Нора Робъртс
Дни на промени (10)

Десета глава

Застанала на вратата, Джаки наблюдаваше как Нейтън подкара. Вдигна ръка, когато колата се насочи надолу по улицата. За момент остана само звукът на мотора, който раздра сутрешната тишина. След това, докато стоеше на вратата, долови гласовете на децата на съседите, докато се качваха в колите, за да потеглят на училище, затръшваха се врати и те получаваха последните си напътствия.

Приятни звуци, помисли си, когато се подпря на касата на вратата. Обичайни ежедневни звуци, които се повтаряха всяка сутрин. В тях имаше постоянство, спокойствие.

Зачуди се дали съпругите се чувстват по този начин, да изпращат мъжете си на работа, след като са изпили последната си чаша кафе, преди още работният ден да е започнал. Това бе една странна смес от чувства, удоволствието да видиш мъжа си как потегля спретнат на работа и съжалението да знаеш, че трябва да чакаш часове наред, преди той да се върне.

Само че тя не бе съпруга, напомни си Джаки, докато отстъпваше от вратата, без да се сети да я затвори. Нямаше смисъл да си представя, че е съпруга. По-добре да е наясно, че Нейтън съвсем не бе готов за обвързване и брачна халка.

Не трябваше да е чак толкова важно.

Прехапа долната си устна и се упъти към горния етаж. Госпожа Грейндж вече търкаше и лъскаше кухнята, а и тя самата имаше достатъчно работа, с която да се занимава целия ден. Когато Нейтън се прибереше, щеше да се зарадва да я види и щяха да си поговорят като стара двойка. Не беше чак толкова важно.

Беше щастлива все пак, много по-щастлива с него, отколкото си бе представяла, че бе възможно. Тъй като не бе преживявала някакви съществени трагедии в живота си, това бе доста показателно. Той държеше на нея и ако си бе наложил някакви ограничения на това, доколко можеше да държи на нея, то дори и в момента имаха много повече, отколкото онова, на което се радваха повечето хора.

Нейтън се смееше повече. Беше истинска благодат да знае, че тя самата го бе дарила с този смях. Сега, когато го прегръщаше, много рядко усещаше напрежение. Чудеше се дали той знае, че нощем, насън, посягаше към нея и я придърпваше към себе си. Едва ли. Подсъзнателно вече бе приел, че двамата бяха създадени един за друг. Че бяха заедно. Щеше да му трябва малко повече време, за да приеме нещата напълно съзнателно.

Щеше да прояви търпение. Докато не се запозна с Нейтън, Джаки не бе съзнавала, че притежава невероятно търпение. Достави й удоволствие да открие у себе си подобно качество, което се проявяваше рядко и често й убягваше.

Той я бе променил. Тя седна пред пишещата машина и си каза, че сигурно и самият Нейтън не го бе забелязал. Самата тя не бе наясно, докато най-сетне не се случи. Все повече се замисляше за бъдещето, без да има нужда да слага розови очила. Вече й бе приятно, че умееше да прави планове, радваше се, че понякога й оставаше време да си достави дребното удоволствие и да помечтае, но сега разбираше, че щастието и приятното прекарване не зависеха единствено от импулсивните решения на човек.

Започна да гледа на живота малко по-различно. Хрумна й, че чувството за отговорност не означаваше непременно досаден товар. То можеше да донесе задоволство и радост. Да довършиш нещо, въпреки че бе станало отегчително, а ентусиазмът ти се бе изпарил, си бе просто част от живота. Нейтън й го бе показал.

Не бе сигурна дали ще съумее да му го обясни така, че той да разбере или да й повярва. Все пак никога не бе давала на хората причина да повярват, че може да се държи като здравомислещ, разумен и упорит човек, на когото може да се разчита. Всичко вече бе по-различно.

Учудена от начина, по който се развиваха нещата, Джаки погледна подплатения плик, поставен до грижливо напечатаните страници на ръкописа. За пръв път в живота си бе готова да довърши нещо до самия край. Това е, за да се докажа, помисли си и пое дълбоко дъх. Първо трябваше да се докаже пред себе си, после пред Нейтън, а сетне и пред семейството си.

