върховит играч.

— Браво на моето момиче. — Доволен от себе си, той започна да добавя точки към резултата си. Джаки вдигна чашата си с вино и го огледа.

Джей Ди Макнамара бе забележителен мъж. Сигурно разказа на Нейтън за собствения му баща, за живота му, я бе накарал да размисли и да оцени какво бе имала. Знаеше, че баща й има репутация на коравосърдечен бизнесмен. За него бе истинско удоволствие да надхитри съперниците си. Беше забелязала едно и също изражение по лицето му и когато извършваше успешно сделка за много милиони, и когато биеше дъщеря си на игра на думи.

Той казваше, че обича живота с всичките му непредвидени завои. Може би Нейтън бе прав, че децата наследяват повече от цвета на очите, а ако тя бе наследила тази стръв към живота от баща си, това щеше да е чудесно.

— Обичам те, татко, въпреки че си един долен мошеник.

— И аз те обичам, Джаки. — Той се усмихна доволно към резултата. — Обаче празните ти приказки няма да ми попречат да те разбия. Ти си на ход, нали не си забравила.

Тя подгъна крака, подпря се на лакти и се загледа като бухал в буквите. Стаята бе приятно осветена, скоро щяха да дръпнат завесите, след като залезът опожареше небето. Вторият хол, както майка й казваше, бе за семейни или неофициални събирания, но бе изключително стилен и елегантен.

Дамаската на мебелите бе в същия розово-сив мотив като завесите, дълги до земята. Невероятната колекция от кристал на майка й бе преместена, когато преди няколко години Джаки и Брандън счупиха бонбониерата, докато се биеха за нещо, отдавна забравено. Затова Патриша остави няколко фини комплекта от порцелан.

На източната стена имаше малко удобно канапе точно под прозореца, където Джаки играеше на криеница като дете и мечтаеше за нови завоевания като тийнейджър. Беше прекарала стотици часове в тази стая, моменти на щастие, на гняв и сълзи. Това бе домът й. До този момент не го бе оценявала напълно.

— Какво ти става, момиче? Писателите би трябвало да владеят думите.

Тя стисна устни. Джей Ди бе придобил навика да я нарича писателка по няколко пъти на ден.

— Остави ме намира, Джей Ди.

— Така ли говориш с баща си? Трябва да те напердаша.

Джаки се засмя.

— Само ти ли?

Той също се засмя. Имаше пълно кръгло лице с румена, типична за ирландците кожа. Очите му бяха яркосини, дори зад очилата, кацнали на носа му. Беше в костюм, защото тук винаги се обличаха подходящо за вечеря, ала сакото бе разкопчано, а вратовръзката отпусната. Беше стиснал пура между зъбите си, която Патриша изтърпяваше без ропот.

Джаки намести своите букви.

— Знаеш ли, татко, напоследък съм се замислила, че вие с мама сте много различни.

— Ммм? — Той вдигна поглед, разсеян от опитите да създаде нова дума.

— Искам да кажа, мама е толкова елегантна, толкова възпитана.

— Аз какво, да не съм някой мърляч?

— Не бих казала. — Когато той се намръщи, тя намести думата си на дъската. — Ето, хифоксилен.

— Какво, по дяволите, е това? — Джей Ди посочи с пръст измислицата. — Няма такова нещо.

— Идва от латински и означава хитър или много изобретателен. Като например: — „Баща ми е известен с хифоксилните си сделки“. — В отговор Джей Ди изрече една неприлична кратка дума, която щеше да накара жена му да се възмути. — Провери я — подкани го Джаки. — Ако искаш да загубиш петдесет точки. Татко — подзе тя и той отново се разсея, — как успявате двамата с мама да сте толкова щастливи?

— Оставям я да върши нещата, с които се справя най-добре, а тя ме оставя да върша онова, което аз умея най-добре. Освен това съм луд по старата тиква.

— Знам. — Джаки усети, че очите й се пълнят със сълзи, които непрекъснато заплашваха да потекат напоследък. — Напоследък много си мислех за всичко, което сте направили за мен и момчетата. А най-важното е било, че сте се обичали.

— Джак, защо не ми кажеш какво има?

Тя поклати глава, но се пресегна и го погали по бузата.

— Просто ми се наложи да порасна тази пролет. Мислех си, че ще ти е приятно да разбереш.

— А порастването има ли нещо общо с мъжа, в когото си влюбена?