Нямаше гаранция, че литературният агент ще приеме готовата творба, въпреки че бе много любезен и донякъде й даде надежди, че в творбата й има интересни моменти. Рисковете не я плашеха, каза си Джаки. Въпреки това се колебаеше и не смееше да направи следващата стъпка, а именно, да пъхне страниците в плика.

Рискът я плашеше. Болеше я да си го признае, ала бе уплашена до смърт. Вече не ставаше въпрос просто да разкаже някаква необикновена история от началото до края. Сега бе заложила бъдещето си, бъдещето, за което бе вярвала, че само ще й предостави някакво разрешение. Ако се провалеше, можеше да обвинява само себе си.

Нямаше как да твърди, както ставаше при другите неща, с които се заемаше, че бе намерила нещо ново, което я бе заинтересувало повече. Писането бе нейната слабост и макар да й се стори глупаво, тя усещаше, че успехът или провалът на работата й бе свързан с успеха или провала й с Нейтън.

Стисна палци, затвори очи и каза първата молитва, която й дойде наум, въпреки че „Лягам аз за сън готов“ съвсем не бе подходяща. След като направи това, пъхна листовете в плика. Притисна го към гърдите си и затича надолу.

— Госпожо Грейндж, трябва да изляза за няколко минути. Няма да се бавя.

Чистачката дори не вдигна поглед от лъскането.

— Хич не бързай.

Всичко стана само за петнадесет минути. Джаки стоеше пред пощата, убедена, че бе направила най-голямата грешка в живота си. Трябваше още веднъж поне да прочете първата глава. Десетки очевидни грешки се зареяха в ума й, грешки, които вече й изглеждаха повече от очевидни, след като бе запечатала плика, облепила го бе с марки и го подаде на някакъв чиновник, когото дори не познаваше.

Хрумна й, че имаше една чудесна сюжетна линия, за която не се бе сещала, че шерифът й бе много слаб като образ. Би трябвало поне да дъвче тютюн. Това бе отговорът, съвършеният отговор. Просто трябваше да му натика в устата топка тютюн и книгата щеше да се превърне в бестселър.

Пристъпи към вратата, спря и направи крачка назад. Ставаше смешна. Още по-лошо бе, че не успяваше да се овладее, че й прилошаваше. С разтреперани колене приседна на тротоара и отпусна чело в дланите си. Каквото ще да става, ръкописът заминаваше за Ню Йорк, и то още днес. Не можа да повярва, че си бе казала, че ще отпразнува този знаменит момент с шампанско. Сега хич не й беше до празнуване. Искаше й се да се върне у дома и да се завре под завивките.

Ами ако бе сбъркала? Защо не й бе минавало през ум, че всичко бе един огромен провал — и книгата, и Нейтън, и тя самата? Само една глупачка, една смотана глупачка можеше да не си остави някакъв изход.

Беше вложила всичко от себе си в тази книга, а след това я изпрати на някакъв непознат, който щеше да каже може или не може, без дори да има представа що за човек бе авторката. Това си бе просто бизнес.

Беше отдала сърцето си на Нейтън. Подаваше му го с две ръце и го насилваше да го приеме. Ако той се опиташе да й го върне обратно, колкото и мило и внимателно да го стореше, то щеше да остане разбито, наранено.

По бузите й се стичаха сълзи. Джаки ги усети, въздъхна отвратена и ги избърса с опакото на ръката си. Жалка работа. Зряла жена седи на тротоара и плаче, защото нещата може и да не станат така, както тя иска. Подсмръкна и се изправи. Можеше и нищо да не стане, но тя щеше да се справи. Междувременно смяташе да направи всичко по силите си, за да успее.

 

 

По обед Джаки бе застанала до плота, подпряна на лакти, и се взираше в последната снимка на внуците на госпожа Грейндж, докато двете похапваха макаронена салата.

— Страхотни са. Този тук е… Лорънс, нали така?

— Това е Лорънс. На три е. Голяма работа.

Джаки погледна малкия омазан с фъстъчено масло палавник.

— Според мен ще разбие доста сърца. Доста ли време прекарваш с тях?

— От време на време. И все не ми е достатъчно, така е с внуците. Растат по-бързо от твоите деца. Тази, Ан Мари, тя ми е одрала кожата. — Едър възлест пръст посочи момиченцето в синя рокличка на волани. — Сега много не е за вярване… — Госпожа Грейндж поглади едрия си ханш. — Едно време обаче бях хубава жена, преди няколко години и с няколко килца по-малко.