— Почти всичко общо. О, татко, знам, че ще го харесаш. Той е силен човек, понякога прекалено дори. Мил и смешен в най-невероятни отношения. Харесва ме такава, каквато съм. — Сълзите отново се надигнаха заплашително и Джаки постави ръка на очите си и ги притисна силно за момент. — Прави си списъци за всичко, за да е сигурен, че Б идва след А. Освен това той… — Въздъхна дълбоко и отпусна ръце. — Той е от хората, които ти отварят вратата не защото така правят възпитаните мъже, или защото така е редно, а просто му идва отвътре. Много е мил. — Тя се усмихна отново, вече овладяла сълзите си. — И на мама ще й хареса.

— Тогава какъв е проблемът, Джаки?

— Просто не е готов за мен, нито пък за чувствата си към мен. А пък аз не съм сигурна колко дълго ще го чакам.

Джей Ди се намръщи.

— Искаш ли да го сритам между краката?

Това я накара да се разсмее. Скочи и се настани на коленете му, прегърнала го силно с ръце.

— Ако трябва, ще ти кажа.

Патриша влезе в стаята, слаба, красива, в копринен костюм, който подчертаваше сините й очи.

— Джон, ако главният готвач продължава да се държи така неуравновесено, ще се наложи ти да поговориш с него. Вече не ми стигат силите. — Тя отиде до бара и си сипа малка чашка сухо шери, а след това се настани на един стол. Кръстоса крака, за които съпругът й все още твърдеше, че били най-страхотните по Източното крайбрежие, и отпи. — Джаки, миналата седмица се видях случайно с фризьора. Сигурна съм, че ще направи чудеса с косата ти.

Джаки се усмихна и издуха косата от очите си.

— Обичам те, майко.

В същия момент очите на Патриша омекнаха по начин, който Джаки толкова обичаше.

— И аз те обичам, милото ми. Исках да ти кажа, че тенът ти е чудесен, много ти отива, ала като знам какво съм чела напоследък, много се притеснявам за последствията. — След това се усмихна и заприлича безкрайно много на дъщеря си. — Радвам се, че си дойде за малко. Къщата е прекалено тиха без теб и момчетата.

— Сега вече няма да я виждаме много често. — Джей Ди я плесна по дупето. — Вече е известна писателка.

— Само на една книга — напомни му тя и се усмихна. — Засега.

— Ако знаеш само какво удоволствие ми достави да спомена небрежно пред Хонория, че си продала ръкописа на историческата серия на „Арлекин“. — Патриша отпи малка глътка и отново се отпусна на възглавниците.

— Небрежно ли го каза? — Джей Ди се разсмя на глас. — Нямаше търпение да пипне телефона и да се похвали. Ей, ти, какво си въобразяваш, че правиш?

Джаки вдигна поглед от неговите букви.

— Нищо. — Целуна го звучно по бузата. — Обречен си, да знаеш. Никога няма да се справиш с този абсурден набор от букви.

— Ще я видим тази работа. — Джей Ди я изтърси от коленете си и потри ръце. — Сядай и млъквай.

— Джон, моля те — каза Патриша с глас, който накара Джаки да се втурне към нея, за да я прегърне. Когато се чу звънецът, Джаки се изправи, но майка й даде знак да седне. — Филип ще отвори вратата, Джаклин. Нагласи си косата.

Джаки послушно прокара пръсти, а възрастният иконом се показа на вратата на хола.

— Моля да ме извините, госпожо Макнамара, ала господин Нейтън Пауъл би желал да види госпожица Джаклин.

Джаки скочи с писък. Острата команда на майка й я спря.

— Седни, Джаклин, и поне веднъж се престори на дама. Филип, покани господина.

— Ама…

— Сядай — нареди Джей Ди. — И млъквай.

— Точно така — измърмори Патриша, след което кимна към Филип.

Тя се тръшна демонстративно.

— И разкарай тази нацупена муцуна от лицето си — предложи баща й. — Освен ако не искаш той да се врътне и да си замине.

Джаки стисна зъби, стрелна го гневно и се успокои. Може би те бяха прави, каза си тя. Поне този път първо ще погледне, преди да скочи. Само че, когато го видя, щеше да скочи на секундата, ако баща й не я бе настъпил здраво.

— Джак… — Имаше нещо напрегнато и дрезгаво в гласа му, сякаш не бе говорил дни наред.

— Здравей, Нейтън. — Тя стана бавно и му подаде ръка. — Не те очаквах.

— Не, аз… — Изведнъж се почувства неловко в измачкания от пътуването костюм, стиснал кутия с пъстра опаковка под мишница. — Трябваше да се обадя.

— Няма нужда. — Сякаш между тях никога не бе съществувало напрежение или страст, Джаки го хвана под ръка. — Запознай се с родителите ми. Джей Ди и Патриша Макнамара, Нейтън Пауъл.

Джей Ди се изправи. Вече бе направил преценката си и не можеше да си спомни някога да бе виждал друг мъж, по-болен от любов. Със съчувствие и интерес той подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем. Възхищавам се на работата ви. — Джей Ди му стисна ръката. — Джак ни е разказвала за вас. Ще ви сипя нещо за пиене.