— Все още си хубава жена, госпожо Грейндж… — Джаки й сипа още от плодовата напитка, която бе приготвила. — И семейството ти е много хубаво.

Комплиментите прозвучаха напълно естествено и госпожа Грейндж ги прие.

— Семейството компенсира много неща. Бях на осемнадесет, когато избягах, за да се оженя за Клинт. О, той беше голям хубавец, слушай какво ти казвам. Слаб и гъвкав като змия и два пъти по-гаден. — Тя се разкиска, както би направила една възрастна жена на някоя стара позабравена грешка. — Тогава бях, както ти би казала, омагьосана. — Госпожа Грейндж лапна още от макаронената салата и отново вдигна поглед. Дори не й хрумна, че споделя лични неща с човек, когото едва познаваше. С Джаки се говореше много лесно. — Момичетата нямат много акъл на тази възраст, а и аз не бях много по-различна. Не бързай да се жениш, казват хората, ама кой ти слуша?

— Хората, които го казват, сигурно не са имали удоволствието да бъдат омагьосани.

Въодушевена от логиката й, госпожа Грейндж се усмихна.

— Точно така, не мога да кажа, че съжалявам, въпреки че на двадесет и четири се озовах в мизерен апартамент без съпруг, без една стотинка и с четири малки момчета, които си искаха вечерята. Клинтън ни заряза всичките и повече не се появи.

— Съжалявам. Сигурно е било ужасно.

— Имала съм и по-добри моменти. — Тя се обърна и забеляза, че Джаки я наблюдаваше не просто с любезен интерес, а с очи, пълни със състрадание и разбиране. — Понякога намираме това, което търсим, госпожице Джак, а пък аз си го исках Клинт Грейндж, подлеца долен.

— Какво направи, след като той те напусна?

— Плаках. Цялата нощ и почти целия следващ ден. Много ми беше хубаво да си поплача и да се самосъжалявам, ала момчетата ми имаха нужда от майка, а не от някоя жена с просълзени очи, дето не може да прежали мъжа си. Затова се поогледах, забелязах, че съм се накиснала в добра каша и реших, че трябва да оправя каквото мога. Тогава започнах да чистя къщи. Двадесет и осем години по-късно все още чистя. — Тя огледа блесналата кухня със задоволство. — Децата ми са големи, а две от тях се имат свои семейства. Може да се каже, че Клинт ми направи услуга, но едва ли ще му благодаря, ако случайно се сблъскаме на опашката в супермаркета.

Джаки разбираше последните думи на жената, ала не и началото на изречението й. Ако някой я бе оставил на произвола на съдбата с три деца, бесилото едва ли щеше да му е достатъчно.

— Как така ти е направил услуга?

— Ако беше останал с мен, никога нямаше да съм същата майка, нито пък същият човек. Някои хора променят живота ти, като влязат в него, а други — като излязат. — Госпожа Грейндж се усмихна, докато дояждаше салатата. — Няма да зароня сълзи, ако науча, че старият Клинтън се въргаля в някоя канавка и проси стотинки.

Джаки се засмя и вдигна чашата си.

— Харесвам те, госпожо Грейндж.

— И аз те харесвам, госпожице Джак. Надявам се намериш това, което търсиш, с господин Пауъл. — Тя стана, но се поколеба. Бе много добра майка, ала никога не раздаваше похвали. — Ти си от хората, които променят живота на другите, още щом пристъпиш. Направи чудеса с господин Пауъл.

— Надявам се. Много го обичам. — С въздишка събра снимките на госпожа Грейндж. — А това невинаги е достатъчно.

— По-добре, отколкото плесница през лицето. — По грубоватия си начин тя погали Джаки по лицето и се зае с работата си.

Джаки се замисли над думите й, кимна и се качи на горния етаж, за да си върши работата.

Доста след като госпожа Грейндж си тръгна, когато вече бе почти тъмно, Нейтън я откри на същото място. Беше се привела над машината, забравила за правилната си стойка, косата й паднала в очите, а голите крака преплетени с краката на стола.