Нейтън успя да кимне след тези бързо изречени думи и се обърна към майката на Джаки. Значи тя щеше да изглежда така след двадесет или двадесет и пет години, каза си той сепнато. Все още прекрасна, с гладка кожа и финес, придобит с годините.

— Госпожо Макнамара, моля да ме извините, че се появих без предупреждение.

— Не се притеснявайте. — Стана й приятно, че бе възпитан. Също като съпруга си го прецени веднага и със задоволство отбеляза, че бе мил и внимателен. — Моля, седнете, господин Пауъл.

— Ами, аз…

— Заповядайте, няколко глътки уиски ще ви се отразят добре. — Джей Ди го потупа по гърба, докато му подаваше чашата. — Значи, проектирате сгради. А занимавате ли се с реконструкции?

— Да, когато имам…

— Така, така. Иска ми се да поговоря с вас за една сграда, на която съм хвърлил око. Доста е разнебитена, но има невероятен потенциал. Сега, ако…

— Моля да ме извините. — Забравил за възпитанието, Нейтън бутна обратно чашата на Джей Ди и сграбчи Джаки за ръката. Без да каже и дума повече, той я повлече към вратата на терасата.

— Така, така… — Патриша вдигна вежди, сякаш бе скандализирана и скри усмивката си зад чашата. Джей Ди възкликна и глътна на един дъх уискито на Нейтън.

— Започна ли вече да броиш дните до сватбените камбани, Пати?

Въздухът бе ароматен от мириса на цветя. Звездите изглеждаха близко, сякаш само да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Нейтън не забеляза нищо, спря, остави пакета на една бяла маса и дръпна Джаки в ръцете си. Точно там й бе мястото.

— Извинявай — успя да каже след малко той. — Държах се грубо с родителите ти.

— Няма нищо, случва се. — Тя вдигна длани към лицето му и го огледа. — Виждаш ми се уморен.

— Нищо ми няма. — Наистина беше уморен. В опит да си възвърне изгубеното самообладание, Нейтън отстъпи назад. — Не бях сигурен, че ще те намеря и тук.

— И тук ли?

— Когато се прибрах, не беше вкъщи, след това ходих до апартамента ти, ала и там те нямаше, затова проверих тук.

С надеждата да приеме всичко спокойно, Джаки се облегна на масата.

— Търсил си ме?

— Два дни вече.

— Жалко. Не те очаквах да се върнеш от Денвър до другата седмица. Поне така казаха от офиса ти.

— Върнах се по-рано от… Звъняла си в офиса ми?

— Да. Върнал си се по-рано, отколкото какво, Нейтън?

— Отколкото очаквах — сопна се той. — Оставих всичко на Коуди, зарязах го да се оправя с обекта и се върнах. Ти си беше отишла. Беше ме оставила.

Едва се сдържа да не се хвърли в ръцете му със смях, но реши да си поиграе с него.

— Очаквал си да те чакам ли?

— Да. Не. Да, по дяволите. — Нейтън прокара и двете си ръце през косата. — Знам, че нямах право да очаквам такова нещо, ала се надявах. След това, когато се прибрах, къщата беше празна. Намразих я такава празна без теб. Не мога да мисля без теб. Ти си виновна. Направила си ми нещо. — Той започна да крачи и тя учудено повдигна вежда. Онзи Нейтън, когото бе опознала, рядко правеше излишни движения. — Всеки път, когато обърна внимание на нещо, се чудя какво би казала ти, какво би помислила. Дори едно синьо меню не мога да изям, без да се сетя за теб.

— Колко неприятно. — Джаки си пое дъх. Трябваше да зададе следващия си въпрос. — Искаш ли да се върна, Нейтън?

В очите му проблесна гняв, когато се обърна към нея, жив ясен гняв, който я накара да се отпусне в прегръдката му.

— На колене ли искаш да падна?

— Чакай да си помисля. — Докосна панделката на кутията и се замисли какво има вътре. Колко обичаше да отгатва. — Заслужаваш да те накарам да паднеш на колене, но сърце не ми дава. — Усмихна му се и скръсти ръце. — Не съм те изоставила, Нейтън.

— Изнесла си се. Къщата приличаше на гробница.

— А надникна ли в гардероба?

Той усети как го притиска нетърпение, ала се успокои.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не съм се изнесла. Дрехите ми все още бяха в гостната. Не можех да спя в леглото ти без теб и затова си тръгнах, но не съм се изнесла. — Отново докосна лицето му с много нежност. — Нямах никакво намерение да те оставя да си провалиш живота.

Сграбчи ръката й, сякаш от това зависеше живота му.

— Тогава защо си тук, а не там?

— Исках да видя родителите си. Отчасти заради нещата, които ми каза. Прииска ми се да ги видя и да им благодаря по някакъв начин за това, което са. И отчасти защото исках да им кажа, че най-сетне съм завършила едно започнато нещо. — Пръстите й се преплетоха неспокойно с неговите. — Продадох книгата.

— Продала си я? Не знаех, че си я изпратила.

— Не съм ти казала. Не исках да се разочароваш от мен, ако нищо не се получеше.

— Нямаше да се разочаровам. — Привлече я към себе си. Парфюмът й, мечтаният парфюм се усещаше ясно. Едва тогава разбра, че човек може да се почувства у дома и без да е сред познатите четири стени.

— Радвам се. Гордея се с теб. Иска ми се… Иска ми се да съм бил с теб.

— Първия път трябваше да се справя сама. — Тя се отдръпна малко, ала остана в обръча на ръцете му. — Ще ми се да си с мен следващия път.

Пръстите му се спряха на гърба й, а очите му потъмняха. Погледът на Джейк, помисли си Джаки, обзета от любов към него.

— Толкова ли е лесно? Просто трябваше да дойда и да те помоля?

— Това бе всичко.

— Не те заслужавам.

Тя се усмихна.

— Знам.

През смях той я завъртя, пусна я и притисна устните й в дълга бездиханна целувка.

— Бях готов да ти предложа всичко, да ти обещая каквото кажеш. А ти не искаш нищо.

— Това не значи, че не искам да чуя думите. — Джаки отпусна глава на рамото му. — Защо не ми кажеш какво си намислил?

— Желая те, но искам всичко да си дойде на мястото. Никакви дълги раздели, никакви престъпени обещания. Ще направя нещо, което трябваше да стане още преди година, и ще предложа на Коуди съдружие.

Тя отметна назад глава и Нейтън забеляза, че очите й са проницателни като на баща й.

— Прекрасно решение.

— Както лично, така и делово решение. Уча се, Джак.

— Виждам.

— Между нас вече няма да има напрежение и ще можем да създадем семейство, истинско семейство. Не знам какъв съпруг ще излезе от мен, нито пък какъв баща, но…

Тя притисна пръсти към устните му.

— Ще разберем заедно.

— Да. — Отново стисна ръцете й. — Ще ми се налага да пътувам, ала се надявам, когато можеш, да идваш с мен.

— Само се опитай да ме спреш.

— Ще си до мен, за да ми напомняш, че бракът и семейството са на първо място.

Джаки се сгуши във врата му.

— Можеш да разчиташ на мен.

— Вървя отзад напред. Често ми се случва, откакто се запознах с теб. — Той плъзна ръце по раменете й, а след това се отдръпна. — Исках да ти кажа, че откакто те срещнах, всичко за мен се промени. Ако те изгубя, ще бъде по-лошо, отколкото да изгубя очите или ръцете си, защото без теб не мога да се докосна до нищо. Искам те в живота си, искам да го споделиш с мен. Ще се учим един от друг, ще правим заедно грешки, ще те обичам повече, отколкото мога да кажа с думи.

— Мисля, че го каза прекрасно. — Тя подсмръкна, а след това поклати глава. — Не исках да плача, искаше ми се да съм хубава тази вечер. Дай ми подаръка, преди пак да съм се разприказвала.

— Обичам те, когато се разприказваш. — Нейтън я целуна по челото, по слепоочието и по трапчинките от двете страни на устата. — Боже, длъжници сме на братовчеда Фред.

Джаки се разсмя през сълзи.

— Той се опитва да намери купувач за сто декара блато.

— Продадено. — Притисна лицето й с длани, само за да я погледне, да докосне това, което бе безкрайно истинско. — Обичам те, Джак.

— Знам, но можеш да го повтаряш колкото искаш.

— Така и смятам да направя, ала първо отвори това. — Нейтън взе пакета и й го подаде. — Исках да ти подаря нещо, което да те накара да разбереш какво изпитвам към теб, ако думите се окажеха недостатъчни. Ти ми даде надежда за бъдещето, в което преди не вярвах.

Тя избърса очи с длани.

— Я да видя. Диамантите са вечни, но аз винаги съм обичала шарените камъни. — Разкъса опаковката и извади подаръка.

За момент остана безмълвна на светлината на луната, бузите й все още блестящи от сълзите. В ръцете й бе пеликан от мидени черупки. Когато го погледна, очите й бяха сухи.

— Никой не ме разбира като теб.

— Не се променяй — прошепна той и я притисна към себе си, грозничката птица между тях. — Да се прибираме вкъщи, Джак.