Той я загледа заинтригуван. Никога преди не я бе виждал как работи. Когато и да влезеше, тя бе предусетила появата му и завърташе стола към него в секундата, когато се появяваше.

Сега пръстите й барабаняха по буквите, поспираха, когато се взираше през прозореца, сякаш бе изпаднала в нещо като транс. Започна отново да пише, намръщи се на страницата пред себе си, след това се усмихна и промърмори нещо сама на себе си.

Нейтън се загледа към купчината страници, поставени от дясната й страна, без дори да се сеща, че по-голямата част бяха копия на онова, което бе изпратила тази сутрин. Почувства се неудобно. След това се наруга, че бе такъв егоист. Това, което вършеше Джаки, бе важно. Разбра го в нощта, когато му разказа част от романа. Не беше хубаво да желае работата й да не върви чак толкова бързо и добре, ала бе започнал да приема края на книгата й за край на връзката им. И въпреки това знаеше, докато я наблюдаваше от вратата, че именно той щеше да сложи край на връзката им, при това много скоро.

Беше минал месец. Само един месец, каза си Нейтън и прокара ръка през косата си. Как така бе успяла да преобърне живота му само за седмици? Независимо от решимостта си, от намеренията си, той се бе влюбил в нея. Това само усложняваше нещата. С любовта изникваше и желанието да й даде всички онези красиви нереалистични обещания. Брак, семейство, един живот, прекаран заедно. Години на споделени дни и нощи. Но всичко, което можеше да й даде, бе разочарование.

Наистина бе за добро, че до пътуването в Денвър оставаха само две седмици. Дори и сега колелото се бе завъртяло и Нейтън прекарваше много повече време в работа в офиса, отколкото у дома. След дванадесет дни щеше да се качи на самолета, за да отпътува на запад, далече от нея. Той разбираше, че ако не я обичаше, ако това бе само желание, щеше да се изкуши да направи онези обещания.

Джаки заслужаваше повече. И заради двамата Нейтън щеше да се увери, че тя няма да се примири с нещо по-малко.

Оставаха само дванадесет дни.

Той бавно пристъпи към нея. Когато пръстите й замряха отново, Нейтън постави ръце на раменете й. Джаки скочи от стола с писък.

— Извинявай — каза той, ала не се сдържа и се разсмя. — Не исках да те стряскам.

— Не си. Направо изскочих от кожата си. — Тя се отпусна отново на стола, притиснала ръка до сърцето си. — Какво правиш толкова рано вкъщи?

— Не е рано. Минава шест.

— Ами! Нищо чудно, че гърбът ми се чувства като на осемдесетгодишен щангист.

Нейтън започна да масажира раменете й. Това също бе нещо, което научи от нея.

— Колко време работиш?

— Не знам. Загубила съм представа. Точно там… Ммм. — Въздъхна доволно и се поразмърда. — Щях да навия часовника, след като госпожа Грейндж си тръгна, но Бърт Донли пристигна и забравих.

— Бърт Донли ли?

— Хладнокръвният наемник на Самюъл Карлсън.

— А, да, Бърт, разбира се.

Джаки се разсмя и погледна назад през рамо.

— Бърт е убил бащата на Сара по настояване на Карлота. Двамата с Джейк имат недовършена работа от Ларъми. Тогава Бърт е застрелял най-добрия приятел на Джейк — в гърба, разбира се.

— Разбира се.

— А твоят ден как мина?

— Не беше чак толкова вълнуващо. Нямаше престрелки, нито пък срещи с леки жени.

— Имаш късмет, че съм толкова либерална. — Тя стана и се протегна, а след това обви врата му с ръце. — Ще сляза да видя какво мога да направя за вечеря. След това ще си говорим.

— Джак, не е нужно да ми готвиш всяка вечер.

— Имахме си уговорка.

Той я накара да млъкне с целувка, по-дълга и по-настойчива, когато разбра от какво има нужда. Когато се отдръпна, очите й бяха замаяни и замечтани — изражение, което бе обикнал.

— Бих казал, че всички онези уговорки са отпаднали.

— Нямам нищо против да ти готвя, Нейтън.

— Знам. — Нямаше представа колко много означаваха за него думите й. — Ала съм готов да се обзаложа, че твоят ден е бил по-натоварен. — Той я привлече по-близо до себе си, за да вдъхне аромата на косата й, да притисне устни към слепоочието й. Дори не усети кога ръцете му се бяха плъзнали под ризата й, за да погали гладкия й гръб. — Предлагам да слезем долу и да приготвим нещо заедно, но ако и аз се включа, едва ли ще става за ядене. През последните няколко седмици разбрах, че готварските ми умения не са просто лоши, те са невъзможни.

— Защо не си поръчаме пица?

— Чудесна идея. — Нейтън я потегли към леглото. — След час.

— Още по-добра идея — прошепна Джаки и се разтопи в прегръдката му.

 

 

Късно, много по-късно, когато слънцето бе залязло и щурците бяха започнали вечерната си серенада, те седяха на терасата с празна картонена кутия от пица, а виното вече се бе затоплило в чашите. Мълчанието между тях не натежаваше, чувстваха се спокойни. Любенето и храната ги бяха изпълнили със задоволство. Между тях имаше едно приятно усещане, което се постига с години приятелство или с пълно разбирателство.

Луната бе кръгла, почти бяла и осветяваше всичко. Протегнала крака, с притворени очи, Джаки реши, че може да остане тук часове наред. Можеше да бъде все така, точно така до края на живота й.

— Знаеш ли, Нейтън, мислех си нещо.

— Ммм? — Той помръдна, за да я погледне. Светлината правеше някаква магия с кожата и очите й. Въпреки че знаеше, че най-живи щяха да бъдат спомените му за нея на слънце, когато енергията бликаше от нея, щеше да има моменти, когато да се радва и на такъв спомен — Джаки, в пълен покой, обляна от светлината на луната.

— Слушаш ли ме?

— Не, гледам те. Има моменти, когато си невероятно прелестна.

Тя му се усмихна почти срамежливо и посегна към ръцете му.

— Говори ми така и скоро няма да мога изобщо да мисля.

— Само толкова ли ти трябва?

— Искаш ли да ми чуеш идеята, или не?

— Никога не съм сигурен дали искам да чуя някоя от твоите идеи.

— Тази е добра. Мисля, че трябва да направим парти.

— Парти?

— Да, нали знаеш какво е парти, Нейтън. Сбирка на хора, често пъти с музика, храна, напитки, с цел присъстващите да се забавляват.

— Чувал съм за такива неща.

— Значи преминахме първото препятствие. — Джаки целуна дланта му, ала той усети, че умът й вече препуска напред. — Минаха седмици, откакто се върна от Европа и не си се виждал с приятелите си. Нали имаш приятели?

— Един-двама.

— Така, прескочихме и второто препятствие. — Тя лениво протегна крака и почеса прасеца с ходилото си. — Като бизнесмен и стълб на общността — сигурна съм, че си стълб на общността — бих казала, че е твое задължение да приемаш гости от време на време.

Нейтън вдигна едната си вежда.

— Не съм кой знае какъв стълб, Джак.

— Тук вече грешиш. Всеки, който се облича в костюм като теб, си е истински стълб. — Тя му се усмихна широко, убедена, че бе поразрошила загладената му перушина. — Ти си виден човек, нали така, скъпи. Истински бастион на силата и консерватизма. Един истински републиканец.

— Ти пък как разбра, че съм републиканец?

Усмивката й бе състрадателна.

— Моля те, Нейтън, нека не спорим за очевидни неща. Някога купувал ли си вносна кола?

— Не виждам каква връзка има това.

— Както и да е, политическите ти предпочитания са си твоя работа. — Джаки го погали по ръката. — Аз пък съм политически агностик. Но ние се отклонихме от темата.

— Не е за пръв път.

— Нека да обсъдим партито, Нейтън. — Докато говореше, тя се приведе към него, ентусиазмът й готов да изригне. — Имаш си едно дебеличко тефтерче с адреси и телефони. Сигурна съм, че ще намериш някой и друг приятел веселяк, за да го поканиш.

— Приятел веселяк ли?

— Да, не можеш да проведеш нито едно парти без такива хора. Няма нужда да е нещо натруфено — само десетина човека, сандвичи, хапки и веселба. Може да се направи като тържество по случай завръщането ти и като изпращане преди новото ти пътуване.

Той я погледна остро. Очите й бяха спокойни и много по-сериозни от думите. Значи и Джаки мислеше за Денвър. Типично за нея да не спомене нищо направо и да не задава въпроси. Пръстите му стиснаха нейните.

— Кога го планираш?

Тя се усмихна отново. Въпросът за заминаването му бе повдигнат и Джаки можеше да го изостави за момента.

— Какво ще кажеш за следващата седмица?

— Добре. Трябва да се обадя в някоя агенция за организиране на тържества.

— Не, партито е нещо лично.

— И означава много работа.

Тя поклати глава. Не можеше да обясни, че има нужда да се занимава с нещо, за да не мисли за други неща.

— Не се тревожи, Нейтън. Ако има нещо, което умея, то това е организирането на партита. Ти се заеми да се свържеш с приятелите си. Аз отговарям за останалото.

— Щом така искаш.

— Много. Значи разбрахме се, искаш ли сега да поплуваме?

Той погледна към басейна. Беше примамващ, ала не му се ставаше.

— Ти върви. Само като си помисля, че трябва да си сложа банския, и ме домързява.

— Че на кой му трябва бански? — За да докаже думите си, Джаки стана и свали късите си панталонки.

— Джак…

— Нейтън — отвърна тя с точна имитация на тона му. — Едно от десетте удоволствия на света е да се топнеш гол на лунната светлина. — Оскъдните й бикини полетяха върху панталонките. Огромната тениска стигаше чак до бедрата. — Басейнът ти е много закътан — продължи Джаки. — Съседите ти имат нужда от стълба и бинокъл, за да надникнат. — Тя бавно свали тениската и се изправи слаба и гола. — А ако са решили да надничат, нека.

Устата му пресъхна. Трябваше вече да е свикнал. През последните няколко седмици бе докосвал и вкусвал всеки сантиметър от нея. Въпреки това, когато я видя на самия ръб на басейна, блестяща от лунните лъчи, сърцето му заблъска така, сякаш бе тийнейджър на първата си среща.

Джаки се надигна на пръсти, изви се и скочи. Изскочи от водата със смях.

— Да знаеш само колко губиш. — Тялото й блестеше, станало по-тъмно и привлекателно на нощната светлина. — Измъквах се сутрин, за да поплувам така. Майка ми щеше да е ужасена, въпреки че около имението има висока ограда, а пък басейнът е обграден от дървета. Има нещо прекрасно и декадентско да плуваш гол рано сутрин. Няма ли да дойдеш? — Той вече дишаше трудно и само поклати глава. Ако скочеше вътре, нямаше да бъде само плуване. — А ти твърдиш, че не си стълб на общността. — Разсмя се и прокара пръсти през водата. — Добре, значи трябва да съм по-твърда. За твое собствено добро е. — С въздишка вдигна ръка над водата. Също като дете, което си играе на каубой, тя го посочи с пръст, вирнала палеца нагоре. — Добре, Нейтън, стани бавно. Никакви резки движения.

— А, стига, Джак.

— Не съм от най-търпеливите — предупреди го тя. — Стани и си дръж ръцете така, че да мога да ги виждам. — Не можеше да обясни защо го направи. Може би пълнолунието бе виновно. — Добре, събличай се. — Джаки докосна горната си устна с език. — Бавно.

— Ти наистина си луда.

— Недей да се молиш, Нейтън, не бъди жалък. — Тя наведе палеца си към въображаемия спусък. — Имаш ли представа какво може да направи 38 калибър с човешкото тяло? Вярвай ми, гледката не е никак приятна.

Той сви рамене и си свали ризата. Нямаше нищо да стане, ако влезеше във водата с панталоните си.

— Не ти стиска да натиснеш спусъка.

— Не се и надявай. — Устните й се свиха, докато се опитваше да скрие усмивката си. — Хайде, още една стъпка напред с тези панталонки и ще ти пръсна капачките. Така поне ще разбереш какво означава думата болка. — Тя беше луда, вече нямаше съмнение. Но очевидно и той бе прихванал част от тази лудост. Нейтън разкопча панталонките и ги изхлузи. Щеше да види тя на какво се казва изненада, щом влезеше във водата. — Добре, много добре. — Нарочно се забави, за да го огледа критично. — А сега и останалото.

Впил очи в нейните, той свали и слиповете.

— Ти си безсрамница.

— Няма такова нещо. Я, какъв късметлия. — Разсмя се и му махна с въображаемия пистолет. — Влизай в басейна, Нейтън. Бъди мъж.

Той се гмурна само на ръка разстояние от нея. Когато изплува, Джаки се усмихваше.

— Изпуснала си пищова.

Тя погледна надолу, сякаш изненадана, към ръката си.

— И какво от това?

— Я сега да видим колко те бива невъоръжена.

Посегна към нея, ала Джаки бе бърза. Предвидила движението му, тя се хвърли назад, ритна във водата и се плъзна под него. Когато изплува, бе далече и доволно усмихната.

— Пропусна — каза небрежно Джаки и зачака следващия му ход.

Бавно се обикаляха, без да свалят очи един от друг. Тя прехапа устни, защото знаеше, че ако се остави на смеха да я превземе, щеше да потъне, и то във всеки смисъл на думата. Нейтън бе не по-лош плувец от нея, но тя разчиташе на бързината и гъвкавостта си, за да се измъкне. Поне докато бе готова да загуби.

Той напредваше, Джаки го отбягваше. Нейтън се преструваше, че напада, тя се нагласяваше отново. Той правеше маневри, Джаки ги предугаждаше. През следващите няколко минути се чуваха само нощните насекоми и плясъци във водата, които ги караха да се чувстват съвсем сами. Изведнъж, обзет от вдъхновение, Нейтън вдигна ръка над водата и стисна пръстите си в дланта, насочил показалеца напред, палеца вирнат нагоре.

— Виж какво намерих.

Това бе достатъчно, за да се разсмее с глас. С два замаха през водата той я достигна.

— Мошеник. Измамник. Нейтън, все още има надежда за теб. — През смях тя се опита да го прегърне. Ръката му се впи силно в косата й. Грубостта бе толкова необичайна за него, че Джаки го прониза с очи. Само един поглед и усети, че не й достигаше дъх. Устата й пресъхна. — Нейтън — успя да промълви тя, преди устните му да се спрат върху нейните.

Желанието му бе по-силно, по-напористо и по-диво, откогато и да било преди. Имаше чувството, че тялото му бе съставено от пружини, които са били затегнати прекалено силно. Притисната до него, сърцето й биеше отчаяно, докато той поглъщаше устата й, превърнал я в своя пленница. Зъбите му захапваха устните й, езикът му завладяваше, подтикнат от стоновете й. Тялото й, първоначално изпънато като жица, се отпусна до неговото. Те се плъзнаха под водата, без дори да се замислят за въздух.

Водата ги обгърна и направи движенията им бавни, ала настойчиви. Сластната целувка на хладната тъмна вода ги обгърна и потече около телата им, когато се издигнаха на повърхността, все още притиснати.

Готовността й да се предаде бе преминала. Сега бе вече отчаяна и нетърпелива като него. Притисна се към него, отметнала назад глава, когато Нейтън я повдигна, за да вкуси мокрите й гърди. С всяко подръпване на устните му стомахът й се свиваше, а пулсът й отекваше в ушите.

Пръстите на рамото му се свиха и оставиха червени линии. След това устата й отново намери неговата.

Джаки пъхна ръце под водата, за да го обгърне, докато умът й се движеше много по-бързо от движенията. Телата им бяха вкопчени в някакво забавено действие на един сън, но мислите и желанията препускаха.

Той също посегна надолу и откри, че тя бе хладна и примамлива. При първия допир името му изригна от устните й. Звукът сякаш направи лудостта още по-силна. Джаки се притисна към него и ръцете й се спуснаха по хлъзгавата му кожа в напразен опит да се задържат. Устните й бяха мокри и отворени, когато Нейтън отново се надвеси над тях.

Тя усети, че гърбът й опира в стената на басейна. Тръпнеща от нетърпение, Джаки се разтвори за него, след това простена и той я изпълни. Ръцете й се отпуснаха във водата, докато Нейтън я държеше и се движеше.

Луната грееше в лицето й и придаваше екзотична красота, а той притисна рамото си в нейното и се остави на момента